Осми ден - 18.07.2010г.
Котел - Ришки проход
Излюпих се късно, като курортист. Не знаех, че ме чакат изпитания, за това не бързах много. Влязох в двора на едно кафе до реката, където имаше голям пън вместо маса. Поръчах си кафенце с кола и седнах да се порадвам на слънчевата сутрин и да се заредя с хормона на щастието.
Когато потеглих, бях в отлично настроение. Спрях случаен човек за да питам как да изляза от града в посока към "Лумни дял". Той се оказа местен учител по физическо и запален маратонец. Въобще не му личаха петдесетте и кусур години. То и аз да живея в такъв град, може и да стана столетник. Даскалът ме посъветва да не хващам класическата пътека, а да продължа по околовръсното и след две отбивки да завия в дясно.
Излязох на околовръсното и прекосих нещо, като Ц.К. - цигански квартал. От двете страни на шосето имаше павилиони, в които се продава всичко. Дори забелязах надпис "СПОРТНИ СТОКИ" - под него имаше изложени плетени обувки, джапанки FLAY и стръв за риба. Боси деца играеха до пътя, по който летяха камиони.
Продължих по шосето и подминах мястото, където по едно късо мостче, в дясно се отделя маркировката за К-Е. По-нататък имаше отбивчици, но много тесни и аз не знаех, да ги броя ли или не. В насрещното платно бяха спрели камион на млекопреработвателна фирма и един москвич 412. Докато стигна до тях, камионът потегли, остана човекът с москвича, който броеше пари. Пресякох шосето и го попитах дали знае пътя към Лумни дял. Той си сви ръцете в юмруци, изгледа ме изпитателно, подпря се на предния капак, блъсна си челото с длан, пак ме погледна и каза:
- Лумни дял, Лумни дял, чакай да се сетя, какво беше това?
- Може би вие го знаете като Бели брегове? (на картата местноста фигурира и с двете названия)
- Ааа, Лумни дял? Какво ще правиш там?
Стана ми ясно, че разговарям с местен Андрешко. Бях готов да продължа, когато той изтреля:
- Можеш ли да караш много бързо? Аз сега тръгвам с москвича към Лумни дял, там ми е къшлата. Ти карай след мен и виж къде ще завия. Продължаваш само по него път, минаваш покрай мойта къшла, после още, още, още...докато почне пътя да спуска. Като стигнеш надолнището, връщаш 100 - 200м. назад и там е.
Човекът потегли с обратен завои и с ускорение, нобичайно за руска кола. Аз успях да му вляза в струята и го следвах с предна гума плътно зад бронята, главата - ниско над кормилото, очите гледат през стъклото му и следят за изненади, каданс 105 - 110об/м. След няколкостотин метра москвичът заби на втора и рязко влезе в една отбивка в дясно. Пътят беше доста изровен, неравностите подмятаха колата както вълни - болна медуза. Планката, на която би трябвало да е захванат регистрационния номер, се люлееше на пантите си, откривайки гърловината на резервоара, натъпкана със шарен парцал. Отзад бумтяха празните млечни гюмове.
Следвах го от разтояние и тази соц-картинка ми припомни една досадна песничка, която ми кънтеше в главата още половин час:
"Козма Козмич, какой тьй пич,
продал коровку - купил москвич..."
Може би шумът прекъсна дрямката на някакво отвързано куче, което злобно подгони москвича. Бягаше накриво, като посукан от катастрофа автобус.
Гордият триумвират се разпадна чак пред къшлата: местните кучета прогониха своя наежен събрат, човекът спря и започна да разтоварва, а аз му благодарих и продължих нагоре, следвайки инструкциите. Карах нагоре, нагоре, нагоре, пътят заравни, зави на юг и тръгна надолу. Върнах малко назад и продължих по едно отклонение нагоре:
Вгледайте се в стария бук от дясно - има маркировка.
Карах по билото на изток, по приятен черен път, предимно в гора.
Имаше и такива моменти:
и такива:
Продължих до местноста "Цигански гроб", където според картата се отделя път, покрай река Герила, който води до изоставен детски лагер. Хванах отклонението, което всъщност беше широк, немаркиран камионен път. Спусках бясно по него(с леко притеснение, че ако греша ще има да възстановявам денивелация), минах покрай пионерския лагер, продължих все така на скорост и излязох на шосето към Върбишки проход.(малко северно от билото)
До пътя имаше капанче с приятна сенчеста градина. Погледнах слънцето, което печеше точно отгоре(12 часа). С горещите си лъчи беше успяло да исуши двата чорапа, които тази сутрин изпрах и вързах на раницата. Реших да обядвам тук и седнах на една голяма маса, под дебела сянка, където разпънах карти, шапки, компаси, в очакване някой да ме обслужи. Разгледах за пореден път, какво ми предстои, прочетох описанието на маршрута и си смазах веригата. Усъмних се, дали не е на самообслужване и влязох вътре, където видях как барманката се опитва да развие крушката на тавана, стъпила на един стол и придържана през колената от сервитьорката. Стана ми смешно, защото ако държиш някого за колената и той тръгне да пада, само можеш да му помогнеш да си падне на врата. Смених обикновенния стол с един висок от бара, като отказах да ме държат за краката, не че някой се натискаше много. Ловко скочих отгоре и след малко крушката светна.(за какво ли им е на обяд?)
