Да, това е един легендарен маршрут. Едно истинско предизвикателство. Предполагам...
Хората са правили опити да го минават с какво ли не, включително и с велосипеди, включително и членове на нашия форум. Чели сме за неуспешни опити, чели сме купища съвети, чели сме и пътеписи, които на практика покриват части от маршрута.
Сега обаче имаме съфорумец, който е готов с разказа си за преминаването на маршрута. Успешно начинание, което той успя да осъществи през 2006г. и за което ще научите пълни подробности в тази тема.
Всъщност, за момента е готов разказът само за първите 4 дни, заедно с доста предварителна информация. Знам, че това няма да ви е достатъчно, че ще искате още намомента да узнаете и продължението, но... ако отчетете обема на текста и броя на снимките, дори и най-нетърпеливите ще разберат, че не е толкова лесно да бъде завършен целия разказ, особено когато авторът е в чужбина и то на място, където едва ли има възможност за целодневен достъп до компютър.
Както и да е, мисля че дори първите 4 дни ще ви отнемат около седмица (е, в почивни дни може да се справите с тях и по-бързо). Фоматът може да ви се стори малко странен, но авторът пожела изрично разказът да се намира не къде да е в сайта, а именно в любимия форум, така че цялостната организация на статията е подчинена на това негово желание.
Ако не сте разбрали все още, въпреки че текстът го публикувам (технически) аз, негов автор е Светлин Денчев (във форума е Svetlin).
И така, оставям ви с неговите подробни описания и снимки...
Ком - Емине
Ком - Емине
от Admin » Сря Май 23, 2007 9:06 pm
-
Admin - Мнения: 16381
- Рейтинг: 2000
- Регистриран на: Пон Май 20, 2002 12:00 am
- Местоположение: София
от Admin » Сря Май 23, 2007 9:19 pm
КОМ-ЕМИНЕ
Или дотам и обратно
автор: Светлин Денчев
Сега, като се замисля, е доста трудно да разкажеш това, което си преживял по тоя маршрут, понеже изминаха 9 месеца, а чак сега намерих свободно време и просто не знам от къде и как да започна.
Както и да е, в крайна сметка откъдето ми падне.
Целта. Това е много важно. Целта на разказа е да улесня всички мои колеги, любители на планинското колоездене /горд ще съм, ако помогна и на професионалисти/, които са решили да преминат цялата пътека. От край до край. И полза ще има ако са решили да я преминат за възможно най кратко време, и искам да добавя, че за туристи разказът няма да бъде дотам полезен. Така че целта е ясна – напред и само напред до финала. Ей, и финансовият въпрос е много важен, не го подценявайте.
Пътеката. Наистина пътеката, заветната пътека за тези, които я познават, чували са за нея, минавали са по нея или са се опитвали да минат по нея. Каквото и да кажа за тази малка 750 км. отсечка, ще е казано 100 пъти преди мен. Не съм първият, който я е минал и седнал да разказва за това, но съм един от първите, преодолял я с планински байк и седнал да описва премеждията си. За тези които не я познават, ще добавя, че това е най-дългата пътека на България, преминаваща само по билото на Стара планина и е около 750 километра. За дължината, разбира се, се спори много. Аз също обичам много да споря на тая тема и изобщо за пътеката. Искам да добавя и уточнението че разказът е предимно за тези, които мечтаят да повторят нашия поход, а не за туристите, които бъхтят пеш, така че последните да не се сърдят много-много на някои моменти в разказа.
Мечтата за тоя поход ми се зароди в далечната 1995 година, но поради липса на добро колело, време и средства бе отлагана в годините, докато съдбата не ме срещна с един изключително откачен и много свестен тип, ще спомена името му защото съм сигурен че поне един от Вас, за които е предназначен разказа, ще го познава. Това е Калоян Милков от Велико Търново, работещ като парашутист в славния Парашутен полк – гр. Сливен. Та така де, имах честта да бъдем колеги с него и веднага със споделяне на идеята, тя бе приета на сърце от него. Нищо, че успях да я премина с друг мой колега, който е и главният герой в моя разказ, естествено – Зарко. Говоря вече за 2003 г. Дотогава имах само бегъл поглед върху самата идея – много информация, но само един изминат участък от Хаинбоаз до Чумерна, смешно наистина. Бях го изминал пеша с двама мои приятели, но това е толкова смешна дължина, че дори не си заслужава да се спирам на нея. Та така, намерихме картите, ония седем на брой, които не са много точни, но вършат работа дотам, че да знаеш кога ще стигнеш хижа, ползвах точно тях миналата година и съм доволен. Ако ги притежавате и ползвате по време на четенето на разказа ми, ще са ви много полезни. Направихме организацията, но нали си ги знаете военните – нашият командир, като разбра кво сме намислили и полудя в буквалния и преносния смисъл и, естествено, не ни пусна отпуска. Лятото на 2003 си замина само с теоретичната подготовка. Ще се върна след малко и ще продължа за лято 2004.
Сега искам да поговоря за пътеката и подготовката да я преминеш с велосипед. Аз лично мисля, че нямах никаква сериозна подготовка. За физическа съм убеден, че излишно не съм тренирал, тоест колкото, толкова. Но виж тиловото осигуряване е важно нещо. И трябва да отбележа следното: решиш ли да го правиш, трябва да си истински фен на идеята, там те чака адът. И винаги си съм мислил, че хората от изток са по-облагодетелствани, защото когато се изправиш на Ком и тръгнеш, имаш чуство, че се прибираш вкъщи, някак си е по леко все пак, нали ?
После четох разказа на някой си Ясен от миналия век, шега бе, през 1994 май беше. Тия обаче съкратили яко маршрута и си признал 8 години след това. Имал угризения, защо ли ги има, след като повечето преминали пътеката лъжат и то здраво. Особенно за рекорда на оня маратонец през 1996, май. Но за него ще си кажа мнението малко по-нататък. И скоро попаднах на разказа на Гьоко, ако не се лъжа. Минали го за 12 дни пеш – искам да поспоря за това, ама не ги познавам момчетата. Има нещо гнило обаче – никъде не споменават даже и една дистанция за колко време са я преминали а само отбелязват, че тук били после там били, много съмнително написано.
Май се поотклоних от темата, но ето връщам се на важните моменти от похода и естествено на първо място осигуряването. Мислил съм много върху това и през годината, когато се канихме – 2003 г. и на следващата, когато се провалихме. Преигравал съм много ситуации в главата си, но истината е, че не го ли пробваш, наистина нищо не може да направиш както трябва, докато не стъпиш там. Аз съм от Сливен и често карам из нашия Балкан по знайни и незнайни пътеки с една до две нощувки, но пак не е същото както да си там на 750 км трасе.
И така, през 2003 си казахме с Милков /моя колега/, че килограмите на гърба ни не трябва да са повече от 15, след като записахме на един лист всичко необходимо. Сега няма да го описвам защото ако някой от Вас го повтори, е просто обречен на провал. Ние не тръгнахме тогава, както обясних вече. Но на следващата година раниците бяха окомплектовани с приблизително толкова килограми. Чел съм какви ли не идеи за това какъв багаж трябва да носиш, дори сглупих като послушах някои от тях, но човек се учи от грешките си. За подробности на похода Милкича написа много як разказ, заслужаващ Нобелова награда, но няма да се отклонявам, само ще кажа, че който иска да го прочете, да ми се обади допълнително. Аз ще разкажа за проваления поход само чрез факти.
Годината е 2004 г. и разбрахме, че отпуска ще имаме само през месец юни. Толкова бяхме ентусиазирани да го направим, че тръгнахме веднага със съвсем лека подготовка и 15 кг раници на гърба. А оня го измъкнах от един купон през нощта и го натиках в колата, за да го накарам да тръгваме. Беше петък вечер на 5 юни, ако не се лъжа, но не ми се търси сега датата. И веднага въпрос – кой глупак тръгва за Ком през най-дъждовния месец в годината? Но ние бяхме решени пък и нямаше да има друг шанс през 2004 да осъществим повече моята и по-малко негова мечта. Не ни отказа и това, че на Нова Загора ладата остана с 3 гуми на пътя, просто едната фръкна и ремонта ни отне 50 лева от всичките 70. Просто продължихме. Имахме 2 седмици и се надявахме да сме на морето за 10 дни. Все пак никой от нас не беше ходил в Средна Стара планина и така и не отиде, де. Пълни наивници, тоест сега , като си помисля, с добра подготовка и хубаво време 10 дни си е един възможен рекорд за колело. Така вечерта на ден първи бяхме на проход Петрохан към 17.00 часа. Шофьорът ни си тръгна веднага, след като поехме за връх Ком. Раниците си оставихме на пазача до езерото. Мъгла голяма. Юни месец е все пак. Нагоре дъжд естествено. Още помня как валеше на върха. Спомням си че за три часа се качихме а за час и десет минути слязохме пак на Петрохан, целите прогизнали и лично аз капнал от умора, но изпълнен с надежда, понеже който е ходил знае колко е готино да се пуснеш от върха до прохода. Вечерта спахме в хижата. Не носехме палатки, а само найлон и спален чувал с цел олекотяване на раниците.
Ден първи. Станахме към 9.00, но тръгнахме към 10.30, просто тогава спря да вали. Дори имаше слънце целия ден. Слънце, което ни даде много надежда тогава. Няма да разказвам подробно, това ще го оставя за истинското преминаване. Когато сложих раницата на гърба и изминах известно разстояние, започнах да разбирам колко съм далеч от истината. На втория ден се свиква обаче. След това имах чувството, че седалката цяло лято е в гъза ми. Успяхме да стигнем до хижа Тръстеная и там хижарят ни предупреди да останем да спим в хижата, но кой ти го слуша. Ние бързахме за морето. Спахме 2 километра преди горския дом в един строителен фургон тряснат на средата на пътеката и то защото отново заваля.
Ден втори. Сутринта дъжд и мъгла, и дъжд, и мъгла. Не беше порой, но едно добро валене. Издържахме до връх Издремец и разбрахме, че няма да я бъде тая година работата. И мислех, че вече съм натрупал опит за догодина - ха ха ха. Като ония двамата, до Мургаш дето стигнали. Взехме решение да прескочим Средна стара планина и да разузнаем вече за догодина трасето до морето – ха ха ха, юни месец е все пак, ама ние откъде да знаем. И слязохме в северна България, преминахме през Ботевград и Правец, оттам по магистралата до село Ябланица или град, но на кой му пука. Прескочихме с колелата оградата на магистралата и спахме в една изоставена къща в едно сено на пода само с едни найлони и мокри спални чували. То всичко в раниците беше мокро вече. Дори тоалетната хартия беше мокра, все пак цял ден ни валя отново. Ужас и разочарование.
Ден трети. Станахме рано. Имаше слънце, но имаше и много магистрала, понеже взехме решение да се качим на Шипка. Успяхме да стигнем до Севлиево, където на Милков байкът сдаде багажа, аз стигнах до Габрово да търся части за колелото му и се натъкнах на Веско/много съм му задължен за помощта/.Тук се запознах и случайно с Kibikoff. Той ни прибра в тях, Веско де, и ни нахрани, отремонтира и велосипедите, а ние имахме нужда, понеже бяхме останали с 1 лев и 40 стотинки, доколкото си спомням, но носехме храна и се надявахме на Котел да ни заредят. Тук е момента да си набележите поне една точка, където ваши приятели могат да дойдат и да ви донесат това онова. Та така спахме във Веско.
Ден четвърти. 10.30 часа бяхме на Шипка. Повече с байк от Габрово дo върха не се качвам! Макар че едва за втори ден уцелихме ден без дъжд. В 11.30 отново поехме по мечтаната пътека. Преди да се стъмни, успяхме да преминем прохода на републиката и може би 2 км след него легнахме да спим. Тогава, след като нанесох изминатото разстояние, ми светна, че тоя поход за по-малко от 10 дни е геройство, въпреки че не бях виждал средна Стара планина.
Ден пети. Събуди ни дъждът. Отново. Само че сега беше с мъгла, която нямаше намерение да се раздига. Покарахме още 2 часа и взехме единодушно решение, че се провалихме напълно. Е, не напълно, все пак преминахме от Ком до Сливен за 5 дни. Слязохме на едно село на Хаин боаз и оттам през Гурково по шосето към Сливен. Не искам да си спомням в какъв дъжд се прибирахме до Сливен. А после валя още два дни. Така завърши първия ми неуспешен опит по К-Е. Провалена мечта, но извадени страшно много поуки.
На следващата година отново нямахме късмет с отпуска, но затова пък и Зарко се запали към идеята и бях спокоен, че през 2006 ще го направим.
Сега май е момента да започна с новия разказ и обещаните снимки, но преди това отново за оборудването, колкото и да съм изнервил някои читатели, това си е важно.
1. Осигуряването.
Килограмите на гърба Ви са най важното нещо за тоя поход, не го забравяйте никога! Ние мислехме да ги доведем до 8 най-много. Почти успяхме. Но не това е вариантът за бързо и безболезнено минаване, ако има такова. Бях бягал на едно състезание същото лято с 10 кг. на гърба и знаех че и 8 са много. Сега след като съм завършил тоя поход ще ви изброя по важните неща и начина на носене /за двама души - едва ли ще се съберете повече за такава идиотщина. И така:
- малка палатка за двама (ако сте решили да се шматкате и да спите по хижи, не ви е нужна естествено);
- спален чувал за всеки;
- само два чифта бельо, единия от които е на вас, и чорапи, де;
- едно горнище или фланела;
- храна за два дни;
- шише от 2 литра за вода;
- две шишета от 0,5 литра за вода;
- ключове за колелото, най необходимите;
- по две гуми от ония със силикон, дето не се пукат;
- аналгин и лепенки за рани;
- крем против изгаряне от слънце, но в лека опаковка;
- найлон, с който може да си покриете палатката, ако завали и по един дъждобран колкото е възможно по-лек;
- нож;
- фенерчета - поне две;
- по две жила за спирачки и скорости;
- по резерв накладки за дисковите спирачки (това е много важно и беше недостатъчно);
2. За колелото – повярвайте едно сносно колело от рода на DRAG – F4 е достатъчно и то без дори да се усилва със скъпи части, имайте предвид, че ще го носите и бутате около 20 % от цялата дължина. Глупост е да се смята, че с обикновено колело не може. Може, просто няма къде да го трошиш по тоя преход, но за сметка на това ще се наръбиш целия с такова. Запомнете едно – по тая пътека колелото тормози Вас понеже си го носите доста дълго време или бутате (аз лично го вдигнах 3 или 4 пъти), а не Вие колелото, както е при спускане или някакво състезание, траещо 4 часа примерно. Паричките, както казах, са важни и то много. Ако си мислите да си носите храна за целия преход, откажете се. Просто няма смисъл. Съберете повечко пари и напред, с лека раница – това е ключът за успеха, като подлагате, естествено, организма на здраво изтощение за 10 дена. Храна или кроасани има на почти всяка хижа, но затова по-нататък. Това е засега, ако не съм забравил нещо, но ако съм, дано се сетя по време на разказа. Ако имате повече пари, може и без чувал и палатка, но тогава пък ще загубите време някъде, понеже ще се съобразявате с хижите, за да може да нощувате там. Ние бяхме с палатка, и въпреки това имаме, не се сещам сега, ама около 5 нощувки по хижи. Просто изхарчихме повечко пари за идеята. За обувки няма да приказвам специално, аз си бях с най-обикновени маратонки от битака за 30 лева, ама като знам к’ви лигльовци има по тая тема, изобщо няма да я обсъждам, кой каквито искаq такива да взrма.
