Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

За всичко свързано с МТБ, което не е за някой от другите форуми. Например: разкази и преживявания, мнения по различни общи въпроси, интeресни продукти, новости и т.н.

Рейтинг за публикуване на тема / Рейтинг за отговор / Тежест: 1000 / 1000 / 20

Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот Анелия » Пет Юли 16, 2010 1:07 pm

Вече сложих линк в нашата шуменска тема към този разказ, но смятам, че повече хора заслужават да прочетат и да се насладят на разказваческите умения на нашия колега, спътник и приятел Милен (zappa), а тук той отново надхвърля себе си да увлича, разсмива и замисля читателя. Поради това смятам, че творбата му заслужава чисто нова тема. Enjoy ;)

Ани, уж бяхме заедно, пък сме били на различни походи с теб. Разликата е очевидна.
Участниците:
Анелия Изображение
zappa Изображение

Подбирайте приятелите си! Практичен съвет от препатил човек. Подбирайте приятелите си, а ако попаднете на ентусиазиран индивид, на който му се живее интересно, бягайте надалеч и не се обръщайте дори.
Идеята, набързо нахвърляна от ентусиазираната Ани, е да минем част от маршрута „Ком – Емине”, а именно Върбишка планина, като отидем и се върнем „на ход” по асфалт. „При такава перфектна подготовка, няма как да не се справим”, писука радостно по телефона, докато се уговаряме. Всъщност „перфектната подготовка” се изразява в свалената от интернет информация как се осеверява карта и разказите на някакви страдалци, губили се из района. Имам лошо предчувствие, но както се оказва, никакви очаквания не могат да бъдат толкова лоши, колкото действителността. Действителност, в която имат място Планинската спасителна служба (ПСС), диви свине, тръни, къпини и една приятелка с физическата подготовка на Рони Коулман в най-добрите му години, но да не избързвам...
Всичко започна измамно добре. Стигаме без проблеми до х. „Върбишки проход”, където малшанса ни среща с един запознат с района чичо, на който очевидно морето е не до колене, ами най-много до глезена, да речем.
- Скучен маршрут сте си избрали. 30 километра широк и равен селски път и сте на Ришкия проход – казва той. – Я по-добре първо се разходете в другата посока. Там има пещери, скали. Пък после се помотайте по вашия маршрут.
Как ми се иска днес, два дена по-късно, да се върна, да го емна този тип и да го разходя по широкия му и равен път, пък ако ще и опело да му правим после. Анелия (нито за момент не забравяйте ентусиазма й) решава, че щом е толкова лесно, можем да минем и следващия участък към Емине. Още един съвет от мен – сблъска ли се човек с ентусиазирани индивиди, трябва да бъде строг и неотстъпчив. Обикновено давам съвети, които никога не следвам.
- Както кажеш, Ани! – блея примерено.
Както върви, нищо чудно и Емине да стигнем. А като го стигнем, вече я виждам как сковава сал с идеята да преплува до Русия.
Потегляме, и в интерес на истината в началото пътят си е точно така, както ни каза човекът – широк и равен. Отдолу дори прозира асфалт.
- Какъв е този асфалт? – възмущава се Ани.
- Ком – Емине по шосе! – размечтавам се пък аз.
Чешмичка, втора чешмичка, снимчици, рекичка. Я, че то било лесна работа! Какво се тръшкат минавалите по маршрута? Лигльовци! Прекосяваме някаква река, мислим си, че е екстремално. Боже, какви балъци! Правим сума ти снимки. Събуваме обувки, мием колела, крака. Абсолютна загуба на време и усилия, с оглед на случилото се по-късно. Минаваме през някаква поляна с постройки. Пътят се разклонява, ние обаче сме подготвени, както го уточнихме вече. Знаем, че трябва да следваме червената маркировка. Ще следваш, ако има такава! Тук червено, там червено. Няма и няма! Тръгваме на сляпо по едната пътека и пак стигаме до реката.
- Няма смисъл в това да я прекосяваме два пъти. Едва ли маршрутът минава тук – тъпо отбелязвам аз.
Тъпо, щото тази река я прецапвахме поне 10 пъти следващите няколко часа. При това се отказахме да събуваме обувки, да се гевезим с тинята по бреговете. Не си струваше просто. Тук правим първата си грешка. Поемаме по необозначена пътека, която изглежда прилично. То човек и като се жени, жена му изглежда прилично, обаче я я вижте 10 години по-късно... Мъдър съм, ама сега, пък акъл, дето идва отпосле, не ми го хвали! Катерим, бутайки. Тук-там караме. Слънцето почва да се вдига. Водата е на привършване. Вървим 7 километра в посока към нищото. Знаем, че сме сгрешили, ама как, мамка му, да се върнем? 15 километра нахалост. И тук случайността ни помага.
- Тихо! Диви свине! – шепне Ани.
Сочи някъде нагоре по склона и този път в гласа й няма и грам ентусиазъм. Намери си майстора! Мятаме се на колелата и правим образцово спускане – бързо, скоростно, технично. Животец, ей! След малко пак сме в изходна позиция. Тази река взех да я намразвам вече. Поне утоляваме жаждата си – лочим направо от нея..
- Тъпи, тъпи, тъпи! – крещи Ани и сочи маркировката върху някакъв камък.
Тази жена има неприятната склонност да обобщава. Що приказва за нас? От мен ако зависеше, щяхме да се реем някъде по така противния й асфалт, а вместо това съм някъде на майната си в компанията на дивите свине и нея. Всъщност, ако можех да избирам компанията си, щях да се върна радостно назад, викайки „гъци, гъци”, пък тя да си троши главата, като е толкова умна. Ама нали ми е приятелка, преглъщам тъпотата си и овчедушно подкарвам колелото си след нея.
Това как да е, но друго взе да ме притеснява – силите ми започват да се изчерпват. Все пак имам около 80 километра зад гърба си, от които 20 са по черно. Но 20 километра по черно с Анелия са си все едно един месец зверско каране с Моника. Поглеждам пред себе си русата й глава с надеждата и при нея да е така. Ами! Върти доволно педали, бърбори, дори имам подозрения, че се наслаждава и на убийственото слънце над главите ни. Добре, аз може да не съм издържлив колкото нея, но пък имам гордост в излишък. Ще си давам вид, че всичко е наред. Хубаво е като идея, ама изпълнението хич не ми се удава. Краката ми започват издайнически да се плетат, думите ми се заплитат в езика. Избирайте си приятелите, ей! По-далеч от морски пехотинци, маскирани като блондинки.
- Почивка! – крясвам бесен.
Тъкмо сме стигнали някаква полянка с пейки. Място, на което мога да векувам, особено в състоянието, до което ме е докарала. Сещам се за гордостта си и си докарвам твърд и, както си мисля, мъжествен израз на лицето.
- Няма да умираш, нали? – пита ме тя.
Не можеш да излъжеш морската пехота. Няма начин!
- Мисля днес да се въздържа, но добера ли се до Шумен, първата ми работа е да си намеря приятелка, която ще писка ужасено всеки път, когато си счупи нокътя – казвам аз.
Докато се опитвам да съчленя разпадналото ми се тяло, тя жизнерадостно търчи из поляната, сочейки някак тържествено различните пътеки. Вади някакви листа и започва да чете разказите на други мазохисти, минали през същата поляна. Всичко е добре, щом ми осигурява глътка въздух със забучен в устата фас. Те, мазохистите, видите ли, били стигнали тук, но ги дострашало да продължат по маркировката, защото пътят бил много обрасъл. Демек, ние не се плашим, ще минем точно по него.. Посъвзел се вече, аз заемам отново типичната за мен позиция тип „бийте ме, а аз ще се усмихвам”.
- Добре, Ани, както кажеш.
Що ли не ми подарят джърси с тази реплика.
Поемаме по маркировката. Кошмар! Къпини и трънки са превзели пътеката километри и километри напред. Стъпваш, те се впиват в глезените, а като направиш следващата крачка, зад гърба си оставяш парчета месо. В гърлото ми се надига жалостив хленч. Приятелката ми обаче крачи пред мен, не издава и звук. Чудя се защо не си обуе анцуга. Тя поне има такъв. Аз, както винаги, съм с веселите бермуди на цветя. По-късно разбирам, че го е направила от солидарност. Е, няма такъв човек! Сещам се за Гаджет, който в подобна ситуация с радост би ми събул гащите, за да ги обуе, а след това най-вероятно щеше да крачи пред мен и да ми се присмива. Все пак май съм намерил точната жена за приятел.
След малко нагазваме в море от коприва. На бой е почти колкото мен. Не че съм висок, направо съм тапа, ама си мисля, че подходящият размер за копривата е най-много педя, точно колкото за супа, което ме подсеща, че съм гладен, ама гладен, мамка му! Морската пехота не можеш обаче да занимаваш с такива прозаични действия. Няма смисъл да се спира. Посоката е една – напред и нагоре. Почивка, храна, отмора – непонятни неща за блондинката пред мен. Как ми се иска поне ентусиазмът й да поугасне малко.
- Няма маркировка! Свърши! Отново! – чувам я да казва.
Пожелах си го и стана. Само че когато нейният ентусиазъм спадне, трябваше да се досетя, че имайки предвид разликата в нивата ни, аз тотално ще се срина. И не ми казвайте, че няма причина за това. Намирам се на пичка си матерна, зад гърба ми море от коприва и тръни, пред мен е необозначената пътека, водата почти е свършила, а до мен – обезсърчен пехотинец. Пехотинецът може да има много недостатъци, но не мога да отрека, че е отличен психолог.
- Само не се спичай! Няма да ми се предаваш сега!
