Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

[Анелия]

Жадни ли сте за още Докато ние кръстосвахме Балкана, наш Запа хипарлува и ходи също на море. По любимия си асфалт, разбира се. Enjoy:

Пак съм на пътя, яхнал колелото си. Пак съм сам. Така и не намерих компания, а идеята си заслужава – свети Джулай е утре. Посоката е ясна – Камен бряг. От Шумен е на 170 километра, което си е път, мамка му. От няколко дена се опитвам да намеря съмишленици, няколко пъти съвсем деликатно и плахо намеквам на Анелия, че може да се присъедини, но тя има други идеи. Щяла да минава участъка от Върбица към Емине. Дори се опитва да ме навие и мен, но аз си имам горчивите спомени от това начинание. Убеждава ме. При това далеч не така деликатно. Брутална личност.
- Зарязвай там джулай-мулай, изгреви има навсякъде. Ще го посрещнеш някъде из планината.
Този път съм учудващо твърд дори за себе си. Отказвам. Хипарията ме влече. Та така – натоварил съм палатката и спалния чувал на колелото и въртя към изгрева. От време на време надавам кански крясъци. Винаги го правя, когато карам сам. Понякога помага, понякога не. А пътят наистина е пуст. Толкова пуст, че даже няма кой да те блъсне. На около 40 километра от Шумен виждам насреща си една каруца, натоварена до ритлите с цигани и гюрултия, както само те си умеят, да се задава насреща ми. Който ме познава, знае каква слабост са ми всякакви цигани, проститутки, кучета, гейове – все същества, изпаднали от каруцата на Бог. Явно обаче привличането е взаимно. Разминавайки се, циганите ревват очаровани, а най-дъртият решава да ме поздрави:
- Йес! – вика оня, вирнал почернял палец нагоре.
- Йес! – крещя и аз. Казах ви, че се разбираме прекрасно.
Продължавам да въртя, но вече не ми е толкова самотно. До Варна не е толкова много път. Не и ако си го минаваш кротко и с почивки. Най-важното нещо, което всеки спортист, пък бил той от най-мързеливите, дето са избрали да спортуват седнали по цял ден като мен, са цигарите. Резервна гума може да сте взели, а може и да не сте. Инструменти... майната им! Много цигари да има в раницата. Другото ще се нареди някак. Половин ден прекарах да тъпча смрадлив турски тютюн и сега съм спокоен. Имам точно 96. Ще стигнат.
Тъкмо съм качил отвратителния баир след Девня и виждам отстрани на пътя да седи една красавица. Не е стопаджийка, от моите хора е – проститутка. Набивам спирачки.
- Колежке, къде е отбивката за Аксаково? – питам, вперил жаден поглед в смуглата прелест насреща ми. След 70 километра на твърдата седалка мисля, че вече сме си от една професия с нея.
- Значи, виж сега! Вървиш, вървиш, има един завой наляво. Там.
- Ама детелина ли е?
- Ъхъ!
- А табели има ли? – продължавам да разпитвам аз.
- Ъхъ!
- На колко години си, красавице?
- О, на 20 съм – кокетничи сладураната. Няма повече от 15, ама нейсе.
- Чао, любов моя.
- Ъхъ!
Добре, въртя и гледам за завоя. Не мога да го пропусна. Все пак имало и детелина, табели. Кой знае, може и някое капанче да е изникнало, колкото да пия едно кафе. Тук завой, там завой... А, табела! Варна. Мамка му! Къде ти е детелината ма, кучко гадно?! Бесен съм! Ако има нещо, което мразя в колоезденето, това е да се връщам. Никога не качвам един баир два пъти, както го прави Анелия. Иде ми да се върна при онази и да й обясня някои неща. Ама отсега си знам какво ще ми каже – „ъхъ”. Някакъв колоездач се появява от нищото. Покачил се е върху древно двуколесно, което скърца и се криви в отчаяни опити да не се разпадне.
- Колега, къде е отбивката за Аксаково?
- А, подминал си я. – Има си хас! – Връщаш се, вдясно ще видиш един мост. Минаваш под него. Излизаш на светофара, а после караш около 3 километра в обратна посока.
Това е положението, казвам си примирено. След малко съм в Аксаково. Вече няма да спирам при проститутки. Кой знае дали след следващото „упътване” няма да видя табела, на която да пише Добрич. Спирам в една красива градинка, разпъвам бохчите с яденето на пейката и започвам да се тъпча, както може да се тъпче само един колоездач след близо 100 километра зад гърба си. Забелязвам някаква лелка с метла в ръка, която се е втурнала срещу мен едва ли не в паника. Какво пък направих сега?
- Преди час наръсиха за кърлежи, та ме сложиха да пъдя хората оттук. – Залъкът ми пресяда на гърлото. – Мръднах само за кафе.
- Ами то, с моя късмет... – опитвам се да я успокоя аз. – Ей сега тръгвам. За Балчик нагоре ли е?
- Уф, милият, знаеш ли какъв баир те чака? – Казва го така, сякаш тя е станала рано сутринта и го е издигнала с ей тези две ръце и метлата, та сега се чувства виновна. Много симпатична ми стана. – Поне 5 километра е.
- Няма страшно, аз им се радвам на баирите. – Това пък си е чиста лъжа, но не можех да не я успокоя. – Тръгвам, лелче. Жива и здрава.
- Лек път – маха с метлата тя. Хубав човек – строител на баири и спасител от кърлежи.
Баирът вярно е хубав. Би доставил удоволствие на всеки любител на баирите. За жалост, както казах, не се числя към тях. На всичко отгоре слънцето се показва, за да провери дали не съм объркал пътя. Все пак имаме среща с него вдругиден сутринта. Пот се лее на вонливи вади между очите ми. Кожата ми става сипкава от сол. Най-накрая свършва. Къде е Анелия да я питам дали ще се спусне, за да го качи два пъти. Водата ми е свършила, но няма начин да няма някоя чешмичка по пътя. Да, ама не. Въртя вече 10 километра след баира, езикът в устата ми се е свил като осолен чироз, а слънцето доволно прежуря отгоре ми. А, къщички! Мятам се на звънеца на едната. Никой не излиза. Чакай да пробвам другата. Звъня. Пак никой. Трета... Все някой трябва да е оцелял в тази жега, мамка му. Сещам се за Марлоу и по неговия пример се облягам на един звънец и паля цигара.
- Какво, бе! – чува се отвътре.
- Вода... – жално вия аз, белким отърва боя.
Подава се някаква женица с притеснително агресивен израз на лицето, което се стопява в съжаление миг по-късно, зървайки колелото ми. Наскоро обяснявах моята теория за хората и колоездачите. Всички ни обичат на пътя. Радват ни се, помагат ни. Просто са страшно доволни, че не са изпаднали толкова, че да са на наше място. И тази не прави изключение.
- Накъде си тръгнал бе, момче?
- Камен Бряг – отвръщам.
- Ти си ненормален! – Тук няма да споря. – Абсурд! Знаеш ли къде е?
- Уж.
- Днес няма начин да стигнеш. На майната си е. Давай шишето. Ама само това ли е?
- Ами, такова, да не ми тежи. Само това е.
- Пий! Гледай му акъла, тръгнал да кара колело с някакво малко шишенце. Чакай да ти налея пак. – Помагат хората и това си е. И помен не е останала от злобната физиономия. Само някакво кротко съжаление струи на талази. Така се умиляваме, когато видим някой много болен. Добре, че не се е случило на мен, колкото и да не си признаваме, мислим го. Благодаря и пак потеглям. След малко започва едно ужасяващо дълго спускане. Това си е притеснително. Опитът ми подсказва, че винаги след дълго спускане следва кошмарен баир. Зървам една чешма встрани и отбивам да почина. Тъкмо съм палнал миризливата цигара и в отбивката с вой на спирачки спират три очукани жигулита. На едното е вързано някакво подобие на ремарке, което подскача недоволно на спуканите си гуми. Цял катун цигани. Как ме намериха и тук? Изскачат и се втурват към мен без никакво колебание кой е техният човек.
- Бате, откъде идеш? Накъде отиваш? Буташ ли по баирите? Дай да направя едно кръгче. Какво правиш голите каки по пътя? – крещят един през друг. Опитвам се да обясня, че нищо не ги правя голите каки по пътя. Не знам защо, но всички си ни представят нас, колоездачите, като някакви надървени похотливци, които само дирят къде да изплющят някоя проститутка. Докато говорим, малкото циганче доволно прави осморки, възседнало колелото. Идилия.
- Спукали сте гума, гледам – съчувствам им аз. – Ще я правите ли?
- А, дребна работа – маха пренебрежително единият. Ей това им харесвам на циганите. Да сте виждали угрижен и депресиран циганин? Някой, който да се тревожи от непоносимостта на битието и други такива. Няма. Щастливи са като гълъби – летят, дрискат и не плащат данъци. След половин час се разделяме, а аз оставам в компанията на група тираджии. Тях не ги обичам твърде по обясними причини.
- Да не си за Каварна? – пита един човек с бус.
- За Камен Бряг – казвам аз.
- Ами мятай колелото отзад. Аз съм за Каварна.
Предложението е изкушаващо, но не е в това идеята някак. Как да ви обясня... Когато бях на десетина години, реших да бягам след едно туристическо влакче в Хисар. Знаете ги – от онези, дето обикалят целите курорти, а хората доволно снимат с апарати забележителностите, без да се морят. Някъде на третия километър всички взеха да ми махат да се кача, нямало и пари да ми вземат. Нищо не разбират. Не е в това идеята. Аз просто исках да си бягам след влакчето. И сега е същото. Опитвам се да обясня. И сега не ме разбират.
- Да знаеш, че те чака огромен баир – опитва се да ме вразуми шофьорът.
- Аз им се радвам на баирите. – Днес само глупости говоря.
- Ще те видим колко ще му се радваш.
Половин час по-късно си казвам, че дори и сред шофьорите имало мъдри хора. Това не е баир, а баирище. Точно след Оброчище. Ако тук чете някой, дето им се радва – нека отиде и му се порадва. Голямо радване падна и за мен. Аз втори път не ща да го виждам в този живот. Е, качих го. Но горе вече съм се превърнал в жалко подобие на спортист. А там, разбира се, ме чакат моите приятелки. В тази професия си има правила. Заставаш, значи, след някой голям баир, обличаш си къса пола, пушиш по около стотина цигари на ден и не спираш да говориш по мобилния.
- Ей, дай кибрит! – виква ми едната. Поне така го чувам аз. Ако бях малко по-умен (в някой друг живот, не и в този), щях да разбера, че има нещо нередно, и щях да си спестя позорната случка, която последва. Първо, красавицата пушеше. Къде ще си забучи другата цигара? В ухото ли? Второ, никой не иска кибрит. Всеки пита за огънче. Откъде можеше да знае дамата, че по финансови причини аз ползвам все кибрити. Но аз съм си кръгъл идиот. Зададе ли се някаква неприятност, тя може да се опита да ме заобиколи, но аз ще кривна и с щастлив малоумен израз на лицето ще се бухна точно в нея. Спирам до мацката и започвам да бъркам в джърсито за кибрит.
- Дай да ти направя свирка! – казва тя. Майко мила, не така си представях запознанството ни аз, но все пак смятам да реагирам адекватно. Дано не проличи колко съм смотан.
- Правиш ли отстъпка за колоездачи? – Не е много оригинално, но поне съм на нивото й. – Колко искаш?
- 15 лева и ще ти духам. Страшни свирки правя. – Тези приказки съм ги чувал и друг път. Обикновено от мъртво пияни жени. Никога не съм им вярвал, но кой знае защо на тази повярвах. И тук последва страшното. Срамна работа, ама съм си казал, че ще си пиша така, както си е. Докато мисля усилено как да продължим задушевния си разговор, гаджето пристъпя към мен, хваща ме за чатала и театрално извърта очи нагоре, изпъшквайки. Кошмар! Тук-там из Шумен все още има някой човек, който не знае колко срамежлив съм. Трябваше да ме видят тези как се мятам на колелото, зачервен като божур. И помен не е останал от умората.
- Чакай де! Върни се да ти духам – чувам умолителен крясък зад себе си. Следващите 10 километра не съм ги усетил. Сякаш току-що се бях качил на колелото.
Стигам до една бензиностанция на някакви си 7 километра от Каварна. Отпред забелязвам някакво колело. Всъщност то почти не се вижда от багаж. Не съм сам под слънцето. Имало и други идиоти, успокоявам се аз. От бензиностанцията излиза някакъв рошав тип, обут в клинче, в ръката си държи карта, взира се умислено и някак тъжно в нея. Колко добре го разбирам.
- Откъде идеш? – питам дружелюбно.
- Хелоу – казва той. Освен да му отвърна „йес”, друго май няма какво да му кажа. С английския сме в обтегнати отношения. Все пак пробвам някакъв разговор. Разбирам, че идвал от Люксембург. Обиколил Европа и сега се спуска към Гърция, откъдето щял да се прибере с кораб към Италия. Да не си помислихте, че изведнъж съм проговорил английски? Всичко това той ми го обяснява, бучейки с пръст в картата, а разкази в картинки разбирам дори и аз. Иска ми се да му пожелая лек път, но убийте ме, не мога да се сетя думичките. Всъщност малкото, което знам от тази отвратителен език, съм го научил като тийнейджър, превеждайки заглавията на парчетата на Slayer и Metallica от един огромен речник в книжарницата на центъра. Прекарвах по два часа на ден там. Научих го дотам, че сега можех с лекота да му пожелая да гори в ада, кръв да се лее, червата му да се изсипят на паважа, но пустите му банди не пееха за приятни пътища и други такива. Замислен дълбоко над проблема, оплетен в жици и хеви метъл, аз накрая се сещам:
- Хеви роуд ту ю, френд. – Човекът ме поглежда леко стреснато, но кима с глава. Мятам се на колелото и след 5 минути започвам гордо да си преповтарям пожеланието. Едва сега осъзнавам, че съм абсолютен малоумник. Уф, какво още му казах? Я да си го преведа на спокойствие. Да, обяснявах му, че днес съм минал хиляда километра, става ми ясно сега. Така и не можах да направя разлика между хиляда и сто. Моля се само да не съм му обяснил гордо, че отивам на гей парад. Не, нали му казах „хипи селъбрейшън”? Нали?
Влизам в Каварна. Тук задължително ще се почива. Намирам един магазин, от който си купувам Кока-Кола и засядам на центъра. Вадя поредната цигара и се отдавам на самота и съзерцание. Тук няма цигани, няма и проститутки, значи няма с кого една дума да си кажа. Даже и бездомни кучета не виждам. Да имаше поне едно, че да го почеша зад ушите. Сгреших. Градският луд се е втурнал насреща ми и просто прелива от щастие. Има вид на човек, който е срещнал голямата си любов и сега ще й се отдаде в нежни строфи.
- Бате, дай една цигара – казва нежно той, гледайки ме влюбено. Обожавам просяците на цигари. Слагам ги дори едно ниво по-нагоре в личната ми класация от проститутките. Това са хора, изпаднали в наистина крайна нужда. Не като някакви лигльовци, дето не били яли два-три дена. С удоволствие вадя кутията и му подавам една.
- Бате, аз съм болен – изтърсва оня. Едва не изтървам цигарата, защото новият ми възлюбен наистина изглежда болен. При това заразно болен. Целият е в някакъв обрив, а коремът му се е издул като футболна топка. Е, какво да се прави, не можеш да избираш в любовта. Все пак се отдръпвам леко, защото имам чувството, че няма да издържи и ще полегне в скута ми. Чувства са това, не е шега работа.
- Бате, пръстенът ти златен ли е? – сочи той венчалната ми халка. – И аз имам, но моят е с диамант. – Завира ми под очите изринатия си пръст, на който е надянал някакво пластмасово кръгче.
- Хубав е – уверявам го аз.
Я ми кажете, вие можете ли да си наденете на пръста някаква пластмаса и да сте щастливи? И аз не мога. Циганите и лудите, те да са живи.
- Бате, дай да пия – реди обяснения в любов лудият.
Въздъхвам и му подавам бутилката, но да ви кажа честно толкова любов ми стига.
- Чао, аз трябва да тръгвам – разделям се с него аз. Изпраща ме с такава безпределна тъга в очите, че ми се ще да не му го бях казвал.
След малко вече съм в Камен Бряг. Ех, живот! Има-няма минута и ще съм потънал до уши в трева и хипария, казвам си щастливо. Завивам към брега, очаквайки да ме посрещнат мъниста, палатки и китари. Егати! Виждам една шатра, два мотора, това е. А, има и две палатки. Не вярвам да са отменили изгрева. Какъв е проблемът тогава? Никакъв. Просто хората идвали в последния момент с джиповете, както разбрах по-късно. Не така си представях нещата аз. Джипове и Джулай, на вас връзва ли ви се?
Избирам си място за палатката на два метра от вечния огън и сядам. Малко ме е срам да я разпъна, но няма как. Бучвам колчетата, а тя рахитично се обляга на остатъците от рейки и плат. Изглежда наистина жалко, като някакъв инвалид от войната. Пропълзявам на мухлясалия найлон, прегръщам колелото и дърпам ципа на входа. Хипар, хипар, ама малко взе да му писва на този хипар, да споделя аз. Следващите три часа прекарвам в размисли над непосилната същност на битието, похърквайки. Будя се от звън на китара и един ужасно фалшив глас, който се дере в захлас. А, дошли са, викам си. Изскачам навън и се заселвам в пъстрата компания, наобиколила огънчето. Не, не бяха хипарите – рокери, жени и алкохолици. Все хора от сой. От моите. След малко идва и единственият истински хипар, който видях за двата дни на брега. Искам да ви разкажа за него. Казва се Божидар и живее с кучето си в една скална ниша на скалите. Излъчва такава всепоглъщаща благост, че Исус до него би изглеждал като Чарлз Менсън на гости на Клаус Кински. Готви са на вечното огънче ориз, супи и е щастлив, ако има кой да му услужи със сол. Точно за такива случаи солничката ми е винаги в раницата. Разбирам, че той е нещо като наследник на Николай – някакъв кришнар, който живял в скалите почти година, и издигнал каменния зид около огънчето, но бил изгонен от гранична полиция. Някой вади шише с ракия от дренки. Има вкус на престоял антифриз, заквасен с оцет, но всички я хвалим. Някак е редно ракията да е точно такава. Шишето обикаля в кръг, пускат и един коз да го гони. Хубава вечер. Такива нощи създават приятелства за цял живот. Около полунощ разбирам, че май е време да закривам купона. По какво се познава ли? Има един сигурен признак – всеки започва да говори по различни теми, обикновено идиотски. Ето как изглежда:
- Флейтите, флейтите, брат, това са... Абе, не мога да ти обясня – клати отчаяно глава Пламен.
- Петнадесети век в Русия, ей това е времето! – убеждава ме Милчо.
- Но виж, флейтите... Ех, флейтите – пак ни присеща Пламен.
- Това Романови! Русия!
- Абе, някой да носи флейта?
- Богата история.
- И флейти.
Прибирам се в палатката. Гушвам колелото. Боже, чувствам се самотен като тюлен в пустиня.
Събуждам се с ужасяващото усещане, че някой ме гледа. Така е. Две огромни сини очи с черни зеници се намират на сантиметри от моите. Най-огромният скакалец, който съм виждал през живота си. Обръщам се по гръб и прихвам. Кикотя се около минута. Просто не мога да се спра. Все още хилейки се отивам на огъня. Някакъв тип е умрял до него. Завил се е през глава, сложил е една тенекия на височина до огъня, за да отива топлината към него, и е умрял. Снощи се представи за служител от националната сигурност. Тревата не прощава никому, заради това я избягвам.
- Човече, ставай! – ритам го аз. – Лазаре, стани! – виквам по библейски тертип.
- Колко е часът?
- Ставай бе, идиот! Подава се!
- Не беше ли утре?
- Не бе, изгрява.
Изгрява и още как! Това не е изгрев, а природно бедствие. Дебело и лениво, подава се, изтърсвайки недоволно водата от себе си. Някой пуска July Morning. Това беше истинският Джулай за мен. За другото дори няма да разказвам.
Щом вече е сутрин, време е за тоалет. Слизам на камъните, вадя сапун и започвам да си пера боксерките и чорапите. Нямам други. Не съм взел, за да не ми тежат. Споменах ли, че съм идиот? След малко ги защипвам на счупените рейки на палатката си. Иначе щипки нося. Идиот на идиотите. Тъкмо приключвам с това и към мен се втурва някаква дебела жена с микрофон в ръка. Зад гърба й прибягва мъж с камера на рамо.
- За какво сте дошли тук? – бучва ми микрофона под носа. Царица! Един месец да седя тук, няма да мога да измисля по-тъп въпрос. Провеждаме някакъв нервен диалог, но накрая успявам да ги изпъдя. Само това остава – да цъфна в новините барабар с мръсните си гащи.
Лека-полека поляната започва да се пълни. Из въздуха се носи смрад на кебапчета. Някой надува радио Фреш. Това ли е Джулая, бе! Гладен като куче се примъквам пак до огъня. Сещам се, че в раницата ми седи един суджук вече пети ден. Вадя го, вадя и едно тузарско ножче от „всичко по лев” и започвам да режа парченца. Час по час до огъня се вмъкват дебели лелки, които умират да се снимат - винаги усмихнати, винаги с вперен в обектива поглед. Смърт ми е това. Съвсем се вкисвам. Режа си суджука и мълча. Любителките на снимки стават все по-дебели, все повече, все по-грозни. Какво търся тук, мамка му?
- А не може ли да си направим снимка, на която да не присъства господинът с жълтата фланелка? – пита мазно някаква леля уж приятелката си.
- А ти за първи път през живота си ли виждаш огън?
Ставам и се изнасям. Няма как, ще чакам нощта. Може пък тогава да се оправят нещата. Завирам се в палатката си, където спокойно могат да се пекат кебапчета, толкова е горещо. Спал съм до вечерта. Събужда ме същият фалшив глас, само че този път е успял да си намери и разстроена китара. Моите хора. Отивам до огъня. Няма и помен от дебелите туристки. Сигурно са отишли да варят компоти, да плетат чорапи, или каквото там правят дебелите туристки по залез слънце, нямам идея. Посрещат ме бурни възгласи на одобрение.
- Има ли от дренчовата ракия? – кресвам аз.
- Има, има! Сядай!
Започва се пак – песни, спорове, викове, а Райчо, кучето на Божидар, лежи почти в огъня, кротко гледайки ни изотдолу. Тъкмо надигам поредната глътка, когато едва не изтървавам шишето на главата на Райчо. Мигом изтрезнявам и се опулвам невярващо. Кога е дошла? Поклаща се насреща ми и пее. ТЯ! Искам да скокна и да заповядам на всички да млъкнат, да прекратят с глупавите песни, защото Джулая се отменя. Завинаги. Никакво слънце не би се осмелило да се покаже, когато това момиче е на брега. Няма начин! Правя й отчаяни знаци да дойде до мен.
- Как се казваш? – глупаво питам.
- Мила – казва тя.
- Мила! Мила от Марс, това ти ли си?
Винаги съм смятал, че приказката за любов от пръв поглед е силно преувеличена. Така и не мога да разбера какво се туткат тези хора, че им трябва цял един поглед време. Мен любовта ме спохожда като инфаркт. Започвам разговор. Имаме толкова много да си кажем. Обичал съм я винаги, а я срещнах чак сега. Толкова загубено време.
- Мила от Марс, ей сега се връщам – казвам след час. Удавен от щастие, искам да си поема дъх. Тръгвам по пътя за селото. Залитам. Толкова трезвен никога не съм бил, но залитам. Отнякъде изникват мои познати от Шумен.
- Хора, елате, ще ви запозная с най-красивата жена, раждала се някога. Трябва да я видите! – ръкомахам аз.
Водя ги към огънчето, търся я с поглед. Няма я. Това е, знаех си, мираж е била. Покатервам се отчаян върху зида от камъни и крещя:
- Мила! Мила от Марс, къде си? Мила, не ме изоставяй! Някой виждал ли е Мила от Марс? – Знам, че няма никакъв смисъл. Никога не я е имало. След малко ще се събудя в мухлясалата си палатка, а скакалецът ще ме зяпа равнодушно.
- Мила! Милааа!!! – дера се аз.
- Тук съм – чувам зад гърба си.
Обръщам се. Мила е изпружила тънка ръчица, все едно знае отговора на всеки въпрос. Само я попитайте. Слизам при нея и я прегръщам. Снимаме се, глупава работа, но го правим. Това е и единствената снимка в разказа ми. Другите се осветиха, не можаха да понесат образа на Мила. Заставаме един срещу друг и започваме да крещим. Казах ви, толкова неща сме пропуснали да споделим. Три живота време. Прекъсваме се, ръкомахаме, прегръщаме се.
- Мила, сбогом – казвам на средата на изречението си. – Не забравяй да ме срещнеш, когато и да е. Ще те чакам.
- Сбогом – казва тя.
Сбогом и на вас, който ме е изтраял дотук.

[4getcredo]

Титан!

[RedHawk]

Още се хиля като тиква.
Колкото и от тия емотиконки да туря няма да опишат как съм се хилил на места.
Пък колко увлекателно е написано.
Бях се вкиснал следобяда ама ти ми оправи настроението човече.

- Чакай де! Върни се да ти духам – чувам умолителен крясък зад себе си. Следващите 10 километра не съм ги усетил. Сякаш току-що се бях качил на колелото.

И благодарности на Анелия, че го сподели!

[mcphong]

Разказите от тази тема са най-хубавото, което съм чел последната година, а аз чета бая ! Страхотно ! Идва ми да се метна на колелото още сега и да зарежа всичко останало.

[рс]

Много пари - по 5 лв е обикновено.

[vallio74]

Страхотен разказ!Добре са се позабавлявали...

[codename47]

[g.loumbev]

езикът в устата ми се е свил като осолен чироз,

Наборе Голем си!

[denises26]

Като видях, че има разказ от zappa бях така- , някъде към средата така- и някрая- Евала просто.

[didiken]

Чудесен , забавен, искрен и шарен разказ, с много хубав, джулайски край!
Догодина пак!

[PtD]

[k0k0]

Страхотен разказ, много увлекателен и много забавен! Продължавайте така и скоро ще можем да издадем доста интересна книжка.

[nahi]

Керуак, ряпа да яде!

[Анелия]

И Хенри Милър и той

[sergeh]

Да напомня, че подобни интересни разкази (вкл. и други на zappa) съм събрал на адрес j.mp/mtbgold.

[Inzagi]

на мене стила много ми напомня на Джером Джером ,не неискам да кажа че го имитира просто си личи че си му идва от вътре на човека и си има талант супер увлекателни и забавни са разказчетата

[vallio74]

Анелия и Запа,Сърдечно Благодаря за тези реални,изстрадани и невероятни истории!Истинско удоволствие е да ги чета!

[veno]

[Insight]

Жадни ли сте за още Докато ние кръстосвахме Балкана, наш Запа хипарлува и ходи също на море. По любимия си асфалт, разбира се. Enjoy: ...............

Готино

[did]

Тая тема взе да се повтаря - Анелия копи-пейства, после 1 страница мнения ръкопляскат.

Нека благодарим на Анелия

[head_up]

Хвала, разказвачо, такъв талант рядко се среща! То не бе смях, то не бе чудо

[Ozzie]

Каква стана тя сега?
Мила от Марс се оказа... капанка.

[cvb]

Тая тема взе да се повтаря - Анелия копи-пейства, после 1 страница мнения ръкопляскат.

Нека благодарим на Анелия

ии,вииж ква е гадна копнала го е в цитат,та да е ситно и да се кьоравчиме тук...

[Анелия]

Нещичко от мен за предната неделя:
Беше много хубаво каране (поне за мен). Имаше привкус на приключение, екзотика и какво ли още не. :B9.gif
Започнахме в състав двама Миленовци, Станимир, Галин, Вальо и аз. Тръгнахме да се движим в редичка като едни истински шосейки, но още не стигнали 5и километър и аз имах инцидент. Карайки след първия колоездач, не виждаш нищо, освен задните му части и Галин в последния момент сви леко вдясно, за да избегне дупка в асфалта с локва, но аз се наврях точно в нея и спрасках току-що сменената си задна гума. С друга гума нямаше да се случи, но точно тази Geax Aka е доста тънка и ей ти я задната вътрешна прищипана. Казах на момчетата да заминават, а аз ще ги настигна, след като сменя гумата: имах си и резервна, и помпа, щях да се оправя. Те обаче истински кавалери: Вальо сменя, Запа помпи, другите се суетят наоколо. Чак неудобно да ти стане :oops: Благодаря, момчета :C8.gif
Тръгнахме пак, вече по силистренския път. Асфалтът гладък, хубав, нов, а моята гума продължава да си изпуща. Ех, че нали току-що я смених :01_crazy.gif . Оказа се, че цевката изпущала. Никога не съм имала такъв проблем, но ето, и това ми се случва. Пак Вальо направи някаква магия и спря да изпуща. Хм, след малко пристигаме във Венец! Е как така?! Само 33 км сме карали, а вече сме наполовина на 90 и няколко километровия маршрут. Цъкам, правя сметки, нещо не се връзва... Ами в крайна сметка ще си караме, пък ако дойде малко, ще врътнем един Каспичан, Мадарски конник и чак тогава прибиране.
Маршрутът наобратно минава през редица делиормански селца: Черноглавци, Сини вир, Лятно, Долина, Лиси връх, Войвода, Избул, Върбяне... после Златна нива, Царев брод и Шумен. През селата, вместо да чакаме Gps-a на телефона да зареди, използваме метода "ориентиране по местен жител". Това безотказно работи, а хората са толкова дружелюбни, насочват те с удоволствие, разпитват откъде сме, поздравяват с "добре сте ни дошли", пожелават лек път. Абе страхотни хора, макар и на външен вид за несвикналите може да е леко стряскащо.
За съжаление не се разминахме само с моята гума, а имахме още два инцидента. Първо Black Doberman Down и Милен в бодливата тел. Спомних си за секунди този момент от миналогодишния Тур, но за щастие нямаше чак такива последици. Продължаваме, но това не било последното изпитание за колелото и колоездача. На село Лятно имаме счупена задна ос. Положението е безнадеждно и Доберман-ът минава на вариант "Обади се на приятел". Докато чакаме транспорт, който да прибере счупената ос, хората от селото предлагат да влезем в двора им, за да се скрием от току-що започналия дъжд. Много мило от тяхна страна, възползвахме се веднага. Малко отмина дъждът и отново сме на път, с един колоездач по-малко.
Намаляме темпото надолу, асфалтът вече е доста хлъзгав, трябва да се внимава. За сметка на това минаваме по много живописен маршрут: следват селца, окъпани от пролетен дъжд зелени хълмове, по които пасат кравички и овце. Тук-там някое малко язовирче. Въобще: швейцарските пейзажи ряпа да ядат!
Отминахме непознатите за нас села (за пръв път караме този маршрут) и идваме все по-близо до "цивилизацията": с. Войвода и с. Златна нива, където ни завари големият дъжд! Вали като из ведро, а ние се гушим като врабчета под една стряха на мегдана. Трябва да кажа, че през което и село да минехме, навсякъде ни надушваха местната банда малки колездачи и с удоволствие покарваха малко с нас, цъкайки след колелетата, екипите и каските ни. Някои подвикваха: "Кушия, а?" (състезание, демек) Ами нещо такова: състезание за най-идиотско хоби в дъждовен ден 01.gif Не направи изключение и с. Златна нива: там малчугани наизлязоха като гъби след дъжда и весело прецапваха реките дъждовна вода. На нас ни оставаха няма и 20 километра до Шумен, а вече бяхме толкова мокри, че и на нас не ни пукаше от локвите. Предложихме на малчуганите да карат с нас до Шумен, а те малко несигурно отказаха. Сигурно са си представили майките си с точилките в ръка ако случайно се осмелят на такъв "подвиг" да идат до Шумен с колело.
Още само 2 баира и сме в Шумен. Е, по тези 2 баира имахме още 2 проблема: верига, заклещена между плочите (която Галин набързо извади с грубата сила на клещите си) и откачената спирачка на Запа (той така и не разбра как е станало). По едно време, след толкова много приключения, вече се съмнявахме дали ще стигнем въобще Шумен. Докато се изчакваме по пътя, прослушах някоя друга череше в мократа трева.
В Шумен също е валяло, има локви. Да си призная, като дете се радвах и нарочно влизах в локвите. Бях доволна, километрите бяха станали около 95, а средната скорост: 23 км/ч. Доста добро темпо като за дълъг маршрут, баирест терен и проливен дъжд. Прибрахме се с нетърпение за топлата баня и студената бира, която очакваше всеки от нас.
Малко снимки от Вальо
Малко снимки от Гальо

[Анелия]

И Запа пътешества. Този път без колело, но съм сигурна, че ще харесате разказа му:

Отново съм на пътя. Този път без колело. Но и този път, както всички предишни, в миг на пиянски ентусиазъм съм обещал нещо, което след това трябва да изпълнявам. Винаги го правя. Пия 4-5 водки и започвам да блъскам по клавиатурата – “кой, аз ли, бе! Само стой да видиш…” Този път съм се изкарал върл стопаджия. Казал съм, че ще ходя до Синеморец на стоп, само да ме пуснат в отпуск. Защо Синеморец? Не знам. Питайте оня пияния от предната нощ. Не съм го казал аз, я. На всичко отгоре, без да искат ме изтърваха и в отпуск, няма мърдане. Вече съм на пътя, махам с бодра крачка, макар все още да ме е срам да вдигна палец. Никога не съм стопирал, но мисля, че ще ми върви. Имам се за мил и чаровен мъж, май само аз го мисля, но го мисля. Последната жена, с която срамежливо споделих това, отметна глава назад и се смя до сълзи. Не знам какво толкова смешно видя, но явно й хареса.
Още не съм вдигнал палец, срам ме е. Бъркам в задния си джоб, там съм сложил една плоска бутилчица, подарък от Нат и Цвете – ей така, 200 грама, не повече, колкото да ми измива срама. Раницата ми тежи, какво ли няма вътре, и всичкото излишно. Сега мога вече да ви бъда и на вас в помощ, бъдещи стопаджии, от мен да знаете – всичко, което сте сложили в торбата на гърба, излишно е. Бръкнете и го изхвърлете. Имате нужда от три неща – тоалетна хартия, водка, дъвки. Нищо друго! От тези трите обаче слагайте колкото багажът ви събира, пак няма да стигне.
Излизам на главния път за Варна и се захващам да се срамувам. Щях да кажа да стопирам, но не би било вярно. На вас може да ви изглежда лесна работа, ама я си представете невероятното унижение да вдигнеш палеца си нагоре. Отпивам – ей така, мъничко, да ми мине. Да взема да се прибера ли? Поглеждам назад. Какво пък, никой няма да ме бие. Дали? Сещам се, че поради ред причини отзад ме чакат две гневни жени и един съпруг, той пък искал да ме бие, а аз съм мил човек, казвам ви. Казвам аз, ама никой не вярва. Въздъхвам дълбоко. Пътят ми назад е отрязан, имам всички основания да бягам към морето. Хвърлям поглед към колите. Още не съм посмял да вдигна палец, ама и те пък как не се сещат? Гледам ги с поглед на бито куче, имам палатка в ръката, стопаджия съм, да спрат. Тъпаци! Пак поглеждам назад, пак се сещам за ядосания съпруг. Вдигам палец, червен съм като божур. Една кола, втора кола… Не, явно не съм роден за стопаджия. Прибирам се. Вйууу…. Най-прекрасният звук на света. Следващите два дена ще го чакам с нетърпение, ще му се радвам, така звучи колата, когато спира. Третата е! Заковава до мен.
- Нови Пазар, пич – не знам защо, но всички по шосетата си говорят на “пич”. – Качваш ли се?
- Ъхъ.
Влизам в колата, първият ми стоп, а гоня 40-те. Стискам устни ожесточено и се заклевам да мълча, ако ще и кучета да ме ръфат. Кучета не ме ръфат, но младежът, който е направил глупостта да ме вземе, прави някакви опити за контакт. Мисията невъзможна, пич!
- Ама как ги е треснало снощи в Перник, а?
- Ъхъ.
- Аз тук не усетих нищо, пък до 4 часа бях в скайп.
- Вярно?
- 5,8! Земетресението, бе! Не знаеш ли? – ръкомаха под носа ми.
- Ъхъ.
Този сигурно го отказах да качва стопаджии за следващата година и нещо. Стоварва ме след 20 километра, а аз в миг на просветление изръсвам:
- Много благодаря, че спряхте.
Боже, някой да ме разстреля!
Бъркам в задния си джоб и вадя шишенцето. Срамна работа, срамна и малко унизителна – стопът де. Вдигам палец – едно, две, три. Да, всяка трета кола спира. Няма смисъл да махате на първите две, вдигайте палец на третата. Вийууу… Качва ме някакъв тип, който май работи в ДС. Иначе как да си обясня, че още след първите два-три километра настоява да знае аз женен ли съм, детето ми на колко години е, колко заплата получавам, къде работя. Следващите дни ще науча, че това е стандартният въпросник на всички шофьори, но в момента ми изглежда странно да отговарям на такива дълбоко интимни въпроси. Малко по малко започвам да свиквам обаче, да споделя. Даже казвам и някое изречение. Едва ли е нещо умно, но поне не е “ъхъ”.
- Като те стоваря във Варна, хващай автобуса и отивай направо на Аспарухов мост – казва ми ченгето. – Там застават всички стопаджии. Успех!
А това “успех” е другото, което винаги изръсват преди да слезеш. Звучи някак излишно възторжено, ама и с него се свиква. Стоварва ме, хващам си автобуса, слизам на Аспарухов мост - всичко по списък, но от много срам и много водка вече ми се пикае, не се трае чак. Намирам си едно зелено островче, току след моста, изваждам го и пускам мощна струя, придружена с гърлен рев. От мен да знаете – това е единственият начин да се изпикаете. Невероятен кеф. Тъкмо се каня да го изтръскам, когато зад гърба си чувам някакво гигантско “вийууу”. Същият звук като на спиращ автомобил, но някак умножен по хиляда. Обръщам глава, искам да ме видите като на снимка – стиснал с дясна ръка пишката си, изкривил глава през рамо, разширени зеници, зинала уста (щракнахте ли ме?) – един “Мерцедес” се върти като пумпал, помитайки знаци, бордюри. Върти се и идва към мен. Ей така се разделяш с живота. Още неизпикал се, а вече дърпат белия чаршаф през главата ти. В някакви стотни от секундата си представям как лекарят се чуди какво да направи първо – да ми затвори очите, или да ми махне ръката от пишката. Свисти, върти се – тряс! Потъва в някаква канавка на метри от мен. Тръсвам го още два пъти, въздъхвам облекчено и го прибирам. И този път се спасих. Колата е вирнала задница, предната врата се отваря, а отвътре се измъква някакво хюмне с опашка и проговаря мързеливо:
- Абе, някой да има въже да ме дръпне?
Честно ви казвам, сигурно аз изглеждам по-разтревожен, докато спя. Нищо не им разбирам вече на хората. Махам с ръка, казвам си, че съм последният останал нормален човек по тези ширини, и вирвам палец на асфалта. Едно, две, три… Да, третата спира. Безотказно е. Мятам се щастлив вътре, а там един тип – белег до белег на лицето.
- Какво мислиш, дали ще има вятър? – застрелва ме с въпрос, ококорил очи като пендари. Още не съм седнал дори.
Ей сега я закъсах вече. Всички ме предупреждаваха да си нося втори чифт гащи, опасно било, ама на! Имаше един филм с Марк Хамил, “Среднощен стопаджия” май се казваше, та там го качваха пенсионирания Люк Скайуокър на стоп, едва седнал на седалката, изпъваше ръка пред очите си и промърморваше замислено:
- Вчера ги рязах, а те растат ли, растат…
Косата ти да настръхне направо, ако я имаш, а е само една реплика от няколко думи. Сега е същото, ама точно в обратен ред. Стопаджията е ужасЕн. Аз. Усещам как косъмчетата на врата ми се изправят с лек пукот.
- Кажи де! – реве оня. - Нали ще има вятър?
- Ами - прокашлям се плахо, - ще има.
- Щото те не познават винаги. Казаха, че ще има, ама не им вярвам твърде. Аз съм кайтист! – натъртва и ме поглежда с блясък в очите. Чака аплодисменти.
Винаги съм знаел, че рано или късно ще закъсам заради бедната си обща култура. Само не знаех, че ще е по пътя. Кайтист? Звучи ми като будист, садист, мазохист. Дърпам се максимално вдясно. Колко може да избягаш – някой и друг сантиметър. Прегръщам дръжката на вратата.
- Ей го отзад – сочи зад гърба си.
Обръщам се плахо през рамо, отново, хич не ги обичам тези погледи. Нека се гледаме очи в очи, какви са тези мерзости. Там има нещо увито в черна коприна. Транжиран труп, остатъци от зародиши, знам ли… Някакъв култ. Сам съм си виновен. Да бях се върнал, че да ме набие оня съпруг, поне жив да съм.
- Хвърчилото – добавя без ред белязаният.
Ох, пак ми се размина. Вярно, че имаше една песничка на Бийтълс за мистър Кайт. Хвърчило, бе! Пу, пу, пу! Някаква разновидност на нашите парапланеристи. Толкова ми олеква, че започвам да бърборя. Не млъквам направо. Оня се оказва и колоездач, имаме какво да си кажем.
- Виж сега, не мога да те закарам до Бургас, аз съм за Оряхово – споделя след малко. – Ще те оставя на разклона.
- Оряхово не беше ли преди Шкорпиловци? – питам го аз.
- То аз съм за Шкорпиловци всъщност.
Ей така се редят пасиансите Божии. Как беше онази любима мисъл от свети Вонегът – “странните предложения за пътувания са уроци по танц от Бог”. Аз там имам ятак, бе! Оги. Ококорко. Точно в Шкорпиловци. Не мислех да го навестявам, ама стъпка напред, две назад… Канят ме на танц.
- Карай към Шкорпиловци, пич!
След малко сме там. Слизам от колата, а някак го чувствам близък. Може би защото толкова ме уплаши, странни неща.
- Успех – казва ми оня.
- Много вятър – пожелавам му аз.
Странна работа, сега се замислям – един човек не ме попита за името ми, докато скачах от кола в кола. Няма по-анонимно същество от стопаджията. Уж те има, пък си като вчерашния вестник – хем си там, хем са те забравили, докато слезеш още.
Качвам се към “Дъбрава”, леговището ококорково – сенчеста маса, гъсеници, алкохол, море. Колко му трябва на човек. Няма и три часа, откакто излязох от нас, а вече съм стигнал. Май ще ми хареса да съм стопаджия. Следващите няколко часа ги прескачам. Нищо особено – водка и приказка. Аз съм мръхтар по професия. Страшно го умея това – да не правя нищо, но да го правя с класа. По някое време следобеда Оги кандисва да си сипе едно. Не пиел преди вечерта. Чак такива суетности не съм очаквал, а е свестен тип.
- Какво да си купя? – пита ме.
- Мери! Как може да задаваш толкова глупав въпрос? – отговарям, отпивайки от шишето. Хич не ги обичам тези чаши, разводняват глътката някак.
Няколко часа по-късно вече сме готови. Смътно помня пържоли, водка, ракия, гъсеници (без тях не е “Дъбрава”) и Добо. Абе, няма какво да се лъжем – оправихме целия форум ник по ник. Специално внимание обърнахме на жените. Миг по-късно се будя в леглото. Това винаги ме сварва неподготвен – седиш си на масата, надигаш шишето, в устата ти се е вселил Бог, имаш толкова много и толкова умни неща да кажеш, щракане на пръсти, един миг време - будиш се в леглото. Сигурно има нещо общо с времето и пространството, и с Мери, разбира се. Всъщност ме будят. Оги е показал плешивата си глава на вратата и хихика гръмогласно. Само рогца дето няма на главата. Сатрап! Както се е подал, така и изчезва. Не знам защо, но хората страшно се забавляват, гледайки страдащите махмурлии. Ставам с пъшкане. Никога повече, никога! Стигам до тоалетната – там има едно огледалце, малко по-голямо от пощенска марка. Поглеждам се… Уф! Свети 40 мъченици. И аз четиридесет и първият. Никога повече няма да сложа капка в устата си. Подайте ми библията да се закълна. Никога, никога повече!
- Оги – казвам аз след малко. - Мярнах някъде ракия в стаята ти. Я сипи едно, че…
Никой не може да ми отрече обаче, че опитах. Имах добри намерения. Стъпка по стъпка. И Исус е трябвало да чака тридесет години и повече, за да му хрумнат онези мъдрости и прочие, вие как искате от вчера за днес да спирам алкохола. Стъпка по стъпка, глътка по глътка. Без напрежение трябва да се случват нещата.
- Ще те закарам до кръстовището – казва Оги, докато си сипва мастика. Няма 8 часа сутринта, а вчера приказваше нещо за пиенето преди вечеря. Глупости някакви. Казвам ви аз, че съм мил човек – оправям кривините по хората. Пълня си манерката за из път с ракия. Вижте сега, да не си помислите нещо! Аз по Керуак пътувам. Има си едно упътване за стоп, и то се казва “По пътя” - има-няма 300 страници, по него я кара всеки, който е вдигнал показалец. Ако лъже Керуак, греша и аз. Там се пиеше. Мъжката. Искам да кажа, че Керуак е виновен, аз просто спазвам приличие и поведение. Това е.
Още не съм слязъл от колата на Оги, някакъв тип спира да ме вземе. Още нещо, което научих за пътуването на стоп тези дни – колкото по-малко движение, толкова по върви. Голям трафик – забрави, че някой ще спре. Бутам три дъвки в устата си и се ухилвам чаровно. Не сте забравили, нали – тоалетна хартия, водка и дъвки. Другото просто го разхождах до Турция и обратно. Този е почти нормален. Е, пита ме колко деца имам, какъв е този пръстен на ръката ми, ама нали ви казвам – това си е от стандартния въпросник на шофьора. Спира ме на кръстовището за Бургас, а там има някаква спирка, на която виждам нещо удивително. Не съм човек, който се впечатлява как бъде. Е, един галон с водка би ме накарал да мръдна дясната вежда нагоре, но не повече. Това обаче е нещо монументално. Величаво. Съжалявам, че не съм художник, за да го нарисувам, не е за снимка, четката на някой гений е нужна. Шарена тълпа от хора се прозяват в ранното утро, чакайки автобуса. Едни гърди напред е застанал Той, истински водач на стадото – облечен е в костюм, снежно бяла риза, вратовръзка, огледални чепици, протегнал е лявата си ръка, в дясната е стиснал нокторизачка и кълца ли, кълца. Заковавам се и го гледам около минута. Не мога да повярвам просто. Толкова е красиво. След малко махам с ръка и продължавам. Казвам ви – аз съм единственият нормален човек. Обещайте ми, че видите ли нещо подобно, задължително ще спрете и ще склоните глава за минута. Не подминавайте.
Махам с палец- едно, две, три! Заковава до мен. За първи път се качвам в кола с повече от един човек. Изключително странна двойка – едно нисичко хлапе, облечено като бизнесмен, а до него се е курдисал двуметров руски мафиот. На такъв приличаше поне.
- За Бургас ли?
- Абсолютно.
- Качвай се!
Сядам на седалката, жвакайки дъвка.
- Ще извиняваш – казва хлапето, - но ще спрем в Обзор за малко.
Винаги съм се изкушавал в такъв момент да кресна:
- Никакво спиране! Качили сте ме за Бургас и няма да търпя да ми се мърдосвате из разни отбивки.
Разбира се, че не го казвам, но някой път ще си угодя и на това.
Спираме в една тиха уличка, хлапето слиза и ме оставя сам с руския мафиот. Аз нямам проблем с езиците, да споделя. Те имат проблем с мен. Решавам да установя някакъв контакт на чист руски език:
- Ну что же, ти стопаджия? Лайк ми?
- Да, да - грейва оня, разпознал полиглота в мен, - я хочу купить квартиру!
Егати! Казвам ви – последният нормален човек се е качил на стоп за Синеморец. Аз. Що за идиотия? Аз ли не разбирам руски, или този тип е тръгнал с 200 бона в джоба на стоп, за да си купи жилище. Махам с ръка – да прави каквото си ще. И той го прави. Излиза от колата, измъква някакъв фотоапарат от онези, дето обективът им е метър напред, и започва да снима. Сигурен съм, че някъде ги създават. Има някаква поточна линия за туристи, където неуморно ги събират чарк по чарк, а накрая им връчват фотоапаратите – с огромните обективи. Иначе не мога да си ги обясня. Този тип отвън снима, прикляка, профил, анфас, накрая заляга, за да я хване отдолу… Не, нека дам пет минути почивка, в която вие ще се опитате да познаете какво снима този идиот. Пробвахте ли се? Ако някой е казал кафе машина на глас, нека си потърси наградата при мен. Затварям очи и отмятам глава назад. Ужасявам се, че след малко ще се покатери на близкото дърво, за да снима тази красавица, тази кафе машина от птичи поглед. Не бих го понесъл. Не искам да виждам.
Хлапето се появява, поглежда без всякакъв интерес руснака, който почти със сълзи на очи се разделя с любимата си, подканя го да се качи. Въздъхвам облекчено.
- Ние сме до Слънчев Бряг – съобщава ми след малко.
(Добре де, идиот нещастен, защо ме излъга тогава, че ще ме закараш до Бургас? – бих му креснал в някой следващ живот.)
- Чудесно – изграквам пресипнало. Казвам го така, сякаш детската ми мечта е била да стигна до Слънчев Бряг. Стигна ли там, нека умра.
Наближаваме отбивката, колата намаля, а насреща ни се втурват трима възторжени стопаджии. Хахаха. Нека ви! Няма само на мен да е гадно.
- Нааа! – изскачам отвътре аз. – Кофти, а?
Две момичета, целите в татуировки, както и едно момче. Кикотят се доволно. Не изглеждат никак разочаровани.
- Опитай, пич! – казва ми момчето, връчвайки ми някакво олющено канче с прозрачна течност.
- Какво е това?
- Всичко – отговаря ми той.
Надигам. Някаква слаба ракия с дъх на хвойна и марихуана. Чак пък всичко…
- Я опитайте от шкорпиловската ракия – вадя манерката пък аз.
- Дай! Дай! – нахвърлят се отгоре ми
- Вижте какво, няма да ви уча, но тоя с шкембето ви проваля – казвам аз, сочейки младежа. Вчера вдигнах показалец за първи път, днес вече раздавам съвети. Много ме бива. – Ха на бас, че ще ви издухам! Даже ще ви дам 500 метра преднина!
Онези продължават да се кикотят. Или аз съм забавен, или това в канчето е наистина “всичко”.
- Ха на бас!
Умирам да хващам басове. Никога не ги изплащам, ама и никога не получавам. За спорта само.
Отивам малко напред, вдигам палец. Вийууу! Първата още заковава. Някакво камионче. Мятам победоносен поглед назад, където една сребриста кола качва сбирщината всичколози. Що за идиот спира на трима човека? Кажете ми! Ще изгубя баса, мамка му!
- Давай, чичооо! – изревавам аз, мятайки се в камиона.
Чичото е поне 5 години по-млад от мен, но явно има състезателен дух, защото без излишни обяснения натиска газта. Късно е обаче. Три средни пръста се подават от изпреварващата ни с вой кола. Вирвам и аз един. Какво да се прави, не може винаги да печелиш. Дължа ви бутилка водка, пичове. По шосето дори и пичките са пичове. Облягам се доволно назад и започвам да отговарям по списък – къде съм роден, защо се развеждам, колко е голяма дъщеря ми. Вече свикнах.
След малко стигам Бургас. Тук ще се почива. Не че много съм работил досега, но ми се върти в главата една цаца. Цаца с бира. Намирам подходящото заведение. Още един съвет от мен – ако искате да ядете вкусна цаца, озъртайте се за котки. Котките никога не грешат. Откривам една дузина доволно въргалящи се гадини около нещо като дървена беседка. Тук е моето място. Може да изглежда мизерно, но имайте вяра на котките.
- Цаца с една много студена бира – поръчвам и примижам от удоволствие. Котките наистина му разбират, ще знаете. Доволно мърдам пръстите в маратонките си. Пипилота май беше казала да си избираш обувките така, че винаги да можеш да шаваш с пръсти в тях. Мъдри слова. От най-мъдрите. Надигам бирата, ледена е. Опитвам цацата – превъзходна. Мърдам палците си. Ех, животът е наистина прекрасен, пичове и пички.
Час по-късно, набавил липсващите промили, отново съм вдигнал палец. Чувствам се вече старо куче. Едно, две, три… Хм. Пет, шест, седем… Деветдесет и седем, деветдесет и осем, деветдесет и девет… Нямало правила тук. Никой не спира. Час, два… Няма и няма. Размечтавам се за чифт хубави цици. Всеки знае, че това е вечният билет за стоп. Никога не го късат, безсрочен. От друга страна, кой ли би спрял на Мерилин Менсън. Мъж с цици. Сто деветдесет и пет, сто деветдесет и шест. Вийууу! Най-накрая.
- За Созопол? – пита ме отвътре един.
- Супер! - новата ми детска мечта. Ще ми се да го разцелувам. Ако не сте седели в жегата на някой прашен път два часа, няма да ме разберете. - Набор 74, пазач, пред развод, голяма дъщеря, къса ми нервите – казвам още преди са съм седнал.
Созопол! Сякаш съм уморен вече. От дъвченето на дъвката ще е. Тук ще нощувам. Малко по малко параноята на алкохола ме превзема. Кофти. Мърдам палци, не помага. Изплювам дъвката. Къде съм се юрнал? Някакви непознати жени плъзват погледи покрай мен. Дупка в нищото. Ларва на личинка. Озлобявам се, винаги така става. Алкохолен бяс.
- Какво ме гледаш, ма? – искам да изкрещя на онази с готиния задник отсреща. – Нищо не знаеш за времето! Нямаш идея! В един свят, не повече от две минути вляво, ние с теб ще се обичаме до смърт. Какво знаеш за времето, курво?! Нищо! Нищо не знаеш. – Задъхвам се от бяс. - Вземи един лист хартия. Начертай линия. Сгъни го. Няма линия, нали? Нищо не е останало, курва мръсна. Нагъни пространството. Смачкай листа. Нека се съберем. Мамка му! Аз и ти се обичаме до смърт на някакви си две минути вляво. Как не го разбираш? Две минути, а сме се разминали завинаги.
Стигам до плажа, кисел съм, самотен съм. Ей с това никога няма да свикна – самотата. Опъвам палатката и започвам да се обаждам. Нямам идея на кого. Криво ми е. Хленча, рева. Отсреща чувам прозявки. На когото съм се обадил, нека ме извини. Не помня.
Щракане с пръсти, будя се. Някой е насочил огромна лампа в очите ми. Романтика. Изгрев. Никога, никога повече. Знам, че го обещах един път, но не се заклех върху Библията, нали? Подайте ми я.
- Колко струва малкият Савой? Нямате ли Мери? – питам минути по-късно.
Важното е, че имах добри намерения. Разбрахме се. Керуак е виновен.
Няма и седем часа, сгъвам си палатката под безразличните погледи на Издишащите. Не знам дали ги знаете – вероятно ги произвеждат в съседния завод. Приличат на хора, но не са. Подобно на туристите са ги наконтили като хуманоиди. Лесно ще ги разпознаете. Обикновено имат вид на пенсионери, увиснали шкембета и романтичен поглед, впит в изгрева. Издишат на всяка седма крачка, а ръцете им се движат ритмично. Кофти имитация. Разпознават се отдалеч, че не са човеци.
Заставам на пътя. Лапнал съм три дъвки. Имам нужда. Вдигам ръка. Едно… Вийууу!
- Фактически ти накъде си? – пита ме някакъв дядо отвътре. Има коса като взривен облак.
- Ами напред. Синеморец – плахо предлагам.
- Ще те закарам до разклона. Иначе погледнато, ще те ситуирам на пътя. - Поредният куку. - Фактически погледнато, ти къде си ходил?
- Фактически… Пфуй! Нали ти казах бе, човек - за Синеморец съм.
- Да, но иначе погледнато бил ли си в долината на Казанлък?
- Не. Фактически не съм стъпвал там – признавам.
- Фактически погледнато, това е най-интересното място в България. Има там едни могили. Имаш ли връзки? – любопитства облакът.
- Ами… - какво да му кажеш на такъв?
- Ако имаш, нека ти отворят третата могила. С матката! – ей това не очаквах да чуя.
- Фактически третата, така ли?
- Да бе, третата. Милите ни предшественици са знаели всичко. Дори за разширението в дясната страна на матката. Изобразили са я. Фактически! – натъртва оня. – Какво ли няма из България, но Казанлък, матката, долината, фактически това е най-невероятното!
С огромно удоволствие слизам от тази кола. Фактически.
Заставам на разклона и вдигам палец. Час-два… Пак тапа. Никой не спира. Най-накрая един заковава.
- За Бургас, нали?
- За Синеморец – опитвам се да го вразумя, сочейки напред.
- Застанал си в другото платно бе, пич! Отсреща е за Синеморец.
Да са еба в дневалния, тази псувня ще я разбере само човек, който е служил. Мамка му за останалите!
Премествам се отсреща. Лапам нови три дъвки. Фактически. Пфуй! Вдигам палец, днес било празник, а аз съм на майната си. Вийууу! Обичам го този звук. Намаля бял пикап, отвътре ми се хили един беззъб циганин, маха ми да се качвам. Мечка страх, мен не… Абе, няма да лъжа. Малко ми подскочи под лъжичката. Особено когато циганинът отключи кучкарника отзад и посочи разхвърляните инструменти, да влизам демек. Беззъб циганин с ключове в ръката ми сочи някакво пространство, което след малко ще заключи. Ако щете вярвайте, но влязох. Да бях една жена, щях да живея само от “майчински”.
- Не бе – завърта показалец до слепоочието си джипсито, - сложи си багажа тук. Ще се возиш при нас, разбира се.
Уф, пак ми се размина. Излизам от кучкарника и сядам до шофьора. Отстрани циганинът е залепил бедро и ми се хили беззъбо. Казвам ви аз, че съм мил човек. Ей го – надуши ме.
- Накъде си? Женен ли си? Защо пътуваш? Идвал ли си някога тук? Спират ли? Пиеш ли? Видя ли проститутките? Чакай да ти разкажа за Ахелой, нищо не знаеш. Пиратският кораб, пристанището, нищо не знаеш... – познавате ги, нали? Има такива хора, просто не млъкват. Шефът на циганина без зъби. Достатъчно е да кимаш, нищо повече. – Чакай да ти покажа залива! Нищо не знаеш ти! Тръгнал за Синеморец. Смотано село. Я виж това! А?! Какво ще кажеш?
Обикаляме с пикапа му, няма умора – всичко иска да разкаже, да покаже, да обясни. Как ме уморяват такива хора, не е истина. Най-накрая ме оставя до табелата и ми обяснява:
- След 6 километра е Синеморец. Ама е тъпо село, нищо няма там. Ела да ти покажа залива, лодките.
Нали току-що го направи бе, човек. Егати холерикът. Разбира се, че не казвам нищо такова, но в следващия живот няма да си мълча.
- Ще мръдна до Синеморец все пак. Нали за там съм тръгнал.
- Добре, ама не си прав – изревава идиотът и сърдито обръща.
Лапам поредната дъвка. Отпивам от шишето. Стопът е уморително нещо. След малко чувам шум отзад. Тук шосето е не по-голямо от колоездачна алея, страшна дивотия, стъпвам в тревата, за да не ме сгазят, машинално вдигам палец и се обръщам. Бял пикап закопава до мен, отвътре ми се хили същият беззъб циганин. Чакай, бе! Това не го ли преживях вече?
- И да знаеш, че ти губиш – довършва мисълта си шефът. Върнал се е. Показал се е до кръста през прозореца и нарежда сърдит: – Ако все пак размислиш, видя къде работим. Ела довечера, ще те закараме до Бургас.
Наистина ме уморяват такива. Не са лоши хора, но ми пият от енергията.
- Добре, добре – обещавам набързо. – Ще дойда.
Оня свива пак сърдито с колата си. Е, съжалявам. Мил човек съм, но не мога да се харесам на всеки. Този явно го ядосах. Хрумва ми да го изиграя. Май не съм много ясен. Искам да кажа, че съм човек на път, човек без лице, стопаджия – мога да бъда такъв, мога да бъда друг. Каквото лице откача от закачалката, мое е. Ще играя всеки преден спрял ми шофьор. Страхотна идея! Така ми се струва. На три водки всяка идея е невероятна. Вийууу! Даже не съм вдигнал палец, а някаква кола спира до мен. Зад волана е жена. Бог ме обича! Две напред, три назад. Танцувам си.
- За Синеморец! – казвам аз.
- Качвай се – отвръща тя.
Ей сега ще го изиграя оня - характерен, лесен образ е.
- И как живееш в тази пустош? Кажи ми! Като те гледам, красива жена, а си се загробила в тези пущинаци. Не обичаш ли мъжете? Мразиш ли ги? Какво? – нареждам безспир. Номерът е да не млъкваш. Думите трябва да се застъпват, да галопират. – Как може да имаш къща на такова приказно място, а да не я използваш? Превърни я в дом за безпътни души. Пристан на самотници. Посрещай, изпращай, наливай, отпивай – толкова много хора можеш да направиш щастливи, защо не го правиш? Защо?
Мацката се залива от смях. Бога ми, би трябвало да звуча мъдро, не смешно. Нищо не разбирам от хора.
- Това е центърът - казва ми след малко. – Посрещай самотници, пич. Чао.
Слизам и се оглеждам. Друг самотник няма. Аз. Тръгвам към морето. Чакай, бе! Имам фотоапарат. Вадя го тъкмо навреме. Който ме познава, знае, че обожавам гробища. Прозявам се на всякакви камънаци, светилища, църкви, но видя ли гробище, заковавам веднага. Никога не сте виждали по-слънчево гробище, гробището на Синеморец. Просто се влюбих, това се казва гледка. Вечна. Присядам до мъртвите, зяпаме вълните, няма да се връщам, оставам тук.

[sensation_blue]

Ахелой всъщност е Ахтопол, но му е простено, колко водки е ошмулил изгубих им дирите
Благодаря, че споделяш тези истории, Zappa е голяма скица наистина, чак сега попадам на темата и някак си ме стопли в гадния дъждовен почивен ден За което отново благодаря
... беше ми интересно как се е върнал, но нищо

[Анелия]

Хайде, народе, на нов пътепис. Топличък още, пуши изпод клавиатурата

Джулай! Пак наближава. Аз си го празнувам по моя си начин – правя си самотен поход до Камен бряг, товаря палатката и спалния чувал на колелото и потеглям. Там са най-хубавите хора, само да отидете ден по-рано. Един ден преди свинщината с кебапчетата и скарата, там са си. Не са малко километри обаче, което ме кара да потренирам, за да вляза във форма. С кого друг – Анелия, разбира се. Лоша идея, както се казваше в една реклама, много лоша. Каня я да минем трасето по Шуменското плато от състезанието, зареждам раницата до ципа с ядене, сериозна работа, а тя ми се появява с един повехнал банан в задния джоб, все едно ще обикаляме из Градската градина. Карагьозянски простотии. Аз обаче мисля да се представя добре, стискам зъби, занулявам километража, тъпча шоколад в устата и подкарвам колелото мотивиран – все едно съм на състезание. Съсредоточен и злобен, някак преодолявам 30 километра в компанията на безгрижно бърборещата Анелия, докато идва баира към лагер Ивански, дето се вика на една гума разстояние от финала, когато я чувам да казва:
- Тъкмо си мисля какво страхотно трасе имаме. Перфектно е за аматьори. Почти няма къде да се умориш.
Знаете й гласчето, като звънче е - измамно тънко, детско дори, провлачва “р”-то. А сега отместете камерата към мен – пълна раница с недокосната храна, кой да ти позволи спиране, кървава пот гори очните ми ябълки, сухожилията ми са пред скъсване, давят ме хрипове, и това на една гума от финала. Ох, Ани, много си те обичам, най-добрата ми приятелка, дано никога не разбереш колко пъти си била на ей толкова, ама ей толкова от смъртта. Довлачвам се някак до Кьошковете. И помен не е останал от мотивацията, ентусиазма, само раницата ми е пълна. Все пак да караш с Анелия си има и добрите страни. Най-малкото след това някакви си разходки от 170 километра са безгрижно каране в хм… Градската градина.
Следващия ден ще се почива. Пак от нея го знам това. Преди състезание не се кара. Забравих обаче да я попитам какво прави, когато почива. И тъй като нямам информация, си я карам както си знам – изпивам един литър водка, след което се захващам да се обаждам на всички жени от указателя по азбучен ред. Нормален делничен ден. Един миг по-късно се събуждам в леглото. Поглеждам часовника – 3 след полунощ. Идеално. Багажът ми е приготвен, мия зъби, очите ми са с цвят на прясно изваден далак, което в моя случай означава, че всичко е наред и съм готов за път. Обличам сигналната жилетка, навън е кучи мрак, пускам си едно парче на Джетро Тъл, колкото да си задам саундтрака, пълен съм с ентусиазъм, няма го и онова русото да ме мори, всичко е перфектно. Изкрещявам и завъртам педалите. Много обичам да крещя, докато карам сам. Опитвам се да докарам флейтата на Андерсън, свирукайки. Почти успявам. Пак изкрещявам. Нямате идея какъв кеф е. Тъмно е като във вагина на женски дявол, а аз въртя в нищото.
Някакви си 6 часа по-късно съм в Оброчище. Казах ви аз, че да караш с Анелия си има предимства. Там ме чака Вальо. Вальо е много готин тип – има сини очи и голям черен дроб. Много пуши обаче, което не е зле, само да не бавеше толкова. По принцип подкрепям всички пороци, които убиват, колкото по-бързо – толкова по-добре. Обсъждаме проститутките, които ще ни очакват след качването на зловещия баир след Оброчище. Температурата е някъде около 35 градуса. Красота. Който ме познава, е наясно какво специално място заемат в живота ми курвите. Не може с тях, без тях пък съвсем, но при проститутките положението е друго - те са някак честни, честни като мъртво пиян човек в осем сутринта, харесвам ги. Особено харесах последната. Беше си извадила една табуретка, отгоре беше сложила червен китеник, а тя самата – дебела и дружелюбна – ни помаха. Както казва Селинджър – в живота има някои наистина безусловно красиви неща. Предполагам е имал предвид точно тази сладурана. http://img705.imageshack.us/img705/5403/12060065.jpg
Цигара след цигара, бира след бира, пристигнахме. Следващия ден ми се губи. Имаше водка http://img267.imageshack.us/img267/7301/12060068.jpg, една много приказлива продавачка от Българево, Калиакра, Русалка… http://img39.imageshack.us/img39/7089/p6290403medium.jpg http://img690.imageshack.us/img690/6136/p6290424medium.jpg
http://img198.imageshack.us/img198/9466/p6290427medium.jpg Нещо такова. Идва обаче вечерта, заради която съм дошъл – винаги е 29-и срещу 30-и. Вълшебна вечер. http://img832.imageshack.us/img832/7032/p6290441medium.jpg Една шепа хора сме, колкото да се поберем покрай вечното огънче, две китари, един индианец и тя! ТЯ! Мила я няма, но Милена е тук. http://img812.imageshack.us/img812/147/p6290431medium.jpg Влюбен съм! Красива! Милена е от онези, дето чакат някой да спре земята, за да се качат - шантава, с безобразни чорапки на райета, главичка като костилка на череша, бисерно бели зъби. Абе… най-хубавата! Ще я обичам, докато съм жив!
Следващата секунда се будя. Мразя го това. В палатката е около 50 градуса, а някакъв глас нарежда отвън:
- Това е морето, а това е слънцето, а това е бутилката водка, която снощи изпих сам.
Не, кажете ми, кой ги пише репликите на тези? Подавам глава навън, искам да умра, а там един дърт тип, по-дърт дори от мен, развежда глуповат турист и сочи ли, сочи – морето, слънцето, водката.
Залитайки, отивам до химическата тоалетна. Свалям бермудите и си събувам гащите, за да се изпикая… Събувам си гащите. Събувам си гащите. Е, и пети път да го напиша, все тази – нямам гащи! Вижте сега, малко неща могат да ме ужасят. Не е най-лошото нещо на света да се събудиш, без да помниш нищо от предната вечер, но да се събудиш, без да помниш нищо от предната вечер, и да нямаш гащи… Не, това вече е притеснително. Какво ти притеснително, ужасяващо. Облягам се на стената, вдишвам резливата миризма, опитвам се да възстановя, да реставрирам, да си припомня… Трябва да има някакво логично обяснение, мамка му! Трябва! В такива моменти аз лично призовавам класиците.
- Спокойствие и само спокойствие – казва Карлсон, който живее на покрива.
- Без паника, моля – успокоява ме Дъглас Адамс.
Тръсвам глава и разгонвам приказните тъпаци. Лесно им е на тях, ама едва ли са се озовавали в химическа тоалетна без гащи, нали? Нека се сетя. Имаше един 25-и кадър, изгубеният кадър. Проблясва ми някаква ужасяваща картина - аз, ухилен до уши, дибидюс гол, правя цигански колела около вечното огънче. Тръсвам три пъти глава. Не може да е истина. Нека съм позитивен. Искам да кажа, че може и да е по-зле, а аз да съм в пояса на все пак по-доброто. Нещо такова. Колко по-зле може да е? Може, например, да се събудя, без да помня нищо, без гащи, но до мен да хърка брадат тип, нали? Ето, помага. Въздъхвам облекчено, излизам от миризливия кенеф и отивам до палатката. Надниквам с притеснение вътре – няма го, Брадатия! Ще видите, бе! Все някакво обяснение има.
- Вальо, ставай! Успахме се! Осем часа е! – нищо не споменавам за липсващите слипове.
- Тцъ! – отговаря ми изчерпателно.
- Ставай, бе! След малко въздухът ще е бульон!
- Тцъ! – категоричен е.
- Е, майната му, аз си заминавам.
Качвам се на колелото, но едва стигнал до хоремага, се предавам. Трябва ми кафе. Имам крещяща нужда от кафе, пък може и водка. Слизам от колелото, масата пред заведението вече е пълна, а някакъв тип разперва широко ръце и изкрещява:
- Охооо! – чака да го прегърна. Така се посреща отдавна изгубен еднояйчен близнак. Всичко е наред, само дето аз не го познавам. Няма брада поне. Цигански колела, огън, премигва 25-я кадър. Машинално си опипвам задника, сякаш гащите са поникнали там. Няма ги. Прегръщам го свенливо и го оставям да ми купи кафе, прелива от любов. Изпивам го замислен и се заричам да не пие следващите 24 часа.
След малко потеглям. Трябва да въртя към Фичоза, още 100 километра без гащи, мамка му! Качвам се върху байка и завъртам. Никак не спори. Поне първите 20 километра е мъка. Наскоро пътувах на стоп, спират хората. После пътувах с една приятелка - още повече спират. Пробвам да махам с палеца, ама кажете ми кой би спрял на стопиращ колоездач, няма такъв.
Спускам се в Балчик, има-няма 100 градуса на сянка, купувам си една баничка, айран и сладолед – най-необходимото. Тъкмо съм приключил с основното меню и ръбам сладоледа, когато мяркам с крайчеца на окото си Анелия да се спуска покрай мен. Аз нали изтрезнях, бе? Каква Анелия в Балчик?! Може да съм без гащи, ама съм трезвен. Завъртам се около оста си, захапал сладоледа, търся я с поглед – тук беше, а вече я няма. Мистерии. Аз съм страшно мекушав тип. Усещам носталгия. Домъчнява ми за русата проклетия. Ужасна е, повярвайте, ама си ми е приятелка, а и е от Шумен, пък аз съм насред нищото, ям сладолед и е топло като клитор на плажа. Мамка му! Сещам се как не ми даваше да спирам. Ще ядеш в движение, вика. Захапвам сладоледа с една ръка, с другата държа кормилото, въртя. Все едно сме на платото, а раницата ми е пълна с недокосната храна, ама съм сам.
- Джулай! Ехооо, Джулай! – маха ми Анелия отсреща.
Не, не съм пиян. Тя е. По какво я познах ли? Наконтена е от главата до петите с клинче, джърси, очила, простотии, колело. И краката! Краката! В Шумен има двама с такива крака - Янко Русев и Анелия. Ако вземете отпуск и почнете да обикаляте черноморието от Дуранкулак до Резово, гарантирам ви, че няма да видите други такива. Тя и Янко. Това са.
- Джулай! Ехооо, Джулай – защо приказва такива безсмилици, нямам идея.
Спирам до нея, хиля се широко, сладоледът ми капе по маратонките. Не е Анелия, ама краката са нейните.
- Ду ю спийк инглиш? – мамка му!
- Памаль! – отговарям аз.
Това пък откъде го измъдрих? Чакайте, ще се сетя. Някога бях 15-годишен, пъпчив, грозен, жените не ми пускаха – сега съм същия, ама нямам пъпки и не съм на 15. Tа тогава бях подлъгал една руса къдра, не знам как, честно. Бях я заклещил на една шахта, мачках й гърдите и на всеки тридесет секунди се интересувах:
- Харесва ли ти?
- Памаль – отговаряше тя. Изучаваше френски, а това май означава нещо като “долу-горе”.
Новата ми позната грейва като слънце.
- Мари! Френч. – Посочва някъде отзад – Митко, май френд.
Митко е някакъв тип около два и десет висок, човърка нещо по колелото си, целият е сухожилия и мускули. Приближава се до мен.
- Страхотни крака има гаджето ти – изръсвам, без да мисля. Кажете ми сега, не заслужавам ли светкавичен десен прав в зъбите? Оня обаче се оказва свестен, застава до мен, аз стигам някъде до гърдите му, заглеждаме се замечтано в краката на Мари и кимаме одобрително. Тя също поглежда надолу. Какво пък чак толкова интересно виждаме там?
- Беше в националния по хандбал на Франция – обяснява ми Митко.
- Баси! – кротко се възхищавам аз.
- Нали?
- Накъде ще въртите?
Мари ме поглежда тъжно, сякаш е разбрала какво казвам и ми обяснява, че Митко бил страхотен почитател на баирите. Имало някакъв зверски баир след Балчик. Натам. Нищо ново под слънцето. Ама вие нямате идея с кого карам аз, казвам си наум.
- Абе, Митко, ти знаеш ли коя е Анелия? – подхващам аз любимата си тема. – Най-добрата колоездачка на България за последните три години. От Шумен е. Най-добрата ми приятелка.
- Риъли? – така отговарят хора, които изобщо не се интересуват от темата. Все пак превежда на Мари. Този френски е егати странният език – няма изобщо съгласни. Стигаме до баира, а Мари се изправя на педалите, егати краката! Нищо ново под слънцето – хрипове, псувни, жега… Това съм аз. Мари е напред.
- Ар ю тайърд? – правя опит за почивка аз.
- Ноу, ноу!
Нищо ново под слънцето, казвам ви – и тази като онази не ми дава ни да ям, ни да почивам. Оставям ги в подножието на един баир, изправен като стена, Митко въодушевено го сочи и пее нещо на френски.
На следващия ден е бурният секс с Кремена в спалните чували, миг преди да се покаже слънцето, капитана с татуировката, афусите, ама ме мързи да разправям, някой друг път.

В оригиналния форум, в който Запа поства пътеписите си, картинките излизат цели в санмия текст, но тук има някакво ограничение за размера. Надявам се да не нарушавам правилата на мтб като постна линк към форума на Шумен

[4getcredo]

Пак изкрещявам. Нямате идея какъв кеф е. Тъмно е като във вагина на женски дявол, а аз въртя в нищото.

[Chroni]

Бааа хора вие книга трябва да напишете. Евалата ви правя. Това е било страхотно преживяване а относно метафорите

Толкова не съм чел през последните 3 години в училище. Щом прочетох всяка буква значи много ми е харесало +1

[Yavkata]

Ани, препоръчвам ти за следващото си състезание да пробваш следната тактика. Малко преди старта даваш на конкуренцията (не, че имаш такава в момента) да чете новия разказ на Запата. Докато те още се кискат или търкалят от смях след старта ти лееекичко и без зор си финишираш...Всъщност сигурно ще ти е трудно да караш така(лекичко и без зор), карай както си знаеш, само ни пращай линковете на разказите