Един по-необикновен начин да отидеш на море или Върбица-ЕминеНа състезанието на Чумерна Пеню от Сливен подхвърли идеята да минем източната част на Балкана от маршрута Ком Емине. Ники (Pil4oka), и той подочу и закима одобрително с глава. От там нататък нещата влязоха в мои ръце и се заех да комуникирам с двамата, за да избистрим идеята. Време за губене нямаше заради бъдещите ангажименти на Ники, та заради това направихме плановете още за следващия уикенд след Чумерна. Валежите през седмицата, както и лошите прогнози, никога не са били пречка за сериозни хора като нас и заради това след работа в петък вечерта се събрахме тримата на хижа Върбишки проход. Трябва да кажа, че бях много приятно очарована от условията в хижата: стаите са с дограма, матраците меки и удобни, имаше дори хавлия, малко сапунче и тоалетна хартия върху одеалата, също както на хотел. Ресторантчето е също много приятно и на място приготвят вкусотии. Аз обаче бях хапнала доста макарони вкъщи, тъй като се очертаваше 2 дни сериозно каране, а и после майката на Ники и Данчо: Гери, ни накара да вечеряме с вкусна мусака преди тръгване. Така че просто нямах място да опитам от кухнята, но другия път: непременно. Уговорихме се за ранно ставане и тръгване предвид многото неясноти по маршрута. Бяхме си взели спални чували, защото нямахме идея докъде ще стигнем събота и дали ще си намерим къде да спим. Аз бях тръгнала с раница около 6 кг, която ми беше най-големия проблем през прехода. Тежеше ми доста на гърба, ожули ми кожата на мишниците, на изкачванията ме дърпаше надолу, а на спусканията бях несигурна и трудно контролирах колелото. Хем съм пробвала същата схема с раница и багаж за 2 дни и подобаващо количество километри преди 1 година на Мазалат, но тогава сякаш ми беше по-лека, защото не носех чувал, а дебелите дрехи бяха върху мен. Този път също бях взела дебели дрехи, но времето беше много приятно по време на целия поход.
Тръгнахме сутринта в 6. Не бях пила кафе, не бях закусила, ами топли топли от леглото се втурнахме върху колелетата и на мен ми беше много трудно да вляза в режим. Още в началото раницата и краката ми тежеха, чудех се ако още в началото е така, как ще е когато се натрупа умора. След като загряхме обаче, нещата се оправиха и до края на деня (който завърши след 20:30), нямах никакви проблеми.
Участъкът Върбица-Елешница си го знаем: приятен е, само с 1 леко опасно спускане със страничен наклон, което сега беше и с мокри камъни, така че въобще не го рискувах, ами направо го слязох. Забележителното беше, че още от сутринта видяхме доста диви животни: едно зайче, две сърни и един ГОЛЯМ елен! Пресякохме реката и лека полека стигнахме до кръстопътя с пейките, където започва „адът” на Върбишка планина или къпините, които късат кожа. Бях се подготвила обаче с четене в планинарския форум
http://planina.e-psylon.net/viewtopic.p ... &start=105, че най-големите къпини, които започват от дървените пейки, могат да се избегнат. Продължихме да спускаме по „асфалта” и трябваше да внимаваме за път наляво. Знаехме, че губим височина, спускайки по асфалта, но и сега съм убедена, че бутането нагоре ни спести много по-големи мъки от влаченето на колелетата в къпините. По едно време се сляхме отново с маршрута и маркировката отново се появи. Тук-там пак имаше къпини, но се минаваше. Преди нас явно някой моторист беше минавал: имаше следи и малка отъпкана пътечка. Но като цяло участъкът е силно затревен и неподдържан. Около връх Малък Дебелец пътеките едва се намират, въпреки че скорошната маркировка на пешеходците туристи доста е подобрила състоянието в сравнение с миналата година. И все пак все още има участъци там, на които ако нямахме gps бихме се заблудили. Освен това не мога да препоръчам участъка за планинско колоездене. Има твърде много бутане. При преход Ком-Емине няма как да се избегне, обаче ако си тръгнал като нас на разходка, спокойно може да се започне от Риш и от там нататък следва приятен маршрут, който би се минал без проблем. За участъка Върбица – Риш имахме 3 спукани гуми общо: Ники 1 и аз после 2. Пеню си запази правото за после. Вместо да сечем серпентините по черно, ние си покарахме малко по асфалт докато стигнем Крумов мост.
От Риш започва доста дълго качване и ние се бяхме поизморили след тикането и храсталясването из Върбишка, отделно стана обяд и слънцето напече. Там баирът е плавен, но много дълъг. Ако обаче маршрутът започва от там, със свежи сили сутрин рано няма да е никакъв проблем. Последва дълго спускане до Рупча, но преди това леко се заблудихме, тъй като увлечени в скоростта, изпуснахме една табелка за десен завой, но Ники много бързо се усети и погледна gps-a, та бяхме загубили само няколко стотин метра. Там един клон ме удари доста лошо през лицето, но няма как, рисковете на спускането. След завоя вдясно, който лесно се изпуска, следва малко равно, а после: дъълго спускане към с. Рупча, където Пеню прищипа гума 2 пъти. Спускането е каменисто и скоростно. Само че ние вместо Рупча, излязохме в съседното Люляково, където помолихме да си напълним вода от една къща. Освен с вода, ни почерпиха и с току-що изваден мед (човекът беше още с „булото”) с восъка. Дори аз, като не особен почитател на меда, успях да оценя качествата му. На Рупча пихме освежително кафенце и по асфалт се изнесохме към Планинца и Дъскотна. Мноого гладък път и спускане, да си призная направо се изкефих на асфалта след толкова дране по храстите. Има моменти, в които асфалтът ти идва като глъдка въздух. Само се питах какво правят там пешеходците: толкова вървене по асфалт не си е работа. Пътят към Топчийско беше много приятен, може би най-хубавата част от маршрута за мен беше там. Имаше гледки, имаше приятни спускания и качвания, а преди Добра поляна се насладихме на обширни гледки. Това, което в повечето липсва в тази част на прехода Ком-Емине.
Бяхме взели спални чували, защото не знаехме къде ще ни свари нощта не знаехме какво да очакваме. Но пък пристигнахме вечерта точно навреме в с. Топчийско, където има хижа. Маршрутът влиза в селото заради хижата, която пък е само на километър-два от там. Преди това: пазаруване от селото на наденичка и биричка. На хижата сварихме няколко мъже да си пийват кротко, поздравихме и питахме дали можем да нощуваме в района на хижата. Хората бяха много мили и ни позволиха да ползваме чаши, чинии, чешма. Каниха ни да се изкъпем безплатно или пък казаха, че ако нямаме пари, ще ни пуснат да нощуваме също безплатно. Пари имахме, но пък бяхме мъкнали чували 86 километра и 2500 денивелация (всичко за деня) и решихме да нощуваме навън. Запалихме си огън, наляхме си биричка, изпекохме наденицата. Въобще: добър завършек на тежкия ден. Дойде и хижарят да отново и той беше толкова гостоприемен и любезен. Въпреки, че хората бяха седнали на маса, въобще не слушаха силно музика, нито крещяха. Музиката беше турска народна, но беше така спокойна и мелодична. 100 пъти по-добре от някоя върла чалга и крещящи диваци, каквито понякога сме свикнали да виждаме в планината. Хижарят каза, чеса подали документи за участие по проект за подобряване на условията по международния маршрут и се надява да могат да ремонтират хижата. Спомена, че тази година от много години насам са имали няколко хиляди лв., с които са ремонтирали покрива. Каза, че условията вътре не са много добри, но самият факт, че там има подслон легло и чаршафи, а и гостоприемството на човека, го прави добро място за хората, тръгнали по маршрута. Ние приключихме нашата вечеря в приказки за колелета каране и прочие наши си работи и се настанихме по чувалите. Да си призная, никога не съм обичала да спя навън или на земята или на палатка. Изръбих се, смъквах се надолу по лекия склон, една лампа ми светеше в очите, чувах животни да стъпват в гората...абе не можах да спя чак до сутринта, когато дремнах.
Въпреки това преди изгрев слънце още бях свежа и готова за тръгване. Решихме обаче в неделя да не правим стресово тръгване като предния ден, а пихме кафе, закусихме, оправихме багажа и чак към 7 тръгнахме по нашия път.
