Беше една слънчева утрин в недалечната дата 30.08.2008.
Още от няколко дена бяхме запланували с приятелката ми да отидем до вилата, която се намира в село Подгорие в Средна гора, където бяхме започнали седмица по-рано изграждането на една пътека, която за момента не е нищо особено, но важното е желание да има. Идеята беше да се тръгне още петък вечер, но пустата му работа не позволи да стане така. Както и да е, да се върнем към датата 30.08.2008, часът беше вече 13:30, погледнахме в интернет разписанието на влаковете. Да забравих да спомена, идеята беше да се дундуркаме с влакчето до Ихтиман и от там, къде въртене, къде бутане, къде спускане, да се доберем до вилата, която се намира от другата страна на баира. Влак имаше в 14:15. Хъммм... направихме бърза равносметка, че нито багаж сме подготвили, нито имам лепенки за гуми(просто бяха свършили 
). Ясно, няма да стане с този влак, следващия е в 16:55, явно ще е той. Стегнахме багажа и запрепускахме посока Централна гара, като по пътя трябваше да вземем нещо за хапване и прословутите лепенки за гуми. Взехме всичко запланувано и стигнахме гарата. На сайта на БДЖ ни беше направило приятното впечатление, че е позволено за колела срещу таксата от 2лв на бройка. Супер значи няма да ни правят проблем. Отиваме на касата. "Два билета + две колела моля." Имаше две лелки на гишето едната, която ни продаде билетите и още една по-навътре, която смърмори нещо, но не разбрах какво точно, май беше нещо за колелата, но все пак на сайта пише, че може и билети продават... 
Взехме билетите, намерихме коловоза, качваме се горе и там едно ново влакче(спортен тип 
) ни чакаше със затворени врати. По едно време се показва един любезен човек, явно машиниста. "За къде сте?". "За Ихтиман". "Ами и аз пътувам в тази посока, но ще спра на Вакарел. Така че хванете предния влак". "Благодаря много, лек ден". Отиваме ние в предния влак(тук е момента да спомена, че на вратата имаше лепенки, че е ПОЗВОЛЕНО за колела). Качваме се и единственото място, което ни се стори удачно, така че колелата да пречат най-малко беше подпряни на 5 сгънати седалки. ОК слагаме ги там и тъй като влака беше празен се настанихме на 2 седалки точно до колелата. Идват двама намръщени, явно спали накриво нощес, индивида. Седят гледат колелата, гледат нас. "На къде с тия колела". Ние най-учтиво казваме, че пътуваме за Ихтиман. Следва минутка опити за размисъл. "Ама с тия колела не може тук, това са 2-3-4-5 места". Ни отново най-учтиво обясняваме, че сме си купили билети за тях и отвън на влака е залепено, че може. Следва смъмряне един към друг. "Еми те хората са си прави наистина има такава табелка отвън." Както и да е разминахме се без много спорове. Стигнехме заветната дестинация... Ихтиман. Слизаме от влака и завъртеме педалите посока Стамболово, откъдето хванахме едно черно пътче посока, която ни трябва. Последва 2 часа бутане нагоре, след което идеята беше да се спуснем през гората към Подгорие. Стигнахме един ловен заслон и решихме от тук ще е спускането, и хванахме гората. За наше най-голямо нещастие пътеката беше обрасла с тръни 
. Което ще рече още 1 час спускане съпроводено отново с бутане на места. Както и да е добрахме се до вилата малко поуморени, хапнахме и легнахме. Разбира се няма защо да споменавам, че първоначалната идея отида на кино. Следващия ден бяхме решили да откараме с колелата на собствен ход до София. Нямаше начин да работиме по трасето, каквато беше целта на пътуването. И така на следващия ден по обед решихме да се мятаме на колелата и обратно към София. Забутахме право нагоре през гората. Още с тръгването установихме, че задачата ни няма да е никак лесна. Уморени от вчерашния ден и предвид какво ни чака... Та лека полека стигнахме билото, хванахме едно черно пътче, докато срещнем рехава гора, без трънливи храсти в нея, че да можем да се спуснем към село Черньово. Идеята беше през това село, после към Живково, Веринско и от там стария път към София. При всички положения, без да се впускам в подробности това бутане си заслужаваше. Спускането беше невероятно, по едни улейчета, през гората, от време на време по пътеки, абе незабравимо преживяване. Стигнахме Черньово. И от там продължихме по план(Живково-Веринско). Във Веринско решихме да починем малко да изядем едно пакетче солети на баира и след това да продължим. Всичко точно, стигнахме стария път и дотук с черните пътчета 
