Половин нахапана, портокалова луна...

За всичко свързано с МТБ, което не е за някой от другите форуми. Например: разкази и преживявания, мнения по различни общи въпроси, интeресни продукти, новости и т.н.

Рейтинг за публикуване на тема / Рейтинг за отговор / Тежест: 1000 / 1000 / 20

Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот taurus13 » Вто Ное 06, 2012 12:33 am

Пореден завой...окачването приклекна, гумите просвириха...фаровете пробягаха по отражателните насочващи табелки...черна нощна птица прелетя над шосето, смутена от среднощните натрапници и изчезна в дълбоката тъмна гора. Жълтеникавата нахапана луна висеше като закована с пирон на черното небе в тихата октомврийска нощ. В купето цареше тишина, нарушвана само от монотонно ръмжащия двигател и меланхоличното поскръцване на претоварения велобагажник.Тримата пътници в колата дремеха и се клатушкаха в ритъма на завоите, всеки поел своя път в царството на Морфей. Включвам на трета, двигателя изръмжава...последен завой и пътя пред мен се изправя. Поемам по своеобразен асфалтиран тунел, сред подстриганата по линията на банкета гора. Навлизаме в самото сърце на Резервата. Стоп....стига...ако този път не свърши скоро ще го подкарам на някой трилър, а това не е присъщо за мен. Аз съм застаряващ ерген, малко сеирджия и подстрекател, понякога авантюрист, понякога романтик, но никога твърде много сериозен. Само две неща могат да ме принудят да взема живота на сериозно - смъртта и любовта. С първото гледаме да свикваме още от самото си появяване на тази земя, но никога не успяваме, докато за второто съм твърде, или пък недостатъчно стар. Е, какво ми остава освен да си карам колелото и да се радвам на есенните багри... накъдето всъщност се бяхме и запътили. Миджур - свързавам тази дума единствено с едноименната улица в София, на която едно време имаше някакво кафе, в което се събирахме. Миджур обаче, явно притежава способността да сбира и ето че хора с велосипеди прииждаха по мрачните друмища в петъчната нощ на групички, сами или по двойки. За базов лагер бе определена, по предложение на Кольо, ваканционната му къща в село Протопопинци. Идеята да се тръгне от петък вечер, не беше лишена от разумни основания, предвид немалката денивелация, която следваше да се набере в съботния ден. Денивелция, ако не знаете, всъщност е термин означаващ височинна разлика, но най-интересното и свойство е това, че се бере подобно на гъбки в гората - ходиш си и тук метър,там два и противно на очакванията, колкото повече набираш, по-леко ти става, защото след това предстои да я "осребриш" в дрифтове, летежи, мирис на изгорели накладки, просълзени очи, прах, кал, пот и адреналин. Всъщност до преди няколко часа, аз с присъщата си безотговорност, дори не си бях дал труда да проверя колко точно се очаква да наберем. В края на краищата, колкото толкова. Ако има нещо, което е твърде типично за нас, хората от клуб СКА, то е именно начина по който осъществяваме каранията си - без ясен план, без графици, с добри намерения, които рядко се сбъдват. Но кажем ли веднъж А, ще кажем и БВГДЕЖ...Х..У..Я. Рядко нещо ни спира по пътя към целта, освен ако не става дума за малинки, боровинки, биринки и други дарове, но дори и те могат само временно да ни отклонят от пътя. И тъй като знаем , че целта по един или друг начин, по едно или друго време, на една или друга светлина, все ще бъде достигната, то ние даваме предимство на разни такива разумни основания, единствено и само, защото сме съзряли в тях възможност да избягаме ден по-рано от суматохата на града, от жените и децата и там кой от каквото има да бяга. А...и да се напием.
Удрям спирачката за последен път зад паркираното сребристо Рено Канго, което трябваше да е зелено, но тъй като в цяло Протопопинци друго Рено нямаше, решихме че и сребристо върши работа. Протопопинци, далеч не е голямо село или поне далеч не е толкова дълго, колкото е името му. Всъщност в него живеят едва 5-6 души постоянно. Но въпреки това е селото в което нашият приятел и колега Кольо е изкарвал летните си ваканции и по чиито прашни улици, баба му вероятно го е гонила с дебело намазани филии с...изненада. Да, Кольо и сега обича да не знае с какво са направени сандвичите му, затова и когато ги прави, нарежда 6х2 филии пред себе си и шест купчинки с пълнежни добавки, след което започва със затворени очи да мята разни неща по филиите, докато на купчинките не остане нищо за мятане. След това използва компресионни ремъци, за да докара тези сандвичи до някакъв приемлив от байк гледна точка обем. Но най-важния момент, заради който всичко описано трябва да се случва е, когато на някоя полянка Кольо отпусне морно тяло, бръкне в раницата и със светнали очи и по детски лукаво изражение на лицето казва:
- Я,сандвич, с какво ли е...?
Но да се върнем на нашата история. Според Кольо, възухът в селото мирише някак особено, като никой друг въздух на земята, затова още преди да изляза от колата, подавам глава и подобно на любопитен горски гризач, бръчкам нос и шумно душа наляво-надясно...нищо необикновено - есенна шума, червено вино, отминало детство и щипка тъга. Набързо разхвърляме багажа, изваждаме торбите с похапване и попийване и се отправяме към къщата, където ни очаква ....маса отрупана със сандвичи и сухи пасти. Бих помислил, че времето внезапно се е побъркало и сме се озовали някъде в миналото, на 10-тия рожден ден на малкия Кольо, ако вместо швепсовете Златен портокал, там не седяха стройно подредени двулитрови бирени бутилки, тип "бебе".
- Е-ееее, как не те мързя бе човек... - пита Борко(разбирайте Борислав)
- Ми какво да ти кажа, отговаря Кольо - 6 часа свободно време и липса на интернет.
Всъщност май трябва да ви представя нашата скромна групичка, тъй като така се прави по книгите, след като имаш намерение в течение на еди колко си страници, постоянно да упоменаваш имената им. Спокойно, няма да се наложи да четете еди колко си страници...в интернет страницата е относително понятие. Та да започнем с домакина Кольо - благ и мъдър, но ядосате ли го, може да си намерите колелото в някое дере. А за да го ядосате, може да му поговорите за Нютонова механика. Следват двамата Боби-вци - Борислав, който все върти и Боби СКАПерник-а, който върти и там където никой друг не ще, при това обикновено небрежно, с което те кара да се чувстваш като дроб-сърма. За да посили още повече усещането за собствената ти дроб-сърменост, на всяка гледка той обикнвено си пали и цигарка. Последния също така е известен и като Бобиян, което е комбинация от Боби и Боян, както всъщност се оказа, че се казвал. Туй го измислих аз, в опит да въведа някакво различие между двамата Боби и защото ми напомня на Ян Бибиян. Третия спътник е Пацо или Пако G - зависи на кой език четете надписа на гърба на джърсито му. Макар да е висок и тънък като църковна свещичка, не се подвеждайте за физическите му способности - може да умори доста Голиатовци по баирите. Докато ви занимавам с персоните на спътниците си, без тяхно съгласие разбира се, зад червеното комби удари спирачки още един автомобил и от него излязоха две приветливо усмихнати същества - едното мъжко, другото женско. О...ужас...жена в компанията, това е проклятие и води само до беди и катаклизми. Спокойно бе, не сме на кораб...освен туй, това е Косс - точно така с две с-та. Винаги съм се чудел, дали това е за да подчертае женския си нрав или по-скоро е предупреждение - а си ме настъпал, а съм те ссссс....Всъщност Косс е много бойна мацка и е единствената жена успяла да издържи няколко от тежките карания на СКА и то последователно, без да каже мрън. Освен това е доста симпатична, но ние я приемаме като Пич...(което поставя известни въпроси за сексуалната ориентация на СКА-калците, но тъй като и това може да се тълкува превратно, нека оставим този въпрос, на който и ние все още търсим еднозначен отговор). А другото приветливо същество е не кой да е, а самият пресветлейши МТБ цезар Великов или както ние го наричаме на галено, Краси. Новият му подкован със златни капли кон, наскоро докаран от далечните северни земи, отвъд оградата отделяща цивилизованата земя от дивите варвари, пръхтеше от нетърпение да препусне по неравните склонове на Миджур в прослава на империята....абе малко се отплеснах. Както и да е - сбрахме се и се започна. Преди още да се отнесем обаче, решихме да определим час за ставане и потегляне, както е присъщо на една преторианска гвардейска кохорта.
- Преди 9 не ставам...чу се глас в дъното... - От тези завои ми прилоша, имам нужда от почивка, обади се друг(а) - А си ме събудил сутринта, както направи последния път на Иганово, а съм те убил, тихо и хладно промълви трети, галейки наполовина измъкнатия от ножницата меч...
Наблюдавайки тази сцена отстрани, се чудех дали вече не е време да съобщя за точното количество денивелация, която следваше да наберем на другия ден, която на всичко отгоре отраз се увеличи с едни 300 метра, ей така само от твърдението на Кольо, че селото му се намира на максимум 380 метра надморска височина. Но тъй като вече бях замълчал веднъж, за да не откажа Добри, който все пак се отказа, реших, че няма смисъл - всички си носим фарове и челници. След това повечето си легнаха. Къщите всъщност се оказаха две и тъй като тази в която се намирахме бе ограничена откъм леглова база, Борковците и аз решихме да идем в другата къща, която се намира 400 метра надолу по улицата, на 5-тата лампа,като не броиш първата. След това се заехме да си допиваме и то някак стана 3 часа, докато сколасаме да се домъкнем до спалнята. За да се приспя, хванах първата книжка която ми попадна от библиотечката на Кольо и тя се оказа сборник на братя Стругацки. Имах ясен спомен, че съм го чел и затуй отворих къде да е...но по дяволите, убий ме ако си спомнях какво чета точно. Изкушавах се да погледна заглавието, но се заинатих, че ще се сетя - само трябва да почета още малко....и още малко.....по някое време съм заспал, а когато се събудих, слънцето грееше от неправилната страна и освен това през прозореца се виждаше склон, а не безкрайни медно жълти поля. Нали знаете как става, когато сте пристигнали на ново място през нощта - изграждате си една представа за нещата и на сутринта сте безкрайно изненадани, колко различно е всичко наоколо. Тъй като всеки от нас се беше настанил в отделна стая, то не знаех дали другите вече са станали. Докато се чудя, Борко влезе в стаята, метна ми един ключ и каза: - После заключи! Явно пак бях последен....Не и в другата къща - там цареше глобално и локално сутрешно размотаване - кой с четка за зъби в ръка, кой с руло тоалетна хартия, кой просто така си блуждаеше. За закуска, дори и не бяха помисляли, камо ли за стягане на багаж и товарене на колела. Нищо, часът беше само 8:00, а определения снощи след бурни дебати и много несъгласие беше чак 8:30 часа. Имах време дори за кафе.
...9 часа...аха да потеглим...9:30...почти сме потеглили, само малко да донатоварим едни неща. В 10 потеглихме, а в 10:30 успешно пристигнахме в село Долни Лом. Планът е да щурмуваме Миджур, не директно от долината на селата Долни и Горни Лом, а по съседната долина, през хижа Горски рай, откъдето изкачваме билото при връх Реплянска църква и продължаваме по самата граница на България до връх Миджур. Причината за този избор, е написаното от нашия виден съфорумец Митко Щуров, който споменава в своите писания за необикновено приятен път, водещ от село Репляна към хижа Горски рай. И тъй като, кой не обича приятните неща, то ние с лекота се спряхме на този още по-дълъг вариант за изкачване. Всъщност спрях се аз - повечето не бяха и разбрали за това и дори идея си нямаха как ще се качваме и откъде ще се спускаме. Единствено Борко беше чертал едни 5 линии с мишката по Гугъл Ърт, ама и той не си вярваше, че там има нещо. Краси дежурно изпротестира, но накрая склони да бъде "куфар" и да кара където кажем. Каквото и да предстоеше, явно на никой не му се тръгваше по баира, поради което, всеки извършваше едни хаотични безумни движения, които трябваше да бъдат загрявка, но всъщност целяха единствено и само да отложат във времето момента на потегляне, а и създаваха атракция в селото. Косс дори говореше по телефона докато ги правеше тия движения, но тя почти винаги говори по този телефон, така че не следва да го приемаме за част от загрявката.
Изображение
< Стартова позиция в село Долни Лом - голямата загрявка >

