КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

За всичко свързано с МТБ, което не е за някой от другите форуми. Например: разкази и преживявания, мнения по различни общи въпроси, интeресни продукти, новости и т.н.

Рейтинг за публикуване на тема / Рейтинг за отговор / Тежест: 1000 / 1000 / 20

КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот Rayko » Чет Дек 09, 2010 8:49 pm

Защо човек има нужда от пътешествия?
За да опознае света? Себе си? За да намери нещо? За да остави следите си?

Човек, когато поеме по дългия път, се чувства свободен. Яхне ли буйния кон на свободата си, значи е щастлив. Докосне ли се до щастието, понеже то е за споделяне, му се иска да остави нещо добро от себе си (поне там, откъдето е минал). Направи ли това, значи е станал още по-човек! Или, както са казали хората - "Човекът е човек, когато е на път!"

Не знам дали скромният планински маршрут на Дружбата "Ком-Емине" заслужава чак толкова патетично представяне, но със сигурност мога да го нарека един етап от пътя, които обикаля света! Макар и не много дълъг, той дава възможност на човек и да се умори, и да помъдрее, и да остави следи, и да види чуждите, и да се подмлади,... Нали знаете тази част от теорията за относителността на Айнщайн - "Времето тече по-бавно за този, който се движи", в резултат на което той остарява по-малко от другите, които статично наблюдават движението му. Шегувам се естествено - важен елемент от тази теория е това, че скоростта на движението трябва да бъде близка до тази на светлината. Аз такава скорост не мога да поддържам дълго, но въпреки това мисля, че пътешествията добавят нови мигове към младостта на живота. И то тези мигове не са на килограм, ами имат качествена стойност!

Идеята за този преход (по-скоро мечтата ми) се роди още преди 20 години по следния начин: Аз съм роден в Габрово и когато бях ученик с двама мои приятели, Цвятко и Христо, често бродехме по централната част на Балкана - Узана, Мазалат, Тъжа, връх Ботев... Тогава за първи път видях култовите табелки сочещи на изток с надпис "Ком-Емине". Мечтаехме си и понякога превехме по-далечни и трудни експедиции, но тази я отлагахме за по-късно, като пораснем, потренираме повече и имаме повече време.

Сега ми е носталгично смешно. Двайсет години по-късно животът ми е седнал с дебелия си гъз на врата и не мога да мърдам. Какъв Ком-Емине, какви тренировки!? И аз сега какъв съм - смачкан от живота човек или мечтател?

Жена ми Лора ме научи, че ако не си откраднеш малко свобода, няма кой да ти я даде. И така напоследък аз станах един крадец на свободи и то - рецидивист. Лора е мой съучастник, въпреки, че ми роди син и така малко ме затруднява.

Подбудителите на "престъплението" са Светлин и Зарко, които не познавам лично, но така добре бяха описали своето приключение тук във форума и приложили много снимки, от които ми текоха лигите цяла зима. Тогава реших, че вече е време за Ком-Емине и планирах своята голяма кражба на свобода за юли или август.

През пролетта в съучастие с лицето Борис Борисов (също обвиняем по делото Е3) и по дпомогнати от Лора, която ни закара до Витиня, направихме една част от прехода - Витиня - х. Чавдар, с тренировъчно-проучвателна цел. Експедицията беше успешна и тайнственият път от Стъргелската мандра до Етрополския проход точно по маркировката беше открит.

Ето че дойде юли. Борис Борисов рече и отсече: "Тръгвам, пък каквото сабя покаже!"

Няколко дни по-късно трябваше да тръгна и аз. Но пуста работа - не мога да вдигна глава. На всичкото отгоре ме заболя и зъб. Още малко Борис ще се върне, а аз още не съм тръгнал.

Тогава жена ми ме вразуми за пореден път - "Ти работата до края на лятото няма да я свършиш, така че я остави веднага!"
Намери ми двама заместници, записа ми по спешност час при зъболекар и изобщо тикна ми свободата в ръцете с думите "Щастлива съм, че ти помагам да осъществиш мечтата си."

Всичко беше уредено - на 10-ти юли след работа потегляме заедно с бебето към х. Ком.

Обаче 10-ти юли беше събота - работа много, но аз работех като лъв, за да тръгнем уж по-рано. Приключих чак към 20ч. След това набързо събиране на неприготвания ми багаж (аз винаги така правя - екипировката си я събирам в последния момент). Пътя до х. Ком и той е доста дълъг - пристигнахме през нощта, но хижата работеше. Даже гостуваха цигани музиканти, може би Берковската духова музика :-)! Детето се разсъни, не ще да спи, Лора се включи на хорото, а аз си намествам очилата ;) и уморен гледам часовника. И после уж си легнахме, ама заспахме ли - не питайте.
Изображение


ПЪРВИ ДЕН - 11.07.2010г.

Ком - Мургаш

Събудих се в 5.30ч. Много ми се спеше. Нямах сили да стана от леглото. Мислех си, че не е добре да съм уморен още преди да тръгна, но се надявах Балкана да ми даде сили. Поне винаги до сега е било така. Съдбата помага на силните и смелите, а не на мрънкащите и недоволните.

Изображение

Бях планирал да тръгна поне с час по-рано, така че трябваше да наваксвам.
Вдигнах колелото на рамо и се устремих нагоре по стръмната пътека в гората. Представях си, че се изкачвам през две стъпала по стълбище - любимо упрежнение.
От хижата до края на горския пояс ми отне по-малко време от очакваното, но не успях да се разсъня напълно. Затова бях леко сърдит на себе си и на света.
Изкатерих се до седловината на билото, а там: "Ах, каква синева сме забравили някога тука".

Изображение

Планината ми се усмихна.
Усмихнах се и аз.
На мига всичкото лошо ми слезе от раменете и изчезна безсилно. То било много тежко да си кофтар.
Може би в резултат на дъждовете, които се изляха през поседните дни, тревата имаше онзи специфично зелен цвят, който е характерен само за пролетта.
Аз мислех, че синьото и зеленото не си подхождат, но Господ, като най-великия художник, беше съчетал в неповторима картина - синьото небе и устремените към него зелени върхове. Всичко тук е в хармония. Чувствах, че съм на свято място.
Тясната пътечка, водеща на запад към връх Ком, ме канеше да подкарам по нея.

Изображение
Изображение
Наоколо имаше коне. Отначало бяха предпазливи, после - любопитни и накрая развяха гривите си срещу вятъра заедно с мен.
Придружиха ме до подножието на върха. Аз се изкачих сам горе и се огледах настрани.
На северозапад планината си продължаваше още - границата между държавите нямаше власт над природата. На юг се виждаха Витоша и Рила, на севар - някъде далеч знаех, че е рака Дунав, която някой ден ще преплувам. А на изток зад върховете, които се синееха в далечината, ме чакаше морето!
На върха има паментик на Иван Вазов, на който е издълбан един негов стих особено подходящ за това място. Някой беше донесъл цветя. Хубаво е, че не сме забравили този велик българин. Свалям ти шапка дядо Вазов - ти си ми учителя по родолюбие!

Изображение
Изображение

Цветята бяха още свежи, значи някой е бил скоро тук. Я по-бързо да го настигна!
Часът беше 7.30.
Моето самотно пътешествие започваше сега!

Спуснах се лудо надолу по склона (то друг начин няма), с което подплаших конете, които кротко пасяха под върха.
Разбягаха се като диви мустанги.
От Ком до Петрохан е предимно спускане, но има някои участъци, които са много технични макар и кратки. Имах хубави спирачки, което ми позволяваше на стръмните спускания да не слизам от колелото. Краката ми бяха присвити в колената и дейсваха като амортисьори, за да мога да минавам през камъните и хвойната. Може би в резултат на това им действие, започнаха да ме болят колената. Явно никак не бях във форма. Болка, която не беше резултат от умора, а по-скоро сигнал за повреда. Пак ми се развали настроението. Още не съм тръгнал, а вече ме болят колената. Като съм такъв кекав, какво ще ме боли след още 100км.? А след 200..? Ако съм много упорит и продължа, дали няма трайно да си повредя ставите, които отдавна не съм тренирал, а сега изведнъж - 18 часови преходи! Много глупаво. Дали не е по-добре да се откажа, преди да стана бракуван кон?

Нямах право да се откажа. После самият аз нямаше да се уважавам. Трябваше да продължа, но по-разумно. Реших да пия вода навсякъде, където намеря, за да може организмът да си произвежда течност за смазване на ставите. Може да не е за вярване, но това подейства, макар и не веднага. По принцип почти не пия вода, което беше моята тактика за бързо придвижване на големи разстояния. Така не ми се налага да търся, да спирам, да наливам, да нося. Пък и не ожаднявам. Знам, че така не е полезно, но до сега никога не съм имал проблеми. Но явно от възрастта и липсата на редовно движение, пък и кафенца и вредна храна - организмът се е изсушил. Давай, Райко, пий много вода, по-полекичка и, ако Съдбата ти прости този път, може да не се усили болктата.
Стигнах до месността Големия мочур, където намерих вода. Оттук започваше хубав черен път чак до Петрохан. Беше надолнище - направо летях пo него. Само от време навреме спирах да си разтрия колената и да правя малко леки упражнения. На една скоростна отсечка от гората изскочи сърна. Уплаши се и хукна по пътя пред мен. Почти я настигах, а тя - по пътя. Накрая се сети и се шмугна между букачките.

Неусетно стигнах до превала на Петроханския проход. Не спрях. Пресякох пътя и продължих към х.Петрохан и после х.Пробойница.

Преди х.Петрохан до пътя има хубава чешма. Спрях за обилен водопой. Изядох си и порцията овесени ядки, която беше предвидена за днес. Знам, че и овесът е полезен за ставите, но сега не ми се обяснява защо.

По-нататък пътят преминава през заоблено голо било. Ако няма мъгла - има панорама.
Изображение

Изображение

Много приятно каране.

Изображение
При червената локва напуснах пътя и се спуснах по пътеката през месността "Врелата".
Тук вече не можех да карам. Беше много стръмно, пък и пътеката почти липсваше.

Следва скоростно спускане към х.Пробойница по горски път. По -нататък - село Губислав, асфалт и после Гара Лакатник.

Малко преди селото настигнах човек с голяма раница. Намалих и го заговорих. Оказа се, че върви по същия маршрут и е последния от голяма група туристи. Днес им бил втори ден. Сутринта са тръгнали от Пробойница. Ето от кого са били цветята на паметника на Вазов.

