- Усещам че комиксовият вариант на Пешо ще да е як.
Аз да си кажа, че съм яко изморен и много ухилен след това уникално каране. Благодарности за положения труд и усилия от организаторите, които помогнаха да се случи това.
Та по тоя повод днес съм съчинявал едни писания които са в малко по-хумористичен стил. На някои може да им се наложи да ползват речник
за което се извинявам, но така пък ми
хрумна да го подготвя в този стил. Та ето една нестандартна гледна точка на приключението с леки лирични отклонения :
Разказите на един Войвода
Значи да ви кажувам чета къде се сборувааме теа дни комитите :
Пловдивските баш комити решиа таа година пак да се соберем по Родопско да си заплануваме революционното дело. Таа година щеше да го отнесе районот къмто Златоград. Каде 29-иот ден на юни, по пладне, требуваше да се соберем комити и комитчанки ( нема се чудите що не сме само маже - при назе и жените са яки и държат на бой ) по центарот на Златоград за среща на революционниот комитет. Требуваше и да си презавериме жълтите тефтери со по един печат, да не би некой да ни обърка, че сме читави. Това бръмбарете у главата редко ни слушат, та малко ни требеше да се юрнеме към срещата. Поплюхме на шепите и се юрнахме да се приготовляваме. Требуваше да стегаме багажот за 5 дена из Родопско - баш Комитите ни бяя обещали да ни сцепат от зор по най-лютите баирища. Това ни требваше да чуем та да не могат да ни изгонат от там. Най-важна беше ранътъ, що какво ке чини един комита ако не се е наплющел арно. Нема да имаме сила да се провикнуваме из горите. Събрахме у самарите по един кат дрехи и ги изопнахме до пръсванье со еденье. Това нема да ви разправям що суджуци и наденици бяяме натъркаляли. А най-важни бея това спиртните запаси - то за благозвучие сме ги прекръстили на читанки. Маке кой ке ти чете из ония поляни, ама за пред ората това си е литературно четенье. Начи подковааме коньовете, лъснааме ги да изглеждат арно, па им продумааме и по некоя блага дума, да не се уплашат от това що ги чека. Требеше да им пазиме силите за зорот, та ги накачурихме по едни дилижанси и со назе вътре требеше да стигнеме до сборот. Язе и коньот требеше да се качуваме у дилжансот на комитата Танас и зедно со комитата Павле и двамината комити що се речуват Пеше. Некаде по мрачиня у темни доби на 28-иот ден на юни се собрааме со побратимите комити да пътуваме, че не ни сдържаше веке. Таман да тръгнеме па се обади комитата Владе, че е забуварил налъмите за езда во домъска. Е върнааме се да ги земуваме та кога тръгнааме за Родопето си беше превалило у 29-иот ден. Това двамината комити Пеше и комита Павле се оказая именяци та почна едно честитенье из дилижансот. А нали си бяяме зели едно камарище багажерии та се бехме уплътнили у дилижансот ко некоя бала со сено. Некъде по първи петли пристигнааме на една поляна след Асеновград, къде ни чекаа още комити. Предадооме налъмите по надлежниот ред на побратимот Владе, па му се изопнахме на тревата да отморим малко за през деньот.
Първиот ден :
Наставааме от поляната, поапнааме му юнашки, па си стегнувахме багажот и се натоварихме по дилижансите. Дилижансот на комитата Танас много як. Упрегнал му е много коньове па им ги е бил стероиди та се не удържат. Като му дръпне юздата и он отскача от место та се изстреля кат куршум. Та такa стигнаaме по пладне у Златограда, па там ни чекнуваха веке баш комитите Танас и Митре да ни поздрават за добре дошли и да ни обяснат що ни чека. Разтоварииме багажот та по-големата част да прехвъргаме у една каруца с товарни коньове. То гърбината ни е яка ама чак таков куп с дисаги не моем да влачиме на гърбо на коньот. Коньовете вече пръхтеха и риеха с копита, че ги не сдържаше на едно место. Яхнааме им се та ги подкарахме по баирот. Оно за тоя ден си беше само нанагоре. Баш комитата Танас ни поведе та се юрнахме по него целата дружина. Скръцнааме со заби на баирот та да знае, че нема да му простиме, па зехме да го бориме. Голема борба си беше - тепааме се яко - ние него, он нас, па отгоре ем ни прежуря слънце, ем ни попръсква дъжд. Ама накрая го преборииме и достигнахме местото на първата сбирка. Едно стотина комити се изсипахме на оная ми ти поляна, па като се почна - кой какво му е на душа - едно еденье и пиенье, едно изтеганье, провикванье, засукване на мустак, а най-много се наблегаше на литературното четенье. По едно време всички изполегаха, а то се юрна да се сипе дъжд.