3. И за рекорда. Винаги съм си мечтаел за по-малко от 10 дена, но колкото и да съм смятал по картите, каквото и да правех, все излизаха 12, най-малко. За ония дето, за 7 дена са го избягали, и Господ не може да ме убеди. За 9 бих се съгласил. В момента в главата ми има идея за рекорд, но той е 8 дена по изчисление и не го разработвам, защото дори и да го направя, някой ще каже – добре, ама ония го минаха за 7 дена. Не вярвам и това е, не вярвам не само, защото през посочените години на измисления им рекорд маркировката и пътеките бяха супер изоставени, не само защото половината хижи не работеха или нямаха кухня, не само защото са ги взимали от един проход и са ги стоварвали на съседен най малко два пъти, не само защото са над 100 км на денонощие по супернасечен терен, не само защото никакво доказателство нямат, а просто са легенда, мит, или измислица, това е, не вярвам. Това е моето мнение, мнение на човек, минал от там и направил доста анализи на терена и фактора време. И това е при положение, че са ги осигурявали на почти всеки проход с храна, тоест постоянно се е движела кола успоредно с него или тях, не забравяйте, че нямаше GSM-и тогава, Азис си беше Васко педераса, а едва ли този рекордьор е бягал с радиостанция. И все пак рекордът си остава най-готиното, за което може да си мечтаем от цялата приказка, наречена Ком-Емине. Това зависи и от човека, но лично аз мисля, че няма такъв, който не може да преодолее пътеката в рамките на 20-25 дни. Виж рекордът си е рекорд. Иначе не се бъхти по Ком-Емине, а се бъхти най-много до Чумерна, така и така нататък нищо не се вижда. По-добре се прехвърли в друга планина, ако го правиш само заради гледката. Всеки, тръгнал по тая пътека, го прави заради самото разстояния и времето, за което ще го измине, и в това си е тръпката... Рекордът, па макар той и личен.
Не знам защо оставям въпроса с психическата съвместимост на последно място по подреждане, но повярвайте ми, не го подценявайте. Дори и аз имах проблем със съмишленика ми Зарко. Не забравяйте, че този поход, такъв като нашия, се е правил сигурно от 0,008 % от населението на България. Сметнах го за 100 човека от 8 000 000 души. Дори и добри приятели могат да се скарат в такава напрегната среда и то оставени там за повече от 10 дни. Но това е проблем, нивото на който не е в моята компетентност. Просто внимавайте и не го забравяйте, човекът до вас трябва да ви е познат и то доста добре.
Крайно време е да започна, а ако се сетя за нещо странично ще го добавям. Приятно четене!
РАЗКАЗЪТ 2006 г.
(Кликнете върху малките снимки, за да ги отворите в по-голям размер)
И така, денят за начало беше 13 август 2006 г. Подготовката ни беше под всякаква критика. Аз се прибрах от чужбина и втория ден, на който се качих на колелото, ми беше старта от Ком. Колелото ми го купи Зарко докато ме нямаше, разбира се с мои пари де. Първият поход бях с трошка, която имаше само преден амортисьор и сега тоя DRAG ми се стори като мерцедес. Купихме по един багажник от 12 лева, които се завиват на колчето на седалката, ще го видите на снимките, и по два ластика, което се оказа суперценна идея. Там закрепихме палатката, чувалите и шишето от 2 литра. Така че в раницата не остана много багаж от обемистия. Въпреки всичко тръгнахме с големи раници, от тия туристическите, което беше супертъпо, но съдбата ни спаси от тая простотия. Правехме си сметката, тоест аз я правех, де - Зарко ми беше дал пълна свобода на действие по организацията и пътуването - да си оставим раниците на Ботевградския проход, но за това после. Нямахме проблем с пътуването. Тръгнахме си нормално към 9.00 часа с един счупен Пасат, аз, Зарко, Крис и Румито, но добре поне, че ни събра всичкия багаж. Велин беше шофьор на тая бракма. Дори си правех сметка да сме към 15.00ч на Белоградчишките скали за да ги видят моите спътници ама…Спирахме на всеки един по-стръмен баир, за да изстивала колата и да не прегрее, така твърдеше шофьорът й - откачалка. Загубихме време на Ботевградския проход, понеже смятах да оставя раниците някъде около руския паметник и на връщане по пътеката да си ги вземем от там. Така около три дни нямаше да носим тежките раници. Не посмяхме да ги оставим в гората просто ей така, а наблизо нямаше нито кръчма, нито бензиностанция, само оня руски паметник. От там отидохме на Витиня и ги тръшнахме в бензиностанцията, като се разбрахме с работника, че ще ги вземем след 2 дни. Наложи се да се върнем до село Горно Камарци, откъдето е бил стария път между София и Ботевград - бензиностанцията, която е на билото, се пада точно над магистралата, но аз и идея си нямах. Разказът е на базата на седемте карти Ком-Емине, така старият път за Ботевград и пак на север до Витиня. Искам да отбележа, че по тях може да ме разберете за кой участък говоря. И почти по тъмно, благодарение на счупения пасат се докопахме до хижа Ком, старата. Няма да се спирам на пътуването с пасата, минахме през Враца, от там пътя за Берковица и после нагоре към хижата. Беше почти тъмно и взехме мъдро решение да нощуваме в хижата. Салатки, ракийки и почивка в леглото, предстоеше началото. Аз съм оня със синята фланела.
Това сме ние двамата..
ДЕН – ПЪРВИ /оптимизъм/
Събудихме се към 6.30. Не бързахме. Спомних си и почувствах тръпката на похода отпреди 2 години. Притеснявах се. Поне аз. Но и съотборника ми е бил развълнуван, знаел е донякъде с какво се захваща – Ком – Емине с велосипед, с планински байк. Хапнахме набързо.
Обърнете внимание, къде е закрепен багажът. За мен това е най-голямото откритие, което направихме. Идеално се пази равновесие и не ти е на гърба, обсъждахме и варианта с дисаги, но те са за асфалт, по-добро от това просто не се сещам.
Велин остана в хижата да спи, а аз, Зарко, Румито, Крис и двата байка, напомням - DRAG F4, се отправихме към върха покрай старата хижа. Беше неочаквано стръмна пътека. Знаех, че ще загубим време, но не се притеснявах. Този път имахме много отпуск. Времето се очертаваше супер-слънчево. Имахме само една малка раница от около 4 килограма, редувахме се на час да я носим, а големите раници бяхме оставили на Витиня в бензиностанцията. Иска ми се да пиша и по една-две думи за обслужването по хижите. Пълна говнярщина, с извинение. 50% от постройките са взети от печалбари и мошеници. Плюя на тях. И друго мога да направя, ама не искам да си цапам разказа с лайна, то май повест ще стане. Не съм ходил много преди по такива места, но съм чувал за топлите посрещания на туристи от старите хижари, които явно вече ги няма. Пак се отклоних, но предупреждавам от сега, разказът ще е дълъг.
Специално за хижа Ком мисля, че нивото на посрещане беше средно. Безразлично отношение, платихме си и това е. Нямаше сприятеляване, никакъв разговор, но като първа хижа добре. Та в малката раница имахме храна за два дни, резервните вътрешни гуми с инструментите, вода и витамини, по една дреха и общо взето това е. Супер. Единият поне нямаше да е натоварен. Яд ме е сега, че не записвах времената от точка до точка, но приблизително са ми в главата. Спомням си че за 2 часа и 15 минути бяхме на Ком. Все пак двете момичета ни позабавиха а пък и ние не бързахме. Румито имаше болки в крака. Точно преди върха започна да се спуска гъста и студена мъгла. Въпреки това всички се качихме, направихме си снимки, разбрахме се че ние със Зарко тръгваме, а те се връщат към хижата. Беше 10.20. Целувки, чао, успех и други такива, след което се спуснахме по пътечката в посока изток.
Това е преди да излезем на билото откъм северната страна сме все още.
Момичетата.......
Кучето, и то е с нас, да ни пази. Забележете колко бързо се смарангяса времето, докато бяхме на върха.
Но, ето че още в самото начало направихме и първата грешка – пътеката ни подведе по зимната маркировка и се намърдахме във хвойната. Тая ужасна хвойна. Същата на която бяха попаднали ония двете софиянчета с байковете и съм сигурен, че дори на същото място. Отне ни час да се измъкнем от там.
Поглед към върха, който е все още в мъгла.
Поглед леко вляво към Сърб... Западна България, де.
Преди да се нахакате в хвойната, се минава траверс на тоя баир и трябва да се завие надясно, за гледащи снимката - наляво.
Докато драпахме, видяхме момичетата как слизат спокойно от върха и се изгубват в посока север зад билото. Оставаха ни само 720 км. Ако знаех колко хвойна има в Средна стара планина щях да ги настигна и да си кажа, че има и други, по-интересни неща от КЕ. Лятната маркировка остава веднага преди хвойната вдясно, където слиза в дерето и се свързва с черен път водещ към проход Петрохан.
Преди да излезем от хвойната, поглед по самото било на югоизток, черният път долу е супер, вижда се телевизионната кула на Ком, веднага след нея е прохода Петрохан, и се очертава билото в далечината.
Леко съм завъртял гледката наляво
Поглед към северна България, в подножието на стръмния баир е Враца.
След като излязохме от храсталака изподрани, но бодри и надъхани, последва едно шеметно спускане към прохода. Невероятно! Спирахме само пред големи локви, останали вероятно от проливни дъждове, валяли преди няколко дена. Към 12.30. обядвахме на дървеното заведение на прохода. Направихме си снимки на изкуственото езеро и по шосето се отправихме към хижа Петрохан. Преди това напълнихме прясна вода от чешмата.
Това са снимки на езерото горе на прохода, табелите и хижа Петрохан.
Аз съм чувал, че хижата е на бащата на някой от футболистите ни национали. Не, че има значение, но се озовахме пред хижата, която се ремонтираше и някакви мутри или поне така изглеждащи диви селяни бяха опънали въжета като на строеж и твърдо заявиха, че не може да се доближава хижата!!! Не виждах никъде пътеката, а знаех че се пада от другата страна на хижата. Просто нямаше откъде другаде да минем. За обслужване тук изобщо няма да коментирам. Добре че някакъв с цели три гънки на мозъка ни разреши да се промушим, но при условие, че няма да снимаме. Какво пък можех да му снимам на глупака? Преди да се скрием, успях да щракна една снимка и като крадци се изнизахме към Тодорини кули.
Имаше малини по пътя, така че загубихме малко време и там. Иначе от х. Петрохан следва изкачване като се движиш по черен път, но доста каменист. След няколко километра започват леки възвишения, където може да се кара по голяма част от тях. Маркировката е повече от отлична, понеже се виждат навсякъде жълто-черните колове и по земята има на достатъчно близки разстояния бяло-червените ленти. Темпото е сравнително добро и приятно за придвижване.
Това е невероятна снимка към Ком, на ръба в ляво се вижда телевизионната кула.
Тези снимки дават представа за характера на терена.
Минахме покрай Тодорините кули - гледката във всички посоки е невероятна - и стигнахме до тази локва.
Каменната купчина е отляво на пътеката, а локвата вдясно.
В далечината видяхме цигани с каруци и заострихме вниманието си, тъй като ония, ромите, де (а компютъра подчерта ромите, а циганите не!), се приближаваха към нас. Малко след локвата следва много стръмно спускане по тревясал склон и се влиза в гората, където първо по пътека, стръмна при това, а след това по каменист коларски път се насочвате към хижа Пробойница. Малко уточнение – веднага след стръмното спускане пътеката се разделя на две, като нас ни интересува дясната. Лявата слиза някъде в северна България. Към 16.00ч бяхме на х. Пробойница, като спускането е невероятно. По черен каменист път, малко друсав, който се точи ту по левия, ту по десния бряг на една рекичка и на няколко места я пресича. На хижата спряхме само за снимка и то от нашия бряг на реката, след което веднага поехме надолу към с.Губислав.
А от тук до гара Лакатник е перфектното спускане за един байкър. Просто нямам думи, а и няма смисъл да го описвам, понеже и не може да се загубиш. Преди да слезем в Лакатник, срещнахме двама души от Ямбол. Забравих им имената, но бяха чичо и племенник. Споменавам ги, понеже до Шипка постоянно се изпреварвахме с тях през целия път. Тръгнали от Петрохан рано сутринта, но вече малкия съжалявал за това си начинание, бяха му се набили краката от асфалта и дългия път. Ех, че ме е яд, тефтерът с имената им е в България (аз в момента не съм), но човекът беше ветеран по Ком-Емине. Запознахме се и ние продължихме със спускането. В 17.00ч вечеряхме в едно заведение на самия главен път за Своге.
Искърското дефиле
На въжения мост
Починахме около час и поехме по неприятния баир към село Лакатник. Прехвърлянето на река Искър става по въжен мост, след което се пресича и жп линията за София. Този път, понеже единия не носеше багаж, ми се видя доста по-бързо изкачването, пък и ние на места карахме, иначе наклонът си е сериозен, а дистанцията е около 8 километра. По средата на участъка има една чешма, която радва окото, така да се каже. Бях си приготвил километраж, но не остана време да го монтирам или просто не съм вярвал в успеха на похода, а това с колело е най-точният начин да засечеш тази пътека – карай, в другия живот. Минахме транзит през селото и поехме по макадамения път към хижа Тръстеная.
Поглед към село Лакатник
Не знам как стана, но до хижата се докопахме по пътека, а предния път се движехме само по пътя - както и да е, нагоре е почти невъзможно да се кара, но сравнително лесно се бута колелото. Маркировка отлична. Нужда от големи запаси с вода не е необходима. Към 20:30ч акостирахме пред хижата. Познавах хижаря от преди 2 години. Останах изумен, имаше нови собственици, недружелюбни, гадни, гледащи да ти вземат парите, недоволни, че купуваш от лафката им, изобщо ужас. Имаше и един клас ученички, явно дошли да оберат малините пред вилата. Тези, които са ходили там знаят, че отпред има голяма малинова градина, която е заградена и пътеката минава точно през средата. Имаше и цигани, и забележете, когато помолихме тъпата хижарка да ни прибере колелетата в хижата защото мислим навън да спим, тоест в палатката, кучката се развика, че не може да ги прибира и не може и да спим навън до хижата. Тъпата мастия искаше да ни вземе парите за спане, но ние трябваше и да пестим, все пак целият поход излезе около 400 лева. Изобщо пред тая хижа имаше най-малко 100 човека, лудница си беше. И стана една, опънахме палатката зад хижата до циганските колиби, които бяха изградени там, явно за да има къде да спят ромите, когато им свърши работният ден, вързахме колелата едно за друго и за краката ни от страх да не ги придърпат циганите и заспахме леко притеснени.
Нашият дом
Равносметката беше: около 8 часа движение по маршрута, като може да се отбележи, че няма къде да се сбърка маркировката, освен в района, маркиран с хиксче. Може да се вземе храна на прохода Петрохан, хижа Петрохан (след ремонта, разбира се), гара Лакатник, село Лакатник и хижа Тръстеная. Вода има почти през целия маршрут и няма нужда от запасяване. Разстоянието може да се вземе и за около 6 часа ако се хвърлят повече сили по баира след Лакатник.
