Ком - Емине

За всичко свързано с МТБ, което не е за някой от другите форуми. Например: разкази и преживявания, мнения по различни общи въпроси, интeресни продукти, новости и т.н.

Рейтинг за публикуване на тема / Рейтинг за отговор / Тежест: 1000 / 1000 / 20

Re: Ком - Емине

Мнениеот cholla » Сря Сеп 29, 2010 3:38 pm

Който и да е това завиждам му за хубавата гледка :^:

До Admin - не беше само по маркировката :idea: , на някой места избирах по-удобни вариянти за колело удължаващи леко пътя, но пестят бутане.


Борка! Какво стана с продължението? Чакам да завършеш историята и да почвам с моята :beer: :smokin:
cholla
 
Мнения: 391
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 01, 2004 7:08 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот mitkods » Пет Окт 01, 2010 11:53 am

cholla,ще имаме ли gps карта?
mitkods
 
Мнения: 25
Рейтинг: 1120
Регистриран на: Вто Май 13, 2008 8:13 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот boris_borisov » Пет Окт 01, 2010 10:47 pm

cholla, продължението се "пече", образно казано, само дето в момента фурната е угаснала :lol: Майтапът настрана, останало ми е да опиша само последния ден и съм готов :clap: Обаче нещата са зациклили, понеже си имам други грижи сега и нямам време за писане. Надявам се, че до 2-3 седмици ще приключа. Пък ти, ако си готов, пускай, едва ли някой ще ти се разсърди, че не си дочакал финала на моята история! :beer:

mitkods, спи спокойно, карта ще има, щом cholla е казал, значи е така! :agree: Стягай си другата екипировка, подготвяй се психически и физически, това е истински важното, GPS-a да ти е последна грижа... Не че някога съм ползвал такъв, за да давам компетентно мнение, но все си мисля, че специално по Ком-Емине част от тръпката е в това да следваш червената маркировка, да се взираш уж разбиращо в картата, дори да се изгубваш малко на моменти... :eyebrow: Как да ти го обясня: на мен например всеки път, пътувайки с влака през Искърското дефиле, щом минем през гара Лакатник и зърна червено-белите лентички по стълбовете на уличните лампи, и сърцето ми се разтуптява силно и аз пак съм ТАМ! :nuts: Луд за връзване, ще каже някой (те вече го казаха, де :roll2: ), ама така седят нещата при мен :D
Аватар
boris_borisov
 
Мнения: 218
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:30 pm
Местоположение: Врачански балкан

Re: Ком - Емине

Мнениеот mitkods » Нед Окт 03, 2010 8:42 am

Борка,благодаря за съветите,но аз предпочитам да знам накъде да карам,просто защото ми се въртят едни 5-6 дена,нямам повече време,пък то сметки без кръчмар не се правят де:)
Инак преходи мога да си правя постоянно и да изследвам териториите,но за Е3 ми се ще да имам подробен ориентир...Дори в момента си разработвам един 2-седмичен преход-Рила-Пирин-Родопи,който няма да е по-лек от Е3,дори обратното....
mitkods
 
Мнения: 25
Рейтинг: 1120
Регистриран на: Вто Май 13, 2008 8:13 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот Admin » Съб Окт 16, 2010 8:55 pm

Ето я и третата част от пътеписа на Борис Борисов. Съжалявам, че се получи така накъсано, но желанието на автора бе текстът да е публикуван във форума, за да се запази традицията около този епичен преход.
За улеснение прилагам връзки към предишните две части, за да може, който желае и има време, да си го чете и наведнъж:
Част първа
Част втора
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------


Взел вече решение, се спуснах с голяма скорост надолу към Твърдица. Имаше мокри участъци по асфалта и трябваше да внимавам с тия спирачки да не литна през мантинелата в някое дере. Доста време продължи това спускане и се учудих колко високо всъщност се намира х.“Буковец“. Показа се и градчето долу в ниското.
Изображение
В 19.30 ч. и след 20 км спускане бях в града. Първият човек, когото срещнах, се оказа един дърводелец, не му запомних името. Осведомих се от него има ли в техния град хотел или къща за гости, аптека и магазин, в който да предлагат велочасти. Човекът се оказа добре осведомен по тия въпроси. Имаше две къщи за гости. Имаше и две аптеки, но по това време на деня вече не работеха. А малко по-надолу, до църквата, живеел Иван Станчев, който се занимавал с ремонти на колелета. Благодарих му и тръгнах да търся първата къща.
Странно, но ми липсва спомен какво беше положението с нея, нямаше места ли, какво ли... Така или иначе, не можех там да остана. Наблизо потърсих споменатия Иван Станчев. За щастие човекът, възрастен вече, гонещ 70-те сигурно, си беше вкъщи. Питах го за такива накладки, имаше. Отбра ми два комплекта от едни кутии и ми ги даде срещу 4 лева. Тая цена беше два пъти над оная на накладките, които Павел ми донесе, и реших, че тоя ще да е някой печалбар-мошеник, защото и накладките не ми изглеждаха кой знае колко качествени. И за да не се чувствам много прецакан, един вид като бонус, го помолих да пръсне малко смазка в една тръбичка, през която минаваше жилото на задната ми спирачка. Заради калта по пътя тя се беше напълнила с мръсотия и създаваше пречки за свободното връщане на жилото след отпускане на спирачката. Пръсна човекът смазка с една спринцовка, но това не реши проблема. Той нещо се ядоса и взе да смазва и на други места по пътя на жилото. И това не помогна. Междувременно се бяхме поразговорили, беше ме питал откъде съм, закъде съм тръгнал, стана му интересно. Каза ми, че преди години той е бил началник горе на ски-базата на Чумерна, че практически той е изградил това място. Похвали се, че на младини заедно с негов приятел от Враца са обикаляли с колелета из Европа. Сприятелихме се, един вид. Аз, като видях, че не става работата със спирачките, му рекох да не се занимава повече, дотук така съм изкарал, ще карам така и занапред. Не беше приятно, в интерес на истината, след всяко натискане на задната спирачка да се протягам назад и да придърпвам ръчно жилото обратно, за да не стържат накладките по шините, но той ми говореше за смяна на жилото, а като видях колко пари ми взе за ония смешни накладки, не ми се искаше да давам още, при това за нискокачествено и по-тънко от оригиналното ми жило. Той обаче изобщо не ме слушаше, беше се разгневил професионално на тая спирачка и нямаше да се спре, докато не я оправи. Предадох се – нека я прави, щом толкова иска, пък ще му платя колкото каже, поне да я оправи наистина. Свали той жилото, проми хубаво ония тръбички, сложи ново жило, закачи го, нагласи го, регулира го, запечата му края с поялника... Абе, личеше си, че разбира от това, което прави. Накрая имах една перфектно работеща задна спирачка. Погледна той и предните, но там нямаше много какво да пипа, работеха сносно. Докато работеше, го попитах имат ли жп гара в града, евентуално да спя в чакалнята тая нощ, ако не намерех хотел. Имали гара. А след малко, връщайки се на тая тема, ми каза, че ако не намеря къде да спя, мога да дойда пак при него – децата му не били тук сега, имало свободно легло, но сутринта щял да излиза много рано, ако това не ми е проблем... Очевидно ме съжали човекът, вижда ме, че не съм някой гамен, отдалече съм, контузен съм и не мога да ходя... Трогнат бях от предложението му, но не исках да му се натрапвам. Казах му, че ще се възползвам от гостоприемството му само в случай, че наистина не намеря къде да отседна. После поисках да се разплащаме и да тръгвам, че почна да се стъмва вече. Нищо не ми струвало! Е, как така нищо, чисто ново жило ми сложи, един час си игра с това колело да го направи, и накрая не иска никакви пари!? Не, нищо не ми струва и това е! И пак ми напомни, ако не намеря къде да спя, да се върна при него. Благороден човек! Нямаше как да му покажа благодарността си в тоя момент с друго, освен с думи. Но използвам случая, че разказвам тази история сега пред толкова много хора, за да заявя, че бай Иван Станчев от Твърдица, е един добър веломеханик и човек. Ако някой закъса с колело в района, нека да го потърси.
Сбогувахме се с бай Иван и тръгнах да търся другата къща за гости. Тя се оказа собственост на някакъв запален по моторните спортове екстремист, който в тоя момент явно бил на състезание някъде (колите ги нямаше пред тях и съседите му ми дадоха това обяснение) и къщата му беше заключена. Обаче наблизо имало още една къща за гости, построена съвсем наскоро и още непридобила популярност в града. Намерих и я нея. Заключена. Един младеж, доволно мръсничък, само по къси гащи и джапанки, ми каза, че сега щял да звънне на собственика да дойде да ми отвори, след което, разхождайки се с бързи крачки и ръкомахайки енергично, проведе на висок глас поне половинчасов разговор по телефона, от който успях да разбера, че гаджето му явно иска да го напусне, а той по всякакъв начин се опитваше да я убеди колко голяма грешка щеше да направи :) На няколко пъти се опитах да му обърна внимание на това, че мина сума ти време, навън е тъмно, а аз чакам безрезултатно с колелото на улицата да видя дали някой ще ми отвори! Обаче той не ми обърна почти никакво внимание, с жест ми показа да чакам и си продължи спора с гаджето :) Еле най-после свърши с тоя разговор, обади се на когото трябваше и след малко човекът дойде с една тузарска кола. Отвори ми къщата, показа ми набързо стаята, банята и се изстреля обратно при компанията си някъде, където щял да гледа с приятели финала на световното, който тъкмо започваше. На полувремето щял да дойде пак да ми върне рестото от 5 лева за нощувката (която беше 15 лв), че сега нямал. Не ми се вярваше, честно казано, да си остави компанията заради моите 5 лева, затова ги бях прежалил, но стаята си беше хубава и си заслужаваше, дори и 20 да беше нощувката.
Изображение
Изображение
Изображение
Той обаче наистина дойде в уреченото време. Точен човек, хубава, нова къща на сносна цена. Препоръчвам я :)
Повече слушайки, отколкото гледайки финала между Испания и Холандия, се изкъпах, изпрах и донахраних /докато чаках оня Дон Жуан да свърши с телефона, бях започнал с вечерята :)/. После си легнах с надеждата, че на другия ден ще съм по-добре и ще съм в състояние да продължа към Емине, макар и по по-различен маршрут от първоначално планирания...
Няма как да е успешен денят, в който слязох от планината. Напротив, това беше дъното, оттук нататък по-лошо щеше да е само, ако се върнех вкъщи. С идеята да премина цялото Ком-Емине по маркирания маршрут беше свършено. Но при това си състояние щеше да е безумие да се инатя и вероятно да си навредя повече, оставайки на билото. Сега поне бях сред хора и каквото и да станеше с тия мои травми оттук нататък, щях да мога да реагирам и да се спасявам по-навреме. Възможност, която сам в гората нямаше да имам. Естествено, никой не ми беше виновен, че не съм тренирал достатъчно и натоварването ми се отрази по такъв начин. Ще знам за другия път... :)
Неволята учи, е казал народът :)

12.07.2010 (понеделник)

Алармата ме събуди в 7.00 ч. Станах, направих си чай, прибрах си прането, което не беше изсъхнало, и се зарових в картите. Няма да се прибирам вкъщи. Поемам към Сливен и после през едни села ще се опитам да стигна до с.Камчия на Рижкия проход. Не ми беше ясно колко точно далече е това и дали ще успея днес, но ще опитам. Като не си мърдам много глезена и коляното и не ги натоварвам, не ме болят. Ще натискам само с десния крак на педала, пък докъдето стигна. Ще минавам все през населени места и по шосета, така че ако тръгна да гина някъде по пътя, ще ме спасят :)
С такива мисли в главата и обнадежден от хубавото време тая сутрин, се приготвях за път. Тръгнах в 8.20 ч.
Изображение
Това е къщата за гости, която се оказа мой дом за през нощта. Оттук изглежда малко неугледно, но отпред има поддържана зелена морава, нещо като бар-трапезария-беседка... Хубаво е.

Натиснах педалите или по-точно десния педал :), към Сливен. Малко странно е да се движиш с колело на тласъци, породени от това, че натискаш само с единия крак, но такива бяха реалностите :) Релефът тук е доста равен и реших, че ако все пак някога се престраша да участвам в бревет на 200 км, то той ще е някъде в този район :)
Изображение
За този път няма какво да кажа, освен, че гледах планината от лявата ми страна и ми се плачеше... Анелия ми звънна по телефона малко преди да вляза в Сливен, за да се осведоми докъде съм стигнал. Обясних й положението, за съжаление нямаше да се видим. После разбрах какви приключения са имали те с един неин приятел в участъка, който щяхме да караме заедно. Велико изживяване щеше да бъде, ако и аз бях там и бях здрав /убеден съм, че нямаше толкова да се губим, ако бях с тях! :)/. Но... другия път :)
В 10.40 ч. влязох в Сливен.
Изображение
Тук исках да намеря хранителен магазин, та хем да хапна, хем да си взема нещо по-приемливо като цена за из път, че по крайпътните заведения свалят по три кожи наведнъж :) Това се оказа не много лесна задача (странна работа, тия сливналии откъде си купуват ядене?), но успях да намеря едно супермаркетче, забито сред едни блокове. Напазарувах си и се дръпнах на сянка пред един вход да похапна. Мина един младеж, видя колелото и калта по него, видя и моя изтерзан вид на пътешественик :) и, заинтригуван, взе да ме разпитва откъде, накъде, как... обичайните въпроси. Поразговорихме се и той ме посъветва да се откажа от намерението си да минавам през селата на път за Камчия, защото са големи баири и просто няма смисъл. Да си мина през Петолъчката, докъдето е супер равно шосе, от там да свия наляво и през Сунгурларе ще стигна, закъдето съм тръгнал. Прав беше, защо да се мъча да катеря баири? Така и направих.
Изображение
Това отсреща ли са Сините камъни?
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Беше вече късния следобед, когато пристигнах в центъра на Сунгурларе, но не помня точно в колко часа, защото след като слязох от планината, не си водех точна статистика, нямаше смисъл. Намърдах се в един хранителен магазин да си взема пак нещичко за хапване. Докато чаках на опашката, влезе един нисичък, запотен и разгърден широкоплещест мъж, който веднага оприличих на земеделец-арендатор :) и който вдъхваше доверие на човек, стъпил здраво на земята. Точно към него се обърнах с въпроса колко далеч оттук е село Камчия. „О-о, това е много далече, даже мисла, че не е и в Бургаска област, това чак варненско ще да е! Да има, да има, сигурно 70 км дотам! Ама не съм сигурен и не знам, може и 50 да са!” Ясно колко можех да разчитам на достоверна информация от него...
Седнах навън на една маса за презареждане на батериите – халва, фъстъчени ядки, сусамки... май това ядох.
Изображение
Да бях преглътнал поне, преди да се снимам... :)

Тъкмо се качвах на колелото в посока към село Камчия, когато реших да попитам още един човек колко път има дотам. „Значиии....10... 20... 28 километра! Не, чакай , още 4... Абе, 32 км са до Камчия! Можеш да ми вярваш, таксиметров шофьор съм... :)” Успокоих се. Къде са 32 км, къде са 70, както беше казал оня, първия. Поех по шосето към село Черница...
Изображение
... а времето се заоблачи и слънцето се скри. Това, от една страна, беше добре, по-приятно се кара, но пък можеше да завали...
Тъкмо на излизане от село Лозарево...
Изображение
... и това се случи. Отделни едри капки падаха от небето от малко преди това, но тук изведнъж се усили и се наложи да се свия под едно дърво встрани от пътя, покрил с дъждобрана себе си, багажа и колелото. След малко обаче, има-няма 10-15 минути, спря. Подкарах пак по шосето, но неизминал и половин километър, пак започна, тоя път много по-сериозно. Истински порой, с ужасни гръмотевици и силен вятър! Свих се пак под едно дърво, загърнах се с дъждобрана и се молех само да не привлека някоя мълния.
Изображение
Доста дълго продължи тоя път, не по-малко от час и половина - два. А след като спряха силния дъжд и гръмовете, продължи да вали с едни ситни капчици, които като че ли имаха намерение да не спрат никога. Започнах дори да се замислям за нощувка в Лозарево тая вечер. Тук едва ли имат къщи за гости или хотел, но все някой добър човечец ще ме пусне в плевнята си, мислех си. Не съм спал до тоя момент в плевня, но не пречи да опитам :)
Еле, по някое време спря. Имаше и други села по пътя към Камчия, така че продължих напред.
Изображение
Стара планина тук е толкова висока :)
Изображение
Изображение

Стигнал до тук, вече нямаше как да не достигна и до целта. Обхвана ме лека еуфория и в съчетание с хладния въздух след дъжда изкачването на Рижкия проход ми се видя доста леко. Бързичко стигнах до някакво било, от което следваше дъъълго спускане. Слънцето залязваше, а небето над Ришкия проход в тоя момент изглеждаше така:
Изображение
Това спускане малко ме притесни; нали село Камчия е от южната страна на планината, а аз се спусках от север, защо селото го нямаше? Спрях една кола за информация по въпроса и след като ми казаха, че съм на прав път, взеха да ме разпитват: откъде съм, накъде съм тръгнал... обичайното :) След отговорите ми обаче оня направо отвори вратата на колата и взе да ме пита „Абе, сериозно, ти нормален ли си?” Имаше нещо агресивно в поведението му и затова след като го уверих, че съм си напълно нормален :), побързах да възседна колелото и да се спусна скоростно по баира, по-далеч от тая тъмнокожа мъжка компания, набутана в Лада от време оно :)
Минах през един мост над голяма река, очевидно Камчия
Изображение
и не след дълго, в 21.30 ч., достигнах кръстовище, на което имаше табела, че Шумен е направо и дотам са 55 км, надясно е за с.Камчия, а на самото кръстовище беше ето този ресторант:
Изображение
Снимката е от следващата сутрин на тръгване

Почти го бях отминал, когато видях надпис, че тук се предлагат и стаи за нощувка. Влязох да разпитам наистина ли е така и се оказа, че отзад има бунгала, където може да се спи срещу 12 лева, имат си и баня, и тоалетна...
Изображение
Само че собственикът, бай Рамадан, е болен и си седи в тях в с.Камчия, а ключовете са у него. Ако искам, да ида да ги взема, но да имам предвид, че селото не е близо, на цели два километра е! Отбелязах на жената, която ми го каза, че след над 130 км днес тия двата едва ли ще ме притеснят особено и тръгнах, а тя остана в леко недоумение и очевидно също се усъмни дали съм съвсем наред :) Намерихме се с бай Рамадан на селския площад в тъмницата, даде ми той ключ и се върнах обратно в ресторанта. Там хапнах набързо нещо, таратор с хляб ли беше, не помня вече, и отидох да видя последното си, както се надявах, убежище, преди да стигна морето :)
Изображение
Наистина имаше и топла вода, и тоалетна... хубаво бунгало, макар и малко тясно. Повечето надписи наоколо бяха на турски и очевидно тия бунгала се използваха най-често от шофьори на турски тирове, минаващи през прохода. Изкъпах се, изпрах се, че даже си изсуших и дрехите с една духалка, която намерих над гардероба и която вероятно се използваше за отопление през студените месеци. После си легнах с мисълта, че утрешният ден трябва да е последния от моето пътешествие. Светлин и Зарко също бяха нощували за последно в село Камчия и бяха стигнали до морето вечерта на следващия ден – значи и аз би трябвало да мога. Поне тогава така си мислех.
С оглед на обстоятелствата, си броя този ден за успешен. 13 ч и 10 мин движение и изминати рекордните за мен 136 км. Естествено, карането само с половин здрав крак не беше нито лесно, нито приятно. На моменти усещах някакви леки болки и в дясното коляно, но не нещо сериозно, на прасците и на двата крака им се искаше да се схванат понякога, сухожилията отзад, на свивката зад колената, също имаха нещо за казване. Но успях, къде с почивки, къде с разтривки по време на движение, къде със стискане на зъби, оцелях и достигнах крайната цел. Като цяло, за травмираните места, заради които слязох от планината, това беше ден за почивка, която им се отрази добре. Оставаше още само една карта и нещо, ниска планина, много пътища и оттук нататък отказването вече беше абсолютно невъзможно.

13.07.2010 (вторник)
Станах в 4.05 ч. Чувствах се сравнително добре. Коляното като че ли се съвземаше по-бързо от глезена. Навън не валеше. Нещо ми се губи спомена, но тук трябва да съм сменил износените накладки с новите от бай Иван Станчев, иначе не си обяснявам защо съм тръгнал чак в 5.35 ч :)
Изображение
Отново по познатия от снощи път

След с.Камчия отляво на пътя има една уникална чешма! :)
Изображение
Малко преди с.Съединение се показа и слънцето, а аз много държах да снимам последния, както си мислех тогава, изгрев за моето пътешествие :)
Изображение
Изображение
Изображение
Подобни съоръжения, както и тютюневи ниви, изобилстват в тая част на България
Изображение
Тук не знам защо така е станала тази снимка, но идеята й беше да покажа мъглата,която се бе спуснала. Имаше нещо мистично в нея, сякаш съдбата нарочно отново и отново се опитваше да ми създава пречки да стигна до крайната цел. Но бях толкова близо вече и през толкова мъгли бях минал, че тази нямаше просто никакъв шанс да ме уплаши! :)
Изображение
Изображение
И отново мъглата...

На картата се виждаше, че след село Рупча се минава по някакъв черен път и аз доста се притеснявах какво ли ще е състоянието му след вчерашния дъжд. Но друг път към Планиница очевидно нямаше, така че... какъвто е, такъв. Стигнах до Рупча и на това кръстовище...
Изображение
... отново се появи червената маркировка. Урааааа, пак съм на Пътеката, отново съм в играта и газ, ГАЗ КЪМ ЕМИНЕ!!!
Доброто ми настроение се подсили многократно и от факта, че предполагаемия черен път се оказа никак нелош асфалтов. А покрай него се редяха неизменните ниви с тютюн.
Изображение
Тук не губех време да вадя и да гледам картата, така че, когато в 7.20 ч. минах през това село...
Изображение
... си мислех, че то е Дъскотна. Оказа се обаче Планиница.
Изображение
А оттук към Дъскотна е такъв готин наклон надолу, че не ми беше никакъв проблем да настигна и изпреваря с колелото един мотоциклетист, изпреварил ме на свой ред малко преди това :) Е, не мога да не призная, че беше загасил двигателя и се движеше само по инерция, а съпротивлението на неговите гуми, лагери и главини беше далеч по-голямо от това на моите :)
В 7.45 ч. бях в Дъскотна и на влизане в селото ме посрещна ето тази табела :)
Изображение
Трудно е да се опише чувството, което изпитва може би всеки човек, стигнал дотук при вида на табелата; това просто трябва да се изпита.
Маркировката е по уличните стълбове, минава през селото и се изкачва по един баир в другия му край. Там има големи овчарници и минавайки покрай тях, за пореден път бях подробно разпитан откъде съм, закъде съм, добре ли съм с главата... :) Ами, добре съм, отдалече съм и съм тръгнал с колело на море :) Ама по планината ли? Точно така. А знаеш ли каква кал има по пътя нататък след тия дъждове? Хе-хе, аз колко кал съм изгазил дотук, та тая ли ще ме спре?! Нали това е пътя към Снягово? Това е. Добре, продължаваме.
Изображение
Това е над Дъскотна след овчарниците, колелото е обърнато в обратна на движението ми посока само за удобство :) Време е за закуска!

Следваше преминаване през Мандренски рид... На първо четене това не ми говореше абсолютно нищо. Пък и в интерес на истината Мандренски рид не е нищо особено – черен път с лек наклон нагоре, виещ се от северната страна на някакво било. Това при сухо време обаче. В калното време тогава и при моите контузии Мандренски рид се оказа една истинска агония! Но да карам подред.
Веднага след Дъскотна пътят беше кален, но и леко каменист, което го правеше сравнително поносим за каране. По-нататък обаче влезе в гора и се превърна в нещо, което срещах за първи път:
Изображение
Това е кал, в която не може да се върви, а карането е абсолютно невъзможно. Има наклон; стъпваш и ... се понасяш надолу заедно с колелото! Все едно се опитваш да се качиш по стръмна заледена писта и си с кецове с изтъркан грайфер. Така очевидно не ставаше. Принудих се да се движа отстрани на пътя през гората, но както не можех да ходя и при толкова препятствия от сорта на бодливи тръни и нападали клони, това си беше истинско мъчение. А тук се появи и друг враг, непознат до момента – мухите. Гадни и отвратителни мухи, които се въртяха на рояк около главата ми, кацаха по носа ми, по челото, влизаха ми в очите и ушите... Никак не е приятно постоянно да тръскаш глава и да махаш с ръце, за да ги гониш, при това безуспешно, но те явно са си даденост на Изтока, която просто трябва героично да се изтърпи... Спомних си за онези шапки с широка периферия, по които са нависени едни топченца на къси въженца, люлеещи се от движенията на главата и гонещи мухите... Ама ако носех и такива неща в багажа си, май наистина щях да имам нужда от няколко шерпи, които да ми асистират по време на пътуването :)
Добре, че периодично ги има и тия табели, за да повдигат духа :)
Изображение
Такава беше ситуацията в тая гора. Пътят през нея очевидно не се използваше често. Не така обаче беше по-нататък. Там по пътя ежедневно минаваха стада овце и кози, които се „грижеха” той да е постоянно разкалян. Наклонът по него обаче беше поносим и въпреки непрекъснатото буксуване на задната гума в тинята, успявах да карам и да не слизам от колелото. По-нататък обаче пътя се използваше и от дървари и пързалянето по него налагаше на моменти да спирам внезапно и да скачам от колелото, за да не падна в тинята, което беше свързано с много болки и прогресивно влошаващо се настроение:
Изображение
Изображение
За щастие поне питейна вода има в изобилие и не се налага да се носят големи запаси.
Изображение
А специално това място е много приятно:
Изображение
Изображение
Изображение
Нищо не разбирах от описанието на гърба на картата за маршрута, но пишеше, че по някое време трябва да изляза на чакълиран път. Чаках с нетърпение това време да дойде по-скоро, защото мъките в тая кал и сред мухите просто ме съсипваха... А и жегата тук беше трудно поносима.
Изображение
Особеност на тоя път е, че се минава периодично през водни и сухи долове. Нямах проблем с водните, все си имаше камъни, по които да стъпвам, за да не се намокря или пък успявах да мина през водата с колелото, без да слизам. Не и тук обаче:
Изображение
Това е един много особен воден дол. Гледаш го, песъкливо такова, каменисто, и си мислиш, че се минава без проблем. Стъпвайки обаче, затъваш до глезените в пясъците и не можеш да си вдигнеш крака, и колкото повече мърдаш и се мъчиш, толкова повече затъваш! Отвратителна работа, истински плаващи пясъци!
Успях някакси да се измъкна оттам, а краката ми изглеждаха след премеждието ето така:
Изображение
Обаче имах проблем. Тая кал, полепнала по краката ми, беше някаква странна смес от глина и пясък, която беше навлязла между стъпалото ми и подметката на сандалите и моментално се беше стегнала. Страхотен дискомфорт, стъпил си върху нещо ръбавито и дразнещо, което не можеш да махнеш от крака си! Тук взех погрешното решение да се опитам да отмия тоя „бетон” с водата от дола. Къде ти, братче, само се намърдах пак сред плаващите пясъци и добавих още „бетон” върху краката си! Продължих напред, но много отчаян, защото не ми стигаха болките в коляното и глезена, ами сега и това!
За щастие дядо Боже отново ми протегна ръка, както правеше в най-неприятните моменти :) И неговата ръка беше под формата на хубава чешма съвсем малко по-нагоре по пътя:
Изображение
Едвам изчегъртах „бетона” от сандалите си! А колко пъти препирах чорапите, за да смъкна лепкавата тиня от тях, само аз си знам! Но накрая отново бях красив :)
Изображение
Това премеждие ми преля чашата. Чувствах се изчерпан да търпя повече трудностите на калния път. Затова, когато излязох на шосето за Снягово, което се оказа току над чешмата-спасение, вече нямах и грам желание да продължавам по маркировката, която пресичаше шосето и се спускаше пак по някакъв черен път. Не исках и да знам какво представлява той. На картата се виждаше вариант да стигна до с.Добра поляна по асфалта и въпреки зверския баир в самото начало, избрах него. Оказа се, че баирът е съвсем кратичък, дали имаше стотина метра. А после като се почна едно стръмно и дълго спускане, не е истина! Уплаших се колко много височина съм изгубил и започнах да се питам дали не съм сбъркал, като съм изоставил маркировката. Но споменът за жегата, мухите, калта и болката упорито ми нашепваше да стискам зъби и да съм доволен, че все пак съм върху колелото, защото иначе... Междувременно се опитах последователно да спра 4 (ЧЕТИРИ!) автомобила, с които се разминах, за да ги питам дали наистина това е пътят за Добра поляна, но никой от тях не пожела да спре! Ще си спестя коментарите тук по тоя повод, но тогава нищичко не им спестих! :) Не че някой ме чу... :)
Долу в равнината се показа някакво селище.
Изображение
От едни цигани, които срещнах, се осведомих, че това е Руен и съм на прав път за Добра поляна. Като знаех колко дълго се спусках, ми се плачеше при мисълта колко трябва да изкачвам сега, но ... това е положението, като искаш асфалт, ще катериш баири. Първа скорост, лазя нагоре, спирам периодично под сенките за глътка вода и малко отмора и се надявам, че следващият е последният завой преди селото. Ама не беше...
Очаквах да има спускане до Добра поляна, след като изкачих най-накрая стръмния баир. Нищо подобно. Неочаквано най-горе се озовах някак изведнъж в селото.
Изображение
После до Средна махала...
Изображение
...и Топчийско...
Изображение
... се придвижих бързо, като е сравнително равен участък. След Топчийско се продължава по асфалт и после маркировката се отбива по черен път вдясно към с.Сини рид. Аз обаче не исках да чувам за никакви черни пътища повече през този ден. Реших да заобиколя по шосето през селата Припек и Подгорец. И тогава, и досега се чудя дали не сгреших... Въпросният черен път, поне в началото, не изглеждаше кален, а и тук като че ли не беше валяло толкова много предните дни. Пък и беше по-открито и слънчево, бързо съхнеше... За добро или зло, заобиколих по шосето.
Изображение
Платих си за гяволията, защото отново имаше стръмно спускане, което после трябваше да наваксвам. Но поне карах. На една чешма в ниското между Припек и Подгорец спрях за обяд. Тук случайно успях да видя и махна от себе си едно кърлежче, преди да се е забило дълбоко в кожата ми.
Малко преди Сини рид червената маркировка пресече асфалта и тръгна да заобикаля селото от север през поляни и гори. Аз обаче упорито отказвах да я следвам и си карах само по шосето. В случая това отново означаваше първо спускане, а после изкачване, „гарнирани” с удължаване на пътя като цяло.
След Сини рид маркировката известно време следваше шосето. На картата то беше означено като черен път. Ама си беше асфалт. По едно време червено-белите ленти напуснаха асфалта по сух черен път вдясно и аз ги последвах. Тук очевидно действителността не кореспондираше много с картата и предпочитах да се движа на сигурно. Пък и нямаше кал. Път беше до едно време, после май стана пътечка, а накрая се озовах сред отвратителни тръни и висока трева без каквато и да е пътека. Някъде напред трябваше да бъдат Доброванските гъби. Не ме интересуваха никакви гъби обаче, щеше да е чист късмет, ако не изпопукам гумите тук, а и краката ми се израниха порядъчно. А шосето се показа отново от лявата ми страна. Майната й на маркировката, стига ми толкова мъка из трънаците, качвам се по асфалта, и без това той следва същата посока!
По-нататък се разминах с една кола, която спрях за информация. Това ли е пътя за Козичино? Да, караш обаче още един километър и продължаваш направо и после вдясно, а не по асфалта. Не разбрах много от това обяснение, но очевидно след един километър трябва да стигна до някакъв разклон. Е, стигнах до такъв и на него имаше цигански палатки и спящи циганки и деца по поляната. Питах една от тях, току-що събудила се от стона, който издадох, падайки от колелото, докато слизах от него /спънах се :)/ кой път е за Козичино, а тя вдига рамене и очевидно без грам желание да ми помогне, вика, че не знае. Поех по един черен път, за който инстинктът ми нашепваше, че ще ме изкара до маркировката, която бях изоставил. Не се излъгах. Съвсем скоро, на няколкостотин метра може би, я видях и тръгнах по нея. Беше път, който обаче свърши ето тук:
Изображение
Не че свърши, но просто от много време бе неизползван и беше ужасно обрасъл с тръни и треви. Маркировката по дърветата беше стара, но личеше. Някой беше минавал оттук наскоро, виждах стъпките му в тревата. Борих се известно време с тоя пущинак, но тоя път определено не ми харесваше. Трябваше да има и друг вариант, не можеше да няма. Звъннах пак на Светлозар (zacky). Питам го помни ли на неговия преход преди 2-3 години откъде са минали след Сини рид на път за Козичино. Не му беше пресен спомен, пък и то не е нещо забележително, та чак да го запомни човек, но и не помнеше да е имало нещо странно или особено, път си е било. Предложи ми да погледне в Интернет за някой обходен маршрут. Имаше, но трябваше да се връщам в Сини рид, после да заобикалям отдолу през едни села, да качвам после към Козичино, не беше добра идея очевидно. Последната ми надежда за информация беше свързана с човек, който „познава Балкана като петте си пръста” и чийто телефонен номер ми беше даден, за да му звъня при проблем с маршрута. Дрънкам му, човекът вдигна телефона. Така и така, дадоха ми телефона Ви, имам малък проблем. О-о, ти ли си това момче, аз очаквах отдавна да ми се обадиш! Къде си се объркал? Ами, не съм се объркал, на маркировката съм, но тоя път не ми харесва, много е обрасъл, има ли друг? Слушай сега, погледни на изток, трябва да видиш една телевизионна кула. Да, има я, не я виждам в момента заради дърветата, но преди малко я видях, знам къде е. Така, значи, гледаш телевизионната кула и държиш азимут право към нея, без да се отклоняваш никъде! В тоя район е най-лошата маркировка, навремето ние сме се държали за ръце на групи по четири човека, за да не се загубим из тия пущинаци! Ама аз съм с колело, мисля си, не мога да държа азимут, има ли пъъъът, път ми трябва! Очевидно нямаше да се разберем. Човекът беше възрастен вече, стар планинар, вероятно е бил водач на безброй организирани групи по Ком-Емине и хич не се съмнявам, че познава Балкана, но той беше от старата школа, от хората, които са „държали азимут” и са се борили без път в планината, разчитайки само на своите знания и умения, на картата и на компаса. В случая обаче съветът му много не ми вършеше работа, защото „азимутът” към кулата минаваше през ей този терен:
Изображение
Пък и аз съм от новото изнежено поколение, с колело съм, искам да карам по път, а не да се завирам през шубраците :) Очевидно „обади се на приятел” в този случай не помогна, трябваше да се оправям сам. Намерих една пътечка и излязох от гората. Там попаднах на път, по който тръгнах. Чух наблизо шум от камион и завъртях бързо педалите в посока на шума. Излязох на друг, чакълиран път, където извадих късмет – насреща се задаваше една Лада Нива с двама мъже вътре, единия от които се оказа горски. Той ми посочи пътя към Козичино и ме посъветва да го следвам и да не се отклонявам никъде. Поех нататък по него и тук за първи път ми направи впечатление колко много жабчета имаше наоколо. Не ми изглеждаше никак влажен района, даже напротив, но те бяха хиляди. Не че са ми пречили с нещо... както мухите например. По-нататък видях и две черни прасета от Източно-българската порода, свободно пасящи из гората, но успях да щракна само едното, преди да се скрие и то сред щубраците:
Изображение
Не беше лош тоя път, макар да имаше локви на места и доста неравности от сорта на камъни, корени и коловози, но в моето състояние той ми се стори тежък. Краката ме боляха, чувствах умора, мухите ме изтезаваха, беше и жега. Козичино не идваше и не знаех колко ми остава до него, а нетърпението да стигна и страхът, че състоянието ми може да не ми позволи да стигна тая вечер до морето, ме съсипваше и психически.
Изображение
Морето е някъде там, виждам някакъв град, може би Бургас? Ама си е далече... Може и да не успея днес...

В началото маркировката се появяваше периодично, но все водеше до някакви трънаци. Радвах се, че я виждам, но се ядосвах на посоката й. Разминах се с един якичък тип, облечен с камуфлажни дрехи, яхнал допотопен мотор. Оказа се горски. След дежурните въпроси за произхода и посоката ми :) той потвърди, че това е пътя за Козичино, да не гледам никакви маркировки, а просто да го следвам. Очевидно маркировката съкращаваше завоите на черния път, но пътеката беше много обрасла и никой не минаваше по нея.
По-нататък пътят навлезе в ниски гори и стана ужасно каменист, а маркировката окончателно се сля с него. Къде заради корените и камъните, къде заради локвите, болките и умората, но на 1-2 пъти се катурвах от колелото и настроението ми съвсем се скапа. Затова и не успях особено да се зарадвам, когато зад поредното баирче се показа село Козичино.
Изображение
Часът беше 17.10, когато намерих туристическата спалня в селото, където в момента туристи нямаше. За щастие човекът, който я стопанисваше, си беше там. Все още се колебаех дали да остана да преспя в селото или да продължа към морето. От една страна имаше време до мръкване, но от друга бях вече много отпаднал и физически, и психически. От своя страна човекът от спалнята каза, че до Емине си има доста път, който на пешаците им отнема повече от десет часа и то при положение, че до телевизионната кула на връх Погледец ги извозват с камион. Лелеее, как така ще ги извозват, викам аз, че как после с чиста съвест ще твърдят, че са минали Ком-Емине пеша!?! Еми, така, нали вече било накрая и... След това „признание” организираните походи на големите групи по маршрута много ми паднаха в очите. Но както и да е. Реших да остана тук тази вечер. Приятно ме изненада новината, че в бунгалата има баня с топла вода, а и манджата се готвеше в момента. Очертаваше се нелоша последна вечер.
Съдържателят, ако мога така да го нарека, беше млад човек, доста любезен, на няколко пъти ме покани да се разполагам, да се изкъпя, да заповядам да хапнем... Аз първо се опънах на леглото в бунгалото да почина малко и неусетно съм заспал. Скоро се събудих и видях човекът да минава пред отворената врата на стаята ми, излизайки от банята, опасал само една кърпа през кръста. Любезен, почти настоява да се изкъпя, сам взима душ, кани ме постоянно да ида при него – абе, взе да ми намирисва тая работа :) Неведнъж ми се е случвало, когато бях ученик и войник, да ме заговарят разни непознати мъже по улиците и спирките и да ме канят на кафе у тях или за разходка в парка :) Но случаят в Козичино не се оказа такъв, явно просто на човека му се искаше да се разговори с някой, пък си беше и добър домакин. Изкъпах се и аз (по време на тая процедура измъкнах от чатала си един голям, забил се в кожата ми кърлеж – а през деня се чудех какво ме боли точно там) изпрах и прострях дрехите си и седнахме да хапнем от току-що сготвените картофи с телешко, които се оказаха много вкусни. Като му казах за кърлежа, човекът видимо се стресна, започна да ме пита как се чувствам, вие ли ми се свят... Каза, че повечето пъти не е страшно, но макар и в един от сто случая, е възможно човек да умре от това. Нищо ми нямаше, само ме болеше малко мястото на ухапването и там се напипваше нещо като мъничка буца в кожата.
Явно му допаднах на човека, разговорихме се надълго и нашироко по всякакви теми, а той не забравяше да досипва постоянно ядене в чинията ми, въпреки моите протести, че вече няма къде да го слагам това ядене в стомаха си :) Сподели ми, че спалнята запада, няма туристи, няма приходи, сега очаквал някаква голяма организирана група да отседнат при него, дано не са го излъгали... Основно заработвал като майстор на изолации по Бургас, но в тая криза нямало много обекти и въобще... Изпихме и по една биричка и вече наистина щях да се пръсна. Рекох да се разплащаме сега, че на другата сутрин ще тръгвам по тъмно и няма смисъл да го будя толкова рано. Нощувката беше 8 лева, но явно понеже му бях допаднал, отказа да ми вземе повече от 10 лева за нея и обилната и полята с бира вечеря. Беше ми неудобно да му давам толкова малко пари, но той беше непреклонен. После запали колата си да ходи някъде, а мен ме закара до центъра на селото, където имаше обхват на телефоните (спалнята е по-ниско разположена и там няма). Обадих се да съобщя на жената и на Жоро къде съм и закуцуках обратно към спалнята.
Изображение
Не беше много успешен тоя ден, защото не успях да стигна до Емине, каквато беше целта ми. Движих се 11 часа и половина и изминах 82 км. Мандренски рид ме измъчи много, после изкачването на баирите по обходните ми маршрути, жегата, мухите, трънаците и лутането след Сини рид, всичко това ми изпи силите и ме изтощи психически. Но основният проблем си оставаха болките в краката. Ако не бяха те, сигурен съм, че щях да успея. Не се оправдаха надеждите ми, че навсякъде ще карам, калта просто не ми позволи. На доста места се налагаше да слизам от колелото и да бутам, а всяка крачка беше мъчение. Но крайната цел беше вече толкова близо, че всичко друго оставаше на заден план. В 22.30 ч. вече си бях легнал и събирах сили за утрешния последен, финален щурм на нос Емине.

14.07.2010 (сряда)
Станах в 4.00 ч. Не помня как съм спал, но със ставането нямах проблеми :) Чайче, прибиране на прането, събиране на багажа, снимка на бунгалото...
Изображение
... и в 5.10 вече бях на път. Маркировката се следва лесно, има изкачване от селото нагоре по асфалт и после след отбивката вляво е що-годе равно през едни обширни поляни с колова маркировка. Почти през цялото време се кара, само тук-там има кратки стръмнини, по които бутах. Пресича се Дюлинския проход...
Изображение
... който е едно шосе, на което се излиза за малко и после се напуска по черен път вдясно по посока на телевизионната кула. Много исках да снимам последния изгрев на слънцето по време на моето пътешествие, но за жалост, докато изкача една баирчинка, която го скриваше, Слънчо вече беше излязъл над хоризонта .
Изображение
Кулата се приближаваше все повече, а пътят към нея навлезе в някакви горички.
Изображение
Скоро стигнах и до нея.
Изображение
Оттук маркировката тръгваше през някакви треволяци, но не ми се газеше през мократа росна трева и правилно предположих, че асфалтовият път, стигащ до кулата, макар и първоначално тръгващ в противоположна на моята посока, също ще ме изведе където трябва. Оказа се, че пътят прави един голям завой, с който постепенно снижава височината и се отправя към Плазовец, а пътеката съкращава тоя завой.
Изображение
Поглед на югоизток, където при по-ясно време се вижда морето

Спускането по асфалтираното шосе е невероятно. Това е един от моментите, когато човек благославя избора си да тръгне с колело за Емине, вместо пеша :) Единственото, което леко помрачаваше буйната еуфория от високата скорост, беше очакването ми, че някъде около Плазовец трябва да се отбия от шосето и се страхувах да не пропусна отбивката. Затова натисках спирачката и се вглеждах във всяко дърво край пътя за маркировка. За жалост отбивката се оказа не толкова близо и си беше добре обозначена. Язък...:(
Изображение
Това е снимка в обратната посока

Черният път тръгна през разни горички, от които нямам ясен спомен. Повечето се караше, но в такива участъци...
Изображение
... се налагаше да слизам и да бутам. На едно по-стръмно място спрях за закуска. Някъде там видях и една много интересна и голяма змия на самия път, но докато извадя апарата да я снимам, тя се изниза в храсталака:(
Така, следвайки пътя и маркировката, стигнах до тая бариера.
Изображение
Имаше сякаш нещо символично в нея, поне аз така го приех, сякаш някой искаше да ме спре да стигна докъдето съм тръгнал. Естествено, че няма да стане, промуших се отдолу и толкоз :) Едва наскоро разбрах, че Еминска планина е някаква защитена местност или резерват и горските са затворили всички черни пътища с бариери с цел да се ограничи човешкото движение и присъствие в района.
Асфалтираният път, който се вижда на снимката след бариерата, е шосето за Варна, по което трябва да се тръгне наляво. Първо е изкачване, а след преваляне билото на Еминска планина следва спускане с висока скорост и при интензивно движение на автомобили и в двете посоки. Не знаех кога трябва да се отбия от тоя път и затова започнах да карам бавно и много внимавах за маркировката. Знаех, че отбивката се пада на ляв завой, но завоите си следваха един след друг, а тя не идваше и не идваше. Вниманието ми отново се оказа излишно, защото отбивката беше чак след около 5 км и на самото място отдясно зад мантинелата има маркировъчен кол, който няма как да се пропусне. Минах пак през една бариера и се озовах пред тоя цигански бивак.
Изображение
Тук настроението и адреналинът ми се надигнаха, защото вече бях на финалната отсечка :) Малко по-нататък се откри гледка към с.Баня.
Изображение
Тук някъде спрях за последна почивка, хем да събера сили за финалния щурм, хем да се насладя на момента :) Предстоеше краят на едно голямо, мечтано пътуване, едно незабравимо почти двуседмично изживяване. Исках за последно да се насладя на планината, на прашния път, на тревата и гората. Защото предстоеше морето! :)
Изображение
Имаше леки качвания и слизания, но, общо взето, се караше навсякъде. Вече почти не усещах болката в краката си, еуфорията от предстоящото излизане на нос Емине ме беше завладяла напълно.
Изображение
А-ааа, не, няма да стане!!! :) Не и сега!!! :) Никакъв Ком, вече бях там, ИСКАМ ЕМИНЕ!!! :)

А пътят към Емине беше този:
Изображение
И този:
Изображение
Последното изпитание, последната, най-гъстата, най-тежката и най-лепкавата кал за целия ми преход. Точно под връх Свети Илия, който, както се оказа, май не се изкачва, а се подсича.
И най-после, преодолял и този участък, излязох на място, откъдето за първи път видях морето!
Изображение
Тук вече адреналинът и радостта достигнаха пикови стойности, забравих и болки, и страдания, и завъртях лудо педалите /и двата! :)/ по чакълирания път напред!
Изображение
А това вече е оргазмът, ако мога така да се изразя:
Изображение
Изображение
Ето го, Емине, успях, успях, успях!!! :) Крещях от радост и нямаше по-щастлив човек от мен в този момент! Спрях за няколко минути да се насладя на великия миг и да запечатам с фотоапарата гледката във всички посоки.
Изображение
Изображение
Ето го жадуваният Емине!

Изображение
И поглед назад по свещения път, който ме доведе дотук

Изображение
Вече по-близо

Финалната „права” е стръмен, чакълест път, но с накладките на бай Иван и в това сухо и горещо време спускането по него за мен беше несравнимо удоволствие.
Ето го, най-после отблизо:
Изображение
Часът беше 10.55, когато стигнах до носа, от Козичино дотук бях изминал 41 км. Естествено, имаше какво да помрачи великия момент и това беше телената ограда на военното поделение:
Изображение
Знаех, че има вариант да прескоча оградата или да се промуша отнякъде, както бяха направили Светлин и Зарко; военните, които никъде не виждах, едва ли щяха да ме застрелят. Но това значеше да оставя колелото заедно с багажа по него без да го виждам и в присъствието на хора наоколо. Не ми се искаше. А и някак си чувствах, че нямам моралното право да стигна до самия нос, след като не съм минал по целия маркиран път до него. Затова се задоволих с едно близко до носа място, откъдето гледката беше не по-малко вълнуваща.
Изображение
Изображение
Имаше пътечка, която стръмно слизаше по скалите надолу към нещо като малко плажче, почти цялото покрито с дебела пелена от водорасли, изхвърлени от вълните. Опитах се да сляза по нея, но още след първите 2-3 крачки се отказах – коляното не ми позволяваше да слизам, болката беше твърде силна:( Нямаше как да сляза само с един (всъщност половин) здрав крак, наклонът беше твърде голям, а надолу имаше не по-малко от 60-70 метра. Последното разочарование, след калта, дъждовете, мъглите и болките – нямаше да мога да си топна краката в морето под Емине, както ми беше пожелал kibikoff преди да тръгна:( Затова се задоволих с гледките оттук, седнал на един камък и зареял поглед наоколо. Вече не бързах за никъде. Приключението ми беше свършило.
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Извадих камъчетата, които си бях взел от Ком и три от тях полетяха надолу към морето.
Изображение
А пък на тяхно място си взех три камъчета за спомен от Емине :)

ОТПЪТУВАНЕТО
Не помня колко време съм стоял там, сигурно около час. Слънцето ме беше напекло, пък и трябваше да тръгвам вече, защото вечерта ме чакаше влак от Бургас, а си нямах много добра представа колко път имам дотам. Бавничко и полекичка, с малко ядове заради бодливите тръни, които изобилстват около нос Емине, подкарах колелото към село Емона. Идеята беше да хапна някъде и да разпитам за пътя към Елените. Наоколо имаше туристи, които се забавляваха със стрелби с лък, АТВ-та, возеха ги на каручки, яздеха коне...
Изображение
Изображение
Все хубави работи, но всички тия удоволствия, взети заедно, не представляваха и една хилядна от онова, което аз бях преживял през последните 12 дни :)
В село Емона кипеше строителна дейност – хотели и хотелчета, вили и палати на очевидно богати хора – обичайна гледка от черноморието ни за последните години. Знаех от разкази на хора, минали К-Е, че в селото имало само едно ресторантче, което било същевременно и магазин, но не помнех името на жената, чиято собственост е то, и така и не го намерих. Намерих обаче един лъскав ресторант, който се казваше „Емона”, ако не се лъжа, и реших да хапна там.
Изображение
Изображение
Изображение
Черният път, който се вижда на баирчето отсреща, води към Елените

Трудно ми е да опиша колко добре и колко доволен се чувствах :) Хапнах тараторчето и поех за Елените по пътя, който ми посочиха двама работници и който минава покрай църквата. Преди това бях разпитал една жена как мога да стигна до Елените и тя ми беше казала, че има два варианта – по плажа или по черен път. Очевидно щеше да ми е трудно с колелото по камънаците на плажа и затова изборът беше бързо направен :)
И така, подкарах по пътя, който имаше разклонения, но те май бяха просто алтернативи, защото после пак се сливаха. Очевидно тия пътища се използваха за оф-роуд от богатите туристи.
Изображение
Изображение
По някое време пътят почна да се спуска стабилно надолу и от едно дере нататък се превърна в ей това:
Изображение
А пък то, от своя страна, ме доведе до ей този плаж:
Изображение
Изображение
Изображение
Изглежда, бях объркал пътя, защото очаквах да стигна по него до Елените, а ето, че се озовах на плажа. Тук имаше две рускини с няколко дечица, събиращи рапанчета. Взех си аз мидички за спомен :)
Изображение
Елените се виждаха насреща, на около 2 км, които очевидно трябваше да измина, бутайки колелото по камънаците.
Изображение
По небето се затъркаляха тъмни облаци, от които скоро закапаха едри капки дъжд. Едвам успях да се скрия под навеса на тая полуразрушена къща, която се вижда на снимката, защото макар и кратък, дъждът си беше силен.
Като спря, продължих по пътеката сред камъните и скоро наближих курорта.
Изображение
Тук строителите на първия хотел бяха преградили плажа така, че нямаше как да не мина през хотела.
Изображение
Разположих се на плажа сред чужденците, които бързичко се изнизаха заради дъжда, който отново закапа...
Изображение
... и най-после успях да изпълня поръката на kibikoff да се топна и аз в морето :)
Изображение
След като поизсъхнах що-годе, тръгнах да търся изход от комплекса, който с еднаквите си къщи не ме впечатли ни най-малко:(
Изображение
Тия тук си имаха портал и пазачи, като че ли целия комплекс е изцяло частен и външни лица не могат дори да преминават! Питаха ме откъде и как съм влязъл, чак ме препратиха да търся някакъв голям началник (добре, че той беше наблизо и срещата стана естествено, иначе нямах никакво намерение да търся никого), та с неговата благословия да мога да напусна безпрепятствено Елените. Не мисля, че това, което става там и по този начин, е редно и законно...
Попитах един от пазачите на входа на комплекса колко километра има до Бургас, той ми вика, че оттук били 64. Лелее, а аз си мислех, че са по-малко, яко въртене ме чака значи...
Изображение
Излязъл вече на това широко и за щастие равно шосе, малко преди отбивката за Равда, за първи път, откакто бях тръгнал на похода, спуках гума :)
Изображение
За щастие това се случи, докато преминавах край един разсадник, където се подслоних да сменя гумата, защото само след няколко минути се изсипа такъв невероятен порой, че след края му мястото пред разсадника изглеждаше ето така:
Изображение
Изображение
Продължих покрай солниците...
Изображение
... а минаващите коли ме обгръщаха с облаци от фини, мръсни капчици вода :(
Изображение
Изображение
Тая табела е лъжовна, Бургас е чак ееей там :)
Изображение
От това еднообразно въртене по шосето половината пръсти на ръцете ми така бяха изтръпнали и се бяха обезчуствили, че чак се притесних да не е нещо сериозно, защото и след кратка почивка не се оправяха. Но... карай :) Влязох в Бургас и, обърквайки пътя за ж.п. гарата, се озовах в градската градина.
Изображение
Е, после се оправих, разбира се, и намерих гарата, където пристигнах в 19.45 ч. Имаше време до тръгването на влака за вкъщи и го използвах да се поприведа в малко по-човешки вид, че от мръсотията по пътя не изглеждах никак добре :) Една бабка от ония, дето обикалят гарата с табелки, че предлагат стаи, ми помогна да намеря наблизо хранителен магазин, от който си взех хапване за вечеря и се разположих до чешмата в очакване да си ходя.
Изображение
Последният ден беше успешен. Изминах общо 104 км. Въпреки контузиите, успях да устискам до края. С изключение на травмираните места, се чувствах добре физически. За духовно – мисля, че е ясно :) Успехът на начинанието, макар и малко непълен, засенчваше всичко останало. Оттук нататък щях да бъда малко по-различен човек. Изминал трудния маршрут от Ком до Емине, щях да приемам далеч по-леко и спокойно несгодите на живота, които преди това са ми се стрували тежки или непоносими. Въпреки че разказът се получи толкова дълъг и подробен и има толкова много снимки, от него никой не може и няма да придобие абсолютно вярна представа за трудностите и радостите по маршрута. Просто това трябва да се изпита лично.
Успех на ентусиастите, които ще тръгнат по Ком-Емине! За себе си аз съм почти убеден, че първото ми преминаване по тая пътека няма да остане последно :)
Аватар
Admin
 
Мнения: 16374
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Май 20, 2002 12:00 am
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот Анелия » Нед Окт 17, 2010 6:57 am

За себе си аз съм почти убеден, че първото ми преминаване по тая пътека няма да остане последно

Ей тва само не мога да го разбера... :dontknow: Явно наистина човек има свойството за забравя всички несгоди, които е преживял и да тръгне отново.
Получил се е много добър разказ, особено накрая много добре си предал съспенса от наближаващия край, а после еуфорията и радостта от завършената мисия. Колко кг свали през този период? Изглеждаш доста по-слаб накрая. Можем да патентоваме един "дебелариум" за бързо и ГАРАНТИРАНО отслабване. :D

:offtopic: Аз бих направила маршрута само ако имам къде да спя и да се изкъпя всяка вечер, както и да знам, че ще мога да си купувам храна по пътя. Всякакво мъкнене на спални чували, консерви и подобни, ми се струва ужасно и карайки с толкова багаж, няма как да си стабилен на колелото, ще се налага да се слиза от колелото дори при малки неравности в терена. :offtopic:
Аватар
Анелия
 
Мнения: 2165
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Юли 02, 2008 2:01 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот sensation_blue » Нед Окт 17, 2010 10:01 pm

Страхотен разказ... просто съм безмълвен... браво! :bowdown:
Прочетох и 3те части на един дъх - времето остава субективен фактор, а усещането е сякаш и аз съм бил там... определено най-надъхващата история, която някога съм чел!

п.с. Замисли се за кариера в приключенския литературен жанр :D
Аватар
sensation_blue
 
Мнения: 529
Рейтинг: 1794
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:34 pm
Местоположение: Габрово

Re: Ком - Емине

Мнениеот taurus13 » Нед Окт 17, 2010 11:51 pm

Разказа си е срахотен...ама ще ти кажа кое особено много ми подържаше градуса на интереса, докато четях...ама няма да ми се обиждаш - чувството, че всеки момент ще го закъсаш вече наистина яко.... :D
Ако един такъв преход бъде разказан от позицията на супермен, той не би бил и на 2% толкова интересен - ако не се загубиш, ще имаш пробелм с колелото, ако не е колелото, ще затънеш в калта, ако не е калта, ще се контузиш, ако не е контузия, ще те настигне порой, ако не порой, ще е хижар-педал, ако не педал, ще е жигула с цигани и пр. и пр. :lol:
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот boris_borisov » Пон Окт 18, 2010 12:33 pm

Оня ден в събота осъществих още една детска мечта :D Най-после, след като две десетилетия и половина бях гледал от нашата къща в Златица хижа Свищи плаз, се изкачих до нея и я посетих :clap: Използвах, че имахме сбирка на родата, и подметнах идеята на братовчед ми, а той взе, че се съгласи от раз :beer: Нищо работа, ще каже някой, пък и то си е така. Ама за мен си е сбъдната мечта :agree:
Анелия, не знам защо ти изглеждам "доста по-слаб накрая", в действителност бях свалил само 2 кг - от 67 на 65. В последните месеци установявам, че с новия начин на хранене 65 кг се оказва някакъв вид равновесно тегло за мен, от което много трудно мога да сваля или да кача някой килограм. Преди месец и половина "нещо" ме беше хванало яко за гърлото, почти не можех да преглъщам и ме болеше адски, а имах и налепи по него. Реших да се доверя на глада като най-достъпен, евтин и ефикасен начин за оздравяване и се оправих точно за 4 дни, през които смъкнах само едно кило. Това го споделям просто като факт, не препоръчвам на никого да лекува каквото и да било по този начин! Аз си имам философия за храненето и гладуването, която се споделя от много малко хора и е критикувана от всички останали :D Така че, един дебеларум, патентован от мен и с надпис над вратата "Глад му е майката!", едва ли би имал голям успех сред мнозинството от хората :roll2: Ком-Емине не е лош начин за сваляне на килограми (за който има какво да сваля), ама я се опитай да привлечеш дори и един-единствен човек към каузата да отслабне по този начин :lol2:
Ани, ако храненето, спането и къпането по хижите са ти единствените условия за да тръгнеш и ти по маршрута, то тогава би трябвало да си разбрала от разказа ми, че тези условия са налице :D :agree: Аз нямах нито една нощувка на открито и почти във всяка хижа имаше баня с топла вода и храна. Принципно бях екипиран и за спане на открито, но точно ония дни времето беше доста хладно и влажно и не исках да рискувам да спя навън. А пък от вашите разкази със Запа разбрах, че ви се е наложило да прекарате непредвидено една нощ в гората между Върбишки и Ришки проход и сте го понесли мъжки, така че явно не ти е проблем да замръкнеш някъде в нищото и да оцелееш, въпреки липсата на покрив, топъл душ и храна :rofl: Можеш, значи :beer: Аз мисля, че е въпрос само на време и ти да тръгнеш по тая пътека :eyebrow: Колкото до консервите, забрави за тях! Адски тежки за носене са и доказано вредни като храна. Остави ги на онези, които не могат да си представят Ком-Емине без много консерви, месо и поне 30-килограмови раници :dontknow: Има и други начини :^:
Taurus, пепел ти на езика, как може да си толкова черноглед? :D Човек и зле да е, е нормално да мисли, че ей сега ще стане по-добре, а не още по-зле :D И хижарят в Козичино не беше педал, просто... беше любезен :D
Аватар
boris_borisov
 
Мнения: 218
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:30 pm
Местоположение: Врачански балкан

Re: Ком - Емине

Мнениеот sailman » Вто Окт 19, 2010 9:14 pm

Анелия написа:Всякакво мъкнене на спални чували, консерви и подобни, ми се струва ужасно и карайки с толкова багаж, няма как да си стабилен на колелото, ще се налага да се слиза от колелото дори при малки неравности в терена. :offtopic:

Не е чак толкоз страшно карането с багаж, стига да е пресметнат правилно и да е добре разпределен върху каращия и велосипеда. :peace:
При съответни навици и потготовка, се минават доволно трудни пасажи, при това с немалка продължителност. Опита ми (и не само моят) в това отношение показва, че спокойно се носи всичко за независимо бивакуване, плюс храна за три днена, като с такъв багаж аз и приятелите ми сме провеждали доволно тежки и продължителни преходи по планините.
Има само една "малка" подробност- качествената и лека екипировка си е скъпо удоволствие. :(
ВЕЛО 2009 Sus scrofa domestica
Аватар
sailman
 
Мнения: 1443
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Нед Май 25, 2008 11:10 am
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот Анелия » Вто Окт 19, 2010 9:42 pm

Карала съм спокойно 2 дни с 5 кг раница и мисля, че това ми е максимума за комфортно каране. Всичко над това тегло или над тези 2 дни би било мъчение. В багажа имах само дрехи за всякакво време и добре подбрана храна. Стара планина не е място, на което можеш да тръгнеш без топли дрехи през който и да е сезон.
Така си е, качествената и лека екипировка е скъпа, но все си мисля, че по-добре да дам 200 лв за нощувки с душ и легло отколкото същата цена за лек спален чувал. Освен това, едно е 80 килограмов мъж да носи 10 кг раница, друго е 50 килограмова жена да мъкне същото количество багаж.
Аватар
Анелия
 
Мнения: 2165
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Юли 02, 2008 2:01 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот taurus13 » Сря Окт 20, 2010 12:16 am

Моята раница и на еднодневните, пак удря 12-13 кг - те само водата и фотото са 3кила. Отделно инструмент, помпа,гума, броня, наколенки, харана - от кое да се откажа? Е, да напоследък съм отказал голямата каска, ма не си чувствам зъбките в безопасност. :D Като се има предвид, че имам едни 10 кила около кръста, дето си ги нося постоянно и съм им свикнал, смятам, че и на другите в раницата ще им свикна - и това действително е така - мускула се адпатира.Проблема иде за задните части....много им идва теглото и понякога се налага да карам прав, щото като седна и ...оххх.
Скоро установих, че на еднодневни и 2дневни, нося едно и също количество багаж - ми защо тогава да ходя на еднодневни?
А иначе така съм свикнал да карам с раница, че като я махна и нещо не ми е комфортно. С раница до 15 кг, си се пускам навсякъде, без да ми пречи ни най-малко. Виж, на колелото не бих окичил нищо, освен ако не карам по шосе - по-голямата маса на велосипеда, го прави инертен като кораб, а аз така не мога да карам.(не че иначе съм голям карач де :) )
Ако трябва да карам Ком-Емине(нямам голям мерак), бих карал без спални чували, палатки, шалтета и пр. - само багаж и храна за 2 дена - предимно супи, хляб и сладости. Даже и без примус може - винаги може да се накладе едно мини-огънче( с помощта на бучка корезит, може и при мокри клечки). Ако го закъсам в планината през нощта, все ще изкарам една нощ без постеля. На повечето хижи, може да се получи нещо за ядене, че и баня, така че със същата тази 13-14 килограмова раница, смятам, че мога да си мина маршрута без ядове.
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот boris_borisov » Сря Окт 20, 2010 9:27 am

И пак опряхме до въпроса за екипировката и нейното тегло... Безспорно много важен въпрос, но и без универсален отговор, защото всеки човек си има своите предпочитания и приоритети за това как да си изкара комфортно. Принципно по Ком-Емине може да тръгнеш и с малка раничка, дори без храна и вода, и да го минеш бързо и успешно, ама трябва да се казваш Райко :D
Моето лично мнение, валидно за мен и потвърдено от практиката, е, че общо багажът ми не трябва да надвишава 12 кг, а в раницата не бива да нося повече от 8 кг (останалото е по колелото). С 8 кг или по-малко на гърба се свиква лесно и след време дори преставам да я усещам, а и задникът го понася леко. Да, колелото наистина става по-тежко, кара се по-трудно и се носи още по-трудно, но тук идва една подробност: трябва да бъде предвидена възможност багажът по колелото да може при нужда да се носи и той на гърба. Това се налага най-вече в участъци, където има повече носене (Централен Балкан изобилства на такива места :eyebrow: ). Моето решение тази година бяха две войнишки сухарки, пригодени като дисаги на багажника (а, забравих, трябва да има багажник при тая система :D ), които при нужда закачвах по себе си. Нито раницата, нито сухарките ми са били пълни на 100%, т.е. имах свободен обем в тях, което е удобно при отваряне и затваряне на циповете, както и при ровене в тях в търсене на нещо. Не твърдя обаче, че това е най-доброто решение. cholla например използва компресионен сак за част от багажа си, който привързваше към багажника си, а в случай на нужда сакчето се прикрепва към халките на раницата. Вероятно при следващия си опит и аз ще приложа това решение. Трябва да се има предвид и друго: Ком-Емине е маршрут, направен от пешеходци за пешеходци. Пътеката минава през много места, където карането на колело е или невъзможно, или толкова трудно и дори опасно, че не си заслужава. Не е срамно да се бута в такива участъци. Изобщо, тръгвайки с колело по този маршрут, човек трябва да е наясно, че ще има много, ама много бутане. На моменти дори ти се струва, че това пусто колело ти пречи повече, отколкото ти помага. Но пък има и участъци, където се радваш, че си с него :^: В общия случай преминаването по пътеката с велосипед е по-бързо, отколкото пеша, въпреки че засега всички рекорди са направени от пешаци-маратонци.
За съдържанието на багажа умишлено избягвам да пиша, просто наистина всичко е строго индивидуално. Един иска да спи и да си готви на открито и носи палатка, чувал, шалте, някакъв вид котлонче, съдове и т.н. Друг не иска и спи и яде по хижите. Един си носи фотоапарати, музика, джипиеси и т.н., друг - не. Видът на храната също е индивидуален. Аз например си носих само орехи, бадеми, фурми, мюсли-крънч, мед и едно пакетче сухари, което изядох чак предпоследния ден, и това ми беше напълно достатъчно и никога не съм гладувал. Хранех се основно по хижите, най-вече леща, каквато има в почти всяка хижа. Накрая имах останала храна. Някой друг ще си вземе луканка, сухи супи, хляб, шоколади и т.н. и т.н. Решения колкото искаш, въпросът е да са верни. А вярно е само онова, което те докарва до Емине :^:
Като отправна точка, един вид като „база” за това каква трябва да е екипировката за успешно преминаване, Светлин е описал още на първата страница на тази тема. А оттук нататък всеки си решава :beer:
Аватар
boris_borisov
 
Мнения: 218
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:30 pm
Местоположение: Врачански балкан

Re: Ком - Емине

Мнениеот Inzagi » Сря Окт 20, 2010 11:58 am

boris_borisov написа:В последните месеци установявам, че с новия начин на хранене 65 кг се оказва някакъв вид равновесно тегло за мен, от което много трудно мога да сваля или да кача някой килограм.


Суровояд ли си?
Аз миналата година искарах 9 месеца на такова хранене ,за месец месец и половина свалих над 15 килограма и се чуствах много добре ,от гледна точка на байкването е супер че потдържам нормално за моя ръст тегло,сега когато пак ям сякакви буклуци съм 5-10 кг отгоре и това ми пречи на карането.
Аватар
Inzagi
 
Мнения: 544
Рейтинг: 1636
Регистриран на: Вто Май 26, 2009 10:16 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот svetli_yo » Сря Окт 27, 2010 12:52 pm

Регистрирах се само за да ти кажа едно голямо БРАВО. Браво не само за това че си преминал маршрута а и че си направил труда да напишеш този увлекателен разказ. Аз лично след като прочетох частите често се връщам на някои пасажи от разказа за да събирам нужната информация. Ком - Емине отскоро ми е фикс идея и на мен. От 1-2 г правя частични преходи по маршрута и чакам удобен момент за да тръгна. В този смисъл разказа ти ми е мнооого полезен!

Още веднъж браво и дай да ти стисна ръката :agree: !!
svetli_yo
 
Мнения: 1
Рейтинг: 1200
Регистриран на: Чет Окт 21, 2010 12:05 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот nicky bike » Чет Ное 04, 2010 11:01 pm

А този елемент, който тренира за прехода на снимката кога ще напише нещо???? .... :smash: :beer:
Изображение
Умния човек не говори много, а действа, простия ... само пише, когато няма какво друго да направи!
Аватар
nicky bike
 
Мнения: 959
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 20, 2006 8:49 pm
Местоположение: Bulgaria Габрово

Re: Ком - Емине

Мнениеот casper » Съб Дек 04, 2010 9:46 pm

Здравейте вело-фенове.Не съм писал откакто ние със Светлин минахме този легендарен маршрут.Но сега покрай разказите и снимките на Борис спомените за това велико приключение се върнаха.Радвам се,че желанието да се премине тази пътека не стихва.Макар не всеки да стига до нос Емине,важно е че сте събрали смелост да опитате.За което искам да ви поздравя! А специално към Борис искам да отправя моите адмирации и да му пожелая нови и по-големи успехи.Защото благодарение на хора като него интереса към този форум не спира.
Аватар
casper
 
Мнения: 5
Рейтинг: 1240
Регистриран на: Пон Юни 25, 2007 9:09 pm
Местоположение: London

Re: Ком - Емине

Мнениеот Rayko » Чет Дек 09, 2010 10:44 pm

Ето, че и аз намерих време да напиша за прехода си по легендарния маршрут.
За да не утежняваме (в буквалния смисъл :) ) допълнително темата, Админ ме посъветва да пусна нова.
Това е линка към нея:
viewtopic.php?f=3&t=81295
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: Ком - Емине

Мнениеот cholla » Нед Дек 19, 2010 8:21 am

Приятно четене!

*********************************************************************************************************************************************************************************

Всеки тръгнал по пътеката си има своята причина(оправдание), ето как се получи за мен:

През незабравимата '98-а, приятел несъзнателно ме зарази с идеята Ком-Емине - имало маркировка от Западната граница чак до морето, най-
дългият преход, част от международен и др. Тогава имах никаква информация, а и нямаше време да търся повечко - предстоеше кандидатстудентско лято с
повиквателна. Уволних се през '99 и директно на студентско парти. Facebook още беше бък онли, но пък интернету станал популярка 'та прочетох
малко от тук-там, колкото да се навия на 100%. Най-лесното бе да е с група туристи от местното дружесво, не се притеснявам за маркировка,
спане, мед. помощ - да, обаче идеята не ми допадаше. Предложих на братовчед ми и той каза "Там сме!". Лятото на 2001 г. след дългото чакане
тръгнахме пешком по гърба на Балкана натоварени с тежките раници. На 9-я ден стигнахме вр.Ботев и там брат'чеда се отказа, омръзнало му
беше от мухлясъл хляб с течен шоколад. Ей хора... тогава хижите бяха други.
Не харесвам недовършените неща, започнах да планирам повторението. Този път с колело - времето си е фактор, а и много ми се кара. Колко
бира се изпи за това време, не питай... все изкачаше по някоя спънка през годините. А те се редяха неусетно.
И така до 2010. Планувах го достатъчно, въпреки че всичко се правеше от разстояние и само затрудняваше повече нещата този път. Нямах
възможност за предварително проучване, а само описанията от разказа на Светльо за похода им 2007, но Балкана старее също (чичо google
не помага винаги). Година и малко преди тръгването друг се зарази с идеята - Борката. Решил и той с колело да бъде, а още по-хубавото -
споделяше подробно свежи данни за пътя във форума - "очите ми", New Updates are available :smokin:
Заедно с приятел от Габровец трябваше да тръгнем през началото на Август. За мен има два възможни вариянта по отношение на компанията -
соло или с познат, с когото съм карал много, знаем се кой колко може и ще се кара до край. Всичко останало отпада! Трябваше
този път непременно да го завърша. Другаря бе възпрепятсван и везните наклониха към соло-то. Също добро решение да не казвам перфектно.
Някой ще попита:
- "Не ти ли е скучно като си сам?"
- "Хей, аз съм с колело по горските пътеки, каква скука?"
- "Добре де ами ако се потрошиш някъде?"
Колелото се кара и с главата! Никога не подценявам този факт, няма значение без или с компания, с или без застраховка щом съм извън
цивилизацията, отдалечен от всичко - умняшката! Това не е състезание, тук ако стане мазалото и 100 човека да е групата докато дойде помощ
единственно късмета ще помогне.
Щом и тази част от КЕ се уточни ми останваше само да определя дата. Исках да е в краят на Юли или началото на Август, уви много искам.
Появиха се няколко независещи от мен спънки като за момент дори изглеждаше, че може и да се размине тази година. Само малко още да ме бяха
забавили - 2 седмици и КЕ го пиши бегало. Негово величество Късмета ми подаде ръка с билет за 11.08.2010. Кофти тръпка... имах 2 сед. за
окончателна подготовка - багаж, карти, ГПС следи, вело-чанта за самолета и още 27 други. Тук му е мястото да се драсне малко и за
екипировката, колелото, физ. подготовка и т.п. маловажни:

1. Да не се подценява добрата физ. подготовка! Може и без, но това си е повече мазохизъм. Кое е по-важно? - Да си със силна психика или добре трениран?
Двете са в синхро - няма как да постигнеш добрата форма без психика!
Лично аз, 6 месеца по-рано започнах да тренирам без почивка м/у упражненията във фитнеса в рамките на 1 час здраво блъскане, с последните 15 мин.
скачане на въже - чуднотека. Един път седмично бягане по пресечен терен 10 км. С колелцето 1-2 карания по 40-60 км. Накрая бях в страхотна
форма - никаква умора за целият преход, болки, мускулни трески и т.п. само кеф и скара.

2. Екипировка.
След много обмисляне и тестване взех това(Екип. + 4 л. вода = 12 кг. общо):
Изображение
Колело
- твърда рамка + 120мм вилка;
- багажник монтиран към рамката;
- резервна вътрешна гума(1) - 1 бр.;
- ключове за колелото включващи в себе си щанги за сваляне на гумата + 2-3 лепенки(2);
- ключ за верига, ключ за спици и смазка(3);
- помпа(4);

ДреХи
- Маратонки(5);
- Разполагах и с чифт сандали, но опита показа с леки чехли ще е по-добре(6);
- Бельо - 2бр. боксери от ликра и 3 чифта чорапи (7);
- Къс вело панталон- не клин. (8)
- Дълъг панталон с опция за къс (9);
- Вело блузи с къс ръкав- 2 бр. ; 1 тънка с дълъг ръкав (10)
- Ветровка (11);
- Каска и чифт ръкавици (12);
- Пончо-тарп (13);

Хигиена
- Сапунь (14);
- Конец, четка, паста за зъби (15);
- "Гъзь папир" колкото за 2-3 ползувания, останалото на заем от хижите.
- Мини огледало.

Храна
Основно от хижите или в магазини из Източната част , в противен случай малък запас от:
- Мюсли - 500гр. (29);
- Витамини "В" комплекс - разтворим; крем при разтегнати мускули и т.п. тип REd Tiger (30)
- Ориз с тарикатски вкусове- 6 пакета(31);
- Домашно приготвено осолено и изсушено месо(32);
- Гуарана(33);
- Домашни енергийни бисквити - 4 бр.(34);
- Наркотик - някакъв прахоляк съдържащ минерали и витамини за по-бързо възстановяване и т.п. (35);


Още
- Вело раница с 2L резервоар (16);
- Компресна чанта за багажа- Small Size (17);
- 2 л. PVC бутилка за допълнителна вода (18);
- Туристически съд за готвене 0.5 L (19);
- Тънко въже ParaCord - 3 бр.; вилица и лъжица т. нар. Spork (20);
- Запалка - 2 бр. (21);
- Телефон, GPS (22) - Направих си тракове на база топо картите на Ген Щаба, колкото да имам ориентир при нужда. Не знаех до колко са точни и
разчитах основно на маркировката надявах се да завърша успешно, и направя цялостен трак за прехода (само участъка Дъскотна - Емона беше
проверен);
- Фотоапарат;
- Батерии АА - 12бр. + зарядно(23);
- Челник (24);
- Тур. Алуминиево фолио. Пази от студ при екстремни ситуации, става за подслон и др.(25);
- Карта - руско издание 1984. Мащаб 1:300000(не се чете);
- Карабинер - 4бр.
- Спален чувал (26);
- Вело шалте - сенник за предно авто стъкло - леко и меко от магазина за 1 левче. (27);
- Спрей против комарета и кърлежи(28);
- Нож тип Швейцарска армия включващ задължително пинсети (36);



14.08.2010 - Случи се!

Започна с късното ми лягане. Беше се минало малко повече от ден от кацането в БГ и нямаше как да не излезна с приятели за по бира, още повече че беше петък вечер. Да... неразумна постъпка и най-добре би било да си остана в къщи, за да наваксам часовата разлика + насъбралите се близо 3 дни нередовен сън..., но не и при мен. Всичко в живота е моменти, както сърфиста като изтърве вълната ще трябва да чака следваща, а може и да не е днес, така и аз! В крайна сметка заспах около 2.30 ч. Притесняваше ме най-много, че не успях да си организирам багажа както си му е реда. От всичкото търчене предният ден по задачи напред-назад, успях единственно да закупя последните неща от списъка и нахвърлях всичко по торбите преди лягане. С две думи – лек хаос.
Имах уговорка за 7:00 ч да се тръгне от Ст.Загора. Едва заспах... и будилника звънна (познато нали?) Как не ми се ставаше..., но няма как КЕ започва. Баща ми бе точен и към 7:30 заедно със съпругата напуснахме родният град в посока Запад. Доживях дългоочакваният момент.
От приказка на лафче стигнахме до Петрохански преход и спряхме да обядваме. Денят слънчев, синьо небе – прелест. Мойте хора като че ли бяха леко притеснени от наближаващата раздяла. Знаеха, че ще бъда сам и нещо съм искал да спа на открито из горите,но какво да се прави момчето има мисия... Да бе минал половин час от както захапахме домашната баница и доматите, и от далечината на запад се чуха гърмежи. Появиха се черните облаци носени от усилващият се вятър. Да, повече от ясно - ще вали. Колкото и да е странно това само подобри още повече настроението ми. Наложи се обаче да обяснявам, че е напълно нормално да се случи по обяд из високите части кратък и проливен дъжд. В далечината на север и юг продължаваше да е слънчево, все пак.
Дали ми повярва някой?
Преди да е запукало си събрахме софрата и марш надолу към Берковица. Бурята ни застигана по слизането... смрачи се, загърмя и накрая заваля проливен дъжд на кристали (градушка).

Изображение
В 13:00 ч. спряхме в началото на Берковица. Не валеше и аз не издържах вече, исках час по-скоро да съм на педалите. Изобщо не предполагах що за грешка допускам в този момент - картата показваше до х.Ком 12 км т.е. около 1:30 ч и съм горе (тя е виновна). Да, ама не! Разтоварих се бързешком, можеше да завали всеки момент въпреки всичко. Снимки за раздяла... Да се обаждаш да знаем до къде си... Късмет!...Чао!... и ето ме сам въртя към хижата, гумите “свирят” на асфалта, раницата търси място по гърба. Усещането е ... нямаш си на идея! Най-трудното от КЕ е преодоляно – ТРЪГВАНЕТО!!!

Попитах този и онзи в градчето, и надуших верният път с дъъългото, скучно качване по шосе. Тук разбрах как съм се прецакал с този “хендек”, но поне загрях качественно за 3ч. 30 мин. стигнах хижата. Преваля на няколко пъти, но нищо сериозно само освежаващи пръски.
Изображение

В 16:00 ч. седях на пейката пред х.Ком (нова) похапвайки вафла, заобиколен от множество съжалителни погледи идващи от съседните маси.
– “Тоз’ с туй колело къде се е сбъркал?’’
Планът беше до тук - да почина, да подредя багажа и сутринта атакувам билото свежарка. Те обаче трябва да не се спазват понякога. Видях, че няма какво да правя тук до краят на деня – чалгарин на рок концерт. Имах силите и желанието да продължа, пък до където стигнем(с коньо). Решено-сторено... в 16:30 ч. започна бутането по пътеката. Къде? – Нагоре!
- “Ей, тоя за къде тръгна натам с т’ва колело ве? Обърка пътя ой!” – чух от близката маса с мезета.

До излизането на билото (45мин), м/у Среден и Малък Ком е предимно бутане. От там каране почти по хоризонтала до вр.Ком. След точно 1 ч. седях при върха и гледах към настоящето. Навсякъде се носеше лека мъгла, остатък от следобедният дъжд. Не успях да се изкефя на заобикалящата панорама - мястото е страхотно, ше трябва пак да идвам.
Изображение
Изображение
Изображение
Както и да е... време беше да покарам днес. От върха обратно до разклона за хижата се стига за отрицателно време ако си с меки спирачки и каска под главата. Там в подножието на вр.Малък Ком започва черният път спускащ се южно към Петрохански пр. - 55 мин. и около 13 км. бях на мястото, където по-рано обядвахме. След около 500 м. по на изток по пътеката има хубава чешма, където си напълних всичките 4 литра понеже не знаех ще има ли вода при мястото за нощуване?!
Оставаше малко повече от час до стъмнението. Заобиколих по пътя към хижата вместо на пряко по пътеката - не ми се буташе. Обекта е в ремонт и видимо нямаше никой наоколо. Последва кратко бутане до излизане на билото извън горският пояс. Там ме чакаха страхотен залез със силен вятър, виждаше се по някой друг облак тук-там скриващ все по-бързо падащото слънце. Леко потен почувствах студенко и започнах да карам. Пътеката представлява широк затревен път с малка денивелация, така че успявах да се движа прилично. В оставащото време можех да стигна до Тодорини Кукли с Червената локва и да направя бивака.
Настъпах педалите по–сериозно и към 20:10 ч. бях при локвата. Вятъра много по-силен тук, а аз исках да си пална огънче. Гората обаче е на близо, имаше завет + дърва на корем, остава само да слезна. Пътечката надоле е по-технична и не се виждаше ясно, но успях да я спусна без да слагам челника. В 20:45 ч. паркирах в началото на горският пояс и без да губя излишно време намерих място за нощуване. Дъжда бе намокрил абсолютно всичко и запалването на огънче отне необичайно много време. В крайна сметка след 45 мин. духане и магии седнах около него в очакване да се сготви вечерята – ориз ароматик.
Изображение
Подсигурих се с повечко дърва, за да го запазя за вечерта - ще се спи само с чувала. Мислех да си легна по-рано, за да има повечко почивка в началото - да няма “изгаряне от старта”, но мислите не ми оставяха на спокойствие - как започна нормално деня(до някъде) и завършва напълно различно. Още чувствах онова странно усещане от началото на КЕ, което не може да се обясни с писане и думи.
В крайна сметка успях да окъснея и заспах след 23:30 ч., но не е голям проблем, вече бях тук – в Балкана!

GPS Трак --> http://www.gpsies.com/map.do?fileId=kbasxppisidfmlqn
cholla
 
Мнения: 391
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 01, 2004 7:08 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот Анелия » Нед Дек 19, 2010 8:59 am

Охх, на час по лъжичка ли ще сипвате опияняващи истории :liplick: Нямам търпение за следващите серии :praying:
Аватар
Анелия
 
Мнения: 2165
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Юли 02, 2008 2:01 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот pil4oka » Нед Дек 19, 2010 10:56 am

Явно ''заболяването'' Ком-Емине ще продължи да взема жертви с тенденция за прогресиращо епидемичен характер.Даже ми се струва че усещам първите симптоми :hypnoti: върху крехката си физика...Ами защо пък не обърнем сценария на 180 градуса,Е-Ком :idea:
Нация която се напива с бира не може да учи нация която изтрезнява с бира.
Аватар
pil4oka
 
Мнения: 90
Рейтинг: 1328
Регистриран на: Вто Авг 19, 2008 6:19 am
Местоположение: Търговище

Re: Ком - Емине

Мнениеот Watanabe » Нед Дек 19, 2010 12:11 pm

pil4oka написа:Ами защо пък не обърнем сценария на 180 градуса,Е-Ком :idea:


Може би защото всички хубави пътувания завършват около воден басейн (виж Беър Грилз). Пък и една баня на морето след дългия преход е добре дошла. И транспорта за обратно- кеф ти авто, кеф ти ти влак а дори и самолет. От Ком- само мотоциклет- ендуро ;)
Watanabe
 
Мнения: 257
Рейтинг: 1606
Регистриран на: Вто Юли 21, 2009 5:26 pm
Местоположение: Шумян

Re: Ком - Емине

Мнениеот emoonthemove » Нед Дек 19, 2010 12:54 pm

Прекрасни истории, думите са излишни.

Браво, момчета!
Аватар
emoonthemove
 
Мнения: 458
Рейтинг: 1911
Регистриран на: Пет Юни 25, 2010 11:42 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот cholla » Пон Дек 20, 2010 2:31 am

15.08.2010

Мястото за спане си го биваше та станах късно. Наближаваше 7 часа, а аз не бързах изобщо. Имаше останала жар в огнището и си запалих огън, ей така да се позатопля докато прибирам багажа - крайно време си беше най-накрая да вкарам малко ред. Изядох баницата останала от предния ден и можех да продължавам. За днес поне Витиня или евентуално да нощувам около паметника на Ботевградски преход.
От бивака тръгна страхотна горска пътечка, криволичеща между дърветата, приятно тясна и с много скорост в нея - любимо. Ей на това му се казва “Дорбо утро!” Изкефих се !!! Е, като всяко хубаво нещо и това не продължи много... След около 20 мин. се возех надоле по преобразената в каменист път пътечка с посока х. Пробойница. На хижата спрях, колкото да си налея вода и да събудя хижаря. Кучето му не хареса факта, че си мия зъбите на неговата поляна и непрестанно лаеше. С освежен дъх продължих надолу към г.Лакатник. Голяма скука си е до там - песъклив път минаващ през няколко селца, издаващ на места че на младини е бил с асфалтова настилка.
Изображение

Преди гарата задминах четерима туриста – първите хора за днес ако не броя хижарина.
Задължителната снимка над р.Искър
Изображение

Изминал бе 1 час от началото, когато спрях на перона. С гладен поглед влезнах в първото отворено кръчме търсейки топла чорбица. Предложиха ми скара или вафли с кайфе. Кюфтета за закуска не е лоша комбинация
– Ще взема 4-ри с 2 филийки хляб
Похапвайки забелязах отчаяният поглед на кръчмарката, издаващ поредната скучна сутрин – добре познато, но не и днес! Днес за мен щеше да е напълно различно - един горещ, дълъг и гърчав августовски ден. Не бързах със закуската, все пак мислех да карам по-спокойно днес и да дам малко време на организма да свикне.
Е, не се задържах много, за да не преям...
За 45 мин. събрах кураж и поех нагоре към селото преди да се е дръпнала сянката. До там си е около 1 час катерене по шосето. В центъра на Лакатник засякох отново туристите – дошли с маршрутка от гарата, тарикатчетата и те към морето. Пожелахме си успех и бегом към х.Тръстеная с още 1 час каране по коларски път.
Слънцето достигаше високото за деня и стана задушно на изкачванията. Добре че има тук-там сянка да се охлажда двигателя.
В 10.30 ч. достигнах хижата. Мястото никога не ми е харесвало затова спрях само да видя как е дережето и допълня водица.
Изображение

От тук направо през малиновите плантации, които за изминалите години доста са пораснали според спомените ми. Усеща се, че “Еко” замеделието се развива повече от туризма. Минавайки през тях се натресох на “хижарина” и неговото недоволство, кипеше резитба и той не желаеше някой да минава през имота му.
- “Има си заобикаляща пътека, защо не хвана нея? “
- “Ам... не видях другаде маркировка, освен тази на стълба водеща насам.
Естественно знаех за какво говори, но исках да мина от тук! Как иначе ще разбера колко се е разрастнала градината.

Кратко изкачване през гората и се озовах на поляната с езерото “Чемерник”. Тук в близост беше и мястото, където спахме с братовчеда – района на конефермата с крепостната стена. Продължих по пътеката през гората подсичаща северно вр.Издремец.
Изображение

До х.Лескова изминаха 3 часа предимно в каране като 1/3 е в гора с няколко готини спускания - добра комбинация за следобедната жега. По откритите места на коларския път се виждаха вр.Мургаш и компания - част от днешният епизод. Маркировката е на ниво.

Колкото повече приближавах, толкова по-горещо ставаше и гладен бях. Хижата не се вижда от пътя, но си има колова маркировка водеща надолу в дясно, при подножието на в.Увеса. Заварих лятната камина с прясна жар и мирис на скара, но хора никакви :erm: За капак на всичко и вратата бе заключена. Ами сега... размина ми се обяда. От Борката знаех за вкусния бобец и така се бях наточил за един... Точно вадех канчето за ориза, когато от към чешмата, в ниското до хижата се появи домакина с 2 бутилки студена лимонада. Ех, че кеф! Две паници бобец със салатка и студена бира, какво още? Отново го давах спокойно... пътя няма да избяга! Следваше участъка където последният път имахме голям зор - спахме в гората, свърши ни водата, маркировката се криеше от нас и все едни такива. Побъбрих си с човека и той ми обясни накратко как стоят нещата покрай хижата, видях стаите след ремонта и т.п. Предната вечер откривали ловният сезон с батальона(дружинката) и се получил голям банкет. Бившата хижа вече била собственост на местните авджии ?!. Туристи се допускат само в “мъртвият” период, за останалото време ако не е заключена и сте малка група може да Ви съжали някой. Всъщност аз имах късмет днес, човека останал да оправи поразиите и изпере чаршафите, на следващият ден заключва и да го няма. Огромна загуба за БТС-то.
Прехвърлих бегло записките с картата преди да съм забутал обратно към билният път. Горе ме очакваха дълги спускания придружени от качвания на сянка през гората. Километрите се нижеха с такава лекота, нищо подобно с ходенето само внимавах да не изпусна маркировката при някое разклонение. Имаше сечища и гледах да съм от внимателните. Точно си мислех как пресякох през всички тях без да се загубя, когато на едно място в гората съм се разсеял на слизанията и хоп - в малко дере, заобиколен от шипки и др. бодящи зелени, някъде на около 20 мин. преди далекопровода. Пътеката до мястото си беше много добре утъпкана с нищо не издаваща отклонението, имаше поточе и липсваше изход – вероятно място за вода на диви животни или цинги. На 100% бях в грешната посока. Нуждаех се от 30 мин. докато се преборя с бодящите храсти и открия любимата червено-бяла маркировка. Радоста бе кратка - спукана задна гума.

Следваше т.нар. Циганска поляна. Нека само още веднъж да уточня, за тези без GPS относно черният път(далекопровода), които е на 3ч. и 30мин. приблизитено от х.Лескова. Трябва да се завие в ЛЯВО, пада се леко изкачване. След ~500 м., когато пътя започва да се спуска има отбивка в дясно (лятото може да е обрасла), но се вижда понеже е черен път отвеждащ на горе и малко по-късно преминаващ в тясна пътека. От там до подножието на вр.Мургаш всичко беше(и трябва да е) тик-так.

В подножието на в.Мургаш попаднах на кръстопът. В дясно маркирана пътека за х.Мургаш, която знаех и нямах желание да минавам отново. В ляво друга с пресни следи от моторетки и видимо много по използувана, с вид на подсичаща от север върха. Третият вариянт е маркировка на скалата точно срещу мен, водеща право нагоре към зле стръмното и гористо било, прикриващо снижаващото се слънце. Лошото на последният вариянт беше, че не се виждаше и бледа следа от пътека въпреки обозначението. Избрах си този в ляво - трябваше да се провери, тъй като останалите бяха повече от ясни.
Започна отлично, моторетките бяха разчистили и утъпкали пътеката - идеално за каране, но липсва маркировка. На около 150 м. видях остаряла табелка на едно дърво - добър знак. Надявах се за повторение този път с маркировка, за да убия чувството за грешна посока. Изминаха около 20 мин. и нищо, а пътя започна да се спуска много. Спрях да погледна GPS-а... льошо, спестил съм си този квадрант от картата. Какво друго освен обратно на разклона и там да го мисля сначале. Речено – сторено.
Сега като гледам картите си мисля, че може и да е било вярната посока, защото се вижда пътека подсичаща върха от тази страна. Все пак не се ли провери нищо не е сигурно.
Цялата дандания отне около 45 мин. кофти тръпка... вечерта наближаваше, а аз още не бях минал в.Мургаш.
Там на кръстопътя мазохизъма в мен проговори подпомогнат от ГПС-а, от който ясно се виждаше как средната пътека катери стръмно нагоре, въпреки липсата и. Еми това е от 3-те възможни се спрях на средният. На пръв поглед не се виждаше пътека, но при по-задълбочено оглеждане открих бегла диря сред тревите издаваща присъствието и. А тя беше супер стръмна... ама яко стръъъмна, зарита с шума и сухи клони.
Провиране между храсти и дървета в търсене на по-светли места за преминаване, серпентини... почивки на всеки 20 м... все такива ти неща. Шумата в комбинация с наклона правеха нещата още по-трудни от колкото си бяха. След около 30 мин. пуфтене, на места по клоните се появиха забити късчета вестник(“Отечествен Фронт” :lol: ) + тук-там жълто-червена маркировка. Но това нямаше никакво значение, пътя си липсваше и с колелото не бе лесно да се провирам следвайки знаците. Посоката бе повече от ясна – само нагоре! То ясна ама в гората взе да се смрачава, а аз си нямах и идея колко остава до края на този гърч.
Като всяко зло и това свърши с хубав край след незабравимите 1ч. и 30 мин. Вариянт “средният” не се препоръчва с колело в тази посока!

Излезнах източно от метереологичната станция, на около 500 м. под нея. Целият мокър от потенето. Облякох ветровката, че вятъра и скриващото слънце караха косата ми да расте навътре и точно в 20:20 ч тръгнах да спускам по пътя към Витиня. Разполагах с около 20 мин. преди да вкл. на светлини. Мислех за 30 мин. да се докопам до там и да не пускам крушките, но когато стигнах при отбивката влизаща в гората разбрах, че вероятно съм пропуснал прекият път или съм останал в заблуда за него. Както и да е предстоеше ми каране по горска пътека, а това не бива да се пропуска. Под дърветата обаче си беше прилично тъмно. Пътечката си я биваше толкова много, че не исках да спирам за челника. Карах изнесен зад седалката направляван от силуетите и оставях колелото да гази наред. До момента, когато се разделихме с него при една “човка”. ОК, време беше да проверя дали съм заредил батериите. Пуснах крушките и едва сега засякох следи от друго колело преди мен, вероятно Папито.
По надолу се появи коларски път и ме свали до Витиня.
От върха до прохода измерих 25 км, при тези условия отнеха 1ч 20мин.
В 21:45 ч звъннах да докладвам в СЗ, че съм жив още и тръгнах да търся туристическата спалня. Нямах си на идея къде се намира, дали ще има някой там по това време, а папане? Определено трябваше да се изкъпя и опера тази вечер.
Попаднах на някакъв обект с охрана на входа. Изненаданият чичи ми показа вярната посока – падаше се зад неговата барака.
Заслона, тип голямо бунгало се стопанисва от леля ви Стефка, жена на възраст с хоби домашно сладко от горски плодове – не се интересуваше от къде идвам, а дали имало узрели малини. Извадил съм късмет отново – след малко си лягала и който дошъл –дошъл! Ако някой очаква вечеря или закуска трябва да се обади предварително, освен ако първият му братовчед не е Sir. Късметов. Положението в заслона си е Heavy Metal - само за фенове. Взех си банята и се хванах да сготвя вкусен ориз по испански - жената ми даде газов котлон за целта. Мерси, лельо Стефче! Ядох и заспах малко след полунощ.

Равносметката за днес: навъртяни ~ 80 км --> 10ч, избутани не се чете.
... ако не се спирза дълги маси и седянки спокойно може да се стигне до х.Чавдар. Хау!

GPS Трак --> http://www.gpsies.com/map.do?fileId=iosuebvociqqhcux
cholla
 
Мнения: 391
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 01, 2004 7:08 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот cholla » Вто Дек 21, 2010 9:01 am

Eдна корекция за ден 2-ри в следният абзац:
Следваше т.нар. Циганска поляна. Нека само още веднъж да уточня, за тези без GPS относно черният път(газопровода), които е на 3ч. и 30мин. приблизитено от х.Лескова. Трябва да се завие в ЛЯВО, пада се леко изкачване. След ~500 м., когато пътя започва да се спуска има отбивка в дясно (лятото може да е обрасла), но се вижда понеже е черен път отвеждащ на горе и малко по-късно преминаващ в тясна пътека. От там до подножието на вр.Мургаш всичко беше(и трябва да е) тик-так.



16.08.2010

Спах стабилно до 6:30 часа, после докато събера прането и хапна малко мюсли часовника закова на 7 ч. Трябваше да тръгвам, че изоставах от предварителният график. От Витиня до Ботевградски имах 2 вариянта: покрай оградата през гората или по асфалта към Д.Камарци и от там нагоре. Не исках денят да започне с 1 час бутанка, а и още имах спомени от предната вечер затова реших да е първото. Оказа се горе-долу същото като време, е малко по-кратко! От тур. спалня до Паметника на Руските войни за 50 мин. Ботевградски проход не се гордее с натоварен трафик, което прави качването по-приятно. Горе попаднах на незастрашените госки обитатели - Балканско цинги. Имаха построен лагер, в който бяха само женски индивиди, другите отишли на дървобер. Няма как да ги объркам, отличават се с огромното си любопитство и любов към музиката. Обмених с тях по някой др. лаф от благоприличие и продължих на изток по пътя, заобикалящ от дясно паметника със спускане на изток. Там малко след ниското, маркировката започва да сече по пряка линия изкачващият се със серпентини коларски път. Аз избутах първата и бързо стигнах до извода, че с колело няма по-хубаво от това да си връткаш по широкоро нагоре. Наближих района с Руските окопи останали от войната и реших да потърся пътеката там. Доста е обрасла с дерящи храсти и ниски дървета. Може да се мине, но ако е без колело понеже това е най-прекият път за х.Чавдар. Позабавих се тук, но няма как още от преди си останаха невидяни и трябваше да проверя. С колелото определено си остава най-доброто ако се продължи по пътя, а той започва няколко километра след това да се спуска южно към с.Стъргел.
Внимателната тук! Минава се покрай разклонение с разбита чешма за поене на животни от дясно и в ляво леко тревясъл коларски път(и двете ако се шмули здраво се пропускат лесно, стигне ли се десен обратен завой - обратно нагоре преди да е късно). Пътя, от който се идва продължава право надолу, но трябва да се завие в ляво на борд. Един приятен, сенчест и леко каменист път, изкачващ постепенно към Етрополски пр. Има диви сливи на места и чешма в горната си част. Напълних всичко с вода, мислех да хвана пътеката към в.Баба и да пропусна х.Чавдар. Отново имаше следи от колело – някой с гуми Maxxis HighRoller 2.35 :look:
При разклона с Етрополски пр. бях около обяд, не спрях и за миг... спуснах се по пътя в търсене на пряката пътека.
Намерих я, остава в ляво от коларският път, но не ми хареса състоянието и – имаше забравен от туриста вид, затова и спуснах по пътя към хижата. Можех поне да обядвам и се подсиля с някой шекер, уви заключена... Само един лаещ пес, чийто собственик вероятно имаше друга важна работа. Починах за кратко и забутах по баира разочарован – 2 пъти съм бил тук и хижата все заключена.
Сянката ми се криеше в краката, от пътя се вдигаше горещ въздух беше толкова задушно, че дори мухите не летяха. Гърлото ми стана като посипано със стърготини. След 1ч.и 30 мин. прилично бутане достигнах върха и можех да се качвам за каране. Предстоеше спускането към х.Мургана по черният път от вр.Баба т.е. поне още час и половина, забързах се – бях много огладнял. И ето, че от много бързане още на първото спускане усетих как едър камък отскочи в задното колело... звук от метален трясък и скъсана спица. Спрях да броя. Само една, но както пише из книгите - въпрос на време и другите да последват примера и. Лошо така, момко... още си в началото, чакат те толкова много спускания, а ти осакатен. Поне снимах станцията на върха.
Изображение

Както и да е, ако се влоши ще слизам в някой град. Носенето на резервни го отписах понеже без ключ за венци няма много смисъл.
До х.Мургана е само каране по същият черен път като в по-голямата си част наклона беше в моя полза, благодарение на което към 14.30 ч бях пред хижата. Реших да се отбия поради 2 причини: 1-во. Да видя как изглежда сега- пазех само добри спомени от тук и 2-ро - 100% бях сигурен, че ще има ядене.
Времето тихо и горещо. Като спрях отпред не се виждаше и следа от присъствие на хора… за кратко си помислих как ми се размина отново с обяда, но след малко отвътре се появи човек и ме здрависа - хижарина. Покани ме вътре и веднага започна с разпита: От къде идвам? Гладен ли съм? От колко време карам? и т.п. Нямаше нищо сготвено в момента и предложи да изчакам докато се опекат кебапчета. Не мислех да бързам в такъв момент. Седнахме на масата да побъбрим, една голяма салата със студена ракия, бира и мезета ни правеха компания докато жена му печеше в кухнята. Истински хижар от тези ‘дето само старите туристи знаят. Познаваше района от Витиня до Кърнаре идеално и направих малка справка с него за пътя, положението с хижите ако реша да преспа някъде, маркировки и др. Питах го дали не се е отбил някой с колело това лято, нали имаше 4-ма преди мен. Хора, много сте пропуснали... друг хижар не срещнах никъде по пътя като него. След половин час на масата се появиха 4-ри големи кебапчета и огромна салата – ох на батко!
- “Стой тук си почини тази вечер пък утре сутринта по хладното от рано ще тръгнеш” - подмяташе изкушителни предложения човека, на които отстоях с огромно усилие. В края, след всичко не искаше да взима и пари за обяда:
- – “Бегай от тука ве, ти си от нашите не ти искам парите”
Разбира се платих си, колкото и да се противеше. Нещата обаче не опираха изобщо до пари – уважението и разбирането, добрината характерна за старите хижари, ей тези неща сгряват душата на туриста. А'ве голям човек да знаете... лошо не запомних името му, но пък няма да го забравя никога! Преди да тръгна ми показа с бинокъла местоположението на х. Паскал, тъй като мислех евентулано да нощувам там предвид огромното закъснение дето натрупах тук. Пожелахме си много здраве и кой откъдето.
Предстоеше “Кашанското мъчило”, Светльо се бе изказал отчаващо страховито в разказа си, нямах търпение да проверя лично.
След 30 минутно спускане от хижата се озовах на Кашански пр. От тук по съвет на хижаря продължих по черният път в ляво от трафопоста без да се придържам по коловата маркировка, която катери право нагоре по стръмният склон на вр Капалу. Така успях да спетя тежко бутане със едно заобикаляне от север отвеждащо ме на билото, малко в страни и северо-западно от пътеката. По билото има черен път и може да се кара донякъде (вр.Курдуна) След него има възможност да се подсичат върховете като се движи основно по хоризонтала вместо да се следва зимната маркировка.
Изображение

в.Свищиплаз
Изображение

Карах на местата където позволяваше, а останалото си бутах понеже пътеката е тясна и вкопана, но никакво носене! Аз много мразим да носим. Все съм се чудил на снимките из нета - момци нарамили по едно колело на гръб и мачкат нагоре?! В моят случай с раница и допълнителен багаж ще е висша форма само-мазо. Бутането с изправено пред мен колело, само на задна гума е Х-пъти по-лесно и много удобно.

Изображение

След връх Миале подминах още два по-малки и стигнах до отбивката за х.Паскал. Спрях за оглед и размисъл. Пред мен изправен вр. Косица в цялата си мощ. Часа беше около 19.00 , справка с картата да видя какви са опциите до краят на деня и къде евентуално мога да нощувам. Нямаше много такива. Ако продължа напред х.Планински извори е на около 1ч още, но тя не съжествуваше отдавна за мен. Дори и да спра на чешмата “Петте чучура” нито ще мога да си запаля огън, нито пък ще спя спокойно - пълно е с нахални коне. Малко преди Планинските има друга хижа Момина поляна нямах обаче сигурна информация, че ще намеря някой там и затова реших: слизам на х.Паскал, както говорихме по-рано с хижаря от Мургана, въпреки че бе на ниско и губех ~ 500 м. денивелация. След всичкото потене днес се бях вмирисал здравата, имах нужда от баня и чисти дрехи, а и исках да видя кой живее там.

Изображение

След 10 мин. шеметно спускане, право надолу по стръмният склон, спрях пред входа на хижата. Посрещнаха ме двама младежи качили се да помогнат със събирането на дърва. Точно сядаха на масата под върбата, а до нея чешма със студена вода мокреща 2 стъклени бутилки. Радо и приятеля му бяха готини типове... поканиха ме на масата, а аз не съм от срамежливите. Завъртя се готин лаф, чак до полунощ. Кой, къде, как.... а надраве!
В хижата имаше и огромна група с туристи канещи се да ходят към х.Ехо на сутринта - едвам се вредих с банята. Отново с мирис на сапун и прани дрехи. Лошо се получи, че и тази вечер си легнах последен въпреки предварителният план за по-ранно лягане. Спах отвън с чувала, на завед в лятната механа пред хижата. Небето беше облачно с южен вятър. От разговора с баща ми разбрах, че за следващият ден може да вали с гръмотевици по планините. Дъжд-мъжд каквото такова, поне няма да съм в пот.

Равносметката за деня: От Витиня до Кашана ако се кара само по пътя има минимални шансове за загубване. Дървестните цинги имат кучета – не е страшно ако риташ силно. Водата е хубаво да е в повече. Нощувка на х.Св.Плаз или х.Паскал е нож с две остриета.

GPS Трак --> http://www.gpsies.com/map.do?fileId=cndmvqjfhwgoyoho
cholla
 
Мнения: 391
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 01, 2004 7:08 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот cholla » Сря Дек 22, 2010 4:49 pm

17.08.2010

От вятъра се събуждах често и на сутринта се поуспах. Закусих от мюслито, което бях накиснал предварително, събрах прането и в 7:00 ч бях готов за бутане. Групата туристи също имаха готовност за потегляне, поне до горе ще имам компания. Взех си довиждане с Радо и приятеля му и всеки по своя път. Моят започна с дъъълго бутане обратно към билото, излизащ на вр.Косица с приблизително 60 - 70 мин. сутрешна зарядка. Пътеката е право нагоре, никакви серпентини с колова маркировка.
На Вашето внимание!
Всички сме чували и чели за различни техники на каране при спускане или изкачвания, но рядко се случва да стане на въпрос за бутане. Сега е момента точно за това тъй като има доста от него в КЕ, а и аз не съм от носачите. В случая при това стръмно изкачване най-доброто бе следното:
Стои се в страни от колелото с двете ръце на ръкохватките, тялото е максимално близо до кормилото(почти или контакт). От това положение се избутват ръцете нагоре до пълно разгъване като в края се натискат спирачките, за да остане возилото на място. Придържайки го пристъпвам напред максимално близо до кормилото. Получава се като подпиране (издърпване) за колелото, все едно ми играе ролята на щеки или въже. Тази техника я прилагам винаги за много стръмни изкачвания. Така поддържам скорост съизмерима с катерене на пешеходец с голяма раница и същевременно никаква умора.
Когато наклона е по-малък или има слизане по кофти пътечка непозволяваща нормално минаване, хоризонтална вкопана и т.н. перфектният вариянт е с изправено на задна гума пред мен колело. За слизанията си помагам със спирачката, а понякога го използвам като допълнителна опора. Готиното тук е, че никога не си удрям краката в педалите и скоростта на бутане отново е както при ходене. За всички останали случаи си буткам по стандарта – разходка в парка с гаджето.


В 8 ч.и 15 мин. бях отново на билото. Не усещах и грам умора, пих малко вода и можех да тръгвам. Изненадaх се от факта, че никой от групата с туристи не успя да ме изпревари. Вероятно много ми се е бутало тази сутрин. По билото има прокаран път в посока вр. Паскал, леко каменист но се кара идеално. Същевременно облаците се разкъсаха и слънцето на момента се усмихна грубо, добре че денивелациите са малки, и подухваше лек ветрец.
Изображение
това трябва да е в.Косица

Изображение

Почти неусетно за 1ч. 10мин. и едно скоростно слизане - “свободно мислене” от вр.Орловец, бях при бившата х.Планиски извори. Както и предполагах картината беше отчайваща. Едно райско място за чистокръвният старопланински кон. Подминах без да спирам - отвратително е! Отбих се при феномена в района за водопой и лека закуска - “5-те чучура”. Водата е невероятно вкусна, пих като за последно. Не успях да си хапна като хората обаче, от всичкото кон и говеда из местността се е напълнило с малките и досадни мушици, радващи ми се до полуда. Разбира се за кратко само, избягах към вр.Баба по най-бързият начин. Гадовете ме изпратиха до горе, където се уплашиха от вятъра и решиха да се върнат по родните места.
Изображение
Благодарение на него отново бях свободен и сам, но от друга страна той носеше със себе си бели облаци и леко по-леко ги струпваше около виждащият се в далечината вр.Вежен. Колкото повече трупаше, толкова по-черни ставаха. Това изобщо не ми хареса - все още не бе минало пладне, а аз имах вр.Булуваня, вр.Братаница и едно Старопланиско конче за преминаване преди да съм настъпал първенеца в квартала вр.Вежен - все без опция за скриване ако загърми. Разбързах се, трябваше да съм там не по-късно от обяд (разбирай повече каране-бутане, по-малко стоп да видя ей онова отсреща), в противен случай ще ме гърми яката по голото било.
До Вежен не е лесно с колелото, но пък и не е чак толкова трудно както Светльