Здравейте!
Като се върнах от Родопите, още в понеделника ме нагърчиха яко с работа и чак снощи се освестих да пиша.
Написах едно общо писмо за чудесата, които преживях на Родопите показани през моя поглед, което изпратих на някои от моите приятелите и реших, че и така и така съм си направил труда да го напиша, поне мога да споделя впечатленията ми от Байкарията с хората, които по една или друга причина не успяха да дойдат.
Бяхме общо 66 човека по списък на колелета от цяла България (най-вече от София) + около 15 човека, които бяха пеша и микробусчетата ги караха от точка до точка в планината, но лагеруваха с нас. Изненада ме факта, че имаше доста момичета, може би около 1/3 от всички участници. Три дни каране с нощувки на палатки, четвъртия ден прибиране. Всички останаха много доволни. Имаше предвидени специални микробусчета, които всеки ден караха основния багаж на хората до местата за лагеруване - палатки, спални чували, шалтета, раници с дрехи и храна и други лични вещи. Начи на първия ден рано сутринта ние от София се замъкнахме с велосипедите и багажа пред стадион Васил Левски и се почна едно голямо разглобяване и нареждане в автобусите и микробусите. Забавихме се, тъй като багажното отделение на автобуса се оказа ниско, но все пак организаторите нямаха много опит с толкова големи групи. Раздадоха ни географски карти принтирани на листи формат А4 - 3 листа с карти за всеки от дните каране + един лист с текстово описание на маршрутите и друга информация.
Пристигнахме по живо по здраво в едно село Комунига. Там се присъединиха към нас и други хора - от Варна, от Пловдив, от Стара Загора и др. градове. Като цяло колективът от "педал-будали" се оказа доста задружен и приятен. Отначало заваля един дъжд за половин час, но ние се скрихме под един навес и почти не ни валя вече цели два дни, чак на третия ден каране се измокрихме. Та първия ден беше много приятно и сравнително леко - 26 км почти изцяло само по планински пътечки.
В Родопите селата са много нагъсто. Източните Родопи са може би най-гъсто населената област в цяла България - има селца навсякъде през 2-3 километра. Там населението е основно турско, но затова човек не може да остане жаден, защото мюсюлманите имат някакво поверие, че като направят чешма, им се опрощавали от Аллах някакви грехове.
Минахме през една пещера "Утробата", за която интересното е, че в точно определен ден от годината Слънцето огрява в нея и в която древните траки си били правили оргии
) После вечерта паднаха големи шеги с тези оргии... Там до тая утроба имаше едни вулканични скали, имах чувството, че се намирам на Марс. И гледам аз една маркировъчна лентичка точно пред тези скали (с оранжеви лентички бяха маркирани някои от основните места, на които човек може да се заблуди). Нямаше никой с мен и си мислех, че пътят продължава напред. Да ама не. И тръгвам аз надолу по тези скали. То стана толкова стръмно, че дори и без колелото беше трудно да се премине. Държа аз колелото за задната гума да виси надолу и се опитвам да слизам. Добре, че съм се занимавал малко със спортно катерене, иначе нямаше да се измъкна от там. Най-ме е яд, че там някъде ми се откърти огледалцето на колелото, но не ми се връщаше нагоре по скалите да го търся, пък и кой ли ме кара да си вземам огледалото в планината. Хвърлих аз раницата надолу да не ми пречи, тя пък се изтърколи много далеч. Най-накрая се добрах до нея и гледам отгоре хората минават по друг път. Свиркам им аз и се оказа, че съм се объркал и не е трябвало да слизам. Ей, едвам го извлачих носейки го на рамо до горе.
Първата вечер нощувахме на една поляна в село Крушка. В селата, през които имахме имаше средно по 20-30 къщи с по 3-4 бабички и дядовци в тях.
Аз щях да нощувам сам в палатката, но вечерта дойде едно момче от Крумовград/Хасково/Пловдив - Ростислав (roshaw), да търси къде да спи. Там на поляната имаше огньове, лафове, песни... За първи път си използвах палатката.
