Пак на мен се пада удоволствието да публикувам (технически) подробен разказ за преминаването на маршрута. Този път той е написан от
Борис Борисов (във форума boris_borisov), който успешно достигна от Ком до Емине през месец юли 2010 г. и щом четете тази тема, вероятно сте следили напредъка му, а може би и по-старите му разкази от проучването и подготовката за маршрута.
Пътеписът на Борис ще бъде публикуван на части - досещате се, че подобен разказ отнема немалко време, а пък той не иска да ни кара да чакаме твърде дълго. Затова сега започваме с първата част, а в бъдеще очаквайте и продълженията.
Благодаря на Борис за увлекателното четиво, което е и много полезно за бъдещите мераклии за каране по Ком-Емине.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------
МАЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ Като малък всяко лято родителите ми ни водеха със сестра ми при баба и дядо в Златица. Нашата къща е в края на града, до техникума, и до Балкана разстоянието е някъде към 3 км. Това ми се струваше тогава ужасно много, а и не ни пускаха да ходим надалеч от къщата, все пак бяхме деца. Спомням си, че всеки четвъртък (или пък беше в неделя?) рано сутринта, към 4.00 часа, дядо ми се качваше на магарето и тръгваше нагоре в Балкана да даде ярма на кравата, която лятно време пасеше горе заедно с други свои посестрими. Веднъж, при едно свое ходене, взе и нас с братовчед ми – ние пешаци, той с магарето.
Трябва да съм бил някъде 5-ти или 6-ти клас тогава. То бяха едни приготовления, едно чудо... Дори не стигнахме и до хижата тогава, кравите бяха на една голяма поляна преди нея. Тая хижа десетилетия наред съм я гледал от къщата ни, както и светлините й нощем, а все още не съм ходил там. Едва преди 1-2 години разбрах, че се казва Свищи плаз.
Та по онова време у нас често идваше един приятел на дядо ми – чичо Найден. Човекът, въпреки голямото си шкембенце, беше запален по спорта и физическите натоварвания и ни даваше съвети при нашите тренировки за сила с братовчеда. Веднъж той ни каза, че щял да участва в някаква 20-дневна екскурзия по билото на Стара планина, която започвала от връх Ком и свършвала чак на морето при нос Емине. Още тогава се запали интересът ми към тоя преход, въпреки че никога не бях ходил истински на планина и на практика не знаех какво е това туризъм. Дори и на хижа май не бях ходил, като изключим една пролетна ваканция, когато с майка ми и ученици от нашето училище в Димово бяхме на хижата в Извор... дори не съм сигурен дали беше там. Сигурен съм обаче, че тогава ни обучаваха как да се ориентираме по карта и компас в гората и дори участвах в състезание по ориентиране. Спомням си, че по едно време се бях поизгубил малко, но с правилно проведено движение по азимут намерих контролата и финиширах трети. Много се гордеех тогава със себе си, въпреки че така и не получих швепса, който се полагаше като трета награда.
Кажи-речи, толкова беше опитът ми из българските планини до 2008-ма година, когато попаднах на разказа на Светлин за неговото пътешествие от Ком до Емине. Запалих се много тогава и започнах да кроя планове как и аз ще го мина. С други думи, възроди се детската ми мечта, но малко „модифицирана” – сега исках да го мина с колело. Имах един Крос Tiger (купен за 220 лв през 2001-ва, огромна сума за мен тогава, бях взел заем от приятели, че не ми достигаха пари), с който бях навъртял небезаварийно към 500-600 км някъде в периода 2001-2005 г. и тогава мислех, че това е ужасно много. И колелото ми се струваше добро. Започнах да чета във форума за колелетата и постепенно набирах знания, докато накрая стигнах до извода, че ако тръгна с моето колело, което изобщо не бях карал 3-4 години, едва ли ще стигна далеч. Веднъж го измерих на един не много точен кантар и той закова стрелката на 18 кг! Ясно, ще трябва да си търся ново, по-леко и по-здраво. Исках да има и заден амортисьор, защото бях свикнал да се возя на по-меко, пък и героите от разказа също бяха с такива. Само че техните колелета струваха поне 2 мои месечни заплати тогава и беше немислимо да си купя нещо подобно. Затова се насочих към велосипеди 2-ра ръка, внос от Европа, с качествени части. В късната есен на 2008-ма започнах и по-добре платена работа и вече през пролетта на 2009-та не беше проблем да дам 280 лв за Trek-а, който си бях харесал. Каквото и да си говорим, каквито и съмнения да съм имал относно това колело оттогава насам, факт е, че то никога не се е чупило и не ме е оставяло насред път. Така че съм доволен от избора си.
След като вече имах колелото, мечтата за преминаването на КЕ започна да добива по-ясни измерения. Едва ли е минавал и ден оттогава да не съм мислил за тоя преход. Влязох във връзка с хора, които имаха същата мечта, например Иван (cholla във форума), който дори и отвъд Голямата вода също не преставаше да сънува тая пътека.
Дълго сме си говорили с него за всичко, свързано с нея. Започнах постепенно да си набавям екипировка и да изучавам усилено маршрута по карти, разкази и сателитни снимки в Интернет. Започнах да минавам пробно части от маршрута и резултатът беше, че опознах целия Западен Балкан до Кашана, част от Централен Балкан в отсечката Ехо-Беклемето (през лятото на 2009-та), както и частта Кръстец-Котел на изток тази година. След много идеи, тестове, отхвърляния и похарчени над хиляда лева общо, „избистрих” окончателно и екипировката. Вижда се от снимките по-нататък колко ми е бил багажа. Не е особено много като обем и не беше кой знае колко тежък (едва ли всичко, заедно с водата, е надвишавало 12-13 кг в началото, но така и не го измерих), но не беше и възможния минимум. Все пак знаех, че не ми е по възможностите да се боря за някакъв рекорд по трасето, така че си позволих някои луксове.
В началото на тая година обаче направих нещо важно със себе си, което съм сигурен, че изигра много голяма роля по време на прехода – намалих драстично теглото си. Идеята беше, че няма как да смъкна 10 кг от екипировката, но мога да ги смъкна от себе си. Така краката ми в продължение на над 700 км ще носят поне 10 кг по-малко, което не е никак за пренебрегване. И направих едно класическо 15-дневно гладуване с плодове и чай, резултатът от което беше 18(!) кг по-малко лично тегло и коренно променен начин на хранене. От 83 кг станах 65. Зарязах закуската, вместо нея започнах да пия сутрин само чай с мед. На обяд малко ядки с фурми например и вечер нещо, каквото има, но с наблягане да е от растителен произход и да не е много като количество. Разбрах, че е възможно и така да се живее добре. Може би физическата ми сила малко понамаля, но много се увеличи издръжливостта ми на продължително натоварване. Вече не ми беше толкова криво и не ме наболваше главата по цял ден, след като по някаква причина не съм си доспал. Можех да мина с много по-малко храна за деня и това също бе от значение за прехода. Можех и доста по-дълго да карам колелото, без да ме заболи задника или кръста. Изобщо, внесох голяма промяна в начина си на хранене, която доведе и до някаква промяна в начина ми на живот и причината за всичко това бе желанието успешно да премина Ком-Емине.
