КОМ-ЕМИНЕ Или дотам и обратно
автор: Светлин Денчев
ЧАСТ ВТОРА Увод: Ще започна с малко встъпителни думи поради настроенията и емоциите породени, от първата част. Като цяло лично за мен си извлякох следните поуки от
коментарите в темата за Ком-Емине:
1. За мое съжаление обидих едни от малкото хора, които са се осмелили да се отправят по този труден маршрут, вместо да ги поздравя за техния опит, от който и аз взех ценна информация, но след като говорих лично с тях и поднесох своите извинения, мисля, че всичко вече е наред.
2. Доста от читателите останаха с впечатление, че се опитвам да се похваля с този преход, а аз дори не знаех, че ще има възможност за
коментари в края на първа част. Но всеки има право на мнение. Държа да уточня, че и втория ми опит, тоест този разказ, е също неуспешен, поради това, че слязохме с моя приятел Зарко Друмев на два пъти от билото. Целта ми е да помогна на тези, които ще решат да се отправят по-най дългия и труден маршрут в България с този един вид „пътеводител за Ком-Емине”. Аз съм сигурен, че още това лято или другото пътеката ще бъде премината за по-къс период от време, с байк и то по-цялата й дължина и ще съм доволен да съм допринесъл с информацията за това.
3. Изрично съм започнал с думите, че това е разказ за хора, които харесват идеята за похода Ком-Емине и са решили да го предприемат, не искам да омаловажавам други трудни маршрути в страната, но също искам да добавя, че всеки, който е тръгнал, мечтае да пр
емине от единия край до другия за по-къс период от време, погледнато дори и в личен план. Така че не наричайте желанията за рекорд ала-бала и т.н., това е преход, достоен за уважение. Това си остава легендарен маршрут, по който хората се опитват да преминат с какво ли не, дори и със ски през зимата. Просто си е най-дългата пътека в страната и това е. Трудно може да се каже колко хиляди човека са опитали да я преминат пеш, а идеята да я пробягаш или да се пуснеш по нея с велосипед е завладявала умовете на немалко хора. Не забравяйте и състезанието с мотори Бузлуджа-Емине, което бе организирано миналото лято, не забравяйте и Off-road ралито Ком-Емине. Въпреки че тази година автомобилите нямат и един километър по маршрута Ком-Емине, защо не смениха името на състезанието, а? Защото Ком-Емине си е име и си тежи на място и който и да е маршрут в България не може да се сравнява с тези километри. По-принцип може да се измисли по-труден маршрут из красивите планини на страната, но той ще си остане някой си маршрут или маршрута на еди кой си и никога няма да бъде с 80 годишна традиция, идеята за който маршрут е на големия български писател Иван Вазов. За всички привърженици на това мероприятие предлагам да се насладят на изключителните снимки от втората част на разказа.
ДЕН ПЕТИ /кошмарът продължава/
Станахме рано. Росата беше обилна и беше малко хладно рано сутринта. Поехме веднага. Отново същия терен, непозволяващ да се кара, само бутане и това е. Баир след баир, пътека обрасла в трева и изключително неравна, като държа да отбележа, че връх Паскал е висок 2029 м.
Снимка 502, 503
Този знак обозначава самия връх, ние спахме по-ниско където са коловете, а назад се виждаше до Етрополските зъбери и връх Баба.
Както отбелязах, хижа Паскал е на южния склон, като ние не слязохме до хижата, понеже е доста далеч от билото и щяхме да загубим време, а и за това носехме и палатка.
Тези снимки показват до известна степен характера на терена. Много ни затрудняваха тези реки от камъни, ако мога така да ги нарека, които са често срещани по тези места. Сякаш някой ги е изсипал надолу по склона…..
Излязохме на едно равно плато, отново срещнахме коне, явно тия, които ни уплашиха предната вечер.
Забележете пътеката колко е неравна, представлява издълбан трап, като коловоз и е просто невъзможно да караш повече от 20 м. В сиво се виждат тия скални образувания, за които споменах.
Този стълб със знаците по него показва разклонение към хижа „Момина поляна”, която е на север и е доста далеч, също така е знак, че наближавате „хижа” Планински извори.
Имаше и малко облаци, но по-късно слънцето ги проби и денят се очертаваше пак хубав.За наша изненада срещнахме едно конярче, което ни каза, че хижа Планински извори е близо и до нея има вода. Това ни даде кураж и нови сили, тъй като отново нямахме вода. Изобщо, в този участък, ако не слизате до хижа или до чешмата, която ви описах в първа част, означава, че вода няма от Златишки проход до хижа Планински извори!!! Ако времето е неясно обаче, чешмата няма как да бъде забелязана от билото. Така че умната там. След един от многото хълмове, които преодоляхме, хижата се показа ниско пред нас.