Пожелах на човека "лек път" и засилих. След няколко минути минавах по едно от висящите над р. Искър мостчета. Часът беше 12. Дотук се вмествах в предварителния ми разчет на времето, но с болка в коленете, която се беше усилила след спускането от Червената локва.
Изображение

Минах през гарата с намерение да обядвам, че после нямаше къде. Масите пред кръчмата бяха пълни с туристи от групата, която прави Ком-Емине. Беше доста горещо, а те пиеха изпотени бирички на сянка и ми изглеждаха малко сънливи. Тогава си дадох сметка,че и на мен много ми се спи още от вчера.
Отказах се да обядвам и реших да използвам времето, което спестя, за да дремна на х. Тръстеная. Поех по стръмния път към село Лакатник. Добре че не обядвах - реки от пот се изливаха от мен. Малко преди селото имаше чешма и аз я уважих. Не че бях жаден, ами заради колената. В резултат на което от мен изтече по-голямо количество пот, отколкото вода бях изпил.

От село Лакатник до х.Тръстеная минах по пътеката, а не по пътя. Мисля, че не сгреших, защото е доста по-напряко.
Изображение

Маркитовката беше като цяло прилична с изключение на няколко места (примерно три), където имаше разклонение на пътя без какъвто и да е знак. Някак си по усет хващах правилното отклонение.

Беше около 2 часа, когато пристигнах сънлив пред хижата. Имаше хубава полянка - идеална за дрямка. Обаче ме досрамя да легна, защото там видях свои познати, които също бяха част от голямата група, правеща Ком-Емине. Помислих си - тази група така се е разкъсала, че първите, като пристигнат на Емине, последните ще са някъде преди Шипка. Реших пък тогава да хапна малко. Седнах под навеса и си извадих скромните запаси. В съседство до мен хижарят и някакъв посетител обсъждаха качествата на малиновото вино, което там се произвеждаше явно в големи количества. А някаква жена, която беше там със семейството си, не спря да се прехласва гласно по всичко наоколо, като всяко нейно възхищение започваше и свършваше с "Аууу!" - от полята с малините до висящата лига от муцуната на хижарското куче (което иначе беше много мило). Първо си помислих, че това малиново вино успява да зареди хората с щастие, ама после разбрах, че май не е от виното. Хубаво е, че по този начин й протича лудостта, но и дума не можеше да стане да дремна на фона на такива възвишени възклицания. Нарамих раницата и тръгнах да търся първата маркировка към х.Лескова.

От разказа на Светлин знаех, че най-напряко е през малиновата плантация, но реших да не прескачам оградата пред очите на всички и си минах от където трябваше - т.е. заобиколих всичките малини и разбрах, че май само аз минавам оттам. Пътят беше целия в шубраци и тръни и за някакво смешно разстояние от 500м загубих много време. На всичкото отгоре излязох от грешната страна на горното езеро.

Изображение

Ако знаех утре колко време щях да загубя... в загубване, въобще нямаше да се ядосвам сега.

Продължих по пътя с леко изкачване нагоре и стигнах до тази мандра:

Изображение
Изображение

След това - в.Издремец, който се подсича от лявата страна. Характерното там е, че след като го подсечеш, маркировката прави рязък завой надясно и пак се връщаш към върха. Може би, ако има мъгла, би било проблемно място. Там не бях минавал никога преди и се изненадах, че маркировката така завива, а пътека почти няма - защото малко по назад имаше и то широка. Реших тука вече да дремна, пък кавото ще да става. Имаше една малка круша сред поляната и легнах на сянка под нея. Мухите веднага бръмнха като кошер - вие не знаете ли за кръвожадните старопланински мухи , по-зловщи са от кръжащи нат теб лешояди.
Обувките ми цял ден бяха мокри и ги разглобих да съхнат. Заспал съм на момента, дори сънувах. Събуди ме някакво тревожно чувство. Оловен облак беше застанал пред слънцето. Небето имаше много контрастна граница - от запад прииждаха тъмни облаци, които превземаха от синьото. Това обаче не пречеше на мухите. Обувките не бяха изобщо изсъхнали, но ги обух и потеглих веднага.

След в.Издремец се излиза по черен път с лек наклон надолу, който позволяваше по-голяма скорост. Така май му избягах на дъжда.

Озовал съм се някъде около Високата Чукла.
Изображение
Изображение

Без да се усетя съм преминал върховете Старо пладнище и Плато.
Следва приятен път, който минава покрай Горски дом Чукава
Изображение
подсича от север връх Чукава, покрай
Изображение
Изображение
оброчището Свети дух излиза на плато от където много добре се вижда връх Мургаш. Денят отиваше към залез, а Мургаш още синееше в далечината. Уж пътят беше добър, а вече взех да се умарям и колената все така ме тревожеха.

След отклонението към х.Лескова се влиза в гора, от която не се излиза чак до Мургаш. Бях уморен, жаден, знаех, че чак до х.Мургаш е само пустош. Не съм вадил картата, за да видя къде точно съм и затова върховете, които следваха малко ми се сляха в спомените. Просто ги минах транзит.
Изображение
Зарадва ме това, че покрай оградата на горско стопанство Витиня са си оправили пътя и не ми се налагаше да ходя върху камари от насечени букове или да прескачам телта.
Изображение
След горското стопанство пътят ме изведе в месността Дълбокия трап, който изобщо не беше трап, ами изпъкнала форма на релефа и стигнах до мястото, където пресичах камионен път. Пресякох го и лесно намерих маркировката от другата страна.
Обаче се прецаках няколко километра по-нататък. Пътят постепенно стана по-слабо утъпкан, тревясъл и изведнъж свърши. Наоколо имаше само букове без маркировка по тях и трева до кръста. Започнах да обикалям тревожно наоколо с колелото на гръб - не смеех да го оставя, защото можеше после да не го намеря. Най-после намерих една малка червена стрелка, напръскана със спрей на кората на дърво. Последвах я и така стигнах до следваща и следваща, но бяха доста прикрити и трудни за откриване. Посоката и формата на релефа съвпадаха с тях и знаех, че тази необичайна маркировка не ме лъже. И така малко преди връх Погледец, видях вече познатите марки. Най-високата точка на Погледец излиза над горсия пояс, може би и оттам той носи името си. Благодарение на това успях да видя първия слънчев залез на моето пътуване.
Изображение

И добре че успях да стигна тук преди падането на нощта, защото самата форма на релефа ми подсказа пътя по-нататък.

Изображение

Хванах северното ребро на в. Мургаш и започнах слепешката да се изкачвам нагоре - вече по тъмно. От връх Погледец каквото бях видял, това беше.

Сухите клони по земята ме препъваха. Колената ме прерязваха от време навреме, ахилесите също. Въпреки това поддържах бързо и стегнато темпо без почивки.

Излязох на газопровода ненадейно. За първи път се качвах на в.Мургаш. За този газопровод, който всъщност представлява една просека в гората, бях чувал само от мои приятели. Още преди да тръгна Боян Бановски дойде специално, за да ми предаде послание от Борис Борисов - когато стигна до газопровода, тръгвам наляво, карам 140м и след това вдясно - стръмно нагоре без маркировка, просто ръбът личи ясно. Естествено аз не мислех постоянно за това и го бях забравил, но като стигнах на мястото се сетих за тази ценна информация, така че благодаря.

Този начин на търсене на път, като сглобяваш части от информация, ме караше да се чувсвам, все едно съм по следите на някаква легенда заличена от времето.

Отново поех по стръмния път нагоре, не си бях пуснал челника, защото очите ми бяха свикнали с тъмнината. Бях в състояние подобно на полусън, когато изведнъж видях че съм обграден от много очи...но не от чифтове. В първия момент не се сетих, какво е това и гърбът ми настръхна. Секунда по-късно разбрах, че това са светулки, но не мигаха и стояха на едно място, най вече по-пъновете и стволовете на дърветата.

Дотук беше с човека-звяр, който ходи незабележим в тъмната гора. Сложих челника и веднага след това се почувствах обикновен човек, който е нагости и се стряска от шумовете на домакините. А пък ако знаете някои малки домакинчета какви големи шумове вдигат. :)

И така стигнах Белия камък - местност, от която пътеката се разделя на три.

Понеже вече бях много уморен и жаден, мен ме интересуваше тази, която води към хижата. Планът ми беше тази вечер да стигна туристическата спалня на Витиня, но мислех, че е по-разумно да се откажа, ако исках утре да мога да мърдам. Успокоих си гузната съвест с факта, че има вероятност туристическата спалня да не работи и така да остана да нощувам навън без капка резервна енергия. Не носех екипировка за спане на открито!
Поех по пътеката към х.Мургаш. Постоянно се спъвах в клони по земята. Те влизаха и между спиците ми, когато се опитвах малко да покарвам. Мокрите ми обувки се разгембиха от страничния наклон и малките пръсти на краката ми бяха в такова състояние, че се чудех за какво са му на човек, освен да го болят, като ги рита.

По едно време ми се стори, че чувам шум на река. Настървих се и засилих. Не грешах, наистина наблизо имаше. Скоро я достигнах и пих. Отдавна не бях ожаднявал толкова, че така да се радвам на водата и да поема такива големи количества. Сега вече бях по-спокоен. Обувките ми се бяха намокрили с по-прясна вода, че старата миришеше вече на блато. Продължих така по пътеката, когато тя изведнъж излезе на път. Посоката на пътя съвпадаше с тази на пътеката, но нямаше маркировка. Знаех, че е рисковано да продължавам по него, защото е дърварски и щеше да свърши ненадейно, както и започна. Но пък по него се караше много лесно и ме успокои миризмата на огън, който бях сигурен, че гори някъде далеч напред.

Карах, карах, карах и в един момент между дърветата съзрях светлинка, досущ като в приказките. Мислех, че е рано още за хижата, но поех в посоката направо през дърветата, въпреки че имаше отклонение на пътя, то обаче виеше в серпентини.
Предполагах, че най-вероятно са дървари или цигани, или пък и двете, но и надеждата това в далечината да е хижата, не я бях отрекал напълно.

Устремих се към нея, но я загубих, защото с приближаеането ми, се изместваше и гледната ми точка, и светлината оставаше скрита зад нещо.

За мен нямаше да е разочарование, ако бяха дори и цигани мечкари, запалили огън от гума на камион и вече бях решил, че ако не ме изгонят, ще нощувам при тях, каквито и примати да са.

Качих се вече доста нагоре, а светлинката продължаваше да не се вижда - абе къде се скри?!..или беше мираж. Но пушекът от огъня го надушвах и то не от гума, ами от дърво - съвсем като истински. Огледах се надолу и настрани и я видях. Подминал съм я. Така е, който е много уморен и си гледа в краката, не може много бързо да напредва.