Вториот ден :
Сутринта едно мокро и мъгляво. Надигнах се па рипнах у цървулите да разгледам. Изяснило се, даждот спрел и пекнало едно слънце та всичкото дъжд па се засилил нагоре. От кошарищата се носи юнашко хъркане, а те едвам си личат през пердетата на мъглата. Ударих му една оптична кутия, да моем да ви се пофалим с пейзажот.
Мъглата зе да се дига нагоре па с нея се надигна и народот из поляната. Едни се отдадоа на физиологически нужди па други подфанаа да гньетат, че пат ни чекаше. Кой си решува мустаки, кой си оправя калпакот, кой си коньот оглежда, те така си дойде време да се тръгнува. Разритааме колците на заслонищата та се разхвърча вода и шума насекъде. Секи си ги прибра у багажот и направо у товарната каруца. Те тоя ден ни чекаше па яко баирище, ма то нищо ново. Като му се яхнахме, па като почна оная ми ти езда. Като ми се изви оня ми ти баир, па като му се напрегнахме, ако и да не беше жега, всичките ни телеса изпущая пот на талазе. Калпакот на неколко пъти го притегнах со две ръце да му изпуща потта из него. Коньот драска нагоре, па кат го узори яко слезнеш и го побутнеш откъде задницата да прекрачи. Това не знам що баири и долища бехме изшетали, че им загубих бройкята, ама по едно време некой се провикна :
- Опаковайте се со що имате оти иде яко спущанье.
Та зе зехме да се увиваме со по-дебели дрешуля и разни кори, та ако се излунзим от коньот да ни е по-меко. Таа беше от пътеките къде нема да ти се изпречат секи ден. Потупахме коньовете, а те рипат налево, надесно и немат търпение да се лъзнат надоле у бесен галоп. Па като им се яхнахме, па като почна оная ми ти езда. Изпод копитата фърчат камънье и дърве, а едни завоища, та чак коньот да си близне опашката с език. Та таа пътека беше голем дзвер - и она ни се не дава, ама и ние и не оставаме длъжни. Те там паднаа бая свидни жертви ама всички се преборииме дружно. Те напимер комита Джоре се излъзнал по едно скалище, та право доле со се самар и коньот навръз него, ама па си става и се поотупва па пак на пътеката. Язе например какво се бех засилил та коньот поднесе с копито на един завой и право та се побрах у темната яма отдоле и па со коньо навръз мене - то къде аз, там и той - не се делиме. Имаше пред мене едни Ингилизи та ме измъкнаха на пътеката. Поблагодарих им, поотупах се, та па се юрнах надоле. Па те така като на як бой со кръв и пот се борихме докрай. Ама после най-доле дишаме тежко, уморили сме се, изглеждаме като да се е разхождал бик по назе, ама оченцата ни светкат и се въртат на всички страни и си умираме от кеф. Те оттам си почнахме нашта си - нагоре, надоле и пак така доде ти се завие свет.
Начи тоя баир ни беше озверил и бехме изгладнели, та като минахме през Рудозем им ги излющееме всичките запаси от пиенье и еденье. Минааме оттам като некое стадо прасища през бостан, та след назе с пръчка да ръчкаш, нема какво да докачиш. Така стигнахме и до Смилян. То да ви описвам нема нужда, че това тамошния бобец е известен по цел свет. Подминахме го леко та да си подхванем пак нагоре, ама вече се бехме объхтили яко та се влачехме нагоре като некоя болна мастия. Те така си се влачихме рамо до рамо со побратимот Тоше, па и пояздихме малко ама некак си така отнесено едно. Па добрахме се до второто сборище и наредихме заслонищата за през нощта. Баш комитите ни беа подготвили изненада. Как се бехме отпущили по трънака та по едно време като заручаха ония ми ти гайди, та се разнесе това свирнята им надалече. Подхвана се едно хорце, една веселба. Та ни почерпиха и со бобецот от оня край. Много арен бобец беше ви казвам. Един вкусен, вкусен, не можеш му се насити, па и те избива на свирня. Значи разбрахме през нощта къде е магията у това растение - докарва ти характерни звуци от специални отвори по телесата. Това немаше един звук къде да е сходен с другия. Колците на заслонищата се огъвааа под напора на специфичния природен феномен, ама се оказаа здрави та удържаха.
Третиот ден :
След бурна нощ се събудихме, запретнааме ръкаве и се поготвихме за нова юнашка битка со планината. Това газот ни ги е здрав ама и той след толко зор веке искаше да изреве :
Не щем отново да ме сплескваш
на коньот враз гарбот.
Не щем на тоз баир да теглим
зо зор кат некой скот.
А искам язе да се кротна
и да отпусна си душа.
На некоя полянка блага
и насред меката трева.
Та за себе си можем да кажем, че го послушах и го полагах доста често на меката трева. И това между тиканьето на коньот по едни върли пътеки и спущаньето надолу. То нема да ви изненадам ако ви кажем че пак си бехме нагоре-надолу. Та подфанахме у началото с баче Тоше и баче Джоре по едно асфалтище та ни се помаяха главите от завоища. По едно време баче Джоре се отфърли напреде и ние со баче Тоше си го борихме асфалтот. Та така излезооме на едно каменясало пътище та го подфанахме и него. По едно време се юрнахме надоле по една пътека из горите. Сурляме се со коньовете, подрипаме из борьето, та си излезнахме на една поляна и спрееме та занемееме.
Направо ти рипа сърчицето като на некоя млада мома пред венчило. То арно, арно, та ни се ще те там да си останем, ама пат ни чека, та се сурнааме нанапред. По едно време навлезнахме у коритото на некое пресъхнало поточище та се заметахме през каманакот. И те така по едно време почнаа да се редуват пак пътеките на горе и надоле. Те там некъде па се видохме с баче Джоре. И те така доде си се мачихме и се напиняхме по едно стръмнище из горите та хортувахме по вапросот дали е по-добре да носиш коньот на гарбот или да го тикаш от къде задницата. Така и не стигнааме до задоволително решение на вапросот ама па стръмнището свърши. Оттам поседнахме на една поляна па се пак загледахме около назе - кат се ширнали ония ми ти Родопи, гледаш, гледаш и душата ти пее. Речеш да си тръгнеш напред, а не може да се откъснеш от там.
И некъде те там из тия висинища пак ги подфанахме ония ми ти арни пътеки. Коньот се спуща бесно и цвили от кеф, а ти навръз него и му пригласяш. И те така малко по малко та стигнааме до поредната крива пътека, ама толко крива, че коньот само си оглежда задницата. И оре надоле през нанадолнището та подковите му се подгреват по каманакот. Та стигнааме едни стълбища каде коньот се запре и неще да продължава. Стръмни да беа тиа стълби незнам колко, ама като запиняш с цървулите по тех та склоно под тебе почти ти се изравнюва со гърбот.
Та помогнах на коньот да слезе та се озовахме пред една дупка у земята - Ухловица са я кръстили. Така и така бехме там, та решихме да се завреме из нея. Коньовете ги оставииме отвънка да пасат па ние запалихме свещите и се намъкнахме вътре. Имахме си един разказвач - една жена, къде се беше врела из нея пет-шестстотина пъти та ни разказа за тая дупчя. Как се била появила, па какви чепати работи се биле образували из нея. Показа ни как се свири на каменье - тава да бех си умрел немаше да раберем, че камикот освен да го газиш и пращаш по главите на враго, можел и да свири. И ни показа едни нещя къде им вика Дендро... нещо си - абе дендрити требе да беха. Та вика че само там ги имало и били приличали на корали. Абе язе таков дзвер корал не сам виждал, ама баш си приличаа на онова къдравото зелье къде карфиоль му се вика.
Та имаше едни такива неща къде биле приличали на разни персонажи. Едното викат било Баба Яга - таа бабичка не я знам ама там бая грозна го докарваше. Една опашля стърчеше - та била на слон - язе и таков дзвер не знам, ама много го докарваше на рогите на некой пръч. И един там бил пазител на дупчята. Отпрал едни яки ръчища и се подпрел та се представя там. Абе не знам колко е як, ама уйче Ванче от каменье вода изцежда, а мечките му носат боровинки, та тоя нема да му се опре. Та вече излизаме от дупчята а некой ни треснал решетките, та требеше да чекаме разказвачот да ни пусне на светло. То не че не можеше да се изнесеме со се решетките, ама не ни се занимаваше. Та така после си доспущахме ония стълбища и се почна пак като досега. У едно село Могилица се отбихме от главниот пат, че пак бехме изгладнели на дзвер. Та доде им опустошавахме и техните запаси, ония дет ни яздат най-отзад да ни събират из пътот къде сме попадале у неравна битка, взели че събрали упътващите колчета. А ние какво се бехме изпотили и намърсили та право у река Арда се бухнахме да му ударим една баня. После некак налучкахме патот со едно устройство каде е модерно да се ползува та се домъкнахме до сборот за таа вечер. Там обичайната гълчава се вихри. И те така по некое време пак се бухнах у заслонището за спане. Ама студ си беше та се бех удръвил ко некоя дъска из заслонището.
Четвъртиот ден :
Те това си беше як ден ама по нататък ке ви разкажувам подробностите за него. И си бехме заедно тоа ден со побратимо баче Любче та да си делиме зорот.
Та се надигнах язе да посетим гората, а то една роса паднала та и цървули и крачолье станаха у мокротия. Събрахме се по некое време и потеглихме. Се почна со зор .... ама и се те така, па и повеке продължи. Спуснахме се у едно село Сивино та им ометохме магазинот. Заредили се со еденье и пиенье продължихме доволни. Па се приближииме по едно време по един пат до границата с Гръцко. Са викам ке се тепаме со тия, ама они се беха покрили и не шаваха. Ама беше един пат се ширнал пред назе. Тука беше много зор и много нагоре и надоле. Пуфтиме, потиме се, коньовете аха да клекнат, ама като се огледаш у ония зеленини покрай тебе и всичко ти минава. Що полянки отнесохме та имаше и паша за коньовете, па и за нас.
По едно време си требваше да се покатерим по едно връшище къде чини към хилядо и осемстин и нещо комитски стъпки по височина. Викат му Циганско градище. Пак се напрегнахме та да го изкатериме. Това коньовете си дадоха лабаво та требваше да ги побутваме из камъньете и храсталакот. Па некои ги беха и нарамили. Да видиш ти как се мъкне коньот по върло баирище. Горе се подкачихме со яко зор ама като се изправихме на върхот редом до верните коньове та останахме като залепени и не можем да мръднуваме.
То накъде да се обърнеш се е убаво. Погледахме си па си повъздишахме, па му приседнахме да унищожим една камара еденье, че търбухот си искаше дажбата. Дойдоа едни облаци та ни полазиха и решихме че е време да продължуваме. Па доде време и за спущанье та да ви кажем - за таа пътека требе да се разкажува още дълго и насекъде, че е много арна. Па си сложихме това кой каква зашчита имаше, па дадохме на коньовете да си отпуснат душата надолу. Това кат се почна со едни камънища дето един си не седеше мирно изпод копитата, та после из една гора с едни бързи завоища, па и разни клонаци се скрили под шумата та коньот да ги прескача. Засилил се коньот па искри фърчат изпод копитата и се шума пръска из зад него. Та така у бесен ритъм та до долу. И там всички доволни си разправят какви са ги вършили по пътеката. Па дойдоа и едни скалища, къде зяпахме у Гръцко от тех.
Като погледнеш, па като те подеме оная ми ти гледка, та те бухне по челото и седиш та гледаш като зашематен.
Гледахме, гледахме та ни останаа очите там, па подехме да си теглиме теглото. Едни гори се редувааа. Па спускай, па качвай. Та шума фърчи, та клоньове се разметат, та некой пън се навре под копитата на коньот та замалко да те свали от него. Из едни боровинки и едни папратье се врехме, па разни кореняци ни спъваа. И таман да викам, че нема накъде повеке зор и те ти изненада - гледам тиа пред мене полазили по един баир - ама да ви го опишем не моем защо си беше неописуем. Това като го опнеш нагоре та можеш да си береш къпинье без да се навеждуваш. Та те там коньовете требваше да се носат. Голема беше борбата ама накрай го преборииме та се пльоснааме горе кой къде завари да отдъхнуваме. И те така си продължи дорде не дойде едно яко спущанье по един пат. Колко се спущииме те още два пъти по толко требваше да се покатерим. Нали се бехме вече навикнали та си се юрнахме нагоре, та къде с язднье, къде с побутване на коньот, къде с влаченье се добрахме до последното сборище. Па като се изсипахме горе па като ни удариха челно пак ония панорамища та да не можем да им се нарадваме. Та те таа вечер ни беше последна у Родопско ама па бехме на най-убавото место.
Изпи се от дружината де що люта рачия имаше, и каквото там ставаше за поемане през устята па и се изпояде маса еденье. Ние со бачетата Джоре и Тоше като сека вечер си го опиняхме капитанот. Ама сега да не си помислите со лошо за нас - това капитанот е едно пиенье каде му се вика ром, па са го кръстили на некой си капитан Морганя. Па си легнахме яко уморени ма и яко доволни от деньот. Това направо си спахме на половин буза у Гръчко. Пак си беше як студ, та тоя път си рекох да се навлечем со повече дрешуля.
Петиот ден :
Си ни беше последниот во Родопите за таа годишната революционна сбирка.
Тоа ден си яздихме заедно со побратимите от нашта чета - баче Джоре и баче Тоше. И като за последен ден всите комити гледааме да си се почешеме къде ни сърби. Па те баш Комита Танас ни беше подготвил много арна чесалка за последно. Та си почнааме една пътека къде си почваше като преди ама по едно време се изви накъде облаците та ни удари по носот. Та влачиш коньот нагоре ама он си хабер нема да върви. И като стъпнеш у склонот та вършините на цървулите ти сочат право горе у небето. Те тоя склон си отнесе бая попръжни и секакви епитети. Издрапааме го и те това, та да дойде една пътека къде им го докара на повекето комити едно душевно състояние, като кога са со некоя мома у интимен момент. Та се спущаме каде село Чепинци и отгоре се носат секави звуци от устите на дружината, та требе долу народот да си е помислил, че го атакуват некакви невиждани зверища. Е спуснааме я и таа пътека та да остане у устите и тя за дълго време. И там си поехме по обичайниот дълъг път - нагоре-нагоре-нагоре-малко надоле-много нагоре и дойде надолето. По един бърз черен пат се избеснееме яко со коньовете та се пушек дигаше под копитата. И така доде се не спрехме пред началото на последната пътека. Та изчакахме си две магарища да я спущат преди назе и зехме та я налазихме и ние. Е те тая пътека ...... абе нали си знаете що е яка пътека - та е те таа е яка та яка. Там па се произведоа чудни звуци из устята на комитите. Та камънье ли не беха, та завои ли не беха. Та имаше едни завоища като забите на некой трион, че и вдълбани у скалищата надоле. А за крайот беха едни стълбища с големи площадки, къде коньовете се метаха от стъпало на стъпало. Долу успокоихме и тех и нас си, та си подхванахме едно асфалтище къмто Златоград. И те така се приключи со таз годишната епопея. Та си взехме довиждане со баш Комитите и се изрекоха много заслужени благопожелания към тех. И после се разпилехме кой откъде е. Като остана да си мислиме каква ще е изненадата за догодина. И те за капак наща група дека бехме у дилижансот на баче Танас си имаше леко произшествие. Та комит Пеше де го зоват по наште среди Хамстерот го бея нападнале оси накъм Чепинци, та пострадал у неравната битка и требвало да остане там. Все пак е як та се е преборил со злите гадове и се беше пооправил, та го прибрааме по живо по здраво и се упътихме кам наобратно. На Рудозем пак им нападнааме кръчмята ама бехме малко та им ги оставихме доста по-малко опустошени запасите. И те така се прибрааме уморени, очукани и сплескани от зор, ама и яко доволни от сборището. Сега си ближеме раните и се точиме за догодина.
Паа чета, язе че му полегнувам и после че вършиме ошче революционни дела.
А това са останалите
СНИМКИ от мен.
Публикувано на: Сря Юли 03, 2013 5:35 pm
КЪРТЯТ! 
Района определено има какво да предложи.