ДЕН – ВТОРИ /все пак това е Ком-Емине/
Станахме към 6:30ч Умората леко се обаждаше. От предния път знам, че втория ден е ключов момент за такива походи и отново се оказах прав. Зарко излезе издръжливо добиче, не се оплака на сутринта, което ми даде надежда, че ще се справим. За наша изненада ямболията и племенника му бяха дошли късно вечерта и сега се срещнахме отново. Хапнахме набързо, поприказвахме, сега хората ни гледаха с малко по-голям интерес, направихме си снимки и напред.
От преди знаех, че до връх Погледец трасето е супер за байк. Проблем в тоя участък е водата. Единият от тъпите хижари каза, че трябвало да обиколим къпинака, че и езерото, което се вижда на снимката,
но ямболията ни светна, че вратата в другия край не е заключена. Знае човека, инъче губехме поне няколко минути. Преминахме си направо, после покрай другото езерце и покрай тая мандра,
и започнахме изкачването на връх Издремец - 1492м. След това няма проблем. Движите се предимно по горски пътища и е забавно. Тая вода е изключително важна,
но не разчитайте на нея, а се запасете още на Тръстеная. На тая снимка се вижда донякъде Мургаш и изобщо не е близо, повярвайте. Ако знаех, че изкачването му е такъв ужас...
Подминахме фургона, в който спах с Калоян преди 2 години,
после покрай горски дом Чукава, в който пак нямаше никой. После се кара по коларски път към хижа Лескова. Самата хижа е 300 метра встрани от пътеката и аз лично не съм я виждал. Маркировката е отлична дотук. С една дума от Ком до Лескова е идеален маршрут за велотуризъм.
И така стигнахме до мястото, където се отказах преди 2 години. Точно под връх Погледец. Един много стръмен и от двете страни връх.
Каменистият път води към село Литаково и от там се стига до Ботевград.
Спуснахме се в непознатото към връх Мургаш. След 500 метра спряхме за обяд, защото беше към 12:00ч. От Тръстеная го бяхме взели за 4 часа. Продължихме с добро темпо и видимо доволни от скоростта, която подържахме, понеже на много места успявахме да покарваме байковете.
След известно време влязохме в гора. Движехме се покрай една ограда по сравнително добра пътека, но табела за Мургаш не идваше и не идваше. Тук е мястото да отбележа, че се объркахме и тази грешка ни струваше много усилия. Аз дори и сега не знам дали съм минал по вярната пътека, но на картата имаше три варианта. Първия беше наляво със заобикаляне на връх Мургаш. Естествено аз го отказах защото исках снимка на върха да си направя. Вторият изкачваше върха право нагоре и гъстотата на хоризонталите направо плашеше. Ако бяхме избрали този, трябваше да слизаме към хижата или да я изпуснем и да караме към Витиня. И третият вариант е надясно с постепено изкачване към хижата. Аз нямах избор да избирам, просто излязохме на един път, който водеше наляво и надясно. Нямаше и маркировка или може би ние я изгубихме някъде, но вече умората се обаждаше, беше към 16.00 часа. Отидох в ляво за около 200 метра но не видях маркировка и реших че пътят може да ни свали пак в с.Литаково. Реших да се спусна надясно и там може би сгрешихме за първи път. Долу имаше река, а и с водата бяхме зле. Спуснахме се по наклон който няма такава машина която да го качи, но си беше път:
Слязохме до реката, заредихме се с вода и от там като почна едно бутане по баира към Мургаш, не искам да си спомням. На всеки 10 метра почивка, 4 часа до хижата. И сега не знам дали това е пътят. Толкова се уморих, че нямахме сили да питаме хижаря. Вечерта не можахме да ядем от умора, утрепани, а хижарят беше от старите планинари, евала на тоя човек, беше участвал в състезания по алпинизъм и беше покорил доста върхове, беше много учтив човек, друг такъв вече до морето не срещнахме. Та така де, имайте напредвид, че там пада здраво бутане, знам че има пътека която заобикаля Мургаш, но ако хванете нея, обезсмисляте похода през Западна Стара планина. Стигнахме точно преди да се стъмни. Хижата беше в ремонт, затова спахме в тая стая на снимката. Вторият ден приключи до тук. Изкъпахме се и спахме в легла, което не беше малко. Посъбрахме сили за другия ден.
ДЕН ТРЕТИ /разочарование/
Станахме късно. Беше 8:00ч. Докато се оправим и тръгнем стана 9. Поприказвахме с хижаря, хапнахме и напред.
За 40 минути се качихме на върха. Сега си дадох сметка, че ако се мине направо от Белия камък към Зла поляна, може да се съкрати доста време и умора, но както казах, се обезмисля похода, защото връх Мургаш си е достатъчно сериозно предизвикателство дори и единично атакуван с байк. Направихме по една снимка и се спуснахме към Зла поляна.
Спускането беше супер. Стръмно, по добра пътека, доста приятно изживяване. След Зла поляна има малко изкачване до връх Сватбарника (1410м).
И оттам като се хване един коларски път, кеф ама кеф... Препоръчвам да се пробва тоя участък. Значи по тия карти, седемте, Мургаш – Витиня е 5 часа, а ние го ударихме за 2.15 мин. Маркировката е супер, но пък е ненужна - няма къде да объркаш. На Витиня спряхме да починем, бяхме вече много уморени.
Зад камиона е пътеката, откъдето дойдохме.
Ядохме в заведението до бензиностанцията, взехме си раниците, беше вече след 12:00ч. Направихме и доста дълга почивка. Срещнахме един пич - шосеен колоездач с дисаги, който щеше да върти до Търново по магистралата, и тогава се зарадвах, че съм в гората, просто трафикът на Витиня е ужасно натоварен. Направих оглед на дисагите на колелото и се убедих, че нашето е правилното решение, поне засега, относно носенето на допълнителен багаж. Към 13:15ч тръгнахме отново. Значи, слиза се към София и след 200 метра се завива наляво по пресечката, като този път води към Горно Камарци. Подминава се отбивката за някакъв горски дом, който остава вляво и се продължава по лек наклон, като внимавате много да не пропуснете маркировката. Влиза се вляво в гората около 300 метра след горския дом. От тук до Ботевградския проход се движите покрай ограда на резерват по обрасла на места пътека, където почти не се кара, а само се бута.
Това разстояние се взема за около час и 15 мин. Има вариант да се пуснете до Камарци, но после до руския паметник трябва да се бута нагоре, така че по-добре не слизайте от пътеката. Не се сещам защо снимката на руския паметник не е тук, но както и да е... Подминахме паметника и се отправихме към Стъргелската мандра. Оттук заочва едно здраво бутане до мандрата по камионен път. Спомням си, че около час отне, за да стигнем до мандрата:
Тя представлява една разрушена постройка от дясната ви страна. Продължавате по коларския път с надежда да се стигнат овчарници с чешма. Много трябва да внимавате, защото това е следващото проблемно място. От ляво на вас се появява една барака, като основите останки от овчарниците не се виждат и си мислиш, че трябва да продължиш. Оставих Зарко да почине и продъжих по пътя. След 500 метра пътят започна да се спуска стръмно надолу и разбрах, че най-вероятно ще сляза в село Стъргел, ако продължа. Върнах се. Оказа се, че се минава зад тая кабинка или барака и се влиза в иглолистна гора, като маркировката почти липсва. Започна едно провиране, влачене на колелата, изгубване покрай разни ниски борчета, преминаване на корито на река - неща от от тоя род, които отнемат 15 минути.
Започнахме да се изнервяме, защото помислихме, че сме се изгубили. Спирахме често и да почиваме. Сега отново си припомних неуспешния опит от миналия път и разбрах, че с тия големи раници на гърба, макар и не повече от 10 килограма, няма да ни е лесно или най-малко ще се изгърбим здраво.
Прекосихме здрави къпинаци и храсталаци, като и аз не вярвам още, че не пукнахме гуми. Изобщо мога да кажа, че оттам минахме с късмет. Често оставях Зарко и обикалях наоколо да търся маркировката. Загубихме 3 часа, при усовие че до Етрополски проход се стига за час пеша. Въпреки всичко успяхме да се докопаме до коларския път, водещ към прохода и към хижа Чавдар. За заключение, това си остава един от участъците, където може да се обърка пътя. И тъкмо се зарадвах, че отново ще увеличим скоростта, качвайки се на байковете, когато при едно каране нещо изстрещя в моето колело и не можех да продължа. Когато слязох останах ужасен. Тоя болт който държи зъбчатките към рамката, двете зъбчатки където веригата прави осморка, не знам как се казва де, беше се обърнал наобратно. Повредата беше сериозна, много. Опитах се да го завия но се оказа че резбата е изядена, а колелото е чисто ново. Вярно, в гаранция, но като се сетих къде се намирам, ми се приплака. До стъмване оставаха не повече от 3 часа. И досега не мога да си обясня как се е счупило, при положение че не е видяло никакво натоварване. Полутахме се 10 минути и реших да продължим бутайки и мислейки какво да предприемем. Отправихме се към хижа Чавдар, преминахме Етрополски проход и от там до хижата води един прекрасен горски път, по който ако имате здраво колело, се лети направо. Преди да стигнем до хижата измислих следното:
Дотук бях изхарчил 100 лева за колата, която ни докара, като сложим и всички купени неща, спането и изхарчените пари за тия 3 дни, и най-важно, че ако се откажа, едва ли ще се организирам пак да тръгна от Ком тая година, взех следното решение, което показва колко съм бил решен да го направя това Ком-Емине. Оставихме на Зарко байка в хижата, обадих се на моя приятел Димо да тръгне с колата към село Буново до което има влак и е най близо до хижа Чавдар. Правех си сметка, че на другия ден ще се докопаме дотам с влака, и аз моя байк и Зарко с двете раници тръгнахме надолу към селото. Хижарят обеща на другата вечер да ни чака и да ни посрещне, и след като си разменихме телефоните, ние тръгнахме. Идеята ми беше да се приберем в Сливен, да ремонтирам байка сутринта и до вечерта пак да сме на хижа Чавдар. Така и стана. За два часа слязохме до Буново /намира се в южна България/ - едно много китно селце и още час чакахме Димо да дойде с един Golf 3. Ясно ми беше, че идеята ще ми струва най малко 120-140 лева, както и се оказа, де. Ето две снимки от тоя момент.
Евакуацията
Едвам събрахме колелото, и аз, сгънат на четири на задната седалка, Зарко държащ двете раници и Димо потеглихме за Сливен. Около 2:00ч сутринта легнахме да спим.
ИЗВОД: Ако решите да правите маршрута, трябва да имате кола, която да е готова по всяко време до 5 часа да е при вас. Ние решихме да оставим раниците с разните му так консерви и всичко изишно. Малкото разстояние, през което ги носехме, бе достатъчно да се убедим, че с тежка раница на гърба не става. Всеки взе по една малка раница с храна за един, два дни и най-необходимото, което съм изброил в уводната част. Палатката и двата чувала си ни чакаха на хижа Чавдар. Заредих се с парички, като си казах, че ги прежалвам в името на идеята. По-добре на кроасани и шоколад, отколкото да нося консерви по половин кило. Като цяло е това. Една непредвидена ситуация почти в самото начало ни отне много средства и време, но и помогна да се оттървем от излишни килограми.
ДЕН НУЛЕВ /какво пък, няма да го броим я/
На сутринта изкъпани, поспали на прилични легла, и правили туй онуй, поне аз де, отидохме и оставихме колелото за ремонт. Към обяд беше готово и към 15.00 часа хванахме влака за София който спираше на Долно Камарци
Пътувахме във товарния вагон заради колелото...
Притесняваше ме това, че ще изкачваме Балкана по тъмно до хижа Чавдар. Точно преди да се стъмни, слязохме на Камарци и оттам веднага хванахме пътнически влак за Буново. Слязохме в Буново на свечеряване и веднага поехме нагоре. В 23:30ч помислихме, че вече сме се изгубили, когато оня ми ти хижар ни пресрещна с една пушка в ръка на пътя. Аз се бях чул с него преди това, но после нямаше обхват и откъде да знам, че ще ни чака по тоя начин. Успокои ни, че пушката е за вълци, а не за нас и се прибрахме в хижата, където почти веднага легнахме да спим. Тоя хижар е добър човек, не даде да го снимаме, не обичал, но поне ни посрещна добре и приятелски. На мен малко странен ми се стори, ама... Ленахме си, от утре започваше истинското Ком-Емине, ама откъде да знаем.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ /кошмарът/
Станахме към 7:30ч. Пихме по едно кафе с хижаря, който обясни, че бил хижар, ама в Рила или Пирин, обаче нещо с мафията се спречкал и се наложило да дойде тук. Обясни, че след Кашана не е ходил по билото. Абе странна птица, но добре посреща, ако го срещнете, правете се, че му вярвате, каквото и да ви каже, все пак има пушка. Направихме по някоя снимка, като не позволи да го снимаме и заедно поехме към връх Баба. Някакви коне щял да наглежда, така че той ни придружи до билото.
За 30 минути излязохме на билото и се разделихме с хижаря, а след още 10 стигнахме паметника на руските воини.
Отправихме се към връх Баба. Движехме се по коларски път, но не може да се кара, понеже си е стръмничко, то може, ама да не те чакат още 550 километра. Пътя подминава от южната страна на върха, като има и път, който води до самия връх, където има станция някаква. След това се продължава към връх Говедарника. Двата върха са с почти еднаква височина, но не се качвате на тях, за радост, просто пътеката ги подсича.
Поглед към югозапад
На фона на връх Баба
Постройката на върха
Тук вече сме подминали върха. Зад нас е пътят, по който сме се движили, като на места може и вече да се кара по малко.
Стига се до тази скала, откъдето има красива гледка към южна България, отдолу е Златица.
Красива гледка към южна България
Поглед назад, вероятно пътят води към връх Баба
След това се спускате по този широк черен път, направен от братята военни, като удоволствието е невероятно, още повече, че от 20 километра не сте карали. А и на картата бързо се придвижвате от едната точка до другата. Истинската пътека минава по северния склон, но на кого му пука, още повече че самото име на местността плаши достатъчно – „Етрополски зъбери”. Все пак ние сме си по билото и по маркировката, явно направена от мързеливи туристи. Това е шега. Тук е мястото да изкажа искрена благодарност на хората, които поддържат маркировката по тази пътека. Наистина, благодарим Ви от сърце, работата Ви е свършена перфектно.
След скоростно спускане се слиза на прохода Кашана, или Златишки проход, като се минава покрай хижа Мургана, но тя остава вдясно от пътеката, а ние бързахме все пак. Имах страха и опита да те вали дъжд в Стара планина, Зарко така и не го разбра, понеже с моя късмет не уцелихме нито един дъждовен ден, като изключим вечерта на заслон Ботев, но там сигурно вали постоянно, пък и ние бяхме легнали вече. Та това е една от причините Заре, заради която бързах постоянно, но ти май никога няма да я разбереш. Преди да излезем на прохода говорих с Kibikoff и, ако помниш, приятел, ти ми каза, че някой приятел от форума е предложил да спим на хижа Ехо, защото хижа Планински извори е конюшня. Като видях на картата къде е обаче хижа Ехо, едва ли щяхме да се докопаме до там.
Поглед на югоизток
Малко преди прохода Кашана, отзад ясно си личи билото, което минахме по южния склон, в далечината е връх Баба.
Това езерце също е малко преди прохода.
Снимки на самия проход
От тук, приятели, започва адът. Следващите два дни ги кръстих – „Никога повече с колело по Ком-Емине”. Нужни са около 30 часа постоянно бутане на колелото за да се доберете до троянската арка на прохода Кърнаре. 30 часа, в които разстоянието, през което сте на колелото, тоест карате го, е по-малко от километър. Хиляди височини, които ще видите на снимките, изглеждащи така, сякаш по тях пътеката е равна за колело, но действително е с големи дупки по нея, с много камънак, което не позволява почти никъде да се кара. И само връх след връх. Като прибавим „Кончето” и „Козя стена”, просто картината е печална и кошмарът се връща в съзнанието ми.
И така в началото се тръгва по черен път, стръмен, но път. После се насочвате по билото с посока изток. До Троян-Кърнаре билото е оголено, с висока трева на места и гледките, които се откриват, не могат да бъдат описани дори и след като са заснети. „Оргазмът” е когато сте на билото и само тогава. Рай. Оставям тези снимки, за да се докоснете до прелестите на планината.
Първото стадо коне….
Поглед на юг
Поглед на север
Поглед назад
Поглед напред, на изток, де…
Поглед към ония, дето бяха разкопали планината около Етрополските зъбери.
Зимната маркировка е с металните колове в черно и жълто, преминава изключително по билото, целта, естествено, е да се предпазят туристите от изгубване и лавини. До „Кончето” я следвайте без да си правите илюзия да подсичате по високите върхове. Те са много, на нас ни писна на третия или четвъртия, но направихме грешка. За какво става дума. Вижте на картата връх Мургуна. Преди да го наближим, преминахме през 4 или 5 по-малки върхове, но достатъчно стръмни и при изкачването, и при спускането. Преди този връх обаче наляво се показа пътека, която явно го заобикаляше по северния склон. Реших, че ще е по добре да минем по нея, като щяхме да изминем повече разстояние, но нямаше да катерим, беше ни писнало. Голяяяяяма грешка! Пък и катеренето и влаченето едва сега започваше. Срещнахме и един коняр, оказа се собственик на първата група коне, които видяхме и са на снимката, който ни подведе допълнително, че има път от северната страна. Така че, както казах, от прохода Кашана се движете само по билото. И така, опитахме се да заобиколим по северния склон. Отначало беше добре, даже покарахме по една тясна пътечка. Но като минахме от северната страна и пред нас блесна един огромен къпинак. Още съжалявам, че не се върнахме. Щяхме да загубим много по-малко време.
Отне ни около час да го преминем. Срещнахме едни цигани, които беряха боровинки, но не бяха дружелюбно настроени, така че не разменихме нито дума с тях. Излязохме от къпинака, но се оказа, че сме доста по-надолу от главното било. Починахме и обядвахме.
Мястото, където обядвахме, е тук, а трябваше пак да се качим на билото.
И започна едно страшно изкачване нагоре към билото, което ни изцеди доста сили и загубихме още около 2 часа. Повярвайте, беше истински кошмар, толкова време на вятъра и толкова сила. Запасите с вода също бързо намаляха и се притесних, понеже знаех какво е да си без вода по билото и то в най-горещите дни на август. На снимките се вижда къде попаднахме. И така, с много усилия успяхме пак да се качим на билото преди връх Свищиплаз. Тук отново по пътеката, която е само нагоре и надолу и не позволява почти никакво каране, а само здраво бутане.
Снимки, правени от билото.
Преминахме върха и, изпатили от къпинака, решихме да не слизаме към хижа Свищиплаз, а да си караме по билото.
Тук на изток се вижда хижата.
До хижа Паскал пък изобщо не сме си и помислили да слизаме, после бая височина трябва да се катери. Пък и искахме да стигнем хижа Планински извори. Продължихме, но водата… Водата свърши и аз наистина започнах да се притеснявам, когато срещнахме две циганки (абе много цигани в тая планина по това време!), които чакаха на сянка мъжете си явно, но бяха от добрите. Бяхме останали без грам вода и те ни спасиха, давайки половин литър от тяхната. Срам, не срам, взех я и закрепихме положението. Беше адски горещо, почнахме да изгаряме, все пак си постоянно на открито, няма грам сянка в тая част на планината.
Панорамни снимки правени по-нататък.
След като се придвижихме още малко, часът беше около 16:00. Разбрах, че или трябва да слезем до хижите или да намерим вода. Зарко беше доста уморен и реших да оставя колелото и да сляза надолу, виждаше се нещо като чешма. За мой късмет имаше вода, но времето ми за слизането и качването беше 70 минути, така че отново изостанахме с графика, но за сметка на това Зарко си почина и продължихме напред.
Мястото където слязох за вода.
На свечеряване видях най-красивата картина от целия поход, слънцето залязваше под нас, тоест наравно с нас, ние бяхме в планината все пак.
Оставям Ви да се насладите на красотата на Балкана. Последната от тези снимки е поздрав за всички, които прочетоха този разказ, тя е и на декстопа на компютъра ми.
Разбрах, че по-далеч от Паскал няма да стигнем, както и се оказа. Спряхме 200 метра преди върха и опънахме палатката на 2000м височина. Можеше и да се движим по тъмно, но бяхме страшно уморени. Направих бърза равносметка. 3 часа загуба на време, достатъчно да се стигне до Планински извори, след Кашана няма вода и теренът е ужасен. Интересното тук е, че тези стада от коне са пуснати свободно цяло лято и през нощта ни събуди силен конски тропот. Стадото се беше изплашило и пробяга покрай палатката, още се чудя как не ни премаза тогава, а и колелетата бяха отвън. Много се изплашихме от ситуацията, но поне ни събудиха, да се пооблекчим през нощта. Очаквах да е по-студено, но температурата беше добре за планина. Така свърши и този ден.
Или дотам и обратно
автор: Светлин Денчев
Сега, като се замисля, е доста трудно да разкажеш това, което си преживял по тоя маршрут, понеже изминаха 9 месеца, а чак сега намерих свободно време и просто не знам от къде и как да започна.
Както и да е, в крайна сметка откъдето ми падне.
Целта. Това е много важно. Целта на разказа е да улесня всички мои колеги, любители на планинското колоездене /горд ще съм, ако помогна и на професионалисти/, които са решили да преминат цялата пътека. От край до край. И полза ще има ако са решили да я преминат за възможно най кратко време, и искам да добавя, че за туристи разказът няма да бъде дотам полезен. Така че целта е ясна – напред и само напред до финала. Ей, и финансовият въпрос е много важен, не го подценявайте.
Пътеката. Наистина пътеката, заветната пътека за тези, които я познават, чували са за нея, минавали са по нея или са се опитвали да минат по нея. Каквото и да кажа за тази малка 750 км. отсечка, ще е казано 100 пъти преди мен. Не съм първият, който я е минал и седнал да разказва за това, но съм един от първите, преодолял я с планински байк и седнал да описва премеждията си. За тези които не я познават, ще добавя, че това е най-дългата пътека на България, преминаваща само по билото на Стара планина и е около 750 километра. За дължината, разбира се, се спори много. Аз също обичам много да споря на тая тема и изобщо за пътеката. Искам да добавя и уточнението че разказът е предимно за тези, които мечтаят да повторят нашия поход, а не за туристите, които бъхтят пеш, така че последните да не се сърдят много-много на някои моменти в разказа.
Мечтата за тоя поход ми се зароди в далечната 1995 година, но поради липса на добро колело, време и средства бе отлагана в годините, докато съдбата не ме срещна с един изключително откачен и много свестен тип, ще спомена името му защото съм сигурен че поне един от Вас, за които е предназначен разказа, ще го познава. Това е Калоян Милков от Велико Търново, работещ като парашутист в славния Парашутен полк – гр. Сливен. Та така де, имах честта да бъдем колеги с него и веднага със споделяне на идеята, тя бе приета на сърце от него. Нищо, че успях да я премина с друг мой колега, който е и главният герой в моя разказ, естествено – Зарко. Говоря вече за 2003 г. Дотогава имах само бегъл поглед върху самата идея – много информация, но само един изминат участък от Хаинбоаз до Чумерна, смешно наистина. Бях го изминал пеша с двама мои приятели, но това е толкова смешна дължина, че дори не си заслужава да се спирам на нея. Та така, намерихме картите, ония седем на брой, които не са много точни, но вършат работа дотам, че да знаеш кога ще стигнеш хижа, ползвах точно тях миналата година и съм доволен. Ако ги притежавате и ползвате по време на четенето на разказа ми, ще са ви много полезни. Направихме организацията, но нали си ги знаете военните – нашият командир, като разбра кво сме намислили и полудя в буквалния и преносния смисъл и, естествено, не ни пусна отпуска. Лятото на 2003 си замина само с теоретичната подготовка. Ще се върна след малко и ще продължа за лято 2004.
Сега искам да поговоря за пътеката и подготовката да я преминеш с велосипед. Аз лично мисля, че нямах никаква сериозна подготовка. За физическа съм убеден, че излишно не съм тренирал, тоест колкото, толкова. Но виж тиловото осигуряване е важно нещо. И трябва да отбележа следното: решиш ли да го правиш, трябва да си истински фен на идеята, там те чака адът. И винаги си съм мислил, че хората от изток са по-облагодетелствани, защото когато се изправиш на Ком и тръгнеш, имаш чуство, че се прибираш вкъщи, някак си е по леко все пак, нали ?
После четох разказа на някой си Ясен от миналия век, шега бе, през 1994 май беше. Тия обаче съкратили яко маршрута и си признал 8 години след това. Имал угризения, защо ли ги има, след като повечето преминали пътеката лъжат и то здраво. Особенно за рекорда на оня маратонец през 1996, май. Но за него ще си кажа мнението малко по-нататък. И скоро попаднах на разказа на Гьоко, ако не се лъжа. Минали го за 12 дни пеш – искам да поспоря за това, ама не ги познавам момчетата. Има нещо гнило обаче – никъде не споменават даже и една дистанция за колко време са я преминали а само отбелязват, че тук били после там били, много съмнително написано.
Май се поотклоних от темата, но ето връщам се на важните моменти от похода и естествено на първо място осигуряването. Мислил съм много върху това и през годината, когато се канихме – 2003 г. и на следващата, когато се провалихме. Преигравал съм много ситуации в главата си, но истината е, че не го ли пробваш, наистина нищо не може да направиш както трябва, докато не стъпиш там. Аз съм от Сливен и често карам из нашия Балкан по знайни и незнайни пътеки с една до две нощувки, но пак не е същото както да си там на 750 км трасе.
И така, през 2003 си казахме с Милков /моя колега/, че килограмите на гърба ни не трябва да са повече от 15, след като записахме на един лист всичко необходимо. Сега няма да го описвам защото ако някой от Вас го повтори, е просто обречен на провал. Ние не тръгнахме тогава, както обясних вече. Но на следващата година раниците бяха окомплектовани с приблизително толкова килограми. Чел съм какви ли не идеи за това какъв багаж трябва да носиш, дори сглупих като послушах някои от тях, но човек се учи от грешките си. За подробности на похода Милкича написа много як разказ, заслужаващ Нобелова награда, но няма да се отклонявам, само ще кажа, че който иска да го прочете, да ми се обади допълнително. Аз ще разкажа за проваления поход само чрез факти.
Годината е 2004 г. и разбрахме, че отпуска ще имаме само през месец юни. Толкова бяхме ентусиазирани да го направим, че тръгнахме веднага със съвсем лека подготовка и 15 кг раници на гърба. А оня го измъкнах от един купон през нощта и го натиках в колата, за да го накарам да тръгваме. Беше петък вечер на 5 юни, ако не се лъжа, но не ми се търси сега датата. И веднага въпрос – кой глупак тръгва за Ком през най-дъждовния месец в годината? Но ние бяхме решени пък и нямаше да има друг шанс през 2004 да осъществим повече моята и по-малко негова мечта. Не ни отказа и това, че на Нова Загора ладата остана с 3 гуми на пътя, просто едната фръкна и ремонта ни отне 50 лева от всичките 70. Просто продължихме. Имахме 2 седмици и се надявахме да сме на морето за 10 дни. Все пак никой от нас не беше ходил в Средна Стара планина и така и не отиде, де. Пълни наивници, тоест сега , като си помисля, с добра подготовка и хубаво време 10 дни си е един възможен рекорд за колело. Така вечерта на ден първи бяхме на проход Петрохан към 17.00 часа. Шофьорът ни си тръгна веднага, след като поехме за връх Ком. Раниците си оставихме на пазача до езерото. Мъгла голяма. Юни месец е все пак. Нагоре дъжд естествено. Още помня как валеше на върха. Спомням си че за три часа се качихме а за час и десет минути слязохме пак на Петрохан, целите прогизнали и лично аз капнал от умора, но изпълнен с надежда, понеже който е ходил знае колко е готино да се пуснеш от върха до прохода. Вечерта спахме в хижата. Не носехме палатки, а само найлон и спален чувал с цел олекотяване на раниците.
Ден първи. Станахме към 9.00, но тръгнахме към 10.30, просто тогава спря да вали. Дори имаше слънце целия ден. Слънце, което ни даде много надежда тогава. Няма да разказвам подробно, това ще го оставя за истинското преминаване. Когато сложих раницата на гърба и изминах известно разстояние, започнах да разбирам колко съм далеч от истината. На втория ден се свиква обаче. След това имах чувството, че седалката цяло лято е в гъза ми. Успяхме да стигнем до хижа Тръстеная и там хижарят ни предупреди да останем да спим в хижата, но кой ти го слуша. Ние бързахме за морето. Спахме 2 километра преди горския дом в един строителен фургон тряснат на средата на пътеката и то защото отново заваля.
Ден втори. Сутринта дъжд и мъгла, и дъжд, и мъгла. Не беше порой, но едно добро валене. Издържахме до връх Издремец и разбрахме, че няма да я бъде тая година работата. И мислех, че вече съм натрупал опит за догодина - ха ха ха. Като ония двамата, до Мургаш дето стигнали. Взехме решение да прескочим Средна стара планина и да разузнаем вече за догодина трасето до морето – ха ха ха, юни месец е все пак, ама ние откъде да знаем. И слязохме в северна България, преминахме през Ботевград и Правец, оттам по магистралата до село Ябланица или град, но на кой му пука. Прескочихме с колелата оградата на магистралата и спахме в една изоставена къща в едно сено на пода само с едни найлони и мокри спални чували. То всичко в раниците беше мокро вече. Дори тоалетната хартия беше мокра, все пак цял ден ни валя отново. Ужас и разочарование.
Ден трети. Станахме рано. Имаше слънце, но имаше и много магистрала, понеже взехме решение да се качим на Шипка. Успяхме да стигнем до Севлиево, където на Милков байкът сдаде багажа, аз стигнах до Габрово да търся части за колелото му и се натъкнах на Веско/много съм му задължен за помощта/.Тук се запознах и случайно с Kibikoff. Той ни прибра в тях, Веско де, и ни нахрани, отремонтира и велосипедите, а ние имахме нужда, понеже бяхме останали с 1 лев и 40 стотинки, доколкото си спомням, но носехме храна и се надявахме на Котел да ни заредят. Тук е момента да си набележите поне една точка, където ваши приятели могат да дойдат и да ви донесат това онова. Та така спахме във Веско.
