Бих желала да напиша няколко думи за Балканиадата в Сърбия. Искам първо да благодаря на Николай Одрински, че ми гласува доверие и имах шанса да видя как се кара състезателно извън граница. Досега съм участвала на състезания само в България и в Сърбия беше много различно и емоционално за мен. След като разбрах, че ще участвам, се готвих всеки ден и исках да представя страната ни по най-добрия за мен начин. Доволна съм от представянето си, дадох всичко от себе си, не правих грешки, но ...толкова мога.
Какво видях в Сърбия и по-специално в техния отбор: много хубави колелета, леки, карбонови, с висок клас окомплектовка. Една седмица преди състезанието са били на лагер до трасето и видях програмата за един ден с план за тренировки и дейности, изписани час по час. Започваше се с йога и стречинг например, после закуска, после тренировки, почивка... всичко планирано и измислено. Инструкции как да се приготвиш за тренировката, какво да си носиш и т.н. Това ще кажете вие всеки от нас си го прави, без да му виси план на вратата, но в този лагер и отбор имаше много млади състезатели, много юноши, за които тези неща все още не са даденост, а и не би трябвало да се вземат за толкова елементарни дори от по-напреднали състезатели. Отборът беше голям, с много наистина каращи сериозно хора, на различно ниво от нашите състезания. Надявам се и тук нещата да тръгнат в същата посока. Интересно беше, че награди, освен купи и медали не се дават. Това е добре от гледна точка на некомерсиализирането на състезанията. Предполагам, че сърбите получават стимули във форма на велосипеди, поддръжка, тренировъчни лагери и такива неща, свързани с колоезденето. Т.е. ако караш, ако си добър, получаваш велосипед и екипировка, ако се класираш добре – пращат те на тренировъчен лагер и такива неща ги карат да се конкурират и да се стремят към успехи.
Природата и условията за каране бяха чудесни, трасето добре маркирано и обезопасено с мрежи към деретата и дунапрен по дърветата, боядисани със спрей изрязаните пънчета. Трасето беше доста трудно. Качването и слизането следваха едно след друго, равно почти нямаше, само до фийд зоната малко. Качването го карах навсякъде в тренировъчните обиколки, но в състезателната треска и натрупаната умора, ми се наложи да слизам на места. Спускането си беше стръмно, но за сметка на това нямаше камъни и гумите бяха изорали линия, която само трябваше да следвам. За жените и юношите премахнаха най-стръмния участък, който преминаваха само най-смелите. Има го в снимките и клипчетата колко е стръмен.
Емоциите за мен бяха силни, искаше ми се да съм втора, но на качването младата 18 годишна девойка от Сърбия полагаше нечовешки усилия, рева, пухтя, скимтя и успя да ме мине. Аз се притеснявах, че ако надхвърля себе си още на втората обиколка, няма да ми останат сили да финиширам и честно казано, се надявах да направи грешки при спускането, но уви, не стана така.
Надявам се пак да имам възможност да карам на подобни състезания, защото помагат да се развиваме и учим нови неща.
Радвам се, че бяхме с всички от отбора, както и хората, които ни подкрепяха. Всички българи се отдадохме и карахме много добре. Браво на Десислав за среброто, в него има много скорост, сила и техника.
И ето много снимки:
Част 1Част 2