Ето и малко разказче. Няма приложени снимки, но пък в темата ще има достатъчно.
Та откъде да започна?
От началото.
Ама къде беше началото?
А да имаше една тема във форума.
Някой си kvelikov /Краси
/ пуснал тема за Мусала. Чета си аз и се чудя, чета и се чудя. И така си мина една седмица.
Нароиха се ония ми ти байкъри из темата и започнаха с провокациите. Хубави пътечки, снимки, спомени. Та взех че
се навих. Повече не ми трябваше. Само още малко колебание и бях отвсякъде вътре в дружината. Полафихме още
малко из темата. Кой за екипировка, кой за времето, кой за каквото се сети. И накрая дойде и време да се тръгва.
Този път бях приготвил почти всичкия багаж от вечерта, за да не се бавя излишно сутринта.
Ставам аз към 5:30 в съботата измивам се, хапвам / естествените нужди не ги броим - те са естествени / и съм
готов за потегляне. Паля колата и отивам към Младост да взема Крис/kaski/. Оттам на стадион Васил Левски за срещата
с Любо/Admin/ и да натоваря, и другия човек с мен Ники/kojota/. Някъде около 7:40 мисля отлепихме и се насочихме
към целта ни - курорта Боровец. Говорим си в колата за Българските абсурди и недомислици, и се натъкваме на поредната
добра идея - режеш асфалта - правиш яка дупка с остри ръбове и я оставяш така няколко дена да и се "радват"
шофьорите, след това /по възможност при дъжд, за да се отвори по-бързо след това/ се асафалтира. Направихме
един слалом из по-горе описаните дупки и продължихме. Пристигаме в Боровец и паркираме колите. Милко/taurus13/ и
Боби/borislav/ вече са там и са готови да превземат Мусала по всякакви начини. След малко идват и другите. Добри/sos/
е натоварил "баничарката" със всякакъв асортимент от велосипедни аксесоари и пособия - капли, рамки, раници. След
като всичко това се приведе в по-цялостен вид и заприлича само на раници и колела, и всички бяха готови, настъпи и
дългоочакваният момент на тръгването. Любо вече знаещ какво го очаква категорично си предпочете лифта. Така
се оформихме две групи, като по-голямата щеше да щурмува върха само с каране / Задръж малко - каране ли
споменах? Е да имаше малко/, а именно там бях и аз.
И така потегляме. Бодри и ентусиазирани. Напънахме по един асфалт със стабилен наклон ама нагоре. Карам
аз /все още караме/ и гледам отпред Добри и Жоро/THEZOGGO/ практикуват нов стил - нещо като синхронното плуване
ама си е синхронно колоездене. Въртят едни спирали по асфалта и се разминават през равни интервали. Плувците
от съименния стил могат само да завиждат. След малко достигаме и черния път за нагоре - разликата от сегашния
е, че е черен и освен това за разнообразие и е по-стръмен. Все още караме. Още един миг и вече бутаме. Наклона
е по стръмен и пак е нагоре. Караме, бутаме и така напредваме. Тук все пак си беше доста карането, а иначе ни
заобикалят едни красоти на които човек не може да престане да се наслаждава. Насладихме се и на бистрата, и
студена вода от реката. Насладихме се и с уста, и с тяло - първо пихме, а като трябваше да я пресечем и обувките,
и чорапите ни се докоснаха до нея. Продължихме да бутаме със акомпанимента на джвакащи звуци. И така бутайки
достигнахме до една позапусната лифтова станция. Малко след нея хората пред нас бяха решили да скосят пътя
през един наклон. Хубав наклон ако човек го гледа отгоре. Отдолу се появяват неочаквани мисли за въжета. И така
го яхнахме тоя наклон. Дойде и момента в който кормилото на велосипеда идва на нивото на очите ти, че даже и
по нагоре. Добри и Радо/kapitanblood/ бяха някъде след нас и се сетих как ще се разчувстват при вида на тоя баир,
а като се оказа после той е бил нещо като предястие /основното ни чакаше след х. Мусала/. Избутахме си го по
всички правила на качественото бутане, а горе вече ни чакаше равен път. По него стигнахме до хижа Мусала и там
се спряхме на кратка почивка. Ударихме по един лютив боб, като си разяснихме последствията и очакваните резултати
от нашето действие. Оказа се че всички сме експерти в тематиката и сме запознати с фактите /няма да се впускам в
подробности, участници и имена, но може да се събере материал за лекция или статия с примерно заглавие:
"Поведение на планинския колоездач, движещ се в група и прекалил с употребата на бобови растения примесени с
лютиви стимуланти"/. Е сега вече ни очакваше "интересната" част от маршрута за днес, която беше и последна. Дето
се вика : За десерт. Дотук фантазията ни не можеше да се развихри с пълна сила, а сега вече всичко се опря до
импровизацията : бутане на предна, бутане на задна гума, носене с лява и дясна ръка, тикане, влачене, пързаляне,
носене с две ръце - с глава в средата на рамката, над глава, с долна тръба зад врата, изнасяне на тежест на ляво
и дясно рамо, подскок с колело в ръка, накланяне в ляво и дясно. Напълно свободен стил без ограничения и всичко
доволно гарнирано с големи рилски камъни /малките са за надолу - за тях след малко/ и мокра рилска трева. На едно
място в началото на пътеката един турист ни снима и говори на спътничката си :
-Има две степени на мазохизъм :
-Нашата е втората, а ей това/кимайки към нас/ е първата.
