Ком - Емине

За всичко свързано с МТБ, което не е за някой от другите форуми. Например: разкази и преживявания, мнения по различни общи въпроси, интeресни продукти, новости и т.н.

Рейтинг за публикуване на тема / Рейтинг за отговор / Тежест: 1000 / 1000 / 20

Re: Ком - Емине

Мнениеот sss » Нед Авг 15, 2010 7:21 pm

Браво за инициативата и проявената смелост! Вярвам, че са се получили незабравими преживявания! С радост ще следя темата и за напред!!!Продължавайте да публикувате пътеписи и актуални новини. Така всеки може частично да съпреживее приключенията. :beer: :beer: :beer:

Аз само мога да завиждам :crap:

П.С. С каква екипировка тръгвате за подобен дълъг преход?
Каската не е само за красота ;-)
Аватар
sss
 
Мнения: 924
Рейтинг: 1837
Регистриран на: Чет Мар 11, 2004 6:10 pm
Местоположение: Bulgaria

Re: Ком - Емине

Мнениеот papi007 » Нед Авг 15, 2010 7:49 pm

Привет форуме!
Аз преди няколко часа акустирах и се цопнах в морето...
Скоро очаквайте по-подробно включване, сега само ви информирам че съм жив...
Наздраве!

best wishes, papi007
Аватар
papi007
 
Мнения: 1084
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Нед Юли 13, 2008 9:16 am
Местоположение: Село София

Re: Ком - Емине

Мнениеот kvelikov » Пон Авг 16, 2010 3:51 pm

Ха добре дошъл!
Да видиш сега какво е влажност 100%... :banghead:
Честито диплома за Ком-Емине!
Тепърва ще има да разказваш какво, кога и как те е гонило по трасето... :D
:beer:
Изображение Изображение Изображение Изображение Изображение
Аватар
kvelikov
 
Мнения: 4453
Рейтинг: 1995
Регистриран на: Пон Юли 13, 2009 5:13 pm
Местоположение: София 0899982814

Re: Ком - Емине

Мнениеот nicky bike » Чет Авг 19, 2010 10:07 pm

Тъй като тази година стана като щафетно бягане Ком - Емине мога да добавя ,че още един участник е поел "щафетата". Това е Иван от Стара Загора (cholla) човек, който кацна на 12 от щатите, на 14 (събота) пое по маршрута. Тази сутрин се чух с него, беше на Ботев и смята да стигне до Българка (над Кръстец).

Нямам много време за стоене пред компа за това ще пиша ако има нещо по важно. :)
Умния човек не говори много, а действа, простия ... само пише, когато няма какво друго да направи!
Аватар
nicky bike
 
Мнения: 959
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 20, 2006 8:49 pm
Местоположение: Bulgaria Габрово

Re: Ком - Емине

Мнениеот did » Чет Авг 19, 2010 10:09 pm

За Иван нямам съмнение, че ще се справи, при това - блестящо!

Той даже няма нужда от помощ, понеже знае къде как да тръгне.

Желая му успех! :beer:
Q. b. f. f. f. s.
Аватар
did
 
Мнения: 16523
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Окт 14, 2003 3:00 pm
Местоположение: Пловдив

Re: Ком - Емине

Мнениеот kvelikov » Пет Авг 20, 2010 4:13 pm

А Папи мълчи като МТБ-байкър на разпит пред шосейки... :D
Изчезна, бре ...
Да не се удави в морето? :dontknow:
Изображение Изображение Изображение Изображение Изображение
Аватар
kvelikov
 
Мнения: 4453
Рейтинг: 1995
Регистриран на: Пон Юли 13, 2009 5:13 pm
Местоположение: София 0899982814

Re: Ком - Емине

Мнениеот nicky bike » Пон Авг 23, 2010 7:32 am

Иван (cholla) снощи се е къпал в морето. Очакваме и неговия разказ.
Умния човек не говори много, а действа, простия ... само пише, когато няма какво друго да направи!
Аватар
nicky bike
 
Мнения: 959
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 20, 2006 8:49 pm
Местоположение: Bulgaria Габрово

Re: Ком - Емине

Мнениеот kibikoff » Пон Авг 23, 2010 8:14 am

Браво Иване!

Много успешни преходи тази година, ама разказите никакви ги няма :crazy:
аре стегнете се де :magnify: :wavey:
kibikoff
 
Мнения: 1427
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Окт 21, 2002 8:29 am
Местоположение: On/Off

Re: Ком - Емине

Мнениеот papi007 » Пон Авг 23, 2010 9:00 pm

I is alive.... :D
Нема се оттървете толкова лесно от мен ей! :lol:
Разказа се бави, защото до 20-и море, после бях и малко на картофен туризъм, да поскубя бурен на Пирдоп... Сега се стягам да ходя на Свищов, ходя по интервюта за работа....Та като остане време, обещавам да споделя дори и малкото снимки и изживявания, дето имах :beer:

p.s. поздрави на чолата!!!!

Best wishes, papi007 :wavey:
Аватар
papi007
 
Мнения: 1084
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Нед Юли 13, 2008 9:16 am
Местоположение: Село София

Re: Ком - Емине

Мнениеот Admin » Вто Авг 24, 2010 4:47 pm

Продължаваме с втората част от разказа на Борис Борисов (във форума boris_borisov), посветена на Централна Стара планина. Текстът бе готов още преди няколко дни, но аз се бях запилял на места без интернет и затова се забавих с обработката му, за което се извинявам. Крайно време е да се потопим отново в атмосферата на Балкана и приключенията на Борис.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------

05.07.2010 (понеделник)- продължението
Тръгнахме от хижа „Кашана“ по зимната маркировка нагоре. В началото има един дълъг, стръмен баир, с който се набира доста височина. Сигурно има и други варианти за качване, но не ги знаех, от обяснението на хижаря нищо не разбрах и в крайна сметка реших да си караме на сигурно по коловете без значение какви баири ще изкачваме. Помнех правилото: билото и само билото!
Изкачихме височината и се откриха следващите предизвикателства.
Изображение

Изображение

Павката беше тръгнал лекичко облечен, а горе си духаше. По-късно се поразрови из раницата си, де...:) На мен ми беше добре. Приказвахме си за какво ли не и времето и пътя си летяха. Естествено, основна тема беше става ли тук за колело или не:) Аз бях изключително доволен от избора си да съм пешак, а Павел все намираше участъци, които според него били „караеми”:)
Катерехме и спускахме, а гледките се редяха:
Изображение

Изображение

На места трябва да се катерят големи камънаци, но ние не търсехме варианти за подсичане, а само се убеждавахме колко би пречило на сравнителния ни комфорт едно колело тук...
Изображение

Изображение

Изображение

Някъде над х."Свищи плаз" проверихме какво е донесъл спътникът ми за хапване:) Сандвичи с месце, с кашкавал, краставички – разнообразих си менюто. Каквото остана и не успяхме да изядем, той ми го предложи, а аз бях много далеч от мисълта да му откажа:)
Продължихме си по билото и уж ходихме много, а от дясната ни страна Златица и Пирдоп сякаш не мърдаха.
Изображение

Горе на билото духаше студен вятър, на моменти направо си мръзнехме. Сега оцених полезността на „грешката” си да забравя да оставя ръкавиците си за каране заедно с колелото на Кашана. Макар и с рязани пръсти, все пак топлеха ръцете ми донякъде. Павката търпеше стоически, ама той е силен мъж:) Станеше ли ни твърде студено, минавахме от южната страна на билото. Там вятър нямаше, а слънцето напичаше и си беше жега:) На практика се убедих в правотата на ученото едно време по география как Стара планина била преграда за студените ветрове от север и затова в Южна България било по-топло:) Така, минавайки ту по билото, ту от юг, си регулирахме телесната температура:) Тук се убедих и колко лесно и без да се усетиш, можеш да слезеш ниско от билото. А да заобиколим отдолу тия скали, айде сега малко по тая пътечка и докато се усетиш, вече си 30-40 м под билото и маркировката. Айде обратно нагоре!...
Изображение

Поглеждаме назад, за да проверим колко сме минали...
Изображение
Обръщам се и напред да видя колко ми остава до х. „Планински извори“

Мислех си, че виждам в далечината преди последния връх нещо бяло, което приличаше на „Планински извори“. Изглеждаше си далеч, а вече се свечеряваше и не си позволявахме никакви почивки.
Чудех се кога ли най-сетне ще стигнем връх Косица, връх Паскал... По едно време си мислех, че може вече да сме ги минали, когато се изправихме пред една висока „стена”. Изглеждаше плашещо стръмна и висока, но се бях приготвил психически и постоянно си го повтарях – в тази част на Балкана е така, нагоре и надолу, без емоции, просто се катери и не се оплаквай!
Качихме се горе и реших, че това сигурно е Паскал. Обаче малко след него имаше друг връх с подобна височина, но с пирамидка отгоре, каквато знаех, че има на Паскал, и затова си мисля, че първия сигурно е бил Косица.
Изображение

Изображение

Тук някъде от север излизаше каменист път, който нататък минаваше по билото на изток – работа на военните, предполагам. По него се ходеше по-бързо и го следвахме.
Изображение


Малко след Паскал се разделихме с Павката. На него му предстоеше стръмно слизане надолу към х."Паскал", а после и до Пирдоп, а времето беше напреднало. Още доста по-рано го карах да поема по пътеката, за да не замръква, още повече че му беше първо качване тук и районът, поне отгоре, не му беше познат. Той обаче пропусна пътеката и ме придружи чак до Паскал, за което няма как да не съм му благодарен. Е, хубаво беше с компания, каквато до морето повече нямах, донесе ми момчето храна, батерии, накладки – чудесно! Надявам се, че и на него моята компания му е била приятна:)
Продължих с ускорена крачка по пътеката, която е доста добре очертана и на места дори неприятно дълбока.
Изображение

По-нататък видях, че онова, което смятах за х. „Планински извори“, всъщност е голяма купчина камъни, а хижата никъде не се виждаше. Трябваше обаче да стигна тази вечер до нея и не се помайвах.
На едно място попаднах на ето тия коне:
Изображение
Като ме видяха, тоя, белия, който явно им беше водач, тръгна заплашително към мен, а останалите вкупом го последваха и в един момент се оказах почти заобиколен от тях. Имаше нещо заплашително в поведението им или поне аз почувствах безопасността си застрашена и почнах да викам и ръкомахам срещу тях, за да ги разгоня. Не се стреснаха особено, но успях да изляза от обръча и да продължа бързичко по пътеката. Те ме следваха до едно време и ме оставиха на мира. Чак няколко дни по-късно щях да разбера от хижаря на заслон Ботев, че конете просто са очаквали да им дам нещо за ядене, нещо сладко или пък сол, но тогава не го изтълкувах по този начин и ги набедих за планински хулигани:)
Стигнах до едно разклонение на коловата маркировка вляво, където на табела пишеше, че това е пътя за х. „Момина поляна“ и че до нея има 1 час. Малко се поколебах тук дали да продължа към „Планински извори“ или да сляза към тая хижа. Знаех, че „Планински извори“ е всъщност обор. Надеждата ми беше в информацията, която имах от интернет, че една от стаите е в по-човешко състояние (използвала се от пастирите на стадата) и е възможно да се преспи в нея. Обаче ако тия пастири си бяха там, в стаята, и не ми разрешаха да я ползвам и аз, както беше станало с Гьоко по време на неговия поход ( http://moiteplanini.com/story/kom-emine ... _luta.html ), какво правех тогава? Но пък и не ми се слизаше от билото, щях да загубя поне 2 часа и половина (заедно с връщането), а идеята беше в тоя участък да не губя никакво време, нали затова ангажирах и човек да ми прекарва колелото? Реших да рискувам и да продължа към „Планински извори“, пък все някак щях да се оправя.
Слънцето още не беше залязло, когато зад поредния баир, долу, в ниското, се показа хижата. Часът беше 20:45.
Изображение

След нея по пътеката видях и извора Петте чучура. Дотук добре, успяхме. Да видим сега как е хижата...
Както и очаквах, трагедията беше пълна. Наоколо имаше десетки, да не кажа стотици, коне и крави, около хижата беше кално от дъждовете и стъпките на животните, прозорците с изпочупени стъкла, навсякъде се валяха боклуци, а повечето от стаите изглеждаха така:
Изображение

А каква хижа е било преди време! Масивна и здрава постройка на три етажа, с плочки по подовете и стените, бани, тоалетни, умивалници... Просто ми е непонятно как изобщо са успели да построят всичко това, и то на място, до което се стига само пеша или на кон? Пълна трагедия и печален символ на българщината в днешни времена...
Намерих търсената стая. Вратата й почти се затваряше, прозорците бяха позапазени, а на едно от леглата дори имаше дюшек и възглавница. Нямаше човек наоколо, така че тази стая щеше да бъде моя подслон за през нощта.
Изображение

Навън почти се беше стъмнило, когато след огледа на хижата излязох да си налея вода. От разказа на Светлин знаех, че до хижата имало някаква тръба, спукана нарочно, за да пият животните оттам. Не я видях обаче, а и наоколо имаше много животни и не ми се мотаеше около тях. Особено ме притесняваше един бик до вратата, който ме гледаше заплашително. Взех едно желязо в ръка, което ми даде известно преимущество, и преминах покрай него. Същият тоя бик ми демонстрира на няколко пъти вечерта своето величие и мъжка сила, онождайки в мое присъствие няколко крави:)
Нещо не бях преценил вярно разстоянието до Петте чучура, мислейки си, че е наблизо. Знаех за около 500 метра и наистина се оказа толкова, ако не и повече, но явно просто ги бях подценил тия метри. Отне ми към половин час, докато се върна с водата, вече по тъмно.
Оправих си леглото,
Изображение
сварих си със спиртника топло чайче, за да си сгрея душицата преди очакваната хладна нощ,
Изображение
вечерях с останалите сандвичи и краставички от Павката и към 23:30 ч. легнах да спя.
Добър ден беше. Движих се над 15 часа и изминатото разстояние беше добро – 39 км с колелото и не знам колко пеша. Не валя, калта беше само до х.“Чавдар“, и то не навсякъде, предаването на колелото мина безпроблемно, имах си приятна компания известно време и достигнах до предварително набелязаната цел. Чувствах се изненадващо добре, оказах се издръжлив пешеходец и краката ме слушаха отлично. Имах си вече накладки и батерии за челника. Специално батериите се оказаха много ценни тая вечер в тъмната хижа. Иначе с фенерчето на телефона щеше да е мъка...

06.07.2010 (вторник)
Изневерявайки на досегашната традиция да правя обобщенията след края на деня, ще започна с това, че този ден бе най-добрият ми, апогеят на моето пътешествие! За моите си стандарти изминах огромно разстояние и се чувствах перфектно през цялото време! Времето също беше с мен – отново не валя и беше приятно хладно. Бях влязъл в така желания 11-дневен график за преминаване на целия маршрут и дори си мислех, че ако продължавам така, може да стигна дори до немислимите за мен 10 дни!
Но нека да караме подред.
Пак не спах много добре, будих се често. До някое време ми беше приятно топло в спалния чувал, но на сутринта чувствах хлад. Станах в 4.45 ч. Поради липсата на вода за миене в хижата изобщо не бях си събувал чорапите. Реших да изкарам и този ден така, с вчерашните лепенки по краката, пък вечерта ще ги сменя. Надявах се да няма много роса по тревата или по-скоро вятъра да я е изсушил, и си обух маратонките. Отново топло чайче с мед, събиране на багажа и в 6.05 ч. потеглих на изток.
Изображение
Изгревът

Имаше росни капчици по тревите, но не чак толкова, че да ми се намокрят краката. Напълних си пак шишетата на Петте чучура.
Изображение
И започнах лекото изкачване към Тетевенска Баба.
Изображение
Поглед от Тетевенска Баба назад, където остана х.“Планински извори“.

