Ето я и третата част от пътеписа на
Борис Борисов. Съжалявам, че се получи така накъсано, но желанието на автора бе текстът да е публикуван във форума, за да се запази традицията около този епичен преход.
За улеснение прилагам връзки към предишните две части, за да може, който желае и има време, да си го чете и наведнъж:
Част първаЧаст втора-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Взел вече решение, се спуснах с голяма скорост надолу към Твърдица. Имаше мокри участъци по асфалта и трябваше да внимавам с тия спирачки да не литна през мантинелата в някое дере. Доста време продължи това спускане и се учудих колко високо всъщност се намира х.“Буковец“. Показа се и градчето долу в ниското.
В 19.30 ч. и след 20 км спускане бях в града. Първият човек, когото срещнах, се оказа един дърводелец, не му запомних името. Осведомих се от него има ли в техния град хотел или къща за гости, аптека и магазин, в който да предлагат велочасти. Човекът се оказа добре осведомен по тия въпроси. Имаше две къщи за гости. Имаше и две аптеки, но по това време на деня вече не работеха. А малко по-надолу, до църквата, живеел Иван Станчев, който се занимавал с ремонти на колелета. Благодарих му и тръгнах да търся първата къща.
Странно, но ми липсва спомен какво беше положението с нея, нямаше места ли, какво ли... Така или иначе, не можех там да остана. Наблизо потърсих споменатия Иван Станчев. За щастие човекът, възрастен вече, гонещ 70-те сигурно, си беше вкъщи. Питах го за такива накладки, имаше. Отбра ми два комплекта от едни кутии и ми ги даде срещу 4 лева. Тая цена беше два пъти над оная на накладките, които Павел ми донесе, и реших, че тоя ще да е някой печалбар-мошеник, защото и накладките не ми изглеждаха кой знае колко качествени. И за да не се чувствам много прецакан, един вид като бонус, го помолих да пръсне малко смазка в една тръбичка, през която минаваше жилото на задната ми спирачка. Заради калта по пътя тя се беше напълнила с мръсотия и създаваше пречки за свободното връщане на жилото след отпускане на спирачката. Пръсна човекът смазка с една спринцовка, но това не реши проблема. Той нещо се ядоса и взе да смазва и на други места по пътя на жилото. И това не помогна. Междувременно се бяхме поразговорили, беше ме питал откъде съм, закъде съм тръгнал, стана му интересно. Каза ми, че преди години той е бил началник горе на ски-базата на Чумерна, че практически той е изградил това място. Похвали се, че на младини заедно с негов приятел от Враца са обикаляли с колелета из Европа. Сприятелихме се, един вид. Аз, като видях, че не става работата със спирачките, му рекох да не се занимава повече, дотук така съм изкарал, ще карам така и занапред. Не беше приятно, в интерес на истината, след всяко натискане на задната спирачка да се протягам назад и да придърпвам ръчно жилото обратно, за да не стържат накладките по шините, но той ми говореше за смяна на жилото, а като видях колко пари ми взе за ония смешни накладки, не ми се искаше да давам още, при това за нискокачествено и по-тънко от оригиналното ми жило. Той обаче изобщо не ме слушаше, беше се разгневил професионално на тая спирачка и нямаше да се спре, докато не я оправи. Предадох се – нека я прави, щом толкова иска, пък ще му платя колкото каже, поне да я оправи наистина. Свали той жилото, проми хубаво ония тръбички, сложи ново жило, закачи го, нагласи го, регулира го, запечата му края с поялника... Абе, личеше си, че разбира от това, което прави. Накрая имах една перфектно работеща задна спирачка. Погледна той и предните, но там нямаше много какво да пипа, работеха сносно. Докато работеше, го попитах имат ли жп гара в града, евентуално да спя в чакалнята тая нощ, ако не намерех хотел. Имали гара. А след малко, връщайки се на тая тема, ми каза, че ако не намеря къде да спя, мога да дойда пак при него – децата му не били тук сега, имало свободно легло, но сутринта щял да излиза много рано, ако това не ми е проблем... Очевидно ме съжали човекът, вижда ме, че не съм някой гамен, отдалече съм, контузен съм и не мога да ходя... Трогнат бях от предложението му, но не исках да му се натрапвам. Казах му, че ще се възползвам от гостоприемството му само в случай, че наистина не намеря къде да отседна. После поисках да се разплащаме и да тръгвам, че почна да се стъмва вече. Нищо не ми струвало! Е, как така нищо, чисто ново жило ми сложи, един час си игра с това колело да го направи, и накрая не иска никакви пари!? Не, нищо не ми струва и това е! И пак ми напомни, ако не намеря къде да спя, да се върна при него. Благороден човек! Нямаше как да му покажа благодарността си в тоя момент с друго, освен с думи. Но използвам случая, че разказвам тази история сега пред толкова много хора, за да заявя, че бай Иван Станчев от Твърдица, е един добър веломеханик и човек. Ако някой закъса с колело в района, нека да го потърси.
Сбогувахме се с бай Иван и тръгнах да търся другата къща за гости. Тя се оказа собственост на някакъв запален по моторните спортове екстремист, който в тоя момент явно бил на състезание някъде (колите ги нямаше пред тях и съседите му ми дадоха това обяснение) и къщата му беше заключена. Обаче наблизо имало още една къща за гости, построена съвсем наскоро и още непридобила популярност в града. Намерих и я нея. Заключена. Един младеж, доволно мръсничък, само по къси гащи и джапанки, ми каза, че сега щял да звънне на собственика да дойде да ми отвори, след което, разхождайки се с бързи крачки и ръкомахайки енергично, проведе на висок глас поне половинчасов разговор по телефона, от който успях да разбера, че гаджето му явно иска да го напусне, а той по всякакъв начин се опитваше да я убеди колко голяма грешка щеше да направи
На няколко пъти се опитах да му обърна внимание на това, че мина сума ти време, навън е тъмно, а аз чакам безрезултатно с колелото на улицата да видя дали някой ще ми отвори! Обаче той не ми обърна почти никакво внимание, с жест ми показа да чакам и си продължи спора с гаджето
Еле най-после свърши с тоя разговор, обади се на когото трябваше и след малко човекът дойде с една тузарска кола. Отвори ми къщата, показа ми набързо стаята, банята и се изстреля обратно при компанията си някъде, където щял да гледа с приятели финала на световното, който тъкмо започваше. На полувремето щял да дойде пак да ми върне рестото от 5 лева за нощувката (която беше 15 лв), че сега нямал. Не ми се вярваше, честно казано, да си остави компанията заради моите 5 лева, затова ги бях прежалил, но стаята си беше хубава и си заслужаваше, дори и 20 да беше нощувката.
Той обаче наистина дойде в уреченото време. Точен човек, хубава, нова къща на сносна цена. Препоръчвам я
Повече слушайки, отколкото гледайки финала между Испания и Холандия, се изкъпах, изпрах и донахраних /докато чаках оня Дон Жуан да свърши с телефона, бях започнал с вечерята
/. После си легнах с надеждата, че на другия ден ще съм по-добре и ще съм в състояние да продължа към Емине, макар и по по-различен маршрут от първоначално планирания...
Няма как да е успешен денят, в който слязох от планината. Напротив, това беше дъното, оттук нататък по-лошо щеше да е само, ако се върнех вкъщи. С идеята да премина цялото Ком-Емине по маркирания маршрут беше свършено. Но при това си състояние щеше да е безумие да се инатя и вероятно да си навредя повече, оставайки на билото. Сега поне бях сред хора и каквото и да станеше с тия мои травми оттук нататък, щях да мога да реагирам и да се спасявам по-навреме. Възможност, която сам в гората нямаше да имам. Естествено, никой не ми беше виновен, че не съм тренирал достатъчно и натоварването ми се отрази по такъв начин. Ще знам за другия път...
Неволята учи, е казал народът
12.07.2010 (понеделник) Алармата ме събуди в 7.00 ч. Станах, направих си чай, прибрах си прането, което не беше изсъхнало, и се зарових в картите. Няма да се прибирам вкъщи. Поемам към Сливен и после през едни села ще се опитам да стигна до с.Камчия на Рижкия проход. Не ми беше ясно колко точно далече е това и дали ще успея днес, но ще опитам. Като не си мърдам много глезена и коляното и не ги натоварвам, не ме болят. Ще натискам само с десния крак на педала, пък докъдето стигна. Ще минавам все през населени места и по шосета, така че ако тръгна да гина някъде по пътя, ще ме спасят
С такива мисли в главата и обнадежден от хубавото време тая сутрин, се приготвях за път. Тръгнах в 8.20 ч.
Това е къщата за гости, която се оказа мой дом за през нощта. Оттук изглежда малко неугледно, но отпред има поддържана зелена морава, нещо като бар-трапезария-беседка... Хубаво е.
Натиснах педалите или по-точно десния педал
, към Сливен. Малко странно е да се движиш с колело на тласъци, породени от това, че натискаш само с единия крак, но такива бяха реалностите
Релефът тук е доста равен и реших, че ако все пак някога се престраша да участвам в бревет на 200 км, то той ще е някъде в този район
За този път няма какво да кажа, освен, че гледах планината от лявата ми страна и ми се плачеше... Анелия ми звънна по телефона малко преди да вляза в Сливен, за да се осведоми докъде съм стигнал. Обясних й положението, за съжаление нямаше да се видим. После разбрах какви приключения са имали те с един неин приятел в участъка, който щяхме да караме заедно. Велико изживяване щеше да бъде, ако и аз бях там и бях здрав /убеден съм, че нямаше толкова да се губим, ако бях с тях!
/. Но... другия път
В 10.40 ч. влязох в Сливен.
Тук исках да намеря хранителен магазин, та хем да хапна, хем да си взема нещо по-приемливо като цена за из път, че по крайпътните заведения свалят по три кожи наведнъж
Това се оказа не много лесна задача (странна работа, тия сливналии откъде си купуват ядене?), но успях да намеря едно супермаркетче, забито сред едни блокове. Напазарувах си и се дръпнах на сянка пред един вход да похапна. Мина един младеж, видя колелото и калта по него, видя и моя изтерзан вид на пътешественик
и, заинтригуван, взе да ме разпитва откъде, накъде, как... обичайните въпроси. Поразговорихме се и той ме посъветва да се откажа от намерението си да минавам през селата на път за Камчия, защото са големи баири и просто няма смисъл. Да си мина през Петолъчката, докъдето е супер равно шосе, от там да свия наляво и през Сунгурларе ще стигна, закъдето съм тръгнал. Прав беше, защо да се мъча да катеря баири? Така и направих.
Това отсреща ли са Сините камъни?
Беше вече късния следобед, когато пристигнах в центъра на Сунгурларе, но не помня точно в колко часа, защото след като слязох от планината, не си водех точна статистика, нямаше смисъл. Намърдах се в един хранителен магазин да си взема пак нещичко за хапване. Докато чаках на опашката, влезе един нисичък, запотен и разгърден широкоплещест мъж, който веднага оприличих на земеделец-арендатор
и който вдъхваше доверие на човек, стъпил здраво на земята. Точно към него се обърнах с въпроса колко далеч оттук е село Камчия. „О-о, това е много далече, даже мисла, че не е и в Бургаска област, това чак варненско ще да е! Да има, да има, сигурно 70 км дотам! Ама не съм сигурен и не знам, може и 50 да са!” Ясно колко можех да разчитам на достоверна информация от него...
Седнах навън на една маса за презареждане на батериите – халва, фъстъчени ядки, сусамки... май това ядох.
Да бях преглътнал поне, преди да се снимам...
Тъкмо се качвах на колелото в посока към село Камчия, когато реших да попитам още един човек колко път има дотам. „Значиии....10... 20... 28 километра! Не, чакай , още 4... Абе, 32 км са до Камчия! Можеш да ми вярваш, таксиметров шофьор съм...
” Успокоих се. Къде са 32 км, къде са 70, както беше казал оня, първия. Поех по шосето към село Черница...
... а времето се заоблачи и слънцето се скри. Това, от една страна, беше добре, по-приятно се кара, но пък можеше да завали...
Тъкмо на излизане от село Лозарево...
... и това се случи. Отделни едри капки падаха от небето от малко преди това, но тук изведнъж се усили и се наложи да се свия под едно дърво встрани от пътя, покрил с дъждобрана себе си, багажа и колелото. След малко обаче, има-няма 10-15 минути, спря. Подкарах пак по шосето, но неизминал и половин километър, пак започна, тоя път много по-сериозно. Истински порой, с ужасни гръмотевици и силен вятър! Свих се пак под едно дърво, загърнах се с дъждобрана и се молех само да не привлека някоя мълния.
Доста дълго продължи тоя път, не по-малко от час и половина - два. А след като спряха силния дъжд и гръмовете, продължи да вали с едни ситни капчици, които като че ли имаха намерение да не спрат никога. Започнах дори да се замислям за нощувка в Лозарево тая вечер. Тук едва ли имат къщи за гости или хотел, но все някой добър човечец ще ме пусне в плевнята си, мислех си. Не съм спал до тоя момент в плевня, но не пречи да опитам
Еле, по някое време спря. Имаше и други села по пътя към Камчия, така че продължих напред.
Стара планина тук е толкова висока
Стигнал до тук, вече нямаше как да не достигна и до целта. Обхвана ме лека еуфория и в съчетание с хладния въздух след дъжда изкачването на Рижкия проход ми се видя доста леко. Бързичко стигнах до някакво било, от което следваше дъъълго спускане. Слънцето залязваше, а небето над Ришкия проход в тоя момент изглеждаше така:
Това спускане малко ме притесни; нали село Камчия е от южната страна на планината, а аз се спусках от север, защо селото го нямаше? Спрях една кола за информация по въпроса и след като ми казаха, че съм на прав път, взеха да ме разпитват: откъде съм, накъде съм тръгнал... обичайното
След отговорите ми обаче оня направо отвори вратата на колата и взе да ме пита „Абе, сериозно, ти нормален ли си?” Имаше нещо агресивно в поведението му и затова след като го уверих, че съм си напълно нормален
, побързах да възседна колелото и да се спусна скоростно по баира, по-далеч от тая тъмнокожа мъжка компания, набутана в Лада от време оно
Минах през един мост над голяма река, очевидно Камчия
и не след дълго, в 21.30 ч., достигнах кръстовище, на което имаше табела, че Шумен е направо и дотам са 55 км, надясно е за с.Камчия, а на самото кръстовище беше ето този ресторант:
Снимката е от следващата сутрин на тръгване
Почти го бях отминал, когато видях надпис, че тук се предлагат и стаи за нощувка. Влязох да разпитам наистина ли е така и се оказа, че отзад има бунгала, където може да се спи срещу 12 лева, имат си и баня, и тоалетна...
Само че собственикът, бай Рамадан, е болен и си седи в тях в с.Камчия, а ключовете са у него. Ако искам, да ида да ги взема, но да имам предвид, че селото не е близо, на цели два километра е! Отбелязах на жената, която ми го каза, че след над 130 км днес тия двата едва ли ще ме притеснят особено и тръгнах, а тя остана в леко недоумение и очевидно също се усъмни дали съм съвсем наред
Намерихме се с бай Рамадан на селския площад в тъмницата, даде ми той ключ и се върнах обратно в ресторанта. Там хапнах набързо нещо, таратор с хляб ли беше, не помня вече, и отидох да видя последното си, както се надявах, убежище, преди да стигна морето
Наистина имаше и топла вода, и тоалетна... хубаво бунгало, макар и малко тясно. Повечето надписи наоколо бяха на турски и очевидно тия бунгала се използваха най-често от шофьори на турски тирове, минаващи през прохода. Изкъпах се, изпрах се, че даже си изсуших и дрехите с една духалка, която намерих над гардероба и която вероятно се използваше за отопление през студените месеци. После си легнах с мисълта, че утрешният ден трябва да е последния от моето пътешествие. Светлин и Зарко също бяха нощували за последно в село Камчия и бяха стигнали до морето вечерта на следващия ден – значи и аз би трябвало да мога. Поне тогава така си мислех.
С оглед на обстоятелствата, си броя този ден за успешен. 13 ч и 10 мин движение и изминати рекордните за мен 136 км. Естествено, карането само с половин здрав крак не беше нито лесно, нито приятно. На моменти усещах някакви леки болки и в дясното коляно, но не нещо сериозно, на прасците и на двата крака им се искаше да се схванат понякога, сухожилията отзад, на свивката зад колената, също имаха нещо за казване. Но успях, къде с почивки, къде с разтривки по време на движение, къде със стискане на зъби, оцелях и достигнах крайната цел. Като цяло, за травмираните места, заради които слязох от планината, това беше ден за почивка, която им се отрази добре. Оставаше още само една карта и нещо, ниска планина, много пътища и оттук нататък отказването вече беше абсолютно невъзможно.
13.07.2010 (вторник) Станах в 4.05 ч. Чувствах се сравнително добре. Коляното като че ли се съвземаше по-бързо от глезена. Навън не валеше. Нещо ми се губи спомена, но тук трябва да съм сменил износените накладки с новите от бай Иван Станчев, иначе не си обяснявам защо съм тръгнал чак в 5.35 ч
Отново по познатия от снощи път
След с.Камчия отляво на пътя има една уникална чешма!
Малко преди с.Съединение се показа и слънцето, а аз много държах да снимам последния, както си мислех тогава, изгрев за моето пътешествие
Подобни съоръжения, както и тютюневи ниви, изобилстват в тая част на България
Тук не знам защо така е станала тази снимка, но идеята й беше да покажа мъглата,която се бе спуснала. Имаше нещо мистично в нея, сякаш съдбата нарочно отново и отново се опитваше да ми създава пречки да стигна до крайната цел. Но бях толкова близо вече и през толкова мъгли бях минал, че тази нямаше просто никакъв шанс да ме уплаши!
И отново мъглата...
На картата се виждаше, че след село Рупча се минава по някакъв черен път и аз доста се притеснявах какво ли ще е състоянието му след вчерашния дъжд. Но друг път към Планиница очевидно нямаше, така че... какъвто е, такъв. Стигнах до Рупча и на това кръстовище...
... отново се появи червената маркировка. Урааааа, пак съм на Пътеката, отново съм в играта и газ, ГАЗ КЪМ ЕМИНЕ!!!
Доброто ми настроение се подсили многократно и от факта, че предполагаемия черен път се оказа никак нелош асфалтов. А покрай него се редяха неизменните ниви с тютюн.
Тук не губех време да вадя и да гледам картата, така че, когато в 7.20 ч. минах през това село...
... си мислех, че то е Дъскотна. Оказа се обаче Планиница.
А оттук към Дъскотна е такъв готин наклон надолу, че не ми беше никакъв проблем да настигна и изпреваря с колелото един мотоциклетист, изпреварил ме на свой ред малко преди това
Е, не мога да не призная, че беше загасил двигателя и се движеше само по инерция, а съпротивлението на неговите гуми, лагери и главини беше далеч по-голямо от това на моите
В 7.45 ч. бях в Дъскотна и на влизане в селото ме посрещна ето тази табела
Трудно е да се опише чувството, което изпитва може би всеки човек, стигнал дотук при вида на табелата; това просто трябва да се изпита.
Маркировката е по уличните стълбове, минава през селото и се изкачва по един баир в другия му край. Там има големи овчарници и минавайки покрай тях, за пореден път бях подробно разпитан откъде съм, закъде съм, добре ли съм с главата...
Ами, добре съм, отдалече съм и съм тръгнал с колело на море
Ама по планината ли? Точно така. А знаеш ли каква кал има по пътя нататък след тия дъждове? Хе-хе, аз колко кал съм изгазил дотук, та тая ли ще ме спре?! Нали това е пътя към Снягово? Това е. Добре, продължаваме.
Това е над Дъскотна след овчарниците, колелото е обърнато в обратна на движението ми посока само за удобство
Време е за закуска!
Следваше преминаване през Мандренски рид... На първо четене това не ми говореше абсолютно нищо. Пък и в интерес на истината Мандренски рид не е нищо особено – черен път с лек наклон нагоре, виещ се от северната страна на някакво било. Това при сухо време обаче. В калното време тогава и при моите контузии Мандренски рид се оказа една истинска агония! Но да карам подред.
Веднага след Дъскотна пътят беше кален, но и леко каменист, което го правеше сравнително поносим за каране. По-нататък обаче влезе в гора и се превърна в нещо, което срещах за първи път:
Това е кал, в която не може да се върви, а карането е абсолютно невъзможно. Има наклон; стъпваш и ... се понасяш надолу заедно с колелото! Все едно се опитваш да се качиш по стръмна заледена писта и си с кецове с изтъркан грайфер. Така очевидно не ставаше. Принудих се да се движа отстрани на пътя през гората, но както не можех да ходя и при толкова препятствия от сорта на бодливи тръни и нападали клони, това си беше истинско мъчение. А тук се появи и друг враг, непознат до момента – мухите. Гадни и отвратителни мухи, които се въртяха на рояк около главата ми, кацаха по носа ми, по челото, влизаха ми в очите и ушите... Никак не е приятно постоянно да тръскаш глава и да махаш с ръце, за да ги гониш, при това безуспешно, но те явно са си даденост на Изтока, която просто трябва героично да се изтърпи... Спомних си за онези шапки с широка периферия, по които са нависени едни топченца на къси въженца, люлеещи се от движенията на главата и гонещи мухите... Ама ако носех и такива неща в багажа си, май наистина щях да имам нужда от няколко шерпи, които да ми асистират по време на пътуването
Добре, че периодично ги има и тия табели, за да повдигат духа
Такава беше ситуацията в тая гора. Пътят през нея очевидно не се използваше често. Не така обаче беше по-нататък. Там по пътя ежедневно минаваха стада овце и кози, които се „грижеха” той да е постоянно разкалян. Наклонът по него обаче беше поносим и въпреки непрекъснатото буксуване на задната гума в тинята, успявах да карам и да не слизам от колелото. По-нататък обаче пътя се използваше и от дървари и пързалянето по него налагаше на моменти да спирам внезапно и да скачам от колелото, за да не падна в тинята, което беше свързано с много болки и прогресивно влошаващо се настроение:
За щастие поне питейна вода има в изобилие и не се налага да се носят големи запаси.
А специално това място е много приятно:
Нищо не разбирах от описанието на гърба на картата за маршрута, но пишеше, че по някое време трябва да изляза на чакълиран път. Чаках с нетърпение това време да дойде по-скоро, защото мъките в тая кал и сред мухите просто ме съсипваха... А и жегата тук беше трудно поносима.
Особеност на тоя път е, че се минава периодично през водни и сухи долове. Нямах проблем с водните, все си имаше камъни, по които да стъпвам, за да не се намокря или пък успявах да мина през водата с колелото, без да слизам. Не и тук обаче:
Това е един много особен воден дол. Гледаш го, песъкливо такова, каменисто, и си мислиш, че се минава без проблем. Стъпвайки обаче, затъваш до глезените в пясъците и не можеш да си вдигнеш крака, и колкото повече мърдаш и се мъчиш, толкова повече затъваш! Отвратителна работа, истински плаващи пясъци!
Успях някакси да се измъкна оттам, а краката ми изглеждаха след премеждието ето така:
Обаче имах проблем. Тая кал, полепнала по краката ми, беше някаква странна смес от глина и пясък, която беше навлязла между стъпалото ми и подметката на сандалите и моментално се беше стегнала. Страхотен дискомфорт, стъпил си върху нещо ръбавито и дразнещо, което не можеш да махнеш от крака си! Тук взех погрешното решение да се опитам да отмия тоя „бетон” с водата от дола. Къде ти, братче, само се намърдах пак сред плаващите пясъци и добавих още „бетон” върху краката си! Продължих напред, но много отчаян, защото не ми стигаха болките в коляното и глезена, ами сега и това!
За щастие дядо Боже отново ми протегна ръка, както правеше в най-неприятните моменти
И неговата ръка беше под формата на хубава чешма съвсем малко по-нагоре по пътя:
Едвам изчегъртах „бетона” от сандалите си! А колко пъти препирах чорапите, за да смъкна лепкавата тиня от тях, само аз си знам! Но накрая отново бях красив
Това премеждие ми преля чашата. Чувствах се изчерпан да търпя повече трудностите на калния път. Затова, когато излязох на шосето за Снягово, което се оказа току над чешмата-спасение, вече нямах и грам желание да продължавам по маркировката, която пресичаше шосето и се спускаше пак по някакъв черен път. Не исках и да знам какво представлява той. На картата се виждаше вариант да стигна до с.Добра поляна по асфалта и въпреки зверския баир в самото начало, избрах него. Оказа се, че баирът е съвсем кратичък, дали имаше стотина метра. А после като се почна едно стръмно и дълго спускане, не е истина! Уплаших се колко много височина съм изгубил и започнах да се питам дали не съм сбъркал, като съм изоставил маркировката. Но споменът за жегата, мухите, калта и болката упорито ми нашепваше да стискам зъби и да съм доволен, че все пак съм върху колелото, защото иначе... Междувременно се опитах последователно да спра 4 (ЧЕТИРИ!) автомобила, с които се разминах, за да ги питам дали наистина това е пътят за Добра поляна, но никой от тях не пожела да спре! Ще си спестя коментарите тук по тоя повод, но тогава нищичко не им спестих!
Не че някой ме чу...
Долу в равнината се показа някакво селище.
От едни цигани, които срещнах, се осведомих, че това е Руен и съм на прав път за Добра поляна. Като знаех колко дълго се спусках, ми се плачеше при мисълта колко трябва да изкачвам сега, но ... това е положението, като искаш асфалт, ще катериш баири. Първа скорост, лазя нагоре, спирам периодично под сенките за глътка вода и малко отмора и се надявам, че следващият е последният завой преди селото. Ама не беше...
Очаквах да има спускане до Добра поляна, след като изкачих най-накрая стръмния баир. Нищо подобно. Неочаквано най-горе се озовах някак изведнъж в селото.
После до Средна махала...
...и Топчийско...
... се придвижих бързо, като е сравнително равен участък. След Топчийско се продължава по асфалт и после маркировката се отбива по черен път вдясно към с.Сини рид. Аз обаче не исках да чувам за никакви черни пътища повече през този ден. Реших да заобиколя по шосето през селата Припек и Подгорец. И тогава, и досега се чудя дали не сгреших... Въпросният черен път, поне в началото, не изглеждаше кален, а и тук като че ли не беше валяло толкова много предните дни. Пък и беше по-открито и слънчево, бързо съхнеше... За добро или зло, заобиколих по шосето.
Платих си за гяволията, защото отново имаше стръмно спускане, което после трябваше да наваксвам. Но поне карах. На една чешма в ниското между Припек и Подгорец спрях за обяд. Тук случайно успях да видя и махна от себе си едно кърлежче, преди да се е забило дълбоко в кожата ми.
Малко преди Сини рид червената маркировка пресече асфалта и тръгна да заобикаля селото от север през поляни и гори. Аз обаче упорито отказвах да я следвам и си карах само по шосето. В случая това отново означаваше първо спускане, а после изкачване, „гарнирани” с удължаване на пътя като цяло.
След Сини рид маркировката известно време следваше шосето. На картата то беше означено като черен път. Ама си беше асфалт. По едно време червено-белите ленти напуснаха асфалта по сух черен път вдясно и аз ги последвах. Тук очевидно действителността не кореспондираше много с картата и предпочитах да се движа на сигурно. Пък и нямаше кал. Път беше до едно време, после май стана пътечка, а накрая се озовах сред отвратителни тръни и висока трева без каквато и да е пътека. Някъде напред трябваше да бъдат Доброванските гъби. Не ме интересуваха никакви гъби обаче, щеше да е чист късмет, ако не изпопукам гумите тук, а и краката ми се израниха порядъчно. А шосето се показа отново от лявата ми страна. Майната й на маркировката, стига ми толкова мъка из трънаците, качвам се по асфалта, и без това той следва същата посока!
По-нататък се разминах с една кола, която спрях за информация. Това ли е пътя за Козичино? Да, караш обаче още един километър и продължаваш направо и после вдясно, а не по асфалта. Не разбрах много от това обяснение, но очевидно след един километър трябва да стигна до някакъв разклон. Е, стигнах до такъв и на него имаше цигански палатки и спящи циганки и деца по поляната. Питах една от тях, току-що събудила се от стона, който издадох, падайки от колелото, докато слизах от него /спънах се
/ кой път е за Козичино, а тя вдига рамене и очевидно без грам желание да ми помогне, вика, че не знае. Поех по един черен път, за който инстинктът ми нашепваше, че ще ме изкара до маркировката, която бях изоставил. Не се излъгах. Съвсем скоро, на няколкостотин метра може би, я видях и тръгнах по нея. Беше път, който обаче свърши ето тук:
Не че свърши, но просто от много време бе неизползван и беше ужасно обрасъл с тръни и треви. Маркировката по дърветата беше стара, но личеше. Някой беше минавал оттук наскоро, виждах стъпките му в тревата. Борих се известно време с тоя пущинак, но тоя път определено не ми харесваше. Трябваше да има и друг вариант, не можеше да няма. Звъннах пак на Светлозар (zacky). Питам го помни ли на неговия преход преди 2-3 години откъде са минали след Сини рид на път за Козичино. Не му беше пресен спомен, пък и то не е нещо забележително, та чак да го запомни човек, но и не помнеше да е имало нещо странно или особено, път си е било. Предложи ми да погледне в Интернет за някой обходен маршрут. Имаше, но трябваше да се връщам в Сини рид, после да заобикалям отдолу през едни села, да качвам после към Козичино, не беше добра идея очевидно. Последната ми надежда за информация беше свързана с човек, който „познава Балкана като петте си пръста” и чийто телефонен номер ми беше даден, за да му звъня при проблем с маршрута. Дрънкам му, човекът вдигна телефона. Така и така, дадоха ми телефона Ви, имам малък проблем. О-о, ти ли си това момче, аз очаквах отдавна да ми се обадиш! Къде си се объркал? Ами, не съм се объркал, на маркировката съм, но тоя път не ми харесва, много е обрасъл, има ли друг? Слушай сега, погледни на изток, трябва да видиш една телевизионна кула. Да, има я, не я виждам в момента заради дърветата, но преди малко я видях, знам къде е. Така, значи, гледаш телевизионната кула и държиш азимут право към нея, без да се отклоняваш никъде! В тоя район е най-лошата маркировка, навремето ние сме се държали за ръце на групи по четири човека, за да не се загубим из тия пущинаци! Ама аз съм с колело, мисля си, не мога да държа азимут, има ли пъъъът, път ми трябва! Очевидно нямаше да се разберем. Човекът беше възрастен вече, стар планинар, вероятно е бил водач на безброй организирани групи по Ком-Емине и хич не се съмнявам, че познава Балкана, но той беше от старата школа, от хората, които са „държали азимут” и са се борили без път в планината, разчитайки само на своите знания и умения, на картата и на компаса. В случая обаче съветът му много не ми вършеше работа, защото „азимутът” към кулата минаваше през ей този терен:
Пък и аз съм от новото изнежено поколение, с колело съм, искам да карам по път, а не да се завирам през шубраците
Очевидно „обади се на приятел” в този случай не помогна, трябваше да се оправям сам. Намерих една пътечка и излязох от гората. Там попаднах на път, по който тръгнах. Чух наблизо шум от камион и завъртях бързо педалите в посока на шума. Излязох на друг, чакълиран път, където извадих късмет – насреща се задаваше една Лада Нива с двама мъже вътре, единия от които се оказа горски. Той ми посочи пътя към Козичино и ме посъветва да го следвам и да не се отклонявам никъде. Поех нататък по него и тук за първи път ми направи впечатление колко много жабчета имаше наоколо. Не ми изглеждаше никак влажен района, даже напротив, но те бяха хиляди. Не че са ми пречили с нещо... както мухите например. По-нататък видях и две черни прасета от Източно-българската порода, свободно пасящи из гората, но успях да щракна само едното, преди да се скрие и то сред щубраците:
Не беше лош тоя път, макар да имаше локви на места и доста неравности от сорта на камъни, корени и коловози, но в моето състояние той ми се стори тежък. Краката ме боляха, чувствах умора, мухите ме изтезаваха, беше и жега. Козичино не идваше и не знаех колко ми остава до него, а нетърпението да стигна и страхът, че състоянието ми може да не ми позволи да стигна тая вечер до морето, ме съсипваше и психически.
Морето е някъде там, виждам някакъв град, може би Бургас? Ама си е далече... Може и да не успея днес...
В началото маркировката се появяваше периодично, но все водеше до някакви трънаци. Радвах се, че я виждам, но се ядосвах на посоката й. Разминах се с един якичък тип, облечен с камуфлажни дрехи, яхнал допотопен мотор. Оказа се горски. След дежурните въпроси за произхода и посоката ми
той потвърди, че това е пътя за Козичино, да не гледам никакви маркировки, а просто да го следвам. Очевидно маркировката съкращаваше завоите на черния път, но пътеката беше много обрасла и никой не минаваше по нея.
По-нататък пътят навлезе в ниски гори и стана ужасно каменист, а маркировката окончателно се сля с него. Къде заради корените и камъните, къде заради локвите, болките и умората, но на 1-2 пъти се катурвах от колелото и настроението ми съвсем се скапа. Затова и не успях особено да се зарадвам, когато зад поредното баирче се показа село Козичино.
Часът беше 17.10, когато намерих туристическата спалня в селото, където в момента туристи нямаше. За щастие човекът, който я стопанисваше, си беше там. Все още се колебаех дали да остана да преспя в селото или да продължа към морето. От една страна имаше време до мръкване, но от друга бях вече много отпаднал и физически, и психически. От своя страна човекът от спалнята каза, че до Емине си има доста път, който на пешаците им отнема повече от десет часа и то при положение, че до телевизионната кула на връх Погледец ги извозват с камион. Лелеее, как така ще ги извозват, викам аз, че как после с чиста съвест ще твърдят, че са минали Ком-Емине пеша!?! Еми, така, нали вече било накрая и... След това „признание” организираните походи на големите групи по маршрута много ми паднаха в очите. Но както и да е. Реших да остана тук тази вечер. Приятно ме изненада новината, че в бунгалата има баня с топла вода, а и манджата се готвеше в момента. Очертаваше се нелоша последна вечер.
Съдържателят, ако мога така да го нарека, беше млад човек, доста любезен, на няколко пъти ме покани да се разполагам, да се изкъпя, да заповядам да хапнем... Аз първо се опънах на леглото в бунгалото да почина малко и неусетно съм заспал. Скоро се събудих и видях човекът да минава пред отворената врата на стаята ми, излизайки от банята, опасал само една кърпа през кръста. Любезен, почти настоява да се изкъпя, сам взима душ, кани ме постоянно да ида при него – абе, взе да ми намирисва тая работа
Неведнъж ми се е случвало, когато бях ученик и войник, да ме заговарят разни непознати мъже по улиците и спирките и да ме канят на кафе у тях или за разходка в парка
Но случаят в Козичино не се оказа такъв, явно просто на човека му се искаше да се разговори с някой, пък си беше и добър домакин. Изкъпах се и аз (по време на тая процедура измъкнах от чатала си един голям, забил се в кожата ми кърлеж – а през деня се чудех какво ме боли точно там) изпрах и прострях дрехите си и седнахме да хапнем от току-що сготвените картофи с телешко, които се оказаха много вкусни. Като му казах за кърлежа, човекът видимо се стресна, започна да ме пита как се чувствам, вие ли ми се свят... Каза, че повечето пъти не е страшно, но макар и в един от сто случая, е възможно човек да умре от това. Нищо ми нямаше, само ме болеше малко мястото на ухапването и там се напипваше нещо като мъничка буца в кожата.
Явно му допаднах на човека, разговорихме се надълго и нашироко по всякакви теми, а той не забравяше да досипва постоянно ядене в чинията ми, въпреки моите протести, че вече няма къде да го слагам това ядене в стомаха си
Сподели ми, че спалнята запада, няма туристи, няма приходи, сега очаквал някаква голяма организирана група да отседнат при него, дано не са го излъгали... Основно заработвал като майстор на изолации по Бургас, но в тая криза нямало много обекти и въобще... Изпихме и по една биричка и вече наистина щях да се пръсна. Рекох да се разплащаме сега, че на другата сутрин ще тръгвам по тъмно и няма смисъл да го будя толкова рано. Нощувката беше 8 лева, но явно понеже му бях допаднал, отказа да ми вземе повече от 10 лева за нея и обилната и полята с бира вечеря. Беше ми неудобно да му давам толкова малко пари, но той беше непреклонен. После запали колата си да ходи някъде, а мен ме закара до центъра на селото, където имаше обхват на телефоните (спалнята е по-ниско разположена и там няма). Обадих се да съобщя на жената и на Жоро къде съм и закуцуках обратно към спалнята.
Не беше много успешен тоя ден, защото не успях да стигна до Емине, каквато беше целта ми. Движих се 11 часа и половина и изминах 82 км. Мандренски рид ме измъчи много, после изкачването на баирите по обходните ми маршрути, жегата, мухите, трънаците и лутането след Сини рид, всичко това ми изпи силите и ме изтощи психически. Но основният проблем си оставаха болките в краката. Ако не бяха те, сигурен съм, че щях да успея. Не се оправдаха надеждите ми, че навсякъде ще карам, калта просто не ми позволи. На доста места се налагаше да слизам от колелото и да бутам, а всяка крачка беше мъчение. Но крайната цел беше вече толкова близо, че всичко друго оставаше на заден план. В 22.30 ч. вече си бях легнал и събирах сили за утрешния последен, финален щурм на нос Емине.
14.07.2010 (сряда) Станах в 4.00 ч. Не помня как съм спал, но със ставането нямах проблеми
Чайче, прибиране на прането, събиране на багажа, снимка на бунгалото...
... и в 5.10 вече бях на път. Маркировката се следва лесно, има изкачване от селото нагоре по асфалт и после след отбивката вляво е що-годе равно през едни обширни поляни с колова маркировка. Почти през цялото време се кара, само тук-там има кратки стръмнини, по които бутах. Пресича се Дюлинския проход...
... който е едно шосе, на което се излиза за малко и после се напуска по черен път вдясно по посока на телевизионната кула. Много исках да снимам последния изгрев на слънцето по време на моето пътешествие, но за жалост, докато изкача една баирчинка, която го скриваше, Слънчо вече беше излязъл над хоризонта .
Кулата се приближаваше все повече, а пътят към нея навлезе в някакви горички.
Скоро стигнах и до нея.
Оттук маркировката тръгваше през някакви треволяци, но не ми се газеше през мократа росна трева и правилно предположих, че асфалтовият път, стигащ до кулата, макар и първоначално тръгващ в противоположна на моята посока, също ще ме изведе където трябва. Оказа се, че пътят прави един голям завой, с който постепенно снижава височината и се отправя към Плазовец, а пътеката съкращава тоя завой.
Поглед на югоизток, където при по-ясно време се вижда морето
Спускането по асфалтираното шосе е невероятно. Това е един от моментите, когато човек благославя избора си да тръгне с колело за Емине, вместо пеша
Единственото, което леко помрачаваше буйната еуфория от високата скорост, беше очакването ми, че някъде около Плазовец трябва да се отбия от шосето и се страхувах да не пропусна отбивката. Затова натисках спирачката и се вглеждах във всяко дърво край пътя за маркировка. За жалост отбивката се оказа не толкова близо и си беше добре обозначена. Язък...
Това е снимка в обратната посока
Черният път тръгна през разни горички, от които нямам ясен спомен. Повечето се караше, но в такива участъци...
... се налагаше да слизам и да бутам. На едно по-стръмно място спрях за закуска. Някъде там видях и една много интересна и голяма змия на самия път, но докато извадя апарата да я снимам, тя се изниза в храсталака:(
Така, следвайки пътя и маркировката, стигнах до тая бариера.
Имаше сякаш нещо символично в нея, поне аз така го приех, сякаш някой искаше да ме спре да стигна докъдето съм тръгнал. Естествено, че няма да стане, промуших се отдолу и толкоз
Едва наскоро разбрах, че Еминска планина е някаква защитена местност или резерват и горските са затворили всички черни пътища с бариери с цел да се ограничи човешкото движение и присъствие в района.
Асфалтираният път, който се вижда на снимката след бариерата, е шосето за Варна, по което трябва да се тръгне наляво. Първо е изкачване, а след преваляне билото на Еминска планина следва спускане с висока скорост и при интензивно движение на автомобили и в двете посоки. Не знаех кога трябва да се отбия от тоя път и затова започнах да карам бавно и много внимавах за маркировката. Знаех, че отбивката се пада на ляв завой, но завоите си следваха един след друг, а тя не идваше и не идваше. Вниманието ми отново се оказа излишно, защото отбивката беше чак след около 5 км и на самото място отдясно зад мантинелата има маркировъчен кол, който няма как да се пропусне. Минах пак през една бариера и се озовах пред тоя цигански бивак.
Тук настроението и адреналинът ми се надигнаха, защото вече бях на финалната отсечка
Малко по-нататък се откри гледка към с.Баня.
Тук някъде спрях за последна почивка, хем да събера сили за финалния щурм, хем да се насладя на момента
Предстоеше краят на едно голямо, мечтано пътуване, едно незабравимо почти двуседмично изживяване. Исках за последно да се насладя на планината, на прашния път, на тревата и гората. Защото предстоеше морето!
Имаше леки качвания и слизания, но, общо взето, се караше навсякъде. Вече почти не усещах болката в краката си, еуфорията от предстоящото излизане на нос Емине ме беше завладяла напълно.
А-ааа, не, няма да стане!!!
Не и сега!!!
Никакъв Ком, вече бях там, ИСКАМ ЕМИНЕ!!!
А пътят към Емине беше този:
И този:
Последното изпитание, последната, най-гъстата, най-тежката и най-лепкавата кал за целия ми преход. Точно под връх Свети Илия, който, както се оказа, май не се изкачва, а се подсича.
И най-после, преодолял и този участък, излязох на място, откъдето за първи път видях морето!
Тук вече адреналинът и радостта достигнаха пикови стойности, забравих и болки, и страдания, и завъртях лудо педалите /и двата!
/ по чакълирания път напред!
А това вече е оргазмът, ако мога така да се изразя:
Ето го, Емине, успях, успях, успях!!!
Крещях от радост и нямаше по-щастлив човек от мен в този момент! Спрях за няколко минути да се насладя на великия миг и да запечатам с фотоапарата гледката във всички посоки.
Ето го жадуваният Емине!
И поглед назад по свещения път, който ме доведе дотук
Вече по-близо
Финалната „права” е стръмен, чакълест път, но с накладките на бай Иван и в това сухо и горещо време спускането по него за мен беше несравнимо удоволствие.
Ето го, най-после отблизо:
Часът беше 10.55, когато стигнах до носа, от Козичино дотук бях изминал 41 км. Естествено, имаше какво да помрачи великия момент и това беше телената ограда на военното поделение:
Знаех, че има вариант да прескоча оградата или да се промуша отнякъде, както бяха направили Светлин и Зарко; военните, които никъде не виждах, едва ли щяха да ме застрелят. Но това значеше да оставя колелото заедно с багажа по него без да го виждам и в присъствието на хора наоколо. Не ми се искаше. А и някак си чувствах, че нямам моралното право да стигна до самия нос, след като не съм минал по целия маркиран път до него. Затова се задоволих с едно близко до носа място, откъдето гледката беше не по-малко вълнуваща.
Имаше пътечка, която стръмно слизаше по скалите надолу към нещо като малко плажче, почти цялото покрито с дебела пелена от водорасли, изхвърлени от вълните. Опитах се да сляза по нея, но още след първите 2-3 крачки се отказах – коляното не ми позволяваше да слизам, болката беше твърде силна:( Нямаше как да сляза само с един (всъщност половин) здрав крак, наклонът беше твърде голям, а надолу имаше не по-малко от 60-70 метра. Последното разочарование, след калта, дъждовете, мъглите и болките – нямаше да мога да си топна краката в морето под Емине, както ми беше пожелал kibikoff преди да тръгна:( Затова се задоволих с гледките оттук, седнал на един камък и зареял поглед наоколо. Вече не бързах за никъде. Приключението ми беше свършило.
Извадих камъчетата, които си бях взел от Ком и три от тях полетяха надолу към морето.
А пък на тяхно място си взех три камъчета за спомен от Емине
ОТПЪТУВАНЕТО Не помня колко време съм стоял там, сигурно около час. Слънцето ме беше напекло, пък и трябваше да тръгвам вече, защото вечерта ме чакаше влак от Бургас, а си нямах много добра представа колко път имам дотам. Бавничко и полекичка, с малко ядове заради бодливите тръни, които изобилстват около нос Емине, подкарах колелото към село Емона. Идеята беше да хапна някъде и да разпитам за пътя към Елените. Наоколо имаше туристи, които се забавляваха със стрелби с лък, АТВ-та, возеха ги на каручки, яздеха коне...
Все хубави работи, но всички тия удоволствия, взети заедно, не представляваха и една хилядна от онова, което аз бях преживял през последните 12 дни
В село Емона кипеше строителна дейност – хотели и хотелчета, вили и палати на очевидно богати хора – обичайна гледка от черноморието ни за последните години. Знаех от разкази на хора, минали К-Е, че в селото имало само едно ресторантче, което било същевременно и магазин, но не помнех името на жената, чиято собственост е то, и така и не го намерих. Намерих обаче един лъскав ресторант, който се казваше „Емона”, ако не се лъжа, и реших да хапна там.
Черният път, който се вижда на баирчето отсреща, води към Елените
Трудно ми е да опиша колко добре и колко доволен се чувствах
Хапнах тараторчето и поех за Елените по пътя, който ми посочиха двама работници и който минава покрай църквата. Преди това бях разпитал една жена как мога да стигна до Елените и тя ми беше казала, че има два варианта – по плажа или по черен път. Очевидно щеше да ми е трудно с колелото по камънаците на плажа и затова изборът беше бързо направен
И така, подкарах по пътя, който имаше разклонения, но те май бяха просто алтернативи, защото после пак се сливаха. Очевидно тия пътища се използваха за оф-роуд от богатите туристи.
По някое време пътят почна да се спуска стабилно надолу и от едно дере нататък се превърна в ей това:
А пък то, от своя страна, ме доведе до ей този плаж:
Изглежда, бях объркал пътя, защото очаквах да стигна по него до Елените, а ето, че се озовах на плажа. Тук имаше две рускини с няколко дечица, събиращи рапанчета. Взех си аз мидички за спомен
Елените се виждаха насреща, на около 2 км, които очевидно трябваше да измина, бутайки колелото по камънаците.
По небето се затъркаляха тъмни облаци, от които скоро закапаха едри капки дъжд. Едвам успях да се скрия под навеса на тая полуразрушена къща, която се вижда на снимката, защото макар и кратък, дъждът си беше силен.
Като спря, продължих по пътеката сред камъните и скоро наближих курорта.
Тук строителите на първия хотел бяха преградили плажа така, че нямаше как да не мина през хотела.
Разположих се на плажа сред чужденците, които бързичко се изнизаха заради дъжда, който отново закапа...
... и най-после успях да изпълня поръката на kibikoff да се топна и аз в морето
След като поизсъхнах що-годе, тръгнах да търся изход от комплекса, който с еднаквите си къщи не ме впечатли ни най-малко:(
Тия тук си имаха портал и пазачи, като че ли целия комплекс е изцяло частен и външни лица не могат дори да преминават! Питаха ме откъде и как съм влязъл, чак ме препратиха да търся някакъв голям началник (добре, че той беше наблизо и срещата стана естествено, иначе нямах никакво намерение да търся никого), та с неговата благословия да мога да напусна безпрепятствено Елените. Не мисля, че това, което става там и по този начин, е редно и законно...
Попитах един от пазачите на входа на комплекса колко километра има до Бургас, той ми вика, че оттук били 64. Лелее, а аз си мислех, че са по-малко, яко въртене ме чака значи...
Излязъл вече на това широко и за щастие равно шосе, малко преди отбивката за Равда, за първи път, откакто бях тръгнал на похода, спуках гума
За щастие това се случи, докато преминавах край един разсадник, където се подслоних да сменя гумата, защото само след няколко минути се изсипа такъв невероятен порой, че след края му мястото пред разсадника изглеждаше ето така:
Продължих покрай солниците...
... а минаващите коли ме обгръщаха с облаци от фини, мръсни капчици вода
Тая табела е лъжовна, Бургас е чак ееей там
От това еднообразно въртене по шосето половината пръсти на ръцете ми така бяха изтръпнали и се бяха обезчуствили, че чак се притесних да не е нещо сериозно, защото и след кратка почивка не се оправяха. Но... карай
Влязох в Бургас и, обърквайки пътя за ж.п. гарата, се озовах в градската градина.
Е, после се оправих, разбира се, и намерих гарата, където пристигнах в 19.45 ч. Имаше време до тръгването на влака за вкъщи и го използвах да се поприведа в малко по-човешки вид, че от мръсотията по пътя не изглеждах никак добре
Една бабка от ония, дето обикалят гарата с табелки, че предлагат стаи, ми помогна да намеря наблизо хранителен магазин, от който си взех хапване за вечеря и се разположих до чешмата в очакване да си ходя.
Последният ден беше успешен. Изминах общо 104 км. Въпреки контузиите, успях да устискам до края. С изключение на травмираните места, се чувствах добре физически. За духовно – мисля, че е ясно
Успехът на начинанието, макар и малко непълен, засенчваше всичко останало. Оттук нататък щях да бъда малко по-различен човек. Изминал трудния маршрут от Ком до Емине, щях да приемам далеч по-леко и спокойно несгодите на живота, които преди това са ми се стрували тежки или непоносими. Въпреки че разказът се получи толкова дълъг и подробен и има толкова много снимки, от него никой не може и няма да придобие абсолютно вярна представа за трудностите и радостите по маршрута. Просто това трябва да се изпита лично.
Успех на ентусиастите, които ще тръгнат по Ком-Емине! За себе си аз съм почти убеден, че първото ми преминаване по тая пътека няма да остане последно