По едно време Боби/borislav/ пред мене вика :
-Я тука става за каране.
и след 2 метра :
-Дотука беше.
Та за протокола от хижата до заслона може и да имаше 10-15 метра каране. Бутайко-носейки достигнахме заслона.
Разхвърляхме се и се заехме с обичайните дейности. Един се обажда на роднини, друг търси вода и храна, трети
облекчава естествени нужди / Малките са ясни, но като се оказа, че на заслона няма тоалетна големите станаха
повод на задълбочена дискусия и пак се събра материал за научен труд. Като се очакваше и по тази тематика
всички се оказахме със задълбочени познания на материята. И тук примерно заглавие:
"Намиране на благоприятно място за дефекиране при липсата на обособено отходно място и при наличието на
климатични и антропогенни фактори със отчитане на особеностите на релефа" - накратко казано трябва да се
оглеждаш върху какво се разхождаш особено вечерно време. Идея за притежателите на GPS е да се отбелязват
географските координати на множеството места със "съкровища" /. Не ни трябваше много, за да се запалим да
се качим на върха още веднага пеша. Аз, Емо/Emzo/, Боби/borislav/, Любо/ИНОПЛАНЕТЯНИН/ и Пешо/pe60t0/
се закатерихме по зимната маркировка. Не ни трябваше много време, за да се убедим, че "човек с колело" е
неподходяща комбинация при споменаването за зимна маркировка. Там са си дали среща едни от по-масивните
рилски камънаци и са се навъргаляли в строен безпорядък. Пеша го качихме за към 40 мин. Е макар и без колела
достигнахме най-високата точка на балканския полуостров. Имаше и малко мъгла, но когато се поразсея се откриха
невероятно красиви гледки към съседните върхове. Едно вълшебно съчетание от свежата зеленина на растителността
и студената сивота на скалите подправени със бялата шарка на снега. И през цялото време удоволствието от вдишва-
нето на чистия високопланински въздух. Полюбувахме се на гледките. Изпихме по една чаша чай / най-вкусният както
го определихме всички/, поговорихме с дежурния на метеорологичната станция и бяхме готови за обратния път. Тук се
поразделихме малко. Боби и Любо се юрнаха да се спускат директно в посока към ледено езеро и заслона, ама не по
пътеките а напреки по скалите. Аз постоях, пораздавах им съвети да внимават и накрая се упътих да ги настигам. Емо
и Пешо след като окончателно са ни обявили за ненормалници тръгнаха по пътеката обратно. Ние се спуснахме по
склона донякъде и после пресякохме една снежна ивица и оттам по хоризонтала се добрахме до лятната пътека. Там се
срещнахме с другите и обратно в заслона. През това време там станало оживено. Бяха дошли Добри и Радо и
само се чуваше станалия популярен поздрав : "Сидере! куче! анатема!!!" /за пояснение това беше написано по
някои от скалите със спрей/. Както на нас ни се чудеха че сме тръгнали с колела, ние пък се чудехме кой ли е
толкова луд да си носи спрей на тая височина и да цапа по скалите. Вътре романтика: обувки, тениски, якета,
чорапи, потни мъже, ухания. Правиме наздравици, хапваме и обсъждаме дълбоко философски въпроси / като
например къде ще се натресем с колелетата следващия път, кой къде е ходил и какво е препатил, ползите и
вредите от комбинацията на три популярни български ястия - боб, леща и зеле, както и фундаменталния въпрос
поставян и при много други подобни карания :
Кое при изкачването на този връх може да е по-малко използваемо колело или бойлер?/. Някои играха шах,
други карти. Пристигаха още хора, които по едни или други причини бяха закъснели - Жоро, Владо/Vlassadar/, Милко,
две момчета от Габрово. Вече по тъмно дойде и Боби/Bobi/ и по-голямата част от Габровската група. Владо/Vlassadar/ и
Боби/Bobi/ си бяха взели палатки и бяха готови за спане на открито, ама не около заслона, а на върха. Вече минаваше
11 часа - навън тъмно. Те бяха готови за тръгване и убеждаваха Емо/Emzo/ да тръгва с тях. Аз се чудех - от една страна
нямах сигурно място в заслона, от друга изкушаващото нощно катерене към върха, но най-много се чудех дали човека
горе няма да си е легнал/ такива бяха и чуденията на Емо/, и аз през нощта горе на върха да придобия твърдото
агрегатно състояние на водата. После можеше да остана горе за паметник. Чудил съм се - колко да съм се чудил?
