КОМ-ЕМИНЕИли дотам и обратно
автор: Светлин Денчев
Сега, като се замисля, е доста трудно да разкажеш това, което си преживял по тоя маршрут, понеже изми
наха 9 месеца, а чак сега
намерих свободно време и просто не з
нам от къде и как да започ
на.
Както и да е, в край
на сметка откъдето ми падне.
Целта. Това е много важно. Целта
на разказа е да улесня всички мои колеги, любители
на планинското колоездене /горд ще съм, ако помог
на и
на професио
налисти/, които са решили да преми
нат цялата пътека. От край до край. И полза ще има ако са решили да я преми
нат за възможно
най кратко време, и искам да добавя, че за туристи разказът няма да бъде дотам полезен. Така че целта е яс
на –
напред и само
напред до фи
нала. Ей, и фи
нансовият въпрос е много важен, не го подценявайте.
Пътеката. Наисти
на пътеката, завет
ната пътека за тези, които я поз
нават, чували са за нея, ми
навали са по нея или са се опитвали да ми
нат по нея. Каквото и да кажа за тази малка 750 км. отсечка, ще е казано 100 пъти преди мен. Не съм първият, който я е ми
нал и сед
нал да разказва за това, но съм един от първите, преодолял я с планински байк и сед
нал да описва премеждията си. За тези които не я поз
нават, ще добавя, че това е
най-дългата пътека
на България, преми
наваща само по билото
на Стара плани
на и е около 750 километра. За дължи
ната, разбира се, се спори много. Аз също обичам много да споря
на тая тема и изобщо за пътеката. Искам да добавя и уточнението че разказът е предимно за тези, които мечтаят да повторят
нашия поход, а не за туристите, които бъхтят пеш, така че последните да не се сърдят много-много
на някои моменти в разказа.
Мечтата за тоя поход ми се зароди в далеч
ната 1995 годи
на, но поради липса
на добро колело, време и средства бе отлага
на в годините, докато съдбата не ме срещ
на с един изключително откачен и много свестен тип, ще споме
на името му защото съм сигурен че поне един от Вас, за които е пред
наз
начен разказа, ще го поз
нава. Това е Калоян Милков от Велико Търново, работещ като парашутист в славния Парашутен полк – гр. Сливен. Та така де, имах честта да бъдем колеги с него и вед
нага със споделяне
на идеята, тя бе приета
на сърце от него. Нищо, че успях да я преми
на с друг мой колега, който е и главният герой в моя разказ, естествено – Зарко. Говоря вече за 2003 г. Дотогава имах само бегъл поглед върху самата идея – много информация, но само един изми
нат участък от Хаинбоаз до Чумер
на, смешно
наисти
на. Бях го изми
нал пеша с двама мои приятели, но това е толкова смеш
на дължи
на, че дори не си заслужава да се спирам
на нея. Та така,
намерихме картите, ония седем
на брой, които не са много точни, но вършат работа дотам, че да з
наеш кога ще стигнеш хижа, ползвах точно тях ми
налата годи
на и съм доволен. Ако ги притежавате и ползвате по време
на четенето
на разказа ми, ще са ви много полезни. Направихме организацията, но
нали си ги з
наете военните –
нашият командир, като разбра кво сме
намислили и полудя в буквалния и преносния смисъл и, естествено, не ни пус
на отпуска. Лятото
на 2003 си зами
на само с теоретич
ната подготовка. Ще се вър
на след малко и ще продължа за лято 2004.
Сега искам да поговоря за пътеката и подготовката да я преминеш с велосипед. Аз лично мисля, че нямах никаква сериоз
на подготовка. За физическа съм убеден, че излишно не съм тренирал, тоест колкото, толкова. Но виж тиловото осигуряване е важно нещо. И трябва да отбележа следното: решиш ли да го правиш, трябва да си истински фен
на идеята, там те чака адът. И ви
наги си съм мислил, че хората от изток са по-облагодетелствани, защото когато се изправиш
на Ком и тръгнеш, имаш чуство, че се прибираш вкъщи, някак си е по леко все пак,
нали ?
После четох разказа
на някой си Ясен от ми
налия век, шега бе, през 1994 май беше. Тия обаче съкратили яко маршрута и си приз
нал 8 години след това. Имал угризения, защо ли ги има, след като повечето преми
нали пътеката лъжат и то здраво. Особенно за рекорда
на оня маратонец през 1996, май. Но за него ще си кажа мнението малко по-
нататък. И скоро попад
нах
на разказа
на Гьоко, ако не се лъжа. Ми
нали го за 12 дни пеш – искам да поспоря за това, ама не ги поз
навам момчетата. Има нещо гнило обаче – никъде не споме
нават даже и ед
на дистанция за колко време са я преми
нали а само отбелязват, че тук били после там били, много съмнително
написано.
Май се поотклоних от темата, но ето връщам се
на важните моменти от похода и естествено
на първо място осигуряването. Мислил съм много върху това и през годи
ната, когато се канихме – 2003 г. и
на следващата, когато се провалихме. Преигравал съм много ситуации в главата си, но исти
ната е, че не го ли пробваш,
наисти
на нищо не може да
направиш както трябва, докато не стъпиш там. Аз съм от Сливен и често карам из
нашия Балкан по з
найни и нез
найни пътеки с ед
на до две нощувки, но пак не е същото както да си там
на 750 км трасе.
И така, през 2003 си казахме с Милков /моя колега/, че килограмите
на гърба ни не трябва да са повече от 15, след като записахме
на един лист всичко необходимо. Сега няма да го описвам защото ако някой от Вас го повтори, е просто обречен
на провал. Ние не тръг
нахме тогава, както обясних вече. Но
на следващата годи
на раниците бяха окомплектовани с приблизително толкова килограми. Чел съм какви ли не идеи за това какъв багаж трябва да носиш, дори сглупих като послушах някои от тях, но човек се учи от грешките си. За подробности
на похода Милкича
написа много як разказ, заслужаващ Нобелова
награда, но няма да се отклонявам, само ще кажа, че който иска да го прочете, да ми се обади допълнително. Аз ще разкажа за проваления поход само чрез факти.
Годи
ната е 2004 г. и разбрахме, че отпуска ще имаме само през месец юни. Толкова бяхме ентусиазирани да го
направим, че тръг
нахме вед
нага със съвсем лека подготовка и 15 кг раници
на гърба. А оня го измък
нах от един купон през нощта и го
натиках в колата, за да го
накарам да тръгваме. Беше петък вечер
на 5 юни, ако не се лъжа, но не ми се търси сега датата. И вед
нага въпрос – кой глупак тръгва за Ком през
най-дъждовния месец в годи
ната? Но ние бяхме решени пък и нямаше да има друг шанс през 2004 да осъществим повече моята и по-малко негова мечта. Не ни отказа и това, че
на Нова Загора ладата оста
на с 3 гуми
на пътя, просто ед
ната фрък
на и ремонта ни отне 50 лева от всичките 70. Просто продължихме. Имахме 2 седмици и се
надявахме да сме
на морето за 10 дни. Все пак никой от
нас не беше ходил в Сред
на Стара плани
на и така и не отиде, де. Пълни
наивници, тоест сега , като си помисля, с добра подготовка и хубаво време 10 дни си е един възможен рекорд за колело. Така вечерта
на ден първи бяхме
на проход Петрохан към 17.00 часа. Шофьорът ни си тръг
на вед
нага, след като поехме за връх Ком. Раниците си оставихме
на пазача до езерото. Мъгла голяма. Юни месец е все пак. Нагоре дъжд естествено. Още помня как валеше
на върха. Спомням си че за три часа се качихме а за час и десет минути слязохме пак
на Петрохан, целите прогиз
нали и лично аз кап
нал от умора, но изпълнен с
надежда, понеже който е ходил з
нае колко е готино да се пуснеш от върха до прохода. Вечерта спахме в хижата. Не носехме палатки, а само
найлон и спален чувал с цел олекотяване
на раниците.
Ден първи. Ста
нахме към 9.00, но тръг
нахме към 10.30, просто тогава спря да вали. Дори имаше слънце целия ден. Слънце, което ни даде много
надежда тогава. Няма да разказвам подробно, това ще го оставя за истинското преми
наване. Когато сложих раницата
на гърба и изми
нах известно разстояние, започ
нах да разбирам колко съм далеч от исти
ната. На втория ден се свиква обаче. След това имах чувството, че седалката цяло лято е в гъза ми. Успяхме да стигнем до хижа Тръсте
ная и там хижарят ни предупреди да останем да спим в хижата, но кой ти го слуша. Ние бързахме за морето. Спахме 2 километра преди горския дом в един строителен фургон тряс
нат
на средата
на пътеката и то защото отново заваля.
Ден втори. Сутринта дъжд и мъгла, и дъжд, и мъгла. Не беше порой, но едно добро валене. Издържахме до връх Издремец и разбрахме, че няма да я бъде тая годи
на работата. И мислех, че вече съм
натрупал опит за догоди
на - ха ха ха. Като ония двамата, до Мургаш дето стиг
нали. Взехме решение да прескочим Сред
на стара плани
на и да разуз
наем вече за догоди
на трасето до морето – ха ха ха, юни месец е все пак, ама ние откъде да з
наем. И слязохме в север
на България, преми
нахме през Ботевград и Правец, оттам по магистралата до село Ябланица или град, но
на кой му пука. Прескочихме с колелата оградата
на магистралата и спахме в ед
на изоставе
на къща в едно сено
на пода само с едни
найлони и мокри спални чували. То всичко в раниците беше мокро вече. Дори тоалет
ната хартия беше мокра, все пак цял ден ни валя отново. Ужас и разочарование.
Ден трети. Ста
нахме рано. Имаше слънце, но имаше и много магистрала, понеже взехме решение да се качим
на Шипка. Успяхме да стигнем до Севлиево, където
на Милков байкът сдаде багажа, аз стиг
нах до Габрово да търся части за колелото му и се
натък
нах
на Веско/много съм му задължен за помощта/.Тук се запоз
нах и случайно с Kibikoff. Той ни прибра в тях, Веско де, и ни
нахрани, отремонтира и велосипедите, а ние имахме нужда, понеже бяхме оста
нали с 1 лев и 40 стотинки, доколкото си спомням, но носехме хра
на и се