Съжалявам за качеството, сигурно Зарко я е снимал тази снимка и като всички други такива де……..
Малко красоти на север……
Внимавайте и за лавини……
Водата се пада леко вляво от пътеката, на 700 метра преди хижата и представлява една тръба спукана нарочно, за да пият конете вода от там. Явно е била част от водопровода към хижата ако изобщо тая постройка е функционирала като такава. Много и се зарадвахме, на водата де, и направихме дълга почивка от около един час. До тук маркировката е добра, като зимната, тоест коловете са запазени и се виждат отдалеч, а пътеката е ясно очертана. След малко се появиха конете, галопиращи към хижата, явно подгонени от момчето което се грижи за тях и което срещнахме по рано. То ни обясни, че чакал сменник, тоест на една седмица се сменяли, но от село Антон нещо смяната му се забавила и сега се очертаваше да стои сам докато не го сменят…..с конете, де. Тогава разбрах, че тая хижа е тотално загубена за българския туризъм, тя си беше просто един обор високо в планината, така че не разчитайте на нея. А това е хижата с най-голяма надморска височина в Стара планина. Задраскайте я от картите си като място, където може да се подслониш за вечерта. Изобщо не спряхме да я разглеждаме, а продължихме на изток.
Беше около 10.00 часа. Следваща почивка направихме на тая чешма, която е много известна, явно поради специфичния си строеж и разположение, и се намира на съседния склон срещу хижата.
15 минути почивка и отново нагоре по баира.
През тези два дни по билото не видях нито едно дърво, така че ако решите да палите огън, ще ви се наложи да слезете доста надолу от билото.
Започнахме да изкачваме връх Тетевенска баба, което не е чак толкова стръмно място, понеже върхът е с полегат западен склон.
Снимки 525
Като се обърнах назад, видях двама души да приближават хижата и помислих, че са туристите от Ямбол, но не спряхме да ги изчакаме, бяха много далеч и щяхме да изгубим много време. Почна да става горещо, но ние се бяхме заредили с вода. Всъщност беше един много горещ ден, сега като се сетя, тогава дори изгоряхме. Когато се качихме на върха имахме възможност да видим това, което ни предстоеше, без да осъзнаваме, че навлизаме в още по-труден участък от маршрута.
Поглед на юг към средна гора…
Красиво и величествено….. Ниско пред нас е Антоновския превал, следващият по-висок връх е Булуваня, следва Вежен, който не може да объркате поради огромните му размери, а веднага след него със S-образната извивка е връх Юмрука, където е хижа Ехо. Вижда се дори и районът околоТроянската арка….
Да се съсредоточим пред близкото препятствие…….
Теренът си остава суров….
Антоновски превал – долу, надясно и на югозапад, почти в обратна посока, пътеката води до хижа Паскал.
Слизаме към превала…..
Отново взор на юг, горе вдясно е язовир „Копривщица” ако не се лъжа, де..., но повярвайте няма да ви се слиза до там.
Спуснахме се към Антоновския превал и започнахме да изкачваме връх Булуваня. Доста зор видяхме тук. Това е ниско място на билото, използвано за пресичане на планината от местните, но доста стръмно от двете страни на пътеката. Отново здраво бутане по баира и никакво каране. Срещнахме едни овчари, които ни гледаха с голям интерес. Релефът на планината през целия този ден беше почти еднакъв, което се вижда от снимките.
Вече изкачваме……
Превалът вече е зад нас, 1/5 е зад нас и овчарите и те зад нас…..виждат се на снимката.
Нагоре и надолу…..
Тук се добива вече представа за разликата във височините, не казвам че е много, но……
На Ком-Емине никога не оставай без ВОДА……
На тази снимка зад мен са последователно връх Булуваня – 2019м, Братаница – 1992м, скален масив Кончето и Вежен – 2198м, за да стигнете обаче от връх Булуваня до връх Братаница, пътеката прави дъга на юг, като по това огромно оголено било изглеждаш като мравка по магистрала и имаш чувство, че изминаваш огромно разстояние. В гората е съвсем друго – това исках да кажа…….хм – дали ме разбрахте…….
Отново на юг…..
Миг на отчаяние и защо никой не я коси тая трева…..
