Ком - Емине

За всичко свързано с МТБ, което не е за някой от другите форуми. Например: разкази и преживявания, мнения по различни общи въпроси, интeресни продукти, новости и т.н.

Рейтинг за публикуване на тема / Рейтинг за отговор / Тежест: 1000 / 1000 / 20

Re: Ком - Емине

Мнениеот Boyan1984 » Чет Юли 29, 2021 8:23 am

Оставам без думи и с отворена уста. За още от същото :beer:
Let's fucking DIE!
Boyan1984
 
Мнения: 2420
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Мар 29, 2010 12:33 pm
Местоположение: Кюстендил

Re: Ком - Емине

Мнениеот Admin » Пет Юли 30, 2021 11:25 am

Като гледам само за 2-3 дни колко перипетии, не смея да си помисля в следващите какво ще бъде... :D
Страхотно е, че все още има такива разказвачи като теб, Заки! :beer:
Интелигентният човек има възможност да се държи като такъв или като простак. Простакът няма подобен избор.
Аватар
Admin
 
Мнения: 16374
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Май 20, 2002 12:00 am
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот zacky » Съб Юли 31, 2021 7:51 pm

Последната ни среща с Митко на Кръстец, където отпразнувахме скромно студентския празник и си припомнихме небивалиците, които преживяхме заедно по пътя към Емине, по някакъв паметен за мен начин маркира последните дни на една дълга ера в живота ми – тази на неизменен член в клуба на самотните сърца.

Денят след като се върнах от Кръстец, постави началото на новото летоброене в моето житие. Поканих на среща Криси. Както се казва, бързо се сближихме и заживяхме заедно почти веднага. Два месеца по-късно й предложих да се бракуваме, а след още два – три месеца направихме сватба.

Последваха четири щури и безгрижни години, в които разполагахме с цялото време на света да се радваме на живота и на любовта си, без да мислим за утрешния ден. След това се родиха момчетата и при все, че грижите и отговорностите значително нарастнаха, родителството ни подари абсолютното, изпълнено със смисъл семейно щастие.

Хората обичат да се шегуват със семейните взаимоотношения. Аз също си позволих тук-там в този разказ да се направя на интересен на гърба на съпругата ми, но истината е, че тя е най-прекрасния, всеотдаен и подкрепящ човек, който можете да си представите. Нежна и грижовна майка, супер домакиня, позитивна, весела, оправна... каквото и още да кажа ще е малко. Е, разбира се, има и моменти, в които яхва метлата, но коя жена ги няма.

Та да се върна на прехода и срещата ми с Митко, за мен не беше странно, че с промяната на семейното ми положение, позабравих доста от старите си хобита, навици и познанства. Поговорихме, разменихме си телефонните номера и си обещахме, че задължително ще се видим скоро. Той щеше да остане на Чавдар за ден - два, но мен ме чакаше път и не ми се щеше да губя от фокус предстоящите изпитания. Този ден го бях определил за полупочивен, обаче трябваше да стигна поне до Златишки проход, за да съм в добра стартова позиция за сериозните предизвикателства отвъд.

Митко ме изпрати до долу. Толкова бях ошашавен, че забравих да се обадя на Иво. Поех нагоре към билото и не спирах да мисля как се получи тази среща. Да се каже „просто случайност“ ми се струва твърде неубедително.

Имах време и не бързах, но все пак реших да не изкачвам красивите и внушителни върхове от север, а да се движа в ниското. Чудех се какво не му харесват на пътя и не след дълго разбрах. От базата на военните и доста на изток, това вече буквално не е път. Окъде се взе толкова камънак – не е за вярване. Супер рисков участък за инегритета на бъреците ви, за велосипеда, най-вече за гумите. На места се бута, трябва да се внимава!

По едно време този най-ужасен „пътен“ участък от целия преход приключи, отпуснах спирачките и не след дълго се озовах пред хижа Кашана. Посрещнаха ме две доста едри лаещи кучета – едно вързано и едно пуснато. Черпих ги по една-две от кучешките бисквитки и станахме приятели.

Отпред беше и хижарката мама Данче. Казах й, че я познавам задочно от филма на Марти Стефанов (с Божо на море от Ком до Емине). Скромна жена, изключително сърдечна и гостоприемна. Трудно е да не я харесаш.

Попитах дали мога да остана да спя отвън – „Разбира се! Разполагай се където ти хареса“. „А може ли да взема един студен душ?“, попитах. „Ей там, в онова бунгало е банята. Влизай, къпи се – ако щеш със студена, ако щеш с топла вода.“

Тук отново ще се отклоня от разказа за момент. Има две-три простички неща, които възприех като полезни нововъведения в живота си през последните месеци и които, убеден съм, много подпомогнаха отличния ми тонус по време на прехода. Мисля, че е модерно подобни практики да се представят с етикета „биохакинг – biohacking“.

Изрично уточнявам, че споделям личен опит и не твърдя, че това което работи при мен, ще работи при всеки. Та единият от моите „биохакове“ е, че свикнах да се къпя само със студена вода. Може би сте срещали доста нашумелия напоследък „Метод на Вим Хоф“ а.к.а. Ледения човек. Ами това е, като методът освен излагане на студ включва и малко дихателни упражнения и още нещо, което едни твърдят че било медитация, други – че било постоянство.. Все едно.

От началото на годината търсех решение за един лек, но постоянен дискомфорт в коленете. Така попаднах на информация за метода. Започнах веднага, моментално влизайки в банята под студения душ. Не издържах и петнадесет секунди. През следващото денонощие се усещах в някакво междинно състояние на полу-хрема. Въпреки това на следващия ден завърших къпането с десет секунди под студената вода. Всеки следващ ден увеличавах с по десет секунди и така след две седмици започнах да се къпя само със студена вода. Правя го от четири-пет месеца и се чувствам супер!

Междувременно няколко пъти съм пробвал потапяне в планинска река, във външна вана с коричка лед при минусови температури, в надуваем басейн пълен с лед. И нищо ми няма – здрав съм, не се разболявам, чувствам се отлично. В интерес на истината тоя проблем с коленете се опитвах да го реша почти половин година по безброй начини – с мазила, физиотерапия, рейки, Боуен терапия, със студената вода... Оправи се чак като тръгнах на прехода и Слава Богу, оттогава не се е обаждал.

Не съм глезльо като става въпрос за хигиена. Тръгвайки с идеята, че няма да ползвам хижи ми беше ясно, че ще има моменти, в които ще си лягам мръсен и подгизнал в собствен сос. Само че навика да се къпя със студена вода превръщаше всеки крайпътен извор в отлична възможност за баня. А тук нещата не опират само до удоволствието да се изкъпеш. Студената вода, наред с всички други ползи, доказано подпомага по-бързото възстановяване на мускулите след тежкo натоварване. Завършвам тази тема, връщайки се към разказа, с това, че според хижарката мама Данче, Божо също се къпел със студена вода. Мислех си колко смешна игра на думи се получава ако кажеш на някой: „Горещо препоръчвам“ ...да изтезава тялото си със студ. Но ви го казвам ;)

Взех си хубав студен душ, изпрах пак чорапите и тениската от титулярния екип и се пренесох в столовата. Там се запознах с Олег – приятен събеседник на средна възраст, който правеше прехода за пореден път, с идея за доста бързо преминаване от десетина дни. Поразговорихме се. Аз пак пуснах моята КЕ плоча, този път в допълнение с разказ за удивителната среща на х. Чавдар отпреди няколко часа.

Тъй като вече имах две солидни хапвания за деня от обед насам, малко лекомислено подцених възможността да си поръчам нещо по-съществено за вечеря. Видях, че мама Данче направи на Олег два сандвича за из път. Аз също поисках един. На следващия ден ще ви трябват калории, така че ако не разполагате с достатъчно собствена храна – сандвичите са добър вариант, препоръчвам.

Докато не съм забравил! Тук е моментът да обърнете внимание на грижата за краката си. Аз не го направих както трябва и имах неприятности. Оттук нататък започва голямото бутане. Ходенето е повече от карането. Съответно рискът от протриване и поява на мазоли нараства неимоверно. През 2007-ма прилагах една проста и безотказна система – всяка сутрин облепях всички уязвими части на пръстите, петите и ходилата с ролка лейкопласт, а вечер махах лепенките.

Когато си купувах медикаментите за прехода и поисках ролка лейкопласт, аптекарят ме попита каква да бъде. Отговорих „Най-хубавата“. Той ми даде някаква специална – не залепвала силно върху кожата, сваляла се лесно, не пускала лепило.

На Кашана изпълних процедурата по протокол, обаче в края на деня, когато свалих чорапите, положението беше отчайващо. Някои лепенки се бяха разлепили и омацали краката ми с лепило. В комбинация с праха и мръсотията по кожата ми се беше образувала чернилка, която нямаше сваляне. Бяха тръгнали мазоли, най-вече по петите. Други лепенки пък не се отлепяха докато не смъкнат част от кожата. След този ден спрях да слагам лейкопласт и мазолите разцъфнаха на воля. Всяко сваляне и обуване на обувките беше мини инквизиция.

За да нямате подобни проблеми пробвайте предварително какво работи за вас като грижа за краката и го прилагайте. Ако оцелеете без поражения в участъка Златишки проход – вр. Ботев, всичко ще е наред.

Олег отиде да си ляга. Аз останах още малко. Пробвах да се чуя с Криси по телефона на мама Данче, обаче не се обади. Накиснах овеса, приготвих багажа за следващия ден и отидох на поляната да си лягам. По едно време Данчето тича с телефона. Беше Криси.

Стана около десет часа. Уж ще заспивам, че сутринта ще тръгвам по-рано. Какъв ти сън, братко! Тая свободно разхождащата се кучка, дето уж ми беше приятелка, застанала баш до бивито и лае ли лае, а покрай това разлайва и вързаната и едни други мастии горе на пътя. Данчето каза, че я прибрали наскоро. Лаеше с такова огромно усърдие, сякаш искрено вярваше, че точно за това я държат и с тоя безсмислен непрекъснат нощен лай си изкарва хляба.

Въртях се, въртях се, не можах да мигна! По едно време гледам, станало три и нещо. Кучката не спира да лае. Викам си – ясна работата, ами да събирам багажа и да тръгвам. Замъкнах бивито в столовата, закусих, събрах си нещата и дим да ме няма. Беше четири часа и седем минути.

Покрай изчетените пътеписи разбрах, че има някаква пътечка от прохода нагоре, която качвала билото доста по-плавно от север-северозапад и е подходяща за колоездачи. Миналия път минах през класическия маршрут и помня, че беше доста стръмно. Иво от Чавдар ми каза да пердаша нагоре по класическата пътека. Мама Данче ме посъветва така: "Колоездачите се качват и спускат по пътечката, дето тръгва от чешмата на асфалта нагоре, после завива на ляво от трафопоста. Оттам гледай маркировката и утъпканата пътека, докато излезеш на билната маркировка – няма къде да сбъркаш."

Доверих се на Данчето. Пътечката се следи лесно, не след дълго набрах височина и излязох на билото преди първия от десетките върхове, които трябваше да предолея през този дълъг и изтощителен ден. Обръщайки се назад, някъде по-долу и встрани видях светлинка от челник и се досетох, че това е втората останала без сън жертва на лаещата хижарска кучка – Олег. Беше споменал, че иска да стигне до з. Орлово гнездо и явно бе тръгнал малко след мен.

Реших, че няма смисъл да го изчаквам. И без това щеше да ме настигне. Продължих по зимната маркировка нагоре, обаче по баирът започна рязко да се усилва. Огледах се назад пак за Олег, не видях нищо и продължих. След малко гледам светлинката пъпли напред, но доста по-ниско от място където се намирам и тогава ми светна, че той е хванал подсичаща пътека, а аз практикувам алпинизъм с колело по билото. Нагоре баир – да те хване страх.

Викам си: "Тръгвам и аз надолу по диагонал, все някак ще стигна до тая пътечка." През това време светлинката на колегата се стопи в далечината напред колкото да ми подскаже долу-горе каква посока да следвам.

И като се почна едно храсталясване из клека надолу, батеее... По едно време ми се прирева. Тоя клек расъл, расъл, та се забравил. Не газиш, ами плуваш в море от клек, при това с колело в ръка. Докато стъпя най-накрая на тая заветна подсичаща пътечка ми се разказа играта. Пък и по нея после не е много бързо придвижването, че и тя широка една педя и лъкатуши насам-натам. Състезателят в мен разсъждава: "Олег сигурно стигна до Планински извори, пък аз още не съм излязал от клека! Няма да мога да му наваксам само с едно спускане към Белкемето и малко чер път след това."

С триста зора стигнах до подножието на вр. Свищи плаз. Вече беше започнало да се развиделява и очертанията на варианта за подсичане личаха съвсем ясно. Зарекох се до Беклемето където е възможно да минавам метър без качване и спускане на върхове.

Оттам нататък започва едно безкрайно бутане нагоре, често и надолу. Кара се тук – там, но не за дълго. Първата си кратка почивка направих някъде към девет. Бях прегладнял и хапнах сандвича от хижата. Осъзнах сериозната си грешка, че снощи, решавайки продоволствените въпроси на пълен стомах, не осигурих достатъчно хапване за днешния тежък ден. Трябваше да взема не един, ами поне три сандвича, но вече беше късно. Имах стотина грама пастърма, малко овес и мед. В първата част от разказа пропуснах да отбележа, че в раницата носех и два енергийни гела с кофеин, които ми бяха останали от състезания. Пазех си ги за аварийни ситуации.

Сега, драги читатели, особено тези без състезателен опит, моля запомнете едно: колкото и да сте корави, издръжливи и подготвени – сериозното каране/бутане/носене иска сериозно хапване през цялото време. Осигурете си достатъчно и подходяща храна, особено за такива участъци от прехода, в които не можете да разчитате на зареждане в хижи или проходи. Със своята компактност, сравнително малко тегло и висококалорийна стойност, геловете са отлично решение. Ако закъсате буквално спасяват живот и по скромното ми мнение в ни най-малка степен не са противо-Ком-Емине-ционни.