надявахме
на Котел да ни заредят. Тук е момента да си
набележите поне ед
на точка, където ваши приятели могат да дойдат и да ви донесат това онова. Та така спахме във Веско.
Ден четвърти. 10.30 часа бяхме
на Шипка. Повече с байк от Габрово дo върха не се качвам! Макар че едва за втори ден уцелихме ден без дъжд. В 11.30 отново поехме по мечта
ната пътека. Преди да се стъмни, успяхме да преминем прохода
на републиката и може би 2 км след него лег
нахме да спим. Тогава, след като
нанесох изми
натото разстояние, ми свет
на, че тоя поход за по-малко от 10 дни е геройство, въпреки че не бях виждал сред
на Стара плани
на.
Ден пети. Събуди ни дъждът. Отново. Само че сега беше с мъгла, която нямаше
намерение да се раздига. Покарахме още 2 часа и взехме единодушно решение, че се провалихме
напълно. Е, не
напълно, все пак преми
нахме от Ком до Сливен за 5 дни. Слязохме
на едно село
на Хаин боаз и оттам през Гурково по шосето към Сливен. Не искам да си спомням в какъв дъжд се прибирахме до Сливен. А после валя още два дни. Така завърши първия ми неуспешен опит по К-Е. Провале
на мечта, но извадени страшно много поуки.
На следващата годи
на отново нямахме късмет с отпуска, но затова пък и Зарко се запали към идеята и бях спокоен, че през 2006 ще го
направим.
Сега май е момента да започ
на с новия разказ и обещаните снимки, но преди това отново за оборудването, колкото и да съм изнервил някои читатели, това си е важно.
1. Осигуряването.
Килограмите
на гърба Ви са
най важното нещо за тоя поход, не го забравяйте никога! Ние мислехме да ги доведем до 8
най-много. Почти успяхме. Но не това е вариантът за бързо и безболезнено ми
наване, ако има такова. Бях бягал
на едно състезание същото лято с 10 кг.
на гърба и з
наех че и 8 са много. Сега след като съм завършил тоя поход ще ви изброя по важните неща и
начи
на на носене /за двама души - едва ли ще се съберете повече за такава идиотщи
на. И така:
- малка палатка за двама (ако сте решили да се шматкате и да спите по хижи, не ви е нуж
на естествено);
- спален чувал за всеки;
- само два чифта бельо, единия от които е
на вас, и чорапи, де;
- едно горнище или фланела;
- хра
на за два дни;
- шише от 2 литра за вода;
- две шишета от 0,5 литра за вода;
- ключове за колелото,
най необходимите;
- по две гуми от ония със силикон, дето не се пукат;
- а
налгин и лепенки за рани;
- крем против изгаряне от слънце, но в лека опаковка;
-
найлон, с който може да си покриете палатката, ако завали и по един дъждобран колкото е възможно по-лек;
- нож;
- фенерчета - поне две;
- по две жила за спирачки и скорости;
- по резерв
накладки за дисковите спирачки (това е много важно и беше недостатъчно);
2. За колелото – повярвайте едно сносно колело от рода
на DRAG – F4 е достатъчно и то без дори да се усилва със скъпи части, имайте предвид, че ще го носите и бутате около 20 % от цялата дължи
на. Глупост е да се смята, че с обикновено колело не може. Може, просто няма къде да го трошиш по тоя преход, но за сметка
на това ще се
наръбиш целия с такова. Запомнете едно – по тая пътека колелото тормози Вас понеже си го носите доста дълго време или бутате (аз лично го вдиг
нах 3 или 4 пъти), а не Вие колелото, както е при спускане или някакво състезание, траещо 4 часа примерно. Паричките, както казах, са важни и то много. Ако си мислите да си носите хра
на за целия преход, откажете се. Просто няма смисъл. Съберете повечко пари и
напред, с лека раница – това е ключът за успеха, като подлагате, естествено, организма
на здраво изтощение за 10 де
на. Хра
на или кроасани има
на почти всяка хижа, но затова по-
нататък. Това е засега, ако не съм забравил нещо, но ако съм, дано се сетя по време
на разказа. Ако имате повече пари, може и без чувал и палатка, но тогава пък ще загубите време някъде, понеже ще се съобразявате с хижите, за да може да нощувате там. Ние бяхме с палатка, и въпреки това имаме, не се сещам сега, ама около 5 нощувки по хижи. Просто изхарчихме повечко пари за идеята. За обувки няма да приказвам специално, аз си бях с
най-обикновени маратонки от битака за 30 лева, ама като з
нам к’ви лигльовци има по тая тема, изобщо няма да я обсъждам, кой каквито искаq такива да взrма.
3. И за рекорда. Ви
наги съм си мечтаел за по-малко от 10 де
на, но колкото и да съм смятал по картите, каквото и да правех, все излизаха 12,
най-малко. За ония дето, за 7 де
на са го избягали, и Господ не може да ме убеди. За 9 бих се съгласил. В момента в главата ми има идея за рекорд, но той е 8 де
на по изчисление и не го разработвам, защото дори и да го
направя, някой ще каже – добре, ама ония го ми
наха за 7 де
на. Не вярвам и това е, не вярвам не само, защото през посочените години
на измисления им рекорд маркировката и пътеките бяха супер изоставени, не само защото полови
ната хижи не работеха или нямаха кухня, не само защото са ги взимали от един проход и са ги стоварвали
на съседен
най малко два пъти, не само защото са
над 100 км
на денонощие по супер
насечен терен, не само защото никакво доказателство нямат, а просто са легенда, мит, или измислица, това е, не вярвам. Това е моето мнение, мнение
на човек, ми
нал от там и
направил доста а
нализи
на тере
на и фактора време. И това е при положение, че са ги осигурявали
на почти всеки проход с хра
на, тоест постоянно се е движела кола успоредно с него или тях, не забравяйте, че нямаше GSM-и тогава, Азис си беше Васко педераса, а едва ли този рекордьор е бягал с радиостанция. И все пак рекордът си остава
най-готиното, за което може да си мечтаем от цялата приказка,
нарече
на Ком-Емине. Това зависи и от човека, но лично аз мисля, че няма такъв, който не може да преодолее пътеката в рамките
на 20-25 дни. Виж рекордът си е рекорд. И
наче не се бъхти по Ком-Емине, а се бъхти
най-много до Чумер
на, така и така
нататък нищо не се вижда. По-добре се прехвърли в друга плани
на, ако го правиш само заради гледката. Всеки, тръг
нал по тая пътека, го прави заради самото разстояния и времето, за което ще го измине, и в това си е тръпката... Рекордът, па макар той и личен.
Не з
нам защо оставям въпроса с психическата съвместимост
на последно място по подреждане, но повярвайте ми, не го подценявайте. Дори и аз имах проблем със съмишленика ми Зарко. Не забравяйте, че този поход, такъв като
нашия, се е правил сигурно от 0,008 % от
населението
на България. Смет
нах го за 100 човека от 8 000 000 души. Дори и добри приятели могат да се скарат в такава
напрег
ната среда и то оставени там за повече от 10 дни. Но това е проблем, нивото
на който не е в моята компетентност. Просто внимавайте и не го забравяйте, човекът до вас трябва да ви е поз
нат и то доста добре.
Крайно време е да започ
на, а ако се сетя за нещо странично ще го добавям. Приятно четене!
РАЗКАЗЪТ 2006 г. (Кликнете върху малките снимки, за да ги отворите в по-голям размер)
И така, денят за
начало беше 13 август 2006 г. Подготовката ни беше под всякаква критика. Аз се прибрах от чужби
на и втория ден,
на който се качих
на колелото, ми беше старта от Ком. Колелото ми го купи Зарко докато ме нямаше, разбира се с мои пари де. Първият поход бях с трошка, която имаше само преден амортисьор и сега тоя DRAG ми се стори като мерцедес. Купихме по един багажник от 12 лева, които се завиват
на колчето
на седалката, ще го видите
на снимките, и по два ластика, което се оказа суперцен
на идея. Там закрепихме палатката, чувалите и шишето от 2 литра. Така че в раницата не оста
на много багаж от обемистия. Въпреки всичко тръг
нахме с големи раници, от тия туристическите, което беше супертъпо, но съдбата ни спаси от тая простотия. Правехме си сметката, тоест аз я правех, де - Зарко ми беше дал пъл
на свобода
на действие по организацията и пътуването - да си оставим раниците
на Ботевградския проход, но за това после. Нямахме проблем с пътуването. Тръг
нахме си нормално към 9.00 часа с един счупен Пасат, аз, Зарко, Крис и Румито, но добре поне, че ни събра всичкия багаж. Велин беше шофьор
на тая бракма. Дори си правех сметка да сме към 15.00ч
на Белоградчишките скали за да ги видят моите спътници ама…Спирахме
на всеки един по-стръмен баир, за да изстивала колата и да не прегрее, така твърдеше шофьорът й - откачалка. Загубихме време
на Ботевградския проход, понеже смятах да оставя раниците някъде около руския паметник и
на връщане по пътеката да си ги вземем от там. Така около три дни нямаше да носим тежките раници. Не посмяхме да ги оставим в гората просто ей така, а
наблизо нямаше нито кръчма, нито бензиностанция, само оня руски паметник. От там отидохме
на Витиня и ги тръш
нахме в бензиностанцията, като се разбрахме с работника, че ще ги вземем след 2 дни. Наложи се да се върнем до село Горно Камарци, откъдето е бил стария път между София и Ботевград - бензиностанцията, която е
на билото, се пада точно
над магистралата, но аз и идея си нямах. Разказът е
на базата
на седемте карти Ком-Емине, така старият път за Ботевград и пак
на север до Витиня. Искам да отбележа, че по тях може да ме разберете за кой участък говоря. И почти по тъмно, благодарение
на счупения пасат се докопахме до хижа Ком, старата. Няма да се спирам
на пътуването с пасата, ми
нахме през Враца, от там пътя за Берковица и после
нагоре към хижата. Беше почти тъмно и взехме мъдро решение да нощуваме в хижата. Салатки, ракийки и почивка в леглото, предстоеше
началото. Аз съм оня със синята фланела.