Аз прехвърлих трака на Кольо, посредством тайния гармински протокол за безжичен обмен на несъществуващи пътеки и захапахме по тесния крив асфалтов път обратно към село Репляна, откъдето току що слязохме с колите и то бързо, за да няма време мнозинството да протестира. Чак когато издрапахме от долината на Ломовете, си позволих да бъда настигнат и да дам обяснения откъде трябва да се хване този прекрасен черен път и че нали така и така все някога този асфалт трябва да се върти - преди или след карането. Всъщност той не е повече от 6-7 километра и гледките определено си струват - много интересни карстови полупланини има там. Кольо дори ги нарече с някакво екзотично местно име, защото нито били хълмове, нито планини.
Изображение
< Карстовите хълмове около Репляна >

Изображение
< Кольо и Пацо небрежно въртят асфалта в свежата утрин...клоняща към обяд >

Изображение
< Още типични пейзажи >

Първоначално аз самият бях предложил да оставим колите в Репляна, но Кольо категорично се възпротиви:
- Там чупят много лошо.
- Добре де, а в Долни Лом не чупят ли - контрирах аз.
- Абе, там ако слезем по светло, има шанс още да не са почнали да чупят - успокои ни Кольо.
Все пак всички знаем, че се намирахме дълбоко в сърцето на северозападния Резерват, където за да си изкараш боя е необходимо просто да гледаш, като дори няма значение как и къде точно гледаш. Ако не сте запознати с Резервата и имате намерение да ходите на север от град Мездра, направо си търсите белята. Освен това нямате никакъв шанс да заблудите местните, че сте един от тях. За да потвърди всичко това Кольо разказа една история от тинейджърските си години, когато в съседното село Боровица или Беровица и аз вече забравих, били открили модерна дискотека в един бивш краварник. Та там Кольо залюбил местна мома, но имал нещастието да бъде заловен да се натиска с нея в тоалетната на дискотеката(краварника) от големия и брат. След като бил спипан право на местопрестъплението той се опитал да се измъкне с някакви приказки за любовта, Ромео и Жулиета и пр., ама онзи само го изгледал:
- Отде си....?
- От Протопопинци...
- Лъжеш, аз всички там ги знам...отде си...?
- Ми добре...от София.... - смирено промълвил тинейджъра Кольо.
- Охо....а така София... бой...бой...
Само обещанията, че веднага ще се ожени за момата, спасили Колето от предсрочно записване в списъка за очакващи трансплантация на бъбреци, чер дроб и други карантии, даващи лесно фира. Абе Коле, сега се сетих да те питам - приятелката ти отде е?
Така или иначе и дума не можеше да става да се припарва в Репляна. Много добре си спомням, на идване, като прекосихме селото с колата, две деца които играеха на площада с топка. Когато минахме, едното хвана топката под мишница и ни хвърли такъв стръвнишки поглед, клатейки глава, все едно казваше: " Вие само ми елате у село, след 5 години!"
Ама ние тоя Миджур сега смятахме да го катерим, никакви планове нямаме за близките 5 години малки ми разбойнико. И така малко преди селото, при един краварник(тоя е друг) се отклони черен път и навлезе в планината, като заизкачва стръмно първия хълм. Скоро след това срещу нас се зададе каруца теглена от кон. Полуизлегнатият в каруцата човек някак между другото попита, като сам си отговори:
- Къде сте тръгнали...към хижата ли?
- Аха...
- 20 километра....
(deal, мисля си наум)
Изображение
< Началото на пътя >

Изображение
< Едни маркировки са сложени, едни евро-пари са усвоени...де да имаше кой да почисти пътеките >

Изображение
< Краси, Косс и Борко в дъното, който все още не се е съвзел >

Горе-долу и от с.Рибарица до хижа Вежен са толкова...дано поне пътя е по-гладък от онзи, че задника ми не ги долюбва тия напречно редени камъни. Скоро пътя се изкачи на билцето и започна да се движи по него с много приятен наклон позволяващ бързо каране. Повечето от групата бяха кисели и недоспали и нещо не им се въртеше много. Борко се влачеше отзад с вид на човек който му се...ама го карат да върти. Въпреки трите часа сън, аз си се чувствам почти чудесно, щото така съм си свикнал. Всички знаят, че преди 3 часа посред нощ, трудно заспивам, но за беда за карания винаги се става в 4 или 5, така че понякога дори не си лягам. Разбира всчико това си има цена - това е причината да се чувствам на 25, а да изглеждам като на 40. Скоро в челна група се отделихме Бобиян(СКА Перник), Пацо и аз. Въртим неуморно баирите и питаме за още.
Изображение
< Крайпътни пейзажи >

