Вчера в работата към края на работния ден за малко да стане инцидент.
Ето какво се случи и ситуацията:
Колелото си го връзвам за ролетната щора на прозореца пред бюрото. Прозореца не е до долу и колелото почти не се вижда от вътре, но когато някой спре или минава оттам аз го виждам за разлика от този навън, защото щорите не са отворени напълно, а и вътре е по-тъмно и светлината се отразява така, че при него се получава огледален ефект и не вижда какво става вътре. Та рисувам си аз едни дупки по чертежа и се вайкам как пожарникаря ще ни върне проекта и както съм се вглъбил в начинанието си с периферното зрение забелязвам, че една сянка стои неподвижна и не отминава по протежение на прозореца както става обикновенно. Викам си на ум (Я да видя какво става) и се изправям от бюрото за по-добра видимост. Пред колелото ми застанал един мургавелко с ръце в джобовете и гледа надолу към колелото. Колегите забелязват какво става и почват да ме бъзикат.
- Какво става Боби някой ще го краде ли.
- Ми де да знам, сега ще видим. Доста се задържа, и го зяпа. (В главата ми изникна следната реплика „ Тоя май иска да гризне Винкеуло”). Минават около 30сек., а този продължава да стои така зазяпан и в този момент ми просветва, че може да са двама и този да прави перде. Надничам над бюрото до колкото ми е възможно за да видя по-добре какво става. Между леко открехнатите щори забелязвам част от глава в по-голяма близост до колелото и на нивото на заключалката.
- Гледайте сега какво ще стане. Казвам на колегите и междувременно се стрелвам към входната врата с ясната идея. (Клекналия го ритам докато е в тази неудобна позиция и се нахвърлям на другия.) Това се случва за части от секундата и аз вече отварям входната врата с гръм и трясък. Изскачам навън стиснал зъби и със свити юмруци готов да раздавам справедливост. При вида ми бръкналия си в джобовете циганин инстинктивно се дръпва крачка назад с изписана уплаха на лицето си, а към него се отръпва малкото му мургаво отроче на видима възраст около 2 годинки. Около 2 секунди настана пълно мълчание с погледи вперени един в друг (времето беше много малко, но ми се стори цяла вечност). Проговорих аз първи:
- Извинявай…… (повече нищо не можах да кажа в тази сконфузна ситуацията)
- А… нищо, нищо….. (и на него му беше трудно да каже повече от една, две думи)
Минаха още 5 много бавни секунди, през което време успях да възстановя говорните си способности до нормално си ниво.
- Извинявай, ако съм изплашил детенцето.
- Нищо, нищо…… няма проблеми. ….. Тати, хайде да тръгваме вече.
Обърнах се и влязох в офиса доста сконфузен от случилото се

. Детенцето сигурно си е играло с педала, моя хлапак правеше това на тази възраст, както и не разбра точно какво стана и не се разплака.
п.п Това разредено каране на колело в последно време и постоянния извънреден труд започна да ми се отразява зле на психиката. Малкото каране с комбинация от теми като „Откраднати велосипеди” и подобни водят до това.