Това сме ние двамата..
ДЕН – ПЪРВИ /оптимизъм/
Събудихме се към 6.30. Не бързахме. Спомних си и почувствах тръпката
на похода отпреди 2 години. Притеснявах се. Поне аз. Но и съотборника ми е бил развълнуван, з
наел е донякъде с какво се захваща – Ком – Емине с велосипед, с планински байк. Хап
нахме
набързо.

Обърнете внимание, къде е закрепен багажът. За мен това е
най-голямото откритие, което
направихме. Идеално се пази равновесие и не ти е
на гърба, обсъждахме и варианта с дисаги, но те са за асфалт, по-добро от това просто не се сещам.
Велин оста
на в хижата да спи, а аз, Зарко, Румито, Крис и двата байка,
напомням - DRAG F4, се отправихме към върха покрай старата хижа. Беше неочаквано стръм
на пътека. З
наех, че ще загубим време, но не се притеснявах. Този път имахме много отпуск. Времето се очертаваше супер-слънчево. Имахме само ед
на малка раница от около 4 килограма, редувахме се
на час да я носим, а големите раници бяхме оставили
на Витиня в бензиностанцията. Иска ми се да пиша и по ед
на-две думи за обслужването по хижите. Пъл
на говнярщи
на, с извинение. 50% от постройките са взети от печалбари и мошеници. Плюя
на тях. И друго мога да
направя, ама не искам да си цапам разказа с лай
на, то май повест ще стане. Не съм ходил много преди по такива места, но съм чувал за топлите посрещания
на туристи от старите хижари, които явно вече ги няма. Пак се отклоних, но предупреждавам от сега, разказът ще е дълъг.
Специално за хижа Ком мисля, че нивото
на посрещане беше средно. Безразлично отношение, платихме си и това е. Нямаше сприятеляване, никакъв разговор, но като първа хижа добре. Та в малката раница имахме хра
на за два дни, резервните вътрешни гуми с инструментите, вода и витамини, по ед
на дреха и общо взето това е. Супер. Единият поне нямаше да е
натоварен. Яд ме е сега, че не записвах време
ната от точка до точка, но приблизително са ми в главата. Спомням си че за 2 часа и 15 минути бяхме
на Ком. Все пак двете момичета ни позабавиха а пък и ние не бързахме. Румито имаше болки в крака. Точно преди върха започ
на да се спуска гъста и студе
на мъгла. Въпреки това всички се качихме,
направихме си снимки, разбрахме се че ние със Зарко тръгваме, а те се връщат към хижата. Беше 10.20. Целувки, чао, успех и други такива, след което се спус
нахме по пътечката в посока изток.

