КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото
Публикувано на: Чет Дек 09, 2010 8:49 pm
Защо човек има нужда от пътешествия?
За да опознае света? Себе си? За да намери нещо? За да остави следите си?
Човек, когато поеме по дългия път, се чувства свободен. Яхне ли буйния кон на свободата си, значи е щастлив. Докосне ли се до щастието, понеже то е за споделяне, му се иска да остави нещо добро от себе си (поне там, откъдето е минал). Направи ли това, значи е станал още по-човек! Или, както са казали хората - "Човекът е човек, когато е на път!"
Не знам дали скромният планински маршрут на Дружбата "Ком-Емине" заслужава чак толкова патетично представяне, но със сигурност мога да го нарека един етап от пътя, които обикаля света! Макар и не много дълъг, той дава възможност на човек и да се умори, и да помъдрее, и да остави следи, и да види чуждите, и да се подмлади,... Нали знаете тази част от теорията за относителността на Айнщайн - "Времето тече по-бавно за този, който се движи", в резултат на което той остарява по-малко от другите, които статично наблюдават движението му. Шегувам се естествено - важен елемент от тази теория е това, че скоростта на движението трябва да бъде близка до тази на светлината. Аз такава скорост не мога да поддържам дълго, но въпреки това мисля, че пътешествията добавят нови мигове към младостта на живота. И то тези мигове не са на килограм, ами имат качествена стойност!
Идеята за този преход (по-скоро мечтата ми) се роди още преди 20 години по следния начин: Аз съм роден в Габрово и когато бях ученик с двама мои приятели, Цвятко и Христо, често бродехме по централната част на Балкана - Узана, Мазалат, Тъжа, връх Ботев... Тогава за първи път видях култовите табелки сочещи на изток с надпис "Ком-Емине". Мечтаехме си и понякога превехме по-далечни и трудни експедиции, но тази я отлагахме за по-късно, като пораснем, потренираме повече и имаме повече време.
Сега ми е носталгично смешно. Двайсет години по-късно животът ми е седнал с дебелия си гъз на врата и не мога да мърдам. Какъв Ком-Емине, какви тренировки!? И аз сега какъв съм - смачкан от живота човек или мечтател?
Жена ми Лора ме научи, че ако не си откраднеш малко свобода, няма кой да ти я даде. И така напоследък аз станах един крадец на свободи и то - рецидивист. Лора е мой съучастник, въпреки, че ми роди син и така малко ме затруднява.
Подбудителите на "престъплението" са Светлин и Зарко, които не познавам лично, но така добре бяха описали своето приключение тук във форума и приложили много снимки, от които ми текоха лигите цяла зима. Тогава реших, че вече е време за Ком-Емине и планирах своята голяма кражба на свобода за юли или август.
През пролетта в съучастие с лицето Борис Борисов (също обвиняем по делото Е3) и по дпомогнати от Лора, която ни закара до Витиня, направихме една част от прехода - Витиня - х. Чавдар, с тренировъчно-проучвателна цел. Експедицията беше успешна и тайнственият път от Стъргелската мандра до Етрополския проход точно по маркировката беше открит.
Ето че дойде юли. Борис Борисов рече и отсече: "Тръгвам, пък каквото сабя покаже!"
Няколко дни по-късно трябваше да тръгна и аз. Но пуста работа - не мога да вдигна глава. На всичкото отгоре ме заболя и зъб. Още малко Борис ще се върне, а аз още не съм тръгнал.
Тогава жена ми ме вразуми за пореден път - "Ти работата до края на лятото няма да я свършиш, така че я остави веднага!"
Намери ми двама заместници, записа ми по спешност час при зъболекар и изобщо тикна ми свободата в ръцете с думите "Щастлива съм, че ти помагам да осъществиш мечтата си."
Всичко беше уредено - на 10-ти юли след работа потегляме заедно с бебето към х. Ком.
Обаче 10-ти юли беше събота - работа много, но аз работех като лъв, за да тръгнем уж по-рано. Приключих чак към 20ч. След това набързо събиране на неприготвания ми багаж (аз винаги така правя - екипировката си я събирам в последния момент). Пътя до х. Ком и той е доста дълъг - пристигнахме през нощта, но хижата работеше. Даже гостуваха цигани музиканти, може би Берковската духова музика :-)! Детето се разсъни, не ще да спи, Лора се включи на хорото, а аз си намествам очилата и уморен гледам часовника. И после уж си легнахме, ама заспахме ли - не питайте.
ПЪРВИ ДЕН - 11.07.2010г.
Ком - Мургаш
Събудих се в 5.30ч. Много ми се спеше. Нямах сили да стана от леглото. Мислех си, че не е добре да съм уморен още преди да тръгна, но се надявах Балкана да ми даде сили. Поне винаги до сега е било така. Съдбата помага на силните и смелите, а не на мрънкащите и недоволните.
Бях планирал да тръгна поне с час по-рано, така че трябваше да наваксвам.
Вдигнах колелото на рамо и се устремих нагоре по стръмната пътека в гората. Представях си, че се изкачвам през две стъпала по стълбище - любимо упрежнение.
От хижата до края на горския пояс ми отне по-малко време от очакваното, но не успях да се разсъня напълно. Затова бях леко сърдит на себе си и на света.
Изкатерих се до седловината на билото, а там: "Ах, каква синева сме забравили някога тука".
Планината ми се усмихна.
Усмихнах се и аз.
На мига всичкото лошо ми слезе от раменете и изчезна безсилно. То било много тежко да си кофтар.
Може би в резултат на дъждовете, които се изляха през поседните дни, тревата имаше онзи специфично зелен цвят, който е характерен само за пролетта.
