ДЕВЕТИ ДЕН - 19.07.2010г.
Ришки проход - нос Емине
Събудих се от студ. Бях се завил само с чаршаф. Погледнах през прозореца - виждаше се тъмна дъбова горичка. Помислих, че е рано и имам време да дремна още малко, защото наистина имах нужда.
Кожата на краката и ръцете ме щипеше ужасно. Питах се колко ли пъти човешката кожа може да се възстановява на едно и също място. За всеки случай погледнах часовника и с тревога установих, че се бях успал и то много - часът беше 7.30.
А днешният ден ми беше много важен. От една страна исках довечера да съм на морето, а от друга не исках много да бързам и да пропусна да запечатам в спомените си гледки и усещания, през които щях да мина единствено днес.
Дори да правех Ком-Емине всяка година, този път беше уникален, защото е първи.
Мисълта, че съм закъснял ме разсъни светкавично. Новият ден се надигаше като вълна и аз трябваше ловко да се метна на гребена му, за да ме понесе.
Бързо облякох калните доспехи и обух мокрите чорапи в калните обувки. После - кратка серия за упражнения за раздвижване на вдървени от натрупана умора стави и сухожилия. Харесва ми да живея като войник - раз-два, обличаш се, оправяш си леглото и вън на плаца, да яхнеш коня. Закуска, тоалет - по-късно, някъде по пътя.
Излязох от бунгалото и гледам, шефчето е голям пич и фен на МТВ-то. Върху седалката на колелото ми оставил пакет със закуска.
Благодаря ти, човече, ще се възползвам с удоволствие. Мушнах пакета в раницата без да го отворя. Исках да бъде изненада, като огладнея.
Скочих на седлото като възрастен каубой с износен опорно-двигателен апарат и зацепих въздуха по баира към стария Крумов мост.
Или наклона беше лек, или аз бързо се адаптирах към асфалта, но след километър вече с лекота поддържах висок каданс. Това е добро начало,помислих си, след като въобще не усетих петте километра от мотела до маркирания път.
След още 5км по чакълест път с малък до среден наклон спрях пред заслон с маса и чешма отпред. На чешмата пишеше: "Да пий народа и да споменава Казим горския от село Люляково"
Напълних си вода и отворих пакета със закуската - приятна изненада. За мен беше деликатес след 8 дена предимно на вода и овес.
Изядох всичко и бързо потеглих.
До село Рупча - нищо особено освен, че карах през цялото време.
Придържах се към маркировката, което не беше трудно.
Когато влязох в селото вече ми замириса на море - не знам дали заради относителната му близост или заради филма "Васко да Гама от село Рупча".
Тъкмо си мислех това и ето - от един завой на селската улица, иззад магарешка каруца се задава и самият Васко да Гама с целия си блясък - около осем годишно хлапе с раздрънкан велосипед и прашни боси крака.
Би една контра, която вдигна пушилка и подплаши съседските гъски. Гледаше ме с нескрит интерес.
Мълчаливо осъзнаваше, че траекторията на моето пътешествие случайно пресича неговата естествена среда.
Мисля, че това дете инстинктивно разбираше идеята и смисъла, и нуждата на човек да пътешества...за разлика от другите местни, на които задавах въпрос за пътя, а те ми отговаряха с въпроси и наставления - "защо ти е да ходиш еди къде си, то е много далеко, роднини ли имаш там? Стой тука, то следобяд ще вали, къде си се забързал, я се виж какъв си кален. Това колело оф-роф ли е? Те ходят там хората, ама с мотори и джипове и не са сами като теб - да ги изядат мечките и да се загубят в тъмното. Ами ако спукаш някоя гума, какво ще правиш, а?! Я слез надолу по шосето, оттам на рейсът и ей-го де'й морето. Тъкмо няма да се мориш..."
Хванах уличката, която беше маркирана и водеше към кръчмата.
Васко да Гама ме следеше от разстояние.
Пред кръчмата местните играеха белот и говореха на турски.
Като ме видяха, играта спря и всички се вторачиха в мен. Аз поздравих, те само кимнаха мълчаливо.
Влязох жаден и уморен, но победоносно в хладното кръчме. Навън слънцето пържеше. Коментарите на картоиграчите под тентата отвън продължиха на турски.