Това е преди да излезем
на билото откъм север
ната стра
на сме все още.

Момичетата.......


Кучето, и то е с
нас, да ни пази. Забележете колко бързо се смарангяса времето, докато бяхме
на върха.
Но, ето че още в самото
начало
направихме и първата грешка – пътеката ни подведе по зим
ната маркировка и се
намърдахме във хвой
ната. Тая ужас
на хвой
на. Същата
на която бяха попад
нали ония двете софиянчета с байковете и съм сигурен, че дори
на същото място. Отне ни час да се измъкнем от там.

Поглед към върха, който е все още в мъгла.

Поглед леко вляво към Сърб... Запад
на България, де.

Преди да се
нахакате в хвой
ната, се ми
нава траверс
на тоя баир и трябва да се завие
надясно, за гледащи снимката -
наляво.
Докато драпахме, видяхме момичетата как слизат спокойно от върха и се изгубват в посока север зад билото. Оставаха ни само 720 км. Ако з
наех колко хвой
на има в Сред
на стара плани
на щях да ги
настиг
на и да си кажа, че има и други, по-интересни неща от КЕ. Лят
ната маркировка остава вед
нага преди хвой
ната вдясно, където слиза в дерето и се свързва с черен път водещ към проход Петрохан.
Преди да излезем от хвой
ната, поглед по самото било
на югоизток, черният път долу е супер, вижда се телевизион
ната кула
на Ком, вед
нага след нея е прохода Петрохан, и се очертава билото в далечи
ната.

Леко съм завъртял гледката
наляво

Поглед към север
на България, в подножието
на стръмния баир е Враца.
След като излязохме от храсталака изподрани, но бодри и
надъхани, последва едно шеметно спускане към прохода. Невероятно! Спирахме само пред големи локви, оста
нали вероятно от проливни дъждове, валяли преди няколко де
на. Към 12.30. обядвахме
на дървеното заведение
на прохода. Направихме си снимки
на изкуственото езеро и по шосето се отправихме към хижа Петрохан. Преди това
напълнихме пряс
на вода от чешмата.



Това са снимки
на езерото горе
на прохода, табелите и хижа Петрохан.
Аз съм чувал, че хижата е
на бащата
на някой от футболистите ни
нацио
нали. Не, че има з
начение, но се озовахме пред хижата, която се ремонтираше и някакви мутри или поне така изглеждащи диви селяни бяха опъ
нали въжета като
на строеж и твърдо заявиха, че не може да се доближава хижата!!! Не виждах никъде пътеката, а з
наех че се пада от другата стра
на на хижата. Просто нямаше откъде другаде да минем. За обслужване тук изобщо няма да коментирам. Добре че някакъв с цели три гънки
на мозъка ни разреши да се промушим, но при условие, че няма да снимаме. Какво пък можех да му снимам
на глупака? Преди да се скрием, успях да щрак
на ед
на снимка и като крадци се изнизахме към Тодорини кули.
Имаше малини по пътя, така че загубихме малко време и там. И
наче от х. Петрохан следва изкачване като се движиш по черен път, но доста каменист. След няколко километра започват леки възвишения, където може да се кара по голяма част от тях. Маркировката е повече от отлич
на, понеже се виждат
навсякъде жълто-черните колове и по земята има
на достатъчно близки разстояния бяло-червените ленти. Темпото е сравнително добро и приятно за придвижване.



Това е невероят
на снимка към Ком,
на ръба в ляво се вижда телевизион
ната кула.


Тези снимки дават представа за характера
на тере
на.
Ми
нахме покрай Тодорините кули - гледката във всички посоки е невероят
на - и стиг
нахме до тази локва.