Ден четвърти. 10.30 часа бяхме на Шипка. Повече с байк от Габрово дo върха не се качвам! Макар че едва за втори ден уцелихме ден без дъжд. В 11.30 отново поехме по мечтаната пътека. Преди да се стъмни, успяхме да преминем прохода на републиката и може би 2 км след него легнахме да спим. Тогава, след като нанесох изминатото разстояние, ми светна, че тоя поход за по-малко от 10 дни е геройство, въпреки че не бях виждал средна Стара планина.
Ден пети. Събуди ни дъждът. Отново. Само че сега беше с мъгла, която нямаше намерение да се раздига. Покарахме още 2 часа и взехме единодушно решение, че се провалихме напълно. Е, не напълно, все пак преминахме от Ком до Сливен за 5 дни. Слязохме на едно село на Хаин боаз и оттам през Гурково по шосето към Сливен. Не искам да си спомням в какъв дъжд се прибирахме до Сливен. А после валя още два дни. Така завърши първия ми неуспешен опит по К-Е. Провалена мечта, но извадени страшно много поуки.
На следващата година отново нямахме късмет с отпуска, но затова пък и Зарко се запали към идеята и бях спокоен, че през 2006 ще го направим.
Сега май е момента да започна с новия разказ и обещаните снимки, но преди това отново за оборудването, колкото и да съм изнервил някои читатели, това си е важно.
1. Осигуряването.
Килограмите на гърба Ви са най важното нещо за тоя поход, не го забравяйте никога! Ние мислехме да ги доведем до 8 най-много. Почти успяхме. Но не това е вариантът за бързо и безболезнено минаване, ако има такова. Бях бягал на едно състезание същото лято с 10 кг. на гърба и знаех че и 8 са много. Сега след като съм завършил тоя поход ще ви изброя по важните неща и начина на носене /за двама души - едва ли ще се съберете повече за такава идиотщина. И така:
- малка палатка за двама (ако сте решили да се шматкате и да спите по хижи, не ви е нужна естествено);
- спален чувал за всеки;
- само два чифта бельо, единия от които е на вас, и чорапи, де;
- едно горнище или фланела;
- храна за два дни;
- шише от 2 литра за вода;
- две шишета от 0,5 литра за вода;
- ключове за колелото, най необходимите;
- по две гуми от ония със силикон, дето не се пукат;
- аналгин и лепенки за рани;
- крем против изгаряне от слънце, но в лека опаковка;
- найлон, с който може да си покриете палатката, ако завали и по един дъждобран колкото е възможно по-лек;
- нож;
- фенерчета - поне две;
- по две жила за спирачки и скорости;
- по резерв накладки за дисковите спирачки (това е много важно и беше недостатъчно);
2. За колелото – повярвайте едно сносно колело от рода на DRAG – F4 е достатъчно и то без дори да се усилва със скъпи части, имайте предвид, че ще го носите и бутате около 20 % от цялата дължина. Глупост е да се смята, че с обикновено колело не може. Може, просто няма къде да го трошиш по тоя преход, но за сметка на това ще се наръбиш целия с такова. Запомнете едно – по тая пътека колелото тормози Вас понеже си го носите доста дълго време или бутате (аз лично го вдигнах 3 или 4 пъти), а не Вие колелото, както е при спускане или някакво състезание, траещо 4 часа примерно. Паричките, както казах, са важни и то много. Ако си мислите да си носите храна за целия преход, откажете се. Просто няма смисъл. Съберете повечко пари и напред, с лека раница – това е ключът за успеха, като подлагате, естествено, организма на здраво изтощение за 10 дена. Храна или кроасани има на почти всяка хижа, но затова по-нататък. Това е засега, ако не съм забравил нещо, но ако съм, дано се сетя по време на разказа. Ако имате повече пари, може и без чувал и палатка, но тогава пък ще загубите време някъде, понеже ще се съобразявате с хижите, за да може да нощувате там. Ние бяхме с палатка, и въпреки това имаме, не се сещам сега, ама около 5 нощувки по хижи. Просто изхарчихме повечко пари за идеята. За обувки няма да приказвам специално, аз си бях с най-обикновени маратонки от битака за 30 лева, ама като знам к’ви лигльовци има по тая тема, изобщо няма да я обсъждам, кой каквито искаq такива да взrма.
3. И за рекорда. Винаги съм си мечтаел за по-малко от 10 дена, но колкото и да съм смятал по картите, каквото и да правех, все излизаха 12, най-малко. За ония дето, за 7 дена са го избягали, и Господ не може да ме убеди. За 9 бих се съгласил. В момента в главата ми има идея за рекорд, но той е 8 дена по изчисление и не го разработвам, защото дори и да го направя, някой ще каже – добре, ама ония го минаха за 7 дена. Не вярвам и това е, не вярвам не само, защото през посочените години на измисления им рекорд маркировката и пътеките бяха супер изоставени, не само защото половината хижи не работеха или нямаха кухня, не само защото са ги взимали от един проход и са ги стоварвали на съседен най малко два пъти, не само защото са над 100 км на денонощие по супернасечен терен, не само защото никакво доказателство нямат, а просто са легенда, мит, или измислица, това е, не вярвам. Това е моето мнение, мнение на човек, минал от там и направил доста анализи на терена и фактора време. И това е при положение, че са ги осигурявали на почти всеки проход с храна, тоест постоянно се е движела кола успоредно с него или тях, не забравяйте, че нямаше GSM-и тогава, Азис си беше Васко педераса, а едва ли този рекордьор е бягал с радиостанция. И все пак рекордът си остава най-готиното, за което може да си мечтаем от цялата приказка, наречена Ком-Емине. Това зависи и от човека, но лично аз мисля, че няма такъв, който не може да преодолее пътеката в рамките на 20-25 дни. Виж рекордът си е рекорд. Иначе не се бъхти по Ком-Емине, а се бъхти най-много до Чумерна, така и така нататък нищо не се вижда. По-добре се прехвърли в друга планина, ако го правиш само заради гледката. Всеки, тръгнал по тая пътека, го прави заради самото разстояния и времето, за което ще го измине, и в това си е тръпката... Рекордът, па макар той и личен.
Не знам защо оставям въпроса с психическата съвместимост на последно място по подреждане, но повярвайте ми, не го подценявайте. Дори и аз имах проблем със съмишленика ми Зарко. Не забравяйте, че този поход, такъв като нашия, се е правил сигурно от 0,008 % от населението на България. Сметнах го за 100 човека от 8 000 000 души. Дори и добри приятели могат да се скарат в такава напрегната среда и то оставени там за повече от 10 дни. Но това е проблем, нивото на който не е в моята компетентност. Просто внимавайте и не го забравяйте, човекът до вас трябва да ви е познат и то доста добре.
Крайно време е да започна, а ако се сетя за нещо странично ще го добавям. Приятно четене!
РАЗКАЗЪТ 2006 г.
(Кликнете върху малките снимки, за да ги отворите в по-голям размер)
И така, денят за начало беше 13 август 2006 г. Подготовката ни беше под всякаква критика. Аз се прибрах от чужбина и втория ден, на който се качих на колелото, ми беше старта от Ком. Колелото ми го купи Зарко докато ме нямаше, разбира се с мои пари де. Първият поход бях с трошка, която имаше само преден амортисьор и сега тоя DRAG ми се стори като мерцедес. Купихме по един багажник от 12 лева, които се завиват на колчето на седалката, ще го видите на снимките, и по два ластика, което се оказа суперценна идея. Там закрепихме палатката, чувалите и шишето от 2 литра. Така че в раницата не остана много багаж от обемистия. Въпреки всичко тръгнахме с големи раници, от тия туристическите, което беше супертъпо, но съдбата ни спаси от тая простотия. Правехме си сметката, тоест аз я правех, де - Зарко ми беше дал пълна свобода на действие по организацията и пътуването - да си оставим раниците на Ботевградския проход, но за това после. Нямахме проблем с пътуването. Тръгнахме си нормално към 9.00 часа с един счупен Пасат, аз, Зарко, Крис и Румито, но добре поне, че ни събра всичкия багаж. Велин беше шофьор на тая бракма. Дори си правех сметка да сме към 15.00ч на Белоградчишките скали за да ги видят моите спътници ама…Спирахме на всеки един по-стръмен баир, за да изстивала колата и да не прегрее, така твърдеше шофьорът й - откачалка. Загубихме време на Ботевградския проход, понеже смятах да оставя раниците някъде около руския паметник и на връщане по пътеката да си ги вземем от там. Така около три дни нямаше да носим тежките раници. Не посмяхме да ги оставим в гората просто ей така, а наблизо нямаше нито кръчма, нито бензиностанция, само оня руски паметник. От там отидохме на Витиня и ги тръшнахме в бензиностанцията, като се разбрахме с работника, че ще ги вземем след 2 дни. Наложи се да се върнем до село Горно Камарци, откъдето е бил стария път между София и Ботевград - бензиностанцията, която е на билото, се пада точно над магистралата, но аз и идея си нямах. Разказът е на базата на седемте карти Ком-Емине, така старият път за Ботевград и пак на север до Витиня. Искам да отбележа, че по тях може да ме разберете за кой участък говоря. И почти по тъмно, благодарение на счупения пасат се докопахме до хижа Ком, старата. Няма да се спирам на пътуването с пасата, минахме през Враца, от там пътя за Берковица и после нагоре към хижата. Беше почти тъмно и взехме мъдро решение да нощуваме в хижата. Салатки, ракийки и почивка в леглото, предстоеше началото. Аз съм оня със синята фланела.
Това сме ние двамата..
ДЕН – ПЪРВИ /оптимизъм/
Събудихме се към 6.30. Не бързахме. Спомних си и почувствах тръпката на похода отпреди 2 години. Притеснявах се. Поне аз. Но и съотборника ми е бил развълнуван, знаел е донякъде с какво се захваща – Ком – Емине с велосипед, с планински байк. Хапнахме набързо.
Обърнете внимание, къде е закрепен багажът. За мен това е най-голямото откритие, което направихме. Идеално се пази равновесие и не ти е на гърба, обсъждахме и варианта с дисаги, но те са за асфалт, по-добро от това просто не се сещам.
Велин остана в хижата да спи, а аз, Зарко, Румито, Крис и двата байка, напомням - DRAG F4, се отправихме към върха покрай старата хижа. Беше неочаквано стръмна пътека. Знаех, че ще загубим време, но не се притеснявах. Този път имахме много отпуск. Времето се очертаваше супер-слънчево. Имахме само една малка раница от около 4 килограма, редувахме се на час да я носим, а големите раници бяхме оставили на Витиня в бензиностанцията. Иска ми се да пиша и по една-две думи за обслужването по хижите. Пълна говнярщина, с извинение. 50% от постройките са взети от печалбари и мошеници. Плюя на тях. И друго мога да направя, ама не искам да си цапам разказа с лайна, то май повест ще стане. Не съм ходил много преди по такива места, но съм чувал за топлите посрещания на туристи от старите хижари, които явно вече ги няма. Пак се отклоних, но предупреждавам от сега, разказът ще е дълъг.
Специално за хижа Ком мисля, че нивото на посрещане беше средно. Безразлично отношение, платихме си и това е. Нямаше сприятеляване, никакъв разговор, но като първа хижа добре. Та в малката раница имахме храна за два дни, резервните вътрешни гуми с инструментите, вода и витамини, по една дреха и общо взето това е. Супер. Единият поне нямаше да е натоварен. Яд ме е сега, че не записвах времената от точка до точка, но приблизително са ми в главата. Спомням си че за 2 часа и 15 минути бяхме на Ком. Все пак двете момичета ни позабавиха а пък и ние не бързахме. Румито имаше болки в крака. Точно преди върха започна да се спуска гъста и студена мъгла. Въпреки това всички се качихме, направихме си снимки, разбрахме се че ние със Зарко тръгваме, а те се връщат към хижата. Беше 10.20. Целувки, чао, успех и други такива, след което се спуснахме по пътечката в посока изток.
Това е преди да излезем на билото откъм северната страна сме все още.
Момичетата.......
Кучето, и то е с нас, да ни пази. Забележете колко бързо се смарангяса времето, докато бяхме на върха.
Но, ето че още в самото начало направихме и първата грешка – пътеката ни подведе по зимната маркировка и се намърдахме във хвойната. Тая ужасна хвойна. Същата на която бяха попаднали ония двете софиянчета с байковете и съм сигурен, че дори на същото място. Отне ни час да се измъкнем от там.
Поглед към върха, който е все още в мъгла.
Поглед леко вляво към Сърб... Западна България, де.
Преди да се нахакате в хвойната, се минава траверс на тоя баир и трябва да се завие надясно, за гледащи снимката - наляво.
Докато драпахме, видяхме момичетата как слизат спокойно от върха и се изгубват в посока север зад билото. Оставаха ни само 720 км. Ако знаех колко хвойна има в Средна стара планина щях да ги настигна и да си кажа, че има и други, по-интересни неща от КЕ. Лятната маркировка остава веднага преди хвойната вдясно, където слиза в дерето и се свързва с черен път водещ към проход Петрохан.
Преди да излезем от хвойната, поглед по самото било на югоизток, черният път долу е супер, вижда се телевизионната кула на Ком, веднага след нея е прохода Петрохан, и се очертава билото в далечината.
Леко съм завъртял гледката наляво
Поглед към северна България, в подножието на стръмния баир е Враца.
След като излязохме от храсталака изподрани, но бодри и надъхани, последва едно шеметно спускане към прохода. Невероятно! Спирахме само пред големи локви, останали вероятно от проливни дъждове, валяли преди няколко дена. Към 12.30. обядвахме на дървеното заведение на прохода. Направихме си снимки на изкуственото езеро и по шосето се отправихме към хижа Петрохан. Преди това напълнихме прясна вода от чешмата.
Това са снимки на езерото горе на прохода, табелите и хижа Петрохан.
Аз съм чувал, че хижата е на бащата на някой от футболистите ни национали. Не, че има значение, но се озовахме пред хижата, която се ремонтираше и някакви мутри или поне така изглеждащи диви селяни бяха опънали въжета като на строеж и твърдо заявиха, че не може да се доближава хижата!!! Не виждах никъде пътеката, а знаех че се пада от другата страна на хижата. Просто нямаше откъде другаде да минем. За обслужване тук изобщо няма да коментирам. Добре че някакъв с цели три гънки на мозъка ни разреши да се промушим, но при условие, че няма да снимаме. Какво пък можех да му снимам на глупака? Преди да се скрием, успях да щракна една снимка и като крадци се изнизахме към Тодорини кули.
Имаше малини по пътя, така че загубихме малко време и там. Иначе от х. Петрохан следва изкачване като се движиш по черен път, но доста каменист. След няколко километра започват леки възвишения, където може да се кара по голяма част от тях. Маркировката е повече от отлична, понеже се виждат навсякъде жълто-черните колове и по земята има на достатъчно близки разстояния бяло-червените ленти. Темпото е сравнително добро и приятно за придвижване.
Това е невероятна снимка към Ком, на ръба в ляво се вижда телевизионната кула.
Тези снимки дават представа за характера на терена.
Минахме покрай Тодорините кули - гледката във всички посоки е невероятна - и стигнахме до тази локва.