Голям проблем се яви това, че си нямах с кого да отида на тоя преход. В началото, по време на пробните ми излизания с колелото по маршрута, ходех сам, само веднъж бях с един приятел за отсечката Ком - гара Лакатник, но после съпругата ми се уплаши за мен, като видя на снимките през какви места минавам и ми заяви, че ще ходя на поход само ако има с кого. Все пак старо правило е, че в планина сам не се ходи, всичко се случва. До последно държеше на своето, докато накрая и тя се убеди колко е трудно да си намеря спътник, а в същото време какво огромно желание имам да го мина, и ме пусна.
Не че от цяла България почти нямаше кандидати за компания, но по една или друга причина всички те отпаднаха. И така, знаех си, че ще съм сам, както си бях свикнал вече всъщност...
Етапът от живота ми, в който се намирам в момента (чиновническа седяща работа, малко дете и къща за оправяне), съчетан с вродения ми мързел (няма как да не го призная), не предполагат много свободно време за колоездене и тренировки. За каране на колело просто за кеф съм забравил отдавна. Карането ми, общо взето, се състои в това да си ида от Враца до къщата ми в Челопек и да се върна оттам с колелото, вместо с колата (към 23 км общо асфалтов път с малко баир). Веднъж, седмица преди прехода, отидох един ден с колелото на работа до Монтана – събраха ми се 97 км заедно с връщането, за около 5 часа. От средата на април до към средата на юни бях командирован служебно в София и имах сериозното намерение там, освободен от семейни ангажименти, да карам здраво и да тренирам, но на практика за целия този период изминах само към 500 км (почти без изключение градско), като най-сериозното каране беше една вечер, когато след работа отидох до Златица да видя баба ми и дядо ми (84 км за малко над 3 часа и половина). В София често се отбивах до магазина на Райко (много съм му благодарен за това, че ми приведе колелото в „бойна готовност” за прехода) с който се бяхме запознали преди това на пробното каране от Витиня до Чавдар, за което сме разказали във форума, а една априлска нощ, заедно с него и още момчета, тръгнахме да правим обиколката на Витоша. Поради късното тръгване обаче, ниските температури и най-вече липсата на сили в двама от групичката ни (между които и моя милост), се отказахме още на Кладница и се върнахме обратно по шосето след измината едва около една четвърт от Обиколката.
Общо взето, толкова ми беше физическата подготовка за прехода. Крайно недостатъчна и несериозна, което по-късно оказа пагубното си влияние върху пълния успех от похода. Това отчитам като най-голямата си грешка по време на подготовката.
Отпуската, която ми трябваше за прехода, я бях заявил като дати още януари месец.
Всички колеги знаеха какво искам да направя, проявиха разбиране и никой не ми направи спънка при изготвянето на графика за отпуските, за което съм им много благодарен. В началото исках да тръгна около 15-ти юли, класическа дата за начало на Ком-Емине, но впоследствие изникна семеен ангажимент на 17-ти и „издърпах” датата на 2.07. Прогнозата за първата десетдневка на юли беше за дъждовно време, но нямах избор, просто нямаше за кога да отлагам. Разчитах на скъпия си дъждобран (чак от Америка ми го донесоха) и се надявах, че все пак няма да вали чак толкова...
НАЧАЛОТО. ЗАПАДНА СТАРА ПЛАНИНА Ето, че планираната дата наближи. Всичко беше готово, багажът събран, храната приготвена, с изключение на един разкъсан гумен тампон на задния ми амортисьор, заради който имаше неприятен луфт в колелото. Ден преди тръгването ми обаче, благодарение на Цецо от Враца, моя приятел, с който бяхме ходили от Ком до гара Лакатник и който ги разбира нещата от техническата част, проблемът беше решен. Измолих си от началника да ме пусне по-рано от работа в петък, пък той взе, че ме пусна за целия ден.
Абе, те това е началник!
Обаче имах да довършвам нещо в службата и планирах да тръгна след това. Нещото обаче се закучи здраво поради моя грешка и настроението ми се скапа яко.
Както и да е, благодарение на Валя, моята добра колежка (задължен съм й много, импровизираните ми гети, които ползвах в Централен Балкан, също ги дължа на нея – от стария панталон на дъщеря й
), закърпихме положението и можех вече да тръгвам към Берковица. Навън буря, светкавици, дъжд, студ, детето вкъщи с температура (зъбките, нищо страшно), в къщата ми в Челопек майстор – абе, въобще, напечена картинка, ама аз тръгвам за Ком, няма начин, преследвам си мечтата!
Към 15.00 часа тръгнахме от Монтана за хижа Ком заедно с един колега и добър приятел от Враца, който щеше да върне колата. Дъждът спря още преди Берковица. На хижата бяхме към 16.00 ч. Преоблякох се набързо, последни проверки дали да не съм забравил нещо, снимка с колегата
и газ нагоре по баира към Ком!
Бях ходил вече веднъж там и в началото си следвах черния път към старата хижа Ком, а не маркировката през гората. Бутах колелото нагоре, вдишвах с пълни гърди влажния и хладен планински въздух и ми беше трудно да повярвам, че времето най-после е дошло и аз съм на Пътеката!
Чувствах се малко несигурен и неподготвен, но ентусиазиран и знаех, че трябва да стигна до Емине на всяка цена – всеки друг резултат щеше да бъде грандиозен провал и никога нямаше да си го простя.
Всичко наоколо плуваше във вода от скорошния дъжд, а пътеката на места се беше превърнала в мини-рекичка. Шляпах смело из водата и мокрите треви, все пак нали затова съм ги взел тия сандали, като изсъхне, маратонките ми са в раницата...
На връх Ком бях в 17.20 ч.
Изкачване на върха за час и двайсет минути, при това бутайки колело – браво на мен, викам си, миналия път ми отне над 2 часа.
Докато бях горе, дори слънцето се показа, облаците се разкъсаха и приех това за добро начало.
Тук се чух с един приятел, който имаше доброто желание да ме придружи в следващите два дни от Лакатник до Мургаш, но той пък гледал прогнозата за уикенда, където казали, че ще вали и се отказа. Е, нищо, друг път. За мен, дали ще вали или не, беше без значение, вече съм тръгнал и връщане назад няма. Взех си камъчета от Ком, цели шест броя – едно за мен, едно за съпругата и едно за малката ми щерка, както и още един такъв „комплект” за хвърляне в морето.
По стара традиция (който е чел форума, ще се сети), задната ми гума беше мекичка и точно на Ком си я напомпах, този път не беше спукана.
Малко снимки и напред, т.е. надолу.
Този път, след хоризонталната пътечка, подсичаща Среден Ком, не продължих по коловете сред хвойната, ами се огледах надолу да открия някой от пътищата, които след заобикалянето на Мали Ком се свързват с черния път от хижата за Петрохан. Не нацелих път веднага, погазих пак малко хвойна, но наистина малко, а и открих, че мокрите хвойни и треви драскат и дразнят далеч по-малко, отколкото сухите. Излязох на пътя за Петрохан и газ надолу, но внимателно, защото още на този етап от пътуването накладките ми не спираха много добре сред локвите, мокрите пясъци и камънаците. Не бях взел резервни накладки, понеже те си тежат, пък си мислех, че след като тия на колелото бяха изкарали над 2000 км и почти не бяха мръднали, ще изкарат без проблем още 700 км. Е, предстоеше ми да разбера колко много греша...
