КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

[pil4oka]

Ех колко ли народ се е щурал из тоз Върбишки балкан? Спомням си първото ни каране по въпросната маркировка и как се озовахме в Каменско и Манолич,луда работа...Но Ани и Милен са в топ класацията А на юг от западналия Върб. курорт черните пътища са магистрали но те са извън К-Е...А най голямото геройство Райко е че си успял сам...

[zappa]

Райко, имаш страхотни попадения. През цялото бях с теб, но признавам, че с нетърпение очаквах точно тази част от разказа ти, ясно е защо. И много се радвам, че сме се срещнали там, макар и задочно - ясно е, че отпечатъците от гуми са били наши. Аз карам с "Ignitor", на Ани предната гума също е такава. Завидях ти, че си се усетил кога да извадиш компаса, ние нито бяхме толкова умни, нито толкова мотивирани. Абе, какво да си приказваме - направо се бяхме предали.
Както казах, имаш страхотни попадения, но един образ ще си остане завинаги в мен, често го прехвърлям във въображението си - бродещият Исус. Жалко, че не е срещнал мен, винаги имам цигари в себе си, или почти винаги. Да останеш без тази отрова в планината, е по-лошо, отколкото да се загубиш.

[Watanabe]

Нямаше никакъв багаж и ако не бяха отпечатъците от подметките на китайските му кецове, щях да мисля че съм настигнал самия Исус.

Ахх, добре че чета по няколко пъти. Първият път набързо на един дъх, и после втори и трети, иначе щяхда изтърва този железен литературен бъзик на Райко

[Runaway]

Жалко, че не е срещнал мен, винаги имам цигари в себе си, или почти винаги. Да останеш без тази отрова в планината, е по-лошо, отколкото да се загубиш.

Хм.. тук едва ли Райко ще те подкрепи ... та да взема да го направя аз с цялото си съзнание и самопризнание, колко това е лошо.

И понеже разказът на Райко върви към своя край, използвам включването си да призова официално Ивеца /който знам, че чете/ да запретва ръкави и да ни преведе и той виртуално по пътеките /и липсващите такива/ на КЕ. Все пак беше пуснал интригуващ "тийзър" в предната тема...

[Rayko]

Ей, изядохте ме за тези цигари и моята ненавист към тях. Знам, че съм от малцинството и все-повече се съобразявам. Другия път ще си нося, за да раздавам на закъсалите събратя, останали без тази така стимулираша отрова, далеч от смога на града. Вече нямам амбиции да ставам ВЕЛИК ДИКТАТОР, за да забранявам тютюна и чалгата.
Иначе, хипарията съвсем не ми е чужда, както ще разберете от разказа ми за деветия ден. За това обмислям вариант за общ финал на К-Е 2011, където да си направим един хипи събор. Един вид допирателна права, между спорта и пороците. Много ще се радвам да се запозная със Заппа.

[zappa]

Райко, как ще си от малцинството, бе?! За три години колоездене един път ми се случи да карам с пушачи. Друг случай не помня. Изкушавам се да сложа онази снимки от Драгоевска планина, дето сме 20 колоездача, а само аз съм пушач, ама така и не рабрах как става във вашия объркан форум. Гонят ме, карат ми се, викат ми, свит като куче си пуша фаса в някой ъгъл. Винаги съм бил в такова зверско малцинство, че ми е идвало да се разрежа наполовина, та да си правя компания, докато смуча отровата. Но иначе нямам нищо против да се приеме закон за забрана на чалгата, а Мерилин Менсън и "Don't like the drugs, but the drugs like me" да стане колоездачен химн.
А идеята за групово завършване на К-Е е просто потресаваща! Дигам цигарата в знак на съгласие.
И аз много искам да се запозная с теб, друже. Писна ми от откачени колоездачки. (Нещо ми подсказва, че при вас е обратното. Хваля ли се... Не знам.) Искам да видя откачен колоездач.

[boris_borisov]

[quote="Runaway"]... използвам включването си да призова официално Ивеца /който знам, че чете/ да запретва ръкави и да ни преведе и той виртуално по пътеките /и липсващите такива/ на КЕ. Все пак беше пуснал интригуващ "тийзър" в предната тема... [/quote]
Аз пък искам да призова и последния минал лятото по маршрута, но неразказал за това, а именно - знаменития papi007 - също да не ни лишава от удоволствието да прочетем и за неговите приключения

[Rayko]

ДЕВЕТИ ДЕН - 19.07.2010г.
Ришки проход - нос Емине

Събудих се от студ. Бях се завил само с чаршаф. Погледнах през прозореца - виждаше се тъмна дъбова горичка. Помислих, че е рано и имам време да дремна още малко, защото наистина имах нужда.
Кожата на краката и ръцете ме щипеше ужасно. Питах се колко ли пъти човешката кожа може да се възстановява на едно и също място. За всеки случай погледнах часовника и с тревога установих, че се бях успал и то много - часът беше 7.30.
А днешният ден ми беше много важен. От една страна исках довечера да съм на морето, а от друга не исках много да бързам и да пропусна да запечатам в спомените си гледки и усещания, през които щях да мина единствено днес.
Дори да правех Ком-Емине всяка година, този път беше уникален, защото е първи.