Изображение
< Хубавият, горски, Щуров път >

Спираме, почиваме, ама то не ни се почива - такъв прекрасен път. Обещавам си да почерпя Щуров някоя бира за този път. Митака е естет, не само защото е културолог. Всъщност макар да му се носи името на виден храсталясник, той винаги ще подходи фино и културно - ще ви качи по някое хубаво пътче, ще ви покаже едни хубави гледки и тъкмо когато си мислите колко добре се нареждат нещата, всичко ще си такова мамата в някой храсталак. Ние сме направо варвари в сравнение с него - тамо е върха, донесете ми главата на царя и юруш, кой откъдето може. Та сега благославяйки даровете на цивилизацията, въртя с кеф и дишам с пълни гърди хладния есенен въздух. Така обичам есента...ама наистина. Скоро пътя измени на благия си нрав и взе да става стръмен и завоест, докато на един завой изведнъж се яви къща...Къща, а пред къщата храсти, а на храстите малини....червени, сочни малини, като от приказките.
Изображение
< Малиново изкушение дебне преминаващите туристи...и мечки >

Ама къщата не е на кокоши крака, а малините са си там - търкам очи и не вярвам. Пресягам се и откъсвам....оооо...мирам, както пееше една наша фолк певица. Не наистина, но искам да умра там. Докато очите ми обхождат това октомврийско богатство, Пацо отбелязва - една глава ни гледа от прозореца...а отпред имаше спряла кола....Мамка му. Тук всички ходят с пушки и първо стрелят, после питат.
- Пацо...сега гледа ли - питам аз.
- Не, сега не гледа...точно насам...
- Ох, ще си откъсна още няколко...още две..само и тези...то като съм почнал...
Приятно ми е, аз съм Милко и съм пристрастен към горски плодове. Бог ми е свидетел, че повече от 10 ябълки и 5 кила банани не изяждам през годината, но сбарам ли в планината боровинки, малини, ягоди и други подобни, нищо друго вече няма значение. Оставаме във вселената само аз и те...те и аз.
Все пак се налага да продължим. Успокоявам се с мисълта, че това сигурно са някакви ГМО-та, за да раждат по това време. Нищо че са баш като горски малини на вид. Те са еквивалента на докторските ягоди. Краси(който е лекар по образование) си има на вилата в Железница едни ягоди, които раждат целогодишно и така докато цъфтят и се плодят замръзват в първите декемврийски студове и стават на ягодов сладолед. Тия ягоди са добили популярност сред местните като Докторските ягоди. Като се сещам за Краси, бъхтейки по пътя нагоре ме хваща яд. Мисля си...сега ще мине по пътя, ще види малинките и ще си каже, ха...малинки. Той също много обича да похапва разни плодчета - докато минем три завоя и вече беше отръскал три диви круши. Сега ще види тия малинки, после ще види човека и колата, след което ще обиколи къщата, ще почука на вратата и най-вежливо ще каже:
- Добър ден, тия малинки отзад ваши ли са...щото много ни се усладиха(и отде ги взимате)?
През това време Косс ще мига чаровно и срамежливо с мигли и коравото сърце на степния ловец ще се размекне
- Яжте колкото искате...аз и без това не обичам малини, държа ги само за примамка за мечките, но тая сутрин вече удуших една с голи ръце, така че яжте...
Мда...така ще стане. Хвана ме яд, щото аз съм загубен и смотан, а Краси е отворен и находчив и ще ми изяде малинките, които аз първи намерих. Ама така е..историята е пълна с такива примери. Лека-полека пътя отново се заравни и навлезе в широка гора. Караме и коментираме на висок глас, пресичаме едно дере и изведнъж отляво се чува:
- Стой, къде....!?
Оглеждаме се и забелязваме на едно много старо и дебело дърво, да стои гордо изправен като един същински Робин Худ, мъж със зелени дрехи и дълга пушка.
- Не може да продължите....нагоре има още 5 човека с пушки.....да не стане произшествие... - някак заканително мърмори разбойника от Шърудския лес.
- Лов ли има ? - правя се на разсеян аз - ей да не ни гръмнете?...спокойно, ние само по пътя ходим.
- Абе това е резерват бееейййй, изрева оня, пък на мен ми се чу нещо като "Това е Спартааа бейййй"
Мислено всички си мислим, ми като е резерват, що чиниш ти с тая пушка тук на пусия, ама откак свят светува има едно неписано правило - който носи пушката, той е по-прав. Бързо се отдалечаваме, без много шум и оглеждайки са на всички страни за изскачащи глигани от гъстака, извъртаме последните широколистни гори и вече дишаме спокойно - във високопланинския пояс сме. Там няма нито ловци, нито глигани. Де се е чуло и видяло глиган шишарки да яде. Затова пък може да има граничари. Борко уж прати някакви списъци на мейла на гранична полиция, това по никой начин не касаеше местните граничари - Бог високо, София далече.
Изображение
< Пътят под хижата >

Покрай пътя се нижат разни спретнати ловни резиденции, коя от коя по-хубави и модерни. Едната дори имаше собствен соларен парк, вероятно за да покрива нуждите от електричество на модерния си солариум, където компаньонките на ловците правят здравословен тен, докато мъжкарите се отдават на примитивните си удоволствия в гората. Караме и си мислим, колко близки са всъщност нещата с едновремешната феодална България, когато царят раздавал разни земи на феодалите си, пък когато го нямало наблизо да даде, те сами си ги взимали. И сега е така, само изглежда по-различно и крепостните селяни вече могат да карат колела, ама не където си поискат де. И така от мисъл на мисъл, излизаме на една прекрасна полянка, а на полянката табелка. Нагазваш хубавата мека трева, доближаваш табелката а на нея пише - "Частна собственост, не преминавай".
И таз хубава. Всъщност това е полянката на хижата. Дори не ми се ходи до тая хижа, кой знае колко частна е и тя и какви типове горе седят и си чоплят носа в чудене кой да сбият днес, като никой не иска да мине оттук. Боби СКАПерник-а се отправя нагоре. В края на краищата, ако някой изобщо има шанс в Резервата, то това е някой роден в Трън или поне в Перник. Известно време не се случва нищо, поради което решавам да пристъпя предпазливо. Изкачвам тихо пътечката, леко разгръщам боровите клонки в очакване да видя тялото на Боби да се люлее на голямата тринога край хижата. На нея обаче има само един соларен панел, а Боби благо говори с хижарката, която изглежда съвсем дружелюбна.
Изображение
< Хижа Горски Рай - оазис на благоденствие и добра кухня >

Приближавам невярващ...а Боби е направо нахален:
- А да имате някви супички и други неща за ядене?
- Ами имаме да, а скоро ще станат и едно много хубави питки, които сега пека...
Ба маааа...слушам и не вярвам на очите си. Престрашавам се:
- А, биричка случайно да имате?
- Имаме...ама само Ариана.
Ох, дано не ни излезе през носа таз работа накрая, че определено има нещо гнило тук. Но след като и в най-суровата пустиня има оазиси, защо да няма такива и в Резервата. Скоро се появи и хижарят - на вид кротък човек.
- Момчета откъде сте?
А сега, почна се. Чупя пръсти и пелтеча...
- Ми таковата, ние от София, ама само минаваме... - и веднага се сещам да добавя:
- Ама с нас има едно момче, дето си е тукашно, от Протопопинци.
- Аха, добре...(ох, дано не ни карат да се женим сега, че язък дето устисках до 40-тата си година)
В края на краищата, направих каквото можах, сега бе време да се насладим на гозбите. Тъй като имахме добра преднина пред групата, имахме време да пресушим известно количество биринки, да опитаме различните гозби, а питките ...ах тези прекрасни меки топли питки...(извинете малинки). След час висене на хижата вече ни се тръгва, а слънцето неумолимо се мести накъдето не трябва. Това слънце така си и изгря тази сутрин от грешната страна и цял ден накриво си върви, но какво да го правим. Групата обаче я няма и нас сериозно ни притеснява факта, че до връх Миджур според туристическата табела има само около 5,5 часа. Пет и половина часа, пешеходно, с лека раница, без велосипед, без почивки. Нагоре не се кара, само се носи. Това прави минимум 8 часа за група като нашата, а това пък прави минимум 22 часа вечерта на Миджур. В края на краищата решаваме да се доверим оптимистично на табелата - 14:30 + 5:30= 20 часа. Качване след залез на сумрак, спускане на фарчета...(deal). Лошото е, че всъщност Пацо и Бобиян са обещали да се приберат по някое време през нощта, което явно трудно ще стане. След кратко мъдруване и увещаване, решаваме единодушно, че прибиране рано сутринта в шест часа е компромисното решение - важното е, когато половинката се събуди, мъжът да е до нея, пък в неделя коя нормална жена става преди 10. В края на краищата нито един мол, не отваря преди 10. Сега питайте ме отде знам. Остава само да убедим Боби, който все още е ерген, че няма смисъл да си отспива до 11, защото в шест часа утрото е тъй красиво и свежо. Речено-сторено. Само да дойде и го почваме.
По едно време от храстите изскача Кольо. Той има навика винаги да намира разни шорткъти, които да му опростят живота нагоре, щото след като така и така ще бута, защо поне да не го прави право нагоре. Всичко е добре, Краси и Косс идели отзад, даже вече трябвало да са тук, ама хайде. Само дето Борко го нема в целата схема. Той всъщност по някое време се съвзел и влезнал в нормалното си състояние на постоянно въртене. Кольо дори модифицира един виц по случая:
Ходят си едни загорели ловци из гората и срещат Борко, който върти...
- Ти защо въртиш тук, питат те Борко.
- Иска ми се въртя си - отговаря той.
- Хм...иска ти се...пък седиш тук и въртиш...?
Ако не сте го разбрали, може би още не сте дорасли за това. Но важното е, че Боби следвало да бъде доста близо до нашата ударна група и някъде по пътя е дал фира. Мислим ние, мислим - дерета стръмни да имаше по пътя да падне, ама нямаше. Ловците да са го опукали, ама още не са гърмяли. Пътека друга ще да е хванал той.
Изображение
< В очакване на Борко, на масата за кафе...с бира >