Вътре в кръчмата, която беше същевременно и магазин пазаруваха две жени с галоши, шарени шалвари и забрадки. Отсреща през прозореца се виждаше минаре.
Нямам нищо против турците, но в този момент си помислих, че ако сега не мога да си поръчам една студена бира на български език, или усетя друг признак на дискриминация в милата ми родина, едва ли ще мога да въздържа реакцията си. Нищо подобно не последва, обаче. Поисках си бирата, продавачката мило се усмихна и ми отвори изпотена бутилка "Бургаско". А отвън ми направиха място на масата с белота. На много други места не получих това отношение.
Тази почивка ми беше като награда за бързо изминатите километри. От Рижки проход тръгнах в 8 сутринта, сега беше 10.40ч., пиех студена бира и слушах как в турския език най-вероятно няма дума "ре-белот".(то и на български няма)
Отново се появи Васко да Гама, този път - като предводител на дружина босоноги колоездачи. Захвърлиха си колелетата безразборно по мегдана и наклякаха в полукръг около мен като чакали. Гледаха ме мълчаливо и настоятелно. Усмихнах им се. След миг пред мен грейнаха няколко усмивки със сменящи се зъби.
Допих си бирата, казах "Довиждане" и запалих гумите към Дъскотна.
След мен дрънчаха колелата на Васко да Гама и неговата тайфа.
Пътят стана асфалтов и бързо увеличих разстоянието до малолетния бъдещ пътешественик и роднот му село.
Носех се като вестник пред буря. Бурята наистина идваше, но беше още далеч назапад.
Следваха селата Планинец
и Дъскотна.
От Дъскотна - черен път през дъбова гора до село Добра поляна.
В тази дъбова гора минах покрай цигани дървосекачи. Май им смутих обяда, защото станаха прави, мирно - единият с краставица в ръка и пълна уста ме пoпита:
- Къде бе, къде отиваш насам?
- За нос Емине - отговарих (тъкмо бях минал покрай една маркировъчна табела "Нос Емине", закована на един дъб).
- А...? Емине? Че то май ей-там има един нишан, ама де'й туи, аз не знам... Тоз път не е за Емин. Той води в едно село. Объркал си.
- Добре - отговарям и продължавам с пълна газ към с. Добра поляна.
Следват километри черен път, подсичащ северните склонове на възвишението "Мандренски рид". Има много чешми. На местните турци явно им е обичай да ги строят в памет на някого или за "халал". Добър обичай имат хората.
Неочаквано пресякох асфалтов път. Отдругата му страна - отново маркировка. Последвах я и потънах отново в гората, този път за кратко.
След няколко километра, може би три, влязох в село Добра поляна.
Минаването през селата ми е като културно преживяване след толкова време изолация в гората. Абе, не се оплаквам, точно това исках - и самотния дълъг път, и краткото общуване със себеподобни от време навреме.
Село Добра поляна изглеждаше безлюдно. Може би хората подремват на сянка в къщите си. То в тая жега какво да правят, като се наобядват. Поне да изчакат да разхлади следобед.
Минавах като странник по главната улица на опустялото село. Ручейчета пот текат по челото, слепоочията. Шапката ми е наквасена и солена. Влиза ми в очите и щипе. Мухите само това и чакат и ме съпътстват като електрони, които обикалят по своите орбити около атомното ядро.
Усетих лек, приятен повей откъм запад. Погледнах тревожно хоризонта. Страшна буря идва. Повечето хора май ще ги изненада.
В двора на една къща съзрях дебела баба с шалвари, която люлееше бебешка люлка под един орех. Питах я, дали това село наистина е Добра поляна, за да се ориентирам къде точно съм по картата и колко километра са до с.Сини рид. Бабата само ме гледаше. По-скоро приличаше на лют сливенски войвода хайдутин, отколкото на баба на бебето в люлката. Двете й вежди се събираха в една, с живописна космата извивка над носа, което придаваше на лицето й суровостта на древен примат, а на мустаците й можеше да завиди и самият Панайот Хитов, който, ако застанеше до нея, би изглеждал като тийнейджър виетнамец.
Та жената потвърди, че селото наистина е Добра поляна, но ме посъветва да не ходя до село Сини рид, защото е много далеч. А пък, сакън, след това да хвана пътя за с. Козичане.
