Тъй като моята позиция в състезанието беше доста специфична и не е показателна за типичните преживявания на участниците, няма да пиша пълен преразказ на случилото се. Сигурен съм, че Admin ще ни зарадва с истинско и обективно отразяване на всичко, защото беше с нас през цялото време и е едиствената "медия", която реално се заинтересува от събитието. Има обаче няколко малки, конкретни весели историйки, които ми се случиха и си струва да се раздухат, защото дават много точна представа за настроенията на различните участници (като тази със sss и гумата).
Всички казват колко било хубаво. Аз сега ще ви дам и други гледни точки.
[b]История първа:[/b]
В края на втория ден, в хотел "Евридика" на Пампорово, аз тъкмо съм се напарил в горещата баня след 13 часа и половина каране по къс клин и фанелка под дъжда, облякъл съм си поларчето, топли дрехи, сухи обувки... В това време Лъчо (lacho_m) ми беше измил колелото така, както аз не съм го мил през последната година, и го беше прибрал на сухо
. Шматкам се из хотела и търся къде да си поръчам едно коняче с топъл чай, за да бъде идилията пълна...
... и виждам една от участничките прави странни преходи покрай рецепцията. Явно тъкмо е финиширала, навън почти се стъмнява, калта по дрехите и още не е изсъхнала, вида и като на градоносен облак.. Гледа страшно и нервно минава в различни посоки. Влиза в една врата с раничката си, след малко излиза от там, опитва се да вземе някакъв сак, отказва се, влиза в друга врата, връща се и от там, мърмори... Пак пробва сака, оставя го...
Реших да разбера какво става и да помогна ако мога. Момичето ми обясни, че не можела да си намери стаята, казали и от рецепцията номера и в кое крило е, но този хотел не е нормален хотел. Ако аз бях един Минотавър точно там щях да се скрия и Тезей нямаше да има никакви шансове. Сакът бил с нейния багаж, но нямала сили да го пренесе (личеше си). Моята стая беше в друго крило на хотела и понятие си нямах от тази част на лабиринта, в която трябваше да се забием, но все пак вече бях търсил 20 минути моята стая преди това и бях добил бегла обща представа за архитектурните принципи, та награбих сака и заедно с момичето тръгнахме да търсим стаята и. Тръгнахме накъдето ни бяха упътили от рецепцията. Обикаляхме 5 минути, намерихме въпросното крило, но там такъв етаж нямаше. После се върнахме, тръгнахме в друга посока, там имаше същия етаж и стая, но в стаята имаше някакви други хора и се оказа, че не сме в същото крило. Така след 5-6 опита обходихме по стълбите и коридорите трасе, равняващо се поне на разстоянието от Мугла до х.Ледницата, но по по-лек терен. Това обаче вече явно дойде в повечко на момичето и видимо нещо щеше да се случи. Нещо си мърмореше тя, дочух репликата "само да знам чия е била идеята да ходим през тия Чаири...".
Ми не се сдържах и отговорих "С риск да си навлека неприятности, ама да си призная, идеята беше моя". Излъгах, естествено. Идеята беше обсъждана месеци преди това с организаторите, още като се планираше маршрута, после я подхвърли и Чучо Тучо, Лъчо упорито се опита да я наложи, доста други хора също, аз просто се включих в общия хор в един момент. Обаче думите вече бяха изтървани.
Последва един лош поглед. Много лош!
... и реплика "Съжалявам, но нямам сили да ви набия".
[b]История втора:[/b]
В неделя сутринта бяхме тръгнали с Бони, Wademar и Lacho_m да маркираме трасето през Чаирските езера, защото предния ден видяхме, че евентуално изкачване през Мугленската река в дъждовно време би било твърде опасно. Организаторите решиха да се възползват от подлото ни предложение да тръгнем преди другите, за да маркираме ново трасе и така да дръпнем силно напред в класирането и да оберем наградния фонд. Как намерихме пътеката не ми се приказва, щото никой от нас четиримата не беше минавал там, имахме карта, но мъглата беше жестока, едвам на 5-10 метра се виждаше, валеше. С няколко проби и грешки обаче се ориентирахме в ситуацията и успяхме що-годе навреме да маркираме участъка Триград-Мугла.
Впрочем, на колко от участниците им е направило впечатление, че минаха през Пияната гора??? Ако не сте забелязали, идете пак там при първа възможност и се оглеждайте повече докато карате! Въпросната забележителност е точно около падналия мост преди Чаирите, който трябваше да прелетите.
Истината е, че не успяхме да маркираме съвсем навреме. Николай Костадинов ни застигна на 1 километър преди Мугла, докато още действахме и ни подмина като малка гаричка, препускайки надолу по пътеката с колело на рамо. Обаче там вече опастност от изгубване нямаше, така че това не ни притесни и продължихме надолу спокойно. Някъде в първата десякта обаче се движеше едно момче, очевидно от Казанлъшкия клуб "Лястовица", съдейки по фанелката му. То стигна до мене точно в момента, в който ковях табела на входа на Мугла. Беше със спукана гума, попита ме дали имам помпа, отговорих му утвърдително. Той спря, обаче явно беше много измръзнал и ръцете му трепереха, не можеше нищо да хване здраво, камо ли да монтира гуми и да помпи. Извадихме спуканата гума, сложихме резервната му, но се оказа, че момъка си носел спукана резервна гума. Сложих му моята, напомпихме с една помпа, която някой от преминаващите участници ни остави (моята се оказа калпава:boggled:). Всичко приключи перфектно, пожелах му успех и го пратих да продължава. Той отпраши надоле.
След минутка и аз слезнах в Мугла, гледам го въпросния колоездач, хвърлил колелото, стои, гледа отчаяно и се топли в сухите дрехи, дадени му от бащата на F1-MAN (който всъщност беше по-организатор от организаторите:bowdown:). Питам го що не продължава, а той итговаря: "Това не е за мене бе. Това не е каране. Мани тая луда работа! Аз ще си карам по шосетата, вие се мъчете тука.". За въпросния участник с това велоралито приключи.
Има и много други истории, но нека тях да ги разкажат тези, на които се случиха, защото ако трябва да съм честен, лично аз нямам какво интересно да разкажа от първо лице единствено число. Даже гума не спуках и спирачки не свърших. Пожелавам догодина това да могат да кажат и останалите.
[size=67][i]EDIT: ям букви[/i][/size]
Q. b. f. f. f. s.