Върнах се на масата и след 15 минути разкъсвах сочно кебапче и пиех студена бира. После повторих поръчката.
Пак тръгнах преял. Пътят до р.Елешница е съвсем приличен(горски, без настилка), добре маркиран, с много чешми и мухи, така че няма да му обърна особено внимание в този разказ. Ще кажа само, че на едно място подремнах(до колкото ми позволиха насекомите) и лекомислено пропилях време, което после щеше да ми е много ценно.
...И така без премеждия стигнах до коритото на Елешница:
Рубикон е преминат...
Всеки, който вече се е озовал тук, трябва да е готов на всичко.
Аз все още не знаех какво ме чака, за това весело си карах и се радвах на живота. Подминах горското стопанство и завих по пътя в дясно, следвайки маркировката, която видях отдалеч:
Продължих по насипан с камъни път. Равен, приятен, посока изток. Сигурно ще питате къде е уловката?
След малко пътят се раздели. Нямаше нищо, което да наподобява знак, оставен от човек, върху настилката не личаха никакви следи. Фокусирах цялото си внимание, наострих всички сетива, затърсих и най-слабия признак, който да ми подскаже.
По метода на изключването, тръгнах първо по десния, защото смятах че е по-грешния. Покарах около 800м по него и си затвърдих предположението. Върнах се и продължих по левия път. Той леко спускаше надолу и стигнах до рекичка, която прегазих на ход. По-нататък стана трудно за каране, но видях маркировка:
Тези стрелки ги рисуват мотористите, но къде са им следите?
Имаше участъци, където пороите бяха издълбали дълбоки улеи в пътя и го правеха да изглежда все едно е съставен от различни тектонски плочи. Налагаше се с колело на рамо да прескачам дълбоки ровове. Тук-там забелязвах дискретна маркировка, което ме успокояваше.
Пътя продължи така:
Вече се бях поуморил, пък и жажда ме гонеше(след бирите на Върбишки проход). Слюнката ми стана гъста и образуваше нешо като жила там, където горната устна опира в предните зъби. За сметка на това, обувките цвърчаха на всяка крачка и от сгъвките им излизаха балончета.
Изкам да вметна едно уточнение, а вие ако решите, може да мислите, че съм извратеняк:
Не се оплаквам. Усещанията за жажда, умора, глад, студ, навлизане в неизвестното и негарантирано близко бъдеще, подсъзнателно свързвам с понятието пътешествие. Това е нещото, за което мечтая, докато съм затворен между стени, затоплен от климатик и гледам всичко това на филм.
По-нататък пътят заравни и на места имаше малки локвички. Видях следи от мотори. За момент ми се стори, че има и диря от колело. При следвашите локви намалих и се вгледах по-внимателно - прав бях. Отпечатъка беше от Continental "explorer", или MAXXIS "ignitor". Следата не беше от днес, може би на повече от два дни. Имаше вероятност до морето да настигна някой събрат.
Карах, подобно на самотен плувец в открито море, който не може да погледне отвисоко и гребените на вълните му пречат да види, къде е брегът. Маркировка има достатъчно, но исках горе-долу да разбера къде съм. На картата има отбелязан символ - самотно дърво и надпис: Стария Бук. В действителност минах през полянка с две стари пейки, покрай голямо дърво, но то беше дъб. Или преди години е имало и стар бук, или не става дума за това място. Както и да е, това не ми помогна да се ориентирам колко ми остава и постоянно имах чувството, че ей-сега излизам на прохода.
Достигнах до място, където планината образува ясно изразен ръб. Маркировката показва, че трябва да се следва път, който минава малко по-ниско от билото, от южната страна. Този път, може би е правен още по римско време и изглежда, като да не е ползван от тогава:
Думите са слаби, за да опишат подобаващо героичната ми битка с милионите къпини и бурени. Оставих там част от кожата си, във вид на транспортен данък. Сражението с изчадията на ада приключи след няколко километра и със загубата на много време. Преминах отвъд и подобно на цар Пир исках да въздъхна:
"Още една такава победа - и ние сме загубени!"
Едновремешния ми девиз "Всичко, което не ме убива ме прави по-силен", звучеше наивно.
Изпитанията не свършиха. По пътя имаше тук-там къпини, но не е болка за умиране. По-големият проблем беше, че слънцето вече стана оранжево, а маркировката все едно ми се подиграваше. Кривата й траектория приличаше на синусоида, но липсваха нейната логика и предсказуемост, което ме принуждаваше да обикалям по баирите, като кьорав кон.
От време на време виждах същите следи от велосипед. Те бяха моето материално доказателство, че не съм луд. Или не съм само аз.