Мисълта, че съм закъснял ме разсъни светкавично. Новият ден се надигаше като вълна и аз трябваше ловко да се метна на гребена му, за да ме понесе.
Бързо облякох калните доспехи и обух мокрите чорапи в калните обувки. После - кратка серия за упражнения за раздвижване на вдървени от натрупана умора стави и сухожилия. Харесва ми да живея като войник - раз-два, обличаш се, оправяш си леглото и вън на плаца, да яхнеш коня. Закуска, тоалет - по-късно, някъде по пътя.
Излязох от бунгалото и гледам, шефчето е голям пич и фен на МТВ-то. Върху седалката на колелото ми оставил пакет със закуска.
Благодаря ти, човече, ще се възползвам с удоволствие. Мушнах пакета в раницата без да го отворя. Исках да бъде изненада, като огладнея.
Скочих на седлото като възрастен каубой с износен опорно-двигателен апарат и зацепих въздуха по баира към стария Крумов мост.


Или наклона беше лек, или аз бързо се адаптирах към асфалта, но след километър вече с лекота поддържах висок каданс. Това е добро начало,помислих си, след като въобще не усетих петте километра от мотела до маркирания път.

След още 5км по чакълест път с малък до среден наклон спрях пред заслон с маса и чешма отпред. На чешмата пишеше: "Да пий народа и да споменава Казим горския от село Люляково"
Напълних си вода и отворих пакета със закуската - приятна изненада. За мен беше деликатес след 8 дена предимно на вода и овес.
Изядох всичко и бързо потеглих.

До село Рупча - нищо особено освен, че карах през цялото време.


Придържах се към маркировката, което не беше трудно.
Когато влязох в селото вече ми замириса на море - не знам дали заради относителната му близост или заради филма "Васко да Гама от село Рупча".


Тъкмо си мислех това и ето - от един завой на селската улица, иззад магарешка каруца се задава и самият Васко да Гама с целия си блясък - около осем годишно хлапе с раздрънкан велосипед и прашни боси крака.
Би една контра, която вдигна пушилка и подплаши съседските гъски. Гледаше ме с нескрит интерес.
Мълчаливо осъзнаваше, че траекторията на моето пътешествие случайно пресича неговата естествена среда.

Мисля, че това дете инстинктивно разбираше идеята и смисъла, и нуждата на човек да пътешества...за разлика от другите местни, на които задавах въпрос за пътя, а те ми отговаряха с въпроси и наставления - "защо ти е да ходиш еди къде си, то е много далеко, роднини ли имаш там? Стой тука, то следобяд ще вали, къде си се забързал, я се виж какъв си кален. Това колело оф-роф ли е? Те ходят там хората, ама с мотори и джипове и не са сами като теб - да ги изядат мечките и да се загубят в тъмното. Ами ако спукаш някоя гума, какво ще правиш, а?! Я слез надолу по шосето, оттам на рейсът и ей-го де'й морето. Тъкмо няма да се мориш..."

Хванах уличката, която беше маркирана и водеше към кръчмата.
Васко да Гама ме следеше от разстояние.
Пред кръчмата местните играеха белот и говореха на турски.

Като ме видяха, играта спря и всички се вторачиха в мен. Аз поздравих, те само кимнаха мълчаливо.
Влязох жаден и уморен, но победоносно в хладното кръчме. Навън слънцето пържеше. Коментарите на картоиграчите под тентата отвън продължиха на турски.
Вътре в кръчмата, която беше същевременно и магазин пазаруваха две жени с галоши, шарени шалвари и забрадки. Отсреща през прозореца се виждаше минаре.
Нямам нищо против турците, но в този момент си помислих, че ако сега не мога да си поръчам една студена бира на български език, или усетя друг признак на дискриминация в милата ми родина, едва ли ще мога да въздържа реакцията си. Нищо подобно не последва, обаче. Поисках си бирата, продавачката мило се усмихна и ми отвори изпотена бутилка "Бургаско". А отвън ми направиха място на масата с белота. На много други места не получих това отношение.

Тази почивка ми беше като награда за бързо изминатите километри. От Рижки проход тръгнах в 8 сутринта, сега беше 10.40ч., пиех студена бира и слушах как в турския език най-вероятно няма дума "ре-белот".(то и на български няма)
Отново се появи Васко да Гама, този път - като предводител на дружина босоноги колоездачи. Захвърлиха си колелетата безразборно по мегдана и наклякаха в полукръг около мен като чакали. Гледаха ме мълчаливо и настоятелно. Усмихнах им се. След миг пред мен грейнаха няколко усмивки със сменящи се зъби.
Допих си бирата, казах "Довиждане" и запалих гумите към Дъскотна.
След мен дрънчаха колелата на Васко да Гама и неговата тайфа.