Изображение
< Ей така...изглед от хижата >

Междувременно и новопристигналите се заеха да взимат проби от менюто на хижата, а хижарите все така всеотдайно се раздаваха. Чу се, че и лещата била превъзходна, макар аз лично да наблегнах на пилешката. Дойде време за десерти и кафе, но от Боби, ни вест ни кост. И точно когато вече го бяхме отписали и се канехме да го зарежем на произвола на съдбата, отгоре дойде вест. Група туристки, слизащи от билото срещнали Боби някъде под върха и той питал за нас. Е, сега ходи гони Михаля дето казват - в случая Борко. Косс нещо все още не може да се съвземе от завоите и безсънието, та смуче кафе и кола. Тая идея с колата ми се вижда добра. Ще си взема една кутийка в раницата и като стигна върха, когато и да стане това, както и да стане и макар че може да съм почти умрял, ще извадя тази кутийка и ще я изпия под звездите и ще ми дойде сила. А дотогава тази кутийка ще ми бъде стимул да кача върха. По късно разбрах, че и Кольо направил така. И това ми били бираджии. Ама най-хубавото беше, че Краси не е видял малинките. Може да съм смотан, но съм роден под щастлива звезда.

Потеглихме от хижата има няма към 15 часа. В началото се караше - около 30 метра. След това се започна една пътека, ама каква пътека - объркали сме явно посоката. Ходиш, ходиш, дъх не остава, а като погледнеш тетриса и там виждаш как си само едно малко синьо триъгълниче в началото на едно безкрайно изкачване, което сече всички изолинии напряко. Крачка, две..метър денивелация в кошничката. Както обича да казва Краси, хубавото на тия пътеки е, че бързо набираш височина. Ами тая беше от най-хубавите, прекалено дори... Скоро взе да става и трудно проходима с велосипед на главата. Много клонак отнесох и той също отнесе от мен много заклинания. Но се забавлявахме, снимахме се и дори Косс ми позволи да я снимам веднъж..или поне не каза като обикновено - Милко, престани!
Изображение
< Лъчезарната усмивка на Косс >

Изображение
< Сред изкласилия "зеленчук" >

Изображение
< Мамо, къде съм тръгнал с тези >

Изображение
< Кольо и Бобиян СКАПерник-а на катерушката >

Изображение
< И такива заигравки не липсваха по пътеката към билото >

Имаше и по адрес на Борко забавления, имаше и други по-културни. По някое време някой успя да се свърже в Боби. Държа да отбележа, че тази гранична територия няма особено покритие на мобилните мрежи - даже почти няма. Но все пак по едно време стана. Борко бил на връх Оба. Ама това е на майната си - ние тепърва катерим вр. Реплянска църква. Надявам, се че ще има акъл в главата и ще ни изчака да си трошим главите заедно. Дали ама надали - знаем си го ние. Сигурно вече е отпрашил към Миджур. И така бутайки, носейки и дишайки, взехме че изкачихме превала между Реплянска църква и Оба, което си е баш на границата със Сърбия. И оттам като се ширнаха едни гледки...високи сини планини и наляво и надясно, ама най-отзад Миджур. Ама толкова най-отзад, че чак си има едни 3-4 часа маане по билото, да не говорим, че всичкото това дето се качва до връх Оба, после следва да се спусне и след това пак да се качва към Миджур. Но пък е красиво, и слънчевите лъчи падат така някак косо като на залез.
Изображение
< Няма как да не палне цигарка Бобиян на такъв пейзаж >

Изображение
< Всички на автосним... >

Изображение
< Гранична линия >

Изображение
< Никой не може да аранжира градинки, като майката Природа >

Сгъваме по някой сандвич и тръгваме на щурмуваме Оба, където за последно е бил Борко. Пътьом налетях и на последните за сезона боровинки и насиних устата набързо. С тия боровинки голям майтап стана на Вежен миналата година. Тогава на спускане аз имах неблагоразумието да се опитам да форсирам една каменна река спускаща се по един доста стръмен улей. За беда предната гума заби в един камък и аз направих класическа човка вдясно, право в улея надолу. Следваха няколко кълбета и като по чудо успях да се закова на крака на една площадка. Междувременно отгоре се чуваше само "Аааа... Уууу..." и други такива възклицания, които хората обикновено издават когато наблюдават на живо, трагична самолетна катастрофа по време на авиошоу - явно ме бяха отписали. Дъртото куче обаче, хем е леко кръгло и добре се търкаля, хем раницата му пази гърба, хем късмет си имало явно. Та след финалния удар в гърдите от който ми блокира рефлекса за дишането, аз се спрях, огледах се и приседнах. В този момент усетих, че ми прилошава и взех да губя картина - само казах - Да, знаете, че малко ще припадна, ама иначе съм добре. Краси който беше слязъл до мен, ме гледаше с някакъв ужас и трескаво прелистваше в главата си учебниците по докторлък, за да установи, кое тежко функционално нарушение, може да доведе до внезапно посиняване на устните и езика.
- Споко бе....ядох боровинки, казвам аз показвайки синкавите си ръце.
Та така ошашавих аз доктора с тия боровинки, ама какво да правя - нали знаете, че съм малко пристрастен към тях. Докато се отплесвам с разни истории вече сме почти на върха.
Изображение
< Изглед по билото към връх Оба >

Изображение
< Косс се любува на залеза...през червените очила сигурно е много ...червен >

Изображение
< Напред към Оба >

Изображение
< Отпред е Оба, в дъното е широкия гръб на Миджур >

Всъщност тоя връх със странно име, не се качва, а се подсича. Борко обаче го бил качил, както се разбра после, за да може да гледа отгоре от коя страна ще го подсечем, тъй като вариантите са два - сръбски и български. Да ама като си седял там между едни камъни, взело че му станало студено и решил да не ни чака точно тук. В общи линии и ние само това последното разбрахме тогава - че не ни чака точно тук. Избрахме българската страна, щото да не предизвикваме някакви международни усложнения. Тоя избор обаче се оказа грешен. Подсичането от тази страна е дълго и трудно, пътеката се губи постоянно и само тетриса ни вкарваше в правия път. По камъните тук там имаше нашарено с червена боя, но тя почти не личеше вече. И така някак достигнахме почти до обратната страна на върха. Няма да споменавам посоки, щото тоя ден всички посоки ми бяха някак наопаки, вероятно заради изгрялото от неправилна страна слънце и колкото пъти кажех север или запад, някой се намираше да ме поправя. Освен това, както вече съм ви споменавал, в планината има само насам, натам, нагоре и надоле. За беда се оказа, че подсичането изобщо не е свършило, ами тепърва нещата загрубяваха. Последната част на връх Оба, бе тъй коварна за ходене, поради изобилните камъни, добре маскирани с много хвойна, че на едно място, аха да си направя нещо лошо на крака. Дори не ми се мисли какво лошо нещо ми се размина, но се отървах само с леко разтягане на глезенната става, което по-скоро идеше да ми послужи като първо предупреждение "отгоре". Нататък аз много внимавах къде стъпвам - първо внимателно вдигах кракът, след това го премествах напред и след това внимателно го потапях в хвойната до коляно, я понякога и над него и накрая внимателно стъпвах на....каквото дойде там долу - всеки път различно. Когато най-сетне прекосихме този участък и се озовахме в изходна позиция за драстична и безмислена, но неизбежна загуба на денивелация, която с толкова усилия бяхме брали метър по метър, то аз изпитах все пак някакво облекчение, че все още стоя на двата си крака. Слънцето вероятно също изпитваше облекчение, че най-сетне ще ходи да грее някъде по на запад, тъй като очевидно съвсем му бяхме досадили с нашите безмислени упражнения и хвърляше прощални потрепващи лъчи, все едно ни казваше - Аз съм дотук, вие се оправяйте сами нататък.
Изображение
< Подсичането на Оба с Миджур отсреща >