Към 13.00ч започнахме да се спускаме, но отново не можеше да се кара, едва долу в ниското след връх Булуваня се спуснахме по доста неравна пътека, но все пак се повозихме около 700 метра и може би единственото каране за деня. Там спряхме и да починем, отново беше станало горещо. Гледката, която се разкрива тук, е невероятна. Върховете са огромни, без висока растителност и със стръмни склонове към север и юг.След това започнахме изкачването на връх Братаница.
За тази извивка говорех, но не съм направил достатъчно снимки. Спуснахме се по баира който е зад гърба на Зарко. Долу починахме, ако може да се почива под горещото слънце на август и отново нагоре към Булуваня.
Настроението започна да пада, бързо се уморявахме, еднаквият терен, който не позволяваше да се кара, ни доубиваше допълнително и това слънце по тия открити места изобщо не е приятно. Наближавахме „Кончето”, бях чувал, че е трудно за минаване и се притеснявах малко.
Поглед назад, спускането за което говорех, е по отсрещния баир и после се качвате пак тук, откъдето е направена снимката. Доста вълнуващо преминаване.
Когато се качихме на последния връх преди Кончето, се откри невероятна гледка към този участък от пътеката и разбрахме, че няма да е толкова страшно.
Следващите снимки мисля, че не мога да
коментирам…..
Последната височина преди „Кончето”, на север има пътека, която води към хижа „Бенковски”. Набираме кураж…..Посоката на снимката е на запад, тоест на обратно. Гледайки снимката, си мислиш, че е яко за спускане, но това е мираж, буташ си надолу и това е…..
Наляво имаше пътека към хижа Бенковски, но аз съм почивал на Рибарица и знаех колко надолу е тази хижа. Все пак може да се ползва в спешни случаи. А и някои групи минават през хижите Бенковски и Вежен за да могат да нощуват и продължават като прескачат връх Вежен и излизат на хижа Ехо. После се спуснахме се към скалния масив „Кончето”, като гледките са невероятни, и съм чувал, че рядко времето тук е толкова ясно и тихо.
Зарко, багажа, байковете и Вежен…..а и Кончето. Като споменах Вежен, се сетих за момчето, което ни извози преди два дни за Сливен и му посвещавам тази снимка, защо ли……
Починахме и започнахме да се промъкваме по тясната пътека, движейки се отгоре по самите скали.
Поглед от Кончето на юг
В началото на скалния масив….
Стигнахме до средата и видяхме, че има пътека, която подсича по северния склон. Спряхме и решихме да слезем от масива, като си мислехме, че по камъните ще е по-трудно. Нахакахме се отново във хвойна, а с тия колелета е нещо ужасно да газиш във високите храсти, да мислиш за колелото, да не знаеш къде стъпваш, да падаш и да ставаш, под хвойната пък е пълно с купчини от ръбести камъни, но както и да е, излязохме накрая на Кончето и Зарко ме дари с усмивка, сякаш малко дете вижда майка си, на следващата снимка.
Зад него е източния край на Кончето, като трябва да слезете от скалите, а ние дойдохме по обрасла с папрат пътека по хоризонтала на нивото на главата му.
За това говорех….Ясно се вижда зимната маркировка по самото било – не слизайте от нея.
Преминахме го за около 40 минути. По-късно есента отново посетих Рибарица и се качих на Вежен, като турист, преминах отново през кончето в обратна посока обаче и установих, че е по добре да не се слиза от него, когато сте с колело по пътеката, но това си е мое мнение. Но представете си да газите в 50см хвойна и да мъкнете колело с вас…. Починахме около 30 минути, бяхме много уморени, пък и като знаеш, че Вежен те очаква….
Последната височина преди връх Вежен, „обрасла” с тези камъни, които ще ви писне да катерите.
Това е поглед назад, като този баир го подсича ясно очертана пътека, но изборът е ваш, като тук са удачни и двата варианта - и по билото, и да сечете, може би единственият такъв участък по цялата пътека. Ние сякохме…..
Любимия ми поглед на юг.
Това горе си е вече Вежен.
Изкачването е неприятно поради доста стръмния наклон, но след около час и половина бяхме на върха, грешка, по-точно на чешмата вляво от пътеката в едно дере, което не може да се обърка. Има табелка на един кол от зимната маркировка, която е малко ръждясала, де, но с ценния надпис „Вода”. Важна точка от маршрута, понеже водата беше на свършване. Ще й се зарадвате много, там има и барбекю, но откъде ли вземат дърва тия туристи…
Маратонките ми са от 29 лева, но не се продават…..