Толкова ли ми личи, бе? Наистина съм се предал. Има три-четири часа до мръкване. Ако не се измъкнем, май ще трябва да нощуваме на открито. Не се притеснявам за Ани. Сигурен съм, че такива като нея от ранно детство биват обучавани да удушават мечки-стръвници с голи ръце, ама как ми е жал за мене си, не е истина.
- Ето я! Намерих! Нова маркировка! – пак си е тя.
Толкова съм потънал, че дори и това не може да ме накара да изплувам. Някак вече ми опротивя и маркировката, и колелото, и гадната планина. Юрваме се по червения цвят, но ако досега се е разхождала (по нейните представи, разбира се, за мен си беше езда на предела на възможностите), сега вече гони и време, което ме поставя в неизгодната позиция на прясно изровен труп със случайно озовал се в ръцете му велосипед. Честно, вече ми се иска да мръкне. Предполагам, че поне когато спи, не върти педали, макар да не съм убеден на сто процента..
Спускане, качване, спускане, качване. Имам чувството, че са пуснали някакъв кьоркютук пиян планинар с кофичка червена боя в ръката, и оня, залитайки, е мацал ли, мацал. Стигаме някакво сечище. Ето тук пияният планинар явно се е уморил и е потънал в здравословен сън, защото маркировката отново свършва. Изобщо не ми пука вече. С Русата Амбиция не е така обаче. Много се дразни, когато не е по нейната. Чак не ми се вярва, но сякаш съзирам лека паника в очите й. Посочва някаква пътека, която би трябвало да ни изведе към Ришкия проход. Завъртаме по нея, пътьом прелитаме покрай хранилки за животни , обозначени с огромни цифри: „9”, „8”, „7”. Хрумва ми, че няма логика хранилка „1” да е курдисана в центъра на Риш, ама кой знае... Така и не стигнахме до нея. Още на 5-ти номер се озоваваме насред гола поляна, където пътеката свършва. „А сега да те видя, Ани!”, мисля си аз. Накъдето и да се обърнеш – планина. Няма начин, вече спираме с дивотиите и сядаме да почиваме. Тя не мисли така обаче. Явно школата за екстремално оцеляване, която без съмнение е завършила, след като е удушила първата си мечка, ги учат и на други номера. Поглежда мобилния си, оказва се, че има обхват и звъни на оператора си, за да го пита в коя клетка се намира. Препращат я на 112, а после и към ПСС. Служителят на ПСС обаче категорично отказва да признае, че съществува такава хижа – „Върбишки проход”. Всъщност, доколкото разбирам, той е против съществуването изобщо на Върбишка планина. Накрая, очарован от факта, че и двете са налице, изразява задоволството си, че сме живи и здрави. Абе какво да ви кажа – сюрреалистична картинка. Сякаш ПСС за взели някоя стаичка под наем, сложи ли са там някакъв търтей, който хрупа фъстъчки и порка бира пред празна карта, а звънне ли телефонът, оня сладур грабва флумастера и започва да нанася липсващите географски единици. Когато картата се попълни, така си представям нещата аз, ПСС ще се закрие. Кротко, като на идиоти, ни обяснява, че в такива ниски планини нямали техни хора., да сме питали камионите (каквото и да означава това), а накрая почти ни пожелава „лека нощ”.
Така, това е! Вече е ред и на морската пехота да свива знамена и да се прибира по спалните помещения. Дори си мисля да изпратя кутия с флумастери на ПСС.
- Сега, тръгваме по следите си. Докато се вижда, ще вървим по тях, а после можем да продължим да се движим поне до полунощ с фенера. Е, не! Уди Алън твърдеше, че Вселената не може да е безкрайна. „Мислете логично, все някъде трябва да свърши, да опре в нещо, стена ли ще е, що ли...” Георги Русев пък казваше, че бомбардировките през Втората световна война били по-рахат от барабаненето на Мамалев. „Бомбардират, бомбардират, па спрат! А при теб няма спиране бе, Гоше!” Кога, по дяволите, това русото ще се умори? Има ли Бог и кой му е разписал молбата за отпуск в неделя? Все фундаментални въпроси, пред които човечеството вдига в недоумение рамене. Качваме се на колелата, а аз саркастично започвам да си припявам едно любимо парче на Deep Purple – “You Keep On Moving”. Сарказмът обаче не е от най-силните страни на моята спътница. За какво й е? Нито печели състезания, нито върти педали. Толкова сме изпаднали, че се радваме на всяка локва. Пълним шишета и пием. По-дъхава и вкусна вода не съм вкусвал, честно!
Мръква се. Представям си как идиотът от ПСС си отваря поредната биричка, вдигнал крака върху бюрото с телефона, чичото от хижата замезва туршийка, забравил отдавна за нас, а ние бутаме колелата в лепкавата кал и търсим с фенера следите си. Стигаме разклон, на който те просто изчезват. Аз съм щастлив. Няма как, вече дори и Ани признава, че трябва да спрем. Просваме се до някакви нарязани дървета, а на мен ми хрумва гениалната мисъл да запаля огън. Най-накрая да поема и аз инициативата. Правя перфектна „индианска колибка” от сухи клонки, бучвам и листата с разказите на туристите, друго и не заслужават тези писания, само мътят главите на нормалните хора, паля запалка. Тази колибка явно съм я измазал с азбест. Така хубаво пуши, а така не ще да гори. Майната му! Било е и по-зле!
- Кога? – любопитства някакво ехидно гласче.
- Ами виж сега – подхващам спор със себе си, - всичко е въпрос на гледна точка. В края на краищата, замръкнал съм в Стара планина с блондинка.
- Хахаха! Само дето си замръкнал с грешната блондинка – злорадства оня.
Мамка му и гад! Абсолютно прав е. Няма пълно щастие. Един път да замъкна жена в гората и това да е Анелия. А не е като да няма мамещи алтернативи. Имаме си във велоклуба едни кльощави женички, дето не си представят колоезденето като един по-интересен начин да умреш. Поглеждам към Ани. Хм, и помен не е останал от коравото копеле, с което карах цял ден. Но който не я познава, може да се подведе. Има само едно по-страшно нещо от ентусиазираната Анелия и това е уплашената Анелия. Въздъхвам горко и се опитвам да направя тънкото си джърси на гънки. Кой знае защо си мисля, че така ще топли повече. Прегръщам плешките си и, както си мисля, прекарвам цялата нощ ококорен.
- Ама хъркаше снощи – казва ми Ани на сутринта.
- Глупости! Не съм мигнал! – възмущавам се аз.
- Да бе, да!
Наистина мисля така. Помня много добре, че крояхме с нея злостни планове под изцъклените звезди да прекараме някой, който много, ама много мразим по същия маршрут. Само дето не можахме да се сетим за никой, който да мразим чак толкова, а сега се оказва, че съм спал като пън. Не, ще си сменя приятелката само да се добера до Шумен.
Тръгваме още при първата бледа светлина, която се процежда през клоните на дърветата. Лутаме се, търсейки я следи от гуми, я маркировка. Нищо! Сещам се, че имам компас. Защо чак сега ли? Много просто – защото съм кръгъл идиот. Този компас обаче нещо не е на себе си. Упорито твърди, че още от вчера сме се движили на запад, а е ясно, че нашият маршрут е на изток. Не, повреден е. Абсолютно съм убеден, че там, соча с пръст изгряващото слънце, е запад. Мамка му! И слънцето се е бъгнало! Защо изгрява от запад?! Нещата започват да се изясняват. Първо, аз съм идиот, второ, Анелия не пада по-долу и трето, половината ден сме се движили към Емине, а другата половина към Ком.
И сега идва ред на уплашената Анелия да заяви:
- Никакво спиране! Нито за секунда! Ще се движим, докато се измъкнем.
Ето защо се плаша от уплашената Анелия, много по-зла е от ентузиазираната й посестрима. Гладен съм, пуши ми се, имам сили колкото на прегазен заек, но русото чудовище пред мен не разрешава никакво спиране. Чудя се дали е раждана от майка, или са я сглобили в някоя лаборатория. Търчи от дърво на дърво, понякога дори намира следи от маркировка, аз отдавана съм престанал да вярвам на глупавите червени ленти. Всъщност направо я мамя. Само чакам да изчезне в търсене на знаците и веднага се тръшвам на земята да бера душа.
- Намери ли? – крещи от гъсталака.
- Не, няма нищо – отговарям, лежейки.
Наближава 10 часа. Аз психически съм се подготвил за втора нощувка. Даже май взех да свиквам. Бих се чувствал идеално, само това русото да престане да ме юрка. Вярно, храната привършва, но хранилките за прасета са надолу. Онези кочани не изглеждаха много апетитни, ама не съм в положение да придирям. Маркировката изчезва за пореден път, но излизаме на някакво кръстовище от широки горски пътеки. Предлагам да се спуснем по едната. Не очаквайте от мен да искам да катеря другата. Кал, коловози, локви. Аз правя спускането на живота си. Събрал съм всичките си умения и рискувам максимално. По-късно Анелия ми казва, че се чудила какво толкова съм се мотал, предположила, че съм се пазил и съм бутал надолу. Абе, имаше нещо хубаво в тази жена, даже бях го написал някъде по-горе, но не мога вече да се сетя какво беше.
Я, наострям слух, това шум от автомобил ли е? Едва ли! Преди час категорично бях заявил, че чувам лай на куче, а Ани ме поправи, че било гугутка. Миражи! Тя кара около 200 метра напред. Изведнъж я виждам как хвърля „RAM”-а на земята и започва да прави диви подскоци с вдигнати ръце:
- Шосе! Асфалт!!! Шосеее!!!
И това го крещи най-добрата МТБ колоездачка в България.
Да, мамка му! Спасени сме! 22 часа кошмар в планината, а всичко приключва със спасителните крясъци „Шосе! Асфалт!!! Шосеее!!!” От мен да знаете, че всичко хубаво в колоезденето започва и свършва с този крясък, а гадното по средата, разни планини и камънаци, можете да си го спестите.
Аватар
Анелия
 