Карането започва по асфалт, но скоро се отделя и ако не беше gps-a, пак щеше да има лутане. Дори въпреки него, пак направихме едно спускане и качване излишно и карахме през едно поле. Това май ни беше единственото губене през двата дни. След това заваля и дъжд и извадихме якета и дъждобрани. До Козичене ни поваля, но нищо сериозно. По пътя срещнахме стадо прасета, но бяха домашни. На Козичене пихме кафе и ядохме закуски, момчетата бяха така добри да споделя тяхната кифла с мармалад, че нещо бях точно прегладняла и 4 вафли ми дойдоха малко. Всичкото това сладко като че ли потъна в дупка и на ставане вместо преяла, аз тръгнах леко гладна. Но пък ни чакаше качването към телевизионната кула и не трябваше да се тъпча. Преди това: Дюлинския проход. Най-сетне видях къде карат варненци от нашия отбор „Алекси Николов”. Започнахме да качваме към телевизионната кула, а срещу нас започнаха да се спускат джипове с русоляви глави: туристи на офроуд трип. Имаха си специално оператор, който тичаше пред джиповете и ги снимаше. И ние бяхме голяма атракция, падна голямо махане на ръце и поздрави. Вместо спускане по асфалта от ТВ кула, ние спуснахме първо малко по черно и после продължихме посока главния път Варна-Бургас. Кошмар! Колите свистят около теб, много натоварено движение, а ти трябва да караш колело. Набързо извъртяхме 4-те километра и хайде пак в гората. Емонска т.нар. планина е приятно място за каране: качване спускане качване спускане и така до безкрай. Пътечките са хубави, но доста еднотипно, а на всичко отгоре водата свърши и това вече ме накара да съм нервна и нетърпелива. Най-после спускане към Емона. Пеню предлага 2 варианта: първо да отидем на носа, за да финализираме похода или първо в с. Емона за бира. Еее, че бива ли такива въпроси, естествено, че бира! Носът няма да избяга, я.
Отиваме в едно кръчме в с. Емона, което ми направи силно впечатление. Не знам дали след 2 дни все пак идва някаква цивилизация, но носеше много особена атмосфера. Вътре смесено между кръчма и магазин. Доста тежък въздух, макар и хладен. Барманката беше много добра жена с бяла сбръчкана кожа и много потъмнели, чак кафяви кръгове около очите. Дойде още една кака: слабичка по къси дънчени панталонки. Изглеждаше мхм, малко странна нека да я наречем. Помолихме я да ни направи обща снимка на фона на носа и морето, а тя силно се притесни. Толкова много трепереше, не само ръцете й, а и кожата и мускулите на бедрата й. Веднага прехвърлих малко диагнози в главата и й сложих диагноза „проблеми с алкохола”. После подслушах малко разговора й със следващата кака, която дойде и в действителност си говореха за някакви запои. Аз съм цял Шерлок Холмс. Въпросната новодошла беше още по-слаба и пушеше със същите клечести пръсти като на първата. Т.е. приликите между двете бяха: слаби, сбръчкани, с гарваново черни коси, пиеха минерална вода и кафе и пушеха. Първата обаче пушеше кафява дълга електронна цигара. Да продължа с останалите хора, животни и вещи от обстановката. Под нашата маса се излежаваше една немска овчарка, но явно беше добричка и никак не се трогна, когато седнахме около него/нея. Наоколо пък се суетеше бяло рошаво куче, да го наречем Бенджи от едноименния филм. Установих, че Бенджи яде солети, но не и фъстъци. Втората слаба жена доведе едно момиченце, което питаше бабата с кръговете около очите за други две деца. Другите две деца (вероятно внуци) бяха пътували дълго и се събудиха към 14 часа. Излязоха да си играят с момиченцето, но явно имаше комуникационен проблем, защото момиченцето знаеше само български, по-голямото момче знаеше само немски, а по-малкият брат се чудеше как да посредничи между двамата и каза: „Аз как да говоря, на български ли на немски ли. Не мога да им превеждам!” Докато обясняваше това, вкарваше немски думички и междуметия. В крайна сметка оставихме децата на техните игри, дамите на техния разбор на гуляите им, а ние потеглихме към носа.
Ако ме питате дали се вълнувах да видя носа и морето както се вълнуват хората, които минават Ком-Емине, ще отговоря: не. Попитах себе си този въпрос, но вътрешно не изпитах „онази” тръпка. Да, морето беше красиво, миришеше още по-невероятно, но нищо повече. Малко разходка, малко снимки и хайде да потегляме. Разделихме се с малко тъга с Пеню, защото 2 дни бяхме неотлъчно тримата заедно и с Ники потеглихме към Иракли, където брат му Келеша се излежаваше на плажа и ни чакаше да ни натовари на червения ситроен към дома.