Изображение
Импровизираните гети, направени от отрязаните крачоли на стария панталон на дъщерята на колежката ми Валя, се оказаха добро решение и пазеха краката ми от влага, камъчета и треволяци:)

Ходенето беше леко. Беше неочаквано за мен да установя, че ходенето може да ми е толкова безпроблемно и дори приятно. Никога досега не ми се беше налагало да ходя толкова дълго, а в случаите, когато е трябвало да съм на крак по цял ден и да тичам напред-назад по задачи, все нещо ми е ставало – я някой крак ще ме заболи, я някоя става или сухожилие... Сега краката просто ме слушаха и не ми създаваха никакви проблеми. Чувствах се малко като маратонците, за които бях понаучил туй-онуй в последно време и се гордеех със себе си:)
Първата по-значима цел за деня беше връх Вежен.
Изображение

По картите пишеше, че разстоянието до него е 5-6 часа. Пътят минава покрай красиви скални образувания:
Изображение

Мислех си да закусвам на чешмата, която е преди да започне изкачването към върха. По някое време обаче ми пристърга на стомаха и слезнах 50-ина метра южно от билото на завет, за да хапна малко орехи и фурми. Това е храна, която добре засища, а и дава доста енергия.
Изображение
Гледка към село Антон от мястото за закуска.

Изображение
Златица и Пирдоп вече са останали видимо назад:)

Вежен се приближаваше отчайващо бавно. Гледаш го, ей там отпред е, ходиш, ходиш, часовете минават, а като че ли стоиш на едно място...
Изображение
Мааалко по-близо до Вежен...

Но не бях много нетърпелив, ходенето ми спореше и ми беше приятно. Знаех, че трябва да мина върхове с имена като Булуваня, Братаница, някакъв безименен преди Вежен, но кой след кой следваше и кой точно съм преминал, ме мързеше да отварям картата и да проверявам. Пък и нямаше голямо значение, те си бяха почти еднакви и така или иначе нямаше да си ги спестя:)

Изображение
Поглед на запад и разклонението за х."Бенковски" (ако не се лъжа)

Ето го най-после и Кончето:
Изображение

А над Вежен се струпаха облаци, които скриха върха. Облаците идваха от север и покриваха почти цяла Северна България или поне това, което се виждаше от нея. А на юг беше слънчево. Започнах леко да се притеснявам от развалянето на времето. При една евентуална буря с гръмотевици щеше да си е доста опасно на билото. Варианти бяха слизания до хижите Бенковски или Вежен. Първата я бях подминал вече, оставаше втората, но не знаех пътя за нея. Все пак за момента не беше страшно и продължих напред.
Изображение

Изображение

Изображение
От Кончето, поглед на юг.


Светлин и Зарко бяха минали Кончето по някаква подсичаща пътека от север сред гъсти хвойни. Аз не видях тая пътека, ходех си по зимната маркировка. Светлин съветваше, че е по-добре по коловете дори и когато си с колело, но след като минах през скалите като пешеходец, лично аз не споделям неговото мнение.
Изображение

Изображение
Старопланинското конче е вече преминато.

Явно се движех по границата на резерват „Царичина“, който обхваща местностите северно от Вежен.
Изображение

А самият връх вече е пред мен, макар и заради мъглата да не го виждам. Пък може и да е за добро:)
Изображение

Изображение
Северно от Вежен. Някъде там долу може би е Рибарица, но не познавам добре района и не съм много сигурен

Изображение
Започвам изкачването

Реших, че от облаците над върха няма да вали и дядо Боже само се опитва да тества решителността ми:) Духаше ужасен вятър, направо се опитваше да ме отмести от пътеката, но за щастие беше страничен и не пречеше много на движението напред.

Изображение
Тук се опитвам да покажа нагледно силата на вятъра.

Изображение
Оттам идвам...

Изображение
...и натам отивам.

Качването не е трудно, склонът е полегат, но от тая мъгла нищо не виждах. Стараех се само да не изпускам коловете от очи.

Изображение
Погледът е назад, на запад, попаднах сред стадо коне, а коловете вдясно водят към х."Вежен".

Най-после, в 11:40 ч., от мъглата се показа и пирамидката на върха.
Изображение

Изображение
Бая студеничко си беше горе...

Нищо не се виждаше наоколо, но пътеката си личеше добре.
Изображение

Почна се едно дълго слизане, минаване отляво на някакви скали... Не е много приятно да не виждаш накъде вървиш, но поне маркировката е добра и се следва лесно. Като слязох по-ниско, се откри по-добра видимост напред.
Изображение

Оттук до връх Юмрука ще оставя снимките да говорят.
Изображение

Изображение

Изображение

Изображение
Това в центъра сигурно е Розинската мандра, а долу в ниското – с. Розино

Изображение
Поглед назад. Пътеката си е стръмничка повече, отколкото личи на снимката.

Изображение
Наистина си е ветровито тук...

Оттук някъде започва подсичането на връх Юмрука, което ми се стори изненадващо дълго. Уж х.“Ехо“ се виждаше съвсем наблизо, пък не идва и не идва. Маркировката е направо дразнещо навсякъде, на всеки камък по няколко пъти. Странно защо е това престараване там, специално под Юмрука просто няма как да тръгнеш в погрешна посока – на стръмна пътека си, нагоре е изключено, надолу е безумие, а хижата се вижда отсреща. На фона на други участъци от маршрута с липсваща или много стара и рехава маркировка наистина е дразнещо.

Изображение
Ето я и хижа „Ехо“

На „Ехо“ бях в 14:10 ч. Отвън една жена простираше пране и се оплакваше от силния вятър. Лекичко й отбелязах, че на Вежен духа доста по-силно, но тя упорито си твърдеше, че на хижата вятърът винаги е по-силен, отколкото горе. Е, нека си го вярва:) Попитах за някаква готвена храна; няма, нямало туристи и не са готвили. Помолих я да ми направи една снимка на фона на хижата; не можела, да съм питал вътре в хижата, имало едни младежи, те ще ме снимат и изобщо, каквото искам, да се обръщам към тях. Надявах се на топъл прием и топла храна тук, все пак „Ехо“ е хижа с големи претенции, а гледай какво посрещане... Влизам вътре, питам един младеж, който се оказа син на жената и нещо като хижар тук, дали има някаква готвена храна, каквато и да е. Няма, ако искам, да си взема нещо от бара - вафли, кроасани... Добре, викам му и си излязох в преддверието, като пътьом побутнах вратата на бара, която се оказа заключена. В недобро настроение от отношението си извадих мюслите и почнах да ям. Почти се бях нахранил, когато отвътре излезе една видимо притеснена млада жена, която ми заобяснява, че всъщност имало една порция леща. Е, добре де, защо не ми казахте веднага? Ами, лещата била за работниците отвън, но една порция можела да ми отдели. Ами, добре, няма да я откажа. Хапнах си лещата, измих зъбите на чешмата отвън, като преди това търпеливо изчаках около 5 минути да се напият три коня с вода, самоснимах се пред хижата...
Изображение
...и в 15:25 ч. поех по вече познатия път към х.Козя стена.
Изображение

Изображение

Изображение

За разлика от миналата година, сега на 1-2 места по пътеката имаше табели, че има пропадания и преминаването през нея крие рискове. Имаше и обходни маршрути. Не се впечатлих особено от предупрежденията и си минах през забраненото:) Сега нямах колело с мен, вървях бързо и се радвах на кондицията си:) Срещнах на едно място двама младежи, момче и момиче, които проявиха особен интерес към багажа ми, когато им отговорих закъде съм тръгнал:) Общоприето е да се смята, че за Ком-Емине трябва да носиш голяма и тежка раница. Ами, не е вярно просто, зависи от удобствата, които мъкнеш със себе си. Аз определено не смятах, че „оборудването” ми е спартанско и въпреки това едва ли носех повече от 10 кг в тоя момент. Та, тия младежи, като разбраха с каква скорост се движа, ми казаха, че явно скоро ще настигна една група софиянчета, да им предам поздрави.
Бързо-бързо и Козя стена се появи отпред.
Изображение

В 17:15 ч. бях пред хижата, където имаше кой да ме снима:
Изображение

Тук се чух с Жоро (joropc) по телефона и го предупредих, че някъде към осем, осем и половина очаквам да съм на Беклемето. Той ме пита къде съм. На Козя стена. Козя стена, че то оттам са си 2 часа, седем и половина ще те чакам! Не вярвах да успея за 2 часа, но защо пък не, щом Жоро го казва, пък и днес съм много бърз!:)
След хижата се открива ей тази гледка:
Изображение

Пътеката, по която минах предния път с колелото, заобиколи без маркировка отдясно най-дясното връхче, което се вижда на снимката и тогава дори си помислих, че съм се загубил. Тогава видях Троянската арка и се оправих, но сега знаех, че трябва да има и друг път, маркиран и по-пряк. Тръгнах, уж внимавах много и пак не уцелих! Пак се озовах в ниското, на пътеката, която си знаех. Ама какво пък, сега не мъкна колело, мога да си позволя малко волна програма:) И като драснах право нагоре, през едни треви и хвойни, нагоре и само нагоре, държейки се с ръце за хвойната, докато излязох на високото, точно на мястото, където излиза и вярната пътека:
Изображение
Това е мястото, до което издрапах през хвойната, а изгледът е назад, към х.“Козя стена“

Изображение
От същото място, но в източна посока. Следва връх Козя стена, Бальова планина, Троянската арка...

Минах покрай Червената локва
Изображение
и без бавене продължих по козята пътечка нататък.
Изображение

Изображение

Изображение
Тук изгледът е в обратна посока

Миналото лято с колелото бях подсякъл Бальова планина от север по лятната пътека. Сега реших да мина по билото. Има си изкачване, но за ентусиазиран пешак това е нищо, горе е равно, но спускането е неприятно – отразява се зле на коленете.
Изображение
Изкачвам Бальова планина и поглеждам назад към Козята стена

Изображение
А тук започвам спускането от другата страна и Троянската арка вече ме очаква. Бърз съм, Жоро дали е докарал колелото?

Изображение
Естествено, човекът е точен!


В 19:25 ч. в превъзходно настроение, учудващо свеж след цял ден ходене, бях на Беклемето. Запознахме се с Жоро лично, направихме си снимки, които той щеше да пусне същата вечер във форума, натоварих багажа и се приготвих за тръгване. Жоро ме беше питал преди това каква храна да ми донесе и бях поръчал само малко ядки, а пък той като извади един плик с над едно кило ядене – то шоколади, сусамки, енергийни гелове и барове, неща, които никога не бях ползвал, а ето сега... Той направи и още нещо, което няма да спомена тук, но то ми показа още веднъж що за човек е. Казах си, че съм длъжен оттук нататък да стигна до Емине не само заради себе си или за пример на детето си, ами и заради Жоро.
Малко разяснения за пътя напред от негова страна и газ по баира.
Изображение

Естествено, малко след това се спрях объркан, въпреки простичките му указания /извинявай, Жоро:)/. В тоя момент край мен минаха два мотора, единия го караше мъж с военен камуфлаж, който возеше едно момиче отзад, а другия – млада девойка:) Питам ги за пътя към „Дерменка“, те викат „Карай след нас“, и отпрашиха напред. Е, хубаво, ама отпрашиха толкова бързо, че ги загубих веднага след първия завой. Появи се маркировка обаче, нямаше страшно. Със съжаление видях, че излишно съм катерил един баир, пътя го подсичаше отдолу... Вероятно Жоро и това ми е казал, ама няма кой да го чуе... В един момент наклонът на пътя стана само надолу, скоростта се покачи , а след като едно голямо куче ме подгони, се вдигна яко и адреналина! Само че с над 40 км/ч му беше трудно да ме догони:)
В 20:26 ч. стигнах заслон „Орлово гнездо“.
Изображение

Жоро ми беше казал, че заслонаджията е готин тип и при него ще си изкарам добре. До "Добрила" явно нямаше да стигна тая вечер, бях решил да спя тук. Хубаво, обаче готиния тип, който наистина се оказа точен, ме уведоми, че няма нито топла вода в момента, нито готвена храна, понеже няма гости. И най-приятелски ме посъветва да се спусна до „Дерменка“ (само на едно място съм щял да бутам, че е по-стръмно, дори ми го показа, другото е само надолу), която била на не повече от 20-ина минути с колелото, а там със сигурност имат каквото търся. Благодарих му на човека, не излезе печалбар, и продължих по пътя.
Нататък е изровено и има неприятни камъни, което при моите никакви спирачки не беше благоприятно, но с повече внимание се справих. Наистина бутането беше само на мястото, което ми показаха. В 21:07 ч. стигнах до „Дерменка“. От Беклемето дотук са към 11 км.
Изображение

Изображение

Хижата се оказа нещо като хотел, в ресторанта гърмеше оглушителна музика и се веселяха доста хора. Щях да спя сам в стая, а стаята се оказа ето тази:
Изображение

Имаше и баня с топла вода, където веднага слязох да се изкъпя и изпера. Там имаше още три момчета и едно момиче, които пеша правеха Ком-Емине. Поразговорихме се и стана ясно, че това е групата софиянчета, на които трябваше да предам поздрави от ония хора, които срещнах след х.“Ехо“. Доста бързо ги бях настигнал:) Те се оплакваха от времето, били загубили много дни в лутане и изоставали сериозно от графика си. Под Вежен се наложило да спят непланирано, след като се объркали в мъглата и не могли да намерят отбивката за хижата, а там ги зачукала и градушката. Попитах момичето доколко са сериозни и твърди в намерението си да стигнат до Емине, като си мислех, че ще е хубаво да знам, че след мен по маршрута идват хора и ако ми се случи нещо, поне ще ме намерят. Увери ме, че със сигурност ще стигнат. А дано, викам си, не че аз съм много опитен турист, ама тая групичка май съвсем не беше наясно с нещата... А планът им е бил да го минат за 13 дни цялото! Пеша!
Слязох долу в ресторанта и хапнах една гъбена супа. Нямаше обхват на телефоните ми и хижарите ми позволиха да ползвам техния телефон в кухнята, който беше някакъв по-особен, за да се обадя на жената да й кажа къде съм. Тия хижари са приятни хора, поканиха ме на тяхната маса, и интернет-връзка ми предложиха даже, едвам се отскубнах да ходя да си лягам, все пак ме чакаше нов дълъг и изтощителен ден, а пък те безгрижно щяха да се веселят и утре:)
На отсрещната маса едно приятно момиче с много изразителни устни така ме заглеждаше, че чак ми стана неудобно, а в същото време се чудех откъде ми е позната. Използвайки една бърза среща на погледи, тя с жест ми обясни (понеже заради силната музика вербалната комуникация беше невъзможна), че е от групичката с моторите, с които се разминахме на Беклемето. Ама нали беше с каска тогава, та не я познах веднага:) Та, интересът й бил, за да ми покаже, че се радва, че все пак съм намерил пътя към хижата. А пък аз какво си помислих...:)
Така завърши този хубав и успешен ден (15 часа движение и неизвестно колко километра). За първи път в живота си направих дълъг пешеходен преход по билото на планината и всичко мина чудесно – без болки, без рани, без жега и дъжд, в перфектно настроение и кондиция. Всичко вървеше по план и се надявах и занапред да е така.