Уж бях минавал миналата година по тоя път, уж нямаше къде да сбъркам, пък ми беше толкова непознат и толкова дълго нямаше никаква маркировка по него, че по едно време се бях примирил, че още в самото начало съм се изгубил. Срам, срам, срам!... Падна и мъгла по едно време. Тук някъде ми беше и първото падане от колелото, за щастие без последствия. Класическата схема: попадане в коловоз, загуба на равновесие, искам да изляза от коловоза, гумата се пързаля и не излиза, спирачки и на земята.
После падах още мнооого, много пъти, все по същия начин... Ами, кално е, хлъзгаво е, пък аз не съм кой знае какъв карач, с багаж съм и затова...
Вече гледах посоката си на движение по компаса и се самоуспокоявах, че, какво толкова пък, няма къде другаде да изляза, освен на Петрохан, и по-надолу от превала да е, ще се върна по шосето на маркировката, когато по дърветата се появиха червено-белите ленти. Споменах набързо майките на отговорниците за маркировката в района и си продължих успокоен.
В 19.20 бях на прохода.
Беше се спуснала мокра мъгла, Пробойница беше далече, а след 2 часа щеше да се стъмни.
Реших да остана да нощувам в ресторанта до пътя, там предлагат и стаи. Цена – 20 лв! Две години се бях настройвал психически, че по време на прехода ще нощувам на открито, а в един момент, още не тръгнал едва ли не, и 20 лв за нощувка! Собственикът ме уведоми, че в околните обекти, предлагащи нощувки, цената е 25 лв, да си проверя и да си решавам. Останах там - навън сред студа, мъглата и започващия дъжд не ми се стоеше.
Стаята си беше перфектна – чисти чаршафи, нова мебелировка, електрическа печка, баня с топла вода, тоалетна, направо ме хвана срам.
Та аз на Ком-Емине ли съм тръгнал или на курорт? Е, какво пък, след като ще плащам, поне да се възползвам максимално Топъл душ, изпиране на дрехите, изсушаване после на печката... Слязох долу в ресторанта, хапнах едни картофки с хляб и изгледахме заедно със собственика мача от световното между Уругвай и Гана. Ама то продължения, че и дузпи накрая (горките ганайци, нямаха късмет, а бях за тях...). Легнах си чак към 1.00 часа.
Толкова за тоя ден, който аз си броях един вид за нулев Изминати почти 18 км (от х.Ком, иначе от върха до прохода са 13 км) за 3 часа и 20 минути, лек преход, без бързане и без умора.
3.07.2010 (събота) Станах в пет без десет, в 5.30 вече бях на път. Тъкмо се развиделяваше, имаше си и мъгла, но не валеше. Поех към х.Петрохан по пътя, а не по маркировката, понеже миналата година бях минал по нея напряко през гората и знаех, че се минава през едни мочурища, в които сега очаквах да затъна поне до над глезениете във вода, така че реших да си спестя това „удоволствие”. По предварителна информация знаех, че х.Петрохан не работи и няма ток, но наближавайки, видях, че вътре свети. Както и да е, имах си всичко, хижата не ми трябваше и поех нагоре през гората по маркировката. Последваха ме двете кучета от хижата, но поне за бялото си знаех, че е добричко и не е опасно. Дойде, подуши ме, походи малко зад мен и се прибра, заедно с другарчето си Разстоянието от прохода до хижата по пътя е 2,4 км.
Продължих нагоре към билото. Пътят е каменист и кал нямаше, само дълбоки локви на места и мокра трева.
Естествено, бях си обул пак сандалите на бос крак и газех наред, без да пробирам. Вървях си из водата и си мислех колко мъдро съм постъпил с тия сандали. Наистина бяха добро решение за дъжд, само да ги бях ползвал повече преди да тръгна, за да ми свикнат краката с тях... Раните от почти чисто новите сандали не закъсняха.
Над билото се стелеше гъста мъгла.
В един момент тя се сгъсти дотолкова, че като стигнех до кол, следващия не се виждаше. Пътеката също не личеше много, но се опитвах да спазвам посоката и така намирах коловете.
В 6.58 ч. бях на разклонението за Тодорините кукли.
Продължих напред, видимостта се подобри, а аз следвах някаква маркировка, от която основния цвят не личеше добре, но аз си мислех, че трябва да е червената. Заобиколих отляво някакво връхче, спускане, изкачване, някакви скали и... нещо като станция за измерване на валежите като онова на Ком и стръмно спускане надолу. А сега де, не помнех въобще да съм минавал през такова място миналата година! Върнах се назад и разгледах отблизо избелялата маркировка. Основният цвят беше зелен. Очевидно се бях отклонил в мъглата по някакво странично било на север. Върнах се при коловете. Тая заблуда ми струваше около половин час време.
В 8.57 ч. минах покрай Червената локва. Оттук до излизането на черния път за Пробойница следваше участък, който не бях минавал, тъй като миналата година заобиколихме с Цецо стръмното спускане в долината на реката с дъга от юг по черни пътища. Спускането не беше съвсем безопасно по мокрите треви и камъни, сандалите ми на няколко пъти се подхлъзваха по тях, въпреки специалните подметки. Спирачките на колелото отказваха все повече да си вършат работата и ми затрудняваха допълнително слизането. А то си беше бая дълго и мокро. Има си маркировка, не е труден район, но е с обрасли участъци и при кално време, каквото беше при мен, си е доста хлъзгаво. Накрая излязох на пътя за Пробойница, но се излъгах от разположението на една табела и тръгнах точно в обратната посока. След 200 метра обаче се върнах, защото знаех, че не биваше да се изкачвам, а да слизам по тоя път, пък и маркировка нагоре нямаше. Почнах да се спускам обратно по пътя и ето ти проблем: спирачките въобще не работеха, при натиснати докрай лостчета колелото се носеше надолу по каменистия път и не можех да спра! А пътят е надолу и само надолу!
С криволици, с движение в тревата отстрани и скок накрая успях да се спра и да сляза. Така повече не можеше да се продължава. Извадих инструментите, почистих шините, свалих накладките, измих ги от калта в една локва и ги регулирах. Колелото вече можеше да спира и в 10.55 ч. стигнах до х.Пробойница.
Хижата очевидно работеше, имаше човек до нея, който ме наблюдаваше, но аз спрях само за снимка и си продължих напред.
Пътят нататък си е добър, влиза в с.Губислав, после минава през някакъв обект, на който работят с големи машини и камиони и 14 км след Пробойница влиза в Лакатник. Придвижването дотук е бързо и приятно, яко спускане с над 50 км/ч на места, но трябва да се внимава, защото шосето е тясно, има остри завои, а също и коли. Като се излезе на шосето на Искърското дефиле, се завива наляво по него и се кара до въжен мост отдясно, по който се пресича реката.