Така и така неусетно стигнахме до мястото от маршрута, което не е измислено за минаване с велосипед, нека продължим с малко теория. Съществуват две школи в разбирането как най-ефективно се преодоляват тежките (некараеми) изкачвания и спускания. Първата е школата на Райко – колелото се грабва (на рамо, на гръб, на врат, както дойде..) и се пренася. Втората е школата на Иван Чолаков – „Много мразим да носим!“. Колелото не се носи, а се бута, най-малко понеже ако носенето беше по-лесно от бутането, праисторическите хора изобщо нямаше да изобретят кръглото нещо.

Същестуват и комбинирани системи с превес на едната или на другата техника. Аз съм последовател на втората школа. Качих колелото на гръб само веднъж за няколко метра. По-натам ще разкажа.

Разбира се има места, на които се налага да повдигнеш малко велосипеда, но само колкото да можеш отново да продължиш с бутането. При единственото ми каране по Пътеката тази пролет, носех тук – там колелото на гръб и тогава тази операция ми се строи лека и приятна. Сега обаче, когато раницата бе пълна с багаж и вода, а на колелото висяха бивито и чувалът, носенето изглеждаше крайно неподходящо решение.

Нагоре – надолу – нагоре – надолу... В един момент всичко сякаш се слива в едно. Прекрасни гледки, необятен простор. Медодобивният завод остава все по-назад и по-назад. Времето е приятно топло. Пухкави бели облачета се гонят по небето, спасявайки ме от жарките слънчеви лъчи. Сякаш някой е нагласил за мен най-оптималните настройки на природния климатик. Усещах с цялото си същество гостоприемството на планината. Чувствах се като скъп и желан гост, не само тук, а от началото до края.

С тези ведри мисли наум, малко след единадесет стигнах до обора Планински извори и продължих транзит към чешмата. Там спрях за половинчасова почивка. Хапнах малко пастърма и мед. Ще си кажете – тя пък не свърши ли тая пастърма бе? Ами свърши, ама по-натам.

Тръгнах пак. Отново, както и преди Планински извори следва кратка борба с клека. Нека сега да ви споделя каква е моята техника за преодоляване на тесни пътечки, обрасли отстрани с клек и друг храсталак. Такива в Централен Балкан колкото щеш. Само Иван се сещам да е писал по този въпрос. Той изправя пред себе си байка на задна гума, хваща кормилото и бута напред. Мен това ми е неудобно и ме изморява бързо.

Пламен Петков пък, на едно място във филмчето си за преминаването по КЕ с колело, държи байка пред себе си на пътечката. Хванал го е за седалката и го побутва, кормилото отпред е свободно и без да се криви много, поддръжа правата траектория напред. Според мен това може да работи в някакъв кратък прав участък, но за по-продължително бутане – едва ли.

Това, което бе най-лесно за мен и така избутах почти всички подобни участъци, е да си вървя по тясната пътечка, вдигайки колелото острани върху клека или каквото е там – само го придържам леко за кормилото и го оставям да гази и да се оправя само. Ако някъде попадне на корен или нещо забоксува, леко го надигам, колкото да премине и продължаме нататък. В по-редки случаи оставях колелото да се движи по пътечката, а аз газех отстрани.

Наближавайки Старопланинското конче, при изкачването на връх Булуваня ли беше или на някой друг съседен, не знам, усетих, че оставам без грам силичка и почвам да давам фира. Седнах малко да почина и разбрах, че е дошло време да гърмя първия патрон...не патрон, гел да кажа. Изгълтах го и почти веднага скочих на крака. Моментално почувствах прилив на свежа енергия и бързо стигнах до Кончето. Беше около 14 – 14:15 часа.

Започнах с подсичане от север. Някъде по средата пак се оказах сред скалите – имаше участъци, които изискват повишена концентрация. После пак спуснах надолу от север. Преминаването от край до край през назъбената скалиста верига ми отне може би час.

Малко след това се изправих пред местния гигант Вежен. Най-трудно е в началото, където е доста стръмно и осеяно с огромни каменни блокове. Изгълтах и втория гел. Бързите въглехидрати моментално бяха разградени и насочени към крещящите за храна клетки на тялото ми. Отново поех със сигурни стъпки нагоре. Стигнах до пирамидката на върха около 16:15 часа.

Без да се бавя спуснах надолу. Началото е леко и приятно. Стигнах до кратък участък с обратен наклон, който избутах и после пак газ надолу. Тук-там имаше места, на които по формулата ми за оценка на риска, слизах от колелото, но бяха малко. Налага се бая стискане на спирачките. Моите накладки, да ги похваля, изкараха бедствието В100 2021, целия КЕ преход и все още имат двадесетина процента живот. Стана ми голям кеф като се обърнах назад и видях какво сериозно разстояние съм спуснал за нула време. Тук пътникът пешеходец през пет минути цъка с език и си вика „Айде бе, няма ли да идва най-накрая тая хижа?" (Ехо), а тя си стои далече – далече.

То и на мен по едно време ми се увидя бутането по подсичащата вр. Юмрука пътека. Бях забравил как се гъне насам-натам като настъпан смок, а хижата все не се показва. Пристигнах малко преди 17:30. Много гладен. Като отчета по-ранното ми тръгване този път, накрая пак излиза, че съм минал по-бързо участъка с колелото, отколкото пеш през 2007-ма.

На маса отвън беше седнал мъж – чужденец. След малко се появи приятелката му – българка, а не след дълго дойде и хижаря. Говориха си като да се познават от преди. Питах намира ли се нещо за хапване. Имало борш.

В столовата за пръв път се сблъсках със странното положение, че хижарят само спива с чирпака от кухнята, а ти си вземаш купичка и прибор, наредени на една маса до шублера, после си ги отсервираш и най-важното - измиваш сам на мивката. Как не измислиха някакви правила за определяне на дневален по кухня от туристите, че хижата съвсем да замяза на казарма (който не е ходил войник да пита за разяснение баща си/дядо си).

На тая глупост се натъкнах само на още едно място - в хижа Дерменка. Направо си плачат за акт и предписания от ХЕИ, но едните – трудно достъпни, другите тарикати пък си уредили цяла магистрала до хижата – кой ще им каже копче.

Все едно де, бях толкова гладен, че ако нямаше друг начин, бях съгласен да вляза набързо да си сготвя нещо в кухнята и пак да платя колкото ми поискат. Боршът не беше лош, само нещо мръвчицата ми се видя недостатъчна. Междувременно хижарят ми обясни, че друго за момента не може да ми даде, защото и той цял ден не бил ял и първо трябва да хапне.

Седяхме си отвън на съседни маси. Дъното на моята купичка лъсна за секунди. Хижарчето преживя бавно – бавно и разсмива гостите си с някакви гатанки от рода на „Как се казва на жена от Сопот?“ Изчаках го да се наяде и поисках още една купичка борш. Първата измих, както се полага. Втората също. Получих някаква малка отстъпка от сметката, като К-Еминеец.

Стори ми се стана дума, че чужденецът е словенец и тъкмо да му кажа: „Евалла – тоя вашия Погачар голяма звезда и голям шампион“, то се оказа, че бил словак. Хижарят пък, да се направи пред гостенката ли, пред мен ли, ме пита „Ти познаваш ли Любо Палакарчев?“. „Всеки го знае кой е, но не го познавам“, отговорих. Изкара го, че са първи дружки, което и така да е ми все тая.

Беше още рано и знаех, че няма какво повече да правя в тази хижа. Там за пръв път констатитрах пораженията от некачествения лейкопласт и изпитах неприятното усещане да обувам spd-тата върху разранените си пети. Положението щеше да става и по-зле.

Събрах си нещата, пожелах на компанията приятно изкарване и потеглих може би към седем без нещо. Времето на прехода до Козя стена за пешеходци е около два часа. В началото има караем участък, който свършва с прекосяването на голяма, обрасла с буйна папрат поляна, която често попада в кадъра на колоездачите, заснемащи преминаването си по Пътеката.

Следва бутане чак до х. Козя Стена. Прилагах си моята техника, оставяйки колелото да се оправя с клека и само тук-там помагах. В далечината се чу гръм. Поослушах се, за да разбера дали не ми се е причуло и откъде идва. За няколко кратки минути, долу, в ниското, небето над с. Христо Даново страшно притъмня. Изсипваше се порой, проблясваха мълнии, чуваше се тътена на бурята. Горе при мен и напред небето бе чисто и ясно, но нямах идея накъде ще тръгне стихията. Забързах напред с всички сили. Чел съм един-два пътеписа, в които главните герои се спасяват в х. Козя Стена на косъм от настъпваща буря. Помислих си: „Айде стига бе, и аз ли сега ще трябва да оцелявам по същия начин с колелото!“

Времето на високо си оставаше спокойно, но ми беше ясно, че това може да се промени за няколко кратки минути. Излизаше ми душичката от бързане. Пътеката криволичи ту от север – ту от юг. Има няколко доста стръмни участъци. В един от тях за пръв път по необходимост приложих техниката на cholla за бутане със задържане на спирачките. При блокиране на колелата велосипедът играеше роля на опора, без която и двамата можеше да търкулнем надолу по стръмната пътека. Тази техника ми беше много полезна през следващите един-два дни.

Може би тук си дадох сметка колко е важно подметката на обувката да осигурява отлично сцепление с камъните и скалите под краката ми. Едно подхлъзване на неподходящо място може да причини големи неприятности. За късмет моите spd-та, макар и по-тежички, сякаш бяха създадени за ползване точно по такъв нащърбен релеф и със сериозните си дебели подметки, набраздени от дълбок грайфер, ми осигуриха толкова нужната стабилна основа за преминаването през тежкия терен на Централен Балкан.

Хижата вече се виждаше доста отблизо, а стихията пое в посока към Средна гора и родната Стара Загора. Стигнах до Козя Стена около осем и половина за час и четиридесет и пет минути. Преминавайки край хижата забелязах, че е окупирана от доста шумна хунта младежи и продължих напред без дори да спра.

Минавал съм оттук до Беклемето може би два-три пъти. Помнех, че има не малко изкачвания, но най-добре си спомнях стръмния участък преди самия проход, който се прелетява с колелото за няколко кратки минути. Постепенно започна да се здрачава. Малкото каране след хижата отново бе заместено от бутане по тесни, на места скалисти пътечки, обградени с клек и друг храсталак. Продължих да се придвижвам на челник височина след височина и пак от същото. Поне Пътеката е макрирана отлично и няма риск да се отклоня, а ми се е случвало.

Доста изтощен продължавах да напредвам бавно в мрака. Пак огладнях. Излязох на подсичащата от север някакви височини караема пътечка, но мракът и умората си казваха тежката дума. Често губех равновесие, корени клек закачаха педалите, карането бе изнервящо и накъсано. По едно време паднах с колелото под пътеката. "Ясно", казах си поизнервен - "Играта почва да загрубява." Места, по които на светло щях да карам и да си свъркам, сега ги минавах с бутане.

Не се бях чувал с Криси от вчера вечерта и това допълнително ме напрягаше. Не закъсняха и нормалните за такъв момент мисли „Що ми трябваше да се напъвам толкова, ами не останах на Козя Стена!“ Една от причините май беше, че ми се щеше да настигна Олег. Нали съм състезател.

Състезател – състезател, но с придвижване като днешното, макар и добро за моите стандарти, щях да се закича с cut off-a в Bike the Balkan. За кой ли път си казах: „Така стана по-добре, на състезанието щях да ям дебелия шпек...“ Друг е въпросът, че с по-сериозно захранване и по-малко багаж, времето ми сигурно щеше да е по-добро, ама колко по-добро, не се знае.

Най-накрая излязох на дългоочаквания черен път. Тогава пък ме залаяха и подгониха едни пазачи на стадо. Въобще не ми се занимаваше нито с бисквитки, нито с пиратки, а и пичовете просто съвестно си вършеха работата. Стъпих по-сериозно на педалите и за нула време стигнах до прохода. Беше към десет и половина.

Там имаше два микробуса и хора около тях. Ползвах техен телефон, за да звънна на Криси. Чухме се, всичко беше наред. Сподели, че в Стара Загора ги навалял голям дъжд. За всеки случай питах хората, явно местни, как да стигна до Гнездото. Обясниха ми да карам по новия черен път след паметника, като пропусна първата възможност за на дясно, а след това да държа само дясно. Било на шест километра.

Не ме бяха подвели с обясненията си, обаче натам ми предстоеше най-гадния и изнервен час от целия преход. Не съм минавал отдавна оттук. Чул бях, че се прокарва някакъв нов път, който стигал до Дерменка, обаче не съм си и представял, че такъв абсурд е възможен в нашата клета шизофренична държавица. В национален парк, в резерват със сума ти защитени растителни и животински видове, в една от най-красивите местности на централното Старопланинско било, е изградено нещо, дето прилича на умален модел на Бойковите лотове от Хемус. Предишният съвсем приличен черен път е променен до неузнаваемост. Сякани са дървета, гребани са огромни земни маси, изграждани са нива с десетки метри вертикална планировка.

Сигурен бях, че съм карал повече от шест километра, гледах внимателно вдясно от пътя, но не видях заслона. Продължих доста по-напред, но и Дерменка не се виждаше, а всички табели отдавна бяха останали назад. В тъмнината не можех да се ориентирам накъде се движа. Не бях сигурен къде в крайна сметка води този безумен път. Върнах се пак назад, после пак напред. Лутах се като слепец. Вече минаваше единадесет и нещо, а аз изнемогвах от глад и умора. Проклинах вкупом до десето коляно всички безумни поръчители, разрешители и изпълнители на този абсурд.

Най-накрая го зърнах. Малка част от заслона, сврян отгоре и встрани от пътя, едва се виждаше в тъмното. Пред него имаше площадка за пътностроителната техника, която допълнително замаскираше сградата в нощния мрак. Вътре не светеше.

Приближих се. Вратата не бе заключена. Нямаше никой. Разгледах заслона набързо. Досега не бях влизал. Опитах да отворя и вратата към кухнята – умирах от глад. Очаквано не се отвори.

Изпотен и добре одухан от среднощния вятър първото нещо, което ми мина през ума е, че имам нужда от един хубав горещ душ. Второто, че може би това е моментът да се възползвам от възможността да вляза и да спя в легло с чаршафи и завивки. Щях да си почина по-добре.