Мнения: 2165
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Юли 02, 2008 2:01 pm

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот tanya » Пет Юли 16, 2010 1:29 pm

Искаме сборник с всички избрани съчинения.
Като остарея ще мога да си ги препрочитам и да си спомням доброто старо време.
От години не съм се забавлявала толкова много когато чета нещо.
Изображение
Аватар
tanya
 
Мнения: 625
Рейтинг: 1913
Регистриран на: Сря Май 26, 2004 1:18 pm
Местоположение: Търговище

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот sergeh » Пет Юли 16, 2010 1:57 pm

+1 :D :agree: :bowdown:

:deal: :deal: :deal:
Аватар
sergeh
 
Мнения: 496
Рейтинг: 1880
Регистриран на: Пон Юни 08, 2009 8:59 pm
Местоположение: Пловдив, Местокаране: Хисарско

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот kikon » Пет Юли 16, 2010 1:59 pm

Както върви, нищо чудно и Емине да стигнем. А като го стигнем, вече я виждам как сковава сал с идеята да преплува до Русия.

...

- Няма да умираш, нали? – пита ме тя.
Не можеш да излъжеш морската пехота. Няма начин!

...

Предполагам, че поне когато спи, не върти педали, макар да не съм убеден на сто процента..

...

Явно школата за екстремално оцеляване, която без съмнение е завършила, след като е удушила първата си мечка, ги учат и на други номера.


ROFL :bowdown:

Аниии, ти си моят идол :D
Flow like water down the hill.

http://keekie.me/
Аватар
kikon
 
Мнения: 1706
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Нед Фев 03, 2008 3:54 pm
Местоположение: София

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот Satriani » Пет Юли 16, 2010 2:28 pm

„Шосе! Асфалт!!! Шосеее!!!” От мен да знаете, че всичко хубаво в колоезденето започва и свършва с този крясък, а гадното по средата, разни планини и камънаци, можете да си го спестите.


Това е най-добрият край на този уникален разказ! Свалям Ви шапка и на двамата ... :agree:
RMB Altitude 70 RSL White http://kameri.bg
Аватар
Satriani
 
Мнения: 21
Рейтинг: 1245
Регистриран на: Съб Апр 17, 2010 2:57 pm

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот outfaced » Пет Юли 16, 2010 3:08 pm

aахахахах ... култови сте :)
Изображение Изображение
продавам: разни неща
Аватар
outfaced
 
Мнения: 6057
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пет Юли 20, 2007 3:24 pm
Местоположение: Пловдив

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот psixopat » Пет Юли 16, 2010 3:20 pm

Представям си как идиотът от ПСС си отваря поредната биричка, вдигнал крака върху бюрото с телефона, чичото от хижата замезва туршийка, забравил отдавна за нас, а ние бутаме колелата в лепкавата кал и търсим с фенера следите си.



Не искам да си помислям какво му е било на човека. :D Сигурно не е имал какво да хвърли по теб и затова така.... :rofl: Наистина разказа е супер. :bowdown:
Ама нищо де представете си че това е бил въпросният 30 километров, широк, хубав и равен път и готово. :D


Тази колибка явно съм я измазал с азбест. Така хубаво пуши, а така не ще да гори. Майната му! Било е и по-зле!
- Кога? – любопитства някакво ехидно гласче.
- Ами виж сега – подхващам спор със себе си, - всичко е въпрос на гледна точка. В края на краищата, замръкнал съм в Стара планина с блондинка.
- Хахаха! Само дето си замръкнал с грешната блондинка – злорадства оня.
Мамка му и гад! Абсолютно прав е. Няма пълно щастие.
:roll2:

Само да те питам Ани, би ли го повторила, и въобще ако знаеше, какво те чака би ли тръгнала.
taurus13 написа:в планината също има 4 посоки, но те са различни от световните. Тук те са: Нагоре, Надоле, Насам и Натам.
:)
Аватар
psixopat
 
Мнения: 1211
Рейтинг: 1867
Регистриран на: Сря Май 16, 2007 8:11 pm
Местоположение: Габрово

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот madsnake » Пет Юли 16, 2010 3:53 pm

Направо ме карате да го пробвам трасето :D :D
Аватар
madsnake
 
Мнения: 737
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Апр 24, 2007 11:47 pm
Местоположение: Софийската джунгла

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот PtD » Пет Юли 16, 2010 7:44 pm

Хихихи, браво на разказвача :) :beer:
Дреболия, обикновено нещо!
Аватар
PtD
 
Мнения: 10901
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Ное 17, 2003 3:36 pm

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот botroid » Пет Юли 16, 2010 8:02 pm

Бих искал да питам Запа, дали отново би се съгласил да тръгне да кара по непознати места с русото чудовище :D
Аватар
botroid
 
Мнения: 701
Рейтинг: 1343
Регистриран на: Вто Авг 14, 2007 3:53 pm
Местоположение: Габрово

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот IVO Jordanov » Пет Юли 16, 2010 9:01 pm

Абе какво да ви кажа – сюрреалистична картинка. Сякаш ПСС за взели някоя стаичка под наем, сложи ли са там някакъв търтей, който хрупа фъстъчки и порка бира пред празна карта, а звънне ли телефонът, оня сладур грабва флумастера и започва да нанася липсващите географски единици. Когато картата се попълни, така си представям нещата аз, ПСС ще се закрие.


Абе, хич не е сюреалистична картинката, а си е баш реалистична... :crap:

Иначе, разказът е супер!!!
Подкрепяйте и стимулирайте начинаещите в спорта!
Аватар
IVO Jordanov
 
Мнения: 593
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Нед Яну 29, 2006 7:48 pm

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот RedHawk » Пет Юли 16, 2010 9:19 pm

Е такова разказче ми липсваше от месец и нещо. :bowdown:
Идеите се трупат. :eyebrow: :D :bouncy:
:beer:
Аватар
RedHawk
 
Мнения: 1082
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Съб Сеп 17, 2005 8:06 am
Местоположение: София - Лозен

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот kapitanblood » Пет Юли 16, 2010 9:27 pm

Байкър-писател... :bowdown: :bowdown: ,евала много,добре е описано,всичко....все едно съм бил с вас,така се почувствах... :clap: :clap: :clap:
Браво и на Ани....морския пехотинец... :D ...мъжко момиче.... :clap:
ИзображениеDЪrty Muddy
Аватар
kapitanblood
 
Мнения: 1953
Рейтинг: 1998
Регистриран на: Сря Юли 29, 2009 4:09 pm
Местоположение: София-център

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот rivanov » Пет Юли 16, 2010 9:32 pm

И както казва КИРО БОКСЬОРА (КИРОКИРОКИРО РОКИ РОКИРОКИРОКИ)- Краси РЯдков:

-Бокса прави от момчетата истински мъже... и от жените прави мъже.... :rofl:


Приятно четиво... :)
Jules, if you give that fuckin' nimrod fifteen hundred dollars, I'm gonna shoot him on general principles.
Аватар
rivanov
 
Мнения: 62
Рейтинг: 1467
Регистриран на: Сря Окт 10, 2007 5:15 pm
Местоположение: София

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот taurus13 » Пет Юли 16, 2010 10:54 pm

Евала на Запа, само що не иска да ги публикува тук, тя трябва да ги чета нейде из шуменския ви форум... :D Вие двамата сте интересен допълващ се тандем. А за историята какво да ви кажа....вие сте добре, щото сте двама. При мен очевидно са двама в едно тяло, защото като се вкарам в подобно приключение, просто не мога да повярвам, че съм си го причинил сам. :eyebrow:
Сега предполагам разбирате от какво точно ви лишава спътниковата навигация. Няма такова усещане, като тръпката която преминава по врата, като се усетиш сам, изгубен някъде в непозната планина малко преди мръкване. Пък за тръпката да чуеш посред нощ пращене от чупещи се клони...малиии баси адреналина! Как човек започва да уважава огъня в този момент... :eyebrow:
И колкото и да се радваш на шосето след такова преживяване, не минава много време и пак започва да те тегли да се шмугнеш някъде в гъстака - ей това е то Зовът на Дивото. :beer:
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот sergeh » Пон Юли 19, 2010 12:57 am

Този хубав разказ ми дава идея - дали да не стимулираме повечи разказвачи с един "литературен" конкурс? И заглавието на разказа "Колоезденето като един по-интересен начин да умреш" е интригуващо като тема на конкурс, но донякъде ще ограничи темите до екстремни преживявания.

Дайте идеи, а Admin да си каже накрая тежката дума по въпроса.
Аватар
sergeh
 
Мнения: 496
Рейтинг: 1880
Регистриран на: Пон Юни 08, 2009 8:59 pm
Местоположение: Пловдив, Местокаране: Хисарско

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот 4getcredo » Пон Юли 19, 2010 5:25 pm

:bowdown: :bowdown: :clap: :clap:
Изображение Аз си поддържам колелото при Пацо!:)
Аватар
4getcredo
 
Мнения: 3174
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юли 08, 2003 2:53 pm
Местоположение: София

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот did » Пон Юли 19, 2010 6:25 pm

Хм... Аз не бих карал сам с Анелия. Туй по-лошо от Наката бре! ;) :D
Q. b. f. f. f. s.
Аватар
did
 
Мнения: 16523
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Окт 14, 2003 3:00 pm
Местоположение: Пловдив

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот Анелия » Чет Авг 26, 2010 12:29 pm

