Може би не става дума за самия риск. В смисъл, не идеята, че тази технична секция или скок може да има сериозни или фатални последствия за мен, а фактът, че съм я преодолял, осъзнавайки евентуалните негативни последствия предизвиква силни емоции(не можах да напиша по-ясно изречение
). Рискът от падане и нараняване само(поне за мен) определя трудността на пътеката, но сам по себе си не може да ме спре или подтикне да я спусна. В крайна сметка надделява чувството за постижение и адреналинът. Поне това е моята комплексарска гледна точка.
Идеята е интересна и разнищва фундаментални за "байкърската" същност въпроси
.
П.С: Рядко падам в планината, но на скокове редовно. Яко съм се ужулвал, натъртвал, трошил съм каска, а наскоро и си счупих ключицата. Въпреки това не съм се отказвал(даже съм се надъхвал повече) и не смятам да се отказвам.