По първата ми идея, неработещият бойлер бързо реши въпроса в полза на добрия, полезен за здравето студен душ. Усещането за студената вода върху кожата е малко неприятно само в началото, както когато влизаш загрят в морето. После всичко се оправя много бързо. Изкъпах се идеално, само не успях да измия напластената чернилка по ходилата си. Мазолите пареха.

По въпроса със спането, след банята се съвзех и отсякох: "Никакви такива, гледай каква чудесна затревена тераска и звездно небе те чакат отвън!" Хапнах малко мед и пастърма, разпънах бивито и си легнах. Пак стана много късно. Преди да заспя видях много падащи звезди.
zacky
 
Мнения: 47
Рейтинг: 1390
Регистриран на: Вто Фев 04, 2003 3:14 am
Местоположение: Стара Загора

Re: Ком - Емине

Мнениеот zacky » Пон Авг 02, 2021 11:16 pm

Събудих се късно. Минаваше осем и половина. Планът за днешния ден не ми беше ясен. Единственото нещо, което ме накара да побързам със събирането на багажа и тръгването бяха музикалните композиции на празния ми стомах.

Още при първото ми странстване по тези места през пролетта на 2007-ма се сдобих с причина за бойкот на х. Дерменка. Разказал съм историята, има линк някъде в „Закъснялата изповед...“ Само ще вметна, че това беше първото от малкото неща, които някога съм писал. По онова време хората сякаш повече споделяха, четяха и се вълнуваха. В коментарите към разказа се появи най-якият комплимент, който съм получавал в живота си. Имаше един потребител с ник Yosser Hughes. За мен той беше бога на приключенския разказ. Винаги соло, заврян из най-дивите и непристъпни кътчета на Северен джандем. А как пишеше само... Та неговият коментар беше: „Пич, назначавам те за заместник да пишеш вместо мен!“ И дума не може да става за сравнение между моите писаници и неговите шедьоври, но ме много зарадва.

Тръгнах по пътя и след няколко километра на хоризонта се показа Дерменка. Ето я и информационната табела. Голямка е. И пълна с глупости и лъжи. Това било проект за възстановяване и опазване на природни местообитания и видове в Национален парк "Централен Балкан". Напишете един път истината бе, лицемери долни! Ето ви текст: „Този проект е поредната мазна храчка в лицето на българската природа. Финансиран от фондове дето хал хабер си нямат за какво се харчат парите им. Поръчан от алчни търговци, в храма (промени ли се нещо за 2000 години?) Съгласуван и одобрен от корумпирани държавни служители. Краен бенефициент са пиянките от близо и далеч и тяхното суверенно право за лесен и бърз достъп до софрите с големи ракии и салати на чист планински въздух.“

Снощните бесове ме бяха отпуснали, но заради тоя път, който е ясно, че няма от кой друг да е поръчан, освен от собствениците на хижата (макар че е редно да се отчете и тая работа с даването на зелника и яденето), трябваше да я зачеркна от личната си карта завинаги. Гладът обаче, този страшен душманин над свободната воля, каза тежката си дума и покорно закрачих към столовата.

Поръчах си ядене. Хижарят ми каза, че вчера вечерта в хижата пристигнал друг пътник към морето. Още не бил станал. Сигурен бях, че Олег е тръгнал много рано, преди да са го усетили. Така се и оказа.

Нахраних се. Отсервирах и си измих посудата както е по вътрешен правилник. Пооправих се и тръгнах към х.Добрила. Спуснах краткото разстояние до началото на следващия баир и забутах нагоре. Без да бързам пристигнах някъде между 11 и 12 часа. Беше доста горещо. Събух се бос и си закачих тениската и ветровката на петлето – ветропоказател да поизсъхнат. На масите отпред имаше две млади двойки. Едните чакаха да им покажат стаята, другите не след дълго си тръгнаха.

Не ми се бързаше и се помотах там почти два часа. Хапнах пържени филийки с малко сладко от боровинки. Поръчах си и нещо за из път. Помолих момчето, което работи в хижата да погледнем на телефона му каква е прогнозата за времето на вр. Ботев. Изглежда предстоеше тиха и спокойна нощ с 1 – 2 % вероятност за дъжд. „Ясно“, рекох си. Ами да тръгвам полека-лека пък ще видим до къде ще я докарам.

Предстоеше частта от маршрута, от мисълта за преминаването на която леко ми потреперваха мартинките (както на всеки нормален човек, тръгнал с колело по Старопланинското било между Амбарица и Ботев...Оh, whait!). Пеш бях минавал достатъчно пъти, но с велосипед... Изчетох всичко написано, изгледах по сто пъти де що има клип в ютуб, но дали бях готов за това?

Първоначално съвсем сериозно мислех да се разбера с някой да ме чака там с другото ми колело - 26-инчов твърдак и после да се видим пак на Ботев за втора размяна на велосипедите. 26-цата е с няма и килограм по-лека, но смятах, че едно ще ми е по-лесно да я пренасям заради по-малките й габарити и второ, ако нещо се объркаше по въжетата, щях да я прежаля много по-безболезнено.

По-късно, покрай набралата скорост идея да се състезавам в Bike the Balkan, този проблем отпадна от самосебе си. Там изискването байкът да е стабилно закрепен за раницата на гърба няма алтернатива. Бях си купил ремъци от синтетична материя с катарама и мислех да използвам тях за закрепване колелото към раницата, но като тръгвах, с моето церберско отношение към грамажа на багажа прецених, че е абсурд да ги разнасям от Ком до Амбарица. Втората причина да не ги взема беше, че това закрепване предполага някой да ти асистира, а аз не желаех да разчитам на други хора за такива неща.

Относно мястото, където ще нощувам също нямах сигурно решение. Вярно, че точка седма си стоеше там в списъка, но тъй като нямах идея как ще потръгне велоалпинизмът, не исках да вземам прибързани решения по този въпрос.

Така, заложил всичко най-свидно на идеята, че трябва да мина през Купена на път за морето, забутах полека-лека нагоре. Беше около 14 часа.

Там, където по едно време баира заравнява преди да стане още по-стръмен, срещу мен се зададоха двама пешеходци. Бяха баща и дъщеря. Ходили на разходка до Купена. Таткото да речем на 65, ама младее. Човек с бодър дух, сърдечен и с много позитивно излъчване. Дъщерята и тя. Още отдалече им се сторих интересен и ме наградиха с едни прекрасни усмивки.

Спряхме да поговорим. Човекът се казва Николай Георгиев, от Казанлък. Дъщерята май живее в чужбина и си е дошла за малко на гости. Николай разказа, че преди време бил съпорт на някой си Момчил май беше, дето минал Прехода за осем дни или нещо такова. Обясни, че вече годинките му понатежават, но това е неговия начин да е пак в играта. Помага по ултри и други състезания.

Почна да вади от раницата си храна: „Вземи тези банани, ето ти сандвич, чакай да видя какво още...“ На мен ми е неудобно, храна си имам. „Вземай бе, човек! Ние се прибираме надолу, на теб това ядене ще ти потрябва“. Извади някакво малко шишенце с концентрат, който като се разтвори във вода прави енергийна напитка; Пакетче с кафе и захар – правел си ги сам. Вади и ми ги дава в ръцете.

Предложих да си направим снимка. Ето я:
Изображение

Колко ти трябва да полетиш! Един малък жест, една добра дума понякога стигат.

Николай ме пита къде ще спя тази вечер. „Незнам“, отговорих..“Нося си къщичката, където реша.“ Преди да се разделим ми показа ясно очертана подсичаща пътечка. Вижда се на снимката, на която съм сам:

Изображение

Неговият приятел Момчил му споменал, че по нея може да се подсече целия връх Амбарица и да се излезе някъде преди Купените. Стори ми се отлична възможност да спестя бутането до горе и реших да я пробвам. Разделихме се усмихнати като хора, свързани помежду си с нещо силно и красиво.

Тръгнах по пътечката. Малко по-натам пастир бе полегнал и си почиваше. Поздравих го отдалеч да не се стресне. Кончето му бе застанало на пътя ми, но някак успяхме да се разминем. Продължих до мястото, на което пътеката достига нивото на билото (най-вляво на последната снимка). Стори ми се, че продължава на изток запазвайки височина и макар да не изглеждаше толкова убедително, колкото в началото, продължих да се движа по нея, пресичайки северния склон на Амбарица.

Теренът, по който напредвах все по-бавно, видимо започна да се отдалечава от представата за пътека, обаче и връщането назад не изглеждаше реалистична опция. Газех пак през клека, давайки си сметка, че мястото където попаднах е крайно неподходящо даже за пешеходец, какво остава за човек с колело.

Най-неприятното обаче тепърва предстоеше. На места гънките на планината образуваха опасни стръмни сипеи, които трябваше да пресичам много внимателно, без право на грешка. Едно подхлъзване щеше да доведе до сериозни кълбета надолу.

Да имаше един начин да се поправя, с радост бих заменил сегашното си положение с две спускания и изкачвания на Амбарица, но такива възможности са налични само във фантазиите на закъсалия, опитал да мине метър приключенец.

Напредвах бавно – бавно, но бях в хармония със себе си и знаех, че в крайна сметка ще стигна накъдето съм тръгнал. По едно време доста високо над мен, горе на билото видях момчето и момичето, които преди около два-три часа чакаха за настаняване в Добрила. Явно бяха стигнали до Купена и вече се връщаха. Спряха и ме позяпаха, дълбоко нагазил с колелото в клека, долу в ниското. Няма как да не са зачудили „Кво прави там тоя откачалник?“. Да можех, щях да ги закова с едно: „Как какво! Имам резервация за нощувка на Купена и се разхождам докато стане време за настаняване!“ Ама не можех..

Най-накрая додрапах някак до мястото, където исках да стигна, подсичайки целия северен склон на голямата и малката Амбарица. Някъде там имаше паметна плоча на жена с име Биянка. Доста по-надолу, на северозапад от мястото, където се намирах ясно си личаха очертанията на подсичащата пътека, която е трябвало да хвана, но вече нямаше значение.

Бавно потеглих към островърхия старопланински красавец. Бях в подножието му в 17:30. Спрях да се полюбувам на гледката към локвата и пасящите около нея коне. Хапнах единия банан и забутах нагоре. Доста стръмното, но не чак толкова продължително изкачване до металното въже, не представлява особена трудност и не изисква нищо специално като техника. Бутах си и тук-там, където се налага понадигах леко велосипеда.

Бях решил да свалям гуми само в краен случай, а това според мен е единствения начин сам човек да прекара колело през тесния вертикален участък между скалите, осигурен с метално въже. Тук Пламен Петков драматично ще отбележи: "100 % наклон!!!" Малко пресилено, наистина, но евалла на момчето, че показва кое как се прави. На практика взаимствах от него техниките за преминаване и в двете посоки.

Оставих целия багаж в началото на въжето и повдигнах колелото на затревеното парче земя вляво от скалата. Качих се там и аз, сложих колелцето на гръб и се изкачих леко на горе. Придържах се с лявата ръка за скалата, с дясната крепях велосипеда и без усилия, с няколко сигурни и леки стъпки се оказах на мястото над проблемния тесен участък. След това оставаше да се избутат едни 10-15 метра и ето ни на върха. Не очаквах да е толкова лесно!

Оставих байка и тръгнах пак надолу за багажа. Когато се върнах беше точно 18 часа.

Няма да е преувеличено ако допусна, че храсталясването в подножието на Амбарица ме забави някъде между час и половина до два часа. Ако минавайки през обичайния маршрут бях пристигнал толкова по-рано, едва ли щях да се навия да остана за през нощта. Сега обаче си давах сметка, че продължавайки напред няма да направя кой знае каква разлика.

Необичайно за това място по което и да е време на годината, на върха се бе настанило пълно безветрие. Разсъблякох всички дрехи и ги наредих по колелото да съхнат. Слънцето все още бе доста високо и галеше приятно кожата ми.

Изживявах истинско вълшебство. По-късното ставане и тръгване, лежерното придвижване, дългата почивка на Добрила, срещата с Николай и не до там практичното подсичане на Амбарица ме доведоха до тук в точния момент. Екзотиката от точка седем беше на път да се превърне в реалност.

Имах обаче още работа за вършене. Знаех, че на сутринта не всичко ще е толкова лесно, колкото в момента. Много се надявах да мине някой окъснял пътник и да ми направи снимка с колелото, но вертоятността бе минимална. Затова след половинчасова почивка започнах спускане с велосипеда на изток.

Идеята ми беше да направя нещо като заготовка за следващия ден. Така или иначе въжетата надолу се спускат без багажа, който се пренася отделно. Исках да използвам предостатъчното време, с което разполагах и това, че съм загрял, за да сваля колелото по рисковите участъци, вместо да го правя рано сутринта, когато е по-хладно и мускулите са сковани от обездвижването през нощта.

Цялата операция с преодоляването на всички въжета надолу и още малко нататък ми отне около половин час плюс десетина минути за връщане на Купена. Спусках така, както го показва Пламен. Определено не е нужно да си супермен, за да се справиш, но трябва да се внимава! Най-важно според мен, както в катеренето, е къде и как стъпваш (основата), да държиш здраво колелото и да го застопоряваш стабилно тук-там докато слизаш надолу, за да може отново да стъпиш или преместиш захвата по въжето.

Незнам дали сте гледали и сте обърнали внимание, но в първоначалната версия на филмчето, точно на тези въжета Пламенчо бая нахрани нацепените батки, дето помпят по фитнесите. Да ги видел тука кво ще правят, смешници! После се самоцензурира. Един вид излиза, че съм по-корав от някой дето вдига 200 от лежанка. Приятна мисъл, ама той Пламен е склонен да преувеличава, така че подминавам тая тема без крайно становище.

За всеки случай оставих колелото да нощува леко встрани от пътеката. Какъв ще е пък тоя „всеки случай“ не е ясно, ама нали...

Горе се върнах към седем и нещо. Хапнах набързо. Бидончето бе пълно та преди лягане взех икономичен душ. Разпънах спалнята и си легнах още по светло.