От там до върха се върви по равно широко било, като пак не може да се кара поради неравния терен. След 25 минути бяхме на връх Вежен. Бях се качвал два пъти на Вежен, като турист и времето и двата пъти се развали за секунди и то към ранния следобед, а сега беше супер ясно и предлагаше красив изглед за окото.
Това предстоеше, пътят, който се вижда, идва от хижа Вежен, там чаят е пак с пари, ей – продава го чичко паричко някакъв…..Не става за каране, независимо как ви изглежда от тук.
Красив пейзаж към неочакваното….ясно се вижда пътят, който последвахме, спускането след първия баир, после скалният връх, който е Юмрука и се завърта на север пътеката, неясно се вижда хижа Ехо, нашата крайна цел за деня, и после билото извърта на изток и не мърда повече...
Поглед на север от връх Вежен, долу в ниското е един от хотелите на село Рибарица.
Поглед на север-северозапад….
На връх Вежен
Не починахме много, понеже си подухваше горе, а се спуснахме към хижа Ехо. Беше около 17.00 часа и преминахме в карта номер 3 от серията Ком-Емине. Надявахме се да се докопаме до хижата и да нощуваме там. Бяхме супер-уморени и отчаяни, така че искахме да се изкъпем и поспим в чаршафчета. Все пак това беше вторият ден, през който не сме се качвали на колелата, а правехме Ком-Емине с колело все пак…..
Следва спускане към Рибаришки проход, където няма никакъв проход, де, даже и пътека да пресича балкана няма.
Снимка към останалия назад връх Вежен, пътят, който се вижда, води надясно към хижа Вежен.
Върхът и северният му склон
Но нас това не ни интересува. На места може да се качвате и да покарвате, но участъците са кратки до около 30 метра и когато си уморен, е почти безсмислено, а ние си бяхме изморени и то доста. Тук е мястото да уточня, че по картите туристите слизат на север и преминават през хижа „Бенковски” и после хижа „Вежен”, което е полезно за тези които решат да спят по хижите. После обаче връщането на самото било е доста кошмарно поради стръмния наклон за изкачване от северната страна на Вежен. Така че запомнете, следващата нормална хижа е чак хижа „Ехо”. Следват снимки, които показват релефа на терена по който се спуснахме от връх Вежен към Горен ветровити преслап, като на последната снимка е началото и на това скално образувание. Спускането на места е стръмно, но отново се бута за съжаление, някои от вас може и да се спуснат, но ние не успяхме….
Малко панорамни снимки към Южна България, като на последната се вижда постройката на розинска мандра, но какво има там ние нямахме желание да знаем…..
Това е една красива снимка към този масив, в лявата част на който е връх Юмрука, а долу вляво се вижда хижа Ехо. Има пътека обаче, която го подсича и не е необходимо да се минава по гребена му.
Панорама към Северна България и опит да се покаже стръмния склон от северната страна.
Следва горен ветровити преслап, което е скалисто място по пътя ви, но нищо особено. Нямаше вятър тогава.
В началото на Ветровития преслап.
Поглед назад….
След това пътеката се насочва на север и се разделя на две. Зимната маркировка се изкачва по билото през връх Юмрука, който си е едно предизвикателство за преминаване дори пеш. Но при нашето положение, още повече че ни беше писнало да бутаме байковете, си беше пълна глупост да се катерим по билото. Естествено го подсякохме. Лятната пътека го подсича от запад и ние поехме по нея. За по-добра ориентировка е желателно да проследите този участък на картата, понеже това е единственото място по цялата пътека, където посоката ви на движение е почти на север. Но и тук си е гадничко, отново тясна пътека с клони и хвойна отстрани, трудно проходими места за вас и колелото едновремено, както и клони и паднали дървета по пътеката – никаква възможност за каране, а отгоре на това е толкова тясно, че не може и да се бута колелото нормално. В средата на тази отсечка има красива чешма, от която заредихме запасите си.
Не я отбелязвам като важна точка тази чешма, тъй като вие сте стигнали вече до хижата.
Вдясно се пада билото, ние сме по пътеката и така близо е желаната хижа Ехо..
Почваше да се свечерява и бързахме да се докопаме до хижата. Към 20.30, точно преди да се стъмни, спряхме пред Ехо. Имаше много хора отвън и усетих, че интересът им към нас е много голям. Поздравяваха ни и не вярваха от къде идваме и накъде отиваме, някои от тях, де, но заплашвайки ги с фотоапарата бързо се разколебаваха, абе изобщо завързахме приятен разговор. Хижарите си бяха нови естествено, печалбари, дошли да правят пари в балкана. Абе като повечето нови такива. Къде са готините хижари дявол да го вземе! Хижата беше пълна, така че ни настаниха в обща спалня, където имаше две-три бабички, едно младо момиче и някакъв дето хъркаше като банциг. Толкова уморен бях, че даже не ми е пречил с животинските си звуци, а по принцип много мразя някой да хърка. Банята е ужасна, тясна и ниска, бойлерът е на въглища и мизерия… Тук не е лошо да си поизмиете краката и маратонките, защото от двудневното газене в тревата нашите си бяха ужасно мръсни. Оная ми ти хижарка ни одруса по 2 лева за по един душ и това е. Предлагат супи и скара, има и лавка. Ние пихме чай с коняк и една баба ни даде хляб, понеже носела много и ни съжали като видя нещастния ни външен вид. Бяхме направо разсипани, след душа заспахме за секунди. Нямахме желание дори за снимки, така че ще почакате до сутринта.
ДЕН ШЕСТИ /кошмарът свършва, за да започне отново/
Отново супер горещ ден. При това се успахме като за световно. Тръгнахме в 09.30. Очакваше се, като имам предвид предните два дни. Станахме, хапнахме набързо и напред.
На хижа Ехо, зад нас и на последната снимка е връх Юмрука, в началото на скалния масив, който сякохме вчера и по който минава зимната маркировка.
Гледам картата, която показваше, че ще влезем в гора и се надявах да е по-приятна пътеката днес. Малеееее! Ужас! До час и половина бяхме на местността Ушите – 1637 м. от където се откриват гледки на север и на юг. Дотам е приятно да се движиш, даже покарахме на две-три места. Като казвам това, не си мислете, че не бутахме, не газихме в къпинак и папрат и не сме псували, няма такова нещо в тази част на Балкана.
Малко преди Ушите…..Зад нас е гората, която преминахме, а оголените места са покрити с къпинаци. На втората снимка се вижда останалия далеч назад връх Вежен.
Поглед напред, където ни чакаше хижа Козя стена, далеч напред се вижда, макар и слабо, един от „Купените”.
„Ушите”. Има разклонение за на север…..
От Ушите до хижя Козя стена обаче….майко мила! Който е ходил, ще ме разбере. Тясна пътека, няма място за теб и колелото, храсти от север и много стръмен склон надолу от южната страна, постоянно се прехвърляте ту от север, ту от юг, като пътеката наистина може да се нарече козя. Може би това бе най-стръмното място дотук, ако случайно колелото го изпуснеш и то набере скорост, вярвайте, ще спре 1 километър надолу. Този участък за мен беше един от най-трудните и ни отне 3 часа от хижа до хижа. Пешаците го минават сигурно за час и половина, понеже отново група от 5 ромеи ни изпревари по пътя към хижата, движейки се доста по-бързо от нас.
Поглед назад към Вежен и Юмрука
Тези снимки ще ви дадат представа за терена и стръмния склон от южната ни страна. На последната ни настигат и изпреварват ромеите.
Обзорен поглед назад
Опит да се покаже колко е стръмно от юг….
На хижата и поглед от нея….
Паметник на загинал алпинист
Към 14.00. пристигнахме пред хижа Козя стена. Беше около 38 градуса, страшна жега. Хижарите не вярваха като им се изтупахме с байковете отпред. Починахме около час и хапнахме, заредихме се с вода, там има кухня и лавка, както и на хижа Ехо, така че може да се разчита на тия две точки от маршрута. Към 15.00ч, след като ни успокоиха, че щом дотук сме дошли и през Козята стена ще минем /обслужване на средно ниво/, потеглихме отново. Участъкът до прохода Троян-Кърнаре също беше много труден. Забравете, че ще карате, освен последните два километра да кажем. Вода няма, така че се заредете.
Към Козята стена… и красива панорама.
Поглед много назад и малко назад…
Самата Козя стена, по пътеката на която има метална проволка за захващане, е по самото било, но ние минахме по лятната маркировка, която го подсича от юг.
Козя стена….
Поглед към Троянската арка, така желано от нас място, където можехме да покараме поне…..А „Купените” остават като знак на фона на снимката, както и исполинът на Стара планина, връх Ботев, взе да се показва също.
Те са навсякъде…..
Минаваме покрай стената…..
Скали, по които се катериш заедно с колелото, отново тясна пътека и трудно проходими участъци. Нямахме търпение да излезем на прохода. Характерен терен за този участък е отново хвойната отстрани на пътеката, която ти драска краката понеже или ти, или колелото трябва да се движите по пътеката. След два часа и половина се качихме на Бальова планина и оттам до прохода се спуснахме по добре утъпкан черен път.