Каменната купчина е отляво на пътеката, а локвата вдясно.
В далечината видяхме цигани с каруци и заострихме вниманието си, тъй като ония, ромите, де (а компютъра подчерта ромите, а циганите не!), се приближаваха към нас. Малко след локвата следва много стръмно спускане по тревясал склон и се влиза в гората, където първо по пътека, стръмна при това, а след това по каменист коларски път се насочвате към хижа Пробойница. Малко уточнение – веднага след стръмното спускане пътеката се разделя на две, като нас ни интересува дясната. Лявата слиза някъде в северна България. Към 16.00ч бяхме на х. Пробойница, като спускането е невероятно. По черен каменист път, малко друсав, който се точи ту по левия, ту по десния бряг на една рекичка и на няколко места я пресича. На хижата спряхме само за снимка и то от нашия бряг на реката, след което веднага поехме надолу към с.Губислав.
А от тук до гара Лакатник е перфектното спускане за един байкър. Просто нямам думи, а и няма смисъл да го описвам, понеже и не може да се загубиш. Преди да слезем в Лакатник, срещнахме двама души от Ямбол. Забравих им имената, но бяха чичо и племенник. Споменавам ги, понеже до Шипка постоянно се изпреварвахме с тях през целия път. Тръгнали от Петрохан рано сутринта, но вече малкия съжалявал за това си начинание, бяха му се набили краката от асфалта и дългия път. Ех, че ме е яд, тефтерът с имената им е в България (аз в момента не съм), но човекът беше ветеран по Ком-Емине. Запознахме се и ние продължихме със спускането. В 17.00ч вечеряхме в едно заведение на самия главен път за Своге.
Искърското дефиле
На въжения мост
Починахме около час и поехме по неприятния баир към село Лакатник. Прехвърлянето на река Искър става по въжен мост, след което се пресича и жп линията за София. Този път, понеже единия не носеше багаж, ми се видя доста по-бързо изкачването, пък и ние на места карахме, иначе наклонът си е сериозен, а дистанцията е около 8 километра. По средата на участъка има една чешма, която радва окото, така да се каже. Бях си приготвил километраж, но не остана време да го монтирам или просто не съм вярвал в успеха на похода, а това с колело е най-точният начин да засечеш тази пътека – карай, в другия живот. Минахме транзит през селото и поехме по макадамения път към хижа Тръстеная.
Поглед към село Лакатник
Не знам как стана, но до хижата се докопахме по пътека, а предния път се движехме само по пътя - както и да е, нагоре е почти невъзможно да се кара, но сравнително лесно се бута колелото. Маркировка отлична. Нужда от големи запаси с вода не е необходима. Към 20:30ч акостирахме пред хижата. Познавах хижаря от преди 2 години. Останах изумен, имаше нови собственици, недружелюбни, гадни, гледащи да ти вземат парите, недоволни, че купуваш от лафката им, изобщо ужас. Имаше и един клас ученички, явно дошли да оберат малините пред вилата. Тези, които са ходили там знаят, че отпред има голяма малинова градина, която е заградена и пътеката минава точно през средата. Имаше и цигани, и забележете, когато помолихме тъпата хижарка да ни прибере колелетата в хижата защото мислим навън да спим, тоест в палатката, кучката се развика, че не може да ги прибира и не може и да спим навън до хижата. Тъпата мастия искаше да ни вземе парите за спане, но ние трябваше и да пестим, все пак целият поход излезе около 400 лева. Изобщо пред тая хижа имаше най-малко 100 човека, лудница си беше. И стана една, опънахме палатката зад хижата до циганските колиби, които бяха изградени там, явно за да има къде да спят ромите, когато им свърши работният ден, вързахме колелата едно за друго и за краката ни от страх да не ги придърпат циганите и заспахме леко притеснени.
Нашият дом
Равносметката беше: около 8 часа движение по маршрута, като може да се отбележи, че няма къде да се сбърка маркировката, освен в района, маркиран с хиксче. Може да се вземе храна на прохода Петрохан, хижа Петрохан (след ремонта, разбира се), гара Лакатник, село Лакатник и хижа Тръстеная. Вода има почти през целия маршрут и няма нужда от запасяване. Разстоянието може да се вземе и за около 6 часа ако се хвърлят повече сили по баира след Лакатник.
ДЕН – ВТОРИ /все пак това е Ком-Емине/
Станахме към 6:30ч Умората леко се обаждаше. От предния път знам, че втория ден е ключов момент за такива походи и отново се оказах прав. Зарко излезе издръжливо добиче, не се оплака на сутринта, което ми даде надежда, че ще се справим. За наша изненада ямболията и племенника му бяха дошли късно вечерта и сега се срещнахме отново. Хапнахме набързо, поприказвахме, сега хората ни гледаха с малко по-голям интерес, направихме си снимки и напред.
От преди знаех, че до връх Погледец трасето е супер за байк. Проблем в тоя участък е водата. Единият от тъпите хижари каза, че трябвало да обиколим къпинака, че и езерото, което се вижда на снимката,
но ямболията ни светна, че вратата в другия край не е заключена. Знае човека, инъче губехме поне няколко минути. Преминахме си направо, после покрай другото езерце и покрай тая мандра,
и започнахме изкачването на връх Издремец - 1492м. След това няма проблем. Движите се предимно по горски пътища и е забавно. Тая вода е изключително важна,
но не разчитайте на нея, а се запасете още на Тръстеная. На тая снимка се вижда донякъде Мургаш и изобщо не е близо, повярвайте. Ако знаех, че изкачването му е такъв ужас...
Подминахме фургона, в който спах с Калоян преди 2 години,
после покрай горски дом Чукава, в който пак нямаше никой. После се кара по коларски път към хижа Лескова. Самата хижа е 300 метра встрани от пътеката и аз лично не съм я виждал. Маркировката е отлична дотук. С една дума от Ком до Лескова е идеален маршрут за велотуризъм.
И така стигнахме до мястото, където се отказах преди 2 години. Точно под връх Погледец. Един много стръмен и от двете страни връх.
Каменистият път води към село Литаково и от там се стига до Ботевград.
Спуснахме се в непознатото към връх Мургаш. След 500 метра спряхме за обяд, защото беше към 12:00ч. От Тръстеная го бяхме взели за 4 часа. Продължихме с добро темпо и видимо доволни от скоростта, която подържахме, понеже на много места успявахме да покарваме байковете.
След известно време влязохме в гора. Движехме се покрай една ограда по сравнително добра пътека, но табела за Мургаш не идваше и не идваше. Тук е мястото да отбележа, че се объркахме и тази грешка ни струваше много усилия. Аз дори и сега не знам дали съм минал по вярната пътека, но на картата имаше три варианта. Първия беше наляво със заобикаляне на връх Мургаш. Естествено аз го отказах защото исках снимка на върха да си направя. Вторият изкачваше върха право нагоре и гъстотата на хоризонталите направо плашеше. Ако бяхме избрали този, трябваше да слизаме към хижата или да я изпуснем и да караме към Витиня. И третият вариант е надясно с постепено изкачване към хижата. Аз нямах избор да избирам, просто излязохме на един път, който водеше наляво и надясно. Нямаше и маркировка или може би ние я изгубихме някъде, но вече умората се обаждаше, беше към 16.00 часа. Отидох в ляво за около 200 метра но не видях маркировка и реших че пътят може да ни свали пак в с.Литаково. Реших да се спусна надясно и там може би сгрешихме за първи път. Долу имаше река, а и с водата бяхме зле. Спуснахме се по наклон който няма такава машина която да го качи, но си беше път:
Слязохме до реката, заредихме се с вода и от там като почна едно бутане по баира към Мургаш, не искам да си спомням. На всеки 10 метра почивка, 4 часа до хижата. И сега не знам дали това е пътят. Толкова се уморих, че нямахме сили да питаме хижаря. Вечерта не можахме да ядем от умора, утрепани, а хижарят беше от старите планинари, евала на тоя човек, беше участвал в състезания по алпинизъм и беше покорил доста върхове, беше много учтив човек, друг такъв вече до морето не срещнахме. Та така де, имайте напредвид, че там пада здраво бутане, знам че има пътека която заобикаля Мургаш, но ако хванете нея, обезсмисляте похода през Западна Стара планина. Стигнахме точно преди да се стъмни. Хижата беше в ремонт, затова спахме в тая стая на снимката. Вторият ден приключи до тук. Изкъпахме се и спахме в легла, което не беше малко. Посъбрахме сили за другия ден.
ДЕН ТРЕТИ /разочарование/
Станахме късно. Беше 8:00ч. Докато се оправим и тръгнем стана 9. Поприказвахме с хижаря, хапнахме и напред.
За 40 минути се качихме на върха. Сега си дадох сметка, че ако се мине направо от Белия камък към Зла поляна, може да се съкрати доста време и умора, но както казах, се обезмисля похода, защото връх Мургаш си е достатъчно сериозно предизвикателство дори и единично атакуван с байк. Направихме по една снимка и се спуснахме към Зла поляна.
Спускането беше супер. Стръмно, по добра пътека, доста приятно изживяване. След Зла поляна има малко изкачване до връх Сватбарника (1410м).
И оттам като се хване един коларски път, кеф ама кеф... Препоръчвам да се пробва тоя участък. Значи по тия карти, седемте, Мургаш – Витиня е 5 часа, а ние го ударихме за 2.15 мин. Маркировката е супер, но пък е ненужна - няма къде да объркаш. На Витиня спряхме да починем, бяхме вече много уморени.
Зад камиона е пътеката, откъдето дойдохме.
Ядохме в заведението до бензиностанцията, взехме си раниците, беше вече след 12:00ч. Направихме и доста дълга почивка. Срещнахме един пич - шосеен колоездач с дисаги, който щеше да върти до Търново по магистралата, и тогава се зарадвах, че съм в гората, просто трафикът на Витиня е ужасно натоварен. Направих оглед на дисагите на колелото и се убедих, че нашето е правилното решение, поне засега, относно носенето на допълнителен багаж. Към 13:15ч тръгнахме отново. Значи, слиза се към София и след 200 метра се завива наляво по пресечката, като този път води към Горно Камарци. Подминава се отбивката за някакъв горски дом, който остава вляво и се продължава по лек наклон, като внимавате много да не пропуснете маркировката. Влиза се вляво в гората около 300 метра след горския дом. От тук до Ботевградския проход се движите покрай ограда на резерват по обрасла на места пътека, където почти не се кара, а само се бута.
Това разстояние се взема за около час и 15 мин. Има вариант да се пуснете до Камарци, но после до руския паметник трябва да се бута нагоре, така че по-добре не слизайте от пътеката. Не се сещам защо снимката на руския паметник не е тук, но както и да е... Подминахме паметника и се отправихме към Стъргелската мандра. Оттук заочва едно здраво бутане до мандрата по камионен път. Спомням си, че около час отне, за да стигнем до мандрата:
Тя представлява една разрушена постройка от дясната ви страна. Продължавате по коларския път с надежда да се стигнат овчарници с чешма. Много трябва да внимавате, защото това е следващото проблемно място. От ляво на вас се появява една барака, като основите останки от овчарниците не се виждат и си мислиш, че трябва да продължиш. Оставих Зарко да почине и продъжих по пътя. След 500 метра пътят започна да се спуска стръмно надолу и разбрах, че най-вероятно ще сляза в село Стъргел, ако продължа. Върнах се. Оказа се, че се минава зад тая кабинка или барака и се влиза в иглолистна гора, като маркировката почти липсва. Започна едно провиране, влачене на колелата, изгубване покрай разни ниски борчета, преминаване на корито на река - неща от от тоя род, които отнемат 15 минути.
Започнахме да се изнервяме, защото помислихме, че сме се изгубили. Спирахме често и да почиваме. Сега отново си припомних неуспешния опит от миналия път и разбрах, че с тия големи раници на гърба, макар и не повече от 10 килограма, няма да ни е лесно или най-малко ще се изгърбим здраво.
Прекосихме здрави къпинаци и храсталаци, като и аз не вярвам още, че не пукнахме гуми. Изобщо мога да кажа, че оттам минахме с късмет. Често оставях Зарко и обикалях наоколо да търся маркировката. Загубихме 3 часа, при усовие че до Етрополски проход се стига за час пеша. Въпреки всичко успяхме да се докопаме до коларския път, водещ към прохода и към хижа Чавдар. За заключение, това си остава един от участъците, където може да се обърка пътя. И тъкмо се зарадвах, че отново ще увеличим скоростта, качвайки се на байковете, когато при едно каране нещо изстрещя в моето колело и не можех да продължа. Когато слязох останах ужасен. Тоя болт който държи зъбчатките към рамката, двете зъбчатки където веригата прави осморка, не знам как се казва де, беше се обърнал наобратно. Повредата беше сериозна, много. Опитах се да го завия но се оказа че резбата е изядена, а колелото е чисто ново. Вярно, в гаранция, но като се сетих къде се намирам, ми се приплака. До стъмване оставаха не повече от 3 часа. И досега не мога да си обясня как се е счупило, при положение че не е видяло никакво натоварване. Полутахме се 10 минути и реших да продължим бутайки и мислейки какво да предприемем. Отправихме се към хижа Чавдар, преминахме Етрополски проход и от там до хижата води един прекрасен горски път, по който ако имате здраво колело, се лети направо. Преди да стигнем до хижата измислих следното:
Дотук бях изхарчил 100 лева за колата, която ни докара, като сложим и всички купени неща, спането и изхарчените пари за тия 3 дни, и най-важно, че ако се откажа, едва ли ще се организирам пак да тръгна от Ком тая година, взех следното решение, което показва колко съм бил решен да го направя това Ком-Емине. Оставихме на Зарко байка в хижата, обадих се на моя приятел Димо да тръгне с колата към село Буново до което има влак и е най близо до хижа Чавдар. Правех си сметка, че на другия ден ще се докопаме дотам с влака, и аз моя байк и Зарко с двете раници тръгнахме надолу към селото. Хижарят обеща на другата вечер да ни чака и да ни посрещне, и след като си разменихме телефоните, ние тръгнахме. Идеята ми беше да се приберем в Сливен, да ремонтирам байка сутринта и до вечерта пак да сме на хижа Чавдар. Така и стана. За два часа слязохме до Буново /намира се в южна България/ - едно много китно селце и още час чакахме Димо да дойде с един Golf 3. Ясно ми беше, че идеята ще ми струва най малко 120-140 лева, както и се оказа, де. Ето две снимки от тоя момент.
Евакуацията
Едвам събрахме колелото, и аз, сгънат на четири на задната седалка, Зарко държащ двете раници и Димо потеглихме за Сливен. Около 2:00ч сутринта легнахме да спим.
ИЗВОД: Ако решите да правите маршрута, трябва да имате кола, която да е готова по всяко време до 5 часа да е при вас. Ние решихме да оставим раниците с разните му так консерви и всичко изишно. Малкото разстояние, през което ги носехме, бе достатъчно да се убедим, че с тежка раница на гърба не става. Всеки взе по една малка раница с храна за един, два дни и най-необходимото, което съм изброил в уводната част. Палатката и двата чувала си ни чакаха на хижа Чавдар. Заредих се с парички, като си казах, че ги прежалвам в името на идеята. По-добре на кроасани и шоколад, отколкото да нося консерви по половин кило. Като цяло е това. Една непредвидена ситуация почти в самото начало ни отне много средства и време, но и помогна да се оттървем от излишни килограми.