-Я, синко, по-така яваш-яваш, не се напиняй толкова, да не ти свърши барутя, пътя свършване няма.
Предполагам, че тя не беше ходила до сега през дългия си живот по-далеч от Козичане. Това може би е границата на познатия й свят и е нормално в нейната представа да изглежда почти недостижимо далеч.
Пиша това не за да се присмивам на хората, а за да подготвя четящитя, ако реши да мине по тези места, да знае колко достоверна информация може да получи от местните и да прецени до колко да я взима под внимание.
Другата причина да опиша с ирония тези кратки срещи и диалози е, че според мен е жалко за теб самия, да нямаш представа за мястото, където живееш.
Защо други хота толкова отдалеч търсят пътя към него?
Човеко, трябва да опознаеш света, започвайки с това, което е най-близо до теб, това, което смяташ за твое родно място!
Малко се отклоних, но това бяха мислите в главата ми, докато карах към с. Сини рид.
От тези мисли ме измъкна поредния повей на вятъра. Приех го като сигнал за тревога.
Погледнах нагоре и що да видя - небето зад мен беше с цвят на олово. Бурята напъваше с адска сила.
Газ - колкото може.
Слънцето угасна и изведнъж стана студено, плътен вятър ме подпираше на силни, кратки пориви, дърветата започнаха да скърцат и да хвърчат листа и клони.
Гърдите ми се пълнеха със леден бурен вятър и с адреналин. Вихърът си играеше с мен и аз с него. Да видим кой-кого!
После си мисля - няма такова нещо "кой-кого".
Бурята ще вилнее и ще отмине, а аз няма да спра и ще замина по пътя си, след нас ще останат само накъсаните клони и дирята ми в мократа земя, защото вече заваля.
Заваля и то яката! За животни и хора с обратна захапка имаше риск от удавяне. Едвам смогнах да си сложа калъфа на раницата продив дъжд и да си вържа шапката да не литне. Капките чаткаха по лицето ми все едно карах зад камион, който зимата посипва пътя с пясък и сол.
...Бурята изпя свойта зла песен и отмина на изток. Слънчев лъч като меча на Дарт Вейдър разпра слабото място между два сърдити облака и направи жълто петно на земята зад мен. Миришеше на гъби, билки и на поизмитата от дъжда пот на шапката ми.
Обаче се бях загубил. Нищо. Посоката е ясна и гората не е много гъста, ще карам, докато отново пресека маркировката.
Наострих си сетивата и - търси, Райко, следи по дърветата, по земята, напред, настрани!
В главата ми досадно звучеше глупавия хит "Съчки събирам, съчки намирам" и изведнъж, какво съзирам - четири броя черни прасета, но пушка не намирам!
Как да намеря, като не нося. Нали съм еко-турист, ходя по еко-пътеки. Пуснах внимателно колелото на земята, залегнах в мократа трева, отворих безшумно раницата, извадих фотоапарата и щрак, щрак, щрак...правя 4 снимки на единична, а те не усетиха, че станаха фотомодели. Лесна победа, викам си. Или аз, девети ден в гората съм влязъл в хармония с нея, или тези прасета не са ги обучили добре как да оцеляват в свинския тренировъчен лагер.
Имаха късмет, че фотоапарата ми не е руски, че тогава можеше да има вградена цев 7,62; сгъвам приклад и оръдие с напалм, за да ги опърля после.
Забавлявам се... Прасета, к'во да ги правиш!
А, ето я маркировката на едно дърво - газ!
Онея пък се разбягаха.
Пътят е много приятен през целия ден. Неусетно стигнах с. Козичино:
Първото село след Рупча, където хората разговаряха помежду си на български.И знаеха за Планинския маршрут на дружбата Ком-Емине.
Това е на излизане от Козичино, след като изпих една бира в кръчмата. Вижте вятъра:
Дали идва втора буря?
Продължих - нататък е много приятен почвен път, километрите летят:
Обхвана ме детско нетърпение - тази вечер съм на морето.
След връх Погледец с високата кула има няколко километра асфалтов път - право надолу и на изток.
Тук вдигнах 72 км/ч.
Исках да пристигна преди залеза.
Асвалтовият път се изоставя и се продължава по черен. Тук - там има маркировка и табелки с надпис "нос Емине". Те ми действат като пресни следи на ловджийско куче.