Тази плоча ще ви подскаже, че мъката свършва и след малко излизате на този черен път, точно преди прохода.
На билото на Бальова планина….Тази пирамида от камъни е знак за ново начало.
Бяхме на прохода……. Бързи снимки пред троянската арка и напред към заслон Орлово гнездо.
Заслонаджия номер 1…..
Искахме да стигнем до хижа Добрила. Настроението се приповдигна предвид това, че вече карахме и скоростта на придвижване беше добра. Бързо стигнахме до заслона понеже от Бальова планина до хижа Дерменка си има горски път, по който може да се движи и лек автомобил. Наемателят на заслона се оказа най-свестният тип, който срещнахме по билото. Оказа се, че имаме общ познат - Росен от Сливен, който е запален планинар, някои от вас може и да го познават. Покани ни да останем да спим без пари, дори да се напием и да си дадем почивка. Абе от нашата кръв човека. Предвид това, че доста изоставахме от графика, ние отказахме. Тук сменихме първите накладки на дисковите спирачки. Като се замисля по-сериозно триене върху накладките имаше само от Ком надолу и след Мургаш. Забравих името на наемателя, но го имам записано в Сливен и имам покана за друг път да му гостувам, дано намеря време. Човекът ни подари клещи, които ни свършиха чудесна работа, понеже ние не носехме. Бързо се отправихме на изток, като километър преди хижа Дерменка аз пукнах и първата гума. Тогава само я напомпих и тя се задържа без да изпуска понеже може би е от тези с латекс… До хижата е чудесен черен път, като не се сещам за колко време го преминахме, но бутахме само на едно място поради малко по-стръмния наклон. Може би това е и причината, че не съм снимал по този участък. Продължихме отново. На хижата само спряхме за снимка и се отправихме към Добрила. Беше към 17:00 часа.
Значи отбелязвам, че до Дерменка почти навсякъде се кара, хората стигат с колите си до там, но след това следва изкачване на връх Гердектепе, който си е стръмничък, самият връх открива супер гледка към Южна България.
Поглед от Гердектепе или съседния връх към Южна България, на последната снимка се вижда хижа Дерменка.
После се влиза в гора, като дотук учатъците за каране липсват. Чак след това се излиза на коларски път и до хижата може да си въртите педалите. Тук срещнахме и ей тия маниаци, които ни надуха главите, а после и една мадама с такава машина, готина при това. Завидях им, ама си казах, че дори и с мотори да са, не могат да преминат цялата КЕ, за мое успокоение естествено.
Ето по такъв черен път се движите до Добрила още около 6 или 7 километра.
Преди да се свечери бяхме на хижа Добрила. Беше към 20.00 часа. Една доста голяма хижа в строеж при това. Отпред имаше чудесна поляна, но едва намерихме равно място за палатките. В хижата условията са много добри, просто има всичко.
Пред хижата…..
Забравих да добавя, че преди да доближим хижата, ни настигна туристът от Ямбол. Значи племенника му се отказал на Мургаш и той продължил сам, като загубил един ден, защото го свалил долу. А как ни е изпреварил, а после и ние него, не можахме да си обясним, понеже и ние имахме загубен ден, но си дадох сметка че дотук сме се движили със средната скорост на един добър ветеран планинар, даже малко по-бързо, защото ние тръгнахме от Ком, а той от Петрохански проход и ние се успивахме сутрин а той става рано. Както и да е, с него пък се движеше един швед, който обикаляше българските планини сам, луда работа. Та събрахме се на една маса в хижата, хапнахме си ние и шведа, Ямболския представител носеше огромна раница, така че сигурно си е хапнал в стаята човека. Бяхме решили да похарчим за вечеря и да спим на поляната, понеже паричките привършваха, а следващото зареждане щеше да бъде на прохода Хаин-Боаз. И тук, драги читатели, направихме поредната си грешка, за която, аз лично съжалявам най-много и която прави похода не дотам успешен. Ветеранът ни предложи да минем отдолу през хижа Левски, като по този начин да избегнем върховете Левски, Купените и Кръстците, които според повечето хора, минали ги с байк, са страшнички. Умората и ужаса от билото, което минахме през последните два дни надделя и ме накараха да забравя за легендарната книга, в която може да увековечиш името си, като се запишеш - ние се съгласихме. Знам, че някои сега ще кажат, че сме избегнали най важната част от маршрута и това омаловажава похода. Да, така е. За това казвам в увода, че не се хваля с този поход, хваля се с това, че съм седнал да опиша маршрута, защото ако аз го бях чел предварително някъде, щях да успея. Аз и досега съжалявам, че се съгласихме. Но искам да ви кажа, най-вече на ония, които ще се пуснат по маршрута, не правете като мен, минете по билото. Изводът, който направих по тая пътека, е билото и само билото, никога не слизайте повече от това, че да го губите от поглед, иначе когато сте с колело, сте обречени на загуба на сили и време. Много бях чувал за тая отсечка от вас, приятели от форума, и не можах да я видя, но още тази есен ще си организирам походче до там. Даже Nicky Bike каза че я е минавал с колело за 10 часа, като километража му е отчел само ….4 км., но ние тогава просто се уплашихме. Да, Зарко, ние се уплашихме. Ако е вярно, че за 10 часа се минава спокойно, говоря до заслон Ботев, повярвайте, това е по-лесният вариант. Въпреки, че според различни информации, които разучих преди това, че там дори ти трябва и въже, за да се катериш и да катериш и байка, аз мисля че не по-лесно беше и по маршрута от следващия ни ден. Но защо мисля така, след малко.