ДЕН НУЛЕВ /какво пък, няма да го броим я/
На сутринта изкъпани, поспали на прилични легла, и правили туй онуй, поне аз де, отидохме и оставихме колелото за ремонт. Към обяд беше готово и към 15.00 часа хванахме влака за София който спираше на Долно Камарци
Пътувахме във товарния вагон заради колелото...
Притесняваше ме това, че ще изкачваме Балкана по тъмно до хижа Чавдар. Точно преди да се стъмни, слязохме на Камарци и оттам веднага хванахме пътнически влак за Буново. Слязохме в Буново на свечеряване и веднага поехме нагоре. В 23:30ч помислихме, че вече сме се изгубили, когато оня ми ти хижар ни пресрещна с една пушка в ръка на пътя. Аз се бях чул с него преди това, но после нямаше обхват и откъде да знам, че ще ни чака по тоя начин. Успокои ни, че пушката е за вълци, а не за нас и се прибрахме в хижата, където почти веднага легнахме да спим. Тоя хижар е добър човек, не даде да го снимаме, не обичал, но поне ни посрещна добре и приятелски. На мен малко странен ми се стори, ама... Ленахме си, от утре започваше истинското Ком-Емине, ама откъде да знаем.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ /кошмарът/
Станахме към 7:30ч. Пихме по едно кафе с хижаря, който обясни, че бил хижар, ама в Рила или Пирин, обаче нещо с мафията се спречкал и се наложило да дойде тук. Обясни, че след Кашана не е ходил по билото. Абе странна птица, но добре посреща, ако го срещнете, правете се, че му вярвате, каквото и да ви каже, все пак има пушка. Направихме по някоя снимка, като не позволи да го снимаме и заедно поехме към връх Баба. Някакви коне щял да наглежда, така че той ни придружи до билото.
За 30 минути излязохме на билото и се разделихме с хижаря, а след още 10 стигнахме паметника на руските воини.
Отправихме се към връх Баба. Движехме се по коларски път, но не може да се кара, понеже си е стръмничко, то може, ама да не те чакат още 550 километра. Пътя подминава от южната страна на върха, като има и път, който води до самия връх, където има станция някаква. След това се продължава към връх Говедарника. Двата върха са с почти еднаква височина, но не се качвате на тях, за радост, просто пътеката ги подсича.
Поглед към югозапад
На фона на връх Баба
Постройката на върха
Тук вече сме подминали върха. Зад нас е пътят, по който сме се движили, като на места може и вече да се кара по малко.
Стига се до тази скала, откъдето има красива гледка към южна България, отдолу е Златица.
Красива гледка към южна България
Поглед назад, вероятно пътят води към връх Баба
След това се спускате по този широк черен път, направен от братята военни, като удоволствието е невероятно, още повече, че от 20 километра не сте карали. А и на картата бързо се придвижвате от едната точка до другата. Истинската пътека минава по северния склон, но на кого му пука, още повече че самото име на местността плаши достатъчно – „Етрополски зъбери”. Все пак ние сме си по билото и по маркировката, явно направена от мързеливи туристи. Това е шега. Тук е мястото да изкажа искрена благодарност на хората, които поддържат маркировката по тази пътека. Наистина, благодарим Ви от сърце, работата Ви е свършена перфектно.
След скоростно спускане се слиза на прохода Кашана, или Златишки проход, като се минава покрай хижа Мургана, но тя остава вдясно от пътеката, а ние бързахме все пак. Имах страха и опита да те вали дъжд в Стара планина, Зарко така и не го разбра, понеже с моя късмет не уцелихме нито един дъждовен ден, като изключим вечерта на заслон Ботев, но там сигурно вали постоянно, пък и ние бяхме легнали вече. Та това е една от причините Заре, заради която бързах постоянно, но ти май никога няма да я разбереш. Преди да излезем на прохода говорих с Kibikoff и, ако помниш, приятел, ти ми каза, че някой приятел от форума е предложил да спим на хижа Ехо, защото хижа Планински извори е конюшня. Като видях на картата къде е обаче хижа Ехо, едва ли щяхме да се докопаме до там.
Поглед на югоизток
Малко преди прохода Кашана, отзад ясно си личи билото, което минахме по южния склон, в далечината е връх Баба.
Това езерце също е малко преди прохода.
Снимки на самия проход
От тук, приятели, започва адът. Следващите два дни ги кръстих – „Никога повече с колело по Ком-Емине”. Нужни са около 30 часа постоянно бутане на колелото за да се доберете до троянската арка на прохода Кърнаре. 30 часа, в които разстоянието, през което сте на колелото, тоест карате го, е по-малко от километър. Хиляди височини, които ще видите на снимките, изглеждащи така, сякаш по тях пътеката е равна за колело, но действително е с големи дупки по нея, с много камънак, което не позволява почти никъде да се кара. И само връх след връх. Като прибавим „Кончето” и „Козя стена”, просто картината е печална и кошмарът се връща в съзнанието ми.
И така в началото се тръгва по черен път, стръмен, но път. После се насочвате по билото с посока изток. До Троян-Кърнаре билото е оголено, с висока трева на места и гледките, които се откриват, не могат да бъдат описани дори и след като са заснети. „Оргазмът” е когато сте на билото и само тогава. Рай. Оставям тези снимки, за да се докоснете до прелестите на планината.
Първото стадо коне….
Поглед на юг
Поглед на север
Поглед назад
Поглед напред, на изток, де…
Поглед към ония, дето бяха разкопали планината около Етрополските зъбери.
Зимната маркировка е с металните колове в черно и жълто, преминава изключително по билото, целта, естествено, е да се предпазят туристите от изгубване и лавини. До „Кончето” я следвайте без да си правите илюзия да подсичате по високите върхове. Те са много, на нас ни писна на третия или четвъртия, но направихме грешка. За какво става дума. Вижте на картата връх Мургуна. Преди да го наближим, преминахме през 4 или 5 по-малки върхове, но достатъчно стръмни и при изкачването, и при спускането. Преди този връх обаче наляво се показа пътека, която явно го заобикаляше по северния склон. Реших, че ще е по добре да минем по нея, като щяхме да изминем повече разстояние, но нямаше да катерим, беше ни писнало. Голяяяяяма грешка! Пък и катеренето и влаченето едва сега започваше. Срещнахме и един коняр, оказа се собственик на първата група коне, които видяхме и са на снимката, който ни подведе допълнително, че има път от северната страна. Така че, както казах, от прохода Кашана се движете само по билото. И така, опитахме се да заобиколим по северния склон. Отначало беше добре, даже покарахме по една тясна пътечка. Но като минахме от северната страна и пред нас блесна един огромен къпинак. Още съжалявам, че не се върнахме. Щяхме да загубим много по-малко време.
Отне ни около час да го преминем. Срещнахме едни цигани, които беряха боровинки, но не бяха дружелюбно настроени, така че не разменихме нито дума с тях. Излязохме от къпинака, но се оказа, че сме доста по-надолу от главното било. Починахме и обядвахме.
Мястото, където обядвахме, е тук, а трябваше пак да се качим на билото.
И започна едно страшно изкачване нагоре към билото, което ни изцеди доста сили и загубихме още около 2 часа. Повярвайте, беше истински кошмар, толкова време на вятъра и толкова сила. Запасите с вода също бързо намаляха и се притесних, понеже знаех какво е да си без вода по билото и то в най-горещите дни на август. На снимките се вижда къде попаднахме. И така, с много усилия успяхме пак да се качим на билото преди връх Свищиплаз. Тук отново по пътеката, която е само нагоре и надолу и не позволява почти никакво каране, а само здраво бутане.
Снимки, правени от билото.
Преминахме върха и, изпатили от къпинака, решихме да не слизаме към хижа Свищиплаз, а да си караме по билото.
Тук на изток се вижда хижата.
До хижа Паскал пък изобщо не сме си и помислили да слизаме, после бая височина трябва да се катери. Пък и искахме да стигнем хижа Планински извори. Продължихме, но водата… Водата свърши и аз наистина започнах да се притеснявам, когато срещнахме две циганки (абе много цигани в тая планина по това време!), които чакаха на сянка мъжете си явно, но бяха от добрите. Бяхме останали без грам вода и те ни спасиха, давайки половин литър от тяхната. Срам, не срам, взех я и закрепихме положението. Беше адски горещо, почнахме да изгаряме, все пак си постоянно на открито, няма грам сянка в тая част на планината.
Панорамни снимки правени по-нататък.
След като се придвижихме още малко, часът беше около 16:00. Разбрах, че или трябва да слезем до хижите или да намерим вода. Зарко беше доста уморен и реших да оставя колелото и да сляза надолу, виждаше се нещо като чешма. За мой късмет имаше вода, но времето ми за слизането и качването беше 70 минути, така че отново изостанахме с графика, но за сметка на това Зарко си почина и продължихме напред.
Мястото където слязох за вода.
На свечеряване видях най-красивата картина от целия поход, слънцето залязваше под нас, тоест наравно с нас, ние бяхме в планината все пак.
Оставям Ви да се насладите на красотата на Балкана. Последната от тези снимки е поздрав за всички, които прочетоха този разказ, тя е и на декстопа на компютъра ми.
Разбрах, че по-далеч от Паскал няма да стигнем, както и се оказа. Спряхме 200 метра преди върха и опънахме палатката на 2000м височина. Можеше и да се движим по тъмно, но бяхме страшно уморени. Направих бърза равносметка. 3 часа загуба на време, достатъчно да се стигне до Планински извори, след Кашана няма вода и теренът е ужасен. Интересното тук е, че тези стада от коне са пуснати свободно цяло лято и през нощта ни събуди силен конски тропот. Стадото се беше изплашило и пробяга покрай палатката, още се чудя как не ни премаза тогава, а и колелетата бяха отвън. Много се изплашихме от ситуацията, но поне ни събудиха, да се пооблекчим през нощта. Очаквах да е по-студено, но температурата беше добре за планина. Така свърши и този ден.
Последна промяна Admin на Сря Май 30, 2007 12:53 pm, променена общо 1 път
-
Admin - Мнения: 16381
- Рейтинг: 2000
- Регистриран на: Пон Май 20, 2002 12:00 am
- Местоположение: София
- shepo
- Мнения: 955
- Рейтинг: 1606
- Регистриран на: Пет Май 05, 2006 9:49 am
- Местоположение: България , София
от Nymphetamine » Чет Май 24, 2007 10:37 am
Стрхотно пътешествие. Само следващия пътносете каски. 
Продавам: две седалки Active; две 26" шини с 36 дупки
-
Nymphetamine - Мнения: 3197
- Рейтинг: 1999
- Регистриран на: Чет Фев 10, 2005 9:30 pm
- Местоположение: Пловдив, България
от sersem.inc » Чет Май 24, 2007 11:32 am
Евала момчета. Удивително приключение. 
Очаквам скоро и останалата част от разказа. 
Още веднъж - БРАВО!
Очаквам скоро и останалата част от разказа.
Още веднъж - БРАВО!
-
sersem.inc - Мнения: 115
- Рейтинг: 1130
- Регистриран на: Съб Мар 03, 2007 5:09 pm
от stroker » Пет Май 25, 2007 6:59 pm
Admin написа:КОМ-ЕМИНЕ
И веднага се сещам за ония двете софиянчета, дето писаха за похода си през 2004. Супер подготовка. С тренировки, с пари за части за байка, с много съвети от форума www.mtb-bg.com. , 4 страници някъде, изхвърляне до небето и резултатът - издраскаха си краката на хвойната на Ком и спаха една вечер под небето, скараха се на втория ден (това е почти неизбежно, но ще разберете за какво го споменавам по нататък в разказа) - УЖАС, и след като подминаха София, тоест стигнаха Мургаш, си казаха, че на изток не е като да си на 20 километра от вкъщи и слязоха. Пълен провал. Пълна глупост. За мен това е да искаш да преплуваш река и само да се съблечеш, и то до кръста, без да влезеш във водата. Та раниците им бяха по 20 килограма, ама кво ли не вземали, да паднеш от смях и най важното, че във форума съвети им даваха хора, дето не са карали велосипед на черен път, та камо ли в гората. Да ги съжалиш горкичките. Естествено опитът не го повториха. Изписах всичко това, за да отбележа следното: решиш ли да го правиш, трябва да си истински фен на идеята, там те чака адът. И винаги си съм мислил, че хората от изток са по-облагодетелствани, защото когато се изправиш на Ком и тръгнеш, имаш чуство, че се прибираш вкъщи, някак си е по леко все пак, нали ?
.......И мислех, че вече съм натрупал опит за догодина - ха ха ха. Като ония двамата, до Мургаш дето стигнали.
За мен тези редове са жестоко обидни, тъй като единия(Rag) от ОНИЯ СОФЯНЧЕТА е мои много близък прятел!
Ок всички ти се кланяме и ти лижем з****ка за това което си постигнал(включително и аз самият прочетох с интерес разказа), но нужно ли е да обиждаш двама души, които просто са направили един неуспешен опит .Ок съжаляваме, че софянчетата сме такива лигльовци,ма нужно ли е да се въздигаш до небесата затова че си направил прехода К-Е???
Аз лично държа да има извинение и да се изтрие ОБИДНАТА част от разказа,тъи като тези момчета също много са желали да го преминат,но засъжаление поради неопитност грешки и там други неща не са успели.Ние са кво да кажем за първия ти неуспешен опит,а?Че е бил левашки ли?Не просто един неуспешен опит!Това е!Втория е Успешен ,нали това е важно!А това че едното от момчета замина за чужбина да работи там и не се връща в България за повече от 2 седмици Ти няма от каде да го знаеш,но не е нужно да се цепиш по тъкъв просташки начи тип - Виж те ме аз съм велик и го направих ,а лигавите софянчета се отказаха още след като излязоха от хижа Ком!!!
С
- stroker
- Мнения: 558
- Рейтинг: 1842
- Регистриран на: Нед Мар 25, 2007 11:09 am
от Svetlin » Съб Май 26, 2007 4:46 am
Не съм искал да обидя никого с този разказ, дори и да съм допуснал грешка опитвайки се да прозвучи като шега ГОЛЯМО ИЗВИНЯВАЙТЕ от мен, наистина съжалявам. Да, първия ми опит наистина беше левашки, дори и миналото лято не успях като цяло, но пак казвам не съм искал да нараня никого - ИЗВИНЯВАМ СЕ НАЙ ОФИЦИАЛНО ПРЕД ВСИЧКИ ЧИТАТЕЛИ.
- Svetlin
- Мнения: 25
- Рейтинг: 1220
- Регистриран на: Вто Юли 18, 2006 7:02 am
от stroker » Съб Май 26, 2007 10:03 am
Svetlin написа:Не съм искал да обидя никого с този разказ, дори и да съм допуснал грешка опитвайки се да прозвучи като шега ГОЛЯМО ИЗВИНЯВАЙТЕ от мен, наистина съжалявам. Да, първия ми опит наистина беше левашки, дори и миналото лято не успях като цяло, но пак казвам не съм искал да нараня никого - ИЗВИНЯВАМ СЕ НАЙ ОФИЦИАЛНО ПРЕД ВСИЧКИ ЧИТАТЕЛИ.
Благодаря ти за бързата реакция и отговор!Съжалявам,че и аз реагирах остро ,но просто при толкова хубав,интересен и полезен разказ тези неща са излишни!!!
Аиде чакаме и продълженията с интерес!- stroker
- Мнения: 558
- Рейтинг: 1842
- Регистриран на: Нед Мар 25, 2007 11:09 am
от Svetlin » Съб Май 26, 2007 12:51 pm
Искам още веднъж да се извиня и по-специално на Stroker и Rag, наистина като се позамисля не съм го написал по най-правилния начин, помолих и администратора да премахне тази част. Не искам никой да обиждам а просто да помогна за да улесня тези които някога подхванат този маршрут. Благодаря за разбирането....
- Svetlin
- Мнения: 25
- Рейтинг: 1220
- Регистриран на: Вто Юли 18, 2006 7:02 am
от did » Съб Май 26, 2007 12:57 pm
Svetlin написа:Искам още веднъж да се извиня и по-специално на Stroker и Rag, наистина като се позамисля не съм го написал по най-правилния начин, помолих и администратора да премахне тази част. Не искам никой да обиждам а просто да помогна за да улесня тези които някога подхванат този маршрут. Благодаря за разбирането....
Всъщност, ако Stroker и Rag не са твърде тънкообидни, тази част е добре да остане. Тяхното начинение може да не беше успешно, но беше интересно в много отношения и е полезно да се коментира.
Сравнението на този опит с предишния е много показателно колко важна е психическата подготовка и познаването на човека до тебе в критични ситуации, каквито неминуемо се случват в Балкана.
Q. b. f. f. f. s.
-
did - Мнения: 16523
- Рейтинг: 2000
- Регистриран на: Вто Окт 14, 2003 3:00 pm
- Местоположение: Пловдив
от stroker » Съб Май 26, 2007 1:31 pm
did написа:Svetlin написа:Искам още веднъж да се извиня и по-специално на Stroker и Rag, наистина като се позамисля не съм го написал по най-правилния начин, помолих и администратора да премахне тази част. Не искам никой да обиждам а просто да помогна за да улесня тези които някога подхванат този маршрут. Благодаря за разбирането....
Всъщност, ако Stroker и Rag не са твърде тънкообидни, тази част е добре да остане. Тяхното начинение може да не беше успешно, но беше интересно в много отношения и е полезно да се коментира.
Сравнението на този опит с предишния е много показателно колко важна е психическата подготовка и познаването на човека до тебе в критични ситуации, каквито неминуемо се случват в Балкана.
Само да поясня че аз съм само приятел на Rag , НЕ съм участвал в прехода!Иначе както Админ предцени за по-добре дали да махне този текст или не!Аз мисля че Светлин се извини достатъчно така че всичко май е Ок!
- stroker
- Мнения: 558
- Рейтинг: 1842
- Регистриран на: Нед Мар 25, 2007 11:09 am
от Rag » Съб Май 26, 2007 9:16 pm
Здравейте,
Тъй като моето име се появява тук-там реших да се намеся...
Няма случай, в който да се спомене за Ком-Емине и аз да не се сетя за безславния завършек преди вече 3 години... Направо ми зейва дупка в душата като се сетя колко месеца се готвихме за това и колко много го исках... За съжаление обаче тогава бяхме наистина много млади (на по 21 години бяхме) и просто не ни стигна характер да го направим. А и какво означава да познаваш човека до себе си? И двамата с момчето, с което тръгнахме се познаваме от деца идеално... И може би не ни стигна нещо за да направим похода, но имахме достатъчно акъл да осъзнаем че планината винаги ще е там. Винаги можем да се върнем и да опитаме отново - нищо не си струва на всяка цена. Дори и 3 години по-късно все още смятам че тогава взехме най-правилното решение.
Светлине, много се радвам че сте го минали това нелеко начинание. Ще се поуча и от вашия опит. Поздрави.
П.С. Нашия поход пропадна заради 1 чифт обувки, които разказаха играта на един чифт крака. Изпокарването стана чак след това - мога да ви уверя че тогавашния спор бързо отшумя и дори в момента планираме втори опит... дали тази година... дали догодина... кой знае.
Тъй като моето име се появява тук-там реших да се намеся...
Няма случай, в който да се спомене за Ком-Емине и аз да не се сетя за безславния завършек преди вече 3 години... Направо ми зейва дупка в душата като се сетя колко месеца се готвихме за това и колко много го исках... За съжаление обаче тогава бяхме наистина много млади (на по 21 години бяхме) и просто не ни стигна характер да го направим. А и какво означава да познаваш човека до себе си? И двамата с момчето, с което тръгнахме се познаваме от деца идеално... И може би не ни стигна нещо за да направим похода, но имахме достатъчно акъл да осъзнаем че планината винаги ще е там. Винаги можем да се върнем и да опитаме отново - нищо не си струва на всяка цена. Дори и 3 години по-късно все още смятам че тогава взехме най-правилното решение.
Светлине, много се радвам че сте го минали това нелеко начинание. Ще се поуча и от вашия опит. Поздрави.
П.С. Нашия поход пропадна заради 1 чифт обувки, които разказаха играта на един чифт крака. Изпокарването стана чак след това - мога да ви уверя че тогавашния спор бързо отшумя и дори в момента планираме втори опит... дали тази година... дали догодина... кой знае.
- Rag
- Мнения: 58
- Рейтинг: 1200
- Регистриран на: Сря Мар 24, 2004 11:29 am
- Местоположение: Bulgaria
от klmn » Нед Май 27, 2007 9:13 am
Не знам,но колко % от маршрута е каране,и колко Носене?
Малко избива на себедоказване,а и на мерене на п*шки.
Що не минете някой маршрут на @naka76 примерно?Става дума за Каране.
(не ме убивайте с камъни
)
Малко избива на себедоказване,а и на мерене на п*шки.
Що не минете някой маршрут на @naka76 примерно?Става дума за Каране.
(не ме убивайте с камъни
)"пришалец"
-
klmn - Мнения: 1603
- Рейтинг: 1692
- Регистриран на: Пет Мар 25, 2005 8:13 am
- Местоположение: Sofia/Bulgaria
от 4getcredo » Нед Май 27, 2007 11:27 am
Направеното е голямо и авторът с право може да се гордее... но и в мен оставиха малко кисел вкус някои негови 'хоризонти' (рекорди, доказване... ала-бала)...
(Това е личното ми и първо впечатление, което не искам да крия... не искам да омаловажавам или обиждам момчетата, които са направили това)
вкус някои негови 'хоризонти' (рекорди, доказване... ала-бала)...
(Това е личното ми и първо впечатление, което не искам да крия... не искам да омаловажавам или обиждам момчетата, които са направили това)
Последна промяна 4getcredo на Нед Май 27, 2007 11:50 am, променена общо 1 път
Аз си поддържам колелото при Пацо!:)-
4getcredo - Мнения: 3174
- Рейтинг: 2000
- Регистриран на: Вто Юли 08, 2003 2:53 pm
- Местоположение: София
от Grash » Нед Май 27, 2007 11:36 am
Наистина браво за този преход. Това си е наистина сериозно предизвикателство, но написаното от klmn ме подсети за един въпрос, а именно тези колела реално не ви ли пречеха по този не лек път? Вярно, че на места се пести време заради по-високата скорост, но от прочетеното до момента останах с впечатление, че повече се бута, а по-малко се кара. Не се заяждам, просто ми е интересно.
Това си е наистина сериозно предизвикателство, но написаното от klmn ме подсети за един въпрос, а именно тези колела реално не ви ли пречеха по този не лек път? Вярно, че на места се пести време заради по-високата скорост, но от прочетеното до момента останах с впечатление, че повече се бута, а по-малко се кара. Не се заяждам, просто ми е интересно.-
Grash - Мнения: 1171
- Рейтинг: 2000
- Регистриран на: Пет Фев 16, 2007 9:49 pm
- Местоположение: Sofia, Bulgaria
от delyo » Нед Май 27, 2007 11:05 pm
Много яко е написано - чете са на един дъх! Светлине, не трябва да ти пука от коментарите - ако го нагласиш да се харесва на всички, разказът ще изгуби цвят.
С нетърпение очаквам да публикуваш останалото!
С нетърпение очаквам да публикуваш останалото!
- delyo
- Мнения: 31
- Рейтинг: 1220
- Регистриран на: Пон Окт 10, 2005 9:02 pm
от x6x » Пон Май 28, 2007 12:02 am
Поздравления за прехода и най искрено Ви завиждам за приключението !!
Що се отнася до разказа обаче... написан е емоционално, дори и след 9 месеца( напълно разбираемо да е такъв и след 90год.), но лъха лека арогантност от него.
Може би и софиянчетата ще си извадят поука!
Редно е, след отговора на Rag, поне да редактирате тази част!Не ви прави чест след този успех.
Отново поздравления
Що се отнася до разказа обаче... написан е емоционално, дори и след 9 месеца( напълно разбираемо да е такъв и след 90год.), но лъха лека арогантност от него.
...
Така завърши първия ми неуспешен опит по К-Е. Провалена мечта, но извадени страшно много поуки. ......
Може би и софиянчетата ще си извадят поука!
И веднага се сещам за ония двете софиянчета, дето писаха за похода си през 2004. Супер подготовка. С тренировки, с пари за части за байка, с много съвети от форума www.mtb-bg.com. , 4 страници някъде, изхвърляне до небето и резултатът - издраскаха си краката на хвойната на Ком и спаха една вечер под небето, скараха се на втория ден (това е почти неизбежно, но ще разберете за какво го споменавам по нататък в разказа) - УЖАС, и след като подминаха София, тоест стигнаха Мургаш, си казаха, че на изток не е като да си на 20 километра от вкъщи и слязоха. Пълен провал. Пълна глупост. За мен това е да искаш да преплуваш река и само да се съблечеш, и то до кръста, без да влезеш във водата. Та раниците им бяха по 20 килограма, ама кво ли не вземали, да паднеш от смях и най важното, че във форума съвети им даваха хора, дето не са карали велосипед на черен път, та камо ли в гората. Да ги съжалиш горкичките. Естествено опитът не го повториха. .........
Редно е, след отговора на Rag, поне да редактирате тази част!Не ви прави чест след този успех.
Отново поздравления
-
x6x - Мнения: 338
- Рейтинг: 1577
- Регистриран на: Чет Авг 18, 2005 5:48 pm
- Местоположение: Стара Загора
от cholla » Пон Май 28, 2007 3:53 am
ДОбре де, Вие четящите на разказа защо просто не извлечете полезното за Вас, а оставяте коментари от най-различен характер?! За всички които си мислят, че автора се хвали, че какъв му бил стила на писане и още разни .... ами всеки си има мнение и изразяване - това са лични неща и не търпят коментари.... чудя се Вие как бихте го описали ако някога успеете да преминете Ком-Емине!!?
- cholla
- Мнения: 391
- Рейтинг: 2000
- Регистриран на: Вто Юни 01, 2004 7:08 pm
от 4getcredo » Пон Май 28, 2007 7:36 am
cholla написа:ДОбре де, Вие четящите на разказа защо просто не извлечете полезното за Вас, а оставяте коментари от най-различен характер?! За всички които си мислят, че автора се хвали, че какъв му бил стила на писане и още разни .... ами всеки си има мнение и изразяване - това са лични неща и не търпят коментари.... чудя се Вие как бихте го описали ако някога успеете да преминете Ком-Емине!!?
cholla, аз извлякох много полезна информация и не го отричам. Нито постигнатото от Svetlin, но всеки текст е форма на общуване и аз споделих откровено личното си впечатление от него. Не обвинявам никога или пък го карам да се променя. Просто си говорим.
Все пак, както неговите думи и разказ могат да послужат на нас, така и нашите отзиви могат да послужат на Svetlin (макар и в различна посока). Аз си поддържам колелото при Пацо!:)-
4getcredo - Мнения: 3174
- Рейтинг: 2000
- Регистриран на: Вто Юли 08, 2003 2:53 pm
- Местоположение: София
от did » Пон Май 28, 2007 11:13 am
... а може би пък Светлин умишлено е искал статията да се появи във форума, а не като статия в сайта. Така всеки, който се чувства засегнат, може да си каже мнението на същото място, където е написаното от автора. Не мисля, че има нужда някой да адвокатства на когото и да е.
Q. b. f. f. f. s.
-
did - Мнения: 16523
- Рейтинг: 2000
- Регистриран на: Вто Окт 14, 2003 3:00 pm
- Местоположение: Пловдив
от stroker » Пон Май 28, 2007 8:06 pm
did написа:... а може би пък Светлин умишлено е искал статията да се появи във форума, а не като статия в сайта. Така всеки, който се чувства засегнат, може да си каже мнението на същото място, където е написаното от автора. Не мисля, че има нужда някой да адвокатства на когото и да е.
Ако имаш в предвид мен че адвокатствам не мисля че си прав,тъй като Rag е извън България и не посещава www.mtb-bg.com.!А ако смяташ че не трябва да защитаваме приятелите си това вече си е твое мнение
пс.иначе наистина е супер че темата е в форума и може да се коментира!
- stroker
- Мнения: 558
- Рейтинг: 1842
- Регистриран на: Нед Мар 25, 2007 11:09 am
от zpaz » Пон Май 28, 2007 9:39 pm
аз искам да кажа само едно БРАВООО! както и да е описал разказа си Светлин( на мен лично мноого ми хареса), това не омаловажава факта че е успял.още един път браво!
П.С.дай Боже всеки му да се похвали с такъв разказ , поне
както и да е описал разказа си Светлин( на мен лично мноого ми хареса), това не омаловажава факта че е успял.още един път браво!
П.С.дай Боже всеки му да се похвали с такъв разказ , поне
Да сме живи, щото много здрави си умряха!!!
-
zpaz - Мнения: 162
- Рейтинг: 1400
- Регистриран на: Сря Май 03, 2006 8:35 pm
- Местоположение: A-D hardcore
от nicky bike » Пон Май 28, 2007 11:22 pm
Браво на Светльо първо за това ,че го направиха.
После ,че намери време да напише разказа по този начин и с такива подробности.
Само ще спомена ,че той е в Ирак в момента ( до края на Август ) ,а седмица преди въпросния поход се върна от Авганистан и вижда колелото си за "изпитанието". БРАВО
Нека някой от вас всезнайковците го направи ,и не само това напишете такъв разказ със снимките както му е реда.
Ще се радвам да го прочета. Пожелавам ви го. Кефя се когато има такива добри разкази.
Cholla: Кога ще се обадиш ,само пишеш във форума.
После ,че намери време да напише разказа по този начин и с такива подробности.
Само ще спомена ,че той е в Ирак в момента ( до края на Август ) ,а седмица преди въпросния поход се върна от Авганистан и вижда колелото си за "изпитанието".
БРАВО
Нека някой от вас всезнайковците го направи ,и не само това напишете такъв разказ със снимките както му е реда.
Ще се радвам да го прочета. Пожелавам ви го. Кефя се когато има такива добри разкази.
Cholla: Кога ще се обадиш ,само пишеш във форума. Умния човек не говори много, а действа, простия ... само пише, когато няма какво друго да направи!
-
nicky bike - Мнения: 959
- Рейтинг: 2000
- Регистриран на: Вто Юни 20, 2006 8:49 pm
- Местоположение: Bulgaria Габрово
Кой е на линия
Потребители, разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 12 госта