На едно надолнище прекалих със скоростта. Влязох в един коловоз и се опитах да изляза. Приложих всички хватки, които знам за излизане от коловоз, но не помогнаха. Излязох, но летейки напред и настрани. Приземих се на тревата под остър ъгъл и доста се влачих с единия крак нагоре и разперени ръце, за да не се търкалям, а само да се плъзгам.
Ето го и първото ми падане. Идеално беше. Добре че беше трева. И на колелото нищо му нямаше.
Взех го и закуцуках към нос Емине. Тогава си казах "Бързаш, бързаш, за една секунда опвече или по-малко, а може от бързане да не стигнеш"
От тези черни мисли ме избавиха двама поляци - мъж и жена. Срещнахме се, те попитаха за вода. Аз не носех, но се заговорихме.
Оказа се, че правят същия маршрут, но наобратно - Емине-Ком. Много се зарадваха на срещата ни, мисля, че им бях полезен с информация за маршрута.
Изглеждаха като маратонци, имаха хубава екипировка, но се бяха хвърлили на произвола на съдбата. - без карти, без информация, разчитайки само на маркировката по дърветата.
Бяха ми много симпатични, знаех, че няма да се справят без карти и затова им подарих моите 7 броя. Исках да успеят да завършат прехода и да останат с незабравими спомени от България, а не да се откажат заради липсващата маркировка.
Показах им снимки на по-важните и по-красивите места от Балкана. Бяха много впечатлени.
Искаха по-скоро да стигнат до тези красоти. Все пак предупредих ги да не ги подценяват. Преходът е велик, красив, но и много тежък...
Морето ме чакаше. Не биваше да се бавя повече. Слънцето слизаше все по-ниско, а аз имах още път.
Забравих за разумните скорости. Карах колкото мога и малко повече. Мускулите ми бяха набъбнали, погледът ми се беше изострил, реакциите ми бяха светкавични. Влязох в неповторима хармония със себе си, крайният резултат от която беше максимум скорост и неповторимо усещане за щастие и свобода.
Представях си, че съм див кон.
Казвах си: "Целта е в самия път, а не в края на пътя, към който така стремглаво препускаш".
И продължавах: "Именно. Не се стремя единствено към крайната цел. Стремя се да извървя пътя си така, както искам!"
Излязох на Поморийския проход - последния старопланински проход. Тръгнах по шосето на север.
Веригата ми скърцаше ужасно, но бях решил - никакво спиране.
Маркираният път напуска шосето на един ляв завой. Последвах маркировката и почти веднага навлязох между палатки и коне на цигански катун. Без малко с глава шях да скъсам една жица с пране. Навдох се в последния момент и намалих скоростта, за да видя от къде да изляза.
Някаква циганка грубо ме попита, какво търся тук, а едно циганче (току що научило се да говори) ми каза: "Дай пари!"
-Как ли пък не!
Аз си карам по пътя, който е направен за каране и за вървене, а не за бивак на цигански катун.
Както и да е. Продължих с добро настроение. Морето се виждаше.
Оставаше още много малко. Пристигнах по-бързо, отколкото очаквах.
УСПЯХ преди залеза.
Тръгнах сутринта в 8ч. и вечерта преди 20ч. бях на фара на нос Емине.
Дванадесет часа - най-краткият ми преход до сега. В същото време, най-дългият като разстояние.
Снимки на фара, къпане в морето, носталгия 'що тъй бързо свърши преходчето, въпроси от сорта: "А сега накъде?"...
- Как къде?! Към София, столицата на България.
Каква столица бе, нали Хемингуей е казал: "Всичко, което не е на море, е провинция".
Добрах се до местната кръчма, Две бири "Бургаско", след което осъзнах, че май съм уморен и ще е добре да си лягам.
Да си лягам, ама къде?!
- Как къде, щом си на морето без предварителна резервация, значи си хипар. А хипарите спят на открито и слушат Юрая Хийп.
Тогава нека да е по хипарски - и хубаво място си намерих, на завет и с изглед към морето, и огън си запалих. Запасих се с много сухи дърва за през нощта, дори тихичко си попях Джулай морнинг.
Беше най-уютната ми нощувка.
КРАЙ.