Излезе новото творение на Zappa по повод карането ни до Варна и обратно завчера:
zappa написа:Понеже сме от Шумен, решаваме да отидем НА Варна. Този път ще го направим професионално – с отиване и връщане. Близо 200 километра в компанията на Кирчо и Анелия.
Кирчо, нека ви го представя, е натокана шосейка с колело, което струва колкото годишната ми заплата (Хм, или колелата днес са много скъпи, или трябва да си сменя професията.) Симпатично, скромно момче, съвсем не приличащ на русата садистка до него. А нея си я знаете – Анелия, Айс, Шефката – все си е тя, а тертипът й на каране изобщо не се променя, независимо дали става въпрос за черно или асфалт. Този път ми е паднала в ръчичките обаче, защото асфалтът е моят терен, Айс е гостуващият отбор. Правилата, разбира се, ги определя тя. А те, общо взето, са ми ясни, още преди да тръгнем.
Първо, кара се на три-осем, три-девет, три-безкрай, колкото имаш отзад. И колкото можеш все пак, бихте добавили вие. Да, ама не! Такива глупави доводи изобщо не вървят при нея. Като не можеш, да не си идвал. Аз съм ербап обаче. Знам, че няма шансове по асфалта да се търкалят разни глупави камъни, няма клони да се заплитат в спиците ми, нито коловози да изскачат пред гумата. Моят си сладък асфалт.
Второ, вода се пие само в движение. Ами който си я носи в раницата ли? Да не си я носи там, бе! Схванахте ли логиката й? Нека да пробваме със следващия казус, да видя какво сте разбрали. Къде ще са почивките? Все пак това са близо 100 километра. Познахте! Какви почивки? Това е асфалт – гони се време, средна скорост. Няма да разваляме статистиката с някакви ненужни почивки, я!
Това е положението. Теренът е мой, но именно заради това на него се играе само по нейните правила. А съм чувал (чак не мога да повярвам) за някакви благи разходки из природата с нейно участие. Ама така е – кой, каквото си го направи.
Какво да пиша за следващите 90 километра... Знаете как е в този леко глуповат стил. Леви-десни, леви-десни, и така, докато не спукаш гума, или не те блъсне кола. Движиш се гума до гума, за да използваш заслона на каращия пред теб, а единственият ти пейзаж е задникът му. Още отначало съм се застраховал, че аз зад мъж няма да въртя. С Анелия имам стотици, ако не и хиляди часове езда, та я възприемам вече като родна сестра. Не че не е извратено да зяпаш задника на сестра си в продължение на три часа, ама я си представете другата перспектива – ритмично движещи се мъжки бузи, обути в клинче. Б-р-р-р! Та така, колоната води Кирчо, след него е Анелия, аз съм последен.
Леви-десни, леви-десни. Някъде след Девня решавам да вкарам доза романтика, че взе да става скучно:
- Огледай се, Айс – димящи комини, лифт с преливащи от цимент вагонетки, топящ се асфалт и летящи коли по магистралата, не ти ли е...
- Млъквай! Затваряй си устата!!! – крясва блондито.
Егати! Какво й става пък на тази! Забрани ми да почивам, водата е кът, цигарите ми са се разкиснали в лепкавата пот, все така неотворени, ама и да не говоря ли, бе?! Тази жена със сигурност не е долюбвала „Моторни песни” на Вапцаров.
- Бъхтай си тогава сама – казвам аз и я изпреварвам бесен.
И друг път съм казвал, че няма по-добро гориво за колоездача от яда. Всъщност, мисля, че ако имаше начин тъща ми да кара с мен, разни Гюнтеровци щяха да ми дишат праха по състезанията.
Качвам баира на три-пет, оставяйки далеч назад киселата Анелия. Паля жадуваната цигара и я чакам в компанията на Кирчо. За него този баир е все едно разходка в Морската градина на Варна. След малко идва и тя. Яхваме колелата и продължаваме в гробовно мълчание. Ако мислите, че нещата са зле, винаги можете да разчитате на Анелия да станат още по-зле. Хрумва ми да се сдобрим, като оставя Вапцаров настрана. Явно е далеч по-сантиментална душа, отколкото предполагах. Дали да не й цитирам оня превод на Петя Дубарова по любимото парче на Pink Floyd. Чакайте, как беше...
„Към слънцето с пресъхнали очи,
Съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
И нищо ново няма да намериш,
Защото си съвсем обикновен човек
На средна възраст.”
Хм, я да си мълча. В тази убийствена жега едва ли е добра идея да споменавам на свадливото блонди разни пресъхнали очи, съсипия и жажда, още повече пък катерене. Въх, накрая на стиха пък ще излезе, че се заяждам с възрастта й. Добре, че си замълчах.
Влизаме във Варна. Кръстовища, светофари и пак кръстовища, и пак светофари. Най-накрая акостираме пред „Нико Байкс” – целта ни.
- Колко? Колко показва километража? – пита тя, а очите й са станали на цифрички.
Заради това ли беше всичко? Караници, глад, пек, коли. Всичко заради едната цифромания.
- 2:53 минути, средна скорост 30.2 км/ч – чинно докладвам аз.
Да чувате аплаузи? И аз не чувам. Някой да е станал на крака, за да ни вика на бис? Не виждам такъв. Безсмислена работа.
Хората от „Нико Байкс” излизат. Познаваме се вече, разхождали сме се по Шуменското платото с Ники и Тедо. Много точни хора, най-добрият магазин за колела, в който съм стъпвал. (Ники, ще си платиш за рекламата с един ремонт на марковата ми машина.) Анелия, ако не знаете, е по фамилия Карагьозян, така че е винаги жива за идеята да съчетае полезното с приятното. Започват едни ремонти по колелото й, край нямат. По някое време се сещам, че така и така я обявих за сестра, все има нещо арменско в мен по съребрена линия, да речем
- Тедо - почвам отдалеко, - я виж тук колодките нещо...
Три часа по-късно аз съм изключително доволен. Вече съм изпил две бири. Имам чисто нови спирачки, а работата при Ани се е закучила, останала е само с предна спирачка, задната ще се праща за диагностика някъде на майната си, което допринася за доброто ми настроение, още не мога да й простя крясъците по баира след Девня. Примижам доволно на сянка пред магазина, поркам си биричка, хубави хора на колелета идват и си отиват. Идилия. Хрумва ми да си купя и малко водка от магазина, ама като знам какво конско ще ми чете после шефката, зарязвам идеята с неохота. Кирчо отдавна ни чака на плажа. Колело като неговото сигурно не се чупи, за разлика от моето, което би довело всеки майстор до доларов екстаз.
Всяка идилия си има край, за съжаление. Време е за плаж. Спускаме се към морето, където ни чака Кирчо, размекнат вече от слънцето, но все така ревниво пазещ багажа си. Кисело се събличам и се просвам на чаршафа на Ани. Свивам се в ъгъла и започвам да се обръщам наляво, надясно, по гръб, по корем. Накъдето и да се завъртя обаче, все си оставам само по плувки. Плувки, които поразително напомнят колоездачно клинче, чак сега го осъзнавам. Боже, а някои – какво някои, повечето – цял ден са обути в тези гейски гащи. Не разбирам как съумяват да запазят все пак някакво достойнство. В един момент се улавям, че дори се зазяпвам в Кирчо.
„Един ден с клинче – цял живот педераст!”, започва да мига в главата ми някакъв неонов надпис. Изпаднал в паника, започвам да се озъртам за спасение. Монокини тип „лисичи муцунки” на един часа, „недокоснати от слънцето, неподвластни на земното притегляне” са се вирнали на три часа. Ихааа! Май ще трябва да легна по корем, че с тези плувки... Знаех си аз, че съм нормален. Претъркулвам се блажено.
- Боже милостиви – едва не изкрещявам. – Кой изрод е съблякъл тази баба точно на шест часа!!!
Потресен се завъртам и зяпвам едва ли не с любов Кирчо. Няма да я бъде тази! Плажът явно не е за мен. Аз съм хетеросексуален и смятам да си остана такъв. Либидото и колелото си ги искам в постоянна изправност.
- Отивам за цигари – извинявам се удачно аз.
Където и да е, само да е по-далеч от голите баби.
Нито един жест обаче не трябва да отива нахалост, помня от Реймънд Чандлър. Махнеш ли с ръка, после се почеши. Така и така съм тръгнал към магазина, купувам си и една бира. Връщам се тъкмо навреме.
- Хайде да си ги мерим – казва Ани и вдига крака си.
Очаровани от идеята, тримата вирваме бутове във въздуха, като всеки преценява мускулите на другарчето си. Поглеждам компанията ни отстрани. Двама мъже, единият от които порядъчно космат, но плешив (аз), и една жена, поразително приличаща на туристка от Швеция, вдигнали високо десните си крака, завистливо оглеждайки се един друг. Ама гледка!
Настроението ми малко по малко започва да се оправя. От бирата ще да е. Но както казах, винаги можете да разчитате на Анелия да направи нещата по-зле.
- Хайде да влизаме в морето – подканя ни тя.
- Тцъ! Не ща! – мърморя кисел.
Какво да й обяснявам, че имам страх от вода, че имам ужас от медузи. Дай да го раздаваме мъжки. Пък и ако някой ме е виждал във вода, ще го черпя една водка. Който ме познава, знае колко тежка клетва е това от моите уста.
Следващия час и нещо, аз седя и вардя багажа, докато Кирчо и Анелия се кикотят във водата и плуват ли, плуват. Егати досадата. Мълчах по пътя, мълча на плажа, ще й го върна към Шумен. По някое време ставам толкова нервен, че започвам да им соча въображаемия си часовник на ръката. Един вид – тръгвайте, че няма време, ще ви вземат дяволите. Най-накрая се измъкват. Минава 17 часа, със сигурност ще замръкнем по пътя. Отбиваме се в „Нико Байкс”, колкото да си купим някакви стопове, кой ти е предполагал, че ще се връщаме по тъмно, и пак сме на асфалта. Ето този момент чаках. Сега ще я скърша. Имаме 100 километра зад гърба си, чакат ни почти още толкова, ще се предаде, познавам си я. 20, 30, 40 километра ги отмятаме зад гърба си. Започвам да усещам зловещ глад. Чудесно! Щом аз съм гладен, тя трябва да се чувства като човекоядец на сладоледено парти. Единственият враг, пред който е безсилна – гладът. Мале, колко съм гладен! Хвърлям поглед към задника на Анелия пред мен, мислено го накълцвам на пържоли. Гладен съъъм! Идва някакво дълго спускане и аз с надежда търся първите признаци на предаване. Виждам я как се обляга с досада на кормилото, почти полягва върху него, само дето не захърква, ебаси! Ама на нея не само, че не й е гладно, ами й е досадно. Нито е уморена, нито нищо. Върти си и скучае. А аз умирам! Изпреварвам бесен колоната и соча към банкета. Соча устата си, соча и раницата като някакъв глухоням. Нямам сили да обяснявам. Искам да ям! Вадя с треперещи пръсти провизии и тъпча в устата – „Сникърс”, мед, вафла. Разбърквам всичко с език и гълтам. Не дъвча, гълтам. Някаква лепкава топка четирицифрени калории се пързалят по вените ми. Животът бавно и с неохота ме приютява в прегръдките си. Мамка му и спорт, мамка му и глупотевини. Сещам се за Нереза. Представям си го как вдига наздравици в момента, по неговия си обичай – хванал с два пръста чашата, и излива в бездънната къртичина. И не мед и вафли, а водка, мамка му! Като се върна в Шумен ще му подаря едно колело, та като го подпрем на масата у тях, та като почнем да спортуваме... Казвал съм го и друг път, предупреждавам ви пак – избирайте си приятелите. Видите ли нещо тихо и русо, дето гласчето му едва се чува – черта!
Потегляме отново. Вече нямам проблем, но самочувствието ми е сериозно пострадало. Мой терен било, нейните правила били... Простотии.
Километри мрак, някакви светлини в далечината – Паметника! Който не е от Шумен, не знае, но това е спасителната котва, блесналият фар, свирката в „Титаник”. Вижда се от десетки километри. Всеки колоездач, карал с Анелия, го дири с надежда на хоризонта. Ето го! Последни километри, влизаме в Шумен, мълчим.
- Каква е средната скорост? –„р-р-р”-ка тя.
Не, ще я убия!
- 27 км/ч – отговарям с убит от умора глас.
- Не, загубихме малко скорост, когато бутахме около плажа. Кирчо, колко показва твоят?
- Моят е развален – казва пък той.
Мамка му, на кого му пука! Иде ми да й изръкопляскам, да я извикам на бис, да спусна и вдигна завесата два пъти, да й поискам автограф, да й се поклоня доземи. Каквото и да е, само да заприлича на нормална блондинка.
Аватар
Анелия
 