Камен
ната купчи
на е отляво
на пътеката, а локвата вдясно.
В далечи
ната видяхме цигани с каруци и заострихме вниманието си, тъй като ония, ромите, де (а компютъра подчерта ромите, а циганите не!), се приближаваха към
нас. Малко след локвата следва много стръмно спускане по тревясал склон и се влиза в гората, където първо по пътека, стръм
на при това, а след това по каменист коларски път се
насочвате към хижа Пробойница. Малко уточнение – вед
нага след стръмното спускане пътеката се разделя
на две, като
нас ни интересува дяс
ната. Лявата слиза някъде в север
на България. Към 16.00ч бяхме
на х. Пробойница, като спускането е невероятно. По черен каменист път, малко друсав, който се точи ту по левия, ту по десния бряг
на ед
на рекичка и
на няколко места я пресича. На хижата спряхме само за снимка и то от
нашия бряг
на реката, след което вед
нага поехме
надолу към с.Губислав.

А от тук до гара Лакатник е перфектното спускане за един байкър. Просто нямам думи, а и няма смисъл да го описвам, понеже и не може да се загубиш. Преди да слезем в Лакатник, срещ
нахме двама души от Ямбол. Забравих им име
ната, но бяха чичо и племенник. Споме
навам ги, понеже до Шипка постоянно се изпреварвахме с тях през целия път. Тръг
нали от Петрохан рано сутринта, но вече малкия съжалявал за това си
начи
нание, бяха му се
набили краката от асфалта и дългия път. Ех, че ме е яд, тефтерът с име
ната им е в България (аз в момента не съм), но човекът беше ветеран по Ком-Емине. Запоз
нахме се и ние продължихме със спускането. В 17.00ч вечеряхме в едно заведение
на самия главен път за Своге.

Искърското дефиле

На въжения мост
Почи
нахме около час и поехме по неприятния баир към село Лакатник. Прехвърлянето
на река Искър става по въжен мост, след което се пресича и жп линията за София. Този път, понеже единия не носеше багаж, ми се видя доста по-бързо изкачването, пък и ние
на места карахме, и
наче
наклонът си е сериозен, а дистанцията е около 8 километра. По средата
на участъка има ед
на чешма, която радва окото, така да се каже. Бях си приготвил километраж, но не оста
на време да го монтирам или просто не съм вярвал в успеха
на похода, а това с колело е
най-точният
начин да засечеш тази пътека – карай, в другия живот. Ми
нахме транзит през селото и поехме по макадамения път към хижа Тръсте
ная.

Поглед към село Лакатник
Не з
нам как ста
на, но до хижата се докопахме по пътека, а предния път се движехме само по пътя - както и да е,
нагоре е почти невъзможно да се кара, но сравнително лесно се бута колелото. Маркировка отлич
на. Нужда от големи запаси с вода не е необходима. Към 20:30ч акостирахме пред хижата. Поз
навах хижаря от преди 2 години. Оста
нах изумен, имаше нови собственици, недружелюбни, гадни, гледащи да ти вземат парите, недоволни, че купуваш от лафката им, изобщо ужас. Имаше и един клас ученички, явно дошли да оберат малините пред вилата. Тези, които са ходили там з
наят, че отпред има голяма малинова гради
на, която е заграде
на и пътеката ми
нава точно през средата. Имаше и цигани, и забележете, когато помолихме тъпата хижарка да ни прибере колелетата в хижата защото мислим
навън да спим, тоест в палатката, кучката се развика, че не може да ги прибира и не може и да спим
навън до хижата. Тъпата мастия искаше да ни вземе парите за спане, но ние трябваше и да пестим, все пак целият поход излезе около 400 лева. Изобщо пред тая хижа имаше
най-малко 100 човека, лудница си беше. И ста
на ед
на, опъ
нахме палатката зад хижата до циганските колиби, които бяха изградени там, явно за да има къде да спят ромите, когато им свърши работният ден, вързахме колелата едно за друго и за краката ни от страх да не ги придърпат циганите и заспахме леко притеснени.

Нашият дом
Равносметката беше: около 8 часа движение по маршрута, като може да се отбележи, че няма къде да се сбърка маркировката, освен в райо
на, маркиран с хиксче. Може да се вземе хра
на на прохода Петрохан, хижа Петрохан (след ремонта, разбира се), гара Лакатник, село Лакатник и хижа Тръсте
ная. Вода има почти през целия маршрут и няма нужда от запасяване. Разстоянието може да се вземе и за около 6 часа ако се хвърлят повече сили по баира след Лакатник.
ДЕН – ВТОРИ /все пак това е Ком-Емине/
Ста
нахме към 6:30ч Умората леко се обаждаше. От предния път з
нам, че втория ден е ключов момент за такива походи и отново се оказах прав. Зарко излезе издръжливо добиче, не се оплака
на сутринта, което ми даде
надежда, че ще се справим. За
наша изне
нада ямболията и племенника му бяха дошли късно вечерта и сега се срещ
нахме отново. Хап
нахме
набързо, поприказвахме, сега хората ни гледаха с малко по-голям интерес,
направихме си снимки и
напред.



От преди з
наех, че до връх Погледец трасето е супер за байк. Проблем в тоя участък е водата. Единият от тъпите хижари каза, че трябвало да обиколим къпи
нака, че и езерото, което се вижда
на снимката,

но ямболията ни свет
на, че вратата в другия край не е заключе
на. З
нае човека, инъче губехме поне няколко минути. Преми
нахме си
направо, после покрай другото езерце и покрай тая мандра,

и започ
нахме изкачването
на връх Издремец - 1492м. След това няма проблем. Движите се предимно по горски пътища и е забавно. Тая вода е изключително важ
на,

но не разчитайте
на нея, а се запасете още
на Тръсте
ная. На тая снимка се вижда донякъде Мургаш и изобщо не е близо, повярвайте. Ако з
наех, че изкачването му е такъв ужас...

Подми
нахме фурго
на, в който спах с Калоян преди 2 години,

после покрай горски дом Чукава, в който пак нямаше никой. После се кара по коларски път към хижа Лескова. Самата хижа е 300 метра встрани от пътеката и аз лично не съм я виждал. Маркировката е отлич
на дотук. С ед
на дума от Ком до Лескова е идеален маршрут за велотуризъм.

И така стиг
нахме до мястото, където се отказах преди 2 години. Точно под връх Погледец. Един много стръмен и от двете страни връх.

Каменистият път води към село Литаково и от там се стига до Ботевград.
Спус
нахме се в непоз
натото към връх Мургаш. След 500 метра спряхме за обяд, защото беше към 12:00ч. От Тръсте
ная го бяхме взели за 4 часа. Продължихме с добро темпо и видимо доволни от скоростта, която подържахме, понеже
на много места успявахме да покарваме байковете.