Аз мислех, че синьото и зеленото не си подхождат, но Господ, като най-великия художник, беше съчетал в неповторима картина - синьото небе и устремените към него зелени върхове. Всичко тук е в хармония. Чувствах, че съм на свято място.
Тясната пътечка, водеща на запад към връх Ком, ме канеше да подкарам по нея.
Наоколо имаше коне. Отначало бяха предпазливи, после - любопитни и накрая развяха гривите си срещу вятъра заедно с мен.
Придружиха ме до подножието на върха. Аз се изкачих сам горе и се огледах настрани.
На северозапад планината си продължаваше още - границата между държавите нямаше власт над природата. На юг се виждаха Витоша и Рила, на севар - някъде далеч знаех, че е рака Дунав, която някой ден ще преплувам. А на изток зад върховете, които се синееха в далечината, ме чакаше морето!
На върха има паментик на Иван Вазов, на който е издълбан един негов стих особено подходящ за това място. Някой беше донесъл цветя. Хубаво е, че не сме забравили този велик българин. Свалям ти шапка дядо Вазов - ти си ми учителя по родолюбие!
Цветята бяха още свежи, значи някой е бил скоро тук. Я по-бързо да го настигна!
Часът беше 7.30.
Моето самотно пътешествие започваше сега!
Спуснах се лудо надолу по склона (то друг начин няма), с което подплаших конете, които кротко пасяха под върха.
Разбягаха се като диви мустанги.
От Ком до Петрохан е предимно спускане, но има някои участъци, които са много технични макар и кратки. Имах хубави спирачки, което ми позволяваше на стръмните спускания да не слизам от колелото. Краката ми бяха присвити в колената и дейсваха като амортисьори, за да мога да минавам през камъните и хвойната. Може би в резултат на това им действие, започнаха да ме болят колената. Явно никак не бях във форма. Болка, която не беше резултат от умора, а по-скоро сигнал за повреда. Пак ми се развали настроението. Още не съм тръгнал, а вече ме болят колената. Като съм такъв кекав, какво ще ме боли след още 100км.? А след 200..? Ако съм много упорит и продължа, дали няма трайно да си повредя ставите, които отдавна не съм тренирал, а сега изведнъж - 18 часови преходи! Много глупаво. Дали не е по-добре да се откажа, преди да стана бракуван кон?
Нямах право да се откажа. После самият аз нямаше да се уважавам. Трябваше да продължа, но по-разумно. Реших да пия вода навсякъде, където намеря, за да може организмът да си произвежда течност за смазване на ставите. Може да не е за вярване, но това подейства, макар и не веднага. По принцип почти не пия вода, което беше моята тактика за бързо придвижване на големи разстояния. Така не ми се налага да търся, да спирам, да наливам, да нося. Пък и не ожаднявам. Знам, че така не е полезно, но до сега никога не съм имал проблеми. Но явно от възрастта и липсата на редовно движение, пък и кафенца и вредна храна - организмът се е изсушил. Давай, Райко, пий много вода, по-полекичка и, ако Съдбата ти прости този път, може да не се усили болктата.
Стигнах до месността Големия мочур, където намерих вода. Оттук започваше хубав черен път чак до Петрохан. Беше надолнище - направо летях пo него. Само от време навреме спирах да си разтрия колената и да правя малко леки упражнения. На една скоростна отсечка от гората изскочи сърна. Уплаши се и хукна по пътя пред мен. Почти я настигах, а тя - по пътя. Накрая се сети и се шмугна между букачките.
Неусетно стигнах до превала на Петроханския проход. Не спрях. Пресякох пътя и продължих към х.Петрохан и после х.Пробойница.
Преди х.Петрохан до пътя има хубава чешма. Спрях за обилен водопой. Изядох си и порцията овесени ядки, която беше предвидена за днес. Знам, че и овесът е полезен за ставите, но сега не ми се обяснява защо.
По-нататък пътят преминава през заоблено голо било. Ако няма мъгла - има панорама.
Много приятно каране.
При червената локва напуснах пътя и се спуснах по пътеката през месността "Врелата".
Тук вече не можех да карам. Беше много стръмно, пък и пътеката почти липсваше.
Следва скоростно спускане към х.Пробойница по горски път. По -нататък - село Губислав, асфалт и после Гара Лакатник.
Малко преди селото настигнах човек с голяма раница. Намалих и го заговорих. Оказа се, че върви по същия маршрут и е последния от голяма група туристи. Днес им бил втори ден. Сутринта са тръгнали от Пробойница. Ето от кого са били цветята на паметника на Вазов.
Пожелах на човека "лек път" и засилих. След няколко минути минавах по едно от висящите над р. Искър мостчета. Часът беше 12. Дотук се вмествах в предварителния ми разчет на времето, но с болка в коленете, която се беше усилила след спускането от Червената локва.
Минах през гарата с намерение да обядвам, че после нямаше къде. Масите пред кръчмата бяха пълни с туристи от групата, която прави Ком-Емине. Беше доста горещо, а те пиеха изпотени бирички на сянка и ми изглеждаха малко сънливи. Тогава си дадох сметка,че и на мен много ми се спи още от вчера.
Отказах се да обядвам и реших да използвам времето, което спестя, за да дремна на х. Тръстеная. Поех по стръмния път към село Лакатник. Добре че не обядвах - реки от пот се изливаха от мен. Малко преди селото имаше чешма и аз я уважих. Не че бях жаден, ами заради колената. В резултат на което от мен изтече по-голямо количество пот, отколкото вода бях изпил.
От село Лакатник до х.Тръстеная минах по пътеката, а не по пътя. Мисля, че не сгреших, защото е доста по-напряко.
Маркитовката беше като цяло прилична с изключение на няколко места (примерно три), където имаше разклонение на пътя без какъвто и да е знак. Някак си по усет хващах правилното отклонение.
Беше около 2 часа, когато пристигнах сънлив пред хижата. Имаше хубава полянка - идеална за дрямка. Обаче ме досрамя да легна, защото там видях свои познати, които също бяха част от голямата група, правеща Ком-Емине. Помислих си - тази група така се е разкъсала, че първите, като пристигнат на Емине, последните ще са някъде преди Шипка. Реших пък тогава да хапна малко. Седнах под навеса и си извадих скромните запаси. В съседство до мен хижарят и някакъв посетител обсъждаха качествата на малиновото вино, което там се произвеждаше явно в големи количества. А някаква жена, която беше там със семейството си, не спря да се прехласва гласно по всичко наоколо, като всяко нейно възхищение започваше и свършваше с "Аууу!" - от полята с малините до висящата лига от муцуната на хижарското куче (което иначе беше много мило). Първо си помислих, че това малиново вино успява да зареди хората с щастие, ама после разбрах, че май не е от виното. Хубаво е, че по този начин й протича лудостта, но и дума не можеше да стане да дремна на фона на такива възвишени възклицания. Нарамих раницата и тръгнах да търся първата маркировка към х.Лескова.
От разказа на Светлин знаех, че най-напряко е през малиновата плантация, но реших да не прескачам оградата пред очите на всички и си минах от където трябваше - т.е. заобиколих всичките малини и разбрах, че май само аз минавам оттам. Пътят беше целия в шубраци и тръни и за някакво смешно разстояние от 500м загубих много време. На всичкото отгоре излязох от грешната страна на горното езеро.
Ако знаех утре колко време щях да загубя... в загубване, въобще нямаше да се ядосвам сега.
Продължих по пътя с леко изкачване нагоре и стигнах до тази мандра:
След това - в.Издремец, който се подсича от лявата страна. Характерното там е, че след като го подсечеш, маркировката прави рязък завой надясно и пак се връщаш към върха. Може би, ако има мъгла, би било проблемно място. Там не бях минавал никога преди и се изненадах, че маркировката така завива, а пътека почти няма - защото малко по назад имаше и то широка. Реших тука вече да дремна, пък кавото ще да става. Имаше една малка круша сред поляната и легнах на сянка под нея. Мухите веднага бръмнха като кошер - вие не знаете ли за кръвожадните старопланински мухи , по-зловщи са от кръжащи нат теб лешояди.
Обувките ми цял ден бяха мокри и ги разглобих да съхнат. Заспал съм на момента, дори сънувах. Събуди ме някакво тревожно чувство. Оловен облак беше застанал пред слънцето. Небето имаше много контрастна граница - от запад прииждаха тъмни облаци, които превземаха от синьото. Това обаче не пречеше на мухите. Обувките не бяха изобщо изсъхнали, но ги обух и потеглих веднага.
След в.Издремец се излиза по черен път с лек наклон надолу, който позволяваше по-голяма скорост. Така май му избягах на дъжда.
Озовал съм се някъде около Високата Чукла.
Без да се усетя съм преминал върховете Старо пладнище и Плато.
Следва приятен път, който минава покрай Горски дом Чукава
подсича от север връх Чукава, покрай
оброчището Свети дух излиза на плато от където много добре се вижда връх Мургаш. Денят отиваше към залез, а Мургаш още синееше в далечината. Уж пътят беше добър, а вече взех да се умарям и колената все така ме тревожеха.
След отклонението към х.Лескова се влиза в гора, от която не се излиза чак до Мургаш. Бях уморен, жаден, знаех, че чак до х.Мургаш е само пустош. Не съм вадил картата, за да видя къде точно съм и затова върховете, които следваха малко ми се сляха в спомените. Просто ги минах транзит.
Зарадва ме това, че покрай оградата на горско стопанство Витиня са си оправили пътя и не ми се налагаше да ходя върху камари от насечени букове или да прескачам телта.
След горското стопанство пътят ме изведе в месността Дълбокия трап, който изобщо не беше трап, ами изпъкнала форма на релефа и стигнах до мястото, където пресичах камионен път. Пресякох го и лесно намерих маркировката от другата страна.
Обаче се прецаках няколко километра по-нататък. Пътят постепенно стана по-слабо утъпкан, тревясъл и изведнъж свърши. Наоколо имаше само букове без маркировка по тях и трева до кръста. Започнах да обикалям тревожно наоколо с колелото на гръб - не смеех да го оставя, защото можеше после да не го намеря. Най-после намерих една малка червена стрелка, напръскана със спрей на кората на дърво. Последвах я и така стигнах до следваща и следваща, но бяха доста прикрити и трудни за откриване. Посоката и формата на релефа съвпадаха с тях и знаех, че тази необичайна маркировка не ме лъже. И така малко преди връх Погледец, видях вече познатите марки. Най-високата точка на Погледец излиза над горсия пояс, може би и оттам той носи името си. Благодарение на това успях да видя първия слънчев залез на моето пътуване.
И добре че успях да стигна тук преди падането на нощта, защото самата форма на релефа ми подсказа пътя по-нататък.
Хванах северното ребро на в. Мургаш и започнах слепешката да се изкачвам нагоре - вече по тъмно. От връх Погледец каквото бях видял, това беше.
Сухите клони по земята ме препъваха. Колената ме прерязваха от време навреме, ахилесите също. Въпреки това поддържах бързо и стегнато темпо без почивки.
Излязох на газопровода ненадейно. За първи път се качвах на в.Мургаш. За този газопровод, който всъщност представлява една просека в гората, бях чувал само от мои приятели. Още преди да тръгна Боян Бановски дойде специално, за да ми предаде послание от Борис Борисов - когато стигна до газопровода, тръгвам наляво, карам 140м и след това вдясно - стръмно нагоре без маркировка, просто ръбът личи ясно. Естествено аз не мислех постоянно за това и го бях забравил, но като стигнах на мястото се сетих за тази ценна информация, така че благодаря.
Този начин на търсене на път, като сглобяваш части от информация, ме караше да се чувсвам, все едно съм по следите на някаква легенда заличена от времето.
Отново поех по стръмния път нагоре, не си бях пуснал челника, защото очите ми бяха свикнали с тъмнината. Бях в състояние подобно на полусън, когато изведнъж видях че съм обграден от много очи...но не от чифтове. В първия момент не се сетих, какво е това и гърбът ми настръхна. Секунда по-късно разбрах, че това са светулки, но не мигаха и стояха на едно място, най вече по-пъновете и стволовете на дърветата.
Дотук беше с човека-звяр, който ходи незабележим в тъмната гора. Сложих челника и веднага след това се почувствах обикновен човек, който е нагости и се стряска от шумовете на домакините. А пък ако знаете някои малки домакинчета какви големи шумове вдигат.
И така стигнах Белия камък - местност, от която пътеката се разделя на три.
Понеже вече бях много уморен и жаден, мен ме интересуваше тази, която води към хижата. Планът ми беше тази вечер да стигна туристическата спалня на Витиня, но мислех, че е по-разумно да се откажа, ако исках утре да мога да мърдам. Успокоих си гузната съвест с факта, че има вероятност туристическата спалня да не работи и така да остана да нощувам навън без капка резервна енергия. Не носех екипировка за спане на открито!
Поех по пътеката към х.Мургаш. Постоянно се спъвах в клони по земята. Те влизаха и между спиците ми, когато се опитвах малко да покарвам. Мокрите ми обувки се разгембиха от страничния наклон и малките пръсти на краката ми бяха в такова състояние, че се чудех за какво са му на човек, освен да го болят, като ги рита.
По едно време ми се стори, че чувам шум на река. Настървих се и засилих. Не грешах, наистина наблизо имаше. Скоро я достигнах и пих. Отдавна не бях ожаднявал толкова, че така да се радвам на водата и да поема такива големи количества. Сега вече бях по-спокоен. Обувките ми се бяха намокрили с по-прясна вода, че старата миришеше вече на блато. Продължих така по пътеката, когато тя изведнъж излезе на път. Посоката на пътя съвпадаше с тази на пътеката, но нямаше маркировка. Знаех, че е рисковано да продължавам по него, защото е дърварски и щеше да свърши ненадейно, както и започна. Но пък по него се караше много лесно и ме успокои миризмата на огън, който бях сигурен, че гори някъде далеч напред.
Карах, карах, карах и в един момент между дърветата съзрях светлинка, досущ като в приказките. Мислех, че е рано още за хижата, но поех в посоката направо през дърветата, въпреки че имаше отклонение на пътя, то обаче виеше в серпентини.
Предполагах, че най-вероятно са дървари или цигани, или пък и двете, но и надеждата това в далечината да е хижата, не я бях отрекал напълно.
Устремих се към нея, но я загубих, защото с приближаеането ми, се изместваше и гледната ми точка, и светлината оставаше скрита зад нещо.
За мен нямаше да е разочарование, ако бяха дори и цигани мечкари, запалили огън от гума на камион и вече бях решил, че ако не ме изгонят, ще нощувам при тях, каквито и примати да са.
Качих се вече доста нагоре, а светлинката продължаваше да не се вижда - абе къде се скри?!..или беше мираж. Но пушекът от огъня го надушвах и то не от гума, ами от дърво - съвсем като истински. Огледах се надолу и настрани и я видях. Подминал съм я. Така е, който е много уморен и си гледа в краката, не може много бързо да напредва.
Слязох надолу и видях, че това което свети, е прозорецът на един дърварски фургон. Вътре се чуваха гласове на няколко човеци.
Почуках уверено на вратата. Отвътре всички млъкнаха и след секунди колебание се чу:
– Влез!
Влязох. И попитах за пътя към хижата. Единият от тях ми обясни, че никак не съм на прав път и, че в тъмното трудно ще я намеря. Пък и нямало защо да ходя там, зашото хижарят го няма и тя е заключена.
Друг го надвика и каза:
– Абе къде ще ходиш, бе! Я спи при нас, пък утре ще продължиш по видело – с облекчение отговорих, че ще се възползвам от поканата, стига това да не ги притеснява.
– Кой ще притесняваш, бе! Мятай раницата на един креват и сядай на масата.
В същото време вече ми се наливаше мастика. Седнах на масата и се стараех да не гледам храната, защото бях наистина много гладен, а не исках да изяждам на хората запасите. След малко ми тикнаха една голяма и пълна чиния с пържени гъби пачи крак.
– Мезенце малко. Вече се чудим, какво да готвим за разнообразие. Хапвай, хапвай, само солчица си сложи.
Хората се оказаха много приятна компания. Приличаха на герои от разказите на Джек Лондон и докато си говорихме, неусетно изпих три мастики.
Реших да си ляхам, че път ме чакаше, а и вече разговорът отиваше на фаза клюмане по масата. Единия от моите домакини веднага се втурна да ми оправя легло, а другия каза:
– Абе я остави момчето първо да се измие – и се обърна към мен – Отвън на теглича на фургона има цял бидон с дъждовна вода.
Така си легнах дори къпан, което надхвърляше очакванията ми за лукс.
Много ми се извиняваха, че цялото легло е в трески от бук, но мен това ни най-малко не ме притесняваше, още повече, че си легнах с дрехите (всъщност не бях с дрехи, а с колоездачен екип, но за вредните последствия от това по-нататък).
За да опознае света? Себе си? За да намери нещо? За да остави следите си?
Човек, когато поеме по дългия път, се чувства свободен. Яхне ли буйния кон на свободата си, значи е щастлив. Докосне ли се до щастието, понеже то е за споделяне, му се иска да остави нещо добро от себе си (поне там, откъдето е минал). Направи ли това, значи е станал още по-човек! Или, както са казали хората - "Човекът е човек, когато е на път!"
Не знам дали скромният планински маршрут на Дружбата "Ком-Емине" заслужава чак толкова патетично представяне, но със сигурност мога да го нарека един етап от пътя, които обикаля света! Макар и не много дълъг, той дава възможност на човек и да се умори, и да помъдрее, и да остави следи, и да види чуждите, и да се подмлади,... Нали знаете тази част от теорията за относителността на Айнщайн - "Времето тече по-бавно за този, който се движи", в резултат на което той остарява по-малко от другите, които статично наблюдават движението му. Шегувам се естествено - важен елемент от тази теория е това, че скоростта на движението трябва да бъде близка до тази на светлината. Аз такава скорост не мога да поддържам дълго, но въпреки това мисля, че пътешествията добавят нови мигове към младостта на живота. И то тези мигове не са на килограм, ами имат качествена стойност!
Идеята за този преход (по-скоро мечтата ми) се роди още преди 20 години по следния начин: Аз съм роден в Габрово и когато бях ученик с двама мои приятели, Цвятко и Христо, често бродехме по централната част на Балкана - Узана, Мазалат, Тъжа, връх Ботев... Тогава за първи път видях култовите табелки сочещи на изток с надпис "Ком-Емине". Мечтаехме си и понякога превехме по-далечни и трудни експедиции, но тази я отлагахме за по-късно, като пораснем, потренираме повече и имаме повече време.
Сега ми е носталгично смешно. Двайсет години по-късно животът ми е седнал с дебелия си гъз на врата и не мога да мърдам. Какъв Ком-Емине, какви тренировки!? И аз сега какъв съм - смачкан от живота човек или мечтател?
Жена ми Лора ме научи, че ако не си откраднеш малко свобода, няма кой да ти я даде. И така напоследък аз станах един крадец на свободи и то - рецидивист. Лора е мой съучастник, въпреки, че ми роди син и така малко ме затруднява.
Подбудителите на "престъплението" са Светлин и Зарко, които не познавам лично, но така добре бяха описали своето приключение тук във форума и приложили много снимки, от които ми текоха лигите цяла зима. Тогава реших, че вече е време за Ком-Емине и планирах своята голяма кражба на свобода за юли или август.
През пролетта в съучастие с лицето Борис Борисов (също обвиняем по делото Е3) и по дпомогнати от Лора, която ни закара до Витиня, направихме една част от прехода - Витиня - х. Чавдар, с тренировъчно-проучвателна цел. Експедицията беше успешна и тайнственият път от Стъргелската мандра до Етрополския проход точно по маркировката беше открит.
Ето че дойде юли. Борис Борисов рече и отсече: "Тръгвам, пък каквото сабя покаже!"
Няколко дни по-късно трябваше да тръгна и аз. Но пуста работа - не мога да вдигна глава. На всичкото отгоре ме заболя и зъб. Още малко Борис ще се върне, а аз още не съм тръгнал.
Тогава жена ми ме вразуми за пореден път - "Ти работата до края на лятото няма да я свършиш, така че я остави веднага!"
Намери ми двама заместници, записа ми по спешност час при зъболекар и изобщо тикна ми свободата в ръцете с думите "Щастлива съм, че ти помагам да осъществиш мечтата си."
Всичко беше уредено - на 10-ти юли след работа потегляме заедно с бебето към х. Ком.
Обаче 10-ти юли беше събота - работа много, но аз работех като лъв, за да тръгнем уж по-рано. Приключих чак към 20ч. След това набързо събиране на неприготвания ми багаж (аз винаги така правя - екипировката си я събирам в последния момент). Пътя до х. Ком и той е доста дълъг - пристигнахме през нощта, но хижата работеше. Даже гостуваха цигани музиканти, може би Берковската духова музика :-)! Детето се разсъни, не ще да спи, Лора се включи на хорото, а аз си намествам очилата и уморен гледам часовника. И после уж си легнахме, ама заспахме ли - не питайте.
ПЪРВИ ДЕН - 11.07.2010г.
Ком - Мургаш
Събудих се в 5.30ч. Много ми се спеше. Нямах сили да стана от леглото. Мислех си, че не е добре да съм уморен още преди да тръгна, но се надявах Балкана да ми даде сили. Поне винаги до сега е било така. Съдбата помага на силните и смелите, а не на мрънкащите и недоволните.
Бях планирал да тръгна поне с час по-рано, така че трябваше да наваксвам.
Вдигнах колелото на рамо и се устремих нагоре по стръмната пътека в гората. Представях си, че се изкачвам през две стъпала по стълбище - любимо упрежнение.
От хижата до края на горския пояс ми отне по-малко време от очакваното, но не успях да се разсъня напълно. Затова бях леко сърдит на себе си и на света.
Изкатерих се до седловината на билото, а там: "Ах, каква синева сме забравили някога тука".
Планината ми се усмихна.
Усмихнах се и аз.
На мига всичкото лошо ми слезе от раменете и изчезна безсилно. То било много тежко да си кофтар.
Може би в резултат на дъждовете, които се изляха през поседните дни, тревата имаше онзи специфично зелен цвят, който е характерен само за пролетта.
Аз мислех, че синьото и зеленото не си подхождат, но Господ, като най-великия художник, беше съчетал в неповторима картина - синьото небе и устремените към него зелени върхове. Всичко тук е в хармония. Чувствах, че съм на свято място.
Тясната пътечка, водеща на запад към връх Ком, ме канеше да подкарам по нея.
Наоколо имаше коне. Отначало бяха предпазливи, после - любопитни и накрая развяха гривите си срещу вятъра заедно с мен.
Придружиха ме до подножието на върха. Аз се изкачих сам горе и се огледах настрани.
На северозапад планината си продължаваше още - границата между държавите нямаше власт над природата. На юг се виждаха Витоша и Рила, на севар - някъде далеч знаех, че е рака Дунав, която някой ден ще преплувам. А на изток зад върховете, които се синееха в далечината, ме чакаше морето!
На върха има паментик на Иван Вазов, на който е издълбан един негов стих особено подходящ за това място. Някой беше донесъл цветя. Хубаво е, че не сме забравили този велик българин. Свалям ти шапка дядо Вазов - ти си ми учителя по родолюбие!
Цветята бяха още свежи, значи някой е бил скоро тук. Я по-бързо да го настигна!
Часът беше 7.30.
Моето самотно пътешествие започваше сега!
Спуснах се лудо надолу по склона (то друг начин няма), с което подплаших конете, които кротко пасяха под върха.
Разбягаха се като диви мустанги.
От Ком до Петрохан е предимно спускане, но има някои участъци, които са много технични макар и кратки. Имах хубави спирачки, което ми позволяваше на стръмните спускания да не слизам от колелото. Краката ми бяха присвити в колената и дейсваха като амортисьори, за да мога да минавам през камъните и хвойната. Може би в резултат на това им действие, започнаха да ме болят колената. Явно никак не бях във форма. Болка, която не беше резултат от умора, а по-скоро сигнал за повреда. Пак ми се развали настроението. Още не съм тръгнал, а вече ме болят колената. Като съм такъв кекав, какво ще ме боли след още 100км.? А след 200..? Ако съм много упорит и продължа, дали няма трайно да си повредя ставите, които отдавна не съм тренирал, а сега изведнъж - 18 часови преходи! Много глупаво. Дали не е по-добре да се откажа, преди да стана бракуван кон?
Нямах право да се откажа. После самият аз нямаше да се уважавам. Трябваше да продължа, но по-разумно. Реших да пия вода навсякъде, където намеря, за да може организмът да си произвежда течност за смазване на ставите. Може да не е за вярване, но това подейства, макар и не веднага. По принцип почти не пия вода, което беше моята тактика за бързо придвижване на големи разстояния. Така не ми се налага да търся, да спирам, да наливам, да нося. Пък и не ожаднявам. Знам, че така не е полезно, но до сега никога не съм имал проблеми. Но явно от възрастта и липсата на редовно движение, пък и кафенца и вредна храна - организмът се е изсушил. Давай, Райко, пий много вода, по-полекичка и, ако Съдбата ти прости този път, може да не се усили болктата.
Стигнах до месността Големия мочур, където намерих вода. Оттук започваше хубав черен път чак до Петрохан. Беше надолнище - направо летях пo него. Само от време навреме спирах да си разтрия колената и да правя малко леки упражнения. На една скоростна отсечка от гората изскочи сърна. Уплаши се и хукна по пътя пред мен. Почти я настигах, а тя - по пътя. Накрая се сети и се шмугна между букачките.
Неусетно стигнах до превала на Петроханския проход. Не спрях. Пресякох пътя и продължих към х.Петрохан и после х.Пробойница.
Преди х.Петрохан до пътя има хубава чешма. Спрях за обилен водопой. Изядох си и порцията овесени ядки, която беше предвидена за днес. Знам, че и овесът е полезен за ставите, но сега не ми се обяснява защо.
По-нататък пътят преминава през заоблено голо било. Ако няма мъгла - има панорама.
Много приятно каране.
При червената локва напуснах пътя и се спуснах по пътеката през месността "Врелата".
Тук вече не можех да карам. Беше много стръмно, пък и пътеката почти липсваше.
Следва скоростно спускане към х.Пробойница по горски път. По -нататък - село Губислав, асфалт и после Гара Лакатник.
Малко преди селото настигнах човек с голяма раница. Намалих и го заговорих. Оказа се, че върви по същия маршрут и е последния от голяма група туристи. Днес им бил втори ден. Сутринта са тръгнали от Пробойница. Ето от кого са били цветята на паметника на Вазов.
Пожелах на човека "лек път" и засилих. След няколко минути минавах по едно от висящите над р. Искър мостчета. Часът беше 12. Дотук се вмествах в предварителния ми разчет на времето, но с болка в коленете, която се беше усилила след спускането от Червената локва.
Минах през гарата с намерение да обядвам, че после нямаше къде. Масите пред кръчмата бяха пълни с туристи от групата, която прави Ком-Емине. Беше доста горещо, а те пиеха изпотени бирички на сянка и ми изглеждаха малко сънливи. Тогава си дадох сметка,че и на мен много ми се спи още от вчера.
Отказах се да обядвам и реших да използвам времето, което спестя, за да дремна на х. Тръстеная. Поех по стръмния път към село Лакатник. Добре че не обядвах - реки от пот се изливаха от мен. Малко преди селото имаше чешма и аз я уважих. Не че бях жаден, ами заради колената. В резултат на което от мен изтече по-голямо количество пот, отколкото вода бях изпил.
От село Лакатник до х.Тръстеная минах по пътеката, а не по пътя. Мисля, че не сгреших, защото е доста по-напряко.
Маркитовката беше като цяло прилична с изключение на няколко места (примерно три), където имаше разклонение на пътя без какъвто и да е знак. Някак си по усет хващах правилното отклонение.
Беше около 2 часа, когато пристигнах сънлив пред хижата. Имаше хубава полянка - идеална за дрямка. Обаче ме досрамя да легна, защото там видях свои познати, които също бяха част от голямата група, правеща Ком-Емине. Помислих си - тази група така се е разкъсала, че първите, като пристигнат на Емине, последните ще са някъде преди Шипка. Реших пък тогава да хапна малко. Седнах под навеса и си извадих скромните запаси. В съседство до мен хижарят и някакъв посетител обсъждаха качествата на малиновото вино, което там се произвеждаше явно в големи количества. А някаква жена, която беше там със семейството си, не спря да се прехласва гласно по всичко наоколо, като всяко нейно възхищение започваше и свършваше с "Аууу!" - от полята с малините до висящата лига от муцуната на хижарското куче (което иначе беше много мило). Първо си помислих, че това малиново вино успява да зареди хората с щастие, ама после разбрах, че май не е от виното. Хубаво е, че по този начин й протича лудостта, но и дума не можеше да стане да дремна на фона на такива възвишени възклицания. Нарамих раницата и тръгнах да търся първата маркировка към х.Лескова.
От разказа на Светлин знаех, че най-напряко е през малиновата плантация, но реших да не прескачам оградата пред очите на всички и си минах от където трябваше - т.е. заобиколих всичките малини и разбрах, че май само аз минавам оттам. Пътят беше целия в шубраци и тръни и за някакво смешно разстояние от 500м загубих много време. На всичкото отгоре излязох от грешната страна на горното езеро.
Ако знаех утре колко време щях да загубя... в загубване, въобще нямаше да се ядосвам сега.
Продължих по пътя с леко изкачване нагоре и стигнах до тази мандра:
След това - в.Издремец, който се подсича от лявата страна. Характерното там е, че след като го подсечеш, маркировката прави рязък завой надясно и пак се връщаш към върха. Може би, ако има мъгла, би било проблемно място. Там не бях минавал никога преди и се изненадах, че маркировката така завива, а пътека почти няма - защото малко по назад имаше и то широка. Реших тука вече да дремна, пък кавото ще да става. Имаше една малка круша сред поляната и легнах на сянка под нея. Мухите веднага бръмнха като кошер - вие не знаете ли за кръвожадните старопланински мухи , по-зловщи са от кръжащи нат теб лешояди.
Обувките ми цял ден бяха мокри и ги разглобих да съхнат. Заспал съм на момента, дори сънувах. Събуди ме някакво тревожно чувство. Оловен облак беше застанал пред слънцето. Небето имаше много контрастна граница - от запад прииждаха тъмни облаци, които превземаха от синьото. Това обаче не пречеше на мухите. Обувките не бяха изобщо изсъхнали, но ги обух и потеглих веднага.
След в.Издремец се излиза по черен път с лек наклон надолу, който позволяваше по-голяма скорост. Така май му избягах на дъжда.
Озовал съм се някъде около Високата Чукла.
Без да се усетя съм преминал върховете Старо пладнище и Плато.
Следва приятен път, който минава покрай Горски дом Чукава
подсича от север връх Чукава, покрай
оброчището Свети дух излиза на плато от където много добре се вижда връх Мургаш. Денят отиваше към залез, а Мургаш още синееше в далечината. Уж пътят беше добър, а вече взех да се умарям и колената все така ме тревожеха.
След отклонението към х.Лескова се влиза в гора, от която не се излиза чак до Мургаш. Бях уморен, жаден, знаех, че чак до х.Мургаш е само пустош. Не съм вадил картата, за да видя къде точно съм и затова върховете, които следваха малко ми се сляха в спомените. Просто ги минах транзит.
Зарадва ме това, че покрай оградата на горско стопанство Витиня са си оправили пътя и не ми се налагаше да ходя върху камари от насечени букове или да прескачам телта.
След горското стопанство пътят ме изведе в месността Дълбокия трап, който изобщо не беше трап, ами изпъкнала форма на релефа и стигнах до мястото, където пресичах камионен път. Пресякох го и лесно намерих маркировката от другата страна.
Обаче се прецаках няколко километра по-нататък. Пътят постепенно стана по-слабо утъпкан, тревясъл и изведнъж свърши. Наоколо имаше само букове без маркировка по тях и трева до кръста. Започнах да обикалям тревожно наоколо с колелото на гръб - не смеех да го оставя, защото можеше после да не го намеря. Най-после намерих една малка червена стрелка, напръскана със спрей на кората на дърво. Последвах я и така стигнах до следваща и следваща, но бяха доста прикрити и трудни за откриване. Посоката и формата на релефа съвпадаха с тях и знаех, че тази необичайна маркировка не ме лъже. И така малко преди връх Погледец, видях вече познатите марки. Най-високата точка на Погледец излиза над горсия пояс, може би и оттам той носи името си. Благодарение на това успях да видя първия слънчев залез на моето пътуване.
И добре че успях да стигна тук преди падането на нощта, защото самата форма на релефа ми подсказа пътя по-нататък.
Хванах северното ребро на в. Мургаш и започнах слепешката да се изкачвам нагоре - вече по тъмно. От връх Погледец каквото бях видял, това беше.
Сухите клони по земята ме препъваха. Колената ме прерязваха от време навреме, ахилесите също. Въпреки това поддържах бързо и стегнато темпо без почивки.
Излязох на газопровода ненадейно. За първи път се качвах на в.Мургаш. За този газопровод, който всъщност представлява една просека в гората, бях чувал само от мои приятели. Още преди да тръгна Боян Бановски дойде специално, за да ми предаде послание от Борис Борисов - когато стигна до газопровода, тръгвам наляво, карам 140м и след това вдясно - стръмно нагоре без маркировка, просто ръбът личи ясно. Естествено аз не мислех постоянно за това и го бях забравил, но като стигнах на мястото се сетих за тази ценна информация, така че благодаря.
Този начин на търсене на път, като сглобяваш части от информация, ме караше да се чувсвам, все едно съм по следите на някаква легенда заличена от времето.
Отново поех по стръмния път нагоре, не си бях пуснал челника, защото очите ми бяха свикнали с тъмнината. Бях в състояние подобно на полусън, когато изведнъж видях че съм обграден от много очи...но не от чифтове. В първия момент не се сетих, какво е това и гърбът ми настръхна. Секунда по-късно разбрах, че това са светулки, но не мигаха и стояха на едно място, най вече по-пъновете и стволовете на дърветата.
Дотук беше с човека-звяр, който ходи незабележим в тъмната гора. Сложих челника и веднага след това се почувствах обикновен човек, който е нагости и се стряска от шумовете на домакините. А пък ако знаете някои малки домакинчета какви големи шумове вдигат.
И така стигнах Белия камък - местност, от която пътеката се разделя на три.
Понеже вече бях много уморен и жаден, мен ме интересуваше тази, която води към хижата. Планът ми беше тази вечер да стигна туристическата спалня на Витиня, но мислех, че е по-разумно да се откажа, ако исках утре да мога да мърдам. Успокоих си гузната съвест с факта, че има вероятност туристическата спалня да не работи и така да остана да нощувам навън без капка резервна енергия. Не носех екипировка за спане на открито!
Поех по пътеката към х.Мургаш. Постоянно се спъвах в клони по земята. Те влизаха и между спиците ми, когато се опитвах малко да покарвам. Мокрите ми обувки се разгембиха от страничния наклон и малките пръсти на краката ми бяха в такова състояние, че се чудех за какво са му на човек, освен да го болят, като ги рита.
По едно време ми се стори, че чувам шум на река. Настървих се и засилих. Не грешах, наистина наблизо имаше. Скоро я достигнах и пих. Отдавна не бях ожаднявал толкова, че така да се радвам на водата и да поема такива големи количества. Сега вече бях по-спокоен. Обувките ми се бяха намокрили с по-прясна вода, че старата миришеше вече на блато. Продължих така по пътеката, когато тя изведнъж излезе на път. Посоката на пътя съвпадаше с тази на пътеката, но нямаше маркировка. Знаех, че е рисковано да продължавам по него, защото е дърварски и щеше да свърши ненадейно, както и започна. Но пък по него се караше много лесно и ме успокои миризмата на огън, който бях сигурен, че гори някъде далеч напред.
Карах, карах, карах и в един момент между дърветата съзрях светлинка, досущ като в приказките. Мислех, че е рано още за хижата, но поех в посоката направо през дърветата, въпреки че имаше отклонение на пътя, то обаче виеше в серпентини.
Предполагах, че най-вероятно са дървари или цигани, или пък и двете, но и надеждата това в далечината да е хижата, не я бях отрекал напълно.
Устремих се към нея, но я загубих, защото с приближаеането ми, се изместваше и гледната ми точка, и светлината оставаше скрита зад нещо.
За мен нямаше да е разочарование, ако бяха дори и цигани мечкари, запалили огън от гума на камион и вече бях решил, че ако не ме изгонят, ще нощувам при тях, каквито и примати да са.
Качих се вече доста нагоре, а светлинката продължаваше да не се вижда - абе къде се скри?!..или беше мираж. Но пушекът от огъня го надушвах и то не от гума, ами от дърво - съвсем като истински. Огледах се надолу и настрани и я видях. Подминал съм я. Така е, който е много уморен и си гледа в краката, не може много бързо да напредва.
Слязох надолу и видях, че това което свети, е прозорецът на един дърварски фургон. Вътре се чуваха гласове на няколко човеци.
Почуках уверено на вратата. Отвътре всички млъкнаха и след секунди колебание се чу:
– Влез!
Влязох. И попитах за пътя към хижата. Единият от тях ми обясни, че никак не съм на прав път и, че в тъмното трудно ще я намеря. Пък и нямало защо да ходя там, зашото хижарят го няма и тя е заключена.
Друг го надвика и каза:
– Абе къде ще ходиш, бе! Я спи при нас, пък утре ще продължиш по видело – с облекчение отговорих, че ще се възползвам от поканата, стига това да не ги притеснява.
– Кой ще притесняваш, бе! Мятай раницата на един креват и сядай на масата.
В същото време вече ми се наливаше мастика. Седнах на масата и се стараех да не гледам храната, защото бях наистина много гладен, а не исках да изяждам на хората запасите. След малко ми тикнаха една голяма и пълна чиния с пържени гъби пачи крак.
– Мезенце малко. Вече се чудим, какво да готвим за разнообразие. Хапвай, хапвай, само солчица си сложи.
Хората се оказаха много приятна компания. Приличаха на герои от разказите на Джек Лондон и докато си говорихме, неусетно изпих три мастики.
Реших да си ляхам, че път ме чакаше, а и вече разговорът отиваше на фаза клюмане по масата. Единия от моите домакини веднага се втурна да ми оправя легло, а другия каза:
– Абе я остави момчето първо да се измие – и се обърна към мен – Отвън на теглича на фургона има цял бидон с дъждовна вода.
Така си легнах дори къпан, което надхвърляше очакванията ми за лукс.
Много ми се извиняваха, че цялото легло е в трески от бук, но мен това ни най-малко не ме притесняваше, още повече, че си легнах с дрехите (всъщност не бях с дрехи, а с колоездачен екип, но за вредните последствия от това по-нататък).