Мнения: 2165
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Юли 02, 2008 2:01 pm

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот kapitanblood » Чет Авг 26, 2010 1:07 pm

ААаа,неее,чета и плача (от смях),ZAPPA-ти си мазохист....достоен за 2 златни и 3 сребърни медала..... :D
Евала,човече...хич не ти е лесно... :clap:
Напиши,още няколко разказа(това с цената на много,пот и мъки),издай книжле...и от приходите,новичко колелце.... ;) Ще се продадът ,кат топъл хляб...
Гледам,че Ани си е купила новички,пътъчета...5.10...стегайте се....за по бързи скорости.... :eyebrow:
ZAPPA,страхотен разказвач си..... :bowdown:
ИзображениеDЪrty Muddy
Аватар
kapitanblood
 
Мнения: 1953
Рейтинг: 1998
Регистриран на: Сря Юли 29, 2009 4:09 pm
Местоположение: София-център

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот Antares » Чет Авг 26, 2010 2:14 pm

Анелия, да предадеш в шуменския форум искрените ми поздравления и благодарности на този майстор на перото!

Искрено съм се смял, при това с глас!

Невероятно добре написано четиво!
Карикатурите ми . Крива Спица
He who sacrifices freedom for security deserves neither!
Ben Franklin
Аватар
Antares
 
Мнения: 7458
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Сеп 18, 2006 9:26 pm
Местоположение: София

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот sergeh » Чет Авг 26, 2010 2:32 pm

Дайте да спретнем едно допитване - предложения за заглавието на бъдещата книга на ZAPPA. Нещо от сорта Аааа-НЕ-лия!
Аватар
sergeh
 
Мнения: 496
Рейтинг: 1880
Регистриран на: Пон Юни 08, 2009 8:59 pm
Местоположение: Пловдив, Местокаране: Хисарско

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот Kitolino » Пет Авг 27, 2010 11:55 am

Русата Амбиция замина на море, което означава, че бих могъл да спретна едно малко превратче, докато я няма. Съществен недостатък на политиката й досега беше прекалено, как да кажа, спортния характер на мероприятията. Сега е моментът да променим нещата и да вкараме спорта там където му е мястото - в кръчмите. Във връзка с това предлагам следните мероприятия:
1. 22.08 (събота) - тръгване в 9 часа от РУМ. Целта ни е Източния старт на парапланеристите и най-вече шатрата с бира и кебапчета. Е, може да направим един тигел по Дивдядовските скали, но не повече.


Мой тип човек! :D :agree:
Изображение GSE - Геодезия, Кадастър, Вертикално планиране и други. 0877/290-235 Изображение
Аватар
Kitolino
 
Мнения: 402
Рейтинг: 1485
Регистриран на: Нед Авг 13, 2006 11:17 pm
Местоположение: Пловдив/България

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот taurus13 » Пет Авг 27, 2010 10:03 pm

sergeh написа:Дайте да спретнем едно допитване - предложения за заглавието на бъдещата книга на ZAPPA. Нещо от сорта Аааа-НЕ-лия!

:D :agree:
Мисля, че и добър комикс ще стане...
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот Runaway » Съб Авг 28, 2010 1:15 pm

На предния разказ се въздържах от кометар, но тук вече не мога!

Zappa, това, което си описал, мнозина сме го изживявали в компанията на един или на друг дроид, но... де туй дар слово да го разкажем като теб! Много, много се смях! И много пъти препрочитах.. и пак се смях!
Уникален образ си! Невероятно разказваш!
А на Анелия се възхищавам за мъжеството ;) и за стила, който на малко момичета им отива!!
Благодаря и на двамата за подарената емоция! :beer:
Аватар
Runaway
 
Мнения: 155
Рейтинг: 1870
Регистриран на: Нед Апр 05, 2009 11:56 am

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот Анелия » Пон Окт 11, 2010 8:42 pm