После маркировката извежда на ж.п. гарата и след нея се хваща шосето за с.Лакатник. На чешмичката на гарата спрях да се поизмия, да сменя сандалите с маратонките и да се поразсъблека, защото беше станало горещо, слънцето напичаше, а предстоеше 7-8-километров баир. Открих, че пластмасовата бутилка с вода, която носех на багажника на колелото, се беше пробила на едно място и водата бавничко изтичаше. А аз се чудех какви бяха тия пръски, които усещах от време на време върху краката си, дори и когато карах върху сух път... Купих си нова бутилка с вода от лавката на гарата, като гледах да е с по-дебели стени и изхвърлих старата. После се заврях в селския магазин на площадчето, където си спретнах един обяд с голяма баница с кисело мляко и халва Взех си няколко доматчета за из път и поех нагоре. Беше някъде към 13.00 ч.
Миналата година гара Лакатник беше началната точка на първата отсечка от КЕ, която преминах. Голямо бутане и пуфтяне падна тогава, като следвах плътно маркировката. Впоследствие, като четях разказа на Боби Бомбата „Ком-Мургаш”, много се чудих на тоя човек как може да нарече това зверско изкачване „много приятно”. Сега обаче разбрах, че когато човек е по-добре трениран, тоя баир наистина не е особен проблем – просто асфалт с наклон нагоре. Карах си по него почти през цялото време, слизанията ми от колелото бяха не-повече от 2-3, и то за кратко, когато задника ме заболяваше от еднообразното въртене на първа предавка. Следвах си само пътя, като оправдавах отклонението си от маркировката с довода, че маркировката е правена за пешаци, а аз съм тръгнал с колело.
Така де, защо да бутам през мократа трева, като мога да карам по пътя? Така или иначе заради изгубванията нямаше да мога да премеря точно разстоянието от Ком до Емине, каквато цел първоначално имах, тъй че си позволих известна волност. Това си е моето Ком-Емине, в края на краищата, ще минавам откъдето си искам!:)
Стигнах до с.Лакатник.
Преди това, на чешмичката преди селото, бях опукал и доматите.
Над селото, по маркировката, се минава покрай един овчарник, където миналата година бях наобиколен от кучетата-пазачи, добре че тогава стопанката им беше наблизо, та ги разгони. Големи и рунтави кучета от породата Българско овчарско куче. При сегашното ми преминаване един от тия зверове се разхождаше по улицата, по която минава маркировката. Видях го отдалеч и много сериозно се замислих дали да не заобиколя селото от другата страна по пътя, вместо да карам напряко по маркировката. Защо да създавам предпоставки за конфликт с такъв звяр, резултатът от който може да сложи край на мечтата ми да достигна до Емине? Не се страхувам особено от кучета, аз самият имам вкъщи голяма кавказка овчарка с не много добър нрав (миналата зима в момент на яд дори беше скочил да ме ухапе по гърлото, неговата кожа, а аз го храня!), много добър пазач на къщата ми, та, демек, свикнал съм с големи и лоши кучета, но откакто предното лято под връх Говедарника ме нападна едно куче с размерите на магаре и говедарят едва ме спаси, си имам едно наум.
И в пълен разрез с всички тия разумни мисли и напълно в стила на противоречивата ми същност, извадих ножа от канията и тръгнах по улицата към кучето.
То обаче не прояви никакъв интерес към мен, душеше си нещо покрай една ограда и толкова. Очевидно когато стадото не е наблизо и те знаят, че не са на работа, са кротки животинки.
Все пак е хубаво да се знае, че минаването покрай овчарника над село Лакатник може да не е напълно безопасно.
Поех по каменистия път към Тръстеная. Миналата година само бутах по него и следвах маркировката. Сега, окрилен от мисълта, че съм много по-лек и трениран в сравнение с тогава, гордо натисках педалите през камънаците. Слязох от колелото един-единствен път, и то заради две кучета-алармаджии до един овчарник, които не впечатляваха със солидна външност, но се опитаха да ме подгонят и трябваше да взема мерки.
В 15.10 ч. бях на Тръстеная.
Само по пътя от Искърското дефиле до нея са малко над 14 км. На една табела прочетох, че до Лескова са 5 часа. Имах време да стигна до нея, само метеорологичната обстановка започна да ме притеснява, защото на хоризонта над планината се трупаха тъмни облаци. Не знаех дали Лескова е отворена и по-важното, дали ще имам достъп до вода на хижата, ако не е. Аз до Лескова вода щях да си нося, но ако там нямаше къде да заредя, после до Мургаш какво правя? Един горски, пристигнал на Тръстеная малко след мен, ме увери, че хижата би трябвало да работи и със сигурност има вода там. Ако не, както той се изрази, „Балканът е подгизнал от вода тия дни”, тъй че няма страшно. Сигурно е излишно да разказвам как при почти всяка среща с хора в Балкана, при вида на колелото, те ме питаха откъде идвам и накъде съм тръгнал и след моите отговори някои оставаха със съмнения относно психическото ми здраве.
Е, други пък ме аплодираха, хора всякакви.
Тоя, горския, май беше от първите.
Продължих през малиновото насаждение. В другия край вратника беше затворен, но аз разплетох омотаните телове, с които беше завързан, и си минах. Нямаше кой да ме види и да ми се кара, но и да имаше, как така ще затварят трасето на маркиран международен туристически маршрут? Какво като е частна собственост?
За разлика от миналата година сега нямах съмения за маршрута нататък, карах си спокойно и уверено. Абе, друго си е да познаваш пътя... На горното езеро имаше рибари с палатки.
Минаването покрай мандрата по-нагоре беше затруднено от дълбока кал и подгизнали торища. Отне ми време, понеже бях с маратонките, а тях не исках да ги калям и мокря, нали затова мъкнех сандалите...
При излизането от гората под Издремец, на полянката, където при маркировъчния кол се прави резкия завой на югозапад, реших пак да похапна нещо, тъй като до Лескова си имаше бая път, а чувствах липса на енергия.
Няколко фурми решиха въпроса и напред.
Гледка от Баин камък. Долу вляво, до реката, се е „сгушил” манастира Седемте престола.
През гората си бутах, като се надявах, че по черния път след нея ще карам, но поради локвите по пътя карането не беше особено приятно Малко преди разклонението за Брезов дол започна да вали. Отделни капки имаше отпреди това и все се надявах, че ще се размине, но не би. Заваля си стабилно и за пръв път извадих дъждобрана. Само че поради късното му влизане в употреба и внезапно засилилия се дъжд не успях да откача сухарките от багажника и да осъществя идеята си по време на дъжд целия багаж да е по мен под дъждобрана, а аз да не спирам, като си бутам кротко, та тогава просто спрях, покрих и себе си, и колелото заедно със сухарките отзад, и изчаках да спре да вали. Спря след 20-ина минути.
После се разминах с едни туристи, мъж и жена, тръгнали от Ябланица сутринта и целта им беше Тръстеная. Те ми казаха, че Лескова си работи и е станала много хубава хижа. Мъжът ме попита защо бутам, а не карам, като съм тръгнал с колело. Как ли да обясня на човек, който не кара колело в планината, че от сутринта съм минал към 60 км и по тоя баир нагоре, макар и не много стръмен, точно сега не ми се кара?...
Пътят до горски дом Чукава беше много кален, да се чуди човек откъде да ги заобикаля вече тия локви...
А пък после, при подсичането на връх Чукава, поради това, че пътя се използва от дървари с трактори и камиони и е ужасно разкалян, съвсем ми се скапа настроението. Там има лек наклон нагоре, но може да се кара по принцип и е доста приятно. Но не и сега. Просто си бутах и псувах времето и дърварите. Въпреки че, стига да е законна тяхната сеч, те, хората, не са виновни, откъде да минат?...
Излязох най-после от гората под Чукава. По голото затревено било след това вече можеше да се кара, духаше вятър и влагата бързо се изпаряваше.
Тук в центъра на снимката се вижда Ботевград.
Най-високото отсреща, което се вижда, е Мургаш. Ясно се очертава и билото, водещо към него.
Стори ми се по-дълго това било от предния път, когато пробно го минавах, но тогава беше късна вечер, почти нищо не се виждаше наоколо, бях свеж и ентусиазиран и беше нормално да не добия реална представа за разстоянията. А сега бях вече уморен след цял ден блъскане. Спуснах се до мястото, където предния път нощувах. Близо до него, вдясно, тръгваше немаркиран път, който по мое мнение трябваше да е за Лескова. Имаше табела върху един кол встрани от пътя, върху която може би пишеше точно това, но не ми се газеше из високата мокра трева, за да проверя. Тръгнах по пътя вдясно и след известно разстояние се появиха табели. Добре, на прав път съм. След една или две изоставени къщи от Лескова махала по пътя надолу се появи и хижата. Часът беше 20.40.
Долу в механата й пируваше малка компания. Един от членовете й доста сериозно се беше „наквасил”, трудно се държеше на краката си, докато облекчаваше биологичната си нужда (малката, за щастие) пред вратата на механичката. Собственикът на няколко пъти ме предупреди да не му обръщам внимание. Хижичката – обновена, с нова дограма и мебелировка, чиста и приятна, с чудесно барбекю отпред...
Нощувката – 12 лева, от които 10 спане и 2 лв за агрегата. Доста приемливо, предвид условията. Само банята не беше ремонтирана още, собственикът чакаше да спрат най-накрая тия дъждове, за да събере бригада и да я направят, та се поизмих и изпрах криво-ляво на чешмата в барбекюто. Имах само 2 комплекта дрехи за похода и след всичката пот и кал през деня беше задължително да изпера единия и да облека другия, ако исках все пак да спазвам някаква хигиена. Печката в механата гореше, а над нея имаше опъната връв за сушене на дрехи. Чудесно, значи и тоя път ще изсъхне прането, напук на влагата отвън. После седнах и аз да хапна. Докато се ориентирам в обстановката и реда в тая хижа, хижарят ми донесе една голяма купа с таратор. Хляб – колкото ти се яде, никой не ти брои филиите. Реших, че с тоя таратор и хляба ще се наям доволно. Грешка. Когато купата се изпразни, без да ме пита, хижарят сложи пред мен една голяма чиния, пълна с прекрасен ориз с гъби и месо. Леле, ами сега? Стомахът ми е вече пълен, ама как да не хапнеш от тоя вдигащ пара, вкусен ориз? Изядох го без хляб и накрая вече щях да се пръсна. Цялата ми сметка, заедно със спането, излезе на 17,50 лв. Не се оказа евтина вечерята (по моите разбирания за евтино), но гостоприемството и условията правеха тая сума да изглежда направо незначителна. Даваха мач от световното по телевизията, не помня вече кой. Не го доизгледах, предната вечер на Петрохан ми беше обеца на ухото, и отидох да си лягам.
Така завърши този ден. Броя си го за доста успешен, движих се общо 15 часа и половина, за които изминах 73 км. Чувствах се добре, дъжд валя малко. Калта беше навсякъде, но въпреки това напредвах по план. Беше ми се образувал неприятен мазол на един от пръстите на краката, а и отзад ахилесите ми имаха рани от протриване от сандалите, но това е Ком-Емине все пак, кой на тоя преход не се сдобива с рани по краката?
Използвам случая да препоръчам посещение на хижа Лескова – хижата е чудесна, хижарят е супер. Забравих да спомена, че дори ми услужи с вивателския си телефон, за да звънна на жената да й кажа къде съм, понеже обхвата на другите оператори беше чак горе на билото.
4.07.2010 (неделя) Станах в 4.00 ч. Не знам поради каква точно причина, но не спах много добре, както и предната нощ на Петрохан. Дълго време изкарах в едно полубудно състояние, после някакви сънища, които не помня, и дойде време за ставане. Щракам ключа на лампата в стаята – няма никой. Агрегатът е изключен, ток няма. Взимам челника и с неприятна изненада установявам, че както си е бил в сухарката, по някакъв начин се е самовключил и е светил без нужда, докато са му свършили батериите. Чисто нови батерии, бях ги купил преди да тръгна и не взех резервни, за да не ми тежат, все пак нощни преходи не планирах и мислех, че за няколко инцидентни включвания един комплект ще ми стигне. По-късно, когато се сдобих с батерии и извадил си поуката, държах скапания китайски челник в разглобено състояние (отделно от батериите) и го сглобявах само при нужда. Във въпросната сутрин използвах резервния вариант – фенерчето на телефона си. Трябваше ми колкото да си направя чай със спиртника и да ида до тоалетна. Прибрах си дрехите от простора на печката в механата, събрах си багажа и се заех пак да чистя и да настройвам накладките на спирачките. Какво се мотах и бавих толкова, не знам, ама тръгнах чак в 6.30, след като вече отдавна се беше развиделило.
Поглед от връх Бигла (който неправилно досега бях смятал, че се казва Погледец) към Мургаш.
Тук подробностите по пътя ми се размиват вече, движението е предимно в гора, но маркировката е добра и лесно се следва, а и миналата година го бях минавал с голямо внимание и сега ми беше спокойно, че няма да се изгубя. Беше кално, разбира се, а на местата с дърводобив положението беше направо отчайващо.
Рядко се качвах на колелото, само на по-равни места без много препятствия, които не са много често явление в тоя участък. Не смеех да се спускам по големи наклони заради хлъзгавата кал и липсата на добри спирачки. Бутах си и се самоуспокоявах, че ще дойдат и по-добри условия за каране по-нататък. Сутринта явно не бях настроил много добре накладките, защото стържеха дразнещо по шините и се наложи на едно място пак да ги разглобявам и настройвам.
С тежест в душата очаквах да стигна до ония паднали дървета, които препречваха пътя и трябваше да се прескача оградата на ДДС „Витиня”. Но каква приятна изненада беше за мен да видя, че на това място е прокаран нов черен път по склона, че дърветата са изрязани и извозени, а мястото е почистено!