Пътят стана асфалтов и бързо увеличих разстоянието до малолетния бъдещ пътешественик и роднот му село.
Носех се като вестник пред буря. Бурята наистина идваше, но беше още далеч назапад.
Следваха селата Планинец

и Дъскотна.

От Дъскотна - черен път през дъбова гора до село Добра поляна.


В тази дъбова гора минах покрай цигани дървосекачи. Май им смутих обяда, защото станаха прави, мирно - единият с краставица в ръка и пълна уста ме пoпита:
- Къде бе, къде отиваш насам?
- За нос Емине - отговарих (тъкмо бях минал покрай една маркировъчна табела "Нос Емине", закована на един дъб).
- А...? Емине? Че то май ей-там има един нишан, ама де'й туи, аз не знам... Тоз път не е за Емин. Той води в едно село. Объркал си.
- Добре - отговарям и продължавам с пълна газ към с. Добра поляна.
Следват километри черен път, подсичащ северните склонове на възвишението "Мандренски рид". Има много чешми. На местните турци явно им е обичай да ги строят в памет на някого или за "халал". Добър обичай имат хората.

Неочаквано пресякох асфалтов път. Отдругата му страна - отново маркировка. Последвах я и потънах отново в гората, този път за кратко.

След няколко километра, може би три, влязох в село Добра поляна.
Минаването през селата ми е като културно преживяване след толкова време изолация в гората. Абе, не се оплаквам, точно това исках - и самотния дълъг път, и краткото общуване със себеподобни от време навреме.

Село Добра поляна изглеждаше безлюдно. Може би хората подремват на сянка в къщите си. То в тая жега какво да правят, като се наобядват. Поне да изчакат да разхлади следобед.

Минавах като странник по главната улица на опустялото село. Ручейчета пот текат по челото, слепоочията. Шапката ми е наквасена и солена. Влиза ми в очите и щипе. Мухите само това и чакат и ме съпътстват като електрони, които обикалят по своите орбити около атомното ядро.
Усетих лек, приятен повей откъм запад. Погледнах тревожно хоризонта. Страшна буря идва. Повечето хора май ще ги изненада.

В двора на една къща съзрях дебела баба с шалвари, която люлееше бебешка люлка под един орех. Питах я, дали това село наистина е Добра поляна, за да се ориентирам къде точно съм по картата и колко километра са до с.Сини рид. Бабата само ме гледаше. По-скоро приличаше на лют сливенски войвода хайдутин, отколкото на баба на бебето в люлката. Двете й вежди се събираха в една, с живописна космата извивка над носа, което придаваше на лицето й суровостта на древен примат, а на мустаците й можеше да завиди и самият Панайот Хитов, който, ако застанеше до нея, би изглеждал като тийнейджър виетнамец.
Та жената потвърди, че селото наистина е Добра поляна, но ме посъветва да не ходя до село Сини рид, защото е много далеч. А пък, сакън, след това да хвана пътя за с. Козичане.
-Я, синко, по-така яваш-яваш, не се напиняй толкова, да не ти свърши барутя, пътя свършване няма.

Предполагам, че тя не беше ходила до сега през дългия си живот по-далеч от Козичане. Това може би е границата на познатия й свят и е нормално в нейната представа да изглежда почти недостижимо далеч.
Пиша това не за да се присмивам на хората, а за да подготвя четящитя, ако реши да мине по тези места, да знае колко достоверна информация може да получи от местните и да прецени до колко да я взима под внимание.
Другата причина да опиша с ирония тези кратки срещи и диалози е, че според мен е жалко за теб самия, да нямаш представа за мястото, където живееш.
Защо други хота толкова отдалеч търсят пътя към него?
Човеко, трябва да опознаеш света, започвайки с това, което е най-близо до теб, това, което смяташ за твое родно място!

Малко се отклоних, но това бяха мислите в главата ми, докато карах към с. Сини рид.
От тези мисли ме измъкна поредния повей на вятъра. Приех го като сигнал за тревога.
Погледнах нагоре и що да видя - небето зад мен беше с цвят на олово. Бурята напъваше с адска сила.
Газ - колкото може.

Слънцето угасна и изведнъж стана студено, плътен вятър ме подпираше на силни, кратки пориви, дърветата започнаха да скърцат и да хвърчат листа и клони.
Гърдите ми се пълнеха със леден бурен вятър и с адреналин. Вихърът си играеше с мен и аз с него. Да видим кой-кого!
После си мисля - няма такова нещо "кой-кого".
Бурята ще вилнее и ще отмине, а аз няма да спра и ще замина по пътя си, след нас ще останат само накъсаните клони и дирята ми в мократа земя, защото вече заваля.
Заваля и то яката! За животни и хора с обратна захапка имаше риск от удавяне. Едвам смогнах да си сложа калъфа на раницата продив дъжд и да си вържа шапката да не литне. Капките чаткаха по лицето ми все едно карах зад камион, който зимата посипва пътя с пясък и сол.