Изображение
< Да му ...на залеза >

Изображение
< Спускането от Оба към превала >

С Бобиян бяхме първи. Бързо се опаковахме и отпрашихме надолу към дълбокия превал между Оба и Миджур. Спускането там не е нещо вдъхновяващо и е по-скоро от типа - дай по-бързо да я загубим тая височина, щото да ходим после пак да я набираме. Когато финиширах на превала, погледнах тетриса и там пишеше "Залез след.....04..03...02..01 сек....Бам....зеления лъч освети за миг небосклона и всичко потъна в сумрак. Това за зеления лъч, така и не разбрах дали е истина, но един познат физик преди години много ентусиазирано сваляше мацки по купоните с историята за зеления лъч, който се явявал понякога и само понякога, точно за миг по време на залеза, само няколко стотни от секундата след като слънцето напълно изчезне зад хоризонта. Скоро на превала се събра цялата дружинка. Този превал, бе твърде символичен, защото както той служи за делител на две долини и дори цели две държави, тъй се яви и делител за нашата група. Оформиха се две подгрупи. Краси заедно с Косс, решиха да слизат от това място, което по принцип се нарича Козя гърбина и представлява един ръб спускащ се в долината на Ломовете, близо до хижа Миджур. Другата група бе в явно неведение какво да прави. Всъщност тая друга група се състоеше само от 4 члена - Бобиян, Кольо, Пацо и аз. Всеки си имаше някакви съображения. Бобиян искаше да качи Миджур, ако ще и на светлината на звездата Сириус, но пък изтъкваше като разумен довод, загрижеността си за липсващия Борко, който можел да лежи някъде между други два камъка и да бере душа на 100 метра под Миджур. Аз от своя страна го подкрепях, ама не толкова че се бях загрижил за Борко, ами щото някак не обичам да се отказвам от целите си по никое време, пък и заради приключението, пък и щото съм нощна птичка и тъкмо ми идваше активния период. Кольо, който също си пада по приключенията и каранията с неизвестен край, му се искаше да се качи, но се чудеше дали има такива сили останали и дали като се качи, ще има сили да слезе, но той винаги се подценява. Пацо пък съвсем явно си клонеше към спускане директно надолу, вероятно защото усещаше, че пак ще се наиграем. Та наложи се да гласуваме, според всички принципи на демокрацията. Вече не си спомням кой какво гласува, но се споменха някакви подкупи и други демократични подходи. В края на краищата поехме нагоре по стръмния баир към Миджур, на изгасени светлини, щото да ни е по-романтично.
Изображение
< На превала - последна сверка на маршрутите и кой откъдето... >

Изображение
< Последно сбогом на слънцето >

След първите триста метра вятърът рязко се усили. Явно времето се променяше. Стана и хладно. Облякохме по някоя ветровка и продължихме в равномерен такт - стъпка след стъпка, право нагоре. Първа тераса, почивка....отново нагоре..стъпка и пак. Вятърът вече свири и вие, по оня си негов начин, който напомня на вой на гладни вълци, студена безнадеждност и тиха бяла смърт. Краката ни тегнат, рамената болят. От хижа Горски рай насам почти не сме карали, затова пък основно сме носили. Местиш рамката два сантиметра встрани и продължаваш. Вятърът те бута, олюляваш се, спираш, поглеждаш тъмния силует на върха над теб и си казваш....3 часа...колко му е. Стъпка, две, олюляване и отново. Вятърът вече не е просто вятър...дясната половина на лицето ми изтръпва от студа. На едно седло, преди поредния стръмен наклон спираме да се изчакаме. Лягаме по тревата зад ръба на българска страна. Скоро групата се събира, но виждам, че настроението е някъде около нулата. Не знам кой какво си мисли, но някои ще ни кълнат наум на върха, ако изобщо стигнем там. Обаче кока-колата си ми седи в раницата, звездите са си отгоре, само върхът не е качен. Потегляме за пореден път, но борбата с вятъра вече е голяма. За две крачки хабиш сили като за 4. На следващата почивка съзираме на тертрисите внезапна подсичаща пътека, която минава около 150 метра по-ниско от върха, като превърта целия широк гръб на Миджур и излиза точно на нашата пътека за спускане. Отклонението е след малко. Този път се налага да вземем разумно решение - на 150 метра височинни, под върха се отказахме - захващаме подсичащата пътека. Дори си мислим, че ще караме. След няколко тигела действително откриваме тясна 15 сантиметра пътечка, едва забележима в склона и поемаме по нея. В началото тя се изкачва и се налага отново да носим. Наклона е голям и този път е страничен за нас, което на всяка крачка криви едното ми стъпало. Движим се с умерено роботско темпо, почти без приказки, всеки с мислите си. Понякога спираме да се съберем и продължаваме. Понякога караме - в края на краищата, ние планински колоездачи ли сме, или какво... Екзотично е - пътека едва забележима, наклон такъв, че ако се затъркаляш по тревата ще спреш в горския пояс. Разбира се, за да се случи нещо подобно, първо трябва да си го помислиш, след това е лесно - една туфа подбутна предната ми гума и аз съвсем небрежно завих право към склона. За късмет озаптих навреме мераците на байка си, да изреже тая полянка набързо. А тази пътечка, да знаете, е почти безкрайна...ходиш, ходиш, а като погледнеш в екранчето, виждаш че дори не си минал една четвърт. Изчислихме я тази пътека на около 4-5 километра. Голям връх е тоя Миджур - не толкова е висок, колкото е широк. По някое време, под самият връх, спираме да почиваме. Не бързаме за никъде...така и така ще си ходим чак утре. Че колко да е далече това утро...има няма няколко часа. Докато похапваме леко, Пацо успя да се свърже с Боби. Връзката беше, все едно говорим с Марс, но успяхме да разберем, че Борко е при колите и ни чака. Е, ако беше казал, че е на Миджур, щяхме да имаме повод да ходим горе...и без това е на 150 метра над нас по права линия. Но в края на краищата, скоро ще сме на пътеката за спускане. Тук все още си позволявам да я пиша с малка буква тази пътека. Сега, докато скучно напредваме в нощта и се чудим колко гранични патрули бичат на стойка в джиповете долу в очакване да им паднем, е време да ви разкажа за пътеката. Това съвсем не е официалната пътека за спускане от Миджур - официалната я караха Краси и Косс. Тази е една мистериозна пътека, за която самият виден корояд Щуров бе споделил, че нищо не му е известно за нея, освен че е отбелязана на картата. Това по никой начин не тревожи душите наши, защото ние отдавна вече сме достигнали стадия, в който след като открием пътека на картата по някой ръб, избираме съседния, за който не е известно да има такава. Такива сме си ние...не винаги, но понякога. Така че, ако има пътека, просто ще караме като нормалните колоездачи. Ако няма пътека, ще караме както ние си знаем...или пък няма да караме. Можем и после да напишем, колко яка е била и как е попаднала директно в топ 3 на на-яките пътеки, както има навика да прави човека открил МТБ маркетинга...Но все още не...все още. Почти сме извъртели две трети от пътеката, като в последната и част караме доста по-често, което ни действа обнадеждаващо. С Бобиян сме напред, отзад са Пацо и Кольо. Изкачвайки поредното спускащо се от върха ребро се оказвам на обширна стръмна поляна. Завъртам фара на пълна мощност, за да се ориентирам и срещу мен в далечината светват две големи зеленикаво-жълти очи. Стоят и ни гледат. По разстоянието между очите и отдалечеността от нас преценявам, че е голямо животно...вълк може би, в краен случай върколак. Но луната все още е непълна и в момента в който към него се насочиха два мощни фара, изви поглед и изчезна....или поне ние така си мислим. Всъщност може просто да е бръкнал в джоба и да си е сложил тъмните очила за натрапници. Ако някога замръкнете сам в планината, не се притеснявайте - никога не сте сам. А на нас ни остават само още триста метра до отклонението и до спускането. Докато завъртим няколко пъти педалите и ето че сме на мястото. Сега....то пътека не се видеше, но ние си знаехме че сме там - това е предимството да имаш навигация или "тетрис", както я кръсти шеговито преди време Кольо. Затова, най-тържествено се заехме да доизгризем каквото бе останало в раниците и разбира се ритуално изпихме двете кутийки с Кола. В края на краищата, решихме, че може да ни се брои изкачването на върха. Да видим сега дали ще ни се брои спускането. Закачваме де що има светлина по нас и тръгваме по пътеката. Всеки кара по пътеката и всяка е различна. Всъщност са по-скоро ерозионни вадички, но всеки предпочита да си мисли, че това е истинската пътека. От време на време Кольо и аз се налага да правим някои корекции с тетрисите и отново захващаме по стръмния тревист склон, право надолу. По някое време обаче, тоя наклон доби такъв стръмен профил, пък се яви и нашата приятелка хвойната, че карането премина в суркане по крака, задник и каквото там дойде най-удобно. Велосипеда, макар привидно да изглежда като опора, по-скоро пречи в това упражнение. Успокояваме се, че това скоро ще свърши...в края на краищата, ей го къде е горския пояс. Тук е нормално да няма много пътека в тая 65 градусова савана, но в гората ще има хубава и технична пътека...че как иначе. Язък само, че ще изгубим едни 300 метра денивелация в бутане надолу. Понякога някой прави опит да кара, понякога някой пада. Скоро се появиха и скални прагове. Обикаляме в търсене на по-удачно за слизане място. Иначе ние все още сме почти по пътеката. Не липсват и малки прагчета от по метър, приятно подложени с гъста хвойна и дупки под нея.Тук се различават различни школи при преодоляването им - едни мятат байка и скачат по него, други сърфират увиснали на ръкохватките. Обувките са пълни с иглички, а чорапите ...тях мисля да ги хвърля в кофата, в момента в който стигна долу...но не бързай още с мятането...като гледам колко долу свети хижа Миджур.
На няколко педи над хижата, нагоре по небосклона, с медно червена призрачна светлина, обагря склона една нахапана луна. Портокалова луна... половин нахапана портокалова луна - звучи ми като заглавие на нещо.
Изображение
< Половин, нахапана портокалова луна... >