Слязох надолу и видях, че това което свети, е прозорецът на един дърварски фургон. Вътре се чуваха гласове на няколко човеци.
Почуках уверено на вратата. Отвътре всички млъкнаха и след секунди колебание се чу:

– Влез!

Влязох. И попитах за пътя към хижата. Единият от тях ми обясни, че никак не съм на прав път и, че в тъмното трудно ще я намеря. Пък и нямало защо да ходя там, зашото хижарят го няма и тя е заключена.

Друг го надвика и каза:
– Абе къде ще ходиш, бе! Я спи при нас, пък утре ще продължиш по видело – с облекчение отговорих, че ще се възползвам от поканата, стига това да не ги притеснява.

– Кой ще притесняваш, бе! Мятай раницата на един креват и сядай на масата.

В същото време вече ми се наливаше мастика. Седнах на масата и се стараех да не гледам храната, защото бях наистина много гладен, а не исках да изяждам на хората запасите. След малко ми тикнаха една голяма и пълна чиния с пържени гъби пачи крак.

– Мезенце малко. Вече се чудим, какво да готвим за разнообразие. Хапвай, хапвай, само солчица си сложи.

Хората се оказаха много приятна компания. Приличаха на герои от разказите на Джек Лондон и докато си говорихме, неусетно изпих три мастики.

Реших да си ляхам, че път ме чакаше, а и вече разговорът отиваше на фаза клюмане по масата. Единия от моите домакини веднага се втурна да ми оправя легло, а другия каза:

– Абе я остави момчето първо да се измие – и се обърна към мен – Отвън на теглича на фургона има цял бидон с дъждовна вода.

Така си легнах дори къпан, което надхвърляше очакванията ми за лукс.

Много ми се извиняваха, че цялото легло е в трески от бук, но мен това ни най-малко не ме притесняваше, още повече, че си легнах с дрехите (всъщност не бях с дрехи, а с колоездачен екип, но за вредните последствия от това по-нататък).
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: КОМ-ЕМИНЕ, по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот Salgari » Чет Дек 09, 2010 8:57 pm

Бравооо, машинааа :clap: :clap: :clap:
I will always listen to my coaches. But first I listen to my body. If what they tell me suits my body, great. If my body doesn't feel good with what they say, then always my body comes first.
Haile Gebrselassie
Аватар
Salgari
 
Мнения: 102
Рейтинг: 1208
Регистриран на: Сря Ное 10, 2010 8:36 pm
Местоположение: София

Re: КОМ-ЕМИНЕ, по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот Admin » Чет Дек 09, 2010 11:17 pm

Еее, това вече не се трае! Тия разкази стават все по-интересни и скоро май маршрутът ще трябва да бъде маркиран и с веломаркировка. :D
Райко, страхотен първи ден, нямам търпение да опишеш и останалите! :beer:
Интелигентният човек има възможност да се държи като такъв или като простак. Простакът няма подобен избор.
Аватар
Admin
 
Мнения: 16374
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Май 20, 2002 12:00 am
Местоположение: София

Re: КОМ-ЕМИНЕ, по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот codename47 » Чет Дек 09, 2010 11:23 pm

евала Райко :agree:
Ако приемете ограниченията си, ще успеете да ги прескочите и да минете отвъд тях!
Аватар
codename47
 
Мнения: 2295
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Съб Май 13, 2006 9:19 pm
Местоположение: София

Re: КОМ-ЕМИНЕ, по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот kvelikov » Пет Дек 10, 2010 12:04 am

Райко, като ги чета тези неща, все си мисля колко малки и смешни са всички останали теми и темички тук. :D :agree: :bowdown:
Феновете чакаме още!
:beer:
Изображение Изображение Изображение Изображение Изображение
Аватар
kvelikov
 
Мнения: 4453
Рейтинг: 1995
Регистриран на: Пон Юли 13, 2009 5:13 pm
Местоположение: София 0899982814

Re: КОМ-ЕМИНЕ, по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот borislav » Пет Дек 10, 2010 12:10 am

Много хубав разказ, с нетърпение очаквам и продължението.
Живот и здраве догодина и аз да го преборя този маршрут
Изображение
Аватар
borislav
 
Мнения: 1367
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Съб Мар 15, 2008 11:32 am
Местоположение: София

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот ИНОПЛАНЕТЯНИН » Пет Дек 10, 2010 10:08 am

:bigeyes: - ей такива съм ги опулил от интерес ! Страхотно, Райко :bowdown: Толкова добре описано....всичко си визуализирам :praying: - очаквам с нетърпение следващата част :nuts: !!!
Аватар
ИНОПЛАНЕТЯНИН
 
Мнения: 985
Рейтинг: 1588
Регистриран на: Чет Фев 26, 2009 3:44 am
Местоположение: Из гори и хълмове...

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот Asen6o » Пет Дек 10, 2010 1:24 pm

Страхотно!
Благодаря! :beer:
Аватар
Asen6o
 
Мнения: 726
Рейтинг: 1407
Регистриран на: Пет Сеп 05, 2008 1:18 am
Местоположение: София

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот taurus13 » Пет Дек 10, 2010 8:44 pm

Страхотно начало с привкус на приключение...чакам продължение.. :agree:
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот IVO Jordanov » Съб Дек 11, 2010 5:09 am

Супер!!! Браво!
Чакаме следващите части! :popcorn:
Подкрепяйте и стимулирайте начинаещите в спорта!
Аватар
IVO Jordanov
 
Мнения: 593
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Нед Яну 29, 2006 7:48 pm

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот Rayko » Съб Дек 11, 2010 1:50 pm

ВТОРИ ДЕН - 12.07.2010г.
Мургаш - Свищиплаз

Събудих се сам, без часовник. Не знаех, колко е часът, но беше светло. Моите домакинии още спяха.

Докато си оправях леглото, усетих, че съм се вдървил като дядо. Стави, сухожилия - всичко скърцаше и болеше. Очаквах подобен ефект, но не още след първия ден. Нищо, ще компенсирам с твърда воля и с разумно разпределение на силите си. Имах нужда от малко упражнения за раздвижване.

Докато излизах навън, колкото и да се стараех да не разбуждам околните, все пак успях. Подът скърцаше, фургонът се клатеше от скромното тегло на моето тяло и като капак на всичко, когато натиснах вратата навън, тя изквича, като ритнато прасе.

- Добрутро, момче. Много рано ставаш. Чакай да закусим.

- Път ме чака, трябва да бързам - Докато казвах това, си ровех в раницата за 20 лева, защото исках да си платя нощувката.

- Къде ще спиш следващата нощ?

- Ами, където замръкна. Пътят ще ми покаже - Намерих най-после хартийка с образа на Стефан Стамболов и я подадох на началника.

Той я погледна учуден:

- Какво е това, бе - не се излагай.

- Искам да си платя нощувката и ви благодаря за гостоприемството и приятната компания снощи - Никога не бях спал по-сладко на половинметрова букачка, между пружината и дюшека на леглото вместо възглавница.

- Абе я си прибирай парите, ние сме хора, а не бизнесмени. Освен това работим и си изкарваме за хляба и за туй-онуй.

Спомних си думите на моя приятел Борис Борисов: "Удоволствието от прехода Ком-Емине идва, когато го завършиш. Останалото е мъка."

Аз обаче мисля, че въобше не е така, а и Борката може би е вече с друга философия, след като го завърши успешно.
Вярно е, че на финала на всяка експедиция човек изпитва удовлетворение от заслужена победа или някакъв друг извоюван кеф, но аз не изминавам целия този път, само за един happy end. Когато се справяш с трудностите, когато не се поддаваш на вредни изкушения, когато успяваш да се усмихнеш по време на буря, давайки си сметка, че е по-добре да се намираш в окото на циклона, отколкото в хола пред екрана, когато срещнеш интересни хора..., тогава пътят си заслужава и всеки миг от него е уникален и си струва.

Изображение

Хората излязоха, за да ме изпратят, дадоха ми вода и ме упътиха, как най-лесно да достигна върха.

Пътят до Мургаш само изглеждаше труден. Изкачих се доста бързо.

Изображение

Горе нямаше вятър, което беше странно. Слънцето препичаше яката, затова само си направих една снимка,

Изображение

погалих огромния чер котарак, който се държеше като господар на метеорологичната станция, и се спуснах към "зла поляна".

Преди прохода Витиня имаше почти непроходими участъци от пътя. Огромните коловози бяха пълни с рядка кал, а по средата между тях имаше по-плитка, но много гъста глина.
Примирих се с това, че ще бъда целия мокър и се гмурках в по-дълбоките трапове. Така, макар и наквасен до колене, напредвах сравнително бързо.
Веригата хрупаше и прескачаше с един характерен звук (много гаден), а спирачките ми създаваха усещането, че спирам шмиргел със зъби.
На един такъв участък, който на мен ми беше спускане, насреща се зададе пикап Toyota Hellix. Зачудих се, как ще се разминем, защото дълбоките коловози притежават странно непреодолима притегателна сила и поглъщаха в себе си като черни дупки.
Затова предвидливо спрях, нагазих в глината и си изкарах колелото отстрани в гъстите шубраци, осигурявайки път на Toyota-та.
Не много интелигентният шофьор обаче, с униформа на горски и поведение на щатски шериф, спря, да ме пита, от къде идвам с това колело, да ми съобщи, че по този път велосипед не може да се движи, защото е много кален и да ми обясни, че Витиня е много далеч и по телевизията казали, че днес ще вали.
Благодарих му за информацията, а той даде газ, за да потегли от място. Логичният резултат беше, че двигателят само изрева, пикапът затъна до средата на вратите, правейки невъзможно отварянето им и толкова.
Оставих го да се справя сам - спокоен, че той е велик водач на автомобил с висока проходимост и се спуснах, по-точно заклокочих, през бозата надолу.
На сухите участъци се развиваше много висока скорост, но още калните гуми хвърляха по гърба, по лицето и устата ми тази толкова "вкусна" консистенция.
До Витиня постоянно изпреварвах камиони превозващи огромни дървени трупи. Имах чувството, че заради своя предполагаемо голям разход на гориво и съответно огромното количество отровни газове, които изхвърлят, вредят на природата повече, отколкото сечта, която се извършва.