На втория ден отпрашихме по едни много екстремни пътечки, може би най-хубавите, по които съм карал. Супер надолу, супер тесни с камъни на места, с пресичане на рекичка от време на време, много бутане нагоре и носене там, където е много наклонено настрани и не може да се мине карайки. Хората много пукаха гуми на едни тръни, но аз се разминах без нито едно спукване. След едно доста трудно изкачване, последва едно голямо спускане може би 10-тина км по асфалт (по хасфалта, батей) към Кърджали. По такива пътища човек развива скорост от 40-50 км/ч без да върти, само на спирачки. Там баш на центъра в града до пазаря има едно кръгово движение с един кръг като островче - там се изтъпанчихме по средата всичките бронирани байкари и смаяхме всичкото циганин. Бавихме се доста да ядем и да почиваме. След това минахме през една местност до Кърджали, която се нарича "Каменната сватба" и много ми хареса - представлява в средата 2 големи високи бели като скали една до друга, но съставени от много рохкав чисто бял камък подобен на вар - те представляваха младоженците, а около тях други по-малки и по-кръгли скали от същия материал, които представляваха един вид гостите на сватбата. След още известно каране групата се раздели на 2 - аз и още двама фена минахме по по-тарикатски маршрут към Перперикон без никакво носене, докато по-голямата част от хората минаха по предварително планирания маршрут. С тарикатчетата Любо и Роши пристигнахме твърде рано на Перперикон и не знаехме къде точно ще е лагера. За целия втори ден аз извъртях към 35 км. Изгорях, естествено, по ръцете и рамената въпреки плажното масло фактор 4, но просто трябваше в един момент по средата на деня да се измия на една чешма от потта, а с потта и плажното масло измих... Та обаждам се аз на един от четиримата организатори по мобилния да го питам аджаба къде ще лагеруваме и той ми обясни. Скрихме си возилата там в едни храсти и ги заключихме за всеки случай, че там имаше и много туристи да зяпат камъните, и тръгнахме пешачката нагоре баш към атракцията. Доколкото разбрах Перперикон представлява древни тракийски селища издълбани директно в камъка без почти никакви носени допълнително материали. Супер интересни са, защото са на много етажи и много от съоръженията не се знае за какво са били използвани. На мен едното ми приличаше на баня, понеже имаше разни улейчета по пода. Може и да е било обикновена канализация. Не съм чел нищо допълнително, историците трябва да знаят по-добре. Там на едни равни полянки във вид на етажчета си разпънахме палатките за втори път. Имаше отново огньове с песни и едене. На една чешма го ударихме на баня, омаскарихме на хората чешмата с нашите сапуни...
Имаше голямо разнообразие на всякакви велосипеди - като се почне от някакви стари трошки за 50 лева и се стигне до огромен Down Hill байк на DRAG, който за мое голямо щастие успях да покарам малко, за което съм безкрайно благодарен на собственика му Любо.
От където минехме, правихме оборот на селските лафки. Байкарите кръчмичка не пропускаха където имаше в по-големите села, как издържаха, не зная. Хората пиеха средно по 4-5 бири на ден. Имам чувството, че пиенето на бира се превръща в навик подобен на цигарите - не ти се пие, ама да не останеш по-назад от другите и да не те помислят за балък... Аз като изпия една бира, си усещам краката все едно имам закачени оловни плочи за тях. Пия по една бира на седмица максимум.
На третия ден в неделя вече стана страшно. Още от сутринта започна ту да вали, ту да спира - 10 минути вали, 10 минути не вали. Аз тамън си изтръскам палатката от водата да я напече Слънцето, и пак завали... Ей, прибрах я мокра най-накрая и тръгнахме. Точно тогаз си заваля яко и не спря чак до към 7 часа вечерта. Това беше за мен най-екстремния ден в живота ми. От Перперикон целта беше град Маджарово. Бяха казали, че преходът е с дължина 50 км, но аз за целия ден навъртях 76 км със всичките му премеждия, което е подобрение на досегашния ми рекорд с 11 км. До половината път положението беше под контрол - планински пътечки нагоре-надолу, селца - екстра. Хората с калници и дъждобрани уж бяха в по-изгодна позиция, но на един фен му видях дъждобрана така накъсан от клоните, че сигурно вече за нищо не става. Аз да се направя на по-печен не си взех калниците от къщи, но съжалих след това, защото не е приятно като караш предната гума да ти хвърля вода в лицето от локвите, а като се изправиш на педалите, целия ти задник да става в кал. Та стигнахме ние до една огромна бетонна язовирна стена на река Арда, което беше на 40-тия километър за деня. До там настроението беше на 6. След кратка почивка за снимки, хората имаха възможност да продължат по два различни маршрута, които се съединяваха пак на един голям железен мост на река Арда. Хората, които минаха по южната страна на реката, имаха възможност за момент да покарат по много интересен терен - като дюни, пясък и кал смесено, по които се оставяха супер следи от гумите. Който успееше да мине през този терен без да падне, се задръстваше тотално с кал, но после с две стискания на спирачите се оправяше. Последваха много красиви гледки. Та там на железния мост имах неблагоразумието да се съглася да изчакам трима от участниците да видели някаква тракийска гробница и да им пазя возилата. Ей, братче, час и двайсе съм ги чакал. През това време направо замръзнах на този дъжд, бях се измокрил целия до кости. Картата ми, която беше в джоба, вече за нищо не ставаше