След известно време влязохме в гора. Движехме се покрай ед
на ограда по сравнително добра пътека, но табела за Мургаш не идваше и не идваше. Тук е мястото да отбележа, че се объркахме и тази грешка ни струваше много усилия. Аз дори и сега не з
нам дали съм ми
нал по вяр
ната пътека, но
на картата имаше три варианта. Първия беше
наляво със заобикаляне
на връх Мургаш. Естествено аз го отказах защото исках снимка
на върха да си
направя. Вторият изкачваше върха право
нагоре и гъстотата
на хоризонталите
направо плашеше. Ако бяхме избрали този, трябваше да слизаме към хижата или да я изпуснем и да караме към Витиня. И третият вариант е
надясно с постепено изкачване към хижата. Аз нямах избор да избирам, просто излязохме
на един път, който водеше
наляво и
надясно. Нямаше и маркировка или може би ние я изгубихме някъде, но вече умората се обаждаше, беше към 16.00 часа. Отидох в ляво за около 200 метра но не видях маркировка и реших че пътят може да ни свали пак в с.Литаково. Реших да се спус
на надясно и там може би сгрешихме за първи път. Долу имаше река, а и с водата бяхме зле. Спус
нахме се по
наклон който няма такава маши
на която да го качи, но си беше път:

Слязохме до реката, заредихме се с вода и от там като поч
на едно бутане по баира към Мургаш, не искам да си спомням. На всеки 10 метра почивка, 4 часа до хижата. И сега не з
нам дали това е пътят. Толкова се уморих, че нямахме сили да питаме хижаря. Вечерта не можахме да ядем от умора, утрепани, а хижарят беше от старите плани
нари, евала
на тоя човек, беше участвал в състезания по алпинизъм и беше покорил доста върхове, беше много учтив човек, друг такъв вече до морето не срещ
нахме. Та така де, имайте
напредвид, че там пада здраво бутане, з
нам че има пътека която заобикаля Мургаш, но ако хванете нея, обезсмисляте похода през Запад
на Стара плани
на. Стиг
нахме точно преди да се стъмни. Хижата беше в ремонт, затова спахме в тая стая
на снимката. Вторият ден приключи до тук. Изкъпахме се и спахме в легла, което не беше малко. Посъбрахме сили за другия ден.

ДЕН ТРЕТИ /разочарование/
Ста
нахме късно. Беше 8:00ч. Докато се оправим и тръгнем ста
на 9. Поприказвахме с хижаря, хап
нахме и
напред.

За 40 минути се качихме
на върха. Сега си дадох сметка, че ако се мине
направо от Белия камък към Зла поля
на, може да се съкрати доста време и умора, но както казах, се обезмисля похода, защото връх Мургаш си е достатъчно сериозно предизвикателство дори и единично атакуван с байк. Направихме по ед
на снимка и се спус
нахме към Зла поля
на.



Спускането беше супер. Стръмно, по добра пътека, доста приятно изживяване. След Зла поля
на има малко изкачване до връх Сватбарника (1410м).


И оттам като се хване един коларски път, кеф ама кеф... Препоръчвам да се пробва тоя участък. З
начи по тия карти, седемте, Мургаш – Витиня е 5 часа, а ние го ударихме за 2.15 мин. Маркировката е супер, но пък е ненуж
на - няма къде да объркаш. На Витиня спряхме да починем, бяхме вече много уморени.

Зад камио
на е пътеката, откъдето дойдохме.
Ядохме в заведението до бензиностанцията, взехме си раниците, беше вече след 12:00ч. Направихме и доста дълга почивка. Срещ
нахме един пич - шосеен колоездач с дисаги, който щеше да върти до Търново по магистралата, и тогава се зарадвах, че съм в гората, просто трафикът
на Витиня е ужасно
натоварен. Направих оглед
на дисагите
на колелото и се убедих, че
нашето е правилното решение, поне засега, относно носенето
на допълнителен багаж. Към 13:15ч тръг
нахме отново. З
начи, слиза се към София и след 200 метра се завива
наляво по пресечката, като този път води към Горно Камарци. Подми
нава се отбивката за някакъв горски дом, който остава вляво и се продължава по лек
наклон, като внимавате много да не пропуснете маркировката. Влиза се вляво в гората около 300 метра след горския дом. От тук до Ботевградския проход се движите покрай ограда
на резерват по обрасла
на места пътека, където почти не се кара, а само се бута.

Това разстояние се взема за около час и 15 мин. Има вариант да се пуснете до Камарци, но после до руския паметник трябва да се бута
нагоре, така че по-добре не слизайте от пътеката. Не се сещам защо снимката
на руския паметник не е тук, но както и да е... Подми
нахме паметника и се отправихме към Стъргелската мандра. Оттук заочва едно здраво бутане до мандрата по камионен път. Спомням си, че около час отне, за да стигнем до мандрата:

Тя представлява ед
на разруше
на постройка от дяс
ната ви стра
на. Продължавате по коларския път с
надежда да се стиг
нат овчарници с чешма. Много трябва да внимавате, защото това е следващото проблемно място. От ляво
на вас се появява ед
на барака, като основите останки от овчарниците не се виждат и си мислиш, че трябва да продължиш. Оставих Зарко да почине и продъжих по пътя. След 500 метра пътят започ
на да се спуска стръмно
надолу и разбрах, че
най-вероятно ще сляза в село Стъргел, ако продължа. Вър
нах се. Оказа се, че се ми
нава зад тая кабинка или барака и се влиза в иглолист
на гора, като маркировката почти липсва. Започ
на едно провиране, влачене
на колелата, изгубване покрай разни ниски борчета, преми
наване
на корито
на река - неща от от тоя род, които отнемат 15 минути.

Започ
нахме да се изнервяме, защото помислихме, че сме се изгубили. Спирахме често и да почиваме. Сега отново си припомних неуспешния опит от ми
налия път и разбрах, че с тия големи раници
на гърба, макар и не повече от 10 килограма, няма да ни е лесно или
най-малко ще се изгърбим здраво.

Прекосихме здрави къпи
наци и храсталаци, като и аз не вярвам още, че не пук
нахме гуми. Изобщо мога да кажа, че оттам ми
нахме с късмет. Често оставях Зарко и обикалях
наоколо да търся маркировката. Загубихме 3 часа, при усовие че до Етрополски проход се стига за час пеша. Въпреки всичко успяхме да се докопаме до коларския път, водещ към прохода и към хижа Чавдар. За заключение, това си остава един от участъците, където може да се обърка пътя. И тъкмо се зарадвах, че отново ще увеличим скоростта, качвайки се
на байковете, когато при едно каране нещо изстрещя в моето колело и не можех да продължа. Когато слязох оста
нах ужасен. Тоя болт който държи зъбчатките към рамката, двете зъбчатки където веригата прави осморка, не з
нам как се казва де, беше се обър
нал
наобратно. Повредата беше сериоз
на, много. Опитах се да го завия но се оказа че резбата е изяде
на, а колелото е чисто ново. Вярно, в гаранция, но като се сетих къде се
намирам, ми се приплака. До стъмване оставаха не повече от 3 часа. И досега не мога да си обясня как се е счупило, при положение че не е видяло никакво
натоварване. Полутахме се 10 минути и реших да продължим бутайки и мислейки какво да предприемем. Отправихме се към хижа Чавдар, преми
нахме Етрополски проход и от там до хижата води един прекрасен горски път, по който ако имате здраво колело, се лети
направо. Преди да стигнем до хижата измислих следното:
Дотук бях изхарчил 100 лева за колата, която ни докара, като сложим и всички купени неща, спането и изхарчените пари за тия 3 дни, и
най-важно, че ако се откажа, едва ли ще се организирам пак да тръг
на от Ком тая годи
на, взех следното решение, което показва колко съм бил решен да го
направя това Ком-Емине. Оставихме
на Зарко байка в хижата, обадих се
на моя приятел Димо да тръгне с колата към село Буново до което има влак и е
най близо до хижа Чавдар. Правех си сметка, че
на другия ден ще се докопаме дотам с влака, и аз моя байк и Зарко с двете раници тръг
нахме
надолу към селото. Хижарят обеща
на другата вечер да ни чака и да ни посрещне, и след като си разменихме телефоните, ние тръг
нахме. Идеята ми беше да се приберем в Сливен, да ремонтирам байка сутринта и до вечерта пак да сме
на хижа Чавдар. Така и ста
на. За два часа слязохме до Буново /
намира се в юж
на България/ - едно много китно селце и още час чакахме Димо да дойде с един Golf 3. Ясно ми беше, че идеята ще ми струва
най малко 120-140 лева, както и се оказа, де. Ето две снимки от тоя момент.

Евакуацията
Едвам събрахме колелото, и аз, сгъ
нат
на четири
на зад
ната седалка, Зарко държащ двете раници и Димо потеглихме за Сливен. Около 2:00ч сутринта лег
нахме да спим.
ИЗВОД: Ако решите да правите маршрута, трябва да имате кола, която да е готова по всяко време до 5 часа да е при вас. Ние решихме да оставим раниците с разните му так консерви и всичко изишно. Малкото разстояние, през което ги носехме, бе достатъчно да се убедим, че с тежка раница
на гърба не става. Всеки взе по ед
на малка раница с хра
на за един, два дни и
най-необходимото, което съм изброил в увод
ната част. Палатката и двата чувала си ни чакаха
на хижа Чавдар. Заредих се с парички, като си казах, че ги прежалвам в името
на идеята. По-добре
на кроасани и шоколад, отколкото да нося консерви по половин кило. Като цяло е това. Ед
на непредвиде
на ситуация почти в самото
начало ни отне много средства и време, но и помог
на да се оттървем от излишни килограми.
ДЕН НУЛЕВ /какво пък, няма да го броим я/
На сутринта изкъпани, поспали
на прилични легла, и правили туй онуй, поне аз де, отидохме и оставихме колелото за ремонт. Към обяд беше готово и към 15.00 часа хва
нахме влака за София който спираше
на Долно Камарци

Пътувахме във товарния вагон заради колелото...
Притесняваше ме това, че ще изкачваме Балка
на по тъмно до хижа Чавдар. Точно преди да се стъмни, слязохме
на Камарци и оттам вед
нага хва
нахме пътнически влак за Буново. Слязохме в Буново
на свечеряване и вед
нага поехме
нагоре. В 23:30ч помислихме, че вече сме се изгубили, когато оня ми ти хижар ни пресрещ
на с ед
на пушка в ръка
на пътя. Аз се бях чул с него преди това, но после нямаше обхват и откъде да з
нам, че ще ни чака по тоя
начин. Успокои ни, че пушката е за вълци, а не за
нас и се прибрахме в хижата, където почти вед
нага лег
нахме да спим. Тоя хижар е добър човек, не даде да го снимаме, не обичал, но поне ни посрещ
на добре и приятелски. На мен малко странен ми се стори, ама... Ле
нахме си, от утре започваше истинското Ком-Емине, ама откъде да з
наем.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ /кошмарът/
Ста
нахме към 7:30ч. Пихме по едно кафе с хижаря, който обясни, че бил хижар, ама в Рила или Пирин, обаче нещо с мафията се спречкал и се
наложило да дойде тук. Обясни, че след Каша
на не е ходил по билото. Абе стран
на птица, но добре посреща, ако го срещнете, правете се, че му вярвате, каквото и да ви каже, все пак има пушка. Направихме по някоя снимка, като не позволи да го снимаме и заедно поехме към връх Баба. Някакви коне щял да
наглежда, така че той ни придружи до билото.

За 30 минути излязохме
на билото и се разделихме с хижаря, а след още 10 стиг
нахме паметника
на руските воини.

Отправихме се към връх Баба. Движехме се по коларски път, но не може да се кара, понеже си е стръмничко, то може, ама да не те чакат още 550 километра. Пътя подми
нава от юж
ната стра
на на върха, като има и път, който води до самия връх, където има станция някаква. След това се продължава към връх Говедарника. Двата върха са с почти ед
наква височи
на, но не се качвате
на тях, за радост, просто пътеката ги подсича.

Поглед към югозапад

На фо
на на връх Баба

Постройката
на върха

Тук вече сме подми
нали върха. Зад
нас е пътят, по който сме се движили, като
на места може и вече да се кара по малко.
Стига се до тази скала, откъдето има красива гледка към юж
на България, отдолу е Златица.

Красива гледка към юж
на България

Поглед
назад, вероятно пътят води към връх Баба
След това се спускате по този широк черен път,
направен от братята военни, като удоволствието е невероятно, още повече, че от 20 километра не сте карали. А и
на картата бързо се придвижвате от ед
ната точка до другата. Истинската пътека ми
нава по северния склон, но
на кого му пука, още повече че самото име
на местността плаши достатъчно – „Етрополски зъбери”. Все пак ние сме си по билото и по маркировката, явно
направе
на от мързеливи туристи. Това е шега. Тук е мястото да изкажа искре
на благодарност
на хората, които поддържат маркировката по тази пътека. Наисти
на, благодарим Ви от сърце, работата Ви е свърше
на перфектно.
След скоростно спускане се слиза
на прохода Каша
на, или Златишки проход, като се ми
нава покрай хижа Мурга
на, но тя остава вдясно от пътеката, а ние бързахме все пак. Имах страха и опита да те вали дъжд в Стара плани
на, Зарко така и не го разбра, понеже с моя късмет не уцелихме нито един дъждовен ден, като изключим вечерта
на заслон Ботев, но там сигурно вали постоянно, пък и ние бяхме лег
нали вече. Та това е ед
на от причините Заре, заради която бързах постоянно, но ти май никога няма да я разбереш. Преди да излезем
на прохода говорих с Kibikoff и, ако помниш, приятел, ти ми каза, че някой приятел от форума е предложил да спим
на хижа Ехо, защото хижа Планински извори е конюшня. Като видях
на картата къде е обаче хижа Ехо, едва ли щяхме да се докопаме до там.