Пристигнах на Витиня. Нямах нищо за ядене.
Пред бензиностанцията се бяха събрали много шофьори на камиони и униформени служители на горското стопанство.
Като видях толкова хора, се зарадвах, защото помислих, че кръчмето работи. Но останах разочарован.
Нищо - като няма храна, поне имаше удобна чешма за пране и къпане.
Изображение
Още преди да тръгна си бях решил, да не губя излишно време за хигиена. Като бях малък си мислех, че хигиената е животно - звяр подобен на хиената, но по-коравен и злокобен. Така че нямам нищо против да съм целия в кал, единствено се грижа, когато мога, да са ми сухи обувките. Колелото ми може да не личи какъв цвят е, само отвреме навреме да му почистя и смажа веригата. Случвало ми се е да правя няколкодневни преходи с един чифт дрехи - тези на гърба ми и да спя с тях, а накрая дори не миришат (освен на пушек и огън).

Но сега не беше така. Прецаках се, защото бях със скъп колоездачен екип, който още на втория ден започна да смърди на козел (нямам предвид памучната тениска, с която съм на някои от снимките).
Освен това въпросният екип имаше ластици на крачолите и на ръкавите, а те от вътрешната страна имаха силиконово покритие, което да залепва за кожата, за да не се разместват. Това обаче се оказа още един проблем. Там, където гумата допираше кожата, ми се надуха огромни мехури. Забелязах ги още сутринта във фургона, но реших да не ги пукам, защото бях мръсен.
Сега на чешмата се окъпах, спуках си мехурите на бедрата и на ръцете, опрах си екипа и чорапите и ги вързах за раницата да съхнат, докато карам по бански.
А то какво съхнене падна! Няколко минути след като потеглих, се изля такъв порой, че чак ми затракаха зъбите от студ. "Дъжд се лее из ведро, а някой кара колело" - и така, до х. Чавдар.

Но аз не стигнах много бързо до нея, защото допуснах няколко много груби грешки, които заплатих със загуба на ценно време и енергия.

В началото беше прилично - придвижвах се с добра скорост, въпреки че не спря да вали.

Студ, глад, на моменти - мъгла, но на Стъргелска мандра имах избор по кой път да хвана и взех решение, което доведе до поредица от губения и огромни заобикаляния.

Малко след останките от мандрата има барака от лявата страна на пътя. На ъгъла на бараката има маркировка, която продължава през борова гора в подножието на връх Звездец. След това се излиза на поляна, а след нея има стар черен път (може би римски), който води на изток до превала на Етрополския проход през стара букова гора.
Обаче този участук в старата гора при пролетното ни минаване с Борис Борисов беше почти невъзможен за каране, защото имаше доста паднали дървета, които препречваха пътя.

Исках да стигна до х.Чавдар час по-скоро, защото вече гладът беше твърде силен, но не беше само това. Краката ми бяха постоянно мокри вече втори ден и обувките ми ядяха кожата на петите и на кокалчетата на пръстите до месо. Това се случваше, докато ходя. Ако карам - проблем с краката няма.
Както казах вече, на Стъргелска мандра пътят ми даваше избор. Единият вариант беше този, които описах преди малко и знаех, че по него няма да карам изобщо.

Аз избрах другия вариант, който беше нов за ман - продължавам надолу по пътя, по който бях дошъл в посока към с. Стъргел, но трябваше хубаво да се оглеждамя за да не пропусна отбивката вляво, която водеше към превала на Етрополския проход.

Пътят надолу предразполагаше към големи скорости, велосипедът ми - също... и съм пропуснал отбивката.
Не можех да повярвам, че това се е случило. Хвана ме много яд на мен си. Ако беше някой друг...много щях да му се сърдя.
Усетих се, че съм слязъл твърде на ниско, но в мен имаше малка надежда, че не съм подминал никаква отбивка и тя все още предстои.
Продължих още надолу и стигнах почти до надморската височина на селото. И тогава - к'во да правя, к'во да правя - давай пълна газ към Стъргел, че поне да се наям, пък после ще мисля.
Пристигнах в селото и си представям кръчма със скара-бира, шкембета и печка с кюнци. Не познах.
Кръчмата се оказа бар - само бира и кафе.
Кръчмарят се държеше все едно съм влязал неканен в хола на личния му дом.
Вътре въздухът беше син от цигарен дим. На единствената маса, естествено нямаше място за мен, а отвън дъждът валеше през рядката асма.
Попитах, дали има къде да се хапне готвено. Отговорът беше:

- Единствено в ресторанта. Ама той не работи сега.

Излязох отвън на дъжда.

Карам по улиците и търся подслон. Изведнъж - сладкарница! Като тези, които някои помним от соц-времената, но превърната в магазин, което ще рече - голям салон с маси и тапицирани с червена изкуствена кожа (и разбира се, с черни габърчета) столове и под с мраморни плочки, по който столовете много яко срърцат. А вътре до щанда с пастите и баклавите - още един щанд със салами, кашкавали и създарми.
Умирах от глад и започнах да соча като дете през стъклата на витрините, какво искам. А исках всичко.
Продавачката може би нямаше никакъв интерес да ме обслужи и докато се моткаше, щях да се удавя в собствените си лиги.
Когато влязох, нямаше клиенти, а докато получа това, което искам, вече имаше опашка. После се оказа, че няма дребни за ресто, после пък, че няма торбички...

И така се получи, че минавам аз през цветните ленти за мухи с част от напазаруваното в ръце, в уста - с опаковка кашкавал, под лактите хляб и лютеница и подритвам по пода един шоколад, защото го изтървах още като прибирах дългоочакваното ресто.

Седнах отвън на едни стъпала и започнах да ръфам хлябове, кашкавали, топя пръсти и корички хляб в лютеницата и тъкмо се натъпках като прасе, отдолу по пътя се зададе раздрънкан джип и спря атрактивно пред съседната сграда, която се оказа мечтания ресторант.

Човекът слезе от джипа, отключи вратата на заведението и започна да го подготвя за обедното (и единствено в дневната програма) меню.

Аз, разбира се, вече не можех да се възползвам, защото в корема ми имаше място само за една бира.

Закопчах си раницата, обух си пак мокрите обувки и излязох от селото по пътя, по който бях дошъл. След няколко километра пътят се разделяше под осър ъгъл.
Лявото разклонение беше по-равно и по него минах на идване. Дясното тръгваше стръмно нагоре. Помислих, че просто сече по-напряко и хванах него.
Валеше дъжд и имаше мъгла, от която не се виждаше планината. Не исках да вадя картата, за да не я намокря. Обикновено компасът ми е вътре в главата и много рядко греша. Но този беше един от редките случаи. Тиках нагоре по баира и се радвах, как бързо набирам височина, защото пътят не правеше серпентини. Скоро обаче баирът стана по-малко стръмен, имаше за кратко прозорец в мъглата и видях, че почти съм се изкачил на нещо като плато.
Вътрешното чувство за ориентация ми подсказваше, че не се приближавам към главното старопланинско било, а карам по някакво успоредно.
Извадих компаса. Посоката на пътя беше изток. В мъглата не можех да разбера, колко съм далеч от планината. Трябваше още тогава да се върна обратно, но ми досвидя за усилията, които хвърлих, за да се изкача до тук. Мислех си: "Добре де, вече набрах височина, само трябва да изоставя пътя и да тръгна на север, търсейки седловина между възвишението, на което се намирах, и главното било. Така и направих.

Не беше лесно обаче. Нямаше седловина, а дълбоко дере и никаква пътека. Много бавно напредвах провирайки се между млади дървета. Стигнах на отсрещната височина. Там ме очакваше поредното разочарование. Мъглата се вдигна пак и аз видях гръбнака на Стара планина...отсреща. Този връх, на който се намирах беше южно от билото. Между мен и планината имаше още едно дере и то много дълбоко. Цял джендем. Който рискува понякога и не печели.
Когато хванах дясната отбивка на пътя (долу при с.Стъргел) го направих с идеята да спестя серпентините на Етрополски проход, но пак да изляза на него. Извадих картата, въпреки че валеше. Оказа се, че се намирам на в.Остра, а платото, което изкачих преди това,явно е бил прагът Гълъбец.
Как съм допуснал да се озова там и до сега не мога да си обясня, но по-важният въпрос беше, как с по-малко усилия да се добера до билото. В този район нямаше никакви пътеки, за маркировка дори и не съм си помислял.

Тръгнах на северозапад по азимут,който трябваше да пресече пътя към прохода. Слизах надолу и посоката не беше изток - и двете означаваха загуба на време,енергия и мотивация.

Провирах се с колелото между млади дървета,папрати и къпини. Поне дъждът спря. Дори слънцето се показа, макар и срамежливо. На мига ми се оправи настроението. Вече не ми пукаше за загубеното време - нали бях в дебрите на БАЛКАНА.

Слязох на гола седловина. Мъглата се беше вдигнала. Вляво под мен видях пътя. Познах го - по него слязох от мандрата към селото преди няколко часа! Подкарах нагоре и почти веднага стигнах отклонение в посока североизток - това е етрополският проход - т.е. изтърваната от мен отбивка. Няколко мига невнимание ми струваха няколко часа провиране през шубраци,където човешки крак не стъпва, изподрана кожа и спукани мехури по краката. Но това нямаше значение - важното беше, че ОТНОВО СЪМ В ИГРАТА!

Карах бавничко нагоре по серпентините без да сека никъде напряко. Стигнах до една чешма и спрях за почивка. Изпрах си дрехите и се изкъпах за втори път днес. Не бях предполагал, че съм такъв чисник, но така се чувствах по добре. Няма повече - обещавам. Изкачих се на превала по-бързо, отколкото очаквах.
Изображение

Часът беше около 6. Загубих деня, но исках да оползотворя поне вечерта - газ към х.Чавдар.

Изображение

Заварих хижаря да възстановява мазилката около прозореца на хижата. Изчаках го да измаже това, което е забъркал и го помолих за храна. Оказа се, че няма готвено за туристи, но ми даде домати и сирене от личните си запаси - домашни. Хапнах ги докато си говорихме - бях овълчал. На изпроводяк ми сипа в един весник малко приготвена от него сол със сушени билки. Беше ми неудобно, че изядох част от храната му и за това му дадох 20 лева. На него пък му беше неудобно да ги вземе, но аз настоях. Човекът ми пожела лек път и се сбогувахме.

Няколко минути по-късно небето притъмня и ме забрули студен вятър на силни пориви. Аз не обърнах внимание на идващата буря, бях глух за гласа на разума, който ми крещеше веднага да се върна в хижата. Този преход го чаках от толкова време, мечтата ми беше да си премеря силите, а не да се крия под покрив. Като казах покрив, да кажа и че зачаткаха едри капки и замириса на озон.