Абе като и Емо се нави, и тръгването беше сигурно. Крис също отиваше нагоре, а и Любо/ИНОПЛАНЕТЯНИН/ реши да
тръгне с нас. Към 23:30 се упътихме нагоре. Удостоиха ни с титлата "ненормалник" /мен и Любо за втори път/. Светим,
кой с фар, кой с челник. Нагоре обичайното - камъни, вода и сняг само дето е и тъмно. Качихме се за 1 час и към 00:30
бяхме горе. Тропаме на човека да ни отвори. Заварихме го буден. Попита ни колко е часа, а ние казахме че си
знаем вече, че сме ненормалници. Извинихме се за леко късния час. Човека ни прие даже и ни направи чай. За
тези които бяхме без палатка имаше места за спане. На сутринта станахме да посрещнем изгрева. Нямаше мъгла
до момента на самия изгрев и точно тогава се появи. Все пак станаха интересни снимки. Изчакахме да дойдат и
другите от заслона. Всеки се изпонаснима горе на върха. Направихме и обща снимка, за да увековечим рекорда.
Благодарихме на човека за гостоприемството и си взехме довиждане. Следваше спускането. Хм за някои от нас
може и да е било караемо. Повечето подновихме упражненията от предния ден но надолу. Тук вече се срещнахме
с едно от интересните растения преобладаващо във високопланински места - клекът /Жоро още предния ден го
беше опознал/. Ние го посрещнахме с колело, раница и тяло, а той нас със бодли и клони. И двете страни не бяха
доволни от срещата, но ние повече. Спуснахме се под маричините езера и се разположихме за кратка почивка.
Няколко човека решихме да отидем до самите езера. Можеш дълго да стоиш и да съзерцаваш бистрата и чиста
вода на езерата. Накои даже и се изкъпаха. Трябваше обаче да потегляме. От тук нататък рабрахме, че далеч не
сме опитали голяма част от препятствията, които може да предложи "високата" Рила на колоездачите. На живо
опитахме част от нещата, които Любо/Admin/ не веднъж е описвал в пътеписите си от каранията в Рила. "Любимите" ни
клекове увеличиха числеността си, а се появи и кал. Та спускаме една пътека между клековете. Почти навсъкъде
една гняс от рядка кал и трева, примесена с обилно количество камъни. Караше се на разни места, ама какви
изненади имаше. Караш и по едно време предната гума спира в туфа трева. Докато се чудиш каква е тая трева
разбираш, че това е маскиран камък. Тесни улеи с течаща кална вода и клек отвсякъде. На едно място направих
обичайното "изталпване" за дълбока кал. Гумите на колелото заседнаха рязко, потопени наполовина в калта и аз се
изтърсих на една страна. От този момент бях и доволно мокър та да се притеснявам от още вода. На няколко пъти
преджапахме една рекичка. Прескокнахме едно, две паднали дървета, пренесохме колелата през неизброим брой
ръбати камъни, а на едно място трябваше да се пропълзи с колелото през един тунел от клек. Ако има места където
можеш да се изпотиш и надолу то това е едно от тях. След това се появи черен път и отморихме малко по него. Е само
няколко километра до хижа Марица. Там пак се разделихме. Повечето се спуснаха по черния път, който води обратно в
Боровец при колите. Няколко човека тръгнахме с Любо/Admin/ да изучаваме една пътечка ама не я изучихме. Като
срещнахме първите паднали дървета и усетихме тенденцията нататък се върнахме на пътя. Не знам какво сме изпуснали
ама вече знам, какво не трябва да се пробва с колело повторно, а това е въпросният черен път от х. Марица до Боровец.
Ако някой е пробвал да работи с къртачна машина може да си представи усещането. Близо 90 % от пътя е покрит с дребни
ръбати камъни, които на всичкото отгоре са и подвижни. На едно място не употребих добре спирачката и се изтърсих като
торба с картофи, а от тия дребни камъни вилката ми се усещаше като твърда. Краката и ръцете поемат всички вибрации и
се уморяват много бързо, а аз както съм с твърдак не мога и да седна, че и други части започват да усещат вибра-
циите. И както си караш и нагоре "летят" някакви с ATV-та и джипове и разхвърлят камъни в ляво и дясно, без да им
пука, че и други хора използват този път. За капак на всичко пътя слезе на някакво ниво и стана уж равен. Равен
ама не - тъкмо спуснеш малко и започва някакво леко катерене, пак спуска, пак леко нагоре и така до Боровец.
Винаги в последното спускане на някое каране е имало нещо хубаво, ама по тоя път нищо хубаво не успях да от-
крия. По него даже и пеша не искам да ходя - ще остана без стъпала. Та това беше карането до Мусала. Като
заключение мога да кажа, че имаше доста негативни емоции на места, но и доста се похилихме на моменти, а както
винаги красотата на заобикалящата ни природа компенсира всичко останало и може да се каже, че пак си бяхме
удовлетворени. Задоволихме си приключенския дух и изследователските наклонности /тях в по-малка степен/.
Много пъти си казвах, че по тоя маршрут с колело няма да се върна, а пеша бих дошъл. Ама де да знам какво
може да ми хрумне, след като е минало време. Човек е склонен да забравя неприятните моменти и да си спомня
само хубавите. Едно обаче знам със сигурност - оня път между х. Марица и Боровец не го ща и на сън. Може да
"хапвам" храстите между боровете ама по него не.