...Бурята изпя свойта зла песен и отмина на изток. Слънчев лъч като меча на Дарт Вейдър разпра слабото място между два сърдити облака и направи жълто петно на земята зад мен. Миришеше на гъби, билки и на поизмитата от дъжда пот на шапката ми.

Обаче се бях загубил. Нищо. Посоката е ясна и гората не е много гъста, ще карам, докато отново пресека маркировката.
Наострих си сетивата и - търси, Райко, следи по дърветата, по земята, напред, настрани!
В главата ми досадно звучеше глупавия хит "Съчки събирам, съчки намирам" и изведнъж, какво съзирам - четири броя черни прасета, но пушка не намирам!
Как да намеря, като не нося. Нали съм еко-турист, ходя по еко-пътеки. Пуснах внимателно колелото на земята, залегнах в мократа трева, отворих безшумно раницата, извадих фотоапарата и щрак, щрак, щрак...правя 4 снимки на единична, а те не усетиха, че станаха фотомодели. Лесна победа, викам си. Или аз, девети ден в гората съм влязъл в хармония с нея, или тези прасета не са ги обучили добре как да оцеляват в свинския тренировъчен лагер.




Имаха късмет, че фотоапарата ми не е руски, че тогава можеше да има вградена цев 7,62; сгъвам приклад и оръдие с напалм, за да ги опърля после.
Забавлявам се... Прасета, к'во да ги правиш!

А, ето я маркировката на едно дърво - газ!
Онея пък се разбягаха.

Пътят е много приятен през целия ден. Неусетно стигнах с. Козичино:

Първото село след Рупча, където хората разговаряха помежду си на български.И знаеха за Планинския маршрут на дружбата Ком-Емине.

Това е на излизане от Козичино, след като изпих една бира в кръчмата. Вижте вятъра:

Дали идва втора буря?


Продължих - нататък е много приятен почвен път, километрите летят:


Обхвана ме детско нетърпение - тази вечер съм на морето.



След връх Погледец с високата кула има няколко километра асфалтов път - право надолу и на изток.

Тук вдигнах 72 км/ч.
Исках да пристигна преди залеза.
Асвалтовият път се изоставя и се продължава по черен. Тук - там има маркировка и табелки с надпис "нос Емине". Те ми действат като пресни следи на ловджийско куче.
На едно надолнище прекалих със скоростта. Влязох в един коловоз и се опитах да изляза. Приложих всички хватки, които знам за излизане от коловоз, но не помогнаха. Излязох, но летейки напред и настрани. Приземих се на тревата под остър ъгъл и доста се влачих с единия крак нагоре и разперени ръце, за да не се търкалям, а само да се плъзгам.
Ето го и първото ми падане. Идеално беше. Добре че беше трева. И на колелото нищо му нямаше.


Взех го и закуцуках към нос Емине. Тогава си казах "Бързаш, бързаш, за една секунда опвече или по-малко, а може от бързане да не стигнеш"

От тези черни мисли ме избавиха двама поляци - мъж и жена. Срещнахме се, те попитаха за вода. Аз не носех, но се заговорихме.
Оказа се, че правят същия маршрут, но наобратно - Емине-Ком. Много се зарадваха на срещата ни, мисля, че им бях полезен с информация за маршрута.
Изглеждаха като маратонци, имаха хубава екипировка, но се бяха хвърлили на произвола на съдбата. - без карти, без информация, разчитайки само на маркировката по дърветата.
Бяха ми много симпатични, знаех, че няма да се справят без карти и затова им подарих моите 7 броя. Исках да успеят да завършат прехода и да останат с незабравими спомени от България, а не да се откажат заради липсващата маркировка.
Показах им снимки на по-важните и по-красивите места от Балкана. Бяха много впечатлени.
Искаха по-скоро да стигнат до тези красоти. Все пак предупредих ги да не ги подценяват. Преходът е велик, красив, но и много тежък...

Морето ме чакаше. Не биваше да се бавя повече. Слънцето слизаше все по-ниско, а аз имах още път.
Забравих за разумните скорости. Карах колкото мога и малко повече. Мускулите ми бяха набъбнали, погледът ми се беше изострил, реакциите ми бяха светкавични. Влязох в неповторима хармония със себе си, крайният резултат от която беше максимум скорост и неповторимо усещане за щастие и свобода.
Представях си, че съм див кон.
Казвах си: "Целта е в самия път, а не в края на пътя, към който така стремглаво препускаш".
И продължавах: "Именно. Не се стремя единствено към крайната цел. Стремя се да извървя пътя си така, както искам!"

Излязох на Поморийския проход - последния старопланински проход. Тръгнах по шосето на север.
Веригата ми скърцаше ужасно, но бях решил - никакво спиране.
Маркираният път напуска шосето на един ляв завой. Последвах маркировката и почти веднага навлязох между палатки и коне на цигански катун. Без малко с глава шях да скъсам една жица с пране. Навдох се в последния момент и намалих скоростта, за да видя от къде да изляза.
Някаква циганка грубо ме попита, какво търся тук, а едно циганче (току що научило се да говори) ми каза: "Дай пари!"