Тази вечер си спомних за едно по-старо произведение на Запа от миналата година, когато ходи с колело до София по заобиколни пътища:
zappa написа:Първи ден - ентусиаст (Шумен – Елена 150 км.)
Потеглям. Морето ми е до колене и педалите сякаш сами се въртят. Някак естествено изникна и саундтрака на пътешествието.http://www.youtube.com/watch?v=LhHVydywQJcВ моя вариант обаче звучи като “Уа уаа, уа уаа”. И така – дера си се аз и въртя педалите. В Търговище ме поемат откачалките Виктор и Данчо и продължаваме. “Уа уаа, уа уаа”. За последен път карам с тези ненормалници. Щадейки си силите, техните и моите, за 100 километра успяха да ми докарат първата депресия. Случи се на един безконечен баир. Данчо си бърбори до мен, аз се боря за глътка въздух, а Виктор е отпрашил далеч напред. По едно време го гледам да се спуска с шеметна бързина около половин километър напред. Свърши се, викам си. Там е раят, ще вея коси. Вземам завоя и какво – 10% наклон. Нагоре обаче. Първа депресия. Прощавам им единствено защото ми дадоха маршрут. И то какъв!!! Само Стара планина, никакви коли. Изпращат ме почти до Елена и продължавам сам. „Уа уаа, уа уаа”. Километър преди Елена заваля град. Като коизичка се метнах в рядката кал отстрани под някакви рехави борчета. Псувам и се давя. 10 минути по-късно всичко свърши но моето “уа, уаа” звучи доста минорно. Спускам се и диря място за нощувка. Насреща ми е “Старият дъб” – класно заведение за тузари и чужденци. Както се оказа, става и за закъсали колоездачи. Нали знаете кой ще ви спаси, ако ви дебне бялата смърт? Куче санбернар с люлееща се бъчвичка коняк на врата. Винаги ме е очаровала тази легенда. Не съм се предал на бялата смърт, не виждам и санбернар, но виждам коняк. Поръчвам си една чаша до ръбчето. Помага, да знаете. А собственикът пърха около мен, радва ми се. Разказва ми за някакъв 78-годишен холандец, който минал на колело през Елена миналата година. Предлага ми и място за бивак. Това беше първата ми нощ – студена, мокра, самотна. Дежа ву, Сопот. Наръбвам едно парче Македонка, опитвам пищовчето с водка и умирам. Събуждам се, поглеждам си часовника – 3 сутринта. До мен се валя кално парче наденица и наченатата водка. Захапвам я с ръмжене, лоча от водката и пак умирам. Стууууд! Пробвах да се свия в поза “остарял ембрион”, но не помага. Честно, ако имах физиологична възможност, щях да си завра главата в задника – само и само да се стопля.
Втори ден – отрезвяване (Елена – Априлци 140 км.)
Събуждам се с мисълта да отпера един шамар на идиота измислил тази дивотия. Сещам се, че съм аз. Въздъхвам горко, стягам си багажа и се мятам на колелото. Минавам покрай язовир Йовковци. Снимам. Снимка естествено няма. И този апарат като предишния проявява упоритост и работи когато и както реши, има и собствено мнение за колорита на пейзажа около мен. Около 70-ия километър решавам, че все пак ще се справя. Дори запявам – „Уа, уаа, уа, уаа”. Наивник. Ако знаех какъв ден ми предстои, щях да хвърля колелото в язовира и с бодра крачка на турист-пешак да се отправя към най-близката гара. Вечерта минавам през с. Стоките. Приказно място. Решавам да си опъна палатката на р. Негойчевица.
Изображение Някакво скаутско гласче обаче ми нашепва, че не е добра идея и продължавам. Пред всяка къщичка селяните са си направили масичка и столчета. Курдисвам се аз на едно такова място и почвам безгрижно да блея. Точно навреме, за да се появи моят фотограф. Зададе се в компанията на домашните си любимци.
Изображение Връчвам му фотоапарата и той ми прави потресаваща снимка. Това тук съм аз, усмихнат, със сигналната жилетка, така както ме е видял фотоапаратът ми естествено.
Изображение Започва да мръква. Кретам мах след мах към някакво селище с гръмкото име Априлци. Почти по тъмно пристигам.
Изображение Толкова съм скапан, че влизайки в местния супермаркет, следван от киселата продавачка, в един момент осъзнавам, че нещо не е съвсем в ред. Много странно е подреден този магазин. Някак всичко е по-близо от нормалното. Вдигам очи и виждам бясната продавачка насреща си, която ми обяснява като на дете идиотче: „Аз седя там, зад щанда, а Вие сте тук, от тази страна, като клиент”. Извинявам се, казвам, че съм сдухан от път, сякаш не си личи. Купувам си дежурната водка и поемам към близката поляна. А там е, както вече всички знаете – мокро, студено и самотно.
Трети ден – депресия (Елена – Правец 160км.)
Събуждам се с едно плахо „уа, уааа”. Все още не знам, че ми предстои най-кошмарният ден от пътуването. Спускам се по река Видима. Лоша идея. Поне е лоша в 7 часа сутринта. Такъв студ е, че усещам как сополите ми залепват зад ушите, а спирайки установявам, че пръстите ми, дори изхлузвайки ги от кормилото, остават сключени в позиция удобна за непристойни действия. Около обяд, вляво от пътя виждам паметна плоча.
Изображение Сядам до нея за почивка. По-късно разбрах от местните жители, че тук бил заловен Захари Стоянов. Спирам и в Шипково. Купувам си дежурната водка и провеждам прелюбопитен разговор с някакъв достолепен, строг старец:
- Къде бе, момче?
- Към Рибарица – плахо отговарям.
- Ти имаш ли акъл, бе? Дотам са 40 км.
- А няма ли друго селище по тези 40 км? – питам аз.
- Че кой ще живее в планината?
- Хора живеят навсякъде – философски обобщавам аз.
- Да бе! Живеят те... На Васильов връх.
- Какъв връх? – сепвам се аз.
- Този, дето си тръгнал да го качваш.
- Никакъв връх не искам да качвам – хленча насреща му. – Искам да карам колело.
- Толкоз’ ти е акълът. Ще го помниш този баир цял живот, да знаеш.
Прав беше, ще го помня. 15 километра изкачване, 1500 метра надморска височина. Точно по средата на нищото задната спирачка се счупи.Наложи се да мина ускорен курс по устройството й от типа „неволята учи” и настроението ми се срива до смайващи низини. Още не знаех, че най-лошото предстои. Хубавото на баирите е, че след всяко „нагоре” следва дълго „надолу”. Поне 20 км. Спускане, косите ми се вееха, крещях като луд – най-дългото спускане през живота ми. Преодолял Васильов връх си казвам, че имам сили за още едно предизвикателство – с. Ямна. Лоша идея, ама от най-лошите, които са ме спохождали. Този баир направо беше безобразен. Въртиш на най-лека предавка, а всеки следващ завой сякаш повдига като с крик пътя нагоре.Стигнах дотам, че се зарекох, ако след 100 метра не се появи селото да си хвърля колелото и да си замина. Е, появи се.
Изображение И кой идиот, питам ви, е нарекъл село, което е на върха Ямна? Стръмно спускане и нов кошмар. Шляп, шляп, шляп. Който е карал колело познава този страшен звук – спукана гума. Започна се борбата. Аз с гумата, тя с мен. Водих борбата стръвно, с променлив успех, но накрая се предадох. Има една книга на Куелю – „Край река Пиедра седнах и заплаках”. Е, на корицата сигурно има моя снимка от този следобед. Тъкмо се бях отказал и някакъв грозен, малък фиат заора до мен, а отвътре изскочи, не, излетя Пешо Горския. Че това е той аз разбрах за около една минута. Време достатъчно, за да ми разкаже всичко за себе си, както и бъдещите си плановe за около петилетка напред. Този човек говореше с около 10 000 думи в минута. Все едно някой го беше пренавил, или пък се бе нагълтал с една шепа амфетамини, знам ли...
- Мятай го отзад, хайде!
Нямам сили да се противя. Изчерпан съм. Потегляме за Етрополе, но изведнъж кресва:
- Чакай да ти покажа нещо интересно. И със свирене на гуми кривва в гората.Все ми е тая вече. Не ми пука от нищо, прежалил съм се.
- Ето го – пеняви се след малко – Етрополския манастир!
Изображение Разминало ми се е значи. Чак не мога да повярвам.Запознава ме с местния поп. Някой си Емо. 20 минути по-късно и около 150 страници машинописен текст в устата на моя нов герой Пешо Амфито потегляме. Потегляме, ама друг път! Кюф, кюф, кюф. Не пали.И тук настана пълната лудница. Представете си следната картинка: Пешо, бълващ водопад от думи и напътствия, аз до него – със сигналната жилетка, каската на главата и изражение на аутист трето поколение държа колелото за задната гума. Самото то е сурнато наполовина на асфалта, а попът на Етрополския манастир с пуфтене бута целия цирк. Костурица би ни завидял. Денят е свършил, навън е тъмно. Пешо ми предлага да спя в тях. Да бе! Не съм толкова луд. Представям си как бълнува неуморно цяла нощ и тактично отклонявам предложението. Той не се обижда. Стоварва ме на някакъв връх и се стопява в тъмнината, по-скоро речта му заглъхва в далечината. И къде съм? Някаква гора, мрак и път надолу. Депресиращо. Яхам колелото и се спускам. Около 9 и нещо се белва някаква табела. Правец. Нямам сили. Опъвам си палатката на 100 метра от нея на някакво конско пасище. Навивам си часовника за 5 часа сутринта, нямам намерение да ме стъпче някой ранобуден кон, и тъжно залочвам водката си.
Четвърти ден – на куц крак до София (160 км.)
Днес трябва да стигна каквото и да ми струва! А следващия път ще внимавам какви цели си поставям във форума, ама много ще внимавам. Въртя унило из някакви селца. Хората ми се радват, махат ми и се хилят. Сигурно са толкова щастливи, защото не са на мое място. Мярва ми се табела – „София – 100" . Ха, то не останало! Натискам по-яко педалите и се чува „хряс”. Този път не е колелото. Аз съм. Нещо става със сухожилието на левия ми крак. Мамка му, боли! Започвам да карам само с десния, левия го оставям да виси върху педала. По някое време откривам, че мога да карам и с него, но само ако използвам петата. И така с лява пета, неестествено клатушкайки се на седалката, километър след километър, минавам и Искърското дефиле. Късно следобед зървам зад един завой нещо голямо и задимено – София. Стигнах! Стигнах, ама друг път. Още три часа каране в кошмарни зaдръстрвания, докато се озовах до Илиенци. Там заразпитвах как да стигна до „Лагера”. „ С колело? Абсурд!!!”. Трябвало да се прекоси цяла София. Нямало да се оправя. Трима човека ми го казват. Накрая забелязвам един клатушкащ се пияница. Това е моят човек, викам си.
- Слушай сега, много е лесно – казва той. При което, ако искате вярвайте, наплюнчи пръсата си, стовари се на колене до светофара и започна да чертае схема в прахта. После, разбира се, повтори маршрута, изпита ме, кимна доволно и се отдалечи клатушкайки се. Обяснението беше толкова точно, че само след половин час се озовах в крайната точка на пътуването си.
Изображение А там – нова изненада.Моят приятел Симо, човекът при когото отивах, заминавал за Брюксел. Но Ирина, годеницата му, била в тях. Пояснявам – Ирина е сценограф, човек на изкуството, сноб, има-няма 40 килограма. За какво ми е Симо... Следващите два дена прекарах в море от водка и безкрайни спорове по малките часове на нощта за де що книга имаше в библиотеката й. Прекрасен финал на пътешествието ми. Заслужавах го.
Аватар
Анелия
 
Мнения: 2165
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Юли 02, 2008 2:01 pm

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот Plamen_EM » Пон Окт 11, 2010 9:27 pm

:bowdown: :bowdown: :bowdown:
Не е важно какъв велосипед караш, а с кого.
Аватар
Plamen_EM
 
Мнения: 353
Рейтинг: 1762
Регистриран на: Пет Авг 13, 2010 9:19 pm
Местоположение: София

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот Анелия » Нед Фев 13, 2011 10:58 pm

