Мина поредният 24-часов маратон. Това състезание ме привлече още от 2010 година, когато с доста плахост пристъпих към него. То пък за мой късмет бяха едни мъгли, едни дъждове, бури и кал. След това пропуснах 2011 поради контузия, а 2012 беше пак топличко, слънчево и приятно както тази година.
След като организаторите сложиха обща категория Соло, предварително разгледах списъка с "конкурентите". Ами то пълно със силни и издържливи състезатели, къде съм тръгнала аз? И си отговорих: отивам да карам колело, няма значение с кого! Имаше подмятания "смачкай ги, победи ги" и т.н., но аз не възприемам състезанията по този начин. Може би не съм права, но просто не мога инак. Ще обясня какво имам предвид: гледах на момчетата, с които бях в категория като на приятели, а не на конкуренти. Радвах им се на упоритостта, с която въртяха обиколка след обиколка, сособено през нощта. Не съм искала никого да мачкам или побеждавам. Просто това е някакво класиране, в което моите очаквания бяха за 4-5 място, но доста се надцених, имайки предвид много силната група, която взе участие тази година. Браво, момчета!
Стратегията, с която тръгвах, беше освен позитивно отношение, спокойствие и умерено темпо, не включваше мазохизъм....колкото и странно да звучи това за 24-часов маратон. Т.е. аз се знам, че не мога без сън и не смятах да се пребивам в името на състезателната страст и амбиция.
Стартът беше даден (много интересно с Льо Мътеница старт), започнах обиколките с леко темпо за загрявка и след 2 обиколки бях загряла, чувствах се чудесно, имаше много хора по трасето, въобще всичко изглеждаше прекрасно. На едно спускане си мисля как не трябва да рискувам, как с търпение и премерени действия ще успея да карам по-дълго и такива спокойни мисли. Да, но понякога дори човек да е предвидил и планирал всичките си действия, не трябва да забравя, че има и външни фактори, които могат да объркат много нещата. И точно в този момент, когато се кефех максимално на карането, на едно спускане нещо голямо и черно се блъсна челно в очилата ми и попадна зад тях. Усетих много силна болка. Спрях и хвърлих очилата на земята. Нещото излетя, но болката остана. Толкова остра болка не бях изживявала. Нямаше никой наоколо и ревнах с глас. Поревах докато поне малко отмине, но усещах окото си полуотворено, а вътре виждах бяла черта по средата. Реших все пак да не се връщам и да се дотътря до горната контрола и че ако се наложи, ще ме извозят с джипка от там. Наистина не знаех какво ме е ужилило, нито какво е състоянието ми, нито как ще се развият нещата. Цялото ми настроение помръкна, нямах вече желание за нищо. На горната контрола Коцето ми даде да натъркам с чесън, но то като че ли стана по-зле. Добре че на следващата обиколка се сети за друг по-ефективен бабин илач или с други думи казано, ракийка, та тя по-добре ми подейства вътрешно
Реших, че окото ме боли, но ако спра да карам колело, то няма да ми мине и само ще се ядосвам за проваленото състезание и окото ще продължава пак да ме боли. Заради това продължих. Обиколките се редуваха една след друга, трасето беше достатъчно интересно, за да не омръзва и така малко по малко се стъмни. Сложих фар и 2 обиколки беше добре, но към 23 часа вече очите ми бяха много изморени, скоростта ми особено на спускане падна много, паднах около 3 пъти от умора, недовиждане и невнимание и реших, че няма смисъл да се мъча повече. Имах 12 обиколки, хич не бяха много, но пък какво от това: отишла съм да карам колело, не да се самоубивам. Легнах в палатката, но сънят беше неспокоен: ту колоездачи развълнувано се обясняваха, ту в унес се хлъзгах на сън по пясъци, ту раната на лакътя ми от едно от паданията залепваше за спалния чувал и при отлепянето много болеше. Абе...поне си почиинах. По едно време станах да ям, за да може да наваксам поне малко калориите, а и храната да се е смляла до сутринта, а не тепърва да започвам да закусвам. Ям аз в 4 часа пиле с ориз и лягам пак да спя.
Когато се събудих, вече беше светличко: 6:18 показваше часовникът. Малее, направо съм поспаланка. Другите бяха карали доста през нощта и изглеждаха доста изморени. Аз станах и със свежи сили и ситен каданс минавах покрай изморените колоездачи. Знаех, че са с доста обиколки напред и че колкото и да карам с темпо, не мога да компенсирам 6-часовата си почивка, но пък поне се радвах на това, че отново виждах трасето и не се влачех по него. Особено спусканията. Но те бяха тотално различни от предния ден! Толкова изровено беше всичко, сцеплението беше още по-малко, а аз по-изморена от предишния ден. Заради това пак внимавах и не се отпусках много много. Така с темпото изкарах цели 7 обиколки и дори завърших доста преди 13 часа, а по едно време се разбързах, за да успея да подобря миналогодишния си рекорд от 18 обиколки. Хем не исках да карам безцелно, хем пък 19 обиколки ми се сториха трудна цел, която ако не изпълнех, щах да съм разочарована от себе си. От друга страна, външните фактори...ами ако станеше жега, ами ако ме предадяха мускулите...ей такива мисли ми вървяха. Но пък толкова бързо мина времето до финала и не се наложи да прибягвам до промяна на плана и финиширах на 19 обиколки.
Искам да поздравя всички участници за усилията, които вложиха, за издържливостта и волята! На организаторите за перфектната организация и на спонсорите за щедрите награди! На всички, които ми съчувстваха заради окото и питаха как съм и ми предлагаха лекарства и мазила! На Хари, който има неблагоразумието да си отстъпи новото колело да го юркам 24 часа, но пък ми беше меко на д***о и можех да се изкефя максимално на спусканията. Също така да му благодаря, че ми е съпорт и ми чистеше веригата и приготвяше Изостар и беше шофьор на шуменската група! На горната контрола, където ме посрещаха винаги с нещо вкусно и дори когато нямах сили да си извадя картона от джоба, те го правеха вместо мен. Искам да поздравя съотборниците си Васко и Галин за доброто представяне, както и Тодор Ангелов в много готината щафета, която беше организирал. Много харесах щафетата, защото в нея имаше представители на всички възрастови групи: Иван е юноша, Миро кара в категория до 23 години, Тошко е мъже, а Станимир при ветерани. Тошко е много добър човек и вместо да си почива между обиколките си, които караше много бързо, той помагаше страшно много на Васко и на всеки, на когото можеше. Отделно насърчаваше всички и ги стимулираше.
Разбира се, много благодаря на всички, които се включиха в благотворителната инициатива и събрахме близо 200 лв, които ще прибавим към общата сума и съвсем скоро пътешественикът и писателят Запа ще може отново да обикаля и да ни радва с историите си.
Надявам се догодина да има още повече участници по трасето, аз да съм във форма и състояние отново и да мога да взема пак участие в този 24-часов купон