, поне така си мислехме . Завъртяхме уморено педали по асфалта посока Вакарел, където имаше идея да е следващата почивка. Криво ляво добрахме се до там, седнахме хапнахме доволно на прилична цена, че и вкусно беше и отново по пътя. Тамън на излизане от Вакарел, какво да видя...черно пътче . И тъй като по картата асфалтовия път вие малко и после пак се събира близо до магистралата, решихме да минем напряко, пък и друго си е да няма коли, все пак неделя е и си има движение по пътя. Всичко супер запрепускахме по черните пътчета, посока село Борика(от друг източник Бальовци). Откъдето предполагахме, че ще има последен участък черен път, който ще ни изведе отново на асфалта. Всичко ОК, по едно време стигаме до чудесен, широк черен път, хванахме по него. По едно време пътя свърши в едно дере, където от другата страна имаше наченки на пътека, малко бутане, но така или иначе беше късно да се връщаме. Самото дере трябваше да пресечем едвам едвам носейки колелата, тъй като и пешеходец трудно би преминал от там. След което последва 3-4 метра носене на колелата нагоре и отново чудесен черен път, по който би могла даже и кола да мине. Как по дяволите са го направили не можах да си обясня. Някой сега ще каже ама от другата страна са почнали идеята е била да ги срещнат, да ама не...този невероятен път свършва в гората, пред едно друго дере което започваше със също толкова добре направен път с малката разлика, че с две добре натиснати спирачки колелото с блокирани гуми се свличаше надолу. И за капак на всичко трябваше даже да слезна последните няколко метра и да се свличам редом с колелото . Пътя свърши в една пресъхнала река. Последва носене на колелата по едни каманаци, с надеждата, че ще стигнем до асфалта скоро, ама не...стигнахме, след около 20-тина метра носене нагоре до...познайте какво едно супер готино утъпкано пътче 
. Затъркаляхме се по него, то свърши ей така в гората, пред едно...познайте какво, дереее... Последва изкачване на 2-3 метра с елемент на носене на колело, където ми се струваше, че има друг подобен път. И да и не, имаше един участък от около 10-тина метра отъпкано нищо повече, свършваше в един водосточен, стъпаловиден улей. Еми този улей, колкото и неприятен да ни беше факта, че трябваше да го катерим с колела на гръб при цялата умора, която сме натрупали, може би щеше да е нашето спасение от деретата... Качихме се до горе и наистина една полянка, черно пътче, огнище...явно тук са стигали хора с кола. На едно място пътя се разклоняваше при което трябваше да избираме между бутане и спускане, може би и двата все пак водят на асфалта, който трябваше да е наблизо вече. Предполагам се досещате кой вариант сме избрали. Да ама не...спуснахме се пътя така се завъртя, по едно време стана на пътека и имайки предвид посоката, в която се движихме...яснооо този път излиза на поляната от която тръгнахме...наистина така беше 
Явно ще се бута няма как, поне не беше много бутането, не след дълго излезнахме на асфалтовия път и решихме без повече отклонения право към София. Поне следваше дълъг участък само спускане... КЕЕЕФФФ. Криво ляво в на Нови Хан вече бях направо като размазан оставаха още двайсетина километра. Врът, врът... стигнахме магистралата. Там направо ни се разказа играта, участъка не е никак къс, около 10-тина километра поне. И в тези изгорели газове, абе лоша работа... но издържахме, целта беше да се приберем възможно най-скоро преди да е свършил бензина . Добрахме се живи и здрави слава богу. Приключението беше невероятно въпреки всичките препятствия, с които се сблъскахме по пътя. И сега за завършек на историята... забравих ли да спомена, че пътя го изминах DH машина. 
Надявам се на по-търпеливите читатели да им е бил интересен разказа.
Ето и маршрута на картата как изглежда горе долу, като от Вакарел има малко отклонение и след това си е по стария път до София.