Топлината, красотата и романтиката изчезнаха заедно със залеза на слънцето. Не бих казал, че съм спал. Може би през малка част от времето съм се намирал в някакво състояние на полусън. През нощта подухваше вятър, който макар и не най-силен, караше рейката на бивито да се люлее напред-назад. Беше ми студено. По едно време почувствах, че ми е лошо и разсъждавайки в просъница заключих, че сигурно е някаква форма на височинна болест. Отделно постоянно имах усещането, че се изхлузвам и може да се търкулна нанякъде. Лаят на хижарската кучка от Кашана ми изглеждаше като приспивна песен всравнение с всичко това накуп.
zacky
 
Мнения: 47
Рейтинг: 1390
Регистриран на: Вто Фев 04, 2003 3:14 am
Местоположение: Стара Загора

Re: Ком - Емине

Мнениеот zacky » Чет Авг 05, 2021 3:41 pm

Към пет и нещо се поразшавах. Може би все пак бях поспал малко. Нямаше предвидена закуска, а то и храната бе на привършване. Събрах чувала, почти бях готов с шалтето и в този момент откъм парапета от запад се показаха първо главата, после гърдите, а накрая целият ръст на забързан млад мъж. Странна среща в странно време на странно място между двама странника.

По почти пълната липса на багаж си личеше, че е бързоходец. Запознахме се. Това беше Николай - планински бегач. Тръгнал и той към морето. За пореден път.

Имаше да получава някаква изненада, оставена по-рано от приятели в кутията на върха и с радост намери каквото търсеше. Направих му снимка, после и той на мен. Ето я:

Изображение

Пита ме до къде мисля да карам днес. Казах му, че ми се ще да стигна до Бузлуджа. Той също смяташе да нощува там и се разбрахме, че може да се видим отново.

Слязъл вече някъде надолу подвикна: „Даваш ли колелото да покарам?“. Шегаджия. „Давам разбира се! Закарай го до Млечен чал.“, отговорих. Останах да си посъбера нещата и не след дълго потеглих и аз.

Имаше на времето едни коментари от cholla, че най-големият зор с пренасянето на колелото тепърва предстои. Опитвах се да си припомня какво чак толкова имаше по тези Кръстци, че да се плашим с подобни силни думи. От филмчето на Пламен се виждаше нещо, ама не съвсем.

Действително доста е увъртяна пътечката в този скалист участък и придвижването е бавно. Сещам се за две места, които заслужават да бъдат споменати.

Първото прилича малко на осигурения с метално въже участък преди изкачването на Купена от запад. Разликата е, че тук е по-широко и не чак толкова отвесно. Обаче пак си е трудно да се издрапа. Чудих се какво да правя и някак успях да застопоря колелото по - нависоко пред мен, напречно на този улей между скалите. Усещането ми беше, че стои малко на магия. Трябваше да премина от горната страна и да го поема оттам.

Опитвайки се някак да заобиколя или по-скоро да прескоча колелото, без да го докосвам, чувствах че нямам контрол над ситуацията и една малка грешка ще доведе до свободното му пропадане метри надолу по назъбената скала. В крайна сметка успях, но това беше сякаш бе най-рискованото изпълнение до момента.

Другото по-трудно за преминаване място е някъде между Кръстците и Костенурката. Намерих снимка в интернет. Ето го:

Изображение

Сигурно има вариант да се преодолеят и тези скали с колелото в ръка, но не можах да го измисля, а не ми се щеше пак да треперя дали няма да стане някоя беля. Свалих гумите. Пренесох ги заедно с раницата, а после се върнах за рамката. Преминаването по тази схема се оказа фасулска работа.

Някъде тук приключват по-сериозните трудности с пренасянето на колелото. Вече бях прегладнял и накиснах последната шепа овес. Нямаше за кога да чакам да омеква и го захрупах почти веднага. Изсипах в канчето и последните капки мед. Направих си енергийна напитка с концентрата от Николай. На вкус беше нещо малиново - като негазиран Ред Бул.

Кратка почивка и хайде пак. Малко по-нататък се пада разклонът за Топалица – мястото, от където се изкачват по-разумните колеги. Незнам дали друг път бих се пуснал пак оттук с колелото, но за този определено не съжалявах. И за миг не ми се наложи да си задавам и отговарям на безсмислени въпроси от рода „какво правя тук“ и „що ми трябваше“, което иначе ми се е случвало и то неведнъж.

Следващият участък позволява даже да се покара малко. В подножието на Жълтец се зачудих накъде да хващам, но докато стигна до подсичащата пътека, вече бях изплезил езика и бързох реших – по нея ще е! Продължих да се движа бавно на юг и по едно време така ми се доспа, че оставих колелото, легнах както си бях с раницата на гърба и каската на главата и задрямах.

Сигурно поспах половин час, но ме напече слънцето, разбудих се и тръгнах отново. Коремът ми пак свиреше от глад, обаче в раницата не беше останало нищо освен едно малко парче пастърма. Лека-полека се дотътрих до билото, качих и спуснах Млечния чал, после и следващата височина и към 11:15ч. стигнах до заслон Ботев. Представях си как хубаво ще се наям, обаче се оказа, че човекът, тръгнал преди малко нагоре към върха, с който хубаво се огледахме от разстояние, бил заслоняра и храна няма.

Брей, че греда! Приседнах замалял на тревата отпред и се върнах към спомените си от последното ми идване тук. Беше някъде в средата на Август преди може би четири - пет години. Тръгнахме тогава с един приятел да поскитаме. Качихме се до Маринка през Параджика. Останахме да спим някъде там на чували. През нощта ни понаваля малко дъжд. На другия ден стигнахме до Купена и се върнахме да нощуваме на заслон Ботев.

По едно време по баира откъм Млечния чал се задава Райко. Тича надолу с едни кралимарковски крачки и бута колело (понеже едната му ръка беше контузена). Ходил да помага на закъсал колега. Така се запознах с него и през 2003-та, но от другата страна на Ботев. Тичаше пак, да си вземе от някъде колелото, че току що беше спасил след изгубване действащия полски посланник в България. Иначе отиваше към върха. Качихме се заедно. Помогна ми и на мен, като взе моето доста по-тежко колело и ми даде да нося нагоре по зимната след Маринка неговото. Спасител по душа и призвание.

Та сега на заслона беше с някаква весела компания, включително с новата дама на сърцето си, май Жанета се казваше, с вече позакръглен корем. Естествен и свободен човек със силен характер, той се шегуваше и с тая тема, без да му пука особено какво си мисли тоя и ония.

Заседнахме на масата. Изкара Райко една мастика, в която по своя рецепта беше сложил малко прясно набрани боровинки, и джинждифил за мезе. Май на никой не му се пиеше от нея. На мен пък ми се услади и покрай приятните мохабети взех, че я изпих цялата.

Още като си лягах в чувала отвън усетих, че се задава голяма драма. На сутринта се събудих с един от най-ужасните махмурлуци от години. Точно тук, на полянката пред заслона.

Сетих се да разкажа тази история по две причини. Първо, заради нашия позабравен герой. Разбрах, че от няколко години се е преселил в Холандия. Тук Пътеката става все по-известна и посещавана. Опити за рекорди, отвреме-навреме успешни, се правят непрекъснато. След две-три седмици ни очаква голямото колоездачно шоу на Ред Бул.

Ирония на съдбата ли се нарича това? Човекът, който запали пламъка на приключенската страст в толкова много сърца, този горд син на Балкана, е там, в ниската земя, където не планини, ами и един нищо и никакъв баир не можеш да намериш. Малко тъжно е, сякаш ...

Надявам се един ден да се върне, тук, при нас, където му е мястото и да се виждаме отново!

Другото, което се сетих като стана въпрос за пиянски подвизи е да кажа за втория „биохак“. Който е чел предходните ми писания, няма как да не е забелязал, че алкохолната тема неизменно е вплетена в основната сюжетна линия.

Към края на миналата година дойде един момент, в който си казах, че спирам да пия. Не се бе случило нещо особено, нито пък някой ми е сръчквал в тази посока. Пак заради прехода си помислих, че ако и така се намирам в прилична форма, без алкохол ще съм още по-добре.

Да не си помисли сега някой, че правя антиалкохолна пропаганда! Не бих посмял да споря с най-великия: „Да не пиеш означава да живееш като идиот.“ Поемам си риска за собствена сметка. Засега се чувствам добре, макар че на идиотът това му е проблема – чувства се добре и не осъзнава че не е в ред.

Стоя си на поляната пред заслона, а празният корем продължава да музицира. Няма как – ще тряба да се дотътря до върха, пък дано там добарам нещо за ядене. Видях откъде тръгна да се качва заслонярът и айде и аз оттам. Пътечката се извива плавно нагоре в криволичещи серпентини и прави бутането доста по-лесно.

На две трети разстояние от върха видях една група туристи да слиза по - на север от мястото, където се намирах. Заразях пътеката и тръгнах към тях. „Хванах“ последния, обясних му проблема със загубения телефон и го помолих да ми щракне една снимка на фона на издигащата се отгоре кула, а после да я прати на Криси. Човекът беше много любезен и ме снима. Снимката, обаче, така и не стигна до мен и нямам какво да покажа.

Продължих към върха, вече без пътека. Беше по-стръмно и напредвах бавно, че силичката ми съвсем изфиряса, но не след дълго стигнах до сградите горе. Часът бе 12:15, а изкачването от заслона ми отне около 45 минути.

Това бе второто ми идване през последния месец. Уикенда преди В100 имаше състезание за бегачи и колоездачи с маршрут от Паниците до върха и обратно (за колоездачите) и два варианта – къс (до върха) и дълъг (до върха и обратно до Паниците) за бегачите.

На старта всичко на всичко бяхме седем-осем колоездачи, между които изпъкваха Цветан Иванов (Левски) и Димитър Михайлов (Янтра Исполин). Очаквано Цветан се изстреля напред. Аз успях да вляза в струята на бате Митко и карах след него до края на асфалта, след което той естествено отлетя напред. Бях трети и дръпнах с доста на едно момче от Велоцарево, което караше зад мен.

С водачите се засякох някъде около равното преди Маринка. Малко след това времето се промени страховито – силен, почти ураганен вятър, гъста мъгла и ледено студен дъжд, примесен със суграшица, ме посрещнаха на заслона. Надолу като изплашено диво стадо тичаха петнадесетина бегачи.

Бях си забравил ветровката вкъщи и нямах нищо друго за обличане освен фланелката с къс ръкав на гърба си. Прецених, че в заслона я има огън да се стопля, я не – продължавам нагоре. Спрях само колкото да сложа едни тънки ръкавички, че ръцете ми съвсем се вкочениха от студ.

Времето ми от старта до върха беше 3ч.19м. Влязох в предверието на сградата на метеоролозите, премръзнал като шушулка. Един колега бегач ми даде да си наметна спасително фолио. Бавно се замъкнах до турстическата спалня, а вътре – пълно с бегачи от късата дистанция и някои позакъсали от дългата. Работи печка, топличко е, супер. Аз треперя и ми тракат зъбите. Освободиха ми място до печката. Поразтри ме един ветеран от Сливен и за около половин час се съвзех.

Да имаше възможност, щях да спусна до долу и да завърша, но се оказах арестуван от ураганния вятър, мъглата и неспирния дъжд. Вместо да запиша първи подиум, при това рамо до рамо не с кой да е, а с Габровския велотерминатор Д. Михайлов (който успя да победи за кой ли пореден път) и царя на шосето Ц. Иванов, заради капризите на времето се сдобих с първи DNF (Did not finish - незвършил).

Основната група бегачи от късата дистанция плюс един колега с колело от Стара Загора, ги свалиха до Паниците в ремаркето на ЗИЛ. Аз не бях за там с моето оскъдно облекло и се приготвих, ако няма друг начин, да изчакам до следващия ден или до когато времето ми позволи да си тръгна. В спалнята остана само една весела петчленна компания бегачи, които си бяха поръчали такси и за мой късмет в багажника на доста големият джип, който пристигна след два-три часа, се намери място за мен и за колелото.

Та тогава за пръв път се натъкнах на момчето от туристическата спалня - веселяк и местен Калоферски симпатяга. Като влязох вътре, го видях че е под пара. Питах намира ли се нещо хапване. Оказа се че всичко е продадено. Гледам на шублера ябълка и банан. „Ябълката не може ли?“. „Ябълката може“, отговори, също имало и мляко с боровинки.

Питах го: „Помниш ли ме? Аз съм оня закъсал колоездач от състезанието“ Той: „А сега накъде?“. „Към Емине“, отговорих. - „Откъде идваш?“ – „Спах на Купена“. Смее се и казва нещо от рода: „Ти само щуротии правиш бе, човек“.

Докато си вземах скромната хранителна дажба, дойде един мъж при мен, подаде ми найлонова торбичка с две препечени филийки с яйца и сирене и ми каза: „Чух, че идваш от далеч. Вземи тази храна, на нас няма да ни трябва“. Мил жест. Ясно е, че и без това ще се оправя. Хем му е малко неудобно на човек, хем пък е приятно това усещане за съпричастност между хората.

Мъжът беше с компания – да кажем две приятелски семейства. Покани ме да ида при тях, седнали на тревата отвън. Поразпитаха ме за прехода. С тях имаше и една чаровна девет годишна млада туристка, сблъскала се за пръв път с предизвикателствата на голямата планина.

Аз й разправям: „Браво на тебе, бе момиче! Моите синове, каквито да мързеланковци, няма никакъв начин да се качат до тук, ако не ги нося на гръб“. Тя се усмихва, подава ми леко нагризан протеинов бар с думите: „Вземай, вземай! Няма не искам!“

Хапнах ябълката, киселото мляко с боровинки и едната филийка. Другото прибрах, пожелах на компанията да им е приятна разходката и потеглих. Ботев досега съм го качвал може би пет - шест пъти с колело откъм Маринка и никога досега не бях минавал по пътя между заслона и върха в която и да е от двете посоки. Реших да поправя тоя пропуск. Предвид горчивия си опит от Мургаш, хем знам, че пътят е само един, попитах работник в станцията дали води към Маринка.

Човекът ми отговори, че стига не само до Маринка, ами чак до Калофер, което ми напомни, че понякое време трябва да се отклоня по друг път, водещ до Табите и Тъжа. Не съм минавал оттам поне от 16-17 години, но все ще го намеря. Спуснах надолу. Малко преди заслона спрях да поприказвам със симпатична млада двойка. По-надолу пък настигнах едни - хич не бяха приказливи.

Намерих отклонението, което ми трябваше и не след дълго минах покрай едно много характерно заслонче, указващо, че се намирам на прав път. Стигнах до Тъжа бързо, през онова скосяване по полянката над хижата. На голямата маса отпред се бе разположила голяма весела компания млади хора. Наоколо видях доста големи раници и попитах да не правят Ком – Емине. „Нямаме толкова отпуска“ – докладва един майтапчия. Викам си на акъла: „Ба, нямате... Мързелива е днешната младеж, все лесното търси.“

Седнах на малка масичка по-настрани. Поръчах си леща, с която доядох последното парченце пастърма. Починах си малко и не след дълго поех надолу по стръмната пътечка.

Последно като минавах оттук преди два месеца се изкъпах в реката. Сега обаче пропуснах, понеже смисълът малко се губи щом след това пак трябва да навлечеш същите вмирисани дрехи и да се потиш по баира към Росоватец.

След базата на МВР тръгнах по изронения път. От бутане вече ми беше дошло до гуша, а и мазолите по петите, придобили плашеща големина, ми причиняваха болка най-вече докато ходех. Тук-там по краищата на пътя се намираше малко сянка, но на повечето места слънцето напичаше яката.

Малко над гората спрях под самотно дърво встрани и придрямах за 15-20 минути. Тръгнах пак, но карането не върви. На места с по-голям баир ща не ща слизах да побутвам. Подминах голямо овче стадо. Учудих се, че не се появиха никакви кучета. Овчарите бяха до един фургон наблизо, махнахме си за поздрав.

Бавно – бавно стигнах до гроба на дядо Фильо, оттам по зимната нагоре. Последва спускане към Пеещите скали, качване, пак спускане. Тук доволен се сетих, че минавам през последния подобен скалист участък, който се налага да спускам едва – едва и с колело в ръка. По-натам някой си беше поиграл да разчиства северната подсичаща пътека около вр. Вълча глава от клек. Минах през х. Мазалат с кратко спиране, колкото за един бърз разговор с Криси от телефона на услужлив колега - турист.

Напролет тук-там в гората след хижата имаше нападали дървета, които трябваше да се заобикалят. Сега ги бяха разчистили и това правеше преминаването през този интересен участък още по-приятно.

Слизайки към Корита, точно на стръмното разклонение на 20-30 метра от чешмата, изведнъж от тревите пред мен излетя някакво пиле, разсеях се милисекунда и без да разбера как, се оказах на земята. Нищо ми нямаше, но си представих последиците, ако това се случи докато се чудя дали аджеба вече спускам със скоростта на Борката Първанов и неговия Шрек. Подобни изкушения тепърва се задаваха на хоризонта.

На Партизанска песен пристигнах към 18:30 часа. Реших, че тук ще е сериозното ядене и си поръчах богата вечеря. Докато чаках, отидох да се поизпера отзад на чешмата. Писах нещо в книгата на КЕ пътешествениците, която лелката ми връчи тържествено още с идването ми. Хапнах стабилно, чак ми стана малко тежко.

Потеглих нататък малко след осем. Тъкмо си мислех, че всичко върви по план и след около два часа ще съм на Бузлуджа, когато усетих, че нещо с колелото не е наред. Абе тая предна гума що така не ще да завива? Отговорът е ясен и за дете в първи клас, ама на мен ми трябва известно време да загрея. Аааа, да ... Мека е, значи спукана. Е нали уж тюблес, боза, що така? Какъв зор видя, че баш сега на асфалта ме остави!

Тук е моментът да си призная нещо. Хич ме няма като механик, никога не ми е било интересно да се занимавам с ремонт и поддръжка, не съм се и опитвал да се науча. На времето докато карах повече я съм залепил един-два пъти гума, я не.

По сегашното колело изобщо не бях правил нищо повече от смазване на веригата и почистването й отвреме-навреме. Инструменти имах, помпа, патрон, фитили, резервна гума, ама все се надявах да пропусна тоя момент с викането на неволята.

Както и да е, обърнах велосипеда наобратно леко встрани от пътя и започнах ремонт. През това време минава един голям джип с двама горски. Спряха. Питат ме: „Кво става?“ - „Спуках гума..“ - „Ще оправиш ли или да помагаме?“ - „Много ясно, че ще се оправя!“, отговарям. - „Ок, чао!“

Ще се оправя ама друг път. Гумата фъщи и изпуска. Плюнчих, плюнчих – някакви малки дупчици по страничния борд. Напомпих с патрона, продължава да изпуска.. Ми тая боза що се ослушва, а не вземе да ги запуши най-накрая? Щом е тъй да взема да сложа вътрешна? Обаче докато се дупя около колелото почна да се здрачава. Реших да добутам до Узана и да лягам да се наспя, пък ремонта ще почака до утре.

Бутам по асфалта. До разклона оставаха някъде два-три километра, после още малко. По едно време моите приятели горските пак минават. „Кво стана бе юнак?“..- „ Абе нещо... утре ще се оправям“. – „Ок, на Узана има къде да се нощува, айде лека!“.. – „Лека!“.

Дотътрих се до едно познато място в началото на поляната, вече по тъмно, разпънах спалнята и си легнах. Трябва да съм заспал на мига.
zacky
 
Мнения: 47
Рейтинг: 1390
Регистриран на: Вто Фев 04, 2003 3:14 am
Местоположение: Стара Загора

Re: Ком - Емине

Мнениеот zacky » Пет Авг 06, 2021 2:40 pm

Човешкият мозък притежава една функция, която му позволява да прави анализ и да търси решения на текущи проблеми, докато в същото време човекът е зает с нещо друго – например да спи. Така и при мен, на сутринта се събудих с цели две решения за велоремонтните си неудачи.

Тези две дупчици на страничния борд бяха толкова миниатюрни, че е абсурд да напъхам в тях фитил, дори от най-тънкия. Ако взема да ги поразширя ще нахакам вътре фитили и готово. Достойно за нов сценарий на рекламата на вафли Морени от едно време, в която чернокож симпатяга с расти правеше някакви комични изпълнения на пътя. Да разпробия още по-добре вече спуканата гума бе идея, която дори и аз, с моята техническа мисъл на ниво едноклетъчен организъм, се отказах да изпълня.

Второто решение изглеждаше далеч по-разумно. Предположих, че бозата сигурно не стига до дупчиците и затова не може да ги запуши. Свалих пак каплата, напомпих гумата и я оставих да полегне, така че бозата да се разтече от вътрешната страна на проблемната зона. Не се получи от раз, но в крайна сметка пробойните капитулираха и сякаш спряха да изпускат.

Към седем и половина поех нататък. Минах по колоездачния вариант край хотел Балканци и за по-малко от час стигнах до Шипка. Направих първа закуска, взех няколко вафли за из път и газ към Бузлуджа.

Криси беше организирала едни приятели от Казанлък да оставят на старата хижа телефон със сим карта от тези с предплатените минути, колкото да можем да се чуваме. Апаратът беше някаква стара бракма от преди ерата на умните телефони и затова не снимах много. После се оказа, че малкото снимки, които направих не са чак толкова лоши.

През последните дни се бях нагладувал по високите части на централното било и реших отсега нататък да хапвам добре при всяка възможност. Тук е моментът да кажа добра дума за семейството хижари на х. Бузлуджа – стара.

Накратко – сърдечни и гостоприемни хора. Готвят отлично. Тук липсва онзи ресторантски тертип от по-комерсиалните хижи, който лично на мен малко не ми допада. Помолих хижаря да ми приготви пържени филийки. Не след дълго ми сервира втората за деня закуска в огромна чиния с много филийки, сладко, сирене и кисело мляко. Помолих го и за една кана айрян, която пристигна на момента. А накрая срещу този изобилен разкош платих символична сметка.

Доста се напънах да изям всичко, но остана една пържена филийка. Увих я в салфетка и я прибрах при храната, която ми бяха подарили хората на връх Ботев. Без да предполагам, по-натам тези скромни остатъци щяха да облекчат поредната продоволствена криза.

Водата в чешмата под хижата е една от най-хубавите по целия маршрут. Там ежедневно се редят хора от цялата околия. Аз също зареждам като минаваме наблизо. Въпреки това взех предвид съвета на хижаря да не пълня от тук, а от чешма на два - три километра по-нагоре по асфалта. Пада се вдясно от пътя, преди хижа Младост.

Продължих нагоре. При първия опит на Дизела за атака на рекорда, бях бързал да дойда дотук след работа, за да го посрещна и да му пожелая успех. Почаках доста, някъде в началото на зимната маркировка по Бедека, но при него се получи някакво забавяне и не можах да го приветствам.

Тогава май ветрогенераторите още ги нямаше. През 2007-ма със сигурност не бяха тук. Сега обаче се извисяват по билото, а покрай тях се вие черен път, който бързо-бързо отвежда пътешестващия колоездач до спускането надолу към ГД Българка и Кръстец.

За този предстоящ участък няма кой знае какво за казване. Придвижването е бързо, маркиран е отлично. Доста на често се забелязват ленти и табелки по дърветата, останали от Трявна ултра. Странно за мен, приближавайки ГД Българка видях едни бараки, които ги помня от едно време, но самия горски дом не го забелязах.

После къде какво карах – без предварителна идея за това, се оказах на пътеката, а не на пътя към Кръстец. В този участък имаше лек елемент на храсталясване през избуяли на места плантации от коприва. Стигнах бързо до изоставеното миньорско селище. Забелязваше се движение, ама по линия на дърводобивния сектор.

На гарата помолих да ми налеят вода. Докато едният жепеец отиде да сипва, другият с много неопределен жест в посока отвъд линията сподели, че някъде там имало извор. Взех си бидончето и тръгнах да търся по-хубавата прясна вода, но не намерих нищо и продължих по набразден с дълбоки коловози горски път.

Чух силен вой от двигател на камион и не след дълго се появи производителят на тези неприятни звуци – раздрънкана газка с двама-трима сурови мажаги в кабината и още толкова в празната каросерия. Самодоволните им физиономии и снизходителното кимване подчертаваха явното чувство на превъзходство над окаяния бродяга с колело насреща.

КЕ маркировката в този участък е по-рехава, но табелките и лентите от ултрата я допълват, така че намирането на верния път не е проблем. Тъй като придвижването без помощта на навигационни помощници изисква малко повече внимание, се засмислих, че тая допълнителна маркировка ще помага до едно време, но все някъде ще отдели от маршрута.

Мястото, където това се случва е след като се поеме по билния път. Онзи вариант с храсталясалото дере и коловете от зимната въобще не го и забелязах. Та известно време след като сте се отклонили по въпросния път има характерен участък с голяма поляна вдясно. На поляната има дърво с табела, обаче оттам откъдето идвате табелата не се вижда добре.

Маркировката на Трявна ултра продължава по пътя, по който се движите. По-лесно е в бързината да продължите, че се пада и надолнище, но вярната посока към морето е вдясно по пътя през поляната.

По-натам двата варианта на пътеката (по билото и през дерето) се съединяват. Виждат се колове от зимната маркировка. Пресичат се папратови полянки. Излиза се на открит участък. Забелязват се някакви антени. Голям пек, голяма жега.

Карам още известно време и неочаквано се оказвам пред х. Химик. Явно маркировката ме е превела по трасе, заобикалящо Ски базата и х.Грамадлива. Продължавам напред и не след дълго спирам пред заведение на прохода.

Направих почивка с много стабилен обяд. Накрая пих и кафенце. Първото за прехода. Трите пакетчета захар пренасочвам към продоволствените запаси.

Тъй като разказът неусетно се приближава към своя завършек ми се ще да е уточня, че ако до момента евентуалната полза за читателя е да научи как да направи това или онова, то по-натам пътеписът изобилства най-вече от примери какво не е добре да правите на път към морето.

Поех нагоре по стръмния баир в най-голямата жега. Полека – лека го изкатерих и продължих нататък. Маркировката се следи без затруднения. Помнех доста ясно участъци, през които трябваше да премина, но явно Пътеката е премаркирана и въобще не стигнах до тях.

По едно време се оказах пред чешма с два чучура и голям дебит. Трябва да беше онази преди Бутора. Напих се хубаво с вода и тръгнах нагоре по обраслата с храсталак пътека. Този участък на мен доста ми прилича на Ришкия ужас (с уточнението, че той понастоящем не е чак толкова ужасен). Има маркировка, следва се лесно, но възможност за каране почти липсва в следващия може би час – час и нещо.

После ще се появи заслончето Караиваново хорище. Подминах го, но спрях да видя тая прословута вода малко по-нататък. Има табелка, но към момента течаща вода няма.

Има доста каране по-натам и нагоре и надолу,придвижването е бързо и неусетно се оказвам на чешмата преди х. Буковец. Хижата я подминавам и продължавам към следващата цел – х. Чумерна. Заради мазолите по петите въобще и не обмислям варианта за бутане през гората.

Поемам по асфалта. Вярно, разстоянието е по-дълго, но пък и през по-голямата част караш по равно или направо се возиш. Тези последните три стръмни километра комбинирах каране и бутане и за около час пристигнах на хижата. Наближаваше осем.

Отпред на терасата си почиваха Олег и Николай. Приятна среща. – „ Къде се губиш бе, колега? Айде идвай да почиваш!“ Аз: „Ами, Не ми се почива. Ще продължавам нататък.“. Спрях за малко, колкото да побъбрим и да си направим ето тази снимка:

Изображение
(отляво на мен е Олег, отдясно Николай)

Казахме си „Чао“ и потеглих без даже да си налея вода. Не се качвах на върха. Добре поне, че не след дълго маркировката ме отведе до едно хубаво изворче с беседка, където заредих до горе. По едно време усетих, че улисан от надолнището съм изтървал маркировката, та бутах пет - десет минути докато се върна на правия път. През това време постепенно започна да се стъмнява.

Бях влязал в някакъв особен режим. Имах измамното усещане, че мога да продължа да се движа безкрайно. Продължих на челник.