Скоро достигаме до гората. Хубава гъста млада шубрачеста гора и ...ама разбира се, без пътека. Ами сега...ситуацията става някак леко безнадеждна. От това се опасявах най-много. Ако се наложи да се провираме в такава гора до долу, няма да ни стигне и цялата нощ и ще трябва да се нощува някъде в резервата. Да, това тук си е истински горски резерват, както забелязахме на табелата долу и както услужливо ни бе информирал Робин Худ. Но друг път за нас вече няма. По дяволите, все някъде ще може да се мине. Изкачваме се обратно на скалата и се спускаме от другата страна в един "език", който поляната подава в пастта на гората. Хвойна до колене...тиха нощ, мъчна нощ. Аз цепя смело надолу, следвайки въображаемата пътека. Когато спра и погледна назад, виждам три светлинки някъде по склона, да мърдат, подскачат и изчезват в буйното хвойнове море. На прав път сме...Ако има някаква причина, поради която се опитваме да следваме пътеката по GPS, то това е входната точка в гората. В наръчника на храсталясника, това е най-важната точка и само човек, който е попадал в такава ситуация, знае колко е важно уцелването и. Тя е нещо като Стар гейт за извънземните или като G точка за запален еротоман. Лека-полека терена започна да се заравнява и сред хвойната се яви ясна следа. Нима може да е истина?! Изчаквам другите - не, не ми се привижда. Захващаме да караме по просеката, а хвойната скоро е заменена с някакъв вид зелени небодливи бурени, високи по метър, които ние наричаме със събирателното име "зеленчук" или "марули". Явната следа обаче, започва забележимо да се отклонява от тази на тетриса. Това притеснява Кольо, но аз имам обяснение - Кольо, тази пътека е поставена на картата, преди бог знае колко десетки години, след което е копирана от поколения картографи, докато стигне до шесто поколение дигитален картограф X. от екипа на КартаБГ. А всъщност, пътеките са живи и следват своя път - тази година водата е била повече, поникнал е обилен зеленчук, хората са намерили по-лек обходен път и са изменили пътеката. Случват се такива неща, особено в тази гранична зона между саваната и гората. Важното е, че пътеката неумолимо ни води надолу и вече навлиза в гората. И тъкмо когато вече бяхме оплезили езици до лостчето на спирачките, предвкусвайки горските изкушения които предстояха, пътеката каза Зиг, после каза Заг и накрая каза Конец...Енд...Фине....Туй то - кой карал карал. Обхода не даде никакъв резултат. Пътеката очевидно не продължаваше надолу. В такива ситуации съществуват само два подхода - да се довериш на интуицията и да караш право надолу през гората, в търсене на най-проходимия участък или да се довериш на дигитален картограф шесто поколение X. от екипа на КартаБГ, който е поставил тоя пунктир на картата. Кольо залага на дигиталния картограф, аз по-скоро на интуицията. Беше време в което и аз залагах на картографа, докато в една топла лятна нощ в централен Балкан над Рибарица, не загубих доверие в него. В края на краищата, да замениш 10 километра непроходими марули високи по два метра, с асфалтов път, е повече от достатъчно прегрешение. Това при положение, че на никоя друга карта, там асфалтов път не имало, а когато някога за последно е имало черен път, то е било някъде между 1923 и 1934 година. Така че, за мен, който по принцип давам едно 10% доверие на хората и след това бързам да го загубя при първа възможност, съвсем обяснимо бе желанието ми, да отсвирим вече този пунктир по картата и да вземем нещата в свои ръце. Само че Кольо, въпреки привидния си песимизъм, всъщност явно все още храни някакво доверие в човека, което може и да се дължи на факта, че е по-млад от мен. Освен това, ако храсталясаме брутално не по пунктира, долу групата ще я гложди съмнението, че вероятно е наистина е имало пътека. Така че, за едно последно доказателство се отправяме през гората под остър диагонал, към мястото където ще пресечем пътеката от картата. Гората тук е относително широка и стара, но е от типа самодивска - обсипана със мъхлясали зелени камънаци и скали, много паднали дървета и клони и почти некараема. Ето, че скоро стигнахме Пътеката...или поне мястото където е била през 1934 година. Тъй като вече на всички стана ясно какво ни чака, то ние с оптимизъм заорахме в гората, в търсене на най-широката и караема част и най-вече в търсене на някой от онези хубави улеи, които пресичат горите отгоре-надолу от край до край. Част от мен вътрешно ликуваше от факта, че повече няма да се наложи да се съобразяваме с ограниченията на една пътека и ще можем да се отдадем на любимият ни ГФР или горски фрий райд. За да бъде практикуван обаче, ви е необходима просторна стара широколистна гора, със съответен наклон, а нашата резерватна гора скоро взе да добива един много непроходимо обрасъл вид. Появиха се шубраци израсли на по-малко от едно кормило разстояние и това явно беше повсеместно явление, тъй като хоризонталните обходи не дадоха очаквания резултат. Време беше да се гмурнем. Винаги има надежда, че това е само тесен пояс, където гората е била сечена или е повалена от болест или смерч. Но надеждата е нещо, което не може да се пипне, за разлика от храсталаците. Провирането стана брутално и безнадеждно. Ей сега си е...мамата. Поглеждаме с надежда тетрисите, но надежда всяка остави - според тях, ние дори не сме навлезли в гората още качествено. Успокояваме се, че поне ще гоним най-краткото разстояние между нашето положение и черния път долу, над хижа Миджур. Да се движиш по права линия обаче се оказва съвсем невъзможно. Всъщност трябва да сме доволни, когато изобщо сваляме малко височина в борбата с клонака. Сега отново берем денивелация, но с обратен знак и със значително по-големи затруднения, отколкото сутринта нагоре. Велосипедите се закачат постоянно, храстите се навират в очите ти, сумтиш, дърпаш и се препъваш. Половин час борба за 30 метра височина. Въпреки, че описвам положението като трагично, не си мислете, че ние сме се отчаяли. Тази игра ни е добре позната и колкото по-гърчаво става, толкова повече на нас ни е весело и смешно. В края на краищата няма и друг начин да се противопоставиш на джунглата - ако се ядосваш, тя ще те дърпа и закача още повече, докато накрая се побъркаш и започнеш да крещиш и виеш на луната като някой изперкал върколак. За подсили ефекта на мислите ми, една кукумявка изпищя над главите ни. Тия птички имат гадния навик да правят така - домъкват се потайно на някое клонче над главата ти и точно когато се ослушваш за необичайни звуци в гората, те изпищяват с обичайният си зловещ писък напомнящ на звука от заклана котка(само предполагам, аз обичам котките). След което се преместват три клона напред и точно когато минеш отдолу, отново го правят. Той затова народа така я обича тази птичка, но нас такива неща не ни правят впечатление. Вече вървят обсъждания, това храсталясване на коя позиция в класациите да го сложим. Безспорно Рибарица все още държи първенството, но вече се борим за позицията на Тънкосер. Междувременно нещата съвсем загрубяха, защото навлязохме в участък, където стари дървета са падали, изтръгнати със все корените от неизвестна стихия. От това са се образували огромни кратери между дебелите стволове и всичко това е обилно покрито със зеленчук, достигащ човешки ръст. Мяташ колелото, скачаш по него, затъваш, падаш, лазиш, катериш поредния дънер и отново. На всеки 30 метра попадаме а странни просеки, които напомнят пътека, където Кольо обнадежден казва:
- Ето я, тук е била...само че... поне преди двадесет години, защото на толкова е борчето израсло в средата на пътеката.
Тия пътеки обаче са дълги не повече от 10 метра и отново достигаме до плътна стена. Разгръщаш клоните и се гмурваш в поредния гъстак.
Нищо обаче не може да продължава безкрайно и само гора през която не се ходи, не се преминава. След час и половина борба, най-тегавия участък като че ли е преодолян. Гората леко се разреди и вече позволяваше да се маневрира между стъблата, в търсене на по-широкия проход. Но не ни е било писано така лесно да се отървем. Точно когато лъч надежда за каране озари душите ни, се изправихме пред стена. Плътна стена от борчета, садени на разстояние от 50 см едно от друго, всяко обсипано със сухи клонки от земята поне до 2 метра височина. Не знаех, че могат да се строят такива крепостни стени от борчета. Никакъв шанс за преминаване без моторна резачка. Започваме обход по линията на стената, но тя няма край. Това е резерват, но кой идиот по дяволите сади борове по този начин в резерват. Очевидно гората е обявена за резерват сравнително отскоро, докато това тук е по-скоро наследство....което все пак трябва да бъде пробито някъде. Никой не знае колко може да е широк този пояс...2 метра..10 метра...километър. Съзирам внезапна пролука между две дървета, където очевидно садящият ги се е разсеял и е допуснал фатална грешка, отмествайки с още 20 см следващото борче. Муш...хряс, завой, отново, провиране на четири крака, трошат се клечки и изведнъж зеленина...поясът е преминат. Широк е само 3 метра и очевидно служи за някаква своеобразна ограда, която цели ограничаването на движението на едър дивеч....какъвто в случая сме и ние. След като все пак го преминахме, Бобиян извади коза от ръкава си.
- Абе да ви кажа, как се прави тоя номер - взима се една дебела тежка тояга и се секат с нея сухите клечки на бора, докато се оформи коридор. Това го знам от времето когато бачках в дърводобива.
Е, хубаво е да знаеш, че лазенето на четири крака, не е било единственото ти решение. Може и да си мислите, че нещата вече са наред, обаче тетриса отново е на друго мнение. Според него имаме поне двеста метра денивелация до пътя. Спряхме да починем. Храна вече няма...вода също. Все още ни е весело. Часът е около 00:30 или може би 1. Чудим се какво ли прави Борко долу. Вечер става студено, а да рискува да влезе в някое заведение тук, е повече от безразсъдство. Не му остава нищо друго освен да върти...това поне го може. Даже си мисля, че може да е отпрашил към Протопопинци на самоход. Кой знае в колко часът ще успеем да слезем долу при колите. Краси и Косс са си тръгнали отдавна към София. Все тая, време е да продължим...бавно и методично ровим с крака в шумата. Господ награждава търпеливите - скоро гората се разшири и пред нас се отвори една чиста сто метрова линия. Юхууууу...клечки се трошат, листа хвърчат, фарове шарят в тъмната гора. Това беше добро. А най-хубавото е, че продължава. След няколко кривки попадаме на нещо средно между улей и пътека. Летя надолу и душата ми ликува....и точно тогава усетих как един клон влезе между спиците, чу се едно "трак" и преди да чуя и "хряс", заковах спирачката. Когато се обърнах назад, видях как клона бе подкарал дерайльора ми и той вече се намираше някъде отгоре на касетата и ме зяпаше учудено, опънал жили до скъсване. За късмет, все още не се беше стигнало до счупване. Измъкнах клона, благославяйки добрия си късмет да усетя това нещо навреме. Този дерайльор дори е съвсем нов - сложих го едва преди два месеца, след старопланинската си дерайльорна епопея. Скачам на байка и подкарвам устремено надолу. Едва изминал десет метра, отново чувам "пук"..и след това "хряс". Това, което преди малко не успя, сега е факт. Мдааа...някой горе просто вече го е решил - дотук със скоростите момче. Нямам права да се намесвам в тия работи. А може и да иска да се ядосам, но аз не се поддавам на такива провокации. Е, добре, минаваме на едноскоростна система. Скъсявам верига, настройвам на подходяща за надолу скорост и отново съм в джаза. Бобиян дори ми завижда - сега вече можеш да переш през всички клонаци, без да се притесняваш за дерайльора. Ами мога Боби, обаче и ти можеш - много лесно става тая работа - само ми дай за малко твоето колело и ще ти го върна готово за сингъл спийд. Аз тия работи ги умея. Дерайльорите при мен са консуматив.
Този път съм неудържим - газя клонаците нарочно. Така съм зажаднял за каране, че поря безразсъдно всичко по пътя си. Скоро чуваме река, след малко я прегазваме и ако тетриса не ни лъже, скоро сме на пътя. За щастие, картата този път не лъже и пътя действително си е там. Е, това беше карането за днес. Набрахме близо 2200 метра денивелция за деня с голямо старание и накрая спуснахме с каране не повече от триста. Със същия успех, можеше да си носим бойлери, вместо велосипеди. Защо бойлери ли...ми не знам, но това е стар мтб лаф, въведен от пионерите, който добре описва безполезността на велосипеда в някои ситуации. Е, тепърва имаме малко досаден черен път. Политаме по чакълестия път, подминаваме на скорост хижа Миджур и запрашваме към Горни Лом. Докато летях по чакъла, байка ми взе да издава звуци като шейничката на дядо Коледа. Оказа се, че две спици са дали фира. За беда една до друга и от една страна. За още по голяма беда, откъм касетата. Абе...и без две спици може, те за какво мислите слагат по 36 броя. Гумата почти опира в стойката, но ако не сядам на седалката, всичко е наред. Излизаме на асфалта пред Горни Лом...и шшшшшш...задна гума. Помпам и продължавам, все пак гумите са с боза. Дупката явно обаче е голяма или е от тия дето някак се образуват отгоре, където бозата не достига, та скоро пак съм на капла. Този път изкара до селото, но в центъра се наложи отново помпане. Не е да нямам друга гума, но не ми се занимава - искам само да стигна до колата, а дотам има едва 5 километра спускане по асфалт. Подпирам колелото на една каруца, край една селска къща и започвам да помпам. Скоро от къщата излиза възрастен мъж по гащи.
- Ко праите тук бе...?!
Човека явно реши,че каруцата ще крадем. След малко на вратата се появи и бабата по спално бельо, в ролята на подкреплението. Много мнителни тия хора бе...седяха докрай и гледаха лошо.
Е, тоя път стигнах до Долни Лом. Там нямаше никой, но колите ни бяха здрави все още. Може би защото благоразумно ги паркирахме до КПП-то на гранична полиция, а може би защото не са толкова лоши тия хора всъщност. Докато се чудя къде е Боби, той изникна от една беседка. Беше измръзнал като куче и целия трепереше. Оказа се, че не е качвал Миджур и се е спуснал по пътеката на Краси и Косс, но някой друг час преди тях, след което спал на стълбите на КПП-то на граничарите(ама то тях ги нямаше цял ден де). По някое време минали три циганчета и го питали:
- Бате...отде си?
- От София, отвърнал Боби.
- Е, дотук ли ти стигнаха силите?
- Ми да, отврънал Боби.
- Ами бате, що не идеш долу в барчето бе!
- Не ща....!
- Що не щеш, пари ли немаш?
- Немам...
Тия циганета всъщност били къмто 18 годишни и Боби малко се притеснил, щото много оглеждали колелото му, ама явно накрая се отказали, щото за какво им е скапано колело, дето от София до тук едвам стига. Или по-скоро много им се е видял нещастен Боби - гладен, измръзнал, без пари, та се размекнали душите им и решили да го оставят само на собствените му страдания.
Скоро бяхме в къщата в Протопопинци, където похапнахме и поспахме 3 часа, за да не изпуснем това свежото октомврийско утро. Жалко, че трябваше да се прибираме към София, защото все още много ни се караше. Може би защото не карахме много предния ден, но планинското колоездене не е само каране в края на краищата.Тъй де...важното е човек да е в планината с приятели - нали Боби. :)
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5725
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот kvelikov » Вто Ное 06, 2012 9:04 am