Поглед
на югоизток

Малко преди прохода Каша
на, отзад ясно си личи билото, което ми
нахме по южния склон, в далечи
ната е връх Баба.

Това езерце също е малко преди прохода.

Снимки
на самия проход
От тук, приятели, започва адът. Следващите два дни ги кръстих – „Никога повече с колело по Ком-Емине”. Нужни са около 30 часа постоянно бутане
на колелото за да се доберете до троянската арка
на прохода Кър
наре. 30 часа, в които разстоянието, през което сте
на колелото, тоест карате го, е по-малко от километър. Хиляди височини, които ще видите
на снимките, изглеждащи така, сякаш по тях пътеката е рав
на за колело, но действително е с големи дупки по нея, с много камъ
нак, което не позволява почти никъде да се кара. И само връх след връх. Като прибавим „Кончето” и „Козя сте
на”, просто карти
ната е печал
на и кошмарът се връща в съз
нанието ми.
И така в
началото се тръгва по черен път, стръмен, но път. После се
насочвате по билото с посока изток. До Троян-Кър
наре билото е оголено, с висока трева
на места и гледките, които се откриват, не могат да бъдат описани дори и след като са заснети. „Оргазмът” е когато сте
на билото и само тогава. Рай. Оставям тези снимки, за да се докоснете до прелестите
на плани
ната.

Първото стадо коне….

Поглед
на юг

Поглед
на север

Поглед
назад
Поглед
напред,
на изток, де…

Поглед към ония, дето бяха разкопали плани
ната около Етрополските зъбери.
Зим
ната маркировка е с металните колове в черно и жълто, преми
нава изключително по билото, целта, естествено, е да се предпазят туристите от изгубване и лавини. До „Кончето” я следвайте без да си правите илюзия да подсичате по високите върхове. Те са много,
на нас ни пис
на на третия или четвъртия, но
направихме грешка. За какво става дума. Вижте
на картата връх Мургу
на. Преди да го
наближим, преми
нахме през 4 или 5 по-малки върхове, но достатъчно стръмни и при изкачването, и при спускането. Преди този връх обаче
наляво се показа пътека, която явно го заобикаляше по северния склон. Реших, че ще е по добре да минем по нея, като щяхме да изминем повече разстояние, но нямаше да катерим, беше ни пис
нало. Голяяяяяма грешка! Пък и катеренето и влаченето едва сега започваше. Срещ
нахме и един коняр, оказа се собственик
на първата група коне, които видяхме и са
на снимката, който ни подведе допълнително, че има път от север
ната стра
на. Така че, както казах, от прохода Каша
на се движете само по билото. И така, опитахме се да заобиколим по северния склон. От
начало беше добре, даже покарахме по ед
на тяс
на пътечка. Но като ми
нахме от север
ната стра
на и пред
нас блес
на един огромен къпи
нак. Още съжалявам, че не се вър
нахме. Щяхме да загубим много по-малко време.

Отне ни около час да го преминем. Срещ
нахме едни цигани, които беряха боровинки, но не бяха дружелюбно
настроени, така че не разменихме нито дума с тях. Излязохме от къпи
нака, но се оказа, че сме доста по-
надолу от главното било. Почи
нахме и обядвахме.

Мястото, където обядвахме, е тук, а трябваше пак да се качим
на билото.
И започ
на едно страшно изкачване
нагоре към билото, което ни изцеди доста сили и загубихме още около 2 часа. Повярвайте, беше истински кошмар, толкова време
на вятъра и толкова сила. Запасите с вода също бързо
намаляха и се притесних, понеже з
наех какво е да си без вода по билото и то в
най-горещите дни
на август. На снимките се вижда къде попад
нахме. И така, с много усилия успяхме пак да се качим
на билото преди връх Свищиплаз. Тук отново по пътеката, която е само
нагоре и
надолу и не позволява почти никакво каране, а само здраво бутане.

Снимки, правени от билото.
Преми
нахме върха и, изпатили от къпи
нака, решихме да не слизаме към хижа Свищиплаз, а да си караме по билото.

Тук
на изток се вижда хижата.
До хижа Паскал пък изобщо не сме си и помислили да слизаме, после бая височи
на трябва да се катери. Пък и искахме да стигнем хижа Планински извори. Продължихме, но водата… Водата свърши и аз
наисти
на започ
нах да се притеснявам, когато срещ
нахме две циганки (абе много цигани в тая плани
на по това време!), които чакаха
на сянка мъжете си явно, но бяха от добрите. Бяхме оста
нали без грам вода и те ни спасиха, давайки половин литър от тях
ната. Срам, не срам, взех я и закрепихме положението. Беше адски горещо, поч
нахме да изгаряме, все пак си постоянно
на открито, няма грам сянка в тая част
на плани
ната.

Панорамни снимки правени по-
нататък.
След като се придвижихме още малко, часът беше около 16:00. Разбрах, че или трябва да слезем до хижите или да
намерим вода. Зарко беше доста уморен и реших да оставя колелото и да сляза
надолу, виждаше се нещо като чешма. За мой късмет имаше вода, но времето ми за слизането и качването беше 70 минути, така че отново изоста
нахме с графика, но за сметка
на това Зарко си почи
на и продължихме
напред.

Мястото където слязох за вода.
На свечеряване видях
най-красивата карти
на от целия поход, слънцето залязваше под
нас, тоест
наравно с
нас, ние бяхме в плани
ната все пак.
Оставям Ви да се
насладите
на красотата
на Балка
на. Послед
ната от тези снимки е поздрав за всички, които прочетоха този разказ, тя е и
на декстопа
на компютъра ми.

Разбрах, че по-далеч от Паскал няма да стигнем, както и се оказа. Спряхме 200 метра преди върха и опъ
нахме палатката
на 2000м височи
на. Можеше и да се движим по тъмно, но бяхме страшно уморени. Направих бърза равносметка. 3 часа загуба
на време, достатъчно да се стигне до Планински извори, след Каша
на няма вода и теренът е ужасен. Интересното тук е, че тези стада от коне са пус
нати свободно цяло лято и през нощта ни събуди силен конски тропот. Стадото се беше изплашило и пробяга покрай палатката, още се чудя как не ни премаза тогава, а и колелетата бяха отвън. Много се изплашихме от ситуацията, но поне ни събудиха, да се пооблекчим през нощта. Очаквах да е по-студено, но температурата беше добре за плани
на. Така свърши и този ден.