07.07.2010 (сряда)
По изключение спах добре и хич не ми се ставаше, но в 4:00 ч. все пак се надигнах. Исках този ден да стигна до заслон Ботев през хижа Левски, въпреки че Жоро ми беше казал, че това е трудно, макар и не невъзможно. Събрах си прането от външния простор, но пак не беше изсъхнало, лошооо... Времето не предвещаваше хубав ден. Цялото небе беше покрито с ниски и тъмни облаци, имаше и мъгла, макар и не гъста. В единия край на хоризонта обаче, в периферията на облаците, се виждаше късче ясно небе, което даваше плаха надежда. Умишлено се забавих с тръгването, за да видя как ще се развие атмосферата и ако завали, въобще да не тръгвам. Навлизах в района на връх Ботев и не исках да поемам никакви рискове, а и идвах за първи път тук. Междувременно се бяха събудили и софиянчетата, те спяха в съседната стая. Опаковаха се и те по всички правила, специални шарени облекла, обувки с мембрани, големи раници, щеки... На техния фон не знам как съм изглеждал:) Тръгнаха към 6:00 ч. и след малко се върнаха – имало табела, че пътя е опасен и минаването по обозначената пътека е забранено. Отваряха карти, гледаха, разискваха, а пък аз ги слушах и си оправях накладките. После пак тръгнаха, вече окончателно. В 6:20 и аз излязох. До момента не беше заваляло, надявах се да се задържи и по-нататък, поне да стигна „Добрила“, пък после ще видим...
Въобще не ходих да търся забранената пътека. Знаех, че от Беклемето до „Добрила“ има черен път, трябваше да е този, по който дойдох вчера, значи по него трябва и да продължа. Не беше маркиран обаче и се спускаше надолу в началото, което не ми хареса особено. Посоката му също не ми изглеждаше да е правилна. Оказа се обаче, че пътя прави дъга и слиза надолу само за да премине през едно дере, после навлиза в гората, а там маркировка вече имаше. Вероятно пряката пътека спестява обикалянето и от „Дерменка“ се спуска право в дерето, а после влиза в гората и се съединява с пътя, но по някаква причина сега минаването по нея не е разрешено. Както и да е, продължих си спокоен, че съм на прав път. На места карах, но повечето беше бутане заради калта и наклона. На едно място маркировката се отби вдясно в гората и се намърдах сред едни мокри храсталаци и високи треви без пътека, едвам издрапах. Преди мен обаче беше минавал някой, следите в тревата си личаха, а и маркировка си имаше. Малко по-нататък с голямо неудоволствие видях, че пътеката просто е съкратила един завой на пътя. Мама му стара, защо не си вървя по пътя, като знам, че той води до Добрила?:(
По пътя срещу мен се задаваха двама души. Като наближиха, се оказа, че това са момичето и едно момче от софийската група. Връщаха се, на момичето му се възпалили ахилесите и с Ком-Емине са дотук. Другите двама продължавали. Е, здраве да е, догодина пак ще опитат. Беше ми чудно как преди един час й нямаше нищо и изведнъж – възпалени ахилеси!... Е, по-късно разбрах как стават нещата, но и на това ще му дойде времето...
Изкачих някакво връхче, от което се откри гледка назад към х.“Дерменка“.
Изображение

После падна мъгла и гледките липсваха, само следвах стриктно маркировката. Имаше доста стръмни баири и за изкачване, и за спускане и не ми е съвсем ясна теорията на някои, че до „Добрила“ по целия път може да се кара... Имаше и някои по-равни места, но сега те бяха заети от големи, кални локви, които разочаровано трябваше да заобикалям :(
Сухите факти сочат, че „Добрила“ е на съвсем малко повече от 10 км след „Дерменка“, ама сред калта, липсата на гледки, мъглата и разочарованието, тия 10 км ми се сториха поне двойно повече:( В 8:45 ч. бях пред хижата.
Изображение

Изображение
Личи ми, че не съм много доволен:)

Там направих нещо като втора закуска (след чая с мед сутринта) с една топла леща и сладките изкушения на Жоро от вчера:) Новата ми философия на хранене диктуваше, че не трябва да ям такива неща, но след като вече ги нося, ще ги ям, какво сега, само да ми тежат ли?:)
Нахраних се добре, осведомих се за маршрута към х.“Левски“ и в 9:50 ч. поех по маркировката към хижата, която е със син основен цвят. Знаех, че ме чака дълъг и труден път сред хвойни и се бях подготвил психически, че ще е тежък участък. През Купена беше немислимо за мен да влача това колело и целия ми багаж, а и горе билото беше обвито с гъста мъгла и облаци, та никак не съжалявах за обходния си маршрут.
Тръгнах по пътеката за х.“Левски“ и на всяка крачка се изненадвах, че ужасът, който очаквах, го нямаше. Равна пътека, вярно, с хвойна отстрани, но не много висока, и колелото спокойно си се буташе отгоре върху нея. Още в началото имаше стада крави...
Изображение

Изображение
...охранявани от зли кучета, старите ми познайници. В този район кучетата имаха лоша слава, на не едно място в интернет бях чел, че е опасно да се преминава оттук и дори имаше случаи на хора, които са се връщали назад към Добрила, прекратявайки походите си, след срещата с песовете. Аз назад нямаше да се връщам в никакъв случай и с разтуптяно сърце, с нож в ръката и решен да им дам кървав отпор, напредвах към тях. Определено ги разколебах в недобрите им намерения, защото на повече от 20-ина метра от мен не се приближиха, задоволявайки се само със злобен лай. Отминах нататък към следващите красоти.
Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Около два часа след „Добрила“ се разминах с ей тия добри люде:
Изображение


Стар балканджия с турски акцент, естествено, помисли ме за превъртял заради това, че съм тръгнал с колело за морето, и то през Балкана, и ми предложи да ми даде кон:) А за хижа „Левски“, към която се бях насочил, се изказа „Чи то е многу далйеч, три часа има дотам!” Как да му отговориш?:) Пожелахме си всичко добро и всеки по пътя си.
А по моя път следваха тези пейзажи:
Изображение

Изображение

Изображение
Това, предполагам, е пасището Топалица, имаше стотици животни на това място.

До това пасище движението ми беше леко и сравнително приятно. Дори се чудех на Светлин защо толкова негативно се беше изразил в разказа си за тая пътека, я гледай колко е приятна и какви са красоти!... Е, вярно, само бутане е, но какво пък, нали няма баири. Не беше твърде горещо, подухваше вятър, а облаците периодично скриваха слънцето и наставаше хлад. Тук обаче пътеката пое по стръмен склон сред по-гъсти хвойни и на моменти дори я изпусках, като се бърках по други хоризонтални пътечки, направени от конете и кравите, като се мъчех да спазвам посока все по хоризонталата или леко нагоре – бях добил фобия от спусканията, защото после трябваше да драпам по баира:) Тук обаче маркираната пътека си се спуска стабилно надолу, което сред хвойните наистина не е никак приятно.
Изображение
Влизането в гората на път за хижа „Левски“ става ниско долу и тук горе-долу се добива представа наистина колко много надолу трябва да се слезе...

Изображение
Ей онова там, малко вдясно от центъра на снимката, е х.“Васил Левски“

Отново среща със старите ми познайници:)
Изображение

Изображение
Лъже, че жаден, преди малко видях цялото стадо да пие от един извор край пътеката:)

А пък тая приятелка или беше умряла, или се правеше на умряла! По нищо не личеше нещо да й има, но не помръдваше, както й да я побутвах.
Изображение

Изображение
Изглежда безобидно, но спускането тук си е зловещо!

Изображение
Малко по-ниско и надежда, че хижата не е далеч. Блажени са верующите!

Изображение
А пък това е неопровержимото доказателство, след което трябва вовеки да замлъкнат всички критици, твърдящи, че х.“Левски“ не лежи на маршрута Ком-Емине!

Стигнах най-сетне до гората. Тук беше сенчесто и ги нямаше вече гадните хвойни, но отново се появи калта :( Пътеката върви по стръмен, разкалян склон, с паднали тук-там дървета и клони, пързаляше се и бутането на колелото беше неприятно. Но може би това, което най ми разваляше настроението, беше, че хижата не идваше и не идваше, а аз я очаквах буквално след всеки завой. Преминах поне 3-4 такива рекички...
Изображение
...и накрая вече съвсем се отчаях, когато най-сетне в 15:29 ч., след 15 километра и почти 6-часово бутане от „Добрила“, пристигнах на х.“Васил Левски“.
Изображение


Колкото ми беше приповдигнато настроението в първите 3-4 часа от последния преход, толкова беше скапано сега. Бях гладен, чувствах умора и на левия крак имах нов мазол заради борбата с гадния наклон и калта в гората. В кухнята на хижата имаше две жени. Питам за ядене; има току-що сварена леща. Отбелязвам, че вече доста леща изядох в последно време, но няма да откажа и тази. Ако съм искал, може и омлет да ми направят. Хубаво, тогава и леща, и омлет!:) „Брей, че гладно момче!” – викат леличките:) Хапнах си хубаво и ги питам колко е до заслон „Ботев“. Ами, 4 часа по принцип, ама ако съм бърз, и за 3 може. Е, мисля си, определено с това колело по тоя баир няма да съм бърз, но и за 5 часа да е, пак ще успея. Окрилен от тая мисъл, добих кураж и ми дойдоха нови сили.
Докато се хранех и си почивах в столовата на хижата, пристигна и един младеж, който бил от Враца, пък сега живеел във Видин – обратното на мен:) Той ми разказа за маршрута нагоре, очертавайки го нагледно на огромната снимка на района, заемаща цяла една стена на столовата. Не можах въобще да се ориентирам на тая снимка, в интерес на истината...
Към пет без десет тръгнах нагоре, готов психически за епично бутане. Пътеката към връх Ботев, очертана със зелена маркировка...
Изображение
...е доста стръмна, особено в началото, но времето беше приятно хладно и това улесняваше нещата. Вече се бях съвзел от лошото настроение и имах нов прилив на сили и решителност да стигна до заслона. Жоро беше казал, че ще е доста трудно за един ден да стигна от „Дерменка“ през „Левски“ до заслон „Ботев“. Жоро е стар планинар и мнението му, поне пред мен, си тежи. Обаче бях на път да го постигна, аз, чиновникът без никаква физическа подготовка, и бях горд от себе си! Ще оставя снимките да говорят вместо мен за маршрута нагоре към билото:
Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

И ето ме най-после горе на билото. Мислех си, че заслонът вече трябва да е близо и крещях от радост и въодушевление сред силния вятър!
Изображение

Не знам защо бях решил и си бях втълпил, че след като изляза на билото, трябва да тръгна надясно по него на път за върха. Горе обаче имаше колове и табела, че връх Ботев е точно в обратната посока. Тоест, към мъглата, която се вижда, и заради която не се вижда нищо по-нататък. При това имаше две табели за върха; на другата пишеше, че посоката й указва летния маршрут. А сега де? По кой път да хвана – зимния или летния? А заслонът точно на пътеката за върха ли е или не е? Ами ако го подмина, без да го видя? Картите не дадоха отговор на тия въпроси. Почнах да звъня за помощ на приятели – на Жоро (joropc), на другия Жоро (kibikoff), на един човек, чийто телефон бях получих с указанието, ако имам проблем с маршрута, да му звъня... Глобул мълчеше, а М-тел ми даваше пълен обхват, но не можеше да набира. Накрая успях да се свържа със Светозар (zacky във форума), той беше минавал Ком-Емине преди 2-3 години и ми беше дал карт-бланш да му звъня за маршрута. Обяснявам му къде съм, ама той нещо не можа да се сети, не е минал оттук на неговия преход. Добре, както и да е, зимния или летния път? Мисли, че зимния е по-правилен. А заслонът на пътеката ли е? Май да. Е, доверих му се, въпреки че не ми звучеше много уверено, но не сбърках – по зимния път и в мъглата коловете поне даваха някаква сигурност, а заслонът наистина беше почти на пътеката (после от Вальо, заслонаджията, разбрах, че летния път е по-лесен и кратък, но дори да знаех това предварително, сигурен съм, че пак щях да избера коловете). Всичките ми сетива бяха нащрек, бях в района на връх Ботев, за който бях чел не една или две истории за загубвания или нещастни случаи, станали тук, и то на хора, които неведнъж са идвали. А на мен ми беше за първи път, вечерта настъпваше и всичко наоколо беше обвито от гъста мъгла.
Изображение

Поех по пътеката, а нагоре беше зверско изкачване. Не знам нито колко път съм минал, нито откъде точно, но следвах само коловете. Стигнах до табела, указваща, че връх Ботев е надясно. Там май беше вече билото и беше равно, ако не се лъжа. Пак не знам колко съм бутал, когато стигнах до паднал на земята кол с табела за върха. А сега де? Колът така положен до бетонната пирамидка, че табелата показва посока надясно от досегашния ми път. Обаче ако приемех самия кол като един вид „стрелка”, без да се съобразявам с табелата, той „сочеше” право напред. Отидох първо малко напред, но започна стръмно спускане, сякаш се спусках от билото на север. Върнах се обратно до падналия кол, ориентирайки се по следите на колелото в тревата, защото го бях изгубил от очи, и поех в посоката, указана от стрелката. Скоро попаднах на друга табела, доказваща, че съм на прав път:
Изображение

Последваха някакви спускания в мъглата, като тук-там се качвах на колелото, където беше по-равно. Почна леко да ръми, маратонките ми се намокриха в тревата, но нямах време да мисля за това, напрежението ми почна да достига върхови стойности, заслонът не идваше, табели за него нямаше никакви, падаше мрак и не виждах нищо, мамка му! Чу се някакво мучене наблизо, дрънкане на звънци и силен конски тропот. В тая мъгла, викам си, това препускащо стадо дали може да ме сгази? Не ме прегазиха, само изплуваха от мъглата близо до мен:
Изображение

На другия ден от Вальо, заслонаджията, разбрах, че конете са ме усетили, че минавам, и са дошли да им дам нещо за хапване.
Най-после достигнах до табела, указваща колово отклонение към заслон „Ботев“. Оказа се съвсем наблизо, но ако нямаше колове, нямаше и как да го видя. Часът беше 21:15.
Изображение

Изображение

На входа ме посрещна Голди (на другия ден разбрах как се казва), чийто външен вид и размери ме постреснаха в началото, но веднага прецених, че точно на това толкова посещавано място едва ли биха държали зъл пес, и то отвързан.
Изображение

Успокоен вече, че съм достигнал целта, влязох вътре. Печката гореше, а на просторите около нея бяха нависени сума ти дрехи. Казаха ми, че в заслона има само две момчета, които в момента спят, така че тихичко да се оправям в спалното. Влязох в банята да се изкъпя и изпера, като ме предупредиха, че няма много топла вода. Така си и беше, но успях да се оправя. Нависих аз и моите дрешки и маратонки около печката да съхнат и седнах да хапна една леща. Вальо гледаше полуфинала Германия-Испания от световното. Догледах го и аз заедно с него и отидох да си лягам.
Мъгливият и дъждовен завършек на този ден помрачиха малко настроението ми, въпреки че достигнах заслона, точно както си бях наумил. Движение по маршрута – 14 часа и 55 минути, изминати километри – 34, почти всичките бутане. Имаше умора, няма как да не е така след толкова бутане по баирите, но не беше нещо особено, чувствах се добре. Времето навън не предвещаваше нищо добро за следващия ден обаче, а в прогнозата за времето казаха, че на Ботев се очаква дъжд, мъгла и температури от порядъка на 5 градуса. Поради тая причина реших да не ставам рано, а най-после да се наспя като хората. Затова не си навих и алармата; когато се събудя – тогава!


08.07.2010 (четвъртък)
Спах си много добре. Събудих се и станах към 7 без 10. Навън беше мъгливо, но не валеше. Маратонките ми не бяха изсъхнали, за съжаление, но така или иначе в това време те не ми трябваха. В заслона още никой не беше станал и си направих чай с моя спиртник. После се заех да си оправям спирачките. Въпреки че имах нов комплект накладки, не ги сложих, а с ножа пооформих малко ужасно деформираните си и износени стари накладки и си сложих пак тях. Едно е качеството на Deore XT, макар и в подобно състояние, а друго е накладка от пазара за един лев комплекта, пък била тя и чисто нова.
Докато си оправях багажа в спалното, ония двете момчета се събудиха. Оказа се, че това е групичката от „Дерменка“, софиянчетата, останали двама, след като момичето и едното момче прекратиха похода заради възпалените ахилеси. Бяха минали през Купените и още следобеда бяха дошли на заслона, където решили да спят. Казаха, че тяхното Ком-Емине приключва дотук, понеже много били изостанали от графика – в този ден трябвало да бъдат в Котел, а то... Бяха ходили до върха предната вечер, а сега щяха да се спускат надолу през хижа Рай. Сега се замислям за колко ли хора всяка година връх Ботев се оказва последната точка, предела на силите, възможностите и желанието? Снощи бяха уверени, че ще стигнат до Емине каквото и да става, а днес...
Оправих си багажа и към осем часа се нагласих да тръгвам. Вальо поне пет пъти ми предложи да ми даде чорапи, че никак не му харесвах с тия сандали на бос крак в тоя студ навън, но за какво са ми, аз чорапи си имам, просто не виждам смисъл да мокря и тях. Мъглата ту идваше, ту си отиваше от сутринта насам, но поне не валеше. Обаче в момента, в който излязох с колелото навън, и започна да ръми. А-а, не, викам си, още от сутринта да ми вали и духа, а аз да качвам Ботев, няма да стане, ще чакам да спре и тогава. Вмъкнах се обратно в заслона и реших докато чакам, да похапна нещо. Вальо беше пържил филии за закуска, но му бях отказал по-рано, когато ме покани на закуска (нали бях закусвал чай с мед), та сега се задоволих с последните останали и вече малко втвърдени.
Седях си в заслона, гледах телевизия и периодично хвърлях по едно око през прозореца да видя кога ще спре дъжда. Не ме свърташе никак, като знаех с каква скорост се движех до момента, ми беше много неприятно да седя така на едно място и времето да се изнизва покрай мен. В момента, в който навън ми се стори, че дъждът е спрял, си казах, вали, не вали, слагам дъждобрана и тръгвам! Все до Тъжа ще стигна, а после ще видим! Вальо ме беше уверил, че чак до Мазалат има добра колова маркировка, а в тая мъгла това бе най-важното за мен.
Към единайсет без десет излязох от заслона.
Изображение

Духаше силен вятър, мъглата се вижда на снимката, и лекичко продължаваше да ръми. Вальо ми махна с ръка за посоката, в която да вървя, и се прибра, а аз тръгнах по едни колове. Пресякох нещо като каменисто дере, в което течеше вода, и започнах да слизам някъде надолу. Брех, мама му стара, защо слизам, като трябва да се качвам, нали към връх Ботев съм се запътил? Ама пътеката си слиза надолу и си има колове. След десетина минути достигнах до табела, на която пишеше, че това е пътеката за хижа „Плевен“. Лошо начало на деня, ако продължавам така, не знам докъде ще стигна... Вальо ме беше упътил, но явно грешно съм разбрал кои колове ми е посочил. Айде обратно до заслона, като гледах никой да не ме види, че ще ми се смеят хората... Ама в тая мъгла кой ще ме види? Тръгнах си вече по вярната маркировка нагоре. Вальо ме беше посъветвал да мина по някаква пътека, която не била толкова стръмна, но аз не смеех да изоставя коловете. Все пак нагоре видях тая пътека и в участъците, където имаше видимост към коловете, се движех и по нея. Оказа се, че тя просто прави серпентини нагоре и малко удължава пътя, но снижава наклона.
Вятърът беше много силен и набиваше капчиците дъжд странично, духаше ми качулката на дъждобрана и ми закриваше по тоя начин едното око, ама аз не се предавах и бутах упорито нагоре. Проблемът с твърде дългата предна част на пончото го бях решил с две метални щипки, които си носех да защипвам прането по време на вятър, но се оказаха по-полезни за „съкращаването” на дъждобрана. Е, пак го застъпвах от време на време, вятъра го разкопчаваше и го отдухваше към гумите на колелото, които го поемаха при въртенето си и го затлачваха между накладките и шините. Така можех лесно да го скъсам и щеше да ме е много яд, 50 лв бях броил само за него. Този проблем с пончото ме преследва целия ден, както и следващия, и психически доста ме изтормози. Но нямаше начин, това е положението, не можех да стоя в заслона и да чакам дни наред, докато се оправи времето.
Освен силен, вятърът беше и много студен, и ръцете, и краката ми, особено пръстите, замръзваха. Пръстите на левия крак изобщо не ги усещах от студ. Успокоявах се, че едва ли е толкова лошо, все пак температурата е около 5 градуса и не би трябвало да могат да се получат измръзвания с трайни и лоши последствия. Да си мисля през месец юли дали ще ми измръзнат пръстите, ми е някак странно, но ето, че ми се случи...:)
На гърба на картата пишеше, че финалното изкачване на Ботев е 40 мин, Вальо беше казал 45, а Светлин и Зарко го бяха качили за около час. За мое учудване и на мен ми отне горе-долу толкова, въпреки доста по-лошите атмосферни условия. По едно време стана по-равно, а в мъглата до пътеката изплува силуета на нещо тъмно и голямо, което се оказа камион. Коловете ме отведоха и до високите сгради на върха, където намерих входа на метеорологичната станция с табелата и спрях за снимка. Разстоянието от заслона до върха е около 2 км.
Изображение

Изображение
Личи си, че изкачването в тия условия ме е поизтормозило...:)

Нямаше никакви хора наоколо, поне навън, а вътре не исках да влизам, дори и за печат – просто не ми беше до печати сега. Минах през тунелчето между сградите и поех надолу по коловете. Пътят е каменист, а в мокрото остатъците от спирачките ми бяха зле и предпочетох да не се опитвам да карам, още повече с нависените сухарки по мен и дългия дъждобран. Бутах си и си псувах късмета да дойда в такова време в най-високата част от Балкана и да не видя нищо. Следвах стриктно коловете, които съкращаваха завоите на пътя. И така до заслон „Маринка“.
Изображение

Заслонът беше в окаяно състояние, както и очаквах, но тогава ми се стори като истинско спасение. Все пак вътре не духаше и в сравнение с навън си беше направо топло, покривът беше здрав и някои от наровете бяха използваеми в случай на голяма нужда. Все пак бях спал на х.“Планински извори“, която в това си състояние има доста по-малко звезди от заслон „Маринка“ :)
Починах малко, повече психически, отколкото физически, настроих се за още дъжд и излязох от сухия и топличък заслон. Тук се отклонява път за Калофер, ако не се лъжа, но успях да уцеля верните колове за „Тъжа“. Почнаха се някакви изкачвания, слизания, но не виждах нищо наоколо и си нямах представа какво следва. На едно друго място пак имаше разклонение на коловете за Калофер и там вече се заблудих и тръгнах по тях, но с чувството, че не е това моята посока. Неизминал и 50 метра обаче, реших да проверя все пак и другите колове. Червената маркировка беше на тях, не успях да сгреша и този път, но тая мъгла ме изнервяше все повече и повече. Нататък влязох сред някакви хвойнови полета с посока надолу, а пътечката се виеше между отделните храстчета. Май имаше и черен път през тия полета, но от него не се виждаха коловете и не смеех да го следвам.
Не знам колко продължи всичко това, но по едно време излязох на черен каменист път, пресичащ перпендикулярно пътеката. Имаше и голяма червена стрелка да продължа наляво по него. Така и направих. След 5-10 минути обаче ми направи впечатление, че няма маркировка. Това не ми хареса. Оставих колелото и се върнах пеша назад. Открих една купчинка камъни отстрани до пътя, а наблизо имаше на две места ниски бетонови основи на маркировъчни колове, на които металните тръби ги нямаше. Очевидно на това място пътеката се отбиваше вдясно от пътя по посока Тъжа. Върнах се за колелото и поех по тая пътека. Първо беше някаква затревена поляна, а после отново навлязох сред висока хвойна. На едно място обаче, отгоре върху хвойната, имаше табела на Е-3 – на прав път съм значи. Заспусках се надолу, което не беше никак лесно, тъй като водата беше изкопала дълбоки улеи и беше неравно, мокро и кално. Дъждът не спираше, пончото се закачваше по хвойните, мъглата си стои и нищо не се вижда наоколо, абе, въобще, неприятна картинка.
И това не знам колко дълго продължи, но по едно време долу вляво видях гора. Знаех, че преди хижата се влиза в гора и си помислих, че трябва да има още съвсем малко. На едно дърво обаче имаше табела, че Тъжа е на 30 минути. Офф, още половин час, ама с мойта скорост нищо чудно да стане и цял! В гората кал, ама много и хлъзгава кал, а вече се бях уморил и ми беше писнало да бутам из тия клекове и баири. В доста лошо настроение бях изпаднал, няма съмнение. Изненадващо обаче веднага след това видях хижата на отсрещния склон и се учудих колко е близо. Трябваше само да мина през една река, а по пътя до нея – през едно стадо, пазено от зли песове. Взех си от гората един дебел клон и успешно ги преодолях без да се стигне до стълкновения. Пресякох реката и се запътих към следващия кол, когато проумях, че той всъщност е от продължението на маркировката към Мазалат. Не трябвало значи да пресичам реката. Всъщност имаше и хубав черен път, но не бях сигурен къде точно ще ме отведе в тая мъгла, затова предпочетох пак да пресека реката и по стръмната пътека нагоре излязох на хижата. Беше 16:00 ч.
На вратата ме посрещна хижаря, който с малко грубичък (поне така ми се стори) тон започна да ми се кара, задето съм се лутал по пътеката и през реката (бил ме видял от хижата), вместо да си мина по пътя. Обясних му, че не познавам района и в тоя дъжд и мъгла съм следвал само маркировката, както и че след всичко това имам нужда да вляза на топло и сухо в хижата, а не да се карам с него на вратата. Омекна човекът (не е имал лоши намерения, разбира се, просто той си е малко странен), покани ме вътре и веднага донесе чайника, пълен с горещ чай. В столовата на тая хижа има огромна печка, която бумтеше в тоя момент и си беше истинско блаженство да седнеш на топло до нея след всичкия студ навън. Измих се в банята, изпрах си калните дрехи и ги проснах до печката. Имаше още хора в хижата, които се бяха увили в спалните си чували на двойните легла в спалното отзад. Зачудих им се на акъла, при толкова много одеяла по околните кревати, те да се свират в тия спални чували, ама тяхна си работа, сигурно са гнусливи и не искат да се завиват с одеяла, които други преди тях са ползвали. Аз нямам такъв проблем, а освен това съм бил и в казарма:)
Хапнах една гореща, току-що от огъня свалена леща /и рима има:)/ и се поразговорихме с едно от момчетата, което се беше събудило и дойде при мен в столовата. Питам го какво толкова мъкнат в тия огромни раници, след като са излезли само за 2-3 дни в планината. Той ми разправя, че просто така се получавало, имаш нещо, мислиш си, че ще ти трябва, и го натъпкваш в раницата. Не го използваш, естествено, но следващия път пак така правиш:) Дори, като се замислел, не е взел много неща, които си е купил като част от планинската си екипировка, нямало място:) Ама има си човекът парици, купува си. Нека, мисля си аз, добре че има такива като него, да правят оборот на търговците за екипировка, че ако всички са като мен, ще изпукат от глад тия фирми:)
Дъждът навън беше спрял, но не си и помислях да продължавам този ден към Мазалат. Тия 5 часа бутане в мъглата ми стигаха за днес, бях се изчерпал, най-вече психически. Следваха Пеещите скали, за които знаех, че преминаването им е трудно, а маркировката е объркваща и си ги оставих за следващия ден.
Надойдоха след малко още някакви хлапетии, събра се немалка компания. Започна и волейболната среща на нашите национали с Бразилия и страстите в хижата се нагорещиха. Аз не дочаках края на срещата, а и нещата вървяха зле за нашите, и отидох да си лягам. Избрах си последното легло в дъното...
Изображение
...където беше най-студено, но придърпах още едно одеяло от съседното легло и отпътувах към царството на сънищата:)
Не беше добър тоя ден, само 13 км, и то само бутане, изминати за над 5 часа, много мъгла, вятър, студ, дъжд, страх от изгубване и никакви гледки. Жената също ми се разсърди по телефона, като се чухме, заради това, че от оня ден не съм й се обаждал (то няма обхват, не съм виновен, ама жена е, иди й обяснявай...). Много ме беше яд заради това, че единия ден време, който бях спечелил от Кашана до Беклемето с толкова усилия и с помощта на Жоро, сега го изгубих толкова лесно. Колелото много ме бавеше и ми вгорчаваше живота при тия условия, но няма как – това е положението, ще го мъкна и ще се надявам, че на Изток само ще карам...

09.07.2010 (петък)
Не помня дали си бях навил алармата на телефона. Помня обаче как се будих често тая сутрин, но само колкото да чуя барабаненето на дъжда върху някакви ламарини отвън и пак заспивах. Явно лошото време щеше да ме преследва и тоя ден. Към осем без десет се надигнах. Дъждът беше поспрял, а мъглата идваше на талази и отминаваше. Не бързах да тръгвам, изчаквах да видя как ще се развие това скапано време. Противно на навика си да не закусвам, за втора поредна сутрин хапнах няколко пържени филии и чай с мед. Другите също започнаха да се надигат от леглата. Групата на момчето, с което говорих вчера, също щеше да ходи на Мазалат, но не знаели кога точно ще тръгнат и не можех да разчитам на тях. А ми се щеше да не бъда пак сам в тая мъгла по непознатия път. Но... явно се налагаше. В 9:30 ч. тръгнах от хижа „Тъжа“.
Изображение

Спуснах се обратно по пътеката, по която бях дошъл вчера и после по черния път надолу се повозих до Русалийския проход.
Изображение

Тук имах известни колебания за посоката, но се оправих и хванах маркировката нагоре. Доста стръмно беше, а скоро пак започна да вали. Яснооо, вчерашната история ще се повтаря и днес... И пак дъждобрана отгоре, и пак завиране между накладките, каляне, закачване по трънките, псуване – нищо ново под слънцето.
Понеже нямах видимост на повече от 20-30 метра, си нямах и представа какво ме очаква, а теренът наоколо се сменяше често и почти нищо не можах да запомня от него. Имаше много качвания, тук-там слизане, хвойнови полета... Имаше по едно време и път, който изкачваше някакъв голям баир. Мислех си, че това трябва да е пътят, осигуряващ военните на Триглав, за който беше писал Светлин, но примамливата идея да се движа по него се сблъскваше и отстъпваше място на страха, че ще изгубя маркировката, защото коловете не се виждаха от него. Така че си бутах по пътеката до коловете и си псувах ядно всеки път, когато излезех до тоя път. Стигнах и до един кръст, за който в картата пишеше, че мястото се казва Гроба и някъде там маркировката се отбиваше вляво от пътя. Нататък имаше минаване през някакви треви, пътека през силно наклонен надясно баир... Не помня много от тоя участък, все пак виждах само това, което непосредствено ми предстоеше без никаква представа за по-общата картина. Силният вятър и дъжда допълваха трагедията.
Не знам точно кога и как, но стигнах по едно време до тая табела, на която пишеше, че това е резерватът „Пеещите скали“.
Изображение

Имаше едни големи скали пред мен, губещи се в мъглата, а както изглежда, трябваше да слизам заедно с колелото по тях. Хвана си ме страх, скалите бяха мокри, а наклонът – ужасен.
Изображение
Израз на мъките и страховете ми в тоя момент:)

Дядо Боже обаче показа, че е добър старец и няма да остави своето чадо в тази ситуация без никаква помощ:) Дъждът спря. Това ми позволи да сваля пончото и да разполагам с по-голяма свобода за движение. Леко и много внимателно започнах да слизам по стръмните камънаци.
Изображение

Нямаше значение колко време ще изгубя тук, важното бе само да не се подхлъзна и да падна. Мислех си само за това, как не бива в никакъв случай да падам и как съм обещал да се върна жив и здрав при детенцето си. Само човек, който е пренасял колело през Пеещите скали в подобно време, може да знае точно за какво става въпрос; на мен с думи ми е трудно да го опиша.
Минах го успешно и без инциденти.
После подробностите пак ми се губят, но май имаше някакво стръмно слизане, после ходене по някакво затревено и тясно било, но колко е продължило всичко това, не знам. След това пътеката тръгна отдясно по много стръмен склон, слизайки надолу и тук мъглата започна да се разрежда.
Изображение

Минаваше се през някакви скални стъпалца и на едно място ми се дочуха като че ли човешки гласове, а по пътеката имаше пресни стъпки от туристически обувки, но хора така и не видях. Дълго продължи това слизане, дотегна ми много и колената вече ме боляха да се спирам заедно с колелото по тоя баир надолу, а хижата не идваше и не идваше.
В един момент трябваше да се изкача по стръмен склон нагоре и да заобиколя едно паднало дърво, ако не се лъжа, и излизайки горе, се оказах до някаква новичка постройка. Хижата беше до нея, а часът – 14:55. Разстоянието от „Тъжа“ до „Мазалат“ се оказа около 12 километра и половина.
Изображение

Влязох вътре и включих телефоните. Обадих се на жената да й кажа, че съм пристигнал успешно, за да е спокойна, че трудното вече е минало. Чух се и с Жоро (kibikoff), който ме беше търсил преди това. Човекът ме е чакал тук предния ден, когато се очакваше да пристигна, но аз бях останал на Тъжа и се разминахме. Жалко, толкова ми се искаше да се запознаем лично с него... Друг път ще е явно.
Оказа се, че групичката от Тъжа, която щеше да идва тук днес, вече са пристигнали преди половин час, а бяха тръгнали около час след мен. Как са ме изпреварили по пътеката, без да се видим, така и не ми стана съвсем ясно. Те са виждали следите ми и тези на колелото, а онези гласове, които чух, сигурни са били техните. Но те имаха GPS, с чиято помощ се придвижваха в мъглата, като за разлика от мен, не са следвали плътно маркировката, така че е разбираемо всъщност...
Печката в хижата гореше, момичетата от групата бяха окупирали банята да се къпят, а аз оглозгвах кокалите на едно пиле, запечено в манджа с картофи, чийто остатъци предпочетох пред това да чакам повече от час да се сварят току-що сложените на печката боб и леща. Мъглата навън се раздигаше, масивът Триглав се изправяше отвъд големия прозорец на хижата в цялото си великолепие, а скоро всички, заедно с хижаря, се оказахме в кухнята, откъдето се опитвахме да видим някакви сърни и елени над гората отсреща.
Поизсъхнаха ми мокрите дрехи, които бях сложил над печката, посъвзех се малко, мъглата навън се вдигна и дори слънцето се показа. Дали най-накрая времето нямаше да се оправи? Приготвих се за тръгване и излязох навън.
Изображение
Триглав


Изображение
Новата постройка и последния стръмен участък, по който минава пътеката преди хижа „Мазалат“

От хижата тръгва черен път, по който най-после се качих на колелото. Светлин беше писал, и аз много добре си го спомнях, че от Мазалат до морето е истината в планинското колоездене. Няма трудни участъци, няма големи изкачвания и карането е много повече от бутането. Е, надявах се да е така и тоя път в началото го доказваше. Само дотук обаче:
Изображение

На това място маркировката се отбива вдясно от пътя и тръгва през гората по пътека. Тя е сравнително равна и в сухо време сигурно е перфектна за каране. Тогава обаче бе ужасно кална, дълбока и лепкава черна кал, която за пореден път ме принуди да бутам колелото и да проклинам късмета си... След това през едни затревени поляни, на които за първи път видях маркировъчни колове със закрепени табелчици за тях с информация за номер на кола, разстояния до предишния и следващия такъв (съмнявам се, че са верни), GPS-координати и т.н. – все неща, за които бях чел, че трябва да ги има, но не ги бях виждал до момента. После излязох на един черен горски път, ужасно разкалян, естествено...
Изображение
...и понеже посоката му е предимно надолу, гледах само да се крепя на колелото и да не се засилвам много, понеже спирачките... старата история. И така до х.“Партизанска песен“, където пристигнах в 18:35 ч. От „Мазалат“ до нея са около 9 км.
Изображение

Тук хора не видях, но имаше чешма, в коритото на която моментално вкарах цялото колело, за да смъкна всичката кал, полепена по него... или поне повечето от нея:) Предстоеше ми движение по асфалт, АСФАЛТ!!!, не разкалян черен път, не валеше, не духаше, не беше жега и нямаше вече мъгли! Най-после! Загубеното време обаче нямаше как да наваксам и от това ме болеше най-много.
Поех си по асфалта без много ясна идея докъде искам да стигна тая вечер. Скоро пътят ме отведе до ето този хотел...
Изображение
...при който маркировката се отбиваше вдясно през гората по един..., ама разбира се, че много кален път! А-а, не, няма да стане! Звъннах на kibikoff да му кажа къде съм и да го питам за пътя. Човекът ми посъветва да не се отбивам по никакви черни пътища, а просто да си продължа по асфалта и като изляза на шосето, да завия вдясно и ще изляза на Узана. Каза ми и че тая вечер спокойно ще мога да стигна и до Шипка, имам време. Само че на Шипка спането не беше много сигурно и затова реших да остана да спя на Узана. Успокоен вече, че и асфалтът ще ме заведе докъдето искам, си продължих по него.
Скоро стигнах до голямата поляна на Узана, но не намерих веднага хижата – тя се намираше в далечния край. Преди това се отбих до една друга сграда, която бях набедил за хижата, но тя се оказа някаква почивна станция. Таман жената от тая станция ми обясняваше как да намеря хижата, и пак заваля:(
Поизчаках малко, дъждът спря. Намерих и хижата. Часът беше 19:25. От „Партизанска песен“ дотук са около 7 км само по пътя. По маркировката са по-малко.
Изображение

Хижа „Узана“ си работеше. Намъкнах се в кухнята и се присламчих към хижарите, които в тоя момент гледаха втората среща на волейболистите ни с Бразилия и духовете бяха разгорещени, защото нашите водеха в резултата. Жената ми даде да хапна една гъбена чорба и някакви много вкусни тиквички с кисело мляко и с препечени филийки (зареждането с хляба нещо им беше проблем и препичаха стария). Цялото това угощение беше и много евтино, което го направи още по-вкусно:) Докато се хранех, ми звънна един непознат номер. Кой е? Здрасти, Николай съм, от Габрово. Имаш ли нужда от нещо? Аз в началото не стоплям, ама... уф, той бил Ники байк, но нали до момента не бяхме говорили с него и не бях запаметил номера, та не се усетих веднага. Предлага ми човекът да ми донесе нещо, ако имам нужда, не му е проблем да дойде, 20 км са само от Габрово до Узана. И до Шипка му е близо, може и там да дойде. Не ми беше удобно обаче да го разкарвам – имах си храна (която си пазех, защото се хранех по хижите), накладки също два чифта, за какво да го карам да харчи бензин и да си губи от времето?
Сгреших обаче, като му отказах помощта, и това го разбрах на другия ден, но беше вече късно. Трябваше да отчета факта, че и напред по пътя ще има много кал, а новите накладки, които Павката ми донесе, са... без да се обижда момчето, аз съм му страшно благодарен, а и само такива е имало в магазина, но са си боклук. Трябваше да поръчам на Ники още някой комплект, ама нейсе...
Все пак Ники ми даде полезна информация за пътя до Шипка. По маркировката щях да се мъча през високата, мокра трева и да бутам; вместо това той ме посъветва да тръгна по черен, каменист и не много кален път, който тръгва от хижата на общината. Хижарят ми обясни пък как да намеря тая хижа, така че маршрутът за утре или поне началото му, беше ясен. Качих се горе в стаята си, изкъпах се, изпрах се и си легнах.
Изображение

А, между другото, българите загубиха и втората среща, въпреки предимството си в началото:(
Отмина още един сравнително тежък, мъглив, дъждовен и неползотворен ден, през който се движих 9 часа и 55 мин и изминах само 28 км. Вече беше изключено да се вместя в 11-те дни, така че личният рекорд като цел отпадна. И това много ме натъжаваше...

10.07.2010 (събота)
Пак не спах много добре, не знам защо. Имах за цел обаче тоя ден да стигна колкото е възможно по-далеч и затова станах в 4.00 ч. Направих си чайче, тоалетна, гимнастика – целия репертоар. Слязох долу при колелото да си оправям накладките и като ги свалих и измих, видях, че вече за нищо не стават. На едната отпред дори се виждаха някакви телове отвътре. Нея я изхвърлих, а другите все пак ги поизстъргах малко с ножа, за да ги приведа в по-нормален вид и си ги прибрах, за всеки случай. Сложих новите от Павката и се радвах колко добре спира колелото с тях:)
Навън се беше поразвиделило и таман се нагласих да тръгвам, и пак започна да пръска... Ей, това временце мръсно, няма да се оправи! Не му ли писна вече да вали? Колко още дни щях да се мъча до това пусто море в тоя скапан дъжд? Прибрах се вътре да чакам да спре. По-добре да постоя в хижата и после да карам, отколкото да бутам с тоя дъждобран до припадане, и то по абсолютно караеми пътища и пътеки!
Спря да вали скоро, но остана смръщено и в готовност пак да почне. Много гадна ситуация – навън не вали, но ти не тръгваш, защото всеки момент може да започне. И времето си лети...
Към осем и половина изгубих всякакво търпение да чакам и тръгнах.
Изображение

Минах покрай информационния център, където ми удариха печат на книжката...
Изображение
...и хванах отклонението за хижата на общината. По него първо се стига до хотел „Географски център”, недалеч от който е и самия център на България.
Изображение

Изображение

Стигнах до въпросната хижа или почивна станция, или каквото и да е там, където ме посрещнаха едни шумни песове. Най-злият от тях обаче беше вързан и нямаше инциденти. Потропах на външната врата, която беше заключена (но вътре светеше), за да питам дали това наистина е търсеното място и по-точно черния път за Шипка, който тръгваше точно от срещу лабораторията:)
Изображение

Но никой не ми отвори. Тръгнах по тоя път...
Изображение
...и веднага видях табела, че това наистина е пътят за Шипка, значи, не съм сгрешил. Ники ми беше казал, че няма да има много кал по него, с изключение на един нисък участък от 200-300 метра, където може да има локви. Абе, не беше баш така, кал си имаше на доста места, а може би точно във въпросния участък тя бе толкова много, че чак се чудех откъде да заобиколя, но като цяло се ядваше. В тая мъгла нищо не виждах и си нямах представа колко има още, докато не излязох на тоя електропровод...
Изображение
...табелата на който ми подсказа, че вече съм стигнал. Минах покрай този паметник...
Изображение
...и по павиран път излязох на капанчетата на върха на прохода. Беше 10:.35 ч., а от Узана дотук са 14 км.
Изображение

Бях огладнял и търсех да хапна нещо, но на първия павилион, на който попитах, имаше само закуски и пакетирани боклуци, та от него си взех само две питчици и влязох в ресторанта наблизо. Тия там режат глави с цените, затова хапнах един таратор с повечко хлебец и едно биволско мляко, ама се наложи да си дояждам с мюслите, които си носех. Осведомих се за пътя към Бузлуджа и към 11:20 поех по шосето. Знаех, че тук може и по маркировката през гората, но чак толкова луд да избера нея не бях:) Паметникът на Шипка изобщо не се виждаше в мъглата, видях само началото на стъпалата към него.
Изображение
Но нещо не бях в настроение да се качвам по тях. Точно там спрях един с кола, за да ми потвърди, че съм на прав път, той каза да следвам само маркировката и ми посочи надолу към осевата линия на шосето, след което веднага си тръгна и ме остави в леко недоумение – какво ли точно имаше предвид с тая маркировка? Завъртях педалите нагоре, а то се оказа неочаквано стръмно. После като се почна едно спускане, чак се уплаших – защо толкова се слиза, нали тоя път е билен и води към Бузлуджа? Долу обаче излезе червената маркировка и се успокоих.
Ето тук...
Изображение
...разбрах какво може би е имал предвид оня с колата – идеята му явно е била да си следвам шосето, което прави голям ляв завой на това място, а да не продължавам направо по тоя черен път. Така и направих.
Изображение

Маркираната пътека ту излизаше на шосето, ту се шмугваше пак в гората, но тя не ме вълнуваше особено в момента. По някое време излязох на тоя паметник...
Изображение
...и си помислих, че това сигурно е Бузлуджа, но поради мъглата не можах да зърна никъде оная „летяща чиния”, която да докаже предположението ми. Тук маркировката кривна от шосето вляво покрай паметника, изкачи едни стъпалца и тъкмо се чудех защо са тия криволици, и заваля дъжд. Мамка му! Айде сваляй маратонките, обувай сандалите, мятай сухарките на рамо, обличай пончото и почвай да буташ през тревата по-нататък след паметника, където имаше вече колова маркировка. Излязох на този път...
Изображение
...който... се отбиваше вляво от асфалта, само че малко по-надолу от паметника. Е, мама му стара, какъв беше смисъла да се минава през ония стъпалца и да се гази в тревата, като можеше да се продължи по шосето и да се свие по тая отбивка? Кой идиот нещастен е маркирал тоя район? Наистина, в много лошо настроение изпаднах, и заради дъжда, и заради това, че на подобни места губех сума ти време да обикалям и да се чудя накъде да вървя, вместо да си карам спокойно и да отхвърлям километри.
Заради мъглата не знаех нито откъде точно минавам, нито колко път съм изминал, но след малко излязох на тая табела...
Изображение
...където имаше и чешма, а хижа „Бузлуджа“ се оказа, че е малко над табелата. Часът беше 12:40, а от Шипка дотук са 11 км.

В хижата нямаше гости. Това очевидно разстройваше много и хижарката, и един дядо, който не знам какъв беше точно, но работата му се състоеше в това да следи времето и да дава информация на метеоролозите на Ботев. Хижарката беше една възрастна сладкодумница, която поне четири пъти ме попита дали няма да остана да спя на хижата и ме кани да обядвам при нея дотогава, докато най-накрая склоних да ям. Принципно не беше наложително, преди 2 часа на Шипка бях хапнал доволно, а малкото изминати километри не ми даваха право на още един обяд днес. Сложи ми женицата една порция кебапчета, кюфтета, салата и една бира и после ме одрънка със 7 лева:) Ако знаех предварително цената, със сигурност щях да си спестя това разточителство...:) А навън продължаваше да си вали.
Изображение

После дъждът спря, но мъглата си остана.
Изображение

Не си спомням точния час на тръгване от х.“Бузлуджа“. Хижарката уж ми беше обяснила за пътя по-нататък към х.“Българка“, но в тая мъгла просто нямаше начин да не сбъркам. Хванах едно шосе, а отстрани на мантинелата на едно място имаше и маркировка. По шосето, по шосето, а то все нагоре, та до една спряла кола с три тийнейджърки вътре (само пасажерки явно, някой батко ги беше закарал горе). Питам ги тия момиченца дали не знаят тоя път ли води към х.“Българка“, а те ме гледаха умно и очевидно за пръв път научаваха, че има такава хижа. Яснооо, давай напред, пък ще видим... А съвсем малко напред стигнах до това:
Изображение

Очевидно, без въобще да я видя в гъстата мъгла, бях стигнал до под „чинията” на Бузлуджа и там пътят свършваше. След миг мъглата се „разтвори” и ми позволи малко по-ясна снимка.
Изображение

Хайде обратно надолу и на един завой видях къде съм изпуснал отбивката от шосето. Тръгнах вече по верния път и на едно ниско място малко по-надолу пак се зачудих накъде да хвана. Тръгнах по един път, маркировка не видях. Върнах се и поех по друг, вече маркиран път, но с доста бледа маркировка. Усъмних се обаче малко по-нататък дали това е вярната посока и се загледах по-внимателно в тая маркировка. Основният цвят се оказа син, а това беше пътеката за х.“Здравец“. Обратно надолу и айде пак по оня път, по който бях тръгнал още първия път. Майка му стара, маркировката беше прекарана напряко през гората и чак по-нагоре излезе по тоя път. Поне вече бях уцелил посоката. После минах през една чешма отдясно на пътя, а на мястото имаше табели, че минаването е забранено, някой правеше ветропарк. И оттук насетне подробностите ми се губят, но ето това е пътят:
Изображение

Изображение

И пак не знам колко съм карал по тоя път в мъглата (ама карах, а то е предимно спускане), докато не излязох на х.“Младост“, която едва разпознах в мъглата.
Изображение

Хижарката ми беше обяснила подробно къде мога да се движа по пътя и къде да се отбия по маркировката, но, както обикновено, нищо не бях разбрал и за по-сигурно си карах по коловете. А на това място те катерят и спускат едни стръмни баири, които само безнадеждно луд човек би катерил, ако знаеше, че пътя ги подсича хоризонтално, а аз не знаех. На повечето спускания не можех да карам, беше много стръмно, а новите накладки почваха да сдават багажа.
Най-после мъглата се вдигна достатъчно, за да ми даде някаква представа къде се намирам.
Изображение

Може би това бяха Бедеците, не бях сигурен. След района на тия перки пътеката продължи по едно тревисто било, после през гора...
Изображение

Изображение
...и без да си спомням много от пътя, освен многото локви и калта (през които газех смело с колелото, нали уж накладките бяха нови), в 17:40 ч. излязох на х.“Българка“. От Бузлуджа до тук, заедно с объркванията, се оказаха 17 км.
Изображение

На „Българка” имаше един планински спасител, с който си поговорихме за маршрута нататък. На него му беше много любопитно това, че бях тръгнал по Е-3 с колело и недоумяваше как ще се справя с отсечката Върбишки-Ришки проход, тъй като там имало... така и не разбрах точно какво, но като че ли говореше за някакви разорани ниви. Чудно му било как ще карам през тях, иначе с маркировката, което мен ме притесняваше най-много, нямало проблем.
Имах намерение да стигна до Кръстец тая вечер и там на място да реша дали ще продължавам към Грамадлива или ще спя там, в туристическата спалня. Човекът ме посъветва, ако ще спя на Кръстец, то по-добре да остана тук. А според него имам време да стигна и Грамадлива. Така че реших: целта ще е Грамадлива! Но не трябва да се размотавам хич, ако не искам да спя сред папратите.
Спасителят поне три пъти ми повтори, като стигна, на път за Кръстец, до асфалт, да продължа по него, а не по маркировката. Обещах да го послушам и тръгнах.
По-нататък минах през това дърво...
Изображение
...и после по някакъв друсав римски път. Маркировката ту се появяваше, ту тръгваше да сече завоите през гората. Излязох на един изровен асфалт и си мислех, че това място сигурно е имал предвид човекът от ПСС. Хайде надолу по него, та до едно място, където на един завой имаше табела за х.“Кръстец“ и някакъв веломаршрут. Почудих се накъде да хвана – да си продължа ли по така чистичкия и хубав асфалт, но без маркировка, или да се доверя на табелата? Избрах второто и това беше много, ама много лошо решение! Измамно каменистия в началото черен път влезе в гора, където калта беше в изобилие, а резулатът от нея беше този:
Изображение

Не жалех никак колелото, вкарвах го във всяка локва, за да ми служи като опора, докато аз се опитвах да заобиколя локвата отстрани, но калта и камъчетата, полепващи по шините и накладките, след натискане на спирачките действаха на накладките като шкурка, която много бързо ми влошаваше качеството на спиране.
На всичкото отгоре по пътя, който бях избрал, дори нямаше червена маркировка. Вместо нея имаше жълта за гарата, както и табели за някаква хижа „Кръстец“ (за пръв път чувам за такава, аз знам, че има туристическа спалня близо до гарата).
Изображение

Замотал се бях, и то в лесен район, спор няма. Както и да е, по някое време излязох пак на хубавия асфалт, който ме отведе до гара „Кръстец“ в 18:10 ч. (8 км от х.Българка).
Изображение

Тук бързичко се осведомих къде има чешма и набързо свалих калта от сандалите си и от колелото. Оттук вече знаех пътя, бях го минавал преди 2 месеца и сега нямаше да се лутам. Събрах сили и забутах мощно нагоре по Ивановия път.
За първи път, откакто бях тръгнал на Ком-Емине, целенасочено бързах и влагах всичките си сили. До този момент нито веднъж не се бях задъхал сериозно, нито веднъж пулсът ми не се ускори прекалено, почти през цялото време веригата си стоеше на първа предавка в участъците, където карах, независимо от терена. Съвсем целенасочено щадях тялото си и особено коленете. Напредвах си бавничко, но с постоянство. Бях самичък и темпото ми не пречеше на никой. Сега обаче бързах, защото времето бе мрачно и очаквах тъмнината да настъпи по-рано, отколкото ако бе ясно и слънчево. Знаех, че точно преди „Грамадлива“ се минаваше през гора по много стръмна пътека надолу и не исках да я минавам по тъмно с това колело, което пак беше останало без спирачки.
Ех, тия спирачки... Още щом се качих на билото и след оная къщичка свих по черния път наляво, ми стана ясно, че няма да карам повече тоя ден. Колелото набираше скорост и се носеше надолу по калния път, а аз се чудех как да го възпирам. Тук оцених с кристална яснота грешката си да откажа помощта на Nickybike. Помощ под формата на няколко комплекта накладки. А той беше казал, че Хаинбоаз вече му е далече... Замислих се за други решения. Сестра ми живее в Търново и би могла тя или зет ми утре да ми донесат накладки на прохода. Но беше събота вечер, а на другия ден – неделя, кой веломагазин работи в неделя, и то в Търново? Остана възможността да намеря някой човек, някой колоездач от Търново, който евентуално да разполага с такъв тип накладки, сестра ми да ги вземе от него и да ми ги донесе. Да обяснявам обаче на сестра ми за кантарни спирачки и накладки и да я карам тя да търси такива беше безсмислено. Затова звъннах пак на Жоро (joropc) и го помолих да пусне едно съобщение във форума във връзка с тоя проблем. Обеща човекът и го направи, за което за пореден път му благодаря. Аз пък звъннах на сестра ми за всеки случай, че знае ли човек от коя трънка ще изскочи заека... Тя не вдигна телефона, а после вече и обхват нямаше. Шансът схемата да проработи беше твърде малък и аз го разбирах прекрасно.
Тя така и не проработи, де.
Преди два месеца на тия поляни имаше само ниска тревица. А сега всичко беше потънало в папрати.
Изображение

За щастие пътеката си личеше добре, а на много места от клоните на дърветата и храстите висяха бели ленти от плат, явно маркировка за мотори и АТВ-та, и улесняваха ориентирането.
Изображение

И тук някъде, на едно по-стръмно изкачване, почувствах силна болка в глезена на десния крак. Стана някак изведнъж. Без да съм стъпил накриво или нещо подобно. И друг път ми се е случвало, особено като по-малък, когато играех активно футбол, и не му обърнах голямо внимание, а нямаше и време, слънцето залязваше и тъмнината се спускаше.
Изображение

Все пак в началото, когато „раната” бе „прясна” и глезенът още топъл от усилията, болката се търпеше и волевия контрол върху ходилото все още бе добър. Куцукайки, напредвах и не спирах и за миг. Показа се и последният баир с антената преди „Грамадлива“.
Изображение

Пътят го катери и го заобикаля, като после има добри спускания, но аз нямах никакви спирачки и просто нямаше как да го спускам с колелото. Бутах напрегнато и бързах да стигна хижата.
Не съм сигурен за точния момент, в който се появи и болката в лявото коляно и дали изобщо е имало такъв момент или контузията се е получила бавно и постепенно. Сигурен съм обаче, че когато започнах стръмното спускане през гората преди Грамадлива, силните болки и в двата крака вече бяха налице. При всяко сгъване и особено при някакво усилие, се появяваше остър бодеж вътре в коляното, сякаш някой забиваше шило вътре в него. Вървенето стана много трудно, а спускането, при това с колело без спирачки – истинска агония.
Преминах някакси тая гора. В къщичката, където е ски-пистата, нямаше никой. Продължих към хижата, а тъмнината вече бе обвила всичко наоколо. Доста по-дълги от предния път ми се сториха тия последни няколкостотин метра. В 21:40 ч. най-после пристигнах и видях, че вътре свети. От Кръстец до тук са 14 км и половина.
В стаичката на хижаря светеше крушка, вратата беше отворена, а телевизорът работеше (даваха мача за третото място на световното). Подвикнах един-два пъти – никой. Тръгнах да обикалям хижата и от долната й страна в края, в една голяма стая, намерих шумна компания. Масата заредена, леят се бира и ракия, а пируващите гледат мача и се веселят. Оказаха се членовете на великотърновското туристическо дружество „Хемус”, което стопанисва хижата. Имали някакъв повод, не помня какъв, и се събрали. Хижарят, бай Иван, напусна за малко компанията, за да ми покаже стаята и ме покани да се присъединя към тях, което и направих, естествено:) Хапнах един хубав бобец, заблажих с няколко парчета печен салам и наденички, догледах мача (голяма работа са тия германци, никога не се предават!) и се ориентирах към хоризонтално положение. Целта за другия ден бе Чумерна, скромна цел, но за Котел не се и надявах, особено с тия контузии. Но все си мислех, че не е нещо сериозно и след почивката през нощта болките ще отшумят.
Това бе един противоречиво успешен ден. Тръгнах късно, заради дъжда, после пак заради него имах принудителен престой на Бузлуджа, губих се в мъглата, после сбърках и на Кръстец, а за капак си контузих и двата крака. Движих се 13 часа и 20 минути и изминах 65 км, което не беше лошо като за тия условия. Болките в краката обаче създаваха неизвестност за дните, които предстояха...

11.07.2010 (неделя)
Май не бях навивал алармата снощи. Преходът до Чумерна ми беше познат и като терен, и като време за преминаване, затова станах чак в осем без десет. Пък и нали се надявах почивката да се отрази благотворно на травмите ми. Не бях познал обаче – и глезенът, и коляното не ме боляха, само когато бяха в покой. Не понасяха обаче никакво натоварване без болка. Едвам клекнах в тоалетната. Вече предчувствах тежкия ден, който ме очакваше.
Поприбрах си нещата и слязох долу в столовата. Веселата компания от снощи сега се бе заела здраво с ремонтни работи по хижата.
Изображение

Изображение

Бай Иван беше направил чай, а на масата имаше остатъци от закуската на дружинката – сиренце, хлебец. Не ми трябваше специална покана, въпреки че по принцип вече не закусвам:) Бай Иван ме накара да попълня данните си на някакъв лист за посетителите на хижата (нямало как, председателят е тука...). Питам го дали не е останало някакво ядене да си взема за из път. Ами, има малко от снощния боб. Напълни ми пластмасовото бурканче, което си носех с мен специално за такива случаи. Питам го колко ми струва престоят. Е, нощувката е 8 лева... А яденето? Айде, карай, нищо... Добре, ето ти 10 лева и съм се оправил. А той, човекът, трогнат от „великодушието” ми, ми набута и две краставички в ръцете за из път:) Абе, добряк е бай Иван, ама заради тая негова човечност май са го гонили вече веднъж... Няма как, пазарна икономика е, хижите трябва да печелят, иначе... сещам се за „Планински извори“.
Регулирах пак накладките на колелото и в 9:50 ч. поех по пътеката.
Изображение

Още на стръмното спускане веднага след Грамадлива видях, че работата е много сериозна. Въобще не можех да слизам по наклони. Левият крак можех да го ползвам само за подпиране, а глезенът на десния се противеше на всяка крачка. Яснооо, чакат ме много мъки оттук до края... Още отсега мисълта за съкращаване на маршрута започна да ми се прокрадва. Най-много ме притесняваше неизвестната отсечка Върбишки-Ришки проход, добила легендарна популярност с трудното ориентиране в нея, както и прословутия връх Байряка. Светлин и Зарко я бяха заобиколили от юг. Започнах и аз да мисля в тая насока. От друга страна обаче, как така при първите сериозни спънки ще съкращавам маршрута? Такъв ли пример искам да дам на детето си, щом види дебелия край, и да се отказва? Не може така, боли, не боли, ще стискам зъби и ще си карам по маркировката!
Слязох на х.“Химик“.
Изображение

После до Хаинбоаз и х.“Предела“ беше лесно, спускане, но вече с работещи що-годе спирачки.
Изображение

Ама следваше стръмният баир...
Изображение

Качването не бе много трудно. Бавничко, с малки крачки, без да натоварвам левия крак, се ядваше. Стисках зъби и напредвах по познатия път.
Изображение

Изображение
Много странно, кой ли ще да е тоя ентусиаст, засял овес на билото на Балкана?

Лека-полека, къде карайки, къде куцукайки, наближих района на горски дом „Бутора“.
Изображение
Общо взето, целта на тая снимка беше да се добие цялостна представа за района на Бутора, но май не съм я постигнал... Като цяло, трябва да се прехвърли ей тоя баир отсреща. Пътят, по който става това обаче, е доста разнообразен и интересен...

Стигнах до оная паднала „спирка” и разклонението към с. Дрента. Предстоеше ужасно стръмния 300-метров баир.
Изображение

По целия път дотук много се притеснявах как ще го изкача с тия болни крака. И страховете ми се оправдаха някъде към средата на най-стръмното, когато се потях повече от болките, отколкото от усилията да драпам нагоре. В един момент просто се спрях задъхано и се чудех дали изобщо ще успея. Но нямаше алтернатива, по-добре нагоре, надолу просто е невъзможно да се върна. Починах за минутка-две, припомняйки си, че тук съм абсолютно сам и ако сам не си помогна, няма кой друг да го направи. Избутвайки се нагоре само с десния крак с миниатюрни крачки и влачейки колелото, успях да издрапам до върха.
Не беше лесно и после по оная подсичаща стръмния склон пътека покрай „бременното дърво”,
Изображение
....както и след това по стръмния баир до билото, но устисках. По-нататък е сравнително равно и успявах да карам тук-там. Не и във високата папрат обаче.
Изображение

За разнообразие, пътеката влиза и в борова гора, където е приятно да се кара.
Изображение

Тук следвах пътеката на мотористите, която кривваше на места от червената маркировка, минавайки по по-благоприятни за каране местенца, и после пак се сливаше с нея. Това го знаех от предното си идване тук, когато следвах плътно маркировката, и сега не ме беше страх от загубвания. Така, карайки, бутайки и пъшкайки от болките в краката, в 14:40 ч. се дотътрих до Караиваново хорище, което отстои на 18 км от х.Грамадлива.
Изображение

Времето беше облачно, но сухо. И тревата по местата, където минавах, беше почти суха по това време на деня. От тая сухота ли, от какво ли, но на две места кожата на краката ми, при пръстите отстрани, се беше протрила от сандалите и стоеше някак червена, протритото пускаше някаква безцветна, лепкава течност и всичко това беше свързано с нова, този път „стипчива” и пареща болка. Обух си чорапите и закърпих временно положението.
Тук, на Караиваново хорище, както и миналия път, си спретнах един хубав обяд – „шипченските” хлебчета от вчера с бобеца и краставичките на бай Иван :)
Изображение

После закуцуках пак по пътеката към х.“Буковец“. Тук на някои места успявах да спускам наклоните с колелото, което беше истинско блаженство, защото вече изобщо, ама никак, не можех да спускам наклони пеша. Коляното не искаше вече дори да се свие, просто да се свие, не да работи под напрежение. Не натисках въобще с тоя крак върху педалите при каране, то и не можеше, болката беше отвратителна:( Той си висеше свободно на педала и колкото гравитацията го теглеше надолу, толкова ми и помагаше. Много се притесних за това коляно, тъй като бях чел немалко истории във форума за момчета, при това тийнейджъри, на които им е било забранено от лекар изобщо да се качват на колело за повече от шест месеца, след такъв проблем с колената. Не ми е толкова до карането, колкото не исках да получа някаква сериозна травма с трайни последствие за цял живот. Глезенът на другия крак също страшно ме болеше при всяка крачка. В покой обаче болка нямаше и това ми улесняваше поне карането. Но заради болката нямах пълен контрол върху това ходило, което значеше, че при едно стъпване накриво нещата можеха да се влошат многократно.
С две думи – картинката хич не беше розова!
Тук някъде се чухме по телефона за втори път с Анелия от Шумен. Имахме с нея предварителна уговорка да се срещнем на Върбишкия проход и да караме заедно нататък. Трябваше само да я уведомя кога точно ще стигна до Върбишкия. Първият път, когато я потърсих, тя само изстреля бързо в слушалката нещо от сорта на „Сега не мога да говоря, на състезание съм!” и затвори. :) Изобщо не разбра дори кой я търси:) След час-два обаче, след състезанието, което впоследствие разбрах, че пак е спечелила:) /питам после Жоро от Троян на кое място се е класирала Анелия, а той, някак отегчено, ми вика: Е, на кое, то е ясно!...:)/ тя ми се обади. Оплаках й се от травмите си, но самият факт, че тя така настойчиво и оптимистично някак ме попита кога ще бъда на Върбица, ми вля и на мен някакви надежди и веднага започнах да смятам и да правя сметки кога, наистина, очаквам да стигна до там. Значи, днес е неделя и ще стигна до Чумерна. Утре съм за Котел, оттам ако успея в рамките на деня да се замъкна и до Върбишкия проход... Ама по-вероятно е да остана да спя в Котел, така че във вторник към обяд сигурно ще бъда там. Айде, ще се чуем пак, да видим какво ще стане и докъде ще стигна!...
Толкова много ми се искаше да продължа по маршрута, ето, вече и компания ще си имам!... Краката ми обаче въобще не бяха на същото мнение. Вече почти не можех да ходя. Опитвах се повече да карам, да натискам само с десния крак и да отхвърлям километри, но беше кално, имаше големи локви на места, както и кратки, но стръмни спускания, при които трябваше да слизам, понякога съвсем внезапно да спирам и да скачам от колелото на земята, което беше свързано с невероятни и непоносими болки!... През целия този ден много пазех колелото от калта и локвите, за да не свършат съвсем и тия накладки (защото после вече други нямах), което беше свързано с носене, заобикаляне, но при всички положения – с ходене. А аз не можех да ходя.
При тия условия пътят до х.“Буковец“ ми се стори страшно дълъг и труден. По едно време се запитах, мамка му, къде е тая скапана хижа, колко километра вече минах, а нея я няма?... Справката с километража и записките от миналия път безпристрастно показа, че имам още около един километър до хижата. Тоя един километър беше със сигурност най-дългият един километър за цялото ми Ком-Емине.
Накрая, в 17:38 ч. и на 9 км от Караиваново хорище, стигнах х.“Буковец“.
Изображение

Хижата беше заключена и нямаше никой. Аз не знаех предварително, но се оказа, че и тук има пункт на Планинската Спасителна Служба. Само че и спасители нямаше. Никой. Това ужасно ме обезсърчи. През цялото време дотук си мислех как ще дойда и вътре ще има хора. А сега нямаше никой. Е, не беше чак болка за умиране, Чумерна не е толкова далече, дотам е асфалт и въпреки травмите, мога да се изкатеря тая вечер, а там вече със сигурност има някой. Има и планиски спасители, ще ми прегледат краката, ще ми сложат може би някакви превръзки, ще ги намажат с нещо, знам ли... А после? След Чумерна следваше страхотно спускане надолу през Темната гора, което дори със здрави накладки предния път не посмях да спусна, а камо ли сега, с тия жалки подобия на спирачки! Ако пък на Чумерна се откажех и се върнех назад, как щях да сляза обратно с това коляно, дори и по асфалта? А нека все пак допуснем, че успеех по някакъв начин да мина Чумерна. Ами ако по-нататък станеше нещо още по-лошо с коляното ми, ако нямах и обхват, какво щях да правя сам, блокиран в гората, без да мога нито да ходя, нито да извикам помощ? Ами как щях да изкача, а после и да спусна, което е по-лошото, връх Байряка, за който казват, че се гази в половин метър шума и наклонът направо взима здравето, въпреки жалката му височина от 800 метра?...
Плачеше ми се направо. Не знаех какво да направя. Звъннах на Жоро от Троян за съвет. Обяснявам му, така и така, чувствам се добре, имам сили, но болките са ужасни. Опасно ли е това, може ли да се влоши, кога може да се оправи? Той ми каза, че това най-вероятно са си типични планинарски травми, за които, ако си мисля, че ще преспя и като се събудя, ще ми е минало, просто няма да стане. Мнението му беше, че трябва да прекратя похода и да не рискувам повече, ако не искам да влоша нещата. Разказа ми как той е скъсал менискус, ако не се лъжа, някъде на Амбарица или на Купена и изведнъж се оказало, че не може да мръдне по-нататък, добре, че е имало и друг човек с него тогава. Много разочаровано ми звучеше гласът му, но съветът му беше да слизам и да ходя да се лекувам.
Оставаха ми грубо 250 км до морето. Просто нямаше начин да ги мина по билото с тия травми. Сравнявах си времената, за които бях минавал днешните отсечки преди два месеца и сега и се оказваше, че дори с губенията предния път, пак съм бил доста по-бърз.
А глезенът ми в тоя момент изглеждаше така:
Изображение

На коляното нищо не личеше отвън, но болката вътре в него беше такава, че направо предизвикваше паника. Трябваше да постъпя разумно и да сляза от билото. По-добре да се върна здрав при детето си и да не постигна една мечта, отколкото да рискувам да остана инвалид заради ината си.
И все пак не исках да се предавам. Това лято беше изключено да тръгна отново, а да правя планове за догодина или по-нататък просто не можех. Ще бъде сега или никога. Светлин беше писал, че от Дъскотна нататък е само път. Картата показваше, че има вариант след Ришкия проход да се мине по асфалта през селата. Това си е почти карта и половина, а не личеше да има големи баири. Не можех да вървя, но можех да карам. Вярно, с един крак, който не знаех колко ще издържи, но все пак можех.
И така, решението е: слизам в Твърдица, търся аптека, преспивам и утре сутринта ще решавам дали да хващам влака за вкъщи или продължавам към морето по асфалт. Зависи от състоянието ми. Това е.
Изображение
Аватар
Admin
 
Мнения: 16374
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Май 20, 2002 12:00 am
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот BigRosso » Вто Авг 24, 2010 9:13 pm

С риск да ме изхвърлят от форума, ще напиша това което мисля:
Това отгоре е историята на рядко срещан ******!!!
Болна амбиция довеждаща до предприемане на неразбран риск за здравето. Подсъдимо е.
Човек физически неподготвен, пътят технически необмислен, боклук колело технически неподготвено, сам по планината, никаква техническа и медицинска подкрепа (т.е. работа без екип), необмисляне на атмосферните проблеми (още един много неосъзнат риск за здравето)...

Всичко опира в разказа до късмет и болни амбиции. Щом свърши късмета - обира го здравето. Идеята не е лоша за преход КЕ на байк. Изпълнението обаче е просто игра със съдбата на чистокръвен ******.

Спомням си един разговор в студентски град преди години:
-Лелеее, тоя Льоб как кара тая колааааааааа!!! Трябва си дарба и много тренировки за да се постигне това.
-Ха-ха, аз какъв познавам! Важно е акъл да нямаш. Нищо особено не е. Само така изглежда. (сериозен и поучителен тон)

Поздрави!
BigRosso
 
Мнения: 39
Рейтинг: 1260
Регистриран на: Пон Авг 17, 2009 5:03 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот Admin » Сря Авг 25, 2010 7:34 am

Никой няма да те изхвърля от форума, но все пак можеше да спестиш чистите обиди в мнението си. Сега съм ги спестил аз.
Интелигентният човек има възможност да се държи като такъв или като простак. Простакът няма подобен избор.
Аватар
Admin
 
Мнения: 16374
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Май 20, 2002 12:00 am
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот kapitanblood » Сря Авг 25, 2010 9:56 am

Аууу,четох и гледах снимките в захлас....поклон само пред ТЕБ и твоята решителност... :bowdown:
Любо,незнам дали си преписвал от някъде,или си го писал ти...ама помисли за смяна на професията.... :D ...Чудно се е получило..... :clap: ,снимките са много красиви.
Аз,с моя скромен опит в Стара планина,съм минавал,някои от отсечките,по пътя на Борис..а именно...гр.Шипка==вр.Шипка==х.Партизанска песен===х.Мазалат(за 1 ден).....времето беше,много лошо..и те разбирам,за настроението и нервите.... :agree:
Миналата седмица,с група Храсталясници(без имена МОЛЯ).. :D ....от с.Христо Даново==Беклемето==х.Козя стена(за един ден).На червената локва...пак бяха същите герой(конете),даже си имахме каубой в групата,,,,за 5 сек. яхна единия кон.... :eyebrow: :D :crazy:
2-я ден,се домъкнахме до х.Ехо.....и след това надолу....
Мога,само да те поздравя,за куража,духа и решителността,с които си се въоражил за този,не лек преход..... :clap:
ИзображениеDЪrty Muddy
Аватар
kapitanblood
 
Мнения: 1953
Рейтинг: 1998
Регистриран на: Сря Юли 29, 2009 4:09 pm
Местоположение: София-център

Re: Ком - Емине

Мнениеот BigRosso » Сря Авг 25, 2010 10:45 am

Admin написа:Никой няма да те изхвърля от форума, но все пак можеше да спестиш чистите обиди в мнението си. Сега съм ги спестил аз.


Може би си спестил времето да помислиш малко над това което съм написал.

Една каска да бях видял на снимките...

Както и да е. За да не каже някой че съм просто контра, ще си позволя да напиша още 3реда:
Красиви снимки - много. Още като отворих темата и си казах - евалла. Браво на човека. След 10минути четене, бях на другият полюс. Така като гледам съм единствен. Който може да ми каже защо съм за сега единствен, моля нека ми отговори на лично. С удоволствие ще прочета всички негативни мнения и ще се калибрирам ако имат елементарна логика.

Поздрави и МНОООГО КЪСМЕТ!!!
BigRosso
 
Мнения: 39
Рейтинг: 1260
Регистриран на: Пон Авг 17, 2009 5:03 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот Alpina » Сря Авг 25, 2010 10:59 am

Не си единствен, просто не това беше начина да го кажеш - не беше нужно да използваш тези думи, да изкажеш това, което мислиш...
Къде-къде по-ефектно може да се получи и с един приличен речник :beer:
BigRosso написа:Може би си спестил времето да помислиш малко над това което съм написал.

А този ти коментар е още по-нелеп :nono:
C'est la vie
Аватар
Alpina
 
Мнения: 9083
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Нед Юли 03, 2005 12:26 pm
Местоположение: +3596997

Re: Ком - Емине

Мнениеот boris_borisov » Сря Авг 25, 2010 12:29 pm

BigRosso, когато разбереш НАИСТИНА какво означава КОМ-ЕМИНЕ (защото това не е просто разстояние от точка А до точка Б), когато в главата ти се загнезди мечтата ти самият да направиш този преход, когато започнеш да го планираш в детайли и най-вече когато успееш или не успееш да го преминеш, тогава вече ще имаш пълното право да пишеш подобни коментари.
А дотогава не виждам смисъл да споря с теб за каквото и да било по тая тема...
Между другото, някои от упреците ти са опровергани в самия разказ, но ти явно обичаш най-много да гледаш снимки, по-малко да четеш, а още по-малко наистина да се опитваш да вникнеш в това, което четеш.
Аватар
boris_borisov
 
Мнения: 218
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:30 pm
Местоположение: Врачански балкан

Re: Ком - Емине

Мнениеот sergeh » Сря Авг 25, 2010 12:46 pm

@Alpina :agree: :agree: :agree:

@BigRosso: За всяка случка има много гледни точки. За прехода на Борис - също. Някой от тях - крайни. Не е необходимо обаче да излизаме от рамките на елементарното възпитание, за да акцентираме върху своята (естествено най-правилна) гледна точка - всяко мнение може да се изкаже достатъчно ясно и категорично без излишни квалификации и обиди. Сигурен съм, че можеш да обосновеш раздразнението си и отрицателния изблик на емоция в своя пост, сигурен съм, че с някой от аргументите ти ще се съгласят и много от останалите - просто кажи кое ти харесва и кое не и това е достатъчно. Не бързай да пишеш на секундата, помисли, прочети отново, вторият поглед понякога разкрива нови нюанси - има голяма доза прибързаност в отговорът ти към Admin, емоциите не винаги са добър съветник.
Аватар
sergeh
 
Мнения: 496
Рейтинг: 1880
Регистриран на: Пон Юни 08, 2009 8:59 pm
Местоположение: Пловдив, Местокаране: Хисарско

Re: Ком - Емине

Мнениеот BigRosso » Сря Авг 25, 2010 4:15 pm

Моля отговорите към мен, на лични! Няма смисъл да се ядем в чужда тема.

От грубо недооценяване на риска при спускане, преди около 1месец се стигна до черъпномозъчна операция на един познат. Преби се зверски с моето колело. Едва оживя. Абсолютно на косъм. Черепа му беше строшен. 1седмица беше в интензивното. Пак липса на каска и останалите неща. Сега има пластина в главата. Та от страни е лесно да се хвалят безумици. Видях как родиели се мъчеха да намерят няколко стотици лева за лепило за главата и как повтаряха през сълзи:
-Ама защо е направил така? Толкова ли е бил загубен? Как може толкова елементарно да е постъпил? НЕ МИСЛИ ЛИ ЗА НАС?
Аз вярвам че за да оцени напълно подобен преход като Ком-Емине, трябва да се помисли и от страната на роднини, приятели... Недооцененият риск водещ често до големи здравословни проблеми, превръща Ком-Емине в просто и незаслужаващо предвижване от тА до тБ, вместо в кеф за тялото и духа...
Тя каруцата като се обърне, пътища много... Понякога и нямаш какво да направиш. Но да си играеш със съдбата...

Мое мнение. Чакам си реда за ЯМР на коляното. Изчекнах се като слизах от колелото. Дето се казва - случва се :) Съдбата така е решила! Ако обаче бях скочил от вторият етаж на къща без преди това да съм имал подготовка и си прецакам коляното - тогава никой няма да ми е виновен. Едва ли тогава може да се нарече лош късмет. Ако пък нищо ми няма - тогава бих го нарекал щур късмет.

Поздрави и късмет!
BigRosso
 
Мнения: 39
Рейтинг: 1260
Регистриран на: Пон Авг 17, 2009 5:03 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот sergeh » Сря Авг 25, 2010 4:49 pm

Разговорът е принципен, темата е достатъчно обширна и различните гледни точки не са излишни - изобщо не става въпрос за заяждане и препирни.

Емблематичността на този преход ще привлича и вбъдеще нови желаещи да се преборят със себе си и с Балкана, затова всички нюанси на диапазона "Ком-Емине - просто и незаслужаващо предвижване от т.А до т.Б --- кеф за тялото и духа" заслужава да се обсъждат.

Нали затова се пускат и темите - да се сподели опит и да се избегнат бъдещи грешки.

Поздрави и късмет и от мен! :D
Аватар
sergeh
 
Мнения: 496
Рейтинг: 1880
Регистриран на: Пон Юни 08, 2009 8:59 pm
Местоположение: Пловдив, Местокаране: Хисарско

Re: Ком - Емине

Мнениеот azoic » Сря Авг 25, 2010 8:51 pm

@BigRosso: Виж сега, ако следваме твоята логика, все още щяхме да си стоим в пещерите заедно с децата и жените. Човек (от както е станал такъв) се е мъчил да прогресира и да се бори с неизвестното. Ако примерно братя Райт си бяха стоели при жените и децата, ако си пазеха здравето, както казваш - дали щяхме да знаем нещо повече за Америка освен писанията на Колумб? Ако Галилей не беше изгорял на кладата, едва ли някой щеше да се замисли дали земята е кръгла или плоска. Ако, ако, ако ... има много примери. Не приравнявам постижението на Борис с всичко това, но щом той е решил да гони мечтата си до последно, не си ти човека който трябва да го съди ;)
В КЕ всеки може да намери предизвикателство за себе си. Ако си се подготвял за нещо доста време, едва ли ще се откажеш от него заради една болежка - за която, не си сигурен дали не е просто временно неразположение. Айде със здраве и ако някой ден решеш да направиш нещо от мащаба на КЕ, може да споделиш. Ако е нещо още по голямо - ще се радвам от сърце :)

п.п. ...между другото не случайно MTB като спорт и хоби, се води Екстремно ;)
Изображение Изображение
Аватар
azoic
 
Мнения: 375
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Авг 20, 2008 12:32 pm
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот did » Сря Авг 25, 2010 8:58 pm

Защо въобще обръщате внимание на човек, който дава акъл, кое как се прави, без да го е правил???

Ако аз някога тръгна на Ком-Емине, също няма да си взема каска. 300 грама храна там са по-животоспасяващи от 300 грама за каскаа.

@Admin: Намери начин да пущаш тези разкази иначе. Темата така е нечетима!
Q. b. f. f. f. s.
Аватар
did
 
Мнения: 16523
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Окт 14, 2003 3:00 pm
Местоположение: Пловдив

Re: Ком - Емине

Мнениеот sergeh » Сря Авг 25, 2010 9:43 pm

:offtopic: Може би наистина е по-добре да се отделят разказите от коментарите, защото, заради многото снимки, докато темата не премине на нова страница е доста тегаво (в общия случай, зависи от настройки на браузъра, скорост на интернета и т. н.). Може би статия на сайта и тема във форума за коментари или заключена тема с разказа и паралелна за коментари ще е по-добро решение.
Аватар
sergeh
 
Мнения: 496
Рейтинг: 1880
Регистриран на: Пон Юни 08, 2009 8:59 pm
Местоположение: Пловдив, Местокаране: Хисарско

Re: Ком - Емине

Мнениеот BigRosso » Сря Авг 25, 2010 10:35 pm

То акъла на никой не е навредил :) А и екстремно далеч не е синоним на безумно (надявам се). Точно границата преди безумното е екстремното. А като нагазиш яко в безумното и си играеш със съдбата - после обяснявай че не си безумец, а просто си екстремен.
Пък и да - защо ми обръщате внимание без да съм го правил. Нека всички окуцеем, ослепеем, оглушеем за да може да се дърпаме по темите :)
Отношението (подценяването) на прехода КЕ според мен е неуважение и оскърбление към планината и самият преход.
Лично мнение.
Преди години не вярвах на много истории за планините. Е на Паничище посред лято докато бях по потник ме заваля сняг. Пред хижата бях. Слязохме от планината с 1ден закъснение, защото натрупа сняг до пояса в края на лятото. Повечето знаят - планината е сериозно нещо и голяма част от нещастията се случват от тежко подценяване на обстановката.

Честно - не ми се води спор. Прекалено лесно се отговаря на нападките и то надявам се обосновано.

Някой замислял ли се е какво означава 18кила надолу за 2седмици? Правел ли го е? Какъв е смисъла и какво губи организма при такова драстично намаляване на теглото? Какви са рисковете за здравето? Ако бяха 5-6кила, може да се намери разум. Но 18кила е далеч от границата на разумното (22% телесно тегло надолу!!!). Евалла да кажеш на такъв човек ми се струва лицемерно. Друга тема е това.
Та точно по снимките хората се лъжат за това какво се е случило и въздушат. Красиви са - факт. Но поне аз като чета с какви неосъзнати рискове са направени и колко е егоистично това към околните - някак си почвам да се съмнявам в здравият разум на колегата.
Казват че историята учи, че на нищо не учи. Не съм съгласен. Вярвам че част от хората се учат от грешките на другите.
Съгласен съм със sergeh - по неговата логика има смисъл от темата и от подобен спор. :banghead:
:popcorn: :popcorn: :popcorn:
Определено първият ми пост по темата беше стегнат и преценяван (колкото ми позволяват умствените възможности). Вече след като съм казал моето - истински се забавлявам. Тези за които съм го написал, нямат нужда от повече обяснения. Вярвам в това.
BigRosso
 
Мнения: 39
Рейтинг: 1260
Регистриран на: Пон Авг 17, 2009 5:03 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот BigRosso » Сря Авг 25, 2010 11:14 pm

did написа:Защо въобще обръщате внимание на човек, който дава акъл, кое как се прави, без да го е правил???

Ако аз някога тръгна на Ком-Емине, също няма да си взема каска. 300 грама храна там са по-животоспасяващи от 300 грама за каскаа.

@Admin: Намери начин да пущаш тези разкази иначе. Темата така е нечетима!


Усещаш ли липсата на логика и противоречието в поста ти - не взимай акъл от човек който не го е правил - ако аз някога тръгна на Ком-Емине - там 300грама храна са животоспасяващи. :D :D :D
Винаги можеш да се откажеш един ден преди да ти свърши храната, ама каска можеш да вземеш веднъж.

Всъщност можеш и дрехи да не си взимаш - те тежат още повече. Можеш и бос да тръгнеш. Бос но със две вафли в повече в джоба, пукащ врат и неизлечима мисъл в главата.
- МОГА, МОГА, МОГА!!!
Това е всичко което ти трябва. Останалото са лигави работи. Друго си е да се пребиеш като куче и хората да летят да те търсят в планината. Оправданието е ясно - за да върви света напред и да поемеш щафетата на великите географски открития. Нов Колумб! Български! С дух на спартански войн, изпъчен и достоен, смел и решителен, с обезумял поглед. Семейството, приятелите няма да ти простят ако се откажеш. Или върху него или под него!!!
Всички останали хора от матрицата подминаваш с насмешка.
-Какво ли знаят те? Страхливи чиновници! Аз ще преборя КЕ, ако ще да се влача! Ще куцам, ще вия, ще лазя и ям корени! Аз трябва да го направя. Нямам избор! Светът разчита на мен. Цялата история на човечеството и всичките му постижения са поставени на карта!


Заклевам се в........... и ако се наложи, да дам живота си за нея (за картата)...
:clap:
BigRosso
 
Мнения: 39
Рейтинг: 1260
Регистриран на: Пон Авг 17, 2009 5:03 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот taurus13 » Чет Авг 26, 2010 1:06 am

Това което споделих именно в тази тема преди време беше, моето опасение, че темата ще породи серия от опити за преминаване по маршрута с цел доказване. То по принцип КЕ си е точно и само това. Проблема е, че ако някои хора са наясно с планината, то други са просто амбициозни и определено подценяват ситуацията. Аз лично съм отрасъл в семейство и среда от алпинисти и от дете знам едно - за един час или за 10 дена, в планината трябва да си оборудван еднакво и да си готов за всякакви ситуации (е, не става дума за излет до Черни връх, където дори не можеш да останеш сам за 1 мин.). Рано или късно някой спортист тичащ по маршрута с две кила багаж и три вафли, ще го закъса. Стара планина взима 10-12 жертви годишно и то само и единствено поради подценяване. Докато на Рила и Пирин на никой не му хрумва да ходи неекипиран то на Стара планина годишно се изсипват десетки групи ентусиасти, прочели това или онова в нет-а и то много от тях през зимата и то за пръв път.
То като иде дума за нормален туризъм е едно, ама тук амбицията да минат за определено време започва да ги вкарва в ситуации. Непознаването на принципите на движение и оцеляване в планина, както и неумението да се познава и оцени риска води рано или късно до беди. Това го казвам на всички решили да "претичат" маршрута занапред, макар че, точно те, надали биха приели съвет от някого. Бъдете разумни, не робувайте на фикс идеи - по-добре с два-три дена по-късно на море, отколкото цял живот мъртъв :evil:
Иначе аз с удоволствие чета разказите ви! :)
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот boris_borisov » Чет Авг 26, 2010 9:14 am

Направо ми е трудно да повярвам колко превратно се тълкува разказа ми за прехода! И какви глупости се изписват по отношение на мен като човек и това, което съм направил!
Това беше просто един неуспешен опит за преодоляване на Ком-Емине. Не се хваля с него и не парадирам. Не съм направил нищо, което да не е правено преди мен и което ще се прави и след мен. Разказал съм всичко на 100% така, както съм го чувствал в момента, независимо дали е разумно или не, дали ще предизвика положителни коментари или не. А когато си в планината, мислиш по различен начин от тоя, по който разсъждаваш, когато си вкъщи пред компютъра или на улицата с колелото. Просто така съм решил на момента и така съм го направил.
Да, разказа ми има за цел наистина да запали повече хора да тръгнат по тоя маршрут, да се обърне внимание върху него от страна на отговорните фактори, за да бъде поддържана пътеката, да се обновява маркировката и изобщо да се популяризира идеята за преминаване по него. Но никога и никъде не съм казал да се кара без каска и да се поемат необмислени рискове! Аз карам без каска, защото така съм решил, изпробвал съм различни варианти и за себе си, събразно моите умения, разбирания и начин на каране и носене на багажа, съм избрал оптималния вариант. Ако сега тръгна пак, ще избера същото. Но пак казвам, не съветвам никого да кара без каска! Който иска, да слага и нагръдници, наколенници, намордници, кори, брони, каквото иска - после да си носи и последствията! За себе си съм преценил така и това е!
Излишни рискове не съм предприел нито веднъж по време на прехода! Всяка стъпка беше много внимателно обмисляна и във всеки един момент имах резервен вариант какво да правя, ако нещата не се развият така, както искам. Две години се подготвях за тоя преход. С изключение на резервни накладки и достатъчно физическа подготовка, всичко останало, нужно за почти комфортно преминаване, беше налице. Имах си всичко, включително медицински комплект и планинска застраховка, можех да разчитам на подкрепа от странични хора на много места, благодарение на жена ми и на приятели беше публично известно къде се намирам в почти всеки един момент! Така че да се говори, че съм си играел със съдбата, за мен е просто чешане на езика от хора, които просто не са наясно за какво говорят!
Когато се контузих, не продължих по билото, а слязох от планината, пожертвах си мечтата. Реших да продължа по асфалт, защото можех. Щях да минавам постоянно сред населени места и сред хора, т.е. постоянно щях да имам достъп до комуникации и медицинска помощ. За какъв риск говорим в случая??? Или може би трябваше да се откажа изобщо, за да е доволен БигРосо? Като видя лаещо куче насреща, да се връщам вкъщи ли? Като видя мъгла или дъжд, да стоя в хижата и да чакам да спре ли? При първата болка в някоя част на тялото, да ходя в болница ли? Или може би трябваше да си наема медицински хеликоптер, който постоянно да кръжи над главата ми, в случай, че нещо ми стане? Нека не си говорим глупости! Казах го вече и пак го казвам: когато човек иска наистина да премине тоя маршрут, когато почне да планира нещата детайлно, да си набавя екипировка в границите на собствените си финансови възможности, когато се съобразява с отпуски и т.н., едва тогава тоя човек разбира, че тоя преход няма да е възможен без поемане на определени рискове. Въпросът е тези рискове да са премерени за самия човек. Рисковете, които аз поех, за мен и моите възможности, бяха напълно, абсолютно приемливи! Което не изключва възможността други хора да ги приемат по различен начин.
Никога никой не съм подминавал с насмешка, никого не съм наричал „страхлив чиновник”, не съм се стремял към никакви велики постижения, г-н БигРосо! Когато си на Ком-Емине, борбата е предимно със самия себе си, особено когато си сам. Мисля, че хората, които могат да четат и да мислят, са го видели това и в разказа ми.
Това, че съм свалил 18 кг от теглото си, е една съвсем друга тема. Изглежда, че ти си точно толкова некомпетентен по нея, колкото си и по Ком-Емине. След като не знаеш как ми се е отразило това сваляне на теглото, защо изобщо си позволяваш да го коментираш? И, между другото, тия килограми ги свалих за около два месеца, не за две седмици, пак не си разбрал правилно. Никого не съм посъветвал да сваля килограми, преди да тръгне по маршрута. Аз съм го направил по личен избор, по начин, който аз съм си избрал и който ми понася добре и не съжалявам дори за секунда, защото ако не бях го направил, и до Ботев нямаше да стигна, убеден съм в това.
Изобщо, бих те посъветвал да престанеш с тия твои предположения, които ръсиш тука по мой адрес, защото излишно пълниш темата с глупости и с нищо не помагаш на хората, на които им е интересно да прочетат какво съм преживял. А който има акъл и се запали по идеята, той ще си направи верни изводи от разказа ми и няма да допусне моите грешки. Ако не го направи, няма да стигне доникъде по тоя маршрут.
Аватар
boris_borisov
 
Мнения: 218
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:30 pm
Местоположение: Врачански балкан

Re: Ком - Емине

Мнениеот 5L » Чет Авг 26, 2010 10:20 am

@ Борис: Разказът ти наистина ме радва много. Лошото е, че преходът не е като него: лек и приятен. Следя темата с интерес, но не разбрах точно характера на твоята контузия. Ако е свързана със сухожилията (май се прокрадна такова нещо), това е възможно да е вследствие на диетата и смъкването на личното ти тегло преди КЕ (сухожилията също се "хранят").

@БигРоссо: Прав си, здравето е най-важното, особено когато човек има отговорности не само към себе си (Борис не прави хич впечатление на безотговорен, напротив), защото всяка контузия тормози близките ти повече от теб самия. За съжаление горното го разбрах на втората-третата оперативна репаратура по мен...но по-добре късно, отколкото по-късно :crap: Силно експресивният ти стил е обясним, защото явно това ти е мощно на дневен ред. Късмет с премостването!
Аватар
5L
 
Мнения: 98
Рейтинг: 1420
Регистриран на: Вто Мар 09, 2010 1:58 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот BigRosso » Чет Авг 26, 2010 12:14 pm

За килограми не съм компетентен. Като вял спортист и притежател на Suunto t6c (казват че е подходящ за триатлон, биатлон...) който ми помага да подържам кръвното си в граници 80-82/118-122, мога да кажа от опит че предишните ми влизания в категории със сваляне до 7килограма са били безсмислени от спортна гледна точка и с неразбран риск за здравето ми. Изглежда може и повече, но с медицински контрол. То тук е разковничето - какво сваля човек от себе си за такъв период от време? Вода, мускули, мазнини? Кое от тези неща и в каква пропорция са подходящи за уморителен преход? Може ли да се постигне дори и близка до оптималната стойност пропорция? В спортовете с категории на база измервания се изчисляват няколко съществени за организма параметъра. От тези параметъра се определя максимално допустимото намаляване на теглото преди състезание. Рязко относително сваляне за кратък период. След това тялото възвръща голяма част от силата и издръжливостта си. Има лимит обаче на максимално възможни килограми за сваляне. Ако трябва да се свалят повече килограми, диетата е друга и се прави в отделна част от тренировъчният цикъл. Поставят се цели и те се изпълняват.
Простичко казано - не е лишено от разум да се свалят килограми преди преход. Добре е да се достигне едно оптимално ниво. Мазнините както тежат, така и помагат. Пропорцията е важна.
Един неподготвен организъм обикновенно издържа 4-5дни на тежко натоварване. След това той се износва, уморява, възпалява, натрупват се микротравми... Следват 4-5почивни дни до пълно възстановяване.
Защо пиша горното - за да се осъзнае границата.
Ако човек не разбира рисковете, почва да търси разумното за себе си - да си наеме хеликоптер с 24ч подкрепа, да тръгне бос, да свали 22% лично тегло, да си вземе каска, налакътници, набрадник, наморник или да си сложи кърпа на главата от WS Teleshop която е екологична и се разгражда лесно в балкана...
2г планиране!!!

Всъщност извинявам се за постовете си! Те мисля че могат да се тълкуват като унизителни. Вярвам че да спестиш на някой нещо му вреди повече от колкото ако му го кажеш директно, като лекарство. Може би прекалих и пред другите хора човека може да се почувства неудобно и глупаво.

Най-искрено съжалявам!
BigRosso
 
Мнения: 39
Рейтинг: 1260
Регистриран на: Пон Авг 17, 2009 5:03 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот skiman » Чет Авг 26, 2010 12:56 pm

BigRosso написа: Мазнините както тежат...

Най-добре се спри. И на двама ви не ви е ясно. :agree:
Човек не спира да си играе защото остарява, а остарява защото е спрял да си играе.
Аватар
skiman
 
Мнения: 1482
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пет Дек 31, 2004 9:12 am
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот Runaway » Чет Авг 26, 2010 2:23 pm

:offtopic: Процедурно предложение - Темата да се раздели на три:

1. ЗА Ком - Емине
/ей-така за благозвучие, да се връзва със следващата тема - грам идея си нямам кой и какво ще пише в нея... ;) :8D: /

2. ПРОТИВ Ком - Емине
/където да можем да се насладим на стрийт разсъжденията на Биг Росо :bigeyes: , да помачкаме виновни каскета (по-точно каската с поглед забит в земята) :blush: , и да се поучим от един разумен човек :graduat: /

3. Разкази Ком - Емине
/ където евентуално може да прочетем и видим парченца от нещо голямо и силно, пък всеки да си го възприема както иска - поне аз мога само да си мечтая някога да мога да го изживея изцяло, но разбира се, недвусмислено да знам, че това няма как да се случи, така че парченцата са много повече от нищо./
:offtopic:
Аватар
Runaway
 
Мнения: 155
Рейтинг: 1870
Регистриран на: Нед Апр 05, 2009 11:56 am

ПредишнаСледваща

Назад към Общ форум

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 26 госта