Изображение

Притъмня още повече, но аз мислех, че е от късния час, защото не си погледнах часовника. Мислите ми бяха в тази посока: искаш планина - ето ти планина - в нея можеш да се загубиш и да се намериш. В нея все още има места, където най-важното не са парите, и хората са по-големи от тях!
Планината може много бързо да те смачка, но може и да те зареди. Може и да те плени, и да те освободи - в този контекст двете думи май са синоними.
Човек може да обича или да не обича ПЛАНИНАТА, но и тя може някога да го обича и да го допусне, а друг път да не го хареса.

Бурята отмина бързо. Пак стана светло, въпреки вечерния час.
Изображение

Вятърът отвя умората ми. Изненадах се, защото в края на деня усетих, че имам нови сили.
Изображение
Изображение
В местноста Хаджийца се отбих до паметника на руските войни, загинали за свободата ни. Корави са били хората преди 100 години, а ние сме поколение от глезльовци. За да си докажа, че не е баш-тъй се хвърлих в атака и геройски превзех връх Баба, въпреки, че той дори не се опита да се отбранява.
Изображение
Изображение
После още по-геройски препуснах надолу, покрай етрополските зъбери.

Изображение
Хвърчах по макадамовия път с вятър от към гърба, бясна скорост и много адреналин.

В далечината видях табун. Нямах намерение да намалявам - предполагах, че животните ще се разбягат. Бързо достигнах до тях. Наистина се разбягаха, но чак когато стана неизбежно. Преди това май си пазеха достойнството. За малко да си помисля, че са по-умни от мен, но някои от тях се поизложиха - побягнаха по пътя пред мен, както правят кокошките. Понеже влязох в душевния им мир с летящ старт, а те се опитваха да ускорят от място, се получи така, че в един момент буквално бях на три метра зад последните. Не беше нужно да въртя, наклонът беше достатъчен, само много внимавах да не падна. Не смеех да чукна по спирачките, защото гумите в една трета от времето бяха във въздуха, заради камъните и скороста. Никога не съм яздил кон, но тогава с гордост си мислех, че това ще да е усещането. А горките животни бяха като в капан - от северната страна на пътя - стръмно нагоре, от южната - стръмно надолу, ако опитат с тази скорост да излязат от пътя - ще си начупят краката, ако намалят - настигам ги. Ако не беше валяло голяма пушилка щяхме да вдигнем. От една страна, не исках повече да причинявам стрес на благородните животни, но от друга ми харесваше да съм член на хвърковатата чета и през свистенето на вятъра да чувам тропота на копита.

Стигнахме до седловина, където пътят не беше така вкопан в склона. Конете се възползваха и избягаха.

Забелязах, че сянката пред мен стана дълга, а камъните - оранжеви. Обърнах се на запад - слънцето беше ниско. Налагаше се да нощувам на Кашана - sad but true - много се изложих днешния ден. След малко пристигнах на превала на златишкия проход(Кашана) - по предварителен план трябваше да съм тук на обяд, но - съдба...Понякога ни изненадва.

Реших този път да я изненадам аз!

И я изненадах - метнах си колелото на рамо и започнах да катеря остро по баира, наречен Капалу. Взех го на един дъх, но горе ми пареше на прасците. На спускането едвам ми се разминаха няколко човки.

Предстоеше ми уморително изкачване на връх Кордуна. Седнах за кратка почивка на югозападния му ръб.
Изображение
Изображение

После го качих с последните ми останали сили.

Изображение
връх Свищиплаз


Източната страна (на слизане) не може да се кара, така че носих и надолу.

Изправих се пред "чудовището" Свищиплаз, като Давид срещу Голиат. Бях много уморен, гладен, жаден, колената ме боляха и ми беше студено.

Защо пак се надцених? Защо предизвиках съдбата? Защо се озовах насред тая пустош на прага на ноща, а не останах да спя на Кашана?

-Защото Бог обича силните исмелите. И на тях помага!

Повярвах си и без да се усетя се прехвърлих отатък върха. Само че сега беше непрогледен мрак. Челника не можеше да свети много надалеч по голото било, а коловете бяха къси и нарядко. Напредвах като Стиви Уондър, но не рискувах, за да не изпусна мястото, където е отбивката за х.Свищиплаз. Никога не бях идвал тук. Молех се картата да е точна - заспусках се по един улей в посока югоизток. После подкарах по нещо средно между пътека и натрошен път. Не надушвах огън, никъде не се виждаше светлинка. Придвижвах се бавно в тъмното, по непозната пътека. Може би за това ми се стори, че изминах много, а хижа нямаше. Най-накрая от тъмнината изплува разрушена барака. Продължих, надявайки се, че не е това хижата, и стигнах до река, която течеше през пътя. Естествено, че се зарадвах и направих кратка почивка за водопой. По нататък видях маркировка - вече бях сигурен, че това е пътя. Малко след това се озовах пред х.Свищиплаз - изглеждаше безлюдна. Дали да продължавам към х.Паскал? В този момент ме стресна лъч от фенер. Заобиколих оградата и тръгнах към него.

-Работи ли хижата?

-Работи, заповядай.

-Ти ли си хижаря?

-Не той си легна, аз останах да те чакам.

-?

-Видяхме светлината ти още горе на билото и се чудихме моторист ли си, пешеходец ли си, к'во си. Обаче ти с туй колело хептен не си наред.

Качихме се на широка тераса. Там имаше маса с остатъци от вечерята на няколко души. Човека влезе вътре и след малко се появи с две бири и тавичка със салата от гъби с копър и лук. Говорихме си за прехода ми, за крайно належащия ремонт на хижата, за местната мутра Цветелин Кънчев.
По едно време към нас се присъедини и хижаря, който се беше събудил по никое време. Уважихме го с отваряне на нови бирички и наздраве, и така още час.
Аз се предадох първи:
-А бе хора аз ще лягам, че утре ме чака път.(то беше вече утре)
Влязохме вътре - в коридора се чуваше шуртене на спукана тръба. Настаниха ме в една от вече ремонтираните стаи. Само че дюшека и завивките май бяха от преди ремонта - много влажни. Въпреки това заспах почти веднага - свит на кълбо и с тракащи зъби.
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот deather » Съб Дек 11, 2010 2:19 pm

Чудесен разказ!!! :bowdown: С нетърпение очаквам следващите части :agree:
Аватар
deather
 
Мнения: 266
Рейтинг: 1309
Регистриран на: Пон Апр 06, 2009 8:35 pm
Местоположение: София

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот prokalnatiq » Съб Дек 11, 2010 4:00 pm

Уникални разкази! Чакам новите с нетърпение! :agree: :bowdown:
Аватар
prokalnatiq
 
Мнения: 1128
Рейтинг: 1353
Регистриран на: Вто Окт 27, 2009 10:40 am
Местоположение: гр. Сливен

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот kvelikov » Съб Дек 11, 2010 6:46 pm

Rayko написа:ВТОРИ ДЕН - 12.07.2010г.
... когато натиснах вратата навън, тя изквича, като ритнато прасе...


Райко, тия сравнения са ти голям специалитет... :D
Следим, четем и се кефим. :popcorn:
Ощееее!
Изображение Изображение Изображение Изображение Изображение
Аватар
kvelikov
 
Мнения: 4453
Рейтинг: 1995
Регистриран на: Пон Юли 13, 2009 5:13 pm
Местоположение: София 0899982814

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот emoonthemove » Съб Дек 11, 2010 7:53 pm

Очаквах още поне няколко дни! Браво, чудно преживяване :)
Аватар
emoonthemove
 
Мнения: 458
Рейтинг: 1911
Регистриран на: Пет Юни 25, 2010 11:42 pm

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот edinmilion » Съб Дек 11, 2010 8:28 pm

Какво преживяване само, чудесен разказ Райко. :bowdown:
До сега не се бях захласвал толкова по "маршрута на дружбата", евала на теб, подбудителите и съучастника ти Лора, (надявам се и нашите жени четат тук и да взимат пример) :))
Невероятно описваш нещата, направо 3D :D (водата, сърната, конете, малките пръсти на краката, хех//, якия фургон с печурките...а пък сладкарницата - леле уникално!!!).
Колко ли последователи ще има догодина... :eyebrow:
edinmilion
 
Мнения: 1268
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Юли 10, 2008 4:27 pm
Местоположение: София

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот azoic » Съб Дек 11, 2010 8:37 pm

Евалата Райко, напълно в твой стил...чакаме още и още :clap:

edinmilion написа:...Колко ли последователи ще има догодина...


Ами, доста прдполагам :)
Изображение Изображение
Аватар
azoic
 
Мнения: 375
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Авг 20, 2008 12:32 pm
Местоположение: София

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот GR » Съб Дек 11, 2010 10:34 pm

Голям РЕСПЕКТ :thumbu: :thumbu: :thumbu:
Аватар
GR
 
Мнения: 45
Рейтинг: 1330
Регистриран на: Пет Сеп 02, 2005 10:19 am

Re: КОМ-ЕМИНЕ, по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот papi007 » Нед Дек 12, 2010 1:56 pm

:offtopic:
Admin написа:Еее, това вече не се трае! Тия разкази стават все по-интересни и скоро май маршрутът ще трябва да бъде маркиран и с веломаркировка. :D


Admin, това си го мислех още по време на карането ,докато подминавах маркировката и се водех по GPS-а към хижа Чавдар. Има и други места, които могат да спестят ценни късчета време и/или усилие. Маршрутът е оптимизиран за пешеходци, но мисля че от скромния ми опит, набелязах някои места. Догодина силно се замислих от името на сдружение "Зелен път" да се захвана с това, като целта ще е до август месец маркировката да е готова. Най-малкото, защото ще се опитам да конкурирам велосипедния рекорд за преминаване по трасето :evil: Само че коментарите мисля да са тук, за да не стане и тази тема като онази.
:offtopic:

А Райко май с тези си първи два дена ме накара да преосмисля преживяното... И да правя тактики за догодина :lol:
Евалата, че така майсторски пресъздаваш духа на планинското колоездене. Наистина си един от хората, които заслужават медал за цялостен принос към спорта!

best wishes, papi007 :wavey:
Аватар
papi007
 
Мнения: 1084
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Нед Юли 13, 2008 9:16 am
Местоположение: Село София

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот telemark08 » Нед Дек 12, 2010 3:09 pm