Милко, "човекът, открил МТБ маркетинга" ти казва - респект! :bowdown:
Така ми оправи началото на деня с тази история, че ще взема да ти се обаждам всяка сутрин да ми разказваш по нещо...
Тоз Миджур ще го помня цял живот, защото беше и щуро, и красиво, и весело... а и няма как да забравя най-вкусната леща на света,
а по-късно и най-добрите палачинки, но това е друга история... :blush:

Благодарско!
:beer:
Изображение Изображение Изображение Изображение Изображение
Аватар
kvelikov
 
Мнения: 4453
Рейтинг: 1995
Регистриран на: Пон Юли 13, 2009 5:13 pm
Местоположение: София 0899982814

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот sailman » Вто Ное 06, 2012 9:51 am

Милко, човече...ш`се просълзя от смях...Пощади ме :praying:
Таман нещо се бех подтиснАл, щтото цял ден съм у скапания Теуевизор, но туй четиво ми оправи настроението, мерсим за което :beer:
П.П. За снимките нема к`во и да говоря - чуднички! :clap:
ВЕЛО 2009 Sus scrofa domestica
Аватар
sailman
 
Мнения: 1443
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Нед Май 25, 2008 11:10 am
Местоположение: София

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот CapricorN » Вто Ное 06, 2012 10:52 am

Мнооооого добър разказ :clap:
Catch me rollin`
Аватар
CapricorN
 
Мнения: 30
Рейтинг: 1220
Регистриран на: Пон Окт 01, 2012 8:08 pm

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот 4getcredo » Вто Ное 06, 2012 11:19 am

Милко е талант в много отношения :bowdown: :D И аз заслужих място в неговите анали... упс! :blush: :cowboy: Май нещо друго трябваше да кажа :lol: :beer:
Изображение Аз си поддържам колелото при Пацо!:)
Аватар
4getcredo
 
Мнения: 3174
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юли 08, 2003 2:53 pm
Местоположение: София

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот Yavkata » Вто Ное 06, 2012 11:36 am

Възмутен граничар пресреща група СКАкалци, навлизащи от Сръпско у Бугарско в два часа след полунощ, некъде навръх Балкана с думите " Ееее сега вече минахте секакви граници!" :D
ИзображениеИзображениеЖивотът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
Аватар
Yavkata
 
Мнения: 2386
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Съб Яну 06, 2007 1:33 pm
Местоположение: София

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот Pr3d4t0R » Вто Ное 06, 2012 12:58 pm

Нямам думи да опиша, колко приятно ми беше да прочета написаното и да се потопя отново в приключението : - )
Аватар
Pr3d4t0R
 
Мнения: 3688
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Нед Яну 29, 2006 10:07 am

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот KiselotoMliako » Вто Ное 06, 2012 1:01 pm

Е, само толкова ли? :P
Наложи се три пъти да го прочета, че се бях настроил за повече. :D

Иначе - БРАВО Милко! :clap: :clap: :clap:
Честно да си кажа, бях забравил половината ключови моменти, ако не са твоите разкази с тая моята памет ще забравя и как се кара колело. А пък и е много интересно да изживееш едно приключение от главата на другарчето, особено като въпросното другарче е такъв пъстроцветен майстор на клавиатурата.

А на Миджур няма да му простим, той си е там и трепери в очакване на следващия щурм.
Пък то тази част от карането си върви и с другата... ако ме разбирате.;)

П.С.: "Глама" се нарича това дето е между планина и хълм и има камъняк по горната част.
Аватар
KiselotoMliako
 
Мнения: 630
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Авг 11, 2010 1:25 pm

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот pe60t0 » Вто Ное 06, 2012 1:28 pm

Много яко :clap: Снимки от нощните премеждия има ли :beer:
Make the sport fun not the fun a sport...
Аватар
pe60t0
 
Мнения: 1503
Рейтинг: 1390
Регистриран на: Сря Май 25, 2005 8:26 pm
Местоположение: Bulgaria

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот tisho » Вто Ное 06, 2012 4:07 pm

Свърши?!

Поздравления за умелото перо!
:beer:
Аватар
tisho
 
Мнения: 622
Рейтинг: 1628
Регистриран на: Чет Авг 11, 2005 3:49 pm
Местоположение: U picku materinu

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот punki » Сря Ное 07, 2012 2:21 pm

Мерси адаш за готиното разказче и на мен ми оправи настроението поне за седмицата а сега сядай да пишеш още че стана студено за каране пък на мен ми се чете.И вчера да беше казал че си публикувал да не влизам и аз в телевизора :bowdown:
P.S. А поканата за каране си остава когато решиш звънкай
punki
 

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот mentalhead » Чет Ное 08, 2012 3:45 pm

Милко, разказите ти са направо опасни за бизнеса, понеже вместо да работят хората по цял ден четат и се хилят, хилят се и четат :D

Сериозно, трябва да се замислиш за книга-сборник с разкази - "Пътеводител на храсталястващия хвойнаджия" или нещо подобно.

Хайде тука във форума няма ли издатели, да не се ослушват... :)
Аватар
mentalhead
 
Мнения: 350
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Авг 10, 2010 6:49 pm

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот bobivg » Пет Ное 09, 2012 8:32 am

pe60t0 написа:Много яко :clap: Снимки от нощните премеждия има ли :beer:

taurus13 написа:И галерията със снимки от Миджур:
Picasa
DropBox (валиден 15 дена)
Видео 1
Видео 2
Изображение
Аватар
bobivg
 
Мнения: 509
Рейтинг: 1710
Регистриран на: Съб Мар 27, 2010 12:37 pm

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот gasUNDbremse » Съб Ное 10, 2012 1:33 am

bobivg написа:
taurus13 написа:И галерията със снимки от Миджур:
Видео 1
Видео 2


Все още съм на 4-5 минута от едното видео и смешните приказки за спиците по боровете и дерайльорите по камъните не спират ...
Страхотно ми оправихте вечерта след цял ден на работа :bowdown: :bowdown: :bowdown: .
Живи и здрави да сте за още приключения ! :thumb:
цитат от Тема за Любими байк фрази :
" неправилно посадено дърво ... "
:D :D :D :D :D
http://www.mtb-bg.com/forum/viewtopic.php?f=3&t=31428#p341465
Аватар
gasUNDbremse
 
Мнения: 143
Рейтинг: 1375
Регистриран на: Пон Юли 26, 2010 2:15 pm
Местоположение: DE/BG

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот ride_the_mountain » Чет Ное 29, 2012 10:13 pm

Много хубав и интересен разказ. Браво! :D
Само че! Мога ли да попитам автора кои пътеки трябва да се почистят? Тия по границата или тия в резервата? Щото там баш не дават ного да се бара.
А еврото е усвоено екстра - има пътечки маркирани и пооокастрени тамън, ама са повече около Белоградчик, Чипровци и Горни Лом.
ride_the_mountain
 
Мнения: 116
Рейтинг: 1445
Регистриран на: Сря Авг 01, 2007 2:40 pm

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот ngtodorov » Нед Дек 09, 2012 7:06 pm

Браво страхотно беше и снимките са добри :clap:
ngtodorov
 
Мнения: 220
Рейтинг: 1108
Регистриран на: Пон Юни 13, 2011 5:45 pm

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот radizala » Нед Дек 30, 2012 11:11 pm

Браво за разказа Милко :clap: , следващият път може и заедно да го пробваме, а що се отнасия за пътеката на 150 метра под върха, това е стара граничарска пътека от едно време, и ислиза над заслон "Мартиница".
По лесно се качва от Мартиново, по малко носене :)
http://picbg.net/u/48817/46613/684169.jpg
http://picbg.net/u/48817/46613/684170.jpg
Аватар
radizala
 
Мнения: 104
Рейтинг: 1248
Регистриран на: Вто Май 18, 2010 7:47 pm
Местоположение: Белоградчик

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот еги » Съб Май 10, 2014 6:11 am

МММММММ-нов вид мазохизъм :rofl: носене на байк до връх :crazy: :deal:

паркираното сребристо Рено Канго,
Изображение http://tv7.bg/%D0%94%D0%BE%D0%B1%D1%80% ... 22nCIYyPAw :agree:
Аватар
еги
 
Мнения: 10
Рейтинг: 1108
Регистриран на: Нед Яну 26, 2014 11:14 pm

Re: Половин нахапана, портокалова луна...

Мнениеот еги » Съб Май 10, 2014 7:56 am

:roll2: да кажеш тетрис на гпс-а :agree:

а,тоя дето ми цъкна минус е милко,щото реното му друса на огледален път повече от работещо канго :evil: :beer: :deal:
и,има стила на джералд даръл-описателен :magnify:
Аватар
еги
 
Мнения: 10
Рейтинг: 1108
Регистриран на: Нед Яну 26, 2014 11:14 pm


Назад към Общ форум

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 3 госта