Карането мина, снимки нямам, защото не взех апарата, но пък за сметка на това имаме разказ, по-красноречив от всяка една снимка. Явно все още музата не е напуснала Запа
zappa написа:Другата седмица ще караме към връх Мазалат. В миг на пиянско вдъхновение съм дал съгласието си, което означава, че трябва да съм във форма за така омразното ми черно каране. Само някой път шефката да не ме хване на чашка в „Лорие” например, готов съм да обещая и обиколка на Карпатите да правя. Сигурно го знаете това състояние – „Кой, аз ли, бе! Ком-Емине! Що пък не! Луната? Готово! Кога тръгваме?” Засега ще трупам обем по Преславска планина, че Мазалат бил някъде на майната си в Стара планина. Тръгвам с Анелия по благ асфалт към Преслав. Половин час по-късно сме там и чакаме маниаците от Търговище. Тайната ми надежда е да докарат Вангелов или някой като него. На такива като Вангелов им викам „котва” – осигуряват ти глътка въздух по баирите, почивка на фас под някоя трънка, сладка приказка, докато берат душа. Рано е още, не знам, че днес „котвата” ще бъда аз. Пристигат братята. Изобщо не им се радвам. Знам, че е напълно възможно следващата ни сгледа да е в Търговище, машини! О, чудо! Мъкнат със себе си някакъв новак. Жертва! Котва! Не съм го виждал. Всъщност съм карал с него два-три пъти, но аз лица не помня. Не и преди да съм минал 200-300 километра в тяхната компания. Запознавам се сигурно за четвърти път с него. Момчето се съблича по гейско клинче (лошо – сигурен белег, че щом е облякъл така омразния ми атрибут, смята да върти сериозно), хвърлям бегъл поглед към него, все пак е неприлично да зяпаш мъже с опнати по бедрата им гащи. Мамка му, къде му е колянцето на този младеж?! Цялото е скрито от висналия застрашително отгоре му мускул. Толкова с надеждите ми. Озъртам се за помощ към Анелия, тя обаче изглежда отблъскващо въодушевена, припомням си утешителните й приказки, че ще кара с мен. Имаме си дори парола. Ако усетя, че колабирам, ще прошепна „котка” и тя ще намали. Един наивник на средна възраст – това съм аз. Слушам ги как уговарят маршрута с половин ухо, докато полагам изтощителни усилия да си докарам смел израз на лицето. Вангелов, къде си, братле? Дочувам как небрежно трупат километри и километри към първоначалната ни идея. Що да сме пестели от билото, можело да минем през язовир Тича, ей го де е. Чудя се дали да вметна „коткаааа”, ей така, тихичко. Поглеждам Ани. Прилича на моята си котка, ама тази котка май току-що е надушила валериан. Изцъклила е сините си очи, а главата й ще падне от ентусиазирано кимане. Мамка му!
Завъртаме. Данчо и Росен (момчето без колянце) се кикотят, отдалечавайки се с бясна скорост от нас. Закачки някакви си, на мен не ми е смешно, държа да отбележа. Лепнал съм се за шефката, в нея ми е надеждата. Зад мен кара Ники, ама то е, как да кажа, от добро възпитание. Реши ли, жална ми майка – и на мен, и на котката ми. Налучкваме черния път към билото, чувствам се във форма, колко да кара Анелия, не повече от мен. Не наивник, направо тъпак на средна възраст съм си. Първи баир – трънки, трева до пояс, разхвърляни камъни. Размечтавам се как грижливо подредени, същите тези камъни биха могли да се залеят с асфалт – каква прекрасна пътечка би се получила, мамка му! Много псувам днес. 1-3, 1-2, 1-1 - зъбчатките хрускат, смъквам бясно скоростите. Е, не може да се кара! Мамка му, мамка му, мамка му! Катурвам се от колелото, поглеждам пред мен, където би трябвало да е спасителното синьо джърси на шефката, тъкмо навреме, за да го видя как изчезва половин километър напред. Краката й се движат отмерено, без никакво видимо усилие. Напомня ми онези петролни сонди, дето съм мяркал по телевизията. Горе-долу, горе-долу, и така до безкрай.
- Коткаааа! – и да крещя, все тая.
Започвам да бутам - това поне, мисля си, го умея. Спъвам се в туфи, трънаците късат живо месо, пот се стича на ручеи в очите ми, злобни насекоми пикират около черепа ми. И това на някои им харесва! Затварям едното си око, правя път на вадите пот, а с другото, полуослепял, мигам често-често. По едно време затварям и двете. Така пък не виждам, близко до ума, ама поне солта не плиска в очите ми. Настигам веселяците, спрели са да почиват. Просвам се на сянка и млъквам бесен. Сигурно за другите изглеждам кротко очарован от природата около мен, но шефката си ме познава добре.
- Какво има, добре ли си? – съчувствено ме пита.
- Не ми говори! Изобщо не искам да ми говориш, разбра ли!!!
Искам да я удуша, искам да я гледам как умира бавно, давейки се в някой гьол. Ще я гледам с усмивка и ще я питам дали е добре. Ще... Не, хрумва ми нещо по-гадно. Знам колко мрази асфалта. Представям си я как изнемогва на Кочовския баир, 10 километра асфалт.
- Как си, Ани? Да починем? – и аз мога да го играя съчувствено.
Но до Кочово има почти цял ден. Все пак ще си го върна. Дори споделям с Ники мечтите си. Паля и цигара. Усмихвам се. Нали ще почиваме. Дърпам три пъти и чувам:
- Хайде да тръгваме. Мускулите атрофират така – това пък е Данчо.
Това ли е почивката ви, бе! Три дърпания от фаса. Две минути време. Тегля мислено една тлъста майна на Данчо, проклинам деня, в който Добрян ми избра колело, проклинам и Данчо. Мятам се на колелото и в тотален амок завъртам с надеждата да взема преднина.
- Спукана гума! – крясва той зад гърба ми.
- Нека ти! - крясвам пък аз, наум обаче.
Всъщност „завъртам” е силно казано. Не съм проверявал в речника, но щом има „накрак”, сигурно има и „затиквам”. Та така – затиквам нагоре, а обстановката е същата – жега, тръни, насекоми, пот, а аз, берящ душа, си мърморя: „котка, мамка му, котка, мамка му!”. Излишно е да споменавам, че никой не чака Данчо. Бих се върнал единствено, за да му нарежа и другата гума. Атрофирали мускулите, атрофирала им е горната част на тялото. Мазохисти! Напълно възможно е да имам някоя прабаба циганка, защото по-късно разбирам, че е спукал и другата гума. Топла благодарност към Оня горе се разлива по вените ми, когато научавам новината. Грам съчувствие не е останало в мен, изтекло е ведно с потта по баира.
Най-после се домъкваме до проклетото било. Тук нещата седят по друг начин. Е, не е блажен асфалт, но е караемо. След десет минути сме се добрали до Горски дом – хубава хижичка с беседка отпред. Стопанинът се суети около нас, предлага ни кафе, бира, ракия. Партизанин (така му викали), жив да си! Един нормален човек в тази планина да има. Пия си кафето, жуля цигара от цигара, даже обмислям идеята да сръбна ракийка. Разпитвам и за най-близкото село. Методиево било на 10 минути пеша. Дали пък да не зарежа маниаците и като бял човек да се напия с Партизанина? Докато обмислям идеята, оня с двете спукани гуми се появява и пак започва да мрънка нещо за атрофиране на мускулите и други простотии. Абе, този само две гуми за пукане ли има, не се ли намира и някоя рамка за чупене, някой курбел за отвъртане? На Ани толкова й трябва. Докато чуе каране и се мята на колелото. Котка, мамка му, котка! Няма, братче! Ни котка, ни ракийка. Партизанина остава далеч назад, а ние продължаваме да гоним Михаля по припека. След малко идвало прекрасно спускане. „Прекрасното спускане” всъщност са едни безобразни търкалящи се камъни, по които колелото ти пука в отчаяни усилия да не се разпадне, ти се мяташ като парцалена кукла отгоре му, молейки се да оцелееш и този път (и повече никога, никога с шефката по черно!), задната ти гума занася, законтрена от виещата спирачка. Прекрасно било... А, наистина било прекрасно! Ама не заради друго, ами гадното, отвратително, кошмарно спускане те изхвърля направо на пътя за хижа „Младост”. Път, който някой мъдър човек, е залял с прекрасен асфалт. Въртиш, а тялото ти отмаря, хвърляш километрите зад гърба си, птички пеят... Абе, какво да ви разправям – Свети Асфалт! Отбиваме се и при майката на братята, която празнува именния си ден на зелено. Изкушавам се да споделя с нея какво мисля за рожбите й, но възпитанието ми се е върнало, благодарение на гладкото шосе. Хапване, пийване, смъкване към Търговище. А там ни чакат студени бири. Абе, като изключим въртенето, това колоезденето е егати харабийският спорт. Уговаряме и маршрут за връщането ни. Аз и Ани, а пред нас са 45 километра асфалт. Падна ли ми, шефке! Поемаме обратно, но от толкова обсъдени маршрути, не знам защо, но се озоваваме на главния път София-Варна. Разбирам го още след първите километри, но не само тя познава мен, и аз я познавам добре. Как да й кажа, мамка му? Ще ме убие!
- Ъъъ, Ани, имам една неприятна новина – започвам отдалеч.
- Кажи! – кисела е, мрази асфалт.
- Май сме на главния път за Варна – и примирам, очаквайки бурята.
- Май има нещо такова.
Какво й става на тази жена, бе! Вярно, пи две бири, ама чак да се е напила, не вярвам. Толкова леко да се размина, ама ха дано де! Казах ви аз, че съм наивник. Няколко километра по-късно или бирата изветря, или тя се осъзна.
- Мамка им да *** на тези! ****** им майчина! – реве, та се къса. Няма и помен от нежния й гласец.
- ***** им и *****!!!
Аз съм се свил като бито куче, мъча се да свра главата си между плешките. Чакам страшното да отмине. Някакъв тип ни изпреварва с вой на клаксона, а шефката веднага изпружва среден пръст и го размахва след задника на отдалечаващия се кретен. Попържа на майка, баща, род. Леле-мале! Дано шофьорът си гледа напред.
- Сега ще им обясня аз на тези от Търговище! – заявява тя, отбивайки колелото, очевидно привършила с мен и автомобилистите.
- Недей бе, Ани – каканижа аз. – Ей сега ще отбием. Ще минем по селските пътища.
Уж склони, ама уж. Докато разпитвам някакъв мъртво пиян индивид за пътя (нормалните хора вече са сварили даже и да се напият), я чувам как нарежда зад мен по телефона:
- Абе, Тошко, ти по кой път ни прати?! – завалията...
Мамка му, иде ми пак да се върнем, ако трябва три пъти да качим оня черен баир, само и само да не карам с този тротил на колела зад мен. Слава богу, десетина километра по-късно се кротва. Въртим, мълчим, мълчим и въртим. Върнах си го за всичко, обаче не знам защо не се чувствам щастлив. Все пак не мога да си премълча плануваното от сутринта въпросче:
- Как си, Ани? Да починем?
Нещо кротко и благо се разлива по тялото ми. Удовлетворение ли му викат, не знам, но е дяволски хубаво. По-хубаво дори от глътка водка. (Дали?)