Братко ти събуди приключенското в мен.Самият аз съм участвал в един едноседмичен преход от точно този маршрут.прехода беше от БЕКЛЕМЕТО до БУЗЛУДЖА.И усещам се как постоянно с приятели споделям спомени от тези мигове случили се преди близо сто години.Извода ми е че тези мои изживявания бяха организирани и масови и въпреки това са оставили дълбоки спомени в паметта ми,а това което ти разказваш кара кръвта ми да кипи
и бога ми ако не беше зима още утре щях да тръгна и аз.Приятелю не спирай да публикуваш изживявания цяла зима,това ще ни топли зимата имам предвид мен и доста други фенове на подобни щуротий.Чакаме !
telemark08
 
Мнения: 39
Рейтинг: 1225
Регистриран на: Пон Сеп 27, 2010 2:36 pm

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот PowerSlide » Вто Дек 14, 2010 3:48 pm

:clap: Страхотно
До тука най ме изкефи това:
-Видяхме светлината ти още горе на билото и се чудихме моторист ли си, пешеходец ли си, к'во си. Обаче ти с туй колело хептен не си наред.
:D
Аватар
PowerSlide
 
Мнения: 1189
Рейтинг: 1995
Регистриран на: Пон Ное 10, 2008 12:07 pm
Местоположение: на баира

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот mtb_pm » Вто Дек 14, 2010 9:25 pm

Браво-браво само така с интерес прочето историята ти ;) :beer: :beer: :beer:
Аватар
mtb_pm
 
Мнения: 207
Рейтинг: 965
Регистриран на: Пон Сеп 06, 2010 9:08 pm

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот k0k0 » Сря Дек 15, 2010 10:25 pm

Много интересен разказ! Чакаме продължение!
Аватар
k0k0
 
Мнения: 489
Рейтинг: 1419
Регистриран на: Пон Окт 27, 2008 10:30 pm
Местоположение: Горна Оряховица

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот Rayko » Пон Дек 20, 2010 5:20 pm

ТРЕТИ ДЕН - 13.О7.2010г.
х.Свищиплаз - х.Ехо

Събудих се сам около седем и половина. Бързо се измъкнах от леглото - мога да живея спартански и да понасям лишения, но влажно легло ми идва в повече. Със спален чувал и нощувки под небето щеше да ми е много по-уютно и романтично, но бях избрал вариант с малко багаж и скоростно придвижване. Погрижих се за раните по краката ми. Не изглеждаха добре. Сложих си едни много специални лепенки, които залепнаха върху раните и заместваха липсващата кожа. После скрих тревожната гледка в сухи чорапи и обух мокрите обувки, които не можаха да изсъхнат през влажната нощ.
Излязох навън, за да видя какъв ден ме очаква - това ми е навик от времето, когато бях морски спасител. Първото нещо, което правех тогава, след като се събуждах сутрин, беше да погледна морето, посоката на вятъра и после небето. Можех много добре да разчитам местните признаци, които предсказват промените на времето.
Но сега не виждах нищо - гъста мъгла криеше билото и облаците над него, които можеха да ме ориентират за силата на вятъра и дали днес да очаквам дъждове и бури.
Приятелят на хижаря ни спретна обща физ-зарядка, като ни помоли да бутнем джипа, с който закъсал вчера вечерта, малко по-надолу от хижата. Упражнението за мен беше като загрявка, но като гледах беловласия хижар, се сетих за една картина на руски художник, наречена "Бурлаки на Волге". Усилията бяха напразни - оказа се, че се е откъртила една метална планка, за която е захванат кабела от акумулатора, и така лишава системата от ток. Сложихме я на мястото и я заклинихме с един остър камък. Тази технология от зората на човечеството се оказа съвместима със съвременната японска електроника и джипа запали. Шефчето грейна, хижарят запали цигара с облекчение, а аз гълтах кълбетата пушек от ауспуха и от цигарата с отвращение. Казах "довиждане" и побързах да се метна на колелото.
Подкарах по пътеката, която се вие по горната граница на горския пояс. Трябваше да стигна "Конски кладенец". Според картата той се намира на южния склон, преди да се достигне билото при Косишки превал.

Мислех си за джипа, който преди малко отрови с оловен окис листата на буковете и смути сутрешните църкания на птичките. И това е само една молекула от цял океан от отрови, които ние хората произвеждаме без икономия и без съвест. Или още по-лошо - с пълно съзнание колко е пагубно това и запушваики устата на съвестта си, защото така е по-удобно. С оправдание, че сега е двадесет и първи век, не сме в каменната ера и целият свят е тръгнал натам, а ние сами нищо не можем да направим.
Аз пък мисля, че можем. Силата на пирамидата е в основата и - т.е. в обикновенните хора!
Аз съм избрал да се придвижвам пеш или с колело, което дори е по-бързо, по-удобно и в някои случай по-евтино. Но как да направя така, че да спрат нашествията на джипове, АТБ и мотори поне в природните паркове? Може би с твоя помош, Читателю?!
Изображение
Докога тези престъпници ще плюят в изворите, от които пием? До кога ще ни търпи животът на тази планета? Ако това са следите ни - по добре да не ни е имало!!!
Естествено, че прибрах тубата в раницата си и я носих ден и половина, чак до Дерменка, защото на Ехо така са направили, че да ти е съвестно да си оставяш боклуците там. Ако имаш съвест, разбира се. Но какво ли постигнах с това - най вероятно на есен хижаря ще запали камарата с натрупаните през годината отпадъци, при което те ще си сменят агрегатното състояние, но пак ще съществуват в почвата и в атмосверата. Дано не съм прав, но изводът е: боклуците са едно от основните неща, които ни отличават от животните, и едно от нещата, които остават на този свят и след като го напуснем.

Пътеката се отдели от гората и маркировката беше много нарядко. Важно беше да не я изгубя, защото се движех буквално на метри под долната граница на мъглата. По едно време се натъкнах на боровинки - много едри. Приех това като покана за закуска отправена ми от планината. В раницата нямаше друго, освен кило овес, а най-близката храна беше чак на Ехо. Пуснах колелото на почти невидимата пътека, и започнах с две ръце да си пълня бузите с боровинки и листенца - знае ли човек от какво ще надебелее? Като опасох района около колелото, си го преместих (колелото де) по-нататък и продължих докато пръстите ми не станаха ултра-виолетови. Накрая се изправих като Крали Марко и така героиски се оригнах, че щях да сцепя планината. Древните хора са вярвали, че искърския пролом се е образувал по подобен начин.

По нататък се натъкнах на конска пътека - добре очертана, с лек наклон надолу. След малко бях на това място:
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
-Не барай XTR-а, че щъ изплющя!

Навярно това беше "конски кладенец". Според картата, тук някъде трябваше да изоставя пътеката за х.Паскал, и да поема през туфите и хвойната в североизточна посока до билото. Обаче картата беше за пешеходци. Реших да карам по добре отъпканата пътека, докато посоката е изток, и ако не тръгне надолу. Така и направих.
Стигнах над х.Паскал. Тук пътеката завиваше надолу към хижата, а право нагоре в посока към връх Косица се редяха безброй колове. Само че аз не ги виждах всичките от мъглата над мен, и не знаех колко щеше да ме забави първият двухилядник на централна стара планина. В началото започнах с големи крачки да ям от баира, и така много скоро набрах височина. Минах границата на мъглата и продължих да напредвам слепешката надявайки се, че ей сега ще заравни. Вървях, вървях, вървях и излязох на ветровито място, наклона стана почти отвесен. Коловете сключваха остър ъгъл спрямо склона. Метнах колелото на рамо, за да не се спира предната гума в камъните. Продължих с темпо, при което вдишванията бяха по-чести от крачките. На картата го даваха двухилядник, а имах чувството, че вече съм в стратосверата. Най-после стъпих на върха - от тук нататък гърба на Балкана постепенно набираше мощ...

Изкачването на всеки връх е по-лесната част, защото трудно можеш да се загубиш - пътят е само нагоре. Предстоеше ми кратко спускане и после вр.Паскал. Но при мъгла и силен вятър, това не е шега. Извадих бусолата и тръгнах по азимут, точно 85 градуса, както пишеше в картата. След малко бях на вр.Паскал:
Изображение
Източно от него продължих по азимут 80 градуса до "Безименната кота", след това билото извива на изток-североизток и азимутът е 50 градуса.
Преди Картала мъглата се вдигна - също и скоростта ми.
Пред мен имаше коне, ама нещо заядливи ми се сториха. Преградили ми пътя, все едно ще ми искат пари за вход. Да ама аз съм VIP. Хвърлих се решително в атака и разцепих табуна на две. Не мога да кажа, че се разбягаха като пилци, но ми освободиха пътеката.

Бързо прехвъплих вр.Картала и заспусках по едни изровени от пороите пътеки към х.Планински извори.
Изображение
Когато приближих, станах свидетел на нещо необичайно. Зад хижата имаше повече коне, от колкото във филма "Хан Аспарух". Или може би това беше конския "Уудсток", защото тъпчеха с копита в кал и л...а, а някои клатеха главите си нагоре-надолу и гривите им се вееха, все едно куфеят. За мое щастие в този район билната заравненост е доста широка, и не ми се налагаше да минавам през комуната. Заобиколих от юг и продължих към "Петте чучура", където се спрях най-сетне. До тук изкарах без почивка, най-много бързах, докато бях в мъглата, защото не знаех дали не ме гони дъжд или буря (времето обикновено се променя от запад на изток).
На чешмата беше идеално за почивка - пет чучура с дебели струи студена балканска вода, простор и мека зелена трева, която по-късно се оказа, че е много удобна за полягване. Накиснах си едно канче овес с вода, разглобих си обувките, които естествено пак бяха мокри, опрах си чорапите и ги метнах да съхнат затиснати с по един камък. Сега вече можех да подремна спокойно. Хвърлих му един сън към час и половина и сънувах. Сънувах буйни коне...
Събудих се от студ. Вятърът довяваше тревожен звън на далечна камбана. Трябваха ми няколко мига, за да върна лентата назад и да се сетя къде съм. Слънцето не се виждаше, та трябваше да търся часовник, за да разбера, че не съм се успал много. Часът беше към 2 без нещо - на обяд.
Към мен се задаваше делегация от 4-5 коня, изпратена от хипарската комуна пред хижата, навярно за да проверят, дали имам храна. Единият делегат носеше на врата си звънец - ето от къде идваше камбанния звън. Скрих канчето с накиснатия овес и двата чорапа, които исках да запазя за себе си. На дъното на раницата ми имаше комат хляб и една глава лук - това беше останало от вчерашното пазаруване в с.Стъргел. Пазех ги за зор-заман, но реших да почерпя. Нарязах хляба и лука и им давах от ръка. Сприятелихме се бързо и ми позволяваха да ги галя по главите и вратовете. Приятна компания бяха, въпреки че най-нахалния държеше да ми изяде чорапа или обувката. Скарах се, и леко го ударих с юмрук в носа, за да разберат, кой е шефа. Обух си "ябълките на раздора", напълних си шепата с овес и поканих тънкообидния лаком сърдитко. Той дойде предпазливо, пръсна половината овес, докато го души и изяде другата половина. Вече държеше ушите си нормално за разлика от преди малко, когато го ударих. Пак бяхме приятели, само че трябваше да тръгвам. Изядох набързо своята дажба овес, като се обръщах гърбом, защото четириногите гиганти се опитваха да си наврат муцуните в канчето ми и ми душеха устата.

