"В планината се ходи с приятели" - Спасяването на mrdaka Планината: РилС.К.А.
Спасителите: MTB-клуб С.К.А. Клуб за планински ездачи, носачи, шегобийци и зевзеци...
Маршрута: с.Пастра -> яз. Калин -> х. Иван Вазов -> Рилски манастир
Жертвата: mrdaka
Предисторията: Всичко започна в ранното съботно утро на обичайното място за срещи
Боби се беше обадил, че няма да дойде защото дето му било болно. Личеше си обаче, че зверски му се идва. Та без Боби в състав от 6 човека потеглихме към с. Пастра от къде тръгваше бетонния път за яз Калин. По пътя спряхме да пием кафе в гр. Рила, за да спазим уговорената среща там. Не че някой друг освен нас дойде, но можеше пък и да се пръкне някой заблуден байкър. В село Пастра ни се зарадваха и даже ни насочиха къде да паркираме колите. Бабите бяха много любезни с нас. Разтоварихме колелата и започнахме да катерим баира, който в началото започваше остро, и си продължаваше все така остро. Като гледам Милко имах чувството, че беше помъкнал 30 кг раница пълна с какво ли не. Никак нямаше да ме учуди да извади една 8 кг диня от нея по някое време. Бавно и полека подминавахме разни постройки, включително и болница за душевно болни. Въпросните болни се припичаха на слънце край пътя и много вежливо ни поздравиха. Малко по късно ни задминаха и група кросови мотористи. В по-голямата си част баира беше стръмен, което правеше група леко мълчалива, но в по-полегатите части се лееха сладки приказки на любимите ни теми: вилки, главини, спирачки и т.н. И така, полека-лека си набирахме височина, а пейзажа ставаше все по-красив. Това ме мотивираше да натискам повече и повече педалите. Бистри Рилски поточета и рекички се виждаха тук там. Водата беше изключително вкусна, както е винаги в Рила. Както повечето от вас знаят, името на Рила означавало водна планина. Намирам водата в Рила за най-чистата и най-вкусната вода, която съм пил в живота си до момента. Красота и сладка вода, това е Рила. Катеренето на бетонния път си е тегава работа, но някой трябва да я върши. Та ето каква я свършихме:
Докато се любувахме на пейзажа в ниското се появиха Боби, който бе завел дето си на лекар, а след това решил да ни догони. По пътя засякал Жоро от Кюстендил. Още по-рано Боби ни информира че се задава, благодарение на чудото на мобилните комуникации. Е да, ама това не беше края. Имаше бая да си повъртим докато стигнем до язовир Калин. Та въртене, въртене и стигнахме:
Отдадохме се на почивка и плюскане. Даже успях и да дремна лекичко. Та Боби и Жоро ни настигнаха там и се събрахме цялата група от 8 човека. Захванахме се да катерим последните метри, след което ни чакаше спускане към х. Иван Вазов. Ето как изглеждаше Рила от най-високата точка на нашият маршрут:
След като по-лежахме там известно време, любувайки се на гледката се заехме да се спускаме. Последно изчакахме Боби да пикае и потеглихме
Хоп по каменистата пътека и сме ето тук:
Оставеше по малко от километър до хижата и докато го карахме/бутахме/носихме заваля дъждец. Точно преди хижата минаваше река. Там си позамих колелото и на гръб го занесох до хижата. Кал по пътя не липсваше. Дъжда привлече като магнит множество туристи, които сякаш се спуснаха изведнъж от всички склонове и хижата така се напълни, че физически трудно се намираше място за стоене прав. Посъветвани от асистент хижарката, се запътхме към реката за да се изкъпем. Стигайки до реката се съблякохме се голи. На тази височина водите са много студени. Поради този факт къпането беше съпроводено с юнашко крещене на всевъзможни, едно-две буквени изрази. Някой беше домъкнал и сапун. Колко мило. Малко са къпанията, за които имам ясен спомен. Е такова къпане на дали ще забравя. Върнахме се в хижата, където ни нагостиха ни с бобец и биричка. Още в 7 вечерта си легнах, уж с идеята да си говорим в стаята, ама ... без да искам заспах. Спах има няма 13 часа. Не обичам да простивам социалната част, но така се случи.
Май е било по-добре така, защото иначе сега щях да се чудя, дали дадена простотия да разкажа или спестя. На сутринта станахме и всеки се зае да приготвя себе си и колелото си за предстоящото спускане към Рилският манастир:
Потеглихме към Рилският манастир по сравнително полегат и караем участък, с идеята да подсечем околните върхове и да започне спускането. Настроението си беше весело, както винаги. Говорехме си за живота, вилките и всичко останало. Макар, че подсичаше върховете пътеката леко се изкачваше нагоре. Имаше множество камъни, която я правеше интересна за каране. Гледах невероятните пейзажи на Рила и си мислех, колко е хубаво. Мислех си за предстоящото ми пътуване за Германия и как това ще е последното ми каране в любимата ми планина за този сезон. В този момент, не подозирах, че това ще е последното ми каране за сезона изобщо. Карайки си на едно място загубих равновесие и залитнах настрани, откопчах педала от обувката си и подложих левият си крак за да стъпя на него, за да не почна да се търкалям надолу по хълма. Само дето вместо да спра, започнах да се въргалям надолу и видях как крака ми се огъна през средата на прасеца като червей. Падайки на земята вече знаех, че съм си счупил и двете кости на подбедрицата.
Акцията: - Счупих си крака - изкрещях аз
- Стой на едно място и не мърдай - сепна се Боби Й
Аз застанах седнал и си наместих крака пред очите на Боби. Вече започвах да усещам болката, която се покачваше невероятно много. Човешките сетива са много интересни, защото имат нелинеен отклик и адаптивност. Представете си как виждате нощем, при интензитет на светлината милионни пъти по-малък от дневната светлина. Окото успява да се адаптира. По подобен начин действа шока и адреналина. Макар, че ме болеше, не го усещах чак толкова много. Това естествено щеше да се промени в следващите минути и часове. Преди няколко години бях в Смолян и там има една скала, Невястата. Невястата е отвесна скала на която привлича самоубийците от векове. Там има паметна плоча на която пише:
"В планината се ходи с приятели"
Ако трябваше да си избирам в чия компания да ми се случи подобно нещо, щях да си избера именно хората с които бях тръгнал. Макар, че не се познаваме сравнително от скоро, бих поверил живота си. Това в известен смисъл прави всеки един от нас тръгвай с други хора в планината. Затова в планината се ходи с приятели. В живота ни по един и друг начин се случват беди и се появяват проблеми. Това е неизбежно. Интересно е че именно чрез проблемите ние израстваме.
Момчетата се справиха много добре със създалата се ситуация. Първо започнаха да ми обездвижват крака с подръчни средства. На надморската височина на която се намирахме нямаше нито едно клонче. В крайна сметка Милко и Боби ми направиха превръзка за чудо и приказ от 3 наколенки и един колчето за седалката от моето колело. Другата добра за мен новина е, че някой мъдър се е сетил да вземе аулин на прах. Съветвам всички да носят в раницата си нещо подобно. Не тежи много, но може да ви намали мъките, ако попаднете в подобна на моята ситуация. Бинтове също бяха много от полза за да се обездвижи крака ми. Ето на тази снимка си пия аулина и обсъждаме как ще процедираме от тук нататък.
Обсъждането какво да се прави след като ми окажат първа помощ, естествено започна успоредно с указването на първата помощ. Обсъдихме варианти за промяна на маршрута, викане на ПСС, връщане към х. Иван Вазов и яз Калин и т.н. Отделихме време да обмислим всички варианти. В крайна сметка решихме да продължим по първоначалният маршрут. Нямаше нужда да се търси ПСС за този случай. Друго много важно е периодично да се проверява да не е прекалено стегната превръзката, което да предизвиква нарушен кръвопоток в крака. Имах една дупка чорапа и тя се оказа идеална за тази цел
Ако нямата, винаги може да си направите. На момчетата им отне около 7 часа за да ме свалят до асфалта. За да не ме носят постоянно на гръб на местата, къде беше подходящо ме качваха на колело. Ето тук разработваме техники за това нещо.
След много опити се оказа най-удобно и достатъчно безопасно бутащия да държи кормилото и спирачките, а жертвата да си прибере болният крак до рамката, със здравия крак да държи педалите да не се въртят, едната ръка на кормилото в центъра, а друга на врата на бутащия. Честно казано, усещах болка при всяко едно стъпване на човека който ме носеше на гърба си, както и при всяко едно преминава на препятствие кога бях седнал на колело. Въпреки болката и сериозното физическо натоварване, което отнесоха СПАсителите съумяхме да запазим веселото настроение. В шеги и закачки времето минава неусетно, а болката като че ли избледнява. Естествено имаше и критични моменти в които затаявахме дъх, но през останалото време си беше Хумор Сатира и Забава. Смея да кажа, че беше весело че си счупих крака. Рила си иска жертвите. Не може тука така да ходиш там. Та ето и малко снимки как "се членуваме" и "си ставаме близки"
Макар, че счупването на крак е гадно, не е опасно ако нямам разкъсвания. Когато попаднах в болницата, до мен лежеше моторист, който именно заради инфектиране на рани не беше подложен на операция дълго време. Антибиотик на прах, който се поръсва върху рани е също нещо много полезно за планината. Ако нямате, знайте че и препикаването на раната върши работа. Човек, трябва да ходи в планината добре подготвен, за да не страда после. Та след много мъки най-накрая стигнахме до асфалта. Това ми напомня на една реплика на Zappa, че всичко в планинското колоездене започва и свършва с асфалт. Когато видях вратите на Рилския манастир очите ми се насълзиха от щастие. Следваха един куп други неща, но преди всичко решихме да посетим някоя местна кръчма. A за малко щях да забравя
Освен за смъкването ми до асфалта, някой се погрижи да ми смъкне колелото. Специално благодаря на Жоро от Кюстендил и адмирирам неговата невероятна техника за сваляна на колело с колело.
Кръчмата: Еми, какво, то и в кръчмата се ходи с приятели. Момчетата ме бяха носили 7 часа, бяха си заслужили повече от една бира. Освен това всички бяха гладни и уморени. Имайте предвид, че тази кръчма се оказа единственото ми ядене за неделя, понеделник и вторник. Така, че си беше перфектно на мястото.
Спешното: Приеха ме в неделя вечерта. На пък към болница даже и кафе спряхме да пием. Майтапи с докторите, пробиха ми петата с една дрелка и вкараха една спица, за да ми направят екстензия на крака. Една инжекция и ме отавиха да спя, а на следващият ден се сдобих и с титаниев пирон по следната схема:
Сега си лежа в къщи, цъкам компютърни игри и се радвам, че не се провали пътуването ми за Германия, а само се отложи с 11 дена.
Искам специално да благодаря на Спасителите, не само от мое име, но и от името на родителите ми и на приятелката ми ( Те специално поискаха да го напиша)