от влагата. Докато ги чаках, си измих цялостно колелото на една чешма, щот веригата вече хрускаше пясък, но май нямаше много файда, защото към края на деня колелото ми беше дори по-кално от преди измиването. Идват тримата фена съвсем небрежно без да бързат много, а аз вече бях започнал да се изнервям заради дъжда и студа, и продължаваме нататък по хасфалта през 3 села. Последва обещания "черен път" до Маджарово, който черен път всъщност се оказа път предназначен за асфалтиране, но с нахвърляни само камъни, чакъл и пясък по него, в които се караше адски трудно. Тъпите ми въртящи се превключвалки за скоростите вече почти не бачкаха. Карам аз на 6-ти заден диск от 7 възможни и вече като вземат да ми посвършват силиците, се набирах със всичка сила на тъпата врътка да превключа на 7-мия MegaRange. Направо си протърках ръкавиците, от смяна на скоростите. Което ми напомня да спомена, че според мен един от най-важните атрибути, които трябва да има човек при карането на велосипед, са ръкавиците, понеже при повечето по-леки падания първата реакция на човека (може би неправилна, не знам) е да се подпре на ръце. При едно от паданията ми едно камъче направо се беше забило в ръкавицата ми. Ако бях без, щеше да се е забило в кожата на дланта ми. За две години откакто го имам това колело, едва на байкарията разбрах точно какво означава да ти се изтъркат накладките на V-спирачките, понеже през голяма част от стръмните спускания по планинските терени се движех с търкаща се задна гума и въртяща се предна. Та изкачваме ние трима човека със сетни сили до гр. Маджарово и се дрънваме в тамошната кръчма целите мокри, кални, с джвакащи обувки и със стичащи се ручейчета от нас, и аз си викам, че всичко е свършило. Махам там каски, маски, протектори, изцедих си горнището на анцуга и сядам да си почина. Новината беше, че това не е всичко, приятели. Имало още 7 километра до поляната, на която ще разпъваме палатките. Ставам аз, викам, няма как, най-важното е да си разпъна палатката и да си сменя всички дрехи със сухи за да не се разболея, и тръгваме. Въртим 5 км нагоре по асфалта покрай едни красиви скали, после до въпросната "Чеверме поляна" беше супер кален 2 км черен път нагоре. После се оказа, че всъщност микробусчетата с багажа не могат да стигнат до поляната заради голямата кал и защото са много натоварени, и давай пак връщане в Маджарово. Там като авариен план използвахме полянката в близост една църква. На нанадолнището направо вече замръзнах, тъй като не се налагаше да въртим, и пристигам аз разгромен на полянката, хвърлям возилото и раницата и си разпънах палатката набързо без дори да й забивам колчетата. Вече след като се преоблякох със сухи дрехи и ми стана топличко, ми се подобри настроението. Аз си мислех, че съм си взел твърде много храна, но след едночасовата вечеря се оказа, че всичко е било точно. Имаше отново огньове, но хората бяха изморени и не им се купонясваше. Някои от тях бяха се отказали на средата на пътя и се бяха придвижили с микробусчетата до крайната цел, други си бяха намерили места за спане в Маджарово. Тая нощ спах като дърво.
За четвъртия ден беше предвидено само връщане. Напече готино Слънце, видяхме лешояди и орли в небето, снимахме се. Връщането беше малко туткаво, което мен лично ме изнерви, защото имах среща в София и се наложи да я отлагам 2 пъти. Бяхме в София в 7 часа вечерта.
В момента колелцето ми е в окаяно състояние. Предната вилка изобщо не хлътва и милиметър навътре, все едно изобщо няма амортисьори. Тъпите превключвалки за скоростите ще ги сменям с лостчета, няма начин, барабар със спирачките. Сигурно ще ми трябват няколкостотин лева за всичките тези неща, така че няма да стане този месец.
Като цяло останах с много добри спомени от цялото преживяване и есента ако нямам много за учене и ако стигне отпуската, съм пак там на BikeArea-2 в западните Родопи. Така като гледам по форума, всички, които бяха на 1, ще отидат и на 2.
Това е съвсем накратко от 4-те дни. Естествено съвсем различно е да се преживее...
Като цяло мероприятието беше много добре организирано и планирано, евала на момчетата за труда и старанието и за всичко, което ни дадоха безвъзмездно само за наше удоволствие.
Съветите ми към организаторите за подобрение на бъдещите подобни мероприятия са следните:
1) Маркировъчните лентички - според мен на повечето от местата не бяха поставени правилно. Примерно имаме кръстопът и оранжева лентичка е сложена точно на средата между двата пътя - не ставаше ясно точно по кой от двата пътя да се продължи, в такива случаи лентичката само даваше информация, че до момента сме на правилен път, но не и накъде да се продължи. На един кръстопът дори имаше 2 лентички в двете посоки. На третия ден от средата на маршрута до края не си спомням да имаше изобщо лентички и на няколко пъти щяхме да се отклоним от маршрута.
2) Транспортът от и до София - твърде много се бавихме, особено на връщане. Събирането в София беше в 6 часа сутринта, а реално не беше необходимо да е толкова рано, защото самото товарене започна след 7 часа доколкото си спомням. Всеки предпочита да спи или да си почива на някоя полянка, вместо да чака на някакъв паркинг.
3) Картите - част от маршрута го нямаше на картите, а местата не бяха съвсем без възможност за загубване. Също така текстовете бяха на латиница, а би било добре да са на кирилица.
Това е от мен.
"Nice guys are fine... but they always finish last."
(Mel Gibson - "Payback" movie)