И така заспахме в палатката на поляната пред хижа Добрила, с това ден шести приключи. Изводът е: много трудна първа част на деня и сравнително приятна втора такава. На много места има точки за презареждане с вода и храна, сравнително оживен участък. Може да се пр
емине за по-малко време, понеже ние се успахме предната сутрин, почивахме над час на хижа „Козя стена” и на заслон „Орлово гнездо”. Според мен ако се тръгне много рано от „Ехо”, да кажем в 5.30 часа към 16.00 часа може да се достигне „Добрила”. Пояснявам, че поради спецификата на този преход никога не може да повториш разстоянията, които си изминал, тоест не е казано, че някога ако мина оттам, ще стартирам от хижа „Ехо” на шестия ден. Но приблизителното времетраене, което давам от точка до точка, би било полезно за хората, които ще опитат да преминат пътеката. Тук се пресича и прохода Троян-Кърнаре, който може да се ползва, за да ви бъде поднесено осигуряване при нужда.
ДЕН СЕДМИ /отново кошмар и разочарование/
Станахме по тъмно. Въпреки това шведът и ямболията бяха отпрашили вече, абе тия планинари акъл нямат. И поехме по грешната стъпка към хижа Левски. Не минах през Купените, вярно е, но минавал ли е някой с колело през хижа Левски до заслон Ботев. Ако има такъв само той ще разбере за какво става въпрос. Тясна пътека, от двете страни хвойна до метър височина. Корените и са по пътеката, а тя е толкова тясна, че има място за вас или колелото, което означава единия от вас трябва да е върху хвойната. Краката ти се издраскват до дълбоки рани било от хвойната било от непрекъснатото удряне на курбела в крака ти. Така че предпочитам да катеря скалите, но пак казвам, мое мнение си е това, но съм сигурен, че с по малко усилия и по-бързо ще се мине по билото отколкото през хижа Левски, но за това ще пиша есента. До хижа Левски ни отне 5 часа и половина. Пристигнахме много изнервени и уморени, като лайняното посрещане ни изнерви още повече, но вече свикнахме с този вид посрещане по хижите. Пътеката постоянно криволичеше по извивките на планината и ми се стори, а и наистина е така, че преминахме огромно разстояние, като в последните километри влезе в една гора и се пооправи малко, но си беше жив ужас за нас. Въпреки това гледките на юг си заслужават. Оставям тези снимки без
коментар в последователност в каквато са заснети.
Отначало след Добрила пътеката се отправя на югоизток и се отдалечава от главното било, но за да се проследи по-добре посоката ви е необходима карта на средна Стара планина, после пътеката, след множество извивки, тръгва на изток и е разположена доста по-ниско от билото, както се вижда на следващата снимка.
Най-после се видя и хижа Левски, но обърнете внимание на денивилацията, която сме преминали този фатален ден.
Още панорамни снимки…
Тук, на това място ми спадна гумата, която вчера понапомпихме преди хижа Дерменка. Явно сега вече беше сдала багажа. И все пак бях доволен, до тук само една гума.
Отново съм на две гуми….
Тук обаче в първата част на пътеката се подсичат четири или пет реки, които са добра възможност за снабдяване с вода. От Kibikoff знам, че по билото нямате такава възможност, по-точно там вода няма… Починахме половин час на хижа „Левски” и оттам нагоре ако знаете какъв е баир, не е истина! Няма да го описвам, понеже не сме по билото в момента.
Хижа Левски – 1450 м. и подготовка за изкачване на около 600м височина. Белите петна по фланелките са резултат от солите, които произвеждат телата ни…
Билото е в мъгла…..
На път за Ботев мъглата е обвила може би Купена, но не съм стъпвал там и не съм сигурен дали е той…
Снимки по време на изкачването….
Излязохме на широко било, където е разклона за хижа Рай, мисля, но падна мъгла и за малко не се изгубихме. Маркировката е доста объркваща там и се наложи да се ориентираме по посока север. Просто ако е лошо времето, внимавайте... От там се отправихме за заслон Ботев, като времето се разваляше доста бързо и очаквах да завали силен дъжд. Падна и мъгла. Срещнахме едно семейство от Карлово, което слизаше към хижа Рай и се уверихме, че сме на правия път. Хората ни заговориха с голям интерес предвид окаяното ни състояние….
Тук вече сме подминали разклона за хижа Рай, и сме на път за заслон Ботев, като върхът е здраво в мъгла…..
Преминахме 4 или 5 такива места като на първата снимка.
Най после, цял ден го чакахме….
Обстановката в района на заслон Ботев и върха обвит в мъгла…
Поглед към билото от заслона на запад, откъдето трябва да стигна, ако дойда пак тук някога… и пътят, който ни очаква за морето….
Точно в 18.00 бяхме на заслона. Като направих равносметка, времето което ни беше нужно да изминем тази отсечка също е 10 часа, но разстоянието в км е три пъти повече сигурно. Така че повтарям, не слизайте от билото. На заслона сварихме хижаря на Рай, гаджето му и наемателя на заслона. Бяха леко пийнали и развеселени. Поканиха и нас. Абе супер готина
компания.
Зарко не е нагласил пак апарата, така че се извинявам за качеството….
Бяха толкова весели, че ни оставиха сами на заслона и се отправиха към хижа Рай да си допиват, даже и не ни взеха пари. Ние трябваше да оставим, де, ама бяхме закъсали вече със запасите, така че тази есен се надявам да се видя с човека и да почерпя. Зарадвахме се на леглата и чаршафите, които обаче не ползвахме, понеже бяхме доста мръснички. Легнахме си в 19.30.
Снимки от заслона
Можехме да се качим и на връх Ботев, но заваля и мъглата стана много гъста, така че решихме да починем. Това беше и най-лошият ден като атмосферни условия за целия поход. По късно към нас се присъедини и друга група от трима човека, но ние вече се унасяхме в съня си. Така завърши и този ден. Съжалявам и сега за маршрута, който избрахме, но станалото станало, пък и това е един добър повод да се върна някога пак там…. Извод за деня не искам да правя, защото за мен лично обезсмислихме малко или много маршрута, като слязохме от билото…
Втората част трябваше да е за 4 дни, но предвид многото снимки в тази част на планината, я съкратих на 3 дни, така че до морето имахме още 5 дни. Оставям ги за трета част, тъй като снимките в Източна Стара планина са по малко и не толкова красиви…
от did » Вто Май 29, 2007 10:59 am 
Това обяснява много неща, включително и изключително прекия, цветист и на моменти недипломатичен тон на разказа. Щото когато става дума за оцеляване, дипломацията не винаги е добър подход 
5 дена пеш 
Снимка 502, 503
).Няма ли да е доста по-добре на рамката на колелото да са захванати презрамки за по -удобно носене на рамо? 
И в кръга на шегата няма ли да по - добре вместо колело да се носят малки наковалнички - по -компактни са и лесно се събират в раница 
. 
Животът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
Аз си поддържам колелото при Пацо!:)
но може и да е било за добро, предвид липсата на каски
Ех тия каски....Знам че са много важни ама 10 дена през лятото на 36 градуса жега, не не съм фен 
Аз съм любител и аматьор в тоя спорт и невероятните спусканията които повечето от вас правят аз не бих могъл, пък и съм на годинки вече 
Когато исках да правя подобни неща и бях на 16, по магазините имаше само BMX-ве от 300 лева и нищо друго, и пускайки се по Карандилските пътеки на Сливен колелото отиваше на ремонт. В началото на 90-те такива велосипеди бяха само мечта. Колкото до наколенки и налакътници мисля че само наколенки с кори ще са полезни Bi-King, понеже предпазват краката ти от хвойната и удари в корбелите на колелото вървейки по тясните места по пътеката. Но ако ви осигурява автомобил по пътя мисля че за вас екстремните места са началото до Витиня и Източната част, там може да се кара здраво, но нагласи се от златишки проход до троянски проход да си пешеходец.
за носене.. някои са я виждали.