Колоездачите от Шумен си имаме скайп чат. Само 3 реда от Ники от Търговище в събота са достатъчни да знам къде ще прекарам неделята си.
Цитат (правописът автентичен):
ВНИМАНИЕ важно СаОБЩЕНИЕ
ВОЖДА обмисля за утре поход до римският мост с .СТЕВРЕК
ОБАЧЕ пеш щото е НЕПРОХОДИМО
може да направим една банда и да ги дразним-ПАРАЛЕЛНО
ще се минава през с.Мечово -Богомолско
по последни данни има екопътека. Край на цитата. Хм, редовете са 6, но аз съм навита като свинска опашка, вече се виждам как съм натоварила Николинка на влака и пътувам към Търговище. Има още няколко реда по върпоса и те включват елементи „носи си фарче”, „не знаем къде отиваме”, „gps-a няма карта”, „не се знае до колко часа ще продължи мероприятието”...Не че не съм го преживявала, но замръкване в непозната планина при минусови температури вече би било твърде много. Не ме лови сън, тревожно ми е. Ставам и ровя из нета информация за селата Мечово и Богомолци. Откривам реклами на къща за гости, а там пише, че екопътека в действителност съществува между с. Богомолци и римския мост на Стеврек. Да, обаче защо е само 11 км... Хм, не знам какво ще ми предложи неделния ден и лягам, но сънят ми не е спокоен.
За някои ставане в неделя в 6 часа от алармата звучи ненормално, аз обаче се кукнах още в 5:30 без аларма, за да не изпусна влака. Бързо кафе, обличане, приготвяне на хиляди неща: фарче, яке, дебели ръкавици, тънки ръкавици, пулсомери, води, медове, витамини, резервна гума, помпа, щангички за отлепяне на външна гума, шалче за глава, пари, фотоапарат, телефон, салфетки, мокри кърпички, абе казах ли че това толкова възвишено хоби е увенчано с толкова прозаична подготовка, но няма как. И разбира се: подготовка на ХРАНА. Чудих се какво да взема и заредих 3 сварени яйца, 2 картофа, половин тиквеник и парче баница. Закусих. Ще кажете какво пък й е толкова важно на храната. Ами това е все едно да тръгнете за Варна и да не заредите бензин.
Бързо стигам до гарата, взимам си двупосочен билет за Търговище, а продавачката ме предупреждава: „трябва да се върнете днес, за да важи”. „Разбира се”, толкова съм уверена аз в отговора си, но някакво тънко гласче отвътре се обажда: „Дааа, хубаво е да си вярваш, ама знае ли се...” Както и да е, за сумата от 4,50 ти предлагат пътуване в топъл влак до Търговище и обратно. Ехее, мога всеки ден да си пътувам така. За колелото: още 2 лв. в посока. На гарата някакви чичковци ме заговарят за спирачките ми, обясняват ми, че имало някакъв закон, който не ми разрешавал да карам колело в гората, снощи чули по телевизията. Е, по черни пътища може – отговарям почти толкова уверено, както и на продавачката на билети. В настроение съм, снощните ми терзания почти са се изпарили и заради това приветливо отговарям на чичовците. Кондукторката от края на влака ми обяснява, че отпред има багажно отделение и аз с охота смъквам колелото от вагона и го подкарвам към предната част на влака. Това означава, че колелото ще си почива кротичко на земята на багажното и няма да подскачам на всяка гара да го гледам дали не е паднало или някой не го е отнесъл.
Отпред ми помагат да си кача колелото. Хм, същите чичовци, които ме заговориха на гарата. Сега виждам, че носят и костюми. Оказват се машиниста на влака и още един служител, началник влак, нека да го наречем. Сядам и началник влак сяда в съседство. След като приключва с работата си, отново се заговаряме за Шуменското плато, за Мадарското плато, за екопътеката към Кирека и за пътя от Кюлевча към платото....Той е от Мадара, хм, че ние вчера бяхме там. По едно време казва: „Ти хубаво караш колело, ама ела да видиш как се кара влак”. Ехееее, че не знаех нищо за карането на колело днешния ден, но и за карането на влак също нищо не знаех. Поканиха ме в кабинката на машиниста, освободиха ми мястото на помощника. Очите ми блеснаха, не мога да свия усмивката си. Да се возиш отпред на кола е хубаво. Но да се возиш отпред на влак: още по-хубаво. Релсите минават под влака. Разговаряме с чичовците на двете вече познати теми: те ме разпитват за колоезденето, с какви дрехи караме зимата, ходим ли до Варна, може ли да ти видим обувките отдолу, че педалите ти изглеждат странно. Аз разпитвам за разните контролни уреди, как се отоплява влака, спира ли влака ако има големи снежни навявания, къде се учи за жепеец.
Споменават, че в момента влакът не върви, защото е на баир. Какъв баир бе!? Аз виждам едни равни релси, елате да видите ние по какви баири караме! Много интересни неща научих, предполагам и на тях им е било също толкова интересно да питат за другата страна на живота и хобито колоездене. Така неусетно минават минутите до Търговище и се приготвям за слизане.
Там ме чакат Брадърите (известни още като Пилчоците или Келешите, а най-добре Данчо и Ники). Набързо се натоварваме на червената гордост на Данчо: Ситроен BX16tri и потегляме в посока Омуртаг, после Антоново, а после и селата Мечово и Богомолско, откъдето според Гугъл започва екопътеката. Разговорът върви леко, возим се и се хилим на наши си колоездачни шеги.
Очаква се на екопътеката да има и пешеходци: търговищкия Вожд + компания. Това от една страна ме успокоява, там има хора военни, географи, стари туристи и ако се загубим, ще се загубим всички. Тъкмо да разтоварим колелетата и туристите пристигат. Разделят си кафе от термос, пушат цигари. Щракам малко снимки, както и табелата на екопътеката. Голяма табела, очаквам да е маркирана пътеката по същия проект. Да, ама не. Няма ни една маркировка през целия маршрут. Още в началото на селото почнахме да се колебаем, да правим тигели и да се чудим накъде. Туристите ни насочват. Тръгваме най-сетне по екопътеката. Направо съм забравила какво е да караш на черно. Няколко метра на малък венец отпред и най-голям отзад и пулсът ми е на 150. Брей, не върви това колело. Хубавото е, че почвата е замръзнала, няма все още кал, но към обяд може и да стане. Но отсега ли да го мислим...Тук-там има сняг дори.
Стигаме до същинската част на екопътеката, която е една тъъъънка пътечка, която е много приятна и вие, стига в лявата страна да няма доста дълбока пропаст. Добреее, припомням си всички четени съвети за каране в коловози и тънки участъци: гледай само там, където искаш колелото ти да отиде. Не поглеждай встрани, защото ще се озовеш там. Никак не ми се иска да се озова в пропастта и заради това съм като кон с капаци, гледам си пътечката и си карам внимателно. Точно предната нощ бях чела за vert riding, бях гледала ненормални клипчета как колоездачи карат супер технично по невероятни скали (вижте и вие http://vimeo.com/15929380) и вече се виждах vert rider и аз. Чудех се по скалата на техничност и опасност в коя част сме ние, защото според www.gravitamin.com “използват два параметъра за да характеризират трудността на пътеките – официална за Германия „С-скала“ за техническата трудност – от s0 до s5 и неофициалната „Г-скала“ за „опасността“ – от g0 до g5 като g5 означава възможност за смърт при падане!” Със сигурност пътечката е някъде в началото на скалата, но все пак си беше тръпка за мен.
Тънката пътечка свърши, за да ни отведе към едно много красиво място на Стара река. Там има построени беседки, реката е доста широка, има камъни за плаж и мост, по който не можем да мине, защото е разрушен. Ами сега накъде? Тръгваме да дирим пътека покрай реката, но там са само храсталаци и пешаците едва се провират, та ние ли. Освен това картата сочи едни кафяви тънки черти, а това означава остри скали, които едва ли ще са проходими, камо ли с колелета. Правим набързо съвещание и колоездачите решаваме да се отцепим от пешаците и да тръгнем по един стръмен път нагоре, който преди малко забелязахме.
Тръгваме да катерим. Пак 1-1, пак скоростта ни пада на 4 км/ч. Нищо, за никъде не бързаме. Аз се радвам на новото усещане да дърпам с автоматите, защото когато караш на възможно най-ниска предавка, понякога се появяват още по-големи препятствия освен стръмния баир, като например камък върху стръмния баир и без автомати няма да имам достатъчно въздух и сила да ги мина. Но така си карам бавно и си дърпам, въобще песен. Още миналия път бях написала, че когато си помислиш нещо и то вече се случва. Е, този път си мислех колко умела съм станала в катеренето на стръмни баири с автомати и как вече не се разкопчавам от неувереност дали ще мина някое по-трудно място. И тъкмо си го мисля това и вече съм паднала настрани, защото попаднах на много хлъзгава кал и не успях да се откопча навреме. Е, нищо, случва се. Позабърсвам се с мокра кърпичка и продължавам.
Скоростта е все същата: 3-4 км/ч, но изведнъж виждам Вожда отпред. Стига бе! Нали тръгнаха през драките, как така вече е пред нас. Движи се направо като финикиец. Толкова е бърз. Мисля си за колоездачите и пешаците. Все още не осъзнавам как така във вас ще имаш велосипед, а ще тръгнеш пеш. Наистина не се сещам за добра причина...Пътят минава покрай разни махали, пълни с изоставени къщи. Прилича ми на Родопите чак. Изглеждат призрачно. Докато чакаме другите, Вождът избързва напред и пита единствения човек, който видяхме по целия път: някакъв овчар за посоката за Римския мост на Стеврек. Обяснява, че трябва да свием наляво. Аз съм радостна, защото наляво е спускане. Тъкмо ще тръгваме и овчарят крещи отдалеч, че още малко трябва да се върнем и тогава да спускаме. Връщаме се, а Ваньо с картата показва пътя и казва, че тук трябва да спускаме. Те се отказват да губят височина и решават да си запалят огън някъде по пътя обратно и после да се връщат.
Ние обаче имаме сили, а и онова спускане не е за изпускане. Юрууууш надолу. Супер мега яко спускане, после продължава малко в едно дере и става доста храсталясало. Ммм, не е тук, хайде да се връщаме нагоре и ние да се връщаме по обратния път като туристите. Тръгваме да се връщаме, но малко по-назад още една пътечка пак надолу пак наляво. Дали вече не е нашата? Пак се повтаря всичко: яко спускане, дере и храсти. Почти се доближаваме до предното място, където тръгнахме да се връщаме, без малко да затворим кръга. Иначе имаме gps и знаем къде сме били. Ники казва, че когато покаже трака на приятелите си, те ще коментират „Това ми прилича все едно са се движили идиоти” Искрено се развеселяваме и тръгваме да катерим това, което за втори път спускаме. Е, в крайна сметка Римския мост сме го виждали друг път от друг маршрут, и да не стигнем до него, чудо голямо. Излязохме да покараме, независимо къде.
Настигаме туристите, които са наклали огън, наизвади ли са цяла раница с прибори, чинии, салфетки, изпекли са пържоли и препечени филийки. Спират ни от пътя и ни канят. Решаваме да поостанем. Брей че вкусни пържоли. Някъде навътре в съзнанието ми изниква информация за бавното усвояване на мазнините и как не е добре да се приемат преди и след физическо натоварване, а да не говорим по време. На кого му пука, в крайна сметка това не са белтъчини, мазнини и въглехидрати, а това са свински пържоли и препечени филийки! Още повече, че от съботното каране на 70 км в силен насрещен вятър организмът ми е изгорил доста от запасите си и сега иска да си ги наваксва, а това не го прецених добре, когато си приготвях трите яйца и двата картофа. Така че вместо да се правим на скромни и да отказваме щедро предлаганите пържоли, ние се почерпихме. Склонна съм дори да простя диагнозата на Вожда „даскал”, който не спира да говори. Какво не правят 2 парчета сочно свинско с човек...Тъкмо задрямваме след вкусния обяд и се сещам, че мен ме чака път обратно и че последният влак от Търговище заминава в 18:50. Хайде пак на колелетата. Двама от туристите решават за последно да опитат да намерят Римския мост в някакъв път, но аз не мога да рискувам да изтърва влака и после да създавам неудобство на Хари да идва да ме взима с колата от Търговище.
Потегляме обратно, но този път стръмното качване е приятно спускане, но калта си остава кал и точно там, където цопнах нагоре, заорах коляно и надолу. Хайде пак лека почиствателна процедура и пак надолу. Брадърите с мекиците ме задминаха, но си напомням да не ги гоня, а да се съобразявам с моите умения и колело. От там насетне спускането минава плавно, но и бързо свършва. Хайде пак в тънката пътечка нагоре и надолу. Пържолите в стомаха доста натежават, но ще се изтърпи, положението не е чак толкова зле, пък и не бързам, остава съвсем малко. Този път пропастта е отдясно и се чудя кога ми беше по-страшно. Дали на идване или на връщане, но не успях да си отговоря на това питане. На 2-3 пъти слизах заради паднали клони, защото знам че са много хлъзгави, когато не са плътно застанали хоризонтално на земята, а стърчат от единия край. Все пак не искам да се озова в дерето. Ехх, че бързо се прибрахме до селото, където оставихме колата.
Хем ми се искаше да бяхме покарали повече, хем си мисля като за откриване на „черния” сезон, това е напълно достатъчно и повече щеше да ни измори значително. Карането по черно няма нищо общо с това на асфалта. Как да го сравня...може би карането на асфалт е да плуваш в басейн без вода. Когато те пуснат обаче „на истинско”, откриваш, че имало и друг свят. Всичкото гънене на тялото, всичките ти нервни окончания изпружени с една единствена цел: да се задържиш върху колелото. Усещаш умора на цялото тяло, не само на краката. Умът също е изморен, напрегнат е бил да внимава, да избира линия, да подбере точното движение, точното положение на тялото, точния център на тежестта, точното усилие и правилното разпределение на силите.
Натоварваме колелетата и обратно по пътя. Осъзнавам, че имам цял час до влака в Търговище. Я, колко хора се навиха да пием кафенце. Тошко ме оглежда отгоре до долу, за да прецени колко точно кал имам по клина си и в кое заведение да ме завре, за да не се срамува с мен. В крайна сметка в Галерия се събираме на кафе. Аз също си поръчвам кафе и кола и изневерявам на традиционната бира, но все пак ме чака път назад. А снощното безсъние от вълнение в съчетание с умората от карането вече ме бяха приспали в колата и имах нужда от разсънване.
Ето пак съм във влака. Честно да си призная, надявах се да са „моите” чичковци от сутринта, но не би. Тези също бяха любезни, питаха дали имам помощ за колелото, но дори не ми разрешиха да седна на първата седалка в пътническото помещение, защото била „за колегата”. Ми да си сяда тогава колегата, аз сядам назад. След едно ниво на играта Worms на телефона ми, сме пристигнали в Шумен. Нагласям апаратурата за нощно виждане: фар, стопче. На якето си имам светлоотразителни ленти. Пристигам си вкъщи. Доволна съм от първото ми пътуване някъде за каране през 2011. Надявам се още такива уикенди да ме чакат.
Благодаря на Брадърите за идеята и за осъществяването й, до нови срещи ;)
малко снимки
Аватар
Анелия
 