Обзе ме радост и вълнение, спестих си поне половин час мъки! Времето засега също обещаваше хем да е слънчево, хем приятно хладно, както досега. Просто перфектно, като изключим калта, но то две добри няма. Във ведро настроение продължих напред.
В 10.28 ч. пресякох шосето между Врачеш и Ябланица, като местността се казва Дълбокият трап. Споменавам го, тъй като за хората, които не познават много добре района, то е един от малкото сигурни знаци, показващи докъде точно си стигнал. По-нататък има препятствия по пътеката от сорта на натрупана пръст, препречваща пътя и паднали дървета, които трябва да се заобикалят отляво, катерейки се по склона.
Много внимавах по-нататък за мястото, където маркировката се отбива от черния път вляво по пътека, а пътят води до сечище и свършва. Там се бях объркал миналия път и не исках сега да допускам същата грешка.
Нямаше проблем. Дори се учудих предния път как съм го допуснал. Но тогава и опитът ми по пътеката беше по-скромен, нормално е. Напред знаех, че маркировката трудно се следи и много внимавах. И въпреки това пак я изпуснах! Отклонил съм се само 50-ина метра вляво от пътеката, но видях зор, докато я намеря. Като интересното е, че докато я търсих, оставих колелото на уж характерно място, за да не го мъкна през тревите и клоните, а след като я намерих, не можах пък колелото да си намеря веднага.
Там има едни високи до гърдите треви (не го знам какъв точно е тоя ботанически вид), които при преминаване през тях отделяха някакъв гъст и ситен бял прашец, който се полепваше по дрехите и незащитените части от тялото, създавайки усещане за сърбеж и мръсотия. Абе, гаден участък!
Излязох най-сетне от гората.
Гледката към Мургаш този път липсваше – върхът беше обвит в гъста облачност и мъгла. Започнах изкачването по северното му ребро, като в началото има участък, обрасъл с гъсти храсти, където трудно се следи пътеката. Отчупих няколко клона на по-обраслите места, създавайки по този начин ориентир за тези, които ще минат след мен по пътеката. След това беше по-лесно от миналата година, мушичките ги нямаше, а и не беше жега. В 12.31 ч. излязох на трасето на газопровода, което всъщност е черен каменист път, на който излиза пътеката. Самата тръба на газопровода не се вижда, заровена е в земята. Разстоянието от Дълбокия трап до тук е само 5 километра, а преминаването му ми отне цели 3 часа.
Искам да кажа, че теренът си е труден, когато е мокро и буташ колело по него.
Ако се продължи по тоя път надясно, се слиза стръмно надолу до едно мочурище, където тръбата излиза от земята, прескача го отгоре и после пак се „заравя”. След още малко слизане се пресича река Еловица и след нея се изкачва друго ребро на Мургаш, като пътя пак е много стръмен. Все по тоя път/газопровод се стига до хижа Мургаш.
Аз обаче вече бях минавал по този път миналото лято и той не ми беше интересен. Сега исках да стигна до билната поляна Белия камък. Предварителното ми разузнаване сочеше, че трябваше да продължа по газопровода наляво и след стотина метра да завия нагоре. Първо се убедих, че пресичайки пътя, право нагоре няма нито пътека, нито маркировка. Поех наляво и след 140 м наистина имаше път нагоре, но немаркиран. Имаше само черно-бяла маркировка на горските, която не знам какво точно указва. Отдавна съм забелязал, че черно-бялата маркировка на много места съвпада с червената, което обаче не значи непременно, че мога да следвам нея като правилна. Повъртях се малко, почудих се, оставих колелото и раницата и тръгнах нагоре да видя накъде води черната маркировка. Стигнах само до едни гъсталаци, загубвайки 20-ина минути. Върнах се при колелото и реших да бутам нагоре, пък все някъде трябва да ме изведе, посоката очевидно беше към Мургаш, т.е. правилната. Продължих по пътя, който после стана пътека, постепенно осъзнавайки, че това е просто продължението на билото на северното ребро след газопровода и посоката наистина е вярна. На стар планинар тия мои разсъждения може да му се сторят смешни, но мен никой не ме е учил на тънкости на ориентирането в гъсти гори и планини и съм принуден в своите самостоятелни странствания да се уча сам. Както и да е, излязох на една поляна, която реших, че трябва да е Белия камък, понеже имаше един голям камък на нея с нанесена маркировка.
От камъка, погледнато на запад, се вижда стръмния път на газопровода, изкачващ другото ребро на Мургаш, по който се катерих миналата година, като река Еловица остава долу в ниското.
Мургаш продължаваше да тъне в мъгла и облаци, а на хоризонта се виждаше как планината беше забулена с плътна дъждовна пелена. Започна и да гърми, като бурята очевидно се приближаваше. Пътеката продължаваше през полянката нагоре и нямах друг избор, освен да я следвам. После, може би около километър или малко повече от газопровода (не го засякох, задаващата се буря не ми даваше много да мисля за подробности) излязох на значително по-голяма билна поляна с колове по нея. Това вече е Белия камък, няма съмнение.
Мълниите бяха все по-чести, видех ли светкавицата, си запушвах ушите, гърмът след нея беше оглушителен! Закапаха и едри капки дъжд. Уплаших се сериозно, както се шматкам с това колело от хром-молибденова стомана по откритото било, съм като подвижен гръмоотвод! Знаех, че от Белия камък трябва да има три пътя. Един, който траверсира от север върха и води към хижата. Такъв обаче не видях, то не че имах и много време да се оглеждам... Втори, който стръмно изкачва Мургаш право нагоре; май видях откъде тръгва пътеката, но наистина бяха някакви стръмни скали, това си е направо алпинизъм. И трети, който води директно до Зла поляна, като се пропуска Мургаш. Някой дали има съмнение какво избрах тогава?
На всички критици, които ще ме упрекнат, че не съм се качил на Мургаш по време на моя преход, ще отговоря така: 1) Вариантът през Зла поляна си е напълно законен и маркиран, има си го на картата; 2) На Мургаш вече бях се качвал с колелото и си имах снимка от върха; 3) Бързах за морето, Мургаш не ми беше интересен, особено с тия мъгли; и 4) но може би най-важно: В оня момент на връх Мургаш започваше да вилнее лятна гръмотевична буря с дъжд и мъгла! Не съм толкова луд да се опитвам да го катеря с колело при тия условия!
Изнизах се от Белия камък по най-бързия възможен начин и се шмугнах в гората на път за Зла поляна. Тук листата на дърветата все още бяха преграда за дъжда, но не след дълго прокапа и през тях и извадих дъждобрана. Време беше за пръв път да приложа на практика намерението си за движение при дъжд: свалих сухарките от багажника, преметнах ги през рамо, увих седалката в найлонова торбичка да не се мокри, наметнах дъждобрана и почнах да бутам по баира. И ето ти първия проблем: дъждобрана беше прекалено дълъг и го настъпвах при движението си. Тоя дъждобран изпълнява функцията и на палатка при нужда, затова е с по-голяма площ, но тая площ ми пречеше при дъжд... Принудих се да придържам предния му край и едновременно да бутам колелото, което беше неудобно, ама нямаше как.
За щастие дъждът скоро спря. Явно се бях оказал в периферията на бурята. Поизтръсках дъждобрана от водата, прибрах го и продължих нагоре по пътеката. Облачността се разкъса и слънцето се показа, а лъчите му зашариха по листата на дърветата около мен. Пътеката стана по-стръмна накрая и някак изведнъж и неочаквано излязох на Зла поляна.
Беше 14.20 ч., а от газопровода дотук са около 3 км и половина. Тук закачих пак сухарките на багажника и с надежда, че бързо ще стигна Витиня, подкарах колелото. На самата поляна, изглежда, беше валяло съвсем малко, да не кажа никак, и се караше. Пътя след нея обаче явно често се използваше от кравите от говедарника и беше много разкалян. Дотук бях с карането. Появи се проблем и с маркировката – никъде не виждах такава. Миналото лято бях минавал по този път и бях останал с впечатление, че е маркиран и няма къде да се сгреши. Сега обаче не я виждах. Следвах билото по пътя леко притеснен, гледах и компаса, на изток си се движа, не би трябвало да има проблем. Доста по-нататък минах през място, което конкретно си спомнях отпреди и знаех, че има и табела. Табелата си беше там, пътя беше този, успокоих се. Гора, гора, тук-там полянки и леки качвания, но повече слизане. Успявах на места да се качвам на колелото, но твърде рядко и твърде за кратко. При едно от тия карания реших да мина през една плитка локва на песъчливо, ниско място, беше ми писнало да бутам. Голяяяма грешка! Влязох с по-висока скорост, предната капла затъна до главината в кал, колелото се закова изведнъж на място и остана право, а аз едва не се преметнах през кормилото!...
Поокалях се малко, но какво да се прави, никой не е казал, че на Ком-Емине винаги е чисто и приятно.
Продължих си напред, но отново дойдоха облаци и почна да гърми. Бях си в гората и сравнително спокоен, казват, че шанса мълнията да те изпържи докато си в гора е доста малък. След малко закапа и дъжда. Отново. Този път обаче явно щеше да си вали стабилно. Спрях под едно дърво, наметнах дъждобрана и се отдалечих за всеки случай малко от колелото, защото пак гърмеше здраво, а дъждът се превърна в истински порой. Не след дълго зачука и яка градушка, а пътят към Витиня заприлича на река. Не ми оставаше нищо друго, освен да го изчакам търпеливо да спре, а надеждата тази вечер да стигна до х.Чавдар бавно угасваше.
Валя около половин час, а после още толкова да пръска по-слабо. Слънцето отново се показа и разгони облаците.
Използвах времето докато се поизтече водата да похапна малко ядки и фурми.
После продължих бавничко напред, стараейки се да заобикалям колкото мога дълбоките локви и да не джапам в тях. Тук май за първи път разбрах, че колкото и да си пазиш краката от калта и водата, винаги, ама винаги идва момент, в който ще подцениш някое място и ще се гмурнеш поне до глезените... Бях със сандалите, но и с чорапи, понеже ми беше протрита кожата на места и чорапите правеха ходенето по-поносимо. Именно заради чорапите се стараех да не се калям много, но... беше си въпрос само на време и това време не закъсня. Поскапа ми се още настроението, но си бутах напред, имам ли избор, а Витиня не идваше и не идваше...
Преди прохода маркировката сече завоите на пътя, а аз, понеже така или иначе си бях пешак, следвах нея. Не беше приятно, пътека няма, а къпинаци и високи треви - колкото щеш. Бяха мокри обаче, и минаването през тях е по-поносимо. В 18.50 ч. достигнах бензиностанцията на Витиня.
Физиономията ми означава, че съм разочарован от късмета си с времето...
За разлика от пролетта, когато с Райко тръгнахме оттук да разучаваме маркирания път край Звездец, сега чешмата с мечката работеше. Веднага я окупирах, сваляйки с кеф, доколкото е възможно, калта от себе си. Беше неделя, а точно тогава бензиностанцията не работи. Съответно и къпането тая вечер се отложи за по-добри дни, тъй като бензинджията беше властелинът на топлия душ в района. А него го нямаше.
Едва ме изчака да свърша с миенето и небето пак се изсипа...
С идеята за х.Чавдар тази вечер бе свършено. Имаше време да стигна до Арабаконак, но там нямаше къде да спя, а на открито сред всичката тая влага, кал и дъжд не ми се искаше. Включих телефона. Беше ме търсил Павел от Пирдоп (papi007 във форума), който следващия ден щеше да се включи на Кашана и да ме придружи малко нататък. Поръчах му да ми донесе накладки за спирачките и батерии за челника. Остана само да му се обадя на другия ден да му кажа кога точно очаквам да съм на Кашана. Звъннах и на Жоро от Троян (joropc), който щеше да ми вземе колелото на Кашана, за да не го мъкна и него през трудния терен нататък до Беклемето. Разбрахме се, плановете бяха без промяна. После се отправих към туристическата спалня на прохода. Работеше (нощувка – 5 лв), но не се предлагаше храна.
Имах си запаси, не беше проблем. Дъждът спря, изпрах си дрехите, проснах ги отвън, надявайки се, че няма да вали пак през нощта и се ориентирах към лягане.
Равносметката: ден на кал, бури и дъждове. Карането беше малко, дори си мисля, че без колело може би щях да съм по-бърз. Общо по маршрута - 12 ч. и 20 минути при изминати само 38 км. Но... толкова. Утре повече.
05.07.2010 (понеделник) Тук за пръв път спах малко по-добре. Може би вече посвикнах с новия режим и това, че съм на Пътеката, знам ли... Но целта за този ден бе х.Планински извори, нямаше много време за спане. Станах в 4.15. Дрехите навън не бяха изсъхнали, само не разбрах дали заради влажния въздух или пак беше валяло през нощта. Прибрах си ги мокри в раницата, а през деня ги сушех една по една по време на движение. Тоалетна, горещ чай, дежурната сутрешна настройка на накладки и в 5.35 ч. поех по асфалта към Арабаконак.
Очаквах, че тревата след отбивката вляво покрай оградата ще е мокра и предвидливо си бях обул непромокаемото долнище и сандалите, но не очаквах, че ще е толкова висока!... Когато минахме с Райко оттук преди около 2 месеца беше толкова чисто, няма папрати, треви, на много места си карахме и за час и десет минути бяхме при паметника. А сега – растителност колкото мен висока на места, и всичко плува ли, плува във вода!... Нула процента каране, само бутане, провиране и псуване. Не следвах плътно маркировката, гледах само да не изпускам от очи оградата. Имаше някакви пътеки на животни покрай нея, най-вече коне, тях ги видях, които малко от малко ме спасяваха от високата растителност и затова ги следвах. По едно време взех да се чудя защо ми се струва толкова непозната обстановката наоколо, все пак това беше третото ми преминаване на тази отсечка за една година и трябваше да съм натрупал някаква база от спомени? И защо не идва онова сечище със спускането и изворчето долу, толкова време вървя вече?
Започна стръмно изкачване, което си спомнях и което според мен трябваше да е последното преди излизането на открито. Виждаше се края на гората, но отказвах да повярвам, че това е той, не бях минал още през сечището с изворчето. Вярвах или не, в 7.14 ч. излязох на изхода на ДДС „Витиня”.
Стана ми ясно, че следвайки оградата, съм пропуснал изворчето, което е останало долу. Оказа се, че без да знам, съм минал по по-кратък път и съм си спестил едно слизане и качване. Ами, супер
Оттам последва бързо спускане към асфалта на прохода, а паметникът от другата страна беше обвит със сутрешна мъгла.
Бърза снимка на неговия фон отблизо
и напред и нагоре по черния път за билото.
При предишните ми преминавания все се стараех да следвам маркировката и се лутах по баира между гъстите борчета. Сега спокойно си карах по пътя и знаех, че няма да се изгубя. Събудих Павката (papi007) към 7 и половина /какво е това спане по това време, аз откога съм на път?!:)/ и го уведомих, че очаквам към 13 ч. да съм на Кашана.
Връх Баба ме очаква...
Подминах оная барака вляво с маркировката след Стъргелската мандра с намерението да се изкача до Етрополския проход по черния път от Стъргел за Бойковец през билото. След бараката пътят взе да се спуска стръмно надолу, чак се притесних колко надолу съм слязъл. На едно място имаше отбивка вляво. Не ми изглеждаше да е това пътя от Стъргел, който търсех, но посоката му, поне в началото, изглеждаше правилна, и поех по него. Минах покрай ето тази съборетина
и продължих още напред, докато пътят не свърши ето тук:
Нямаше никой. Вероятно мястото се използваше от дървари като „базов лагер”, но нямаше как да съм сигурен, а и не ме интересуваше особено. Върнах се обратно до там, където се бях отбил от пътя, и си поех пак надолу.
Вдясно и ниско долу се показа село Стъргел, а скоро стигнах и до пътя от него към билото. На разклонението, от дясната страна, май имаше някаква чешма, но не й обърнах особено внимание, вода си имах.
Поех наляво по пътя. Лек наклон нагоре, приемливо каменисто, стичаща се вода, но без кал, хлад, сянка – перфектното каране на колело в планината! Пътят вие на серпентини нагоре, като се кара навсякъде, и се стига до ето тази чешма:
Имах някакъв спомен, че в описание от интернет на вариант на маршрута от Арабаконак до Чавдар се споменаваше за чешма, покрай която се поемало нагоре и се излизало на стар римски път. Римският път вече ми беше познат от излета с Райко, вероятно от тая чешма нагоре също можеше да се излезе на него. Не ми се буташе обаче през калта в гората, знаех си, че черния път, по който се движех, също ще ме изведе на билото и не ми се изпускаше приятното, лежерно каране на първа предавка нагоре по него.
Това каране продължи около 45 минути и с гордост от себе си и доволен от избора си, излязох на билото.
Оттам до Чавдар е яко спускане по принцип, но имаше доста локви по пътя, които ми накъсаха приятното преживяване.
Както и да е, в 9.57 ч. бях на хижата.
Хижарят Иво, когото познавах от предното си идване с Райко тук, го нямаше – натирили го да си чисти натрупаните отпуски. Заместваше го някакъв чичко с мустаци. Отпред на терасата имаше и още трима други мъже, може би ловци, защото обсъждаха успешен ли би бил някакъв изстрел към хипотетична сърна на съседния склон и колко ли е точно разстоянието до него. Тук първата ми работа бе да се измия в банята, да си облепя раните по краката и да си обуя маратонките. Оттук до Кашана знаех, че беше черен каменист път и те бяха по-подходящи от сандалите. Питам чичото дали има нещо за ядене. Няма, вика, няма туристи и не съм готвил, има топъл чай обаче. И консерви има, можел да ми даде. Не ща консерви. Те таман закусваха, филии с маргарин и сирене. Аз маргаринът съм го спрял по принцип, нали е хидрогенирана растителна мазнина, т.е. вредно, ама карай, в Балкана може Поканиха ме и мен, а аз не чаках да ми повтарят.
После обаче чичото се тупна по главата и се сети, че има останало от снощната скара. Печена сланинка, салам, наденички – нека ми е зле!
Нищо, че и месото гледах да избягвам.
Докато чичото и ловците играеха карти на съседната маса, аз се нахраних доволно и се стегнах да тръгвам. Какво дължа? Нищо, здраве.
Така е на хижа Чавдар, човещината в Балкана не е мъртва навсякъде...
В 11.03 ч. вече бях на път.
Миналото лято, като минавах пътя към Баба, беше адска жега и баира ми се стори тегаво стръмен. Сега духаше хладен ветрец и изкачването беше доста по-леко. В местността Хаджийца се отбих до паметника на руските воини.
В подножието на Баба пристигнах точно в 12.00 ч.
Тук се чух с хижаря на Кашана, към един часа щял да бъде на хижата, няма проблем да си оставя колелото там, преди да дойде Жоро да го вземе. Продължих към връх Говедарника, оглеждайки се за стадото крави и най-вече за огромния пес, който щеше да ме изяде тук лани. Нямаше ги. А кравите търсеше и тоя стар балканджия, яхнал белия кон, с който разменихме няколко думи по пътя:
Малко след Говедарника, на самия път, видях първата си змия от по-сериозна „порода” в планината:
Беше мъниче, а тук минават големи и тежки камиони. Дано да има късмет да оцелее...
Неизменните стада коне отново си бяха там, по пътя към Кашана.
Показа се и Златица, родното място на майка ми.
Вече бързах, един часът минаваше, а Павката ме чакаше на Кашана. Стига снимки, спуснах се към прохода, внимавайки все пак с изтърканите си спирачки да не направя някоя беля. В 13.34 ч. акостирах на х.Кашана. Километражът показваше изминати 162,87 км.
Аверът ме посрещна още на пътя преди хижата.
Беше ми донесъл и батерии за челника, и 2 чифта нови накладки за спирачките. Докато си свалях багажа от колелото и се трансформирах в пешеходен турист, Павката попрегледал возилото ми и веднага открил някакъв разхлабен болт на рамката. Добре, че го е забелязал, аз така щях да си карам, докато колелото не се разглобеше под задника ми... Оправда се носенето на шестограните сред инструментите.
Хижарят също пристигна в тоя момент, отвори хижата, та си напълних всички шишета с вода, тъй като до Планински извори не очаквах да има такава по пътя, оставих му колелото, той ни даде съвет как да продължим, който така и не послушахме, и поехме нагоре...
Оттук нататък започваше непознатото, истинското Ком-Емине за мен. Почти целият път досега ми беше известен, бях го минавал на части и не го приемах като предизвикателство. Напротив, гледах да го мина бързо и безболезнено, без много хабене на сили и емоции. Мисля, че успях да го постигна, въпреки спънките, дължащи се главно на времето. Минах го за по-малко от 3 дни и като изключим дребните рани по ходилата, се чувствах отлично. Нямаше лишения, нямаше глад, жажда и жега. Не спях достатъчно, но мотивацията и стресът, дължащ се на нея, ме поддържаха на ниво.
С две думи – дотук отлично! Следваше Централна Стара планина.