Всеки ден с колелата бръмчахме, естествено от моята компания бях най-малък, с най-малките гуми и най-малко на брой зъбци отпред, но това не ми попречи да въртя като гламав и до полуда, за да гоня батковците с балканчетата( тез гуми на балканите нямаха пукане, а на БМХ-са задната за едно лято и стана на конци, ама деди и лепна отвътре допълнително парче гума, ебаси кефа...
Следобед врътвахме по едно мачле, викаха ми "секирата" защото се мятах в краката и доста от децата ги контузвах, ама и шамари ядох и пак не се отказах да ритам батковците, идилия
Лошо стана когато взех хубавата кожена топка на баща ми, без той да знае, пък един ТИР я направи на парчета, тогава и той ме шамароса.
Като цяло детството ми бе прекрасна на село, за нищо не мога да се оплача, страхотни баба и дядо, както и добри приятели, сутрин рано като излезехме, вечер се прибирахме в 10, или пък стояхме на дървени пънчета и се закачахме.
С 2рата ми любов ходихме с колелата за хляб до центъра, ебаси кефа, тя караше нещо по-марково от моето, ама имаше само контра, а пък аз имах цели 2 спирачки..
Правихме си гонки по кърският наклон Чилик дире, през който минаваха сутрин и вечер стадото с кравите, затова и беше интересно, който накрая беше чист побеждаваше
Понеже дядо ми беше майстора на селото, всеки ден се качвах в ново за мен превозно средство, естествено без ключове, и с издване на "кастъм" звуци от двигателя
. Возих се на комбайна, карах трактор, на какво ли не соц возило съм се качвал, но най ми харесваше бракуваният дванайсетак в двора, на който се качвахме дечурлигата и се преструвахме, че се возим.. 
Стрелбата с ластички и стрелички малко я избягвах, явно не съм бил конфликтна личност, но си спомням първата запалена цигара, на колелото, пуших и се въртях в кръг, накрая ми стана лошо и я хвърлих. Понеже нямах стотинки за нищо от магазина, започнах да дъвча листа, за да премахна мириса на тютюн..
Ухх.. искам пак безгрижен живот, със страхът от започването на 5ти клас през септември месец и с веселото лято.
А сега само работа и събота/неделя се качваме с приятели да покараме някъде из Родопите, ама не се оплаквам де..., то някои хора и това си нямат, жалкото е че не могат да го разберат
Животът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
от ония пластмасови кашони .... едно време супер трудно се намираха