Темната гора обхваща голяма територия. Не се минава за половин – един час. Маркировката е добра, но е доста по-трудно да я следиш в тъмнината, особено докато си на колелото. Очите се напрягат. Има спускания, но и много изкачвания. Като се натрупа умора, бутането става основния начин да движиш нагоре. Надолу се срещат клони и други препятствия. Чудиш се кое по-напред да следиш – маркировка ли, пътека ли.

Рекох си, веднъж да изляза от тая гора – лягам и заспивам. Доста бутах и спусках докато най-накрая излязох на октрито. Пресякох голяма поляна, огласена от песни на щурци. Навсякъде се носеше аромат на билки и треви.

Тогава обаче коравата ми глава роди нов план. От сън спомен няма, а и не ми се спи толкова. "Да стигна до Агликина поляна, пък там ще спя!" Часът трябва да беше към десет и нещо. Подминах много кокетно дървено заслонче. Под стряхата му имаше маса, постлана с мушама и красив букет от полски цветя, натопени в бутилка.

Нататък пътят пак влезе в гора и не след дълго се изправих пред най-стръмното нагорнище от Чумерна насам. Избутах го и продължих да следвам маркировката. Тук е мястото да се върнем на функциите на човешкия мозък и да онагледим с нов пример.

Явно в някакъв момент на свръхнатоварване и силна умора, човек е буден и уж мозъкът трябва да прави анализи и да решава текущи проблеми, обаче той си взема отпуск и оставя краката да махат нанякъде. Един вид няма пилот в самолета.

Следвам си културно маркировката, къде карам, къде бутам и не след дълго попадам на следваща полянка със щурци и дъх на трева и билки, досущ като предната. Даже и дървено заслонче има там – и то с маса, постлана с мушама и красиви полски цветя, натопени в бутилка Леле, мисля си, тези местните са големи естети – всяка полянка със заслон, че и с маса и цветя на нея... Верно че като минавах през 2007-ма нямаше заслони, но пък имаше полянки, така че всичко е наред. Още малко и съм на Агликина поляна!

Обаче грида бате - след хубавата полянка нова гора. И пак едни баири, пак едно бутане нагоре и бавно спускане надолу. Викам си: „Тая Темна гора край няма ли бее!“ Все едно съм омагьосан и осъден да се лутам из нея в мрак до края на дните си. Току виж изкочили онякъде изгубените дечица и дърпайки колелото се развикат „Чичко, чичко, дай да карам!“

Не съм зодия Телец, ама продължавам с телешки инат да набивам разранени пети по баирите нагоре и си говоря: „Ми няма пък, ще стигна до тая Агликина поляна, квото ще да става!“ И така докато съзрях табела с надпис „х. Буковец 5ч.“. Чакай малко бе! Какъв Буковец? Кой си прави такъв ташак с бедния, скапан от умора велотурист?

Мозъкът, леко отпочинал, дава идея: „Абе, нали имаш компас на часовника. Виж там кво става“. С трепет очаквам присъдата си. А тя е кратка: „Идиот, връщаш се към Чумерна.“

В тоя миг оставих колелто на земята. Свалих само спалния чувал. Махнах си обувките, смених подгизналата от пот фланелка и се мушнах в чувала, лягайки направо върху шумата. Часът бе около един след полунощ.
zacky
 
Мнения: 47
Рейтинг: 1390
Регистриран на: Вто Фев 04, 2003 3:14 am
Местоположение: Стара Загора

Re: Ком - Емине

Мнениеот zacky » Пон Авг 09, 2021 3:26 pm

Още в мига, в който компасът ме върна в реалността разбрах какво се е случило. На годишното обзорно онлайн предаване на Ойларипи стана дума, че един от леките и бързи възпитаници на Калоян - Кофе Пейчев, е стигнал до място, където тръгнал в обратна посока по дублираща маркировка. За късмет зоркият му наставник овреме го върнал в правия път.

Малко преди Ришки проход също се натъкнах на подобно „коремче“ с маркировка, дублираща едно по-стръмно качване. И него го завъртях цялото и тръгнах да се връщам наобратно, но през деня е много по-лесно да усетиш какво се случва.

Тъпо е, че не прецених кога трябва да спра. От друга страна подобни неудачи в крайна сметка придават някакъв чар на приключението Ком – Емине, така че станалото – станало...

Събудих се от стъпки и гласове. Беше тъмно. По пътеката се задаваха светлинките от челниците на Олег и Николай. – „Хей, Здрасти пак! Снощи нещо се позагубих и спах тук“. Николай – „Ха, току що си говорихме за теб! Извинявай, че те събудихме.“ Аз: „Аа, няма нищо, време е да тръгвам“. – „Ок, на пътеката си. След малко прави лека дъга вляво...“. Нямаше смисъл да ме чакат и продължиха с бързи крачки напред.

Събрах набързо чувала и другите неща и поех на поправителен по КЕ дисциплината „Излизане от Темна гора“. От вчерашното ми усещане, че съм се превърнал в колоездачна версия на Перпетуум мобиле нямаше и следа. Бях гладен и недоспал, едва се влачех.

Успях да мерна за секунди Олег, вече по светло, точно на мястото където пое по дублиращата онова много стръмно изкачване пътека. Явно вчера не съм видял продължението на изток, а съм се върнал обратно по нея. Настигнах го, поговорихме малко и пак продължих сам. Николай явно беше превключил на по-висока скорост след зазоряване, откъсвайки се напред.

Засякох времето от тръгването ми до момента, в който достигнах предполагаемото място, на което съм поел обратно. Излезе около час и половина. Демек общо три часа топуркане насам – натам по тЕмно на вятъра. А снощи докато обикалях като конника без глава си мислех колко ще съм куул като разкажа, че съм пребродил Темната гора през нощта.

По едно време гората свърши, но пък започна участък, в който, поради душманската сеч през последните години, почи не бяха останали дървета и маркировката съвсем изчезна. Стигнах до отклонение на пътя, обаче няма нишан накъде да хващам. Обходих началото на отклонението – нищо. Продължих по пътя и то доста – и там нищо. На такъв казус досега не се бях натъквал.

Тръгнах да се връщам назад с мисълта да не би да съм пропуснал някоя отбивка. Насреща ми се задава Олег. Обясних му защо пак се виждаме. Пусна някакви навигационни системи на телефона. Докато влезе в обхват минаха десетина минути. През това време продължихме да вървим и почти едновременно с подсказката от навигацията, видяхме следващата бяло-червена марка.

Олег ми обърна внимание, че напред следва ново разклонение, където трябва да продължа вляво. За кой ли път си казахме „Айде чао“ (и без доскоро), щото нали уж вече нямам стигане.

Разделихме се и след десетина минути бях на Агликина поляна. На прохода не съзрях никаква надежда да се сдобия с храна и продължих по асфалта към заслона. Не знаех каква е работата с тоя път. Първата възможност да хвана маркирана пътека я подминах, но като стигнах до втора – макар и с нежелание прецених, че може би е по-добре да заложа на сигурното придвижване по нея. Краката ми вече бяха толкова изстрадали, че се намирах в някаква фаза дето спрях да ги мисля и понасях болката и умората със спокойствието на добитъка от „На браздата“.

Карах, бутах, охках, пъшках и най-накрая стигнах до поляната, на която се намират останките от заслон Вратник. С водата незнаех какво е дереджето, но раницата понатежаваше и прецених, че няма нужда да зареждам. Бях много прегладнял, а скромните ми хранителни запаси се състояха само от филийката с айце и сирене и нагризания протеинов бар – подарък от хората на вр. Ботев, една пържена филийка от Бузлуджа и три пакетчета захар от кафето на Хаинбоаз. Излапах всичко за две минути. На сянка беше хладно, на слънце - горещо. Полегнах на поляната и се отпуснах в лека дрямка. Не след дълго ме напече и се надигнах да потеглям отново.

Споменът ми за следващия участък беше, че е само спускане и трябва да се внимава за отклонението в посока към Делирадевата бука. То се оказа, че наистина пътеката слиза надолу, но има и не малко изкачвания, а отклонението, което помня като едно от много вероятните места за изгубване в тая част, вече въобще не е в играта. Никаква Делирадева бука не се появи по пътя ми.

Следвайки маркировката слязох доста надолу, на съвсем различно от предното преминаване място, до обозначен с табелки разклон с два варианта към Котел в противоположни посоки – „през Сухойка и Зелениче“ и „през Разбойна“. Преди да реша по кой от тях да поема, полегнах да поспя под шарена сянка край пътя.

След около час се надигнах и започнах да умувам коя табела да последвам. Имам смътен спомен от разказите на Борката Борисов, че той сякаш предпочита Сухойката и тръгнах първо в нея посока. Пътят продължаваше към една поляна на запад, обаче без помен от маркировка.

Върнах се в изходна позиция. Другият вариант „през Разбойна“ даваше надежда да е по-добре обозначен и поех по него. Стигнах до стар бук с бяло-червена маркировка и табелка „Вековно дърво“. Пътят, по който дойдох продължаваше на изток. Следващата марка нататък беше бяла табелка с червена стрелка (<), поставена върху дървена вишка, но посоката на стрелката беше наобратно, към дървото.

Продължих още на изток и като не видях друга маркировка реших да се върна назад и да се завра в гората поемайки в север – североизточна посока от вековното дърво. По някакъв абсурден и рецидивиращ начин все успявах да натаманя нестандартните си ходове към мъглявите спомени отпреди четиринадесет години. Тогава с Митко пак така на магия се набутахме в гората, по някое време се появи маркировка и ни отведе в пицарията.

Сега бяло-червена маркировка нямаше, но пък тук-там се виждаха оранжеви и сини точки по дърветата. Че това най-вероятно нямаше нищо общо с Пътеката не ме притесняваше. Без път продължих да се лутам, спусках деренца, качвах височини... Изчезнаха знаците, шумата под краката ми стана по-дебела, а гората се сгъсти от издънките на храсталаци и търсещи място под слънцето млади дръвчета.

Хем ми беше тъпо, че си губя времето, хем пък си давах сметка, че това бе моя избор и моя начин да мина по тая пътека.

Пак бях гладен и уморен. По едно време гледам малко, почти пресъхнало поточе. Реших да се движа само по него в източна посока, пък дано ме изведе на някъде. Повървях така доста дълго, стигнах до горски път и разгеле, най-накрая излязох на открито. Цялото храсталясване отне около три часа.

Встрани, на северозапад, в близост до гората видях фургон, нещо като навес и хранилка за диви животни. Тръгнах по пътя към тях, обаче там нямаше ни маркировка, ни кой да питам за вярната посока, така че се върнах по същия път и продължих по него на изток - североизток.

Съзрях дълекопровод. Още малко по-натам се появи самотно дърво, виж ти, с маркировка. Продължих да я следвам. Появиха се и желони от зимната. За пръв път ги виждах. В близост пробягаха сърни.

Пак паднах от колелото. Тоя път беше заради омекналата предна гума, загубила сцепление с пътя по надолнище. След Узана се налагаше да я припомпвам през няколко часа.

Беше следобед. Голям пек. Скрих се на сянка и свалих каплата. Гледам тоя път гумата се пробила от другата страна, пак страничния борд и пак едни миниатютрни дупчици. Помпих, баех им, позапушиха се сякаш.

Мислех си, че вече трябва да съм много близо, обаче една табела с надпис „Котел 3-4 ? часа“ ми подряза крилете. Вярно, че с колелото ще е по-малко, ама аз се гласях да поръчвам голямото ядене до петнайсет минути. Сетих се за един от Райковите пътеписи и народната песен „..В Котел се лесно не влазя!“

Изкачването най-накрая попривърши и последва бързо спускане. Подминах заслончето. Наложи се пак да припомпвам някъде на асфалта във вилната зона. Последваха много приятни за XC колоездача бързи пътечки, които ме отведоха до първите градски къщи. Оттам маркировката те отвежда до заветната пицария за нула време.

Слязох долу в тоалетната да се приведа в по-културен вид. Изпрах си мръсната тениска и я облякох да съхне на гърба ми. Поръчах доста храна. Не успях да изям всичко и прибрах няколко парчета пица за из път.

Поех към площада и за кой ли път срещнах Олег. Хапваше и той нещо навън. Щеше да остане да нощува някъде тук. Стана дума за това как напред не те чака нищо кой знае колко интересно и вълнуващо. Основно жега, прахоляк и умора. Но пък и най-важото – да стигнеш до морския бряг.

Наближаваше пет следобед. Като се разделяхме, Олег ми пожела да не се срещаме повече до края на прехода. Минах да си взема през аптеката слънцезащитен балсам за устни, че тоя който носих го бях изръсил още в началото и положението беше много неприятно.

Чудех се накъде да хващам. Маршрута, по който минах предния път го помнех отлично и съм сигурен, че щях да го намеря без проблем, но ми се щеше да има повече каране и по-малко бутане, та затова реших да пробвам варианта с качване по асфалта към прохода.

Питах един човек за пътя. Стигало се до някаква местност "Трите вятъра" на четири километра от града и оттам надясно. Има ли маркировка? Не знаел да има.

Поех полека – лека нагоре, пак без да заредя вода и пак късмет, че малко по-натам на шосето има хубава чешма, където напълних. Изсипаха се и трима папуаси със старо Ауди. Взеха да ми оглеждат колелото, да ме разпитват откъде съм и накъде съм тръгнал, ама ги отсвирих набързо.

Стигнах до отбивката, после и до някакви окаяни селскостопански постройки. Раздрънкан Опел с отворена врата и вдигнат преден капак подсказваше нечие присъствие, но след като подвикнах и свирнах никой не се показа. По-нататък в далечината на югоизток се виждаше друга подобна сграда и някакво движение около нея.

Запътих се натам и в последния момент успях да привлека вниманието на двама мъже, преди да отпрашат със стар пикап в източна посока. Питах ги как да намеря пътя за Върбишки проход. Трябваше да се върна назад и да тръгна вдясно асфалта, който бях пресякал преди 200 – 300 метра. Качвал се на билото, а след това да гледам за маркировка вляво преди да започне спускане.

Голям късмет! Ако не ги бях хванал тези да ми кажат накъде да карам, имаше да се чудя и като нищо отново да съм се заврял в някой храсталак..

Тръгнах в указаната посока и не след дълго стигнах до фермата от разказа на Райко. Друго не помнех, обаче старият грохнал москвич отпред сигнализираше по най-убедителен начин, че съм на прав път. Няколко дръгливи пазачи ме залаяха, но нямаше нужда да се сприятеляваме или плашим, така че продължих нататък.

Качих се до билото, видях голямата червено-бяла стрелка върху камък и се отклоних по горски път. Тук – там се забелязваше поизбледняла КЕ маркировка.

Не след дълго започна да се свечерява. По-натам стигнах до табела на Ойларипи и ме застреляха с информацията, че до прохода ме делят четири (пешеходни) часа. След вчерашните разходки по тъмно въобще не ми беше до нови такива изпълнения и реших, че ще покарам само още малко, колкото да намеря подходящо място за спане. Междувременно почти се беше стъмнило, така че в един момент спрях в гората. Намерих полянка на десетина метра встрани от пътя и разпънах.

Все още не бях правил снимка на нощните си покои и пробвах, обаче камерата се оказа слабичка за тъмнината наоколо. Ето все пак резултата:

Изображение

Доядох пицата, поизмих се и си легнах. Долавях странни горски звуци, но тъй като умирах за сън, не след дълго отнесох плувката.
zacky
 
Мнения: 47
Рейтинг: 1390
Регистриран на: Вто Фев 04, 2003 3:14 am
Местоположение: Стара Загора

Re: Ком - Емине

Мнениеот zacky » Вто Авг 10, 2021 5:15 pm

Събудих се по светло и пак заспах. Нямаше за къде да бързам. Трябваше да отворят бистрото на прохода. Може би към осем и половина - девет тръгнах отново.

Нещо не беше наред. Очите ме боляха и сълзяха. Едва успявах да ги задържа леко отворни. Не помня да ми се е случвало преди. По-натам следваше макадамов път. Карах по лекото надолнище едва-едва. На места съвсем губех картина и спирах.

Постепенно положението се нормализира и въпреки бавното придвижване за около час се оказах на прохода. Насреща си видях овехтялото капанче, в което бяхме седнали с Митко. Отпред имаше двама мъже.

Разказах им набързо историята отпреди четиринадесет години. Единият вика: „Не съм мърдал оттук от 84-та, тъй че няма кой друг да ви е посрещнал. Ама то толкова народ е минал през годините, можеш ли да запомниш всички..“ Отсреща се виждаше старата къща, в която ни беше приютил.

Помолих го да си направим снимка. Другият мъж ни снима, но вместо за снимка, настройките се били разместили за заснемане на видео. Изрязах този кадър и затова е малко размазан:

Изображение
(двамата с бай Живко – хубав човек и приятел на пътешестващото КЕ братство)

Пожелах му да е жив и здрав, да държи фронта и ако е рекъл Господ пак да се виждаме.

Бистрото вече беше отворено, така че поех към тази следваща стратегическа спирка. Поръчах хапване. Исках да взема и някакъв сандвич за из път. Нямало сандвичи, имало принцеси. Ок, ще взема три. Нахраних се отлично и се надигнах да тръгвам.

Гледам гумата пак омекнала. Отидох на сянка, свалям пак капла, помпя, въртя насам – натам да се разлее бозата. През това време около мен се насъбраха три-четири хлапета и започнаха да ме интервюират: - „Откъде идеш?; Накъде отиваш?; После на връщане пак ли така ще се прибираш?; Вдига ли 100 км/ч. туй колело?“ Най-якия въпрос: - „Не ти ли е скучно така сам?“

Потеглям отново. Споменът ми е, че се минава моста и после вдясно. Тръгвам натам, но не виждам маркировка през следващите 100-200 метра. Айде да не стане пак някоя грешка се връщам до прохода при бай Живко да питам за правилната посока. – „Това ти е пътя, карай смело“.

След два-три километра виждам първа чешма вляво. Тече с неубедителен дебит. Помня, че натам имаше още чешми, ама айде да не рискувам – пълня до горе. След още един – два километра вдясно друга чешма с два чучура и отличен дебит. Карай, за другия път ще знам. Тази чешма впрочем сякаш е правилното място за зареждане. Изворчето до реката беше едно от малкото пресъхнали.

Следват доста стръмни спускания, които са си празник за колоездача и изтезание за сгъналия по тези места пешеходец с проблемни колене.

Горското стопанство е променено до неузнаваемост. Подминавам и продължавам към Ужаса с решимостта на камикадзе от Втората световна. Стигам до Голямата нива. Хапвам първата от трите принцеси, пет-десет минути почивка, снимка и продължавам.

Изображение

Пътеката нагоре не е толкова бодлива, колкото си представях. Напред ме чакаха още нововъведения спрямо това, което помнех от преди. Нямаше го следващия характерен доста стръмен участък с много паднали дървета и килим от дълбока шума. Вместо това последва продължително бутане нагоре и надолу из гъста гора. Направих една – две снимки за да онагледя:
Изображение

Маркировката се следи лесно. Тук-там трябва да се огледаш по-внимателно, но дори и да я изгубиш от поглед за момент, самата пътека ти подсказва накъде да вървиш. Има паднали дървета, които се прескачат или заобикалят.

Всеки може да предпочете по-лесен и бърз вариант за достигане до Ришки проход, но минавайки оттук, приключенецът дава своята скромна лепта за отвоюване на пътечката от горските шубраци и запазването й за тези, които ще минат след нас.

По-натам следва продължително каране по горски път. Стига се до бариера с надпис „ДС Рупча – Влизането забранено!!!“ Забранено, ама БТС-то ми каза да мина оттук, така че си гледайте работата. Някъде там е и „коремчето“ с дублиращата маркировка. Минах по подсичащата пътека без да видя обозначеното стръмно изкачване вдясно, завъртях кръгче и го спуснах с дупе зад седалката. Долу усетих че съм се върнал в изходна позиция и да си призная, докато бутах нагоре по туй, дето току що го бях спуснал, попрепсувах авторите на въпросната бъркотия в бяло и червено. Ако случайно четат, нека да ме прощават.

Намирането на продължението натам малко ме затрудни, та се повъртях изнервен из тоя кръг, но в крайна сметка нацелих изхода. Последва приятно спускане. Спрях на място с гледка на североизток и си направих тази снимка:

Изображение

Шумът от пътното движение вече се чува ясно. След минути съм на прохода, а часът е около пет. Ей тук идея си нямам накъде да хващам. Маркировката ме кани да сляза от асфалта и да продължа успоредно на пътя в южна посока. Да бе, да! Тук е човекът с нестандартните ходове.

Тръгвам в обратната северна посока щото едно време се минаваше оттам. Спускам по асфалта може би два – три километра докато стигна до позната сграда вдясно, по настоящем закичена с табела „Продава се“. От другата страна на пътя има отбивка и заведение, което личи си, е затворено от години.

Точно оттук минахме на времето, сега пак ще си мина оттук. Беловлас старец се мотаеше в двора на сградата и го привиках на разпит. – „Добър ден! Оттук ли минават туристите?“ – „Минават, минават...“; – „Ама напоследък минават ли?“; – „Минават“. Ясно.

На металния електрически стълб в началото на черния път, по който поемам, макар и изблядняла, ясно личи бяло-червена марка. Продължавам. Натам сто, двеста, триста метра няма знак. Следва разклонение – пак няма знак нито в едната от двете посоки.

Това беше момента да си призная, че постъпих така, както поне сто пъти се бях зарекъл да не правя. После да се върна два - три километра нагоре по асфалта до маркировката и да я последвам.

Кой бе? Аз ли да се върна? Великият приключенец без карти и навигация! Ми нали с Митко минахме точно някъде оттук, а тоя заслон на Хазим сигурно е на половин час път. Не ми трябва маркировка на мене, ще пердаша през гората и пак ще стигна.

Не след дълго оставих и горския път, че сякаш ме водеше в грешна посока. Газя из шумата и драпам към един баир в южна посока. Ще го кача и пред мен ще са се строили в редичка заслонът и селата нататък. Горе обаче гледам – навсякъде гора, склон надолу и после нов баир, ама по-висок. Няма пътека, няма път.

Айде бутай сега надолу. Гората се сгъстява, налага се да се провирам из шубрака. „Ей, приятел, тука май я обърка?“ - мисля си наум и подминавам реторичния въпрос с мълчание. Връщане назад? Трудна работа...

Пак съм гладен. Някъде по път бях хапнал и втората принцеса. Остана само една, ще я пазя за вечеря.

Спусках, спусках, стигнах до нещо дето малко прилича на път. Тръгнах по него, но не след дълго се сля с храсталака наоколо. Избутахме надолнището, време е да разнообразим с бутане нагоре. Тук някъде почнах да осъзнавам, че безалкохолните, вафлите и сладоледите, дето цял ден бяха пред очите ми, ще си останат мираж. И тая нощ май ще се спи из шумите.

„Защо бе човече? Защо тея глупости? Не ти ли омръзна! Какво приключение очакваше в тая гора – да ти пеят и танцуват самодивите?“ Бутам нагоре, провирайки се през шубрака и нареждам на ум. Бавно, бавно качих баира – отсреща същата картинка, само дето склонът е по-стръмен, а гъсталака по-гъст.

Спасението беше да попадна на някакъв път и по него да стигна до прохода, на който така лекомислено обърнах гръб. Обаче къде ти път в тоя пущинак. Тук щеше да се брои за късмет да намеря два метра равно, където да разпъна. Движех се едва-едва, едно заради трудния терен и второ заради умората. Започваше да се здрачава.

По едно време ми се чу шум от течаща вода. Слизайки по-надолу шумът се засилваше и не след дълго я видях – река, от другата страна на която се виеше път. Забързах и въпреки стръмнината не след дълго бях долу. Гребях с шепи студената вода и поливах лицето си. По-късно справката в интернет показа, че това било Немой река.

Преминах от другия бряг, издрапах стръмния скат и се озовах на пътя. Метнах се на колелто и газ с двеста към прохода. Я, че аз май излязох на Пътеката – ето марка и още една... От радост не съобразих, че няма смисъл да карам обратно към шосето. Стигнах там, видях паметника и Крумовия мост и хайде кръгом.

Безалкохолните, вафлите и сладоледите пак затанцуваха пред очите ми. Ще бързам колкото мога. В петък сигурно затварят кръчмите по-късно. Въртях, въртях, по едно време маркировката завива вдясно от пътя. Ами че то туй е заслончето на Хазим Горския. Вече почти се бе стъмнило. Разбрах, че селата са твърде далечна цел и няма смисъл да продължавам.

Поседнах за малко да си поема дъх. Имаше събрани дърва и за пръв път от началото на прехода си напалих огън. Изкъпах се, като си поливах с канчето направо от коритото на чешмата. Изсуших се край топлината на огъня. Разкош!

Като дойде време пак да спомена за скромната си вечеря – една принцеса с кайма и прясна вода, се сещам да кажа две думи за последния „биохак“. Пак се налага да си вържа тенекийка и да уточня, че никой в нищо не убеждавам, щото става въпрос за ядене, а там съм забелязал, че някои хора са по-чувствителни от нормалното.

Бях чувал оттук-оттам за „гладуването“ като принцип на хранене. Буквалният превод май не е съвсем прецизен. Случайно попаднах в ютуб на подкаст от поредицата „School of Greatness” на Люис Хоус (Lewis Howes). Гост беше някой си Дейв Аспри (Dave Asprey) и там тоя агент обясняваше основните положения при т.нар. „Intermittent Fasting“. Това, което привлече вниманието ми е, че говореше смислени неща и не е фанатик.

Стори ми се интересна идеята, че ако спрем постоянно да тъпчем, даваме урок на тялото си, че храната не е безусловно гарантирана и може да се наложи някой път да се справи с по-малко или без никаква храна. Второто нещо – че по-големите интервали между храненията осигуряват възможност за регенериране на клетките в организма. Силните се справят, слабите умират и на тяхно място идват нови млади и силни клетки.. нещо такова.

Та накратко ако всичките хранения през денонощието са ограничени в интервал от шест-осем часа, а през останалото време не ядем нищо, това е въпросното „гладуване“. Какво и колко ще ядеш си е твоя работа – ако е по-здравословна и балансирана храната естествено е по-добре. Кое от храненията ще пропуснеш – закуската или вечерята, също си е твое решение.

Пробвах и аз да се храня по този начин всичко на всичко може би два пъти за по десетина дни. Обилно хапване към 10-11 часа, после към 16 часа и после чак на другия ден към 10-11. Не беше трудно. Без въобще да имам подобна цел, от 66-67 килограма, колкото съм нормално, паднах до около 61,5 – 62 кг. точно преди прехода.

Очаквах, че ще завърша някъде на тези килограми и направо не ми се мислеше какво ще показва кантара като се прибера вкъщи при това ново положение. Наложи се да погладувам тук – там и по Пътеката. Оказа се че завърших прехода на същите 62 кг.

В доста моменти, както тази вечер, оставах почти без храна, но се справях с глада отлично. А най-яко от всичко беше чувството, че не нося и един излишен грам, който да се вози на аванта, при това без по-малкото тегло да е ограничило силата или издръжливостта ми.

Сигурно е, че тея скрижали няма да се радват на кой знае колко последователи по нашите земи, но нека все пак обобщим: 1. Къпем се със студена вода :) ; 2. Не пием алкохол :) ; 3. Ядем по два пъти дневно и по възможност не преяждаме преди лягане :) .
zacky
 
Мнения: 47
Рейтинг: 1390
Регистриран на: Вто Фев 04, 2003 3:14 am
Местоположение: Стара Загора

Re: Ком - Емине

Мнениеот zacky » Пет Авг 13, 2021 11:25 am

През нощта от заслончето се чуваше голямо топуртене. По едно време обмислях да хвърля вътре пиратка, белким позатихнат малко тези гонитби.

Събудих се към шест. Малко настрани кротко се бе разположил един дръглив пес. Подхвърлих му бисквитките. Улови ги още във въздуха. Събрах багажа и поех със стегнато темпо към вафлите и сладоледите.