-Как ли пък не!
Аз си карам по пътя, който е направен за каране и за вървене, а не за бивак на цигански катун.

Както и да е. Продължих с добро настроение. Морето се виждаше.


Оставаше още много малко. Пристигнах по-бързо, отколкото очаквах.




УСПЯХ преди залеза.

Тръгнах сутринта в 8ч. и вечерта преди 20ч. бях на фара на нос Емине.
Дванадесет часа - най-краткият ми преход до сега. В същото време, най-дългият като разстояние.

Снимки на фара, къпане в морето, носталгия 'що тъй бързо свърши преходчето, въпроси от сорта: "А сега накъде?"...
- Как къде?! Към София, столицата на България.
Каква столица бе, нали Хемингуей е казал: "Всичко, което не е на море, е провинция".




Добрах се до местната кръчма, Две бири "Бургаско", след което осъзнах, че май съм уморен и ще е добре да си лягам.

Да си лягам, ама къде?!
- Как къде, щом си на морето без предварителна резервация, значи си хипар. А хипарите спят на открито и слушат Юрая Хийп.
Тогава нека да е по хипарски - и хубаво място си намерих, на завет и с изглед към морето, и огън си запалих. Запасих се с много сухи дърва за през нощта, дори тихичко си попях Джулай морнинг.

Беше най-уютната ми нощувка.

КРАЙ.

[kojota]

Ех свърши - пак избягах от офиса за малко с разказа ти !
Благодаря !

[skipper]

Евала!

[Watanabe]

Бахти кефа! Невероятен разказ... сякаш и аз бях тихо край този последен лагерен огън и чувах как Райко си припява "тhere I was on a july morning ..."

След целия разказ, кулминационната снимката на Райко на фона на нос "Емине" носи страшен заряд!

[Runaway]

Чета и...колкото пъти и да го прочета - настръхвам. Чета и пулсът ми се ускорява много!!
Чета и въздухът жужи, сякаш минава електричество по него.
Чета...и незнам защо, очитеми се насълзяват..
Сигурно съм субективна...

Не мога да го измълча!
ОБИЧАМ ТЕ!

[boris_borisov]

Като си помисля само каква огромна загуба за всички нас щеше да бъде, ако Райко не беше написал тоя разказ... а близо беше да не го направи Сега се чудя кой е по-добър - Райко, планинския карач или Райко - писателя Но дали едното или другото, няма значение - радвам се, че го познавам!
Вероятно много хора сега ще бъдат мотивирани да тръгнат по неговите стъпки и по тоя невероятен маршрут. Но, един неангажиращ съвет от мен - хора, не правете като Райко! Ако за него да тръгне на такъв път без вода и кибрит е просто допълнителна тръпка, то за повечето от нас това може да се окаже опасно неприятно Ако търсите пример как се минава това трасе, то по-безопасния и сигурен начин е описан в разказа на Иван (cholla) - перфектна подготовка и перфектно изпълнение. А Райко е едно дете на природата, приключенец и авантюрист, романтик и силен мъж, на който много от нас (сигурен съм в това, а и аз съм един от тях) искат да приличат, но за съжаление нямаме това щастие Така че, подготвяйте се внимателно и следвайте стъпките на Райко, но не правете нещата като него
Райко, кога ще настъпи моментът, в който ще може да се каже със сигурност, че съм спечелил баса?

[EmZo]

Браво Райко! Невероятен разказ. И последната част прочетох с огромно удоволствие! По нея, след отбивката от шосето при Козичино (Или както е старото име на селото Еркеч) съм го минавал и аз 2 пъти, даже веднъж с Николайчо и чаках разказа за нея с нетърпение. Още веднъж голямо благодаря за чуденсите разкази!

[Rayko]

Борка, естествено, че съм авантюрист, за това толкова се радвам на живота. Тя цялата тема КОМ - ЕМИНЕ е за хора, на които приключението им е в кръвта. Аз въобще не съм за пример на разумните, защото за мен рискът е един от ярките цветове на иначе сивия делник. Истинското съвършенство е, когато човек добре се познава, не се страхува да рискува, защото знае как да спечели, пък ако се наложи - и да умее да губи. Дали ти и аз владеем това изкуство? - Може само да предполагаме.
За сега баса го печелиш ти, освен ако някой Роско не се включи, с благородната си мисия да вразумява.

П.С. Благодаря на всички за подкрепата.
Tрогнат съм от откровението на Лора.
Със силните и смелите, ще се видим на ръба.

[sensation_blue]

За да не повтарям няма да казвам колко невероятно ми подейства разказа на Райко И не само неговия ... имам една идея - ако някой има връзки с някое издателство можете да съберете всички разкази от тук за КОМ-ЕМИНЕ и да включите може би и пешеходните - най-добрите и да издадете нещо като пътепис. Аз ще съм първия, който ще си я купя
Определено такива разкази трябва да се споделят с повече хора!
Евала на всички ви Райко - цепиш мрака!

[kvelikov]

...Заваля и то яката! За животни и хора с обратна захапка имаше риск от удавяне...

Удави ме ти - в смях, мечти и точене на курбели!
Голям агент - евала!

[maratonec]

Як преход, як разказ - евала!

Дано се срещнем по баирите догодина!

[nicky bike]

Райко, харесва ми всичко написано и много ми липсват разказите ти карайки заедно. Надявам се ,че разстоянието няма да е причина за съвместни мероприятия.

... По нея, след отбивката от шосето при Козичино (Или както е старото име на селото Еркеч) съм го минавал и аз 2 пъти, даже веднъж с Николайчо ...

... не само той и съпругата му беше там, а да не казвам в колко се прибрахме...

[cholla]

Беше голямо удоволствие от разходката с теб, Райко!
Поляците, са били на г. Кръстец няколко дни преди мен. Като големи веселяци ги описаха хората от ЖПТ-о, имало е салатки с ракийки и много смях! Гара Кръстец

Имам спомени от лятото, че Папи щеше да разказва и той за преминаването си...

Разказа се бави, защото до 20-и море, после бях и малко на картофен туризъм, да поскубя бурен на Пирдоп... Сега се стягам да ходя на Свищов, ходя по интервюта за работа....Та като остане време, обещавам да споделя дори и малкото снимки и изживявания, дето имах

Айде Папи зима е, виното взе да свършва... байк историйки ми се слушат
Ивеца, хубаво ще е и ти да си припомниш случките писменно

[anide]

Огромни благодарности за трите разказа! Удоволствие беше да чета за приключението ви! Веднъж, че ме върна 25 години назад, когато и аз с група съученици преминахме пеша по маршрута и втори път – запали ме по идеята да се направи с колело.
Имам и няколко въпроса.
1. Силно впечатление ми правят сроковете за преминаване – то е ясно, че физическата подготовка трябва да е на ниво, но все пак дотолкова ли дава предимство велосипеда /около 100км средно на ден/ или се дължи на вашата извънредна тренираност? Според вас дамска група със средна физическа подготовка /в смисъл активно движение през всички сезони/ колко км на ден, средно, би трябвало да предвиди – 50-60км възможно ли е? А 70км?
2. Когато ние преминахме маршрута, беше по случай 25 години от първия поход, който правят учителите Георги Войников и Кръстю Ников с група свои ученици, като оригиналната идея на този първи преход е ТИМОК – ЕМИНЕ, по гръбнака на Стара планина, изцяло в територията на България. След затварянето на границата с Югославия /по комунистически причини/ този участък от маршрута от Тимок до Ком става забранена зона и така трасето придобива популярност като Ком-Емине. В чест на 25-годишнината нашите учители се бяха амбицирали да го повторим в оригиналния му вариант и част от организацията беше да ни разрешат! да преминем „забранения” участък. Много хора съдействаха тогава. Включително родителите на някои от нас, които сами бяха участници в този легендарен първи преход и пазеха спомени като за едно от най-големите приключения в живота им. Е да, тръгнахме от Тимок. Първа застава, Втора застава и... ненадейно пристигна забрана да продължим. Някой беше решил, че двайсетина 16-17-годишни гимназисти сме потенциални бегълци през границата и...последваха разправии, обяснения, че имаме разрешение и т.н., но НЕ! – „Можете, но от Ком” и „това ви стига.” Та така, тогава ние не успяхме. Сега, когато тези ограничения не същтествуват, ме учудва, че никой не е опитал да повтори оригинала. Доколкото мога да смятам, това лято ще стана 50 години оттогава. Та, въпросът ми е: Бихте ли преминали маршрута в оригиналният му вариант, както се пее и в песента, написана специално за този първи поход „...от Тимок до Черно море...”?

Още веднъж: Благодаря за великолепните истории!!!

[boris_borisov]

Ще се опитам да дам отговор на въпросите ти, така както аз виждам нещата.
100 км на ден средно все още никой от нас не е могъл да постигне Но все пак Иван (cholla) е бил доста близо до 90 км средно дневно. Не е бързал целенасочено обаче, тъй че е напълно възможно при добро време и желание да достигне тия километри или дори да ги надвиши. За Райко също съм сигурен, че може, просто по време на неговия преход той се замота много зверски на два пъти и загуби повече от ден, а и времето беше кално и влажно. Не е много коректно обаче да се поставят цели като това да се минават 50 или 70 км на ден, защото дневния преход зависи много от релефа на терена, от местата за нощувка, от наличието на водоизточници и храна и т.н. Например, за не много трениран човек ще е добре, ако за един ден стигне от Добрила до Тъжа през Купена, но там разстоянието в км е смешно малко. Същият този човек сравнително спокойно може за един ден да стигне от Рижкия проход до Емине, което е над 120 км.
Ако се преследва бързо преминаване (10 дни или по-малко), добрата физическа подготовка е задължителна, убедих се лично в това Ако целта е пътеката да се премине за 15-20 дни, тогава вероятно може да се мине дори без специална подготовка (все пак говорим за около 40 км средно на ден, при това с колело, нищо не е). Аз лично, почти без подготовка, успях (почти) да го мина за 12 дни, но от получените контузии още ми държи влага
За тръгване от Тимок и защо това почти не се прави, се сещам за няколко причини. Първо, наложената традиция началото да е от Ком. Второ, липсата на маркировка, хижи (места за нощуване) и утвърдени туристически пътеки в участъка от Тимок до Ком (причината за тия липси, мисля, че е ясна, гранична зона). В резултат на това, второто, посочения участък е все още слабо посещаван от туристи, доста див и обрасъл. А преминаването с колело през къпинаци, мисля, беше достатъчно убедително обяснено от няколко източника колко е приятно
И все пак има хора, които тръгват от Връшка чука. Ей тука http://www.pohod.seemybulgaria.net/ едни юнаци са описали 35-дневния си поход през 2008-ма по цялото било (почти). Не им е било никак лесно до Ком...

[4getcredo]

В резултат на това, второто, посочения участък е все още слабо посещаван от туристи, доста див и обрасъл. А преминаването с колело през къпинаци, мисля, беше достатъчно убедително обяснено от няколко източника колко е приятно
И все пак има хора, които тръгват от Връшка чука. Ей тука http://www.pohod.seemybulgaria.net/ едни юнаци са описали 35-дневния си поход през 2008-ма по цялото било (почти). Не им е било никак лесно до Ком...

Не съм бил конкретно по местата от Тимок до Ком, но от други карания по западната ни граница, имам по-различни впечатления. Диво е, няма култивирани в туристическия смисъл места, но т.нар. прикриващи гранични пътища са в много добро състояние, защото се използват активно от гранична полиция. Говоря на база на опита си от Руй, Руен, Влахина, Малешевска...

Попрочетох от пътеписа, който си посочил... и май това не важи за този участък

[Rayko]

Понеже пиша бавно, вече са ме изпреварили, но все пак го пускам този пост. Това е още една гедна точка, макар и подобна на предните, с които съм напълно съгласен.
@anide, относно първия въпрос:
Ще ти отговоря, но се страхувам да не те подведа. По-точен отговор може да ти даде някой, който освен маршрута, познава и възможностите ти (и на твоите спътници).
Според мен, физиологията на човешкото тяло позволява то да изминава на самоход по 50 - 60 км на ден, в продължение на дни и седмици. Но има допълнителни условия, които могат да оганичат свободата на придвижване в пространството:
1. Количеството на багажа
2. Травми и износвания на ставите
3. Загубвания
4. Километрите са абстрактно понятие в планината - т. е. има дни в които се събира голяма денивилация, или други незгоди (бури, жега, тръни, кал) и така прехода се скъсява като разтояние, а се удължава по време.
5. Скоростта на придвижване на групата е равна на скоростта на най-бавния (иначе няма да е група)
Сигурно тези неща са ти добре известни, припомням ги за всеки случай.

Относно колелото - това е въпрос на избор.
Лично на мен ми помага, защото когато го нося, скоростта ми не намалява, а когато го карам, освен че съм по-бърз, то ме предпазва от подбиване на стъпалата, пък и е по-забавно. Колелото, за да ти е приятел в планината, трябва да ти е удобно за тикане или носене и да е надеждно. Иначе се превръща в омразен товар.
Ще изкажа още един довод в полза на колелото:
Жена ми е твърде ангажирана в работата си, освен това имаме малко дете, следователно тя въобще не тренира. Ако я накарам да отидем някъде пеш, сигурно ще се умори бързо, но с колелото няколко пъти е правила обиколката на Витоша - 100км от раз, без загрявка.
Пак казвам - всичко, което написах до тук, е моята истина. Ако сериозно решиш да правиш този маршрут с колело, потърси и други гледни точки.

По втория въпрос:
Замислял съм се за варианта - вр.Миджур - н.Емине. За сега ще си спестя отсечката Миджур - Ком, защото прехода ще стане по-дълъг, а аз не разполагам с време. Аз за това бързам, не че няма да ми е кеф да го мина с група, лежерно, с огньове вечер.

[did]

дотолкова ли дава предимство велосипеда /около 100км средно на ден/ или се дължи на вашата извънредна тренираност?

Без да претендирам за експертно мнение, понеже от 2004 година постоянно наблюдавам поведението на велосипедисти в планината, мога да го обобщя така:

1. Добре трениран колоездач с качествен и ЛЕК велосипед е мнооого по-бърз по пресечен терен от добре трениран пешеходец в дълги преходи (не в спринт!). Разликата е в пъти в полза на колоездача!!!
2. Колоездач без велосипеден опит само би направил ритуално харакири, дори и със супер велосипед, ако реши да прави Ком-Емине и там да се учи на техниката на каране, бутане и носене на колело в планината. По-добре вместо велосипед да си носи бойлер. Поне бойлерът се ремонтира по-лесно, за да става за носене.
3. Добър ПЛАНИНСКИ (не шосеен!) колоездач с калпав (или ТЕЖЪК) велосипед е съвсем малко по-бърз от пешеходец, само дето носи 15 кила багаж отгоре, което понякога пречи, но понякога помага.

Извод:

Само велосипед не е достатъчен. Трябват опит и велоекипировка. Велоекипировката няма нищо общо с екипировката за пешеходен преход. Опитът от велопреходи също няма много общо с опита от пешеходни преходи. Предизвикателствата са напълно различни.

Ако тази разлика не е ясна, носенето на тия 10-15 кила желязо отгоре няма да помогне, а ще пречи.

Втори извод:

Велоссипедът може да ти ускори прехода, но може и да се окаже бойлер в раницата. Зависи дали умееш да го използваш навсякъде, където би могъл да е полезен.

[Анелия]

Жена ми е твърде ангажирана в работата си, освен това имаме малко дете, следователно тя въобще не тренира. Ако я накарам да отидем някъде пеш, сигурно ще се умори бързо, но с колелото няколко пъти е правила обиколката на Витоша - 100км от раз, без загрявка.
Пак казвам - всичко, което написах до тук, е моята истина.

Жена ти е някакъв уникален случай, но от това, което аз съм виждала, мога да кажа: дори спокойното каране на колело по асфалт отнема 3 пъти повече енергия от вървенето пеш. Виждала съм много хора, които вървят редовно, в добро физическо състояние са. Обаче като се качат на колело и 4 км баир по асфалт им се увиждат. Започва бутане по асфалт с 3-5% наклон и доста мъки. Така че според тръгването на някаква група хора, които не карат редовно и много, би била обречена на неуспех. Има много фактори в планината, част от които могат да се усетят като се мине пробно 1 или 2 участъка.

[vpravov]

Виждала съм много хора, които вървят редовно, в добро физическо състояние са. Обаче като се качат на колело и 4 км баир по асфалт им се увиждат.

2. Колоездач без велосипеден опит само би направил ритуално харакири, дори и със супер велосипед, ако реши да прави Ком-Емине и там да се учи на техниката на каране, бутане и носене на колело в планината. По-добре вместо велосипед да си носи бойлер. Поне бойлерът се ремонтира по-лесно, за да става за носене.

Анелия, мисля че did казва същото с тази точка. Все пак опитът с колело в планината, не е само "пазенето на равновесие" върху въпросния велосипед. Опит е:
-как да дишаш;
-как да се нагодиш на ритъма на конкретния терен;
-как, колко и къде да настъпиш "педала";
-ако се чувстваш в недобра форма - доколко да се натовариш, за да запазиш сили и за утре;
-и тн.
Много са различни ходенето и колоезденето. Дори и мускулните групи, които се натоварват основно.

[PtD]

мога да кажа: дори спокойното каране на колело по асфалт отнема 3 пъти повече енергия от вървенето пеш. Виждала съм много хора, които вървят редовно, в добро физическо състояние са. Обаче като се качат на колело и 4 км баир по асфалт им се увиждат.

Не съм съгласен и по двете точки: Първо, карането на колело в що-годе сносни условия икономисва енергия в сравнение с ходенето. Второ, пешеходците виждат зор да качват баири с колело поради различното натоварване на мускулите - при ходене се натоварват по един начин, а при колоездене - по друг. Извод - трябва си специфична тренираност за колоездене, която е различна от пешеходната (понеже и самото натоварване е съвсем различно).

[Watanabe]

Абе какво ходене пеша...??? Аз откак въртъ педалите въобще не ми сe буха пеша по пътеките. Щъкам пеша само като се съера с пешаците - туристи. И като видя един хубав черен път и като си представя че вместо пеша мога просто да го извъртя и едвам го преживявам това.

[Анелия]

Не съм съгласен и по двете точки: Първо, карането на колело в що-годе сносни условия икономисва енергия в сравнение с ходенето. Второ, пешеходците виждат зор да качват баири с колело поради различното натоварване на мускулите - при ходене се натоварват по един начин, а при колоездене - по друг. Извод - трябва си специфична тренираност за колоездене, която е различна от пешеходната (понеже и самото натоварване е съвсем различно).

И по двете точки си съгласен, само дето никът ти предразполага да изразиш несъгласие
Аз не съм говорила за ефективност, ами колко калории се горят когато караш колело и когато ходиш пеш. Много ясно, че колелото е много по-ефективно. Но изисква повече усилия. Освен това човекът пита за жени "със средна физическа подготовка", но не споменава дали въобще карат колелета. От там и твоят извод, че за да минеш К-Е с колело, трябва да си карал колело, а не да си бягал, плувал или гребал по реката. Да не говорим, че условията на К-Е са далеч от "сносни" в смисъла, в който ти употребяваш думата в момента.
@vpravov, всички хора дотук казахме едно и също, но то е защото искаме да предпазим хората от неразумни постъпки
Нищо, че разводнихме малко темата на Райко, все пак се получава хубава дискусия относно маршрута, неговата трудност и предизвикателства