Мнения: 2165
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Юли 02, 2008 2:01 pm

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот Анелия » Нед Апр 03, 2011 3:30 am

zappa написа:Откакто Анелия ме разкара от кошмарните тренировки с нея, аз пък смених тактиката – карам само лежерно, за предпочитане в женска компания. Този път ги събрах таман три. Дуя се като пуяк пред тях. Карам напред, връщам се, подхвърлям ехидни забележки на пухтящите дами, друга работа е, казвам ви. Тук аз съм можещият, нищо общо с онзи хленчещ лигльо, тормозен от Русалия. Само едно нещо ме притеснява. Броя колелетата – четири. Четири по две гуми са си цели осем. Осем гуми за пукане, а разполагам с точно две леви ръце. Но да не бъда черноглед. Асфалт е все пак. Трудно може да се случи нещо, докато сме на него (колко прав съм бил). Докато разпускам, щурайки се между първата и последната мацка, ми хрумва, че така или иначе няма да се налага да вкарвам нищожните си монтьорски знания в действие, което означава, че дори мога да блесна с техническите си умения. Така де – на думи го докарвам, а завалийките разбират от колела, колкото аз от готвене на мусака. Настигам най-малката и вещо й обяснявам, че веригата й трябва да се смаже.
- Ама как разбра? – вдига в почуда вежди тя.
Казах ви аз, друго си е. Ако бях с онова русото, вече езикът ми щеше да ближе гумите на байка, а тя да ми обяснява, че пулсът й бил ‘нам колко си. Сега аз ще обяснявам. Тук съм цар. В миг на вдъхновение дори си представям, че кой знае, може да им настроя и скоростите. Е, увлякох се, признавам. Моите да има кой да оправи. За никого не е тайна, че ако не бяха брадърите от Търговище, отдавна да съм му сложил надгробната вилка на колелото си. Добре че са те да го поддържат.
Връщам се назад и обяснявам простичко на поредната жертва какъв трябва да е каданса. Идея нямам какво е това, но признайте, че звучи епично някак. Завъртам и настигам пак малката, която явно респектирана от моите познания, ми вкарва следващия въпрос:
- Много ми е ниска седалката. Не може ли да се вдигне още?
Ей това са въпроси от моята компетенция. Разбирам му, бе! Измервам с поглед малката, която всъщност е една глава над мен. Някога бях висок, ама точно днес не ми е ден. Логично е седалката да й е ниска. Кой я е карал да расте толкова. Разбира се, не мога да кажа такава простащина. Всеки знае, че съм кавалер.
- Купуваш си по-дълго колче за седалката от Станчо и работата се оправя.
- Ама продват ли такива?
- Разбира се!
Мервам някаква дълбока почит в погледа, който ми отправя. Да взема да отворя една работилница за колелета ли? По цял ден ще им обяснявам на жените как да си смазват веригите, как се настройват седалките.
Връщам се назад.
- Хм, седалката ти е ниска! – отбелязвам мъдро на запотената дама.
Хванах му цаката. Верига, седалка – седалка, верига. Само да не надскоча кометентността си. Чувал съм, че колелото имало и други части. За мен те са потънали в най-дълбока мъгла, свлякла се чак от Илчов баир, няма какво да се лъжем.
Стигаме дългото спускане към Новосел. Придобил ново самочувствие, пораснал най-малко с 5 сантиметра (и пак онова малкото стърчи с 10 над мен), инструктирам новобранките:
- Навличайте кой каквото има. Тук ще е студ!
Ама аз и за треньор съм ставал, бе! Какъв талант е бил заносван само покрай оня цербер, Анелия.
Вадят някакви дебели якета, нахлузват ръкавици. Аз пак съм си забравил моите. Спускам се със самочувствието на един нов Росен Ковачев. Какво като е асфалт? В тази компания съм си луд спускач. Да, ама не! Едната ме следва гума до гума. Пъна. Тц!
- Карай по-бързо, че ми мяташ камъчки в очите – чувам отзад.
Това вече на нищо не прилича! Вечно тормозен от жените! Вечно недооценен! Докога, бе?! Докога!!!
Стигаме чешмата преди Новосел. Спираме. Кисел съм. Едната мома трепери като есенен лист. Сега е моментът да се покажа колко съм корав, та дано си възвърна поне част от сринатото самочувствие на спускането.
- Да не ти е студено? – питам небрежно, прикривайки посинелите си пръсти.
Оня кара! И седалки може да регулира, и вериги да смазва, че и на студ държи. Пак съм в играта.
Обсъждаме пътя към Лозевския манастир. Май ще трябва да караме по черно. Ама смахнати монаси! Не си направили обителта до някой благ асфалт, ами го покетрили на гадните чукари. Както и да е. Ще изтърпя и това. Днес ми е ден.
Подхващаме баира, естествено бутайки. Предимството да караш с жени е огромна. Винаги можеш да се правиш на скандализиран и разочарован от лошата им физическа подготовка, докато буташ нагоре доволен. Само да не разберат истината. Кисело клатиш глава и мърмориш, запомни добре! Най-накрая идва една що-годе равна част от пътя. Равна, ама черна, черна, ама кална. И тук костеливият пръст на съдбата, изчаквайки, разбира се, да навлезем в калта, да изкачим височината, да се уморим достатъчно, се протегна и дръпна с нокът дерайльора на едната колоездачка. Ужасяваща гледка – виси като съдран парцал, бие по спиците. Обръщам мислено поглед нагоре:
- Мамка ти и гад! Нали се разбрахме! Най-много спукана гума!
Чувам го как се кикоти, навел се е от трона си, държи си с две ръце корема, и хили се, ама хили се ви казвам.
- Лошо! Лошо!!! – казвам аз, опитвайки се да звуча спокойно, макар да съм изпаднал в дива паника. – Скъсано ухо на дерайльора.
Диагностиката е направена. Диагностиката обаче не е като поправката. Какво правим, мамка му, какво правим! (И днес много псувам.) Заставам до трите дами и им припомням настоятелно, че двете са с инженерно образование. С други думи, правя една крачка назад и се озъртам. Едната от тях захапа. Кляка и почва да ровичка в изкормения велосипед. Не очаквате от мен да пипам смазана верига, нали? Дали да не я оставя? Може пък да се справи. Я чакай малко, аз нали бях кавалер. Сещам се, че имаме специалист на един клик разстояние.
- Ники, брат, какво се прави при скъсано ухо на дерайльора? – шепна аз в мобилния си, дръпнал се настрани. Човекът е от Търговище, което означава, че са го приспивали с велосипедна тромба, докато е бил бебе.
- Ако нямаш ухо, маха се веригата – отвръща ми той.
- Стига де! – разочаровано повишавам тон.
Този не е в ред! А аз се надявах да каже нещо такова: „Виждаш ли онази зелена гайка там? Врътни я половин оборот надясно. Воала!” Махала се веригата...
Поглеждам жилавото членестоного, виснало над дерайльора, тук-там се е засукало даже и на възли. Сещам се за Вики, който в изблик на безсилна ярост при подобна ситуация се е опитал да скъса веригата с ръце. Толкова съм се смял на тази история. За първи път го разбирам напълно. Явно ремонтът ще е по шуменски. Тук мога да послужа на други закъсали колоездачи като мен, нормални хора, които са си играели с нормални детски играчки като малки, а не като брадърите от Търговище, дето от детската градина са се карали за някой гаечен ключ, сигурен съм. Така, какво ви трябва! Случи ли се подобно нещо, а вие сте на майната си, единственото необходимо нещо са две полиетиленови торбички тип „потник”. Не ги слушайте тези ненормалници. Махала се веригата... Още съм потресен. Две полиетиленови торбички са ви достатъчни. Разполагат се по следния начин:
Изображение
Запомнихте ли? Ремонт по шуменски!
Търговище да си гледат работата. Те и на Мазалат ни се караха, че си носим три спукани резервни гуми. Ани хубаво им рече тогава: „То със здрави гуми всеки може!” Друго си е да смениш три пъти вътрешната, пък да се разплачеш, пък да побуташ. Онези са глезльовци. Все по лесния начин гледат да стане. Лесно, трудно – обърках се вече. Нека да го кажем така – лесното за нас е трудно за Търговище, както и обратното.
Горди от извършения ремонт, поемаме пътя наобратно. Някои тикат, други карат. Но така е по шуменски. Никой не очаква да диря изперкалите монаси, дето са заврели манастира си по места, където и колелетата се предават, нали!
А Оня отгоре продължава да се киска.
Аватар
Анелия
 
Мнения: 2165
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Юли 02, 2008 2:01 pm

Re: Колоезденето като един по-интересен начин да умреш

Мнениеот taurus13 » Нед Апр 03, 2011 8:08 am

А.а.аааа.... :rofl: :rofl: :bowdown:
Настигам най-малката и вещо й обяснявам, че веригата й трябва да се смаже.
- Ама как разбра? – вдига в почуда вежди тя.

Запа, ще влезе в учебния материал скоро...
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Следваща

Назад към Общ форум

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 29 госта