Кучето, леко понакуцвайки, тича след мен. В началото пътят продължава с лек наклон нагоре и новият ми спътник ме следва без проблем. Стигаме до разклон с малко двусмислено поставена маркировка. Тръгвам вдясно – стотина метра надолу няма нищо. Поемам направо. Сто - двеста метра пак нищо. Връщам се на разклона, гледам марките и се опитвам да разгадая какво е искал да каже автора. Тръгвам пак вдясно и след двеста метра – еврика, продължаваме нататък!

Шаро ме следва като сянка. Само че наклонът почва да се обръща в моя полза. Хвърча надолу, но вземе, че се зададе някое изкачване и полека-лека ме настигне. После пак, обаче спускането започва да преобладава и отвреме – навреме спирам за две – три минути да го изчакам.

Ето го:

Изображение

Стигам до разклонението Рупча – Планиница. Първо си казвам – през Планиница. Хващам натам, ама ме посреща леко баирче. Бе ква Планиница, вафлите и сладоледите ме чакат на пет минути оттук, я газ надолу.

Мислех на тоя приятел да му купя за съпорта някакви наденици да се наяде, ама и на мен ми премаляваше от глад, а тва надолнище се пуска с петдесет плюс, егоизмът надделя и не го изчаках повече.

Награбих доста неща от селския магазин. Повечето изядох веднага. Оставих нещо и за натам. Продължих към Планиница. Направи ми впечатление, че селата в този район значително са променили облика си всравнение с времето, когато минавах за последно. Нови къщи, поддържани дворове, тук – там нови джамии, срещат се млади хора.

Влязох засилен по главната улица. С периферното зрение засичам малко крайпътно заведение с надпис „Пици“ и набивам спирачки за втора закуска в рамките на половин час. Млада симпатична туркиня ми взема поръчката и ме кани да седна и изчакам.

Хапнах, грабнах половината пица за из път и хайде пак на колелото. Следват бързо спускане към Дъскотна, пресичане на селото и прашният друм към Добра Поляна. Маркировката на места е рехава. С малко повече търпение и оглеждане продължавам във вярна посока.

Странно, но ужасно нахалните мушици, толкова характерни за тази част от маршрута сега почти не се срещаха, а нямаше вятър.

По пътя се вижаха пресни следи от велосипедни гуми. Дали няма да настигна някой колега? Оказа се, че са тайфа момчета от околията. Настигнах ги няколко километра преди селото.

В Добра Поляна спрях за десетина минути колкото да хапна един сладолед. Средна Махала и Топчийско бързо останаха зад гърба ми. Не видях маркираната пътека към Сини Рид и се наложи да направя наказателна обиколка в жегата по асфалта през селата Припек и Подгорец.

В Сини Рид попитах жена от селото за къщата на домакина ни с Митко при предходното преминаване. Обясни ми как да я намеря. Преди това се отбих през кръчмата в близост. Вече беше магазин. Седнах отвън да пийна нещо и да си доям пицата.

Разказах на продавачката защо съм тръгнал да търся бай Али. Останах с впечатление, че съселяните му го смятат за странна птица. Май нямаше нужда чак толкова да се престаравам да крия самоличността му заради безобидната комична случка.

По онова време той беше петнадесетина години по-млад откокото го изкарах в разказа. Момчето беше негов син, някъде на тринадесет – четиринадесет години. Живееха без майката. Жената от магазина ми каза, че сега пак са се събрали с жена му, но тя се върнала с две деца от друг мъж и сега гледа и тях.

Кирпичената къща изглежда така, сякаш всеки момент ще се разпадне. Всичко там подсказва, че стопаните й живеят в бедност и нищета, която контрастира на фона на общия селски облик.

Преди четиринадесет години точно този най-беден в селото човек се оказа достатъчно богат, за да покани двама странници в скромния си дом и да ги посрещне като най-скъпи и чакани гости. Такова нещо не се забравя.

Бай Али отсъстваше. Били с жена му на работа. В къщата ме посрещнаха само двете доведени деца. Тръгвайки си на улицата отвън видях млад мъж. Отиваше натам. Загледа ме. Казах му, че съм минал да се обадя на Али.

Оказа се че това е сина му. Питах го помни ли странните гости отпреди четиринадесет години? „Е, как да не ви помня!“ – отговори. Зарадва се. Помолих го да поздрави баща си. Направихме си тази снимка:

Изображение
(двамата с Мехмед)

Попитах го за пътя. Долу-горе ми обясни как да продължа и поех нататък в най-големия пек. Оскъдната маркировка ми бе достатъчна, за да хвана пътеката към Козичино. По едно време малко се бях отклонил, но видях човек и той ме упъти в правилната посока.

Някъде там срещу мен с лай се спуснаха две доста едри кучета. Дойде и трето. Знаех, че мога да се оправя и без това – но така и така ги разнасях тези пиратки, а бисквити вече нямаше, запалих една и я хвълих към тях. Гръмна доста силно. Песовете излетяха като стрели в различни посоки и не се появиха повече.

Влязох в Козичино. Отбих се до магазина да си взема нещо. Масите отпред бяха пълни. Поздравих, както навсякъде. Това бе единственото място след като слязох в ниското, където получих в отговор само мълчание и навъсени погледи като в сцена от каубойски бар в Дивия Запад. В очите на хората от турските села също бях странник. С доста от тях вероятно и да искахме, нямаше как да си кажем нещо, но отговаряха поне с едно леко кимване. Що така незнам, тъпа работа!

На път към кулата настигнах весела мъжка компания. Носеха доста багаж. Правеха лежерен поход към морския бряг, но не от Ком, а от някъде си. Минавали маршрута на части. Пожелах им да вземат да го сглобят и ако тръгнат, задължително да разкарат поне половината от този огромен товар, който са помъкнали.

Качване, спускане, трябва да отбия някъде вляво. Ето я отбивката. Вижда се желон. А сега накъде? Бариера, предупредителни табели. Не може да се минава – рискуваш за финал на прехода да се сдобиеш с административна санкция – глоба от 200 до 500 лева. Добре, а откъде да мина? Чувам отговора: „Откъдето щеш минавай, не е мой проблем!“. В крайна сметка щом БТС-то ме праща да мина оттук, ще продължа, ама такава ни всичката. Смотана организация, тъпи правила и никой не ги спазва.

Маркировка колкото за бог да прости. Не е подновявана отдавна. По-натам ново двайсе: „Преминаваш през ловни полета, които се ползват целогодишно. Рискуваш да се превърнеш в пушечно месо, ама рискът си е на твоя отговорност и за собствена сметка. Предупреден си!“

Пак някъде там. Пътеката механизирано разорана, за да си дотрошиш кокалите и колелото и да ти е гадно. Един вид, „Като казахме да не минаваш оттук, що не слушаш!“ Иначе дълбоки коловозчета с непресъхващи локви се намират, и то доста често.

Финал на международен туристически маршрут и честно представена визитка на България.

Поизнервен от всички простотии в тоя участък, излизам на шосето. От планинарския форум имам информация, че имаме решен дългогодишен проблем с преминаването през Поморийски проход. Прокарана е пътека, успоредна на асфалта. Незнам пешеходните братя как ще оценят това нововъведение, но за колоездачите препоръчвам да го пропуснат. Корени и надземната част на окастрените растения стърчат отвсякъде. Придвижването е поне три пъти по-бавно (за да сме обективни 99-100 % по-безопасно с оглед вероятността от ПТП).

Тази разчистена успоредна на шосето пътека свършва след може би километър. Дали следва продължение навътре в гората не разбрах и въобще не пожелах да науча. Маркировка липсва. Има някакви две боядисани с червена боя дъски заковани на дърво. В заключение моята оценка по тази тема е, че анонсът за решаването на дългогодишия проблем е направен доста преждевременно. Не препоръчвам на колоездачното братство да се завира из шубрака, а да кара стегнато и прибрано по пътя.

Излязох на асфалта. Посоката е надолу и за не повече от четири-пет минути стегнато педалиране се стига до отбивката вляво към Емона. Трасето е маркирано отлично. Припомних си драмите в тези финални километри от предното преминаване. Тук беше кулминацията на страданията ми.

Дадох си сметка колко по-лесно и безпроблемно мина сегашния преход. А съм с четиринадесет години по-стар. За акъла е ясно, че нещата не се променят, но тялото ми ме накара да чувствам като младеж. Оценям го и съм много благодарен за това.

Спусках към брега с усмивка. Стигнах точно в осем вечерта. Ами това беше всичко. Мечтата е изпълнена, геройствата са направени. Приятно е. И пак това едва доловимо чувство за празнота. Но Пътеката си е там – по билото на Балкана и ме чака отново. Има толкова други варианти за преминаване занапред: комбинирано скоростно, с куче, с котка или пък лежерно пешеходно за двайсет - трийсет дни..

Преди много години този форум ми подари една красива мечта. Този пътепис е моето голямо „Благодаря!“

Изображение
Последна промяна zacky на Пет Авг 13, 2021 12:12 pm, променена общо 5 пъти
zacky
 
Мнения: 47
Рейтинг: 1390
Регистриран на: Вто Фев 04, 2003 3:14 am
Местоположение: Стара Загора

Re: Ком - Емине

Мнениеот zacky » Пет Авг 13, 2021 11:39 am

boris_borisov написа:При такова обещаващо начало... това ще влезе в Златния фонд на Библиотека "Ком-Емине"!
Очаквам продължението с възхита и смирение пред таланта!


Борка, за мен е чест да получа такава оценка именно от теб.

Boyan1984 написа:Оставам без думи и с отворена уста. За още от същото :beer:


Благодаря! Всеки автор се радва да чуе нещо хубаво за писанията си :)

Admin написа:Като гледам само за 2-3 дни колко перипетии, не смея да си помисля в следващите какво ще бъде... :D
Страхотно е, че все още има такива разказвачи като теб, Заки! :beer:


За мен си пример за човек, който по удивителен начин е превърнал детските си мечти и страстта си в начин на живот. Сигурно не винаги е лесно, но е прекрасно! Много ти се възхищавам!
zacky
 
Мнения: 47
Рейтинг: 1390
Регистриран на: Вто Фев 04, 2003 3:14 am
Местоположение: Стара Загора

Re: Ком - Емине

Мнениеот kibikoff » Пет Авг 13, 2021 11:46 am

:agree: :agree: :agree:
страхотен разказ, поздравления!

п.с.
Райко е в Норвегия.
kibikoff
 
Мнения: 1427
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Окт 21, 2002 8:29 am
Местоположение: On/Off

Re: Ком - Емине

Мнениеот andriii » Пон Авг 23, 2021 7:34 am

Live tracking на Red Bull-ското състезание :D :beer:

https://events.loggator.com/RedBull-bik ... 5D1qZWXTx4
andriii
 
Мнения: 127
Рейтинг: 1400
Регистриран на: Нед Юни 30, 2013 7:58 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот boris_borisov » Вто Май 03, 2022 12:47 pm

Някой да има информация, освен Райко и моя милост, някой друг да е минавал Ком-Емине с твърда вилка?
Аватар
boris_borisov
 
Мнения: 218
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:30 pm
Местоположение: Врачански балкан

Re: Ком - Емине

Мнениеот packo packov » Сря Май 04, 2022 10:05 am

Борка, изтъкваш ли се :)
packo packov
 
Мнения: 27
Рейтинг: 1220
Регистриран на: Вто Апр 23, 2013 3:06 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот boris_borisov » Чет Май 05, 2022 2:57 pm

[quote="packo packov"]Борка, изтъкваш ли се :)[/quote]

Най-вероятно... :D Направи ми впечатление миналата година, че всеки, който си правеше труда да се загледа в колелото ми, не пропускаше да се удиви на твърдата вилка, това било направо самоубийство! :D То не че е твърде комфортно, де, ама търсения ефект е простота, надеждност и тегло, не на последно място и цена... както и да е :D И в един момент оценките за умственото ми равновесие се натрупаха и взеха даже да ме дразнят малко, та май напук тая година пак ще тръгвам с твърдата вилка, ей така, щото мога :D Ама ми хрумна да питам и колко други има такива (Райко го изключвам, от него съм се учил :D ), та ако се окаже, че са много, да съм спокоен, че съм част от общност, ако не... е, тогава ще се кефя колко пък съм уникален :eyebrow:
Спомням си преди години, някой беше споменал, че е минавано с Балканче... те това вече си е геройство, стига да е вярно, де! :D
Аватар
boris_borisov
 
Мнения: 218
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:30 pm
Местоположение: Врачански балкан

Re: Ком - Емине

Мнениеот zcezbpm » Пон Юли 31, 2023 5:27 pm

Ъпдейт юли 2023г на водните точки, пресъхващите води, километрите между водите и километрите и денивелациите между хижите, заслоните и др. измерени с часовник Гармин 6 х про нагласен да записва на всяка секунда.........

Километрите и денивелациите, профили и тракове..
https://www.facebook.com/groups/1824588117655479/posts/6407151179399127/

GPS координати на водните точки за вкарване в навигациите, има нови 11 води по маршрута...
https://www.facebook.com/groups/1824588117655479/posts/2417944804986471

Разстояния между водите, пресъхващи води.Хартиено описание за направата на груб план за това къде и колко да се пълни вода следващия ден.
https://www.facebook.com/groups/1824588117655479/posts/3000477536733192

Изображение
zcezbpm
 
Мнения: 26
Рейтинг: 1260
Регистриран на: Вто Авг 04, 2009 11:23 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот boris_borisov » Чет Авг 24, 2023 3:24 pm

Ако на някой му е интересно, да споделя как премина тазгодишното ми Ком-Емине :) Линковете са към профила ми във фб, където за всеки ден съм пуснал снимки с текст към всяка, нещо като фотопътепис.


https://m.facebook.com/story.php?story_ ... 0009516472

https://m.facebook.com/story.php?story_ ... 0009516472

https://m.facebook.com/story.php?story_ ... 0009516472

https://m.facebook.com/story.php?story_ ... 0009516472

https://m.facebook.com/story.php?story_ ... 0009516472

https://m.facebook.com/story.php?story_ ... 0009516472

https://m.facebook.com/story.php?story_ ... 0009516472

https://m.facebook.com/story.php?story_ ... 0009516472
Аватар
boris_borisov
 
Мнения: 218
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:30 pm
Местоположение: Врачански балкан

Предишна

Назад към Общ форум

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 40 госта