Беше невероятно!
Който не е бил, може да се опита да добие някаква представа от снимките и от „краткия” ми разказ:
http://iradev.snimka.bg/nature/musala-03-04-2010.515048Аз вчера го ударих малко на сепаратизъм, отцепих се от колектива и против всякакви правила тръгнах сам из планината. В своя защита ще кажа, че го направих с най-благородни мотиви – бях обещал да се върна в София същата вечер, тъй като приятелката ми замина за чужбина днес и трябваше да я изпратя.
Затова още от Боровец си дадох малко повече зор и се отделихме заедно с Тошко (Пинки76). Той ми стопи лагерите нагоре, като постоянно ме подканяше да карам по ужасно стръмните склонове, по които според мен всеки нормален човек бута. След няколко километра застигнахме още един колоездач, който буташе. Ето още една жертва – помислих си доволен, че Тошко вече няма да юрка само мен. Жоро от Кюстендил обаче се оказа в по-добра физическа форма от мен и двамата с Тошко припкаха нагоре, а аз се влачех.
След хижа Мусала вече бе невъзможно да се кара, а и да се бута, и ролите се смениха – колелетата яхнаха колоездачите. Да бъдеш язден и да превиваш гръб под тежестта на колелото е на пръв поглед унизително преживяване. На съвсем друго мнение обаче бяха девойките, които срещнахме да слизат от Мусала (бяха поне 20). Те ни окуражаваха и не скриваха възхищението си от смелостта и силата ни. Разбира се, винаги щом видех група с жени, аз сменях измъчената гримаса в възможно най-жизнерадостната, опитвайки се да им внуша, че товарът може да е тежък, но не и за мен. В очите на придружаващите ги мъже пък се четеше завист, че любимите им са запленени от някой друг.
Така стигнахме до заслона. Тошко и Жоро оставиха колелата си там и ме придружиха до върха, като единият носеше раницата ми, а другият през по-голямата част от времето колелото ми (пичове, много ви благодаря!). По лятната пътека имаше много сняг, затова на моменти се движехме по зимната и си подавахме колелото, докато изкачвахме скалите. На върха беше паднала гъста мъгла, снимахме се за протокола и аз поех надолу.
Трябваше да внимавам за отбивката за Маричини езера, откъдето да се спусна към Боровец. Обаче я пропуснах. Усъмних се, когато видах, че тъкмо спуснал Мусала, имам да катеря още два върха на 2700, реших обаче да не се връщам да търся отбивката, а да продължа по червената маркировка. Разбрах, защо се казва Великата рилска пустиня – в продължение на много време не срещнах жива душа, слънцето клонеше на запад, а небето изглеждаше като че аха ще завали. Вече нямах и каска, защото я изпуснах в една огромна пропаст. Най-после в далечината видях група туристи. Забързах се и ги настигнах, оказаха се много симпатично чешко семейство. Сипаха ми вода, моята беше свършила, дадоха ми и пакетче бонбони, защото и с храната бях зле. Казаха ми, че отиват в Грънчар, имаха карта и ми предложиха да хвана към Заврачица, откъдето мога да стигна до Маричините езера и Боровец. Вече беше доста късно обаче, а и ми се стори, че пътят към Заврачица минава през доста страховито върхове, затова реших да поема и аз към Грънчар – поне знаех, че чехите вървят след мен. Допълнителен стимул беше фактът, че дъщерята на чехите беше много хубава
Така, около 20ч след цял ден каране, бутане и много носене, стигнах в Грънчар и осъзнах, че няма да подпомогна оцеляването на популацията на рилските лешояди, като им осигуря храна. За огромна моя изненада, още непристигнал съвсем в хижата, бях наобиколен от красиви момичета. Те ме попитаха откъде идвам, а аз им събрах очите, като казах, че идвам от Боровец през Мусала. Девойките бяха много положително настроени към планинското колоездене и с интерес разглеждаха колелото, едната дори отбеляза, че съм с клипсови педали. Оказа се, че са студенти във втори курс по География и обикалянето по планините е нещо като практика. С младежите географи пък обсъдихме мачовете и волейбола. Имаше бира и топла супа.
Рано в неделя сутринта се запътих към Боровец по много живописна пътека – Кайзеровият път. На хижа Заврачица срещнах колега от форума – хрисим, който бе тръгнал пеша. Оказа се, че точно той е описал в темата как да се хване отбивката, която бях пропуснал. Обясни ми много интересни и полезни неща за Рила – дано да съм ги запомнил по-добре отколкото описанието на въпросната отбивка. След няколко часово спускане бях в Самоков, където успях да навия шофьора на втората маршрутка да ме вземе с байка, първият ми отказа. От автогарата ударих спринт към летището, за да изпратя приятелката си.
Появата ми на аерогарата с калните дрехи от карането и некъпан от два дни сигурно е накарала повечето пристигащи чужденци да си помислят, че страховете, които са имали, преди да тръгнат към България, не са били напразни. За мен най-важното обаче беше, че успях да стигна преди излитането на самолета, и че любимата не се съмнява, че през изминалите два дни съм си мислил само за нея (както си и беше).
П.С. Благодаря на всички колеги за прекрасното приключение, на Краси, че го измисли, на Любо за транспорта, на Тошко и Жоро от Кюстендил за съпорта, на Хрисим за напътствията.
Според моите източници в тази част няма да вали, или ако да ще е леко и за малко 
Аре па неделята ще гледаме да не ви газиме надоле 
,само,аз лине съм съм купил гуми.... 
,да не вали поне.......айде по леглатаа,чееее да няма успали се.... 
Оф тоя дъждобран е едно 200 грама, дали да не го махна 
Спите ли...а? Аз като си гледам раницата отсега ме боли гърба и сън не ме хваща...
ще развалиш времето. 
, благодаря на всички с които споделихме цялата смесица от : носене , бутане , псуване и естествено ...каране 