От тук нататък - до х.Ехо вече бях минавал веднъж, преди около 15 години, но това ми е достатъчно, нищо не съм забравил.
Напих се с вода за последно, излях останалата, да не ми тежи и с колелото на рамо атакувах западния склон на вр.Тетевенска баба. Конете ме придружиха в началото, но после се разсеяха. След около 15 минути бях горе, въпреки че върхът изглежда внушително.
Поглед на изток:
Изображение
Тук вече се кара, но по-надолу има камъни и пак носих до Антонски превал. Следва дълго изкачване на вр.Булуваня. Повечето разтояние до върха го изминах с каране. Спускането не е технично, за това пък - скоростно.
Предстоеше ми най-величествената част на Балкана. Минавах по стъпките на легендарни хайдути.
До колкото знам, след разгрома на априлското възтание Георги Бенковски е прехвърлил Балкана някъде между тези върхове. Пак си представих хвърковатата чета. Карах бързо надолу без пътека, през туфи трева и тук-там някой камък. Бусолата още ми стоеше на врата, и заради друсането подскачаше нагоре-надолу. При едно по-голямо друсване ме чукна яко по предния зъб. Не съм предполагал, че тази малка плочка пластмаса може да ме удари така, че почти да ми откърти зъба. Спрях и я прибрах в раницата - надявах се днес повече да не ми трябва.
Продължих с упражнението качи-спусни върха още няколко пъти и се озовах пред старопланинското конче:
Изображение
Изображение
Изображение

После Вежен - най-големия великан в района. При изкачването му не се уморих много, дори лекомислено подминах извора на върха (въпреки, че не носех нито капка).
На спускането изведнъж ме напуснаха силите. Кратка почивка:
Изображение
Хижа Ехо се вижда отсреща (над дясната дръжка). Изглежда далеч. И наистина е. След цяла вечност се добрах до тук (малко преди хижата):
Изображение

Оставаше още малко, така че - Райко, стегни се. Най-полезната тренировка е когато си на ръба. Както казваше един приятел културист - "дето боли - там расте".

От другата страна на вр.Юмрука, зад гърба ми е хижата:
Изображение
Този параклис е построен в памет на туристи, загинали в жестока зимна виелица под вр.Юмрука. От тогава минаха поне 12 години, но трагедията си я спомням, защото по същото време бяхме с приятеля ми Цвятко на седловината между Росоватец и Кадемлията. Никога няма да забравя това премеждие, все пак ние имахме късмет, успяхме да се доберем до хижа Мазалат и се спасихме, но тези хора останаха тук завинаги. Някои от оцелелите бяха с тежки измръзвания. Ние с Цвятко разбрахме за това, когато се прибрахме в Габрово, след 3 дни в неизвестност за родителите ни.

Пристигнах на х.Ехо около 18 часа, и си поръчах леща с бира. Имаше приятна компания - две момчета планинари, с които се заприказвахме все едно се познаваме от преди, и един възрастен японец със своя личен водач. И без това загубих толкова време, реших да остана да нощувам тук при хората, че по цял ден карам сам. По-късно японеца се напи и ни направи весело шоу. Пя, прави снимки, прегръща печката, която нарича "пекица" и милва кюнците. Легнах си пак много късно, с мускулна треска на корема от смях.
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот evilzet » Вто Дек 21, 2010 11:33 am

Много красив параклис, жалко за повода. А разказа е много разпалващ, благодарим за споделянето.
evilzet
 
Мнения: 1479
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Май 17, 2006 2:19 pm
Местоположение: Варна

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот Rayko » Сря Дек 22, 2010 2:44 pm

ЧЕТВЪРТИ ДЕН - 14.07.2010г.
х.Ехо - х.Тъжа

Изображение
Отново късно тръгване. Още вчера ми беше ясно, че Ком-Емине за 6 дена остава цел за другото лято, за това реших да не пропускам моменти на щастие заради бързане. Тръгнах в мъгла - и да бях стартирал по тъмно, далеч нямаше да стигна. Призори валя. Подметките на SPD-тата много се пързаляха на мокрите камъни, а на местата с трева и хвойна пътеката е тясна, в резултат на което при ходене, често си ритах кокалчето на крака с подметката на другия. Но не се оплаквам - през повечето километри колоездачните обувки ми помагаха и не съжалявам за избора си.
Мъглата започна да се пораздигва:
Изображение
Оглеждах се за диви кози, щеше ми се да снимам някоя,но този път нямаше. Така става, като съм приготвил фотото.

Изображение
Може би се отнася за зимата, но лятото май само обърква хората. Аз не се обърках.

Отбих се за малко до х.Козя стена. Съжалявах че още снощи не се добрах до тук. Хижарят е печен, не ми се учуди на колелото. Показа ми на кой баир има 2 чертички обхват на глобул и тръгнах.
Изображение
Това се казва пътечка. Идваше ми да се върна обратно, за да мина пак.

Докато търсех обхват май пропуснах пряката стръмна пътека и минах по равна и заобиколна, но накрая пак се озовах тук:
Изображение

По баира "Бальова планина" настигнах младеж и девойка, също тръгнали по К-Е. Поговорихме малко, но ги изоставих. Нямаше как да вървим заедно, чакаха ме километри черен път, по който съм като ракета.

След няколко минути бях на арката:
Изображение
От тук до Узана билото на Балкана има един характерен аромат, който аз бих нарекъл роден. Той е неповторим и присъства в спомените ми, заедно с великанските гледки, запечатани в очните ми дъна... Надушвам го и сега, докато пиша тези редове.

Плавния преход не ми се отдава, за това ще си позволя да ви разкажа една история, свързана с тази снимка:
Изображение
Две яки мутри брали боровинки в троянския балкан. Единия настъпил змия и тя го ухапала точно по хобота, понеже бил клекнал. Той се хванал с две ръце за ухапаното място, паднал драматично по гръб и заритал с крак, чакайки да умре. Другарят му започнал да го успокоява:
- Пешо, няма да се плашиш копеле, ся ше звънна на шефа, той винаги намира решение и ни е спасявал дори от затвора.
Набрал номера:
- Ало, Шефе, Пешо го ухапа змия, кажи кво да прайм?
- Как можете да ме занимавате сега с ваште глупости? - развикал се шефа - с уста изсмучи отровата от ухапаното място, и после я изплюй.
Мутрата прибрал телефона и тъжно погледнал към умиращия си другар.
Пешо се надигнал разтревожен, но с надежда попитал:
- Кво каза шефа, братле?
- Кво каза, кво каза... Шефа каза да мреш!

Тази тъжна история ми разказа ей тоя хипар:
Изображение
който качих на стоп, на път към морето.

Километрите летяха, настроението достигна връхната си точка, и на едно спускане след заслон Орлово гнездо се натъкнах на чек поинт.
Той съществуваше единствено във въображението на тези двамата:
Изображение
Изображение
Намалих, колкото да направя снимка, но бях нападнат като враг на народа. Нападението беше реално и се извършваше в момента. Значи имах право на защита. Кой друг да ми помогне, освен дясното ми SPD, с прякор "Муцунотрошачката". Като го няма стопанина да ги озапти, аз ще ги науча на табиет. Който смята че не съм прав, да се оплаче на Бриджит Бардо.

Към обяд пристигнах на Дерменка. Имаше голяма група младежи и девойки, които тъкмо се настаняваха. Гъбена супа и биволско мляко разнообразиха менюто ми.
Изображение
Докато чаках да се приготви супата си поговорихме с водача на групата. Личеше че е планинар с опит, в същото време беше млад човек, а не консервативен чичо, който поучително да размахва пръст и да осъжда "лекомисленият ми авантюризъм". Усетих, че е от моята порода. От него разбрах, че групата е от Плевен, крайна цел на прехода им е да пристигнат в Карлово за рожденния ден на Васил Левски - 18 юли. Браво на организаторите. Възмущаваме се, че съвременните млади са се превърнали в отегчени, безотговорни пубери, а никой не се сеща да ги заведе на истинска планина, не на Боровец или Банско, на хотел с дискотека. Да не говорим, че техните герои навярно са ди-джеи с папагалски прически, а Ботев и Левски к'ви бяха - некви хайдути.

Трябваше да тръгвам. Стъпих на стремената и пришпорих коня към Добрила. Зад гърба ми останаха девойките с лукави погледи. Сори мацки, но в къщи ме чака една кака, която събира в себе си всички вас, че има място и за още. Тя е непокоряемо предизвикателство.

Изкачих се на голото теме на Гердектепе. Предстоеше ми приятно спускане. Придвижвах се бързо, нищо не ме болеше, нямаше глад, умора, не ми се спеше. Мисля, че в този момент свърши пробния период и Планината отново ме прие. Все едно до сега ми изпращаше изпитания, за да провери дали наистина съм достоен да вляза в неиния храм, да не съм се покварил от обикновенния живот долу.
Подминах разклонението за х.Незабравка и продължих с леко изкачване покрай северните склонове на връх Добрила. Скоро се появи и хижата. Ремонтирана, модерна, не посмях да вляза. Не че искам да е изоставена, но знам ли след такъв ремонт дали още е хижа, и дали няма да се натрапя, ако само поискам вода, без да поръчвам нищо. Вода наистина нямах, но и не бях жаден.
Със стегнато темпо продължих по югозападния ръб на връх Амбарица.
Изображение
От другата му страна ме чакаше стар приятел, с когото не сме се виждали отдавна. Казва се Купена:
Изображение
Духаше силен северен вятър, който се опитваше да ме запрати в южна България. Шушлека на гърба ми плющеше, спиците свиреха. Ето я тръпката, която търсех.

Напредвах бързо, чувствах прилив на сила.
Изображение
Облаците летяха буквално над главата ми
Изображение

Не става за пиене, но е красиво
Изображение
Това долу в дясно са овце.


Изображение
- Приятелю, щастлив съм да те видя. За мен е чест, че пак имам възможност да те изкача. Не искам да те подценявам, но този път съм с колелото.

Качих се бързо, останах горе доста време. Наслаждавах се на орловите гледки, четох тетрадката от металната кутия. Обви ме мъгла
Изображение
и тръгнах да слизам
Изображение
След малко ми предстоеше да мина по този ръб,

а в по-близък план ме чакаше парапетът:
Изображение
Щях да си счупя палеца много нелепо. Слизах, като в едната ръка стисках колелото, а с другата се държах за въжето. Подхлъзнах се близо до шиша, който е забит в скалата. Ръката на парапета приплъзна и палеца влезе в дупката на шиша. Аз се озовах под него, висях с крака във въздуха и не можех да си помогна с другата ръка, че пусна ли колелото - няма да го намеря повече. Добре, че въжето е хлабаво и можах да си извия ръката в по-удобен ъгъл, и така успях да се набера, докато намеря опора с крака. Размина ми се, но се стреснах. Палеца ме болеше и се наду.

Пред мен е Кръстеца
Изображение

Още по-близо
Изображение

От там идвам
Изображение

От източната страна на Кръстеца
Изображение

Източно от костенурката, пред мен е Жълтец.
Изображение
Качих го. Горе имаше мъгла и силен вятър. Минах малко на юг от билото, за да се пазя от вятъра, който се усилваше. Видях дива коза. Побягна веднага, щом ме видя и тя. Потъна в мъглата и не можах да я снимам. На слизане подкарах - пак се приближих до коловете и вече не ги изпусках от очи, че мъглата много се сгъсти. Същото беше и на следващия връх - Млечния чал. На спускане карах много бавно, за да не се блъсна в някой кол. Оставаше да кача и спусна още един по-нисък, и след това - заслон Ботев.
Изображение
Той е малко по-ниско и още не беше в плен на мъглата. Заслонярът ме посрещна топло като истински планинар. Изненадах го с намерението си да продължа към Тъжа (а аз тайно се надявах да стигна до Мазалат). Каза ми:
- Голям човек си, ти си решаваш, но не те съветвам да дърпаш опашката на дявола. След малко ще мръкне и идва буря. Риска е неразумен, защото нямаш шансове да изпревариш нито ноща, нито бурята. А и си уморен вече.
Мъдър човек беше старецът. И аз някой ден ще стана като него, но гърбината ми е още яка.
Часът беше към 20:30. Не биваше да се бавя повече. Пих вода(днешния ден не си носих бутилка нито един метър, беше ми достатъчна тази, която намирах по пътя). Взехме си довиждане с хижаря. Исках да разбере, че съм му благодарен за посрещането и да не ми се обижда, че не го послушах.
Вдигнах колелото на рамо и тръгнах със широки крачки по западния склон на Ботев. Вятъра ме отклоняваше на юг с мощни пориви. Оставих му се и изоставих коловете. Изкачвах се по крива, която постепенно извива на юг. Сега бях малко по на завет, но не знаех къде се намирам. Катерех право нагоре без маркировка, през камъни и туфи. Тръпката беше силна, защото Ботев е опасен връх. В един момент от мъглата пред мен изплува силуета на изоставен военен ЗИЛ. Веднага разбрах къде съм. Още малко и съм на станцията. Как така се качих толкова бързо?
Изображение

На бръх Ботев има лост за набирания. Направих няколко коремни, за да спазя традицията и се спуснах на север-североизток към Маринка. Това беше една от най-силните бури, които съм преживял. Всяко вдишване го правех с усилие и накрая ми стана лошо, все едно съм напомпил шестнадесет плажни топки с уста. Мисля, че това се нарича хипервентилация.
След Маринка беше пълен мрак. Не можех да светна челника(всеки, който е пробвал да направи това в мъгла, знае какво става). Карах си в тъмното по каменистия път, който подсича Параджика от юг. Тука беше завет, защото вятъра духаше от север. Бързо се възстанових от хипервентилацията. На седловината между Параджика и Юрушка грамада трябваше да изоставя пътя, които отива в Калофер, и пак да изляза на билото. Това в случая не беше разумно. Чувах как бучи урагана малко над мен.
Реших да продължа по пътя надолу, да се опитам да налучкам в мъглата мястото, което е най близо до Русалийски гробища, и да цепя направо към тях. Не го уцелих мястото(после на картата видях, че няма такова). Продължих надолу, с надежда да намеря един път, които знаех от преди и по него да стигна до Русалиите. Само, че в тъмното съм подминал тясното пътче. Спусках надолу, камъните чаткаха под гумите, и имах усещането че съм вече много ниско, и този път ще го качвам обратно.
Не ме лъжеше усещането - излязох от мъглата и видях светлините на някакви селца в низината. А може би бяха квартали на Калофер. Според разтоянието до тях определих, че наистина съм слязал много надолу. Хайде сега обратно по пътя, но сега бавно и внимателно. То и да исках бързо не можех, че сега ми беше нагорнище и се чудех да карам ли, да бутам ли. Влязох пак в мъглата. След малко минах покрай нещо като гроб с ограда. Стори ми се познато мястото. Огледах внимателно - с челника в ръка, ниско долу, където мъглата е по-рядка. И го открих - от другата страна, срещу гроба се отклоняваха два тънки коловоза. Незнам дали си давате сметка колко рядък шанс имах да намеря това пътченце, което го няма на картата, и то да се окаже именно това, което ми трябва. Подкарах по него - водеше ме по хоризонтал, като се вклинваше в няколко дерета. Някъде от към запад, от към Параджика изтрещя гръм. Минах покрай малко заслонче. Тук мъглата беше по-рядка и светнах тока. Както карах погледнах към веригата да видя на коя скорост съм. Превключих и отново погледнах напред - не можах да повярвам на очите си. Пред мен, в посока север видях светлинките на някакво селце. Това е невъзможно! Какво е това призрачно селище на билото? Следваше въпроса: в такъв случай, къде се намирам?
Мистерията се разкри като наближих малко - оказа се, че това са дузина коня, сгушени в компактна група и очите им отразяват моята светлина.
- Хайде, караконджули, отместете се да мина.
Те обаче не помръдваха. Страхуваха се от гръмотевиците и от мен, и търсеха сигурност в групата. Минах между тях, като ги разбутах с колелото. В този момент нямах право да съм нерешителен, че ушите им бяха назад. Блъфът е много силно оръжие срещу големи животни.
След малко излязох на широка заравненост. Най-после стигнах до Русалийски гробища. Мъглата се разреди още, но тук си духаше яката. И светкавиците все по-често озаряваха небето.
Пресякох коловата маркировка и продължих по пътя, който прави дъга на север, минава под южните склонове на Мара гидик, и отива към Табите.
Заваля. Пристигнах пред х.Тъжа след 22:30. Не бях уморен, но реших да нощувам тук. Не исках да ми гърми над главата по пеещите скали.
Влязох вътре и седнах скромно на масата, в страни от компанията, за да хапна топла леща с глава лук. Хижар беше Чочо, познавах го от преди, когато беше хижар на Рай.
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот kojota » Сря Дек 22, 2010 3:45 pm

Без думи :look: Наистина си машина - поздравления !
Аватар
kojota
 
Мнения: 476
Рейтинг: 1645
Регистриран на: Чет Яну 01, 2009 10:19 pm
Местоположение: Bulgaria - Sofia

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот nicky bike » Сря Дек 22, 2010 7:17 pm

Rayko написа:... Пих вода(днешния ден не си носих бутилка нито един метър, беше ми достатъчна тази, която намирах по пътя)...

А бе Райко, чета разказа ти с голям интерес, :beer: винаги ми е било приятно да караме заедно, ама не подвеждай хората с вода по пътя - ТАМ ОТ ЕХО ДО ТЪЖА МЕСТАТА С ВОДА СА САМО ПО ХИЖИТЕ И ЗАСЛОНИТЕ.
П.С. Кефиш ме ... ;)
Умния човек не говори много, а действа, простия ... само пише, когато няма какво друго да направи!
Аватар
nicky bike
 
Мнения: 959
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 20, 2006 8:49 pm
Местоположение: Bulgaria Габрово

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот taurus13 » Сря Дек 22, 2010 9:32 pm

Тръгна от Ехо, стигна Тъжа и не беше уморен....човек, аз щях да съм умрял... :bowdown:
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: КОМ-ЕМИНЕ - по ръба на Балкана с колелото

Мнениеот Rayko » Чет Дек 23, 2010 6:28 pm

@nicky bike, за да не подведа хората с разказа си, ще уточня че водата, която намирах по пътя от Ехо до Тъжа, беше само по хижи и заслони. На мен лично ми беше достатъчна, дори пропуснах да се възползвам на някои места. Разказът ми не е много подробен, и за това не споменах за изпитите бири по хижите.
А ти не ми се прави на света вода ненапита :angel: , защото съм карал с теб в този район, и не съм те усетил да страдаш, точно пък за вода. :beer:

А сега сериозно, за да не ни помислят за алкохолици:
Знам няколко изворчета, които не са на самата пътека, но са сравнително близо. Става дума за споменатия участък. И ти знаеш поне едно такова място:

nicky bike през 2006-та написа: ...ГОЛЯМАТА камара Жълтец (там някъде като слезеш по деретата 40-50м. има вода) ...


Освен това всички знаем, че много реки и техните притоци извират от Стара планина. Понякога това се случва много близко до билото. Някои от тях не са точно извори, а улеи, в горната част на които тревата е по-свежо зелена, и водата се процежда едва-едва. Говоря за по-високите части, по-надолу стават поточета.
П. С. И ти ме кефиш :beer: :love:

@ taurus13 и всички, които изразихте своето впечатление - благодаря ви много за подкрепата. Това, че мълча не означава, че не я оценявам. Искам само да кажа, че аз не възприемам тазгодишното си каране по маршрута КЕ, като нещо чак толкова свръх... Всяко лято се провежда мероприятие - х.Мазалат - х.Ехо за 24 часа. Завършват го доста хора. Но това не е нищо. Виж линка: http://planina.e-psylon.net/viewtopic.p ... ght=#16731

@zappa, аз не бях решил дали да пиша за участъка Върбишки проход - Ришки проход, защото ти така добре си го описал в една друга тема, от която имах разтегнати лицеви мускули от смях близо две седмици..., че аз нямам какво много да добавя. :beer:

@cholla, много добра динамика се получи с твоето включване успоредно с мен. :agree: Аз обаче не знам, дали ще ти издържа на темпото, че много бавно пиша. ;)
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Следваща

Назад към Общ форум

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Exorcist и 31 госта