Zappa изключително точно е описал този момент в един свой разказ: "Имам чувството, че са пуснали някакъв кьоркютук пиян планинар с кофичка червена боя в ръката, и оня, залитайки, е мацал ли, мацал."
Дори имам подозрения, че следите от гуми са точно неговите.
Качих едно каменисто връхче, като за пореден път си мислех, че е последното. Беше обрасло с млади дървета и храсти. Покрай маркировката имаше изсечени издънки, явно от братята мотористи, които са си проправяли път. Вече започваше да мръква, така че неизвестния облагородител на пътеката много ме улесни.
Започнах да спускам по тясна просека, изсечена в джунглата. Това беше в началото. По-надолу маркировката изчезна. Още по-надолу свърши и просеката - личеше как всеки моторист е минал по свой път. Върнах се да търся маркировката, но тя загадъчно престана да се появява след последната видяна от мен марка.
Имах предвид странните смени на посоките й, за това търсих на 270градуса наоколо, но няма и няма. Тогава спуснах отново по просеката, след като свърши - последвах една от дирите на мотористите. Личеше, че човека се е борил с гъстата растителност и камънаците(някои по-големи бяха остъргани от нечий картер). По-нататък вече нямаше толкова камъни, дърветата станаха по-големи и по-нарядко и повече нямаше следа от мотор. Освен това се стъмни съвсем.
Ей сега я втасахме. Загубих се вдън горите Тилилейски по тъмно и Брус Дикенсън запя:
"I am a man who walks alone
When the light begins to changе
I sometimes feel a little strange
A little anxious when it's dark..."
Не обичам в такива случаи да си светя с челника. С него виждам нормално само напред, на 20-30 метра, а мога да бъда видян отвсякъде. Включих го само за малко, колкото да нагрея фосфорисциращата стрелка на компаса.
И така, с колело на рамо и компас в ръка се провирах между дърветата, възможно най-дискретно. Стигнах до едно дере и пих вода направо с уста от повърхноста. Не исках да се бавя, заради шума от водата, който би ми попречил да чуя навреме, ако нещо приближава. Продължих на изток и не след дълго се натъкнах на два коловоза. Водеха на североизток, така че подкарах по тях.
По едно време ми се стори, че виждам няколко сенки, които се движеха пред мен. Пуснах челника и осветих семейство язовци. Аз се успокоих, а те се уплашиха и избягаха.
Гората взе да става по-рядка, от време на време пресичах малки полянки и нагазвах в дълбоки локви - бях слязъл в ниското. Чух шум от двигател и след малко излязох на Ришки проход. Седнах на мантинелата и хапнах от това, което си носех в раницата. През това време минаха няколко коли, но може да съм им се сторил страшен, защото ме заобикаляха издалеко.
Намерих се, сега да видим къде ще спя. То е ясно, че под звездите, но нямах кибрит.
Тръгнах по шосето на юг. След няколкостотин метра видях мястото, където маркировката излиза на пътя. Спуснах по надолнището и след малко минах по стария Крумов мост. По надолу видях знак с вилица и лъжица и отдолу пишеше 5500м. Пет километра асвалт не са много, така че отивам. Сигурно си мислите, че съм забравил да си взема кибрит, но грешите - нарочно не носех, за да си създам по-силни преживявания. В момента обаче, бях достатъчно уморен и не ми трябваха допълнителни трудности.
Спрях пред капанчето, заради което слязох до тук. Късметлия бях - работеше. Влязох вътре и поисках запалка или кибрит. Оказа се, че са свършили, но барманката ми подаде своята. Аз й казах, че няма как да я върна, защото ми трябва за да паля огън. Тя махна с ръка:
- Вземи я ти, сигурно огъня ти е по-важен, отколкото на мен - цигарите.
- Благодаря, не можете да си представите, колко ми е важен. - Казах аз, докато излизах.
- Ако няма къде да спите, тук отзад има мотел.
- Къде тук?
- Зад реката, чакайте ще повикам охраната, за да ви го покаже.
След малко пазачът ме заведе при сина на Биг Бос. Момчето(синът), приличаше на мутра, но беше много любезен. Лично ме заведе до едно бунгало, постла чаршафи, донесе печка и ме покани да отидем да изядем остатъците от един банкет, току-що привършил. Възползвах се и след малко двамата седяхме на отрупана дълга маса, хапвахме, пийвахме и си говорехме за OFF ROAD, докато от огромната плазма се чекнеха брамтиите на телевизия Планета.
Пак стана много късно, когато се запътих да лягам. Но преди това имах последно за деня изпитание - трябваше да се окъпя. Повярвайте ми, това беше най-гадното усещане. Който е тичал потен през узряла царевица, или се е драл на къпини, знае за какво говоря.
от taurus13 » Чет Дек 23, 2010 6:38 pm 
)... всъщност, грешка - кефя се на абсолютно всичко, а ти наистина си... 
машина!!!
!!!
