Не знам, дали има такива случаи при велосипедистите, но при мен веднъж щеше да се случи. Тогава карах по черен път в края на един хубав топъл летен ден. От едната страна на пътя се простираше нива, позлатена от узрял ечемик. Беше съвсем тихо. Усещаше се само един лек ветрец. Природата се готвеше за сън. Пътят беше равен, леко полегат и аз просто седях на седалката, без да въртя педалите бях се оставил на колелото да ме вози. Седях си, погледът ми беше насочен напред в една точка. Не знам как точно стана. Съзнанието ми изведнъж се замъгли. Като, че ли не бях в себе си. Сънчо мина покрай главата ми. Струваше ми се, че сънувам. И добре, че на едно място пътят правеше завой. Стреснах се. Ако не беше стряскането, като нищо можех да излетя от пътя и "да пожъна" ечемика (веложътва
). Спрях колелото и слязох от него. Запратих Сънчото да върви по дяволите! Стоях като пън може би около 20-тина минути и поемах дълбоко въздух. След като се съвзех, се качих отново на колелото и потеглих отново и този път на малко по-висока скорост. Случвало ли ви се е и на вас подобно нещо?
) едно маршрутче: Лакатник-Миланово-х.Пършевица-п.Леденика-Згориград(Вратцата) и обратно - бях се изцедил доста навръщане и по-черния път от х.Пършевица към Миланово вече се беше мръкнало (хубаво че имах два що годе силни фара). Толкова бях изтощен, че направо заспивах над кормилото - на някакви "изпарения" бях останал 
Хубаво, че го бях минавал и преди две седмици същия маршрут, та в Миланово се ободрих, като видях светлинките на селото, последва стръмно и остро асфалтово спускане по пътя за Лакатник, където бях към 20.00ч.вечерта. Служителката на гарата ми каза, че последния влак (който си въобразявах че гоня) е само в лятното разписание - а от ноември влизало в сила зимното и тоя дето е бил последен - вече го нямаше 
И както си карам, изведнъж отзад ме подпира нещо, чува се яко пилене на грайфери, аз се обръщам и питам Вальо:
