Събота, 09:00 - стигаме Лакатник сме точно по разписание. Разтоварваме и поемаме нагоре - следват около 8 km леко изкачване по планински асфалтиран път до Миланово. Жегата ни тормози още от самото начало. Аз карам в темпо и взимам преднина, виждам и зад мен как групата се разкъсва. Чакам 30 мин. в Миланово и се спускам обратно по пътя, опасявайки се, че нещо не съм разбрал добре и съм изпуснал някоя отбивка, точно преди селото (каквато не съм видял въобще да има). Намирам групата около километър по-надолу около крайпътна чешма с промелив характер; Добри се суети около обърнатото си наопаки колело и установеният от него проблем в средното. Заключението е, че и така може да продължи, след като нямаме нужните инструменти, за да го отворим. След кратка почивка в Миланово, предизвиквайки вниманието на няколко местни граждани, продължаваме към х. Пършевца по черен път, някога бил асфалтов - сега осеян с големи набраздени канари, дълбоко вкопани в земята, тук-там по-малки камъни и множество раздробени на парченца, големи колкото зърна царевица. Слънцето напича все повече и да караме по открития склон на планината се оказва не съвсем лека задача, по едно време виждаме тъмни облаци и чуваме гръмотевици в далечината, като някои от групата почти се надяват да ни застигне порой. Почиваме често, както за да се скрием за някоя и друга минута под благосклонната сянка на някое дърво, да пием вода, така и за да се изчакваме. На една чешма срещаме Жоро от Миланово, излегнал се на поляната върху свалената предна седалка на УАЗ-ка, сладко да си хортува с колега, докато пълнят бидони с вода под музикален съпровод; Жоро по нас праща поздрави на хижарките в Пършевица и Леденика, а ние дълго се колебаем дали няма да берем ядове, ако го направим
До хижата стигаме по странична горска пътека, разклоняваща се на един от завоите, след билото, която в средната си част представлява скоростно спускане по средно каменист терен, като и от двете страни към нас се протягат коварни клони - за щастие никой не пада и след като пресичаме и няколко ливади, стигаме хижата. Тя не работи... не работи и ресторанът към малкото подобие на хотелче, намиращо се до мандрата - пазачът ни упътва към близко място, където човек може да се подкрепи и взимаме решение да тръгнем към „Горски дом“. Заведението се оказва много приятно, разбираме че предлага и нощувки (срещу 15 лв), ядем вкусна храна и пием напитки и бира за средно между 3 и 5 лв. на човек. От там се насочваме към Пършевица, като търсим вариант да се отклоним по странична пътека по асфата - идея откъде да минем ни дава и местният рейнджър. Не след дълго попадаме на обозначение за веломаршрут и тръгваме по него, леко нагоре под далекопровода, следва спускане през гора по черен път, в който чат-пат се появяват и коловози. Милко вади GPS-a и казва „Сега сме натам“, след което се отзоваваме в нищото - на път без изход, водещ до ограда. Още няколко консултации с устройството и нашият ентусиазъм ни помагат да слезем в едни поляни, осеяни с къртичини - в далечината се вижда асфалт и някои предпочитат да тръгнат по него, особено след като Милко посочва нагледно в не съвсем определена посока с криволичеща ръка „оттук ще минем някак така“. Другите предпочитаме „някак така“ и къде карайки, къде бутайки по хълма през тревата засичаме по някое време нещо като пътека, която сече напряко през гората през живописна местност с вековни дървета и след приятно спускане излиза на поляната на Смока, който като ни вижда се скрива в дупката си, при жена си Усойницата, която сигурно пак го гълчи, че пак е бил при „онази Пепелянка“
Караме по пътека в ляво от пътя, завършваяща с изсечени в земята между дърветата стълби, провиращи се сред плантация коприва и слизаме на асфалта на около километър преди хижата. На някой ни се кара още, но повечето са изтощени от слънцето и примрели за бира, така че остава идеята на Милко за спускане на интересна пътека към Згориград и изкачване оттам по някаква екопътека към х. Пършевица да се реализира на следващия ден. Хижарката се оказва, че не познава Жоро, защото била от скоро - предполага, че колежката ѝ го знае - въздъхваме с облекчение.
Тук следва епизода „и цяла вечер яли, пили и се веселили“, включващ Сърдитко - в чиято роля влиза един „любезен“ сервитьор. Към него можем да включим и сутринта, когато след кратка закуска (преди която неуморният Боби загрява с няколко километра по асфалт по своя път към цигарите), включваща няколко кафета от по 2 лв (4 лв. за двойно), дружно разглеждаме магичната пещера Леденика и акумулирахме хлад в нея за през деня (Милко прави снимки и когато ги публикува, ще може да се види за каква красота става дума).
Кратка подготовка и 7 от групата на 9-те тръгваме да търсим пътечката към Згориград, докато Добри и Николай ще ни чакат направо при хижа Пършевица (а към тях щеше да се присъедини и Ицо). Самата пътечка се оказва наистина интересна - включва голям наклон, скални стъпала и улеи, каране по сипеи от големи и по-малки търкалящи се камъни, няколко технични участъка с по-сериозни drop-oве, скоростна горска част, където камъни и корени не беше като да липсват въобще, след което предстоят каменна река, друг горски участък и малко поляни под неработещия лифт. В горната част за мен е почти иевъзможно да карам, но някои си изкарват без реално да слизат, почти цялото спускане. Равносметката - когато стигаме в Згориград имаме няколко падания (но нищо сериозно) и една спукана гума, една открита чешма, необозначена на картата. Правим кратка почивка покрай лепенето на гумата и тръгваме нагоре. Натъкваме се на крайпътно магазинче за хранителни стоки и спираме за храна и напитки, защото слънцето отново прежуря; Милко разговаря с Добри и му казва, че до час - час и половина ще сме при хижа Пършевица. Движим се известно време покрай река, около която виждаме летовници(и дори летовничка по монокини, която се скрива, щом ни вижда), на които донякъде завиждаме. По шосето се отзоваваме до началото на екопътеката и след кратко колебание у някои от нас дали не е по-удачно да продължим по асфалта, вкупом поемаме встрани от пътя. Първоначално караме със затруднения, скоро се налага да спираме, да преодоляваме големи камъни, след това камъните са твърде начесто и бутането е единствената разумна алтернатива. Нализаме в гората покрай почти пресъхнала река - знаем, че трябва да стигнем водопад и явно ще се движим покрай реката... в гората бутането е затруднявано освен от корени и камъни, така и от големия наклон на терена по посока на реката и ронливата почва. От време на време пресича реката, при което се минава по тесни дървени мостчета със стръмни стъпъла. В един момент става невъзможно за бутане и носенето е много по-лекия вариант. Добри се обажда - казваме му, че до час и половина ще сме при него - вече сме на пътеката и катерим. Стигаме до стръмна скована дървена стълба, която завива около една скала... правим индианска нишка и прекарваме колелата - няма достатъчно място, за да може всеки сам да пренесе своето... Следва втора подобна стълба. Следва трета, последвана от дървена крайскална тераса, последвана от нова стълба... едва намираме място за колелата горе, които си предаваме от ръка на ръка... преодоляваме 500 линейни метра за час време, а може и повече. Катеренето покрай скали е зад нас, но още не сме стигнали водопада. Предстои ни да носим в гората, където стълбите не са по-малко стръмни, макар и да не криволичат, а на места има и канари с 1 м. височина, които следват една подир друга и трябва да бъдат преодолявани, пък пътечката е съвсем тясна и реално не стига за човек, носещ колело - няма никакво място за маневриране на трудните участъци. По едно време говорим с Добри, който става нетърпелив - изкачили сме по-голямата част от пътеката и, разбира се, до час и половина ще сме при него
... следва изкачване през гора, постлана с листа и начупени клони, в които едновременно затъваме и по които се хлъзгаме. Останали без никаква вода, стигайки до самия водопад пълним бутилките директно от реката, която ни изглежда бистра... почиваме малко там и хващаме една пътека, която най накрая е равна и по която се кара - но не би, 100 метра по-нататък има табела, че пътеката е към Згориград... а нашата (към хижата) е указана само с табеа за посока, директно нагоре през гората, и въобще не прилича на пътека. Няма как, пак ще се носи и влачи... десет минути по-късно стигаме до много стръмен участък (над 60° наклон вероятно), подсигурен с метално въже... започваме сериозно да се замисляме дали си струва да продължаваме или да се връщаме към Згориград (ако нагоре е все така),
Kpoko се наема да разузнае... изкачва се и заявява „няма страшно, това е, нагоре е леко“... продължава още малко и следва звучното „Оооооо!“. Следват няколко метални стълби, състоящи се от релси, съединени с метални пречки, които катерят между скалите. Другата група, която ни чака при хижата, решава да тръгне без нас и иска консултация за пътя. Някак прекарваме велосипедите по огромните, почти отвесни скали, държейки се с ръка за въже, стълба, скала, дърво, храст... организираме и индиански нишки на 2-3 пъти, макар и не от мащабите на тези по-надолу... стигаме до леко изкачване между скали, провиране през обрасли шубраци и коприва, движим се покрай реката и стигаме до кръстопът, където има и указателна табела - според картата хижата е близо. Хапваме набързо, пак пълним вода от реката и хващаме по полегатата пътечка, бутайки навътре в гората - пътечката се превръща в „магистрала за бутане“, поизровена тук-там от мотори. Наклонът отново е убийствен - почти е невъзможно както да се носи, така и да се бута по сухата и песъчлива почва. Стигаме широк изровен от гуми на камипони път, но за съжаление скоро откриваме, че трябва да продължим пак през гората, по пътека, по която тревата и храстите са по метър... някак избутваме до асфалт! Другата група неколкократно звъни, защотосе губят... в един момент вече и Милко, който ги праща по по-лекия маршрут, не може да им помогне (защото не го е карал много) и ги оставяме „на произвола на съдбата“.
След спускане по асфалтовия път и леко изкачване през ливади и малка горичка, в 19:00 сме на хижата. Ако караме стегнато - ще успеем да се спуснем до Оплетня по светло. Бързо стигаме билото и пускаме надолу, в ляво от Бегличка могила, по тясна пътечка с дребни и по-еди камъни, накъсвана от няколко по-големи drop-a - от лявата ѝ страна наклонът е умопомрачителен и води към пропаст... пукам гума на пътечката, оказва се, че не съм само аз. Решавам да припомпвам, защото гумата спада бавно. Каменистата пътечка влиза в гора и следва скоростно спускане между дърветата, по дебел слой листа от предходни есени... по-нататък има и каменна река, но камъните са сравнително едри и се кара сравнително, няма и твърде технични участъци с големи прагчета. Излиза се на земянка с чудесна гледка, зад която има надредени 10 маси, обградени от солидно количество боклук - навярно предходната нощ е имало (без)паметен запой... намираме си чисто ново безалкохолно с вкус на малина и пием от него, нищо че е относително топло - освен вода ни липсва и захар, енергията в нас е на изчерпване - а имаме още толкова много за спускане... Пресичаме няколко ливади, през които трудно може да се каже, че има нещо повече от приблизителна линия на път, тук-там се появява пътека. Виктор предпочита да не кара в нея и се премята каскадьорски през кормилото, забивайки се в неочакван храст. Небето порозовява, слънцето започва да оранжевее, а в далечината контурите на планината започват да се очертават контрастно - нямаме много време от деня... Тогава Виктор пука гума. Решавам да използвам случая и да сменя и моята, която спада по малко, а Милко слиза малко по-надолу, за да се увери, че сме на правилния път; помпата ми прави номера и изпуска, а Милко ми се притича на помощ с неговата и ми оказва неоценима помощ с помпането (mеRc!). Правим 15-минутна пауза и гумата на Виктор е готова, тъкмо сме готови да тръгваме, когато се разбира, че и другата му гума също е спукана.
Kpoko му услужва с една, но докато бъде и тя сменена, вече е сумрачно и трябва да се кара почти по интуиция. В гупа от 7 човека 3-ма разполагат със светлинки - една съвсем прилична Sigma, която ползва Милко, и 2 слабички челничета. Опитваме се да се спускаме компактно, за да ползваме всички светлината на тези, които имат такава. Бързо достигаме черен път, който води към Очин дол. Там питаме в местната кръчма разни пияни глави как да излезем на асфалтовия път към Оплетня, като идеята ни е да се движим вече само по асфалт - тъмнината почти напълно е обгърнала всичко. Продължаваме надолу, както са ни опътилии скоро асфалтът свършва, след което преминава в черен път, черният път изчезва пред една къща, а покрай нея продължава тясна пътека с невидими нощем камъни тук-там. В същото време се оказва, че имаме и спукана гума - Виктор... отнема ни нови 15 минути да бъде отстранена аварията, а вече сме на косъм да останем и без транспорт - другите ни чакат от някой и друг час в Оплетня (където сме се разбрали междувременно да закарат колите от Лакатник), а преваля 22:00. Спускаме туристическата пътека на полусветлини и донякъде интуиция, по едно време някакъв висок праг ме спира на място и ме изхвърля в малко дере, но се отървавам без поражения. Излизаме на асфалтов път - явно местните са ни пратили във вярната посока, но са решили и че искаме пряката пътека, за да ни е по-интересно
Излизайки на пътя покрай Искърското дефиле вече да достигнем Оплетня е лека задача за нас, с изключение на Светльо, който малко преди края пука гума и трябва да ни догонва (впоследствие, пристигайки в София, установих че също имам спукана гума отзад, но до нас поне машината ме докара
).
Taка, след около една дузина спукани гуми, след ден на страшни и рисковани спускания, бутане, теглене, носене, влачене, пълзене нагоре, препредаване на колела и скален велоалпинизъм, провиране през гъсти храсталаци, каране директно през поляни без път (но с посока), разминаване със злобни дръвчета в гората, спускане по интуиция в почти пълна тъмнина по непознати места, ние разцепихме мрака и се завърнахме благополучно. Този weekend ще бъде паметен
Следващият предстои... (to be continued)
Добавям малко недодялани снимки, които правех с телефона си и качвах @ facebook, кoгато имах обхват:
http://www.facebook.com/album.php?aid=2 ... ab7d6d244d Пo-хубави чакаме от хората, които си бяха взели и фотоапарати
The phoenix was reduced to ashes, from which a new, young, strong phoenix arises, reborn anew to live again.
_loading resurrection: complete
_starting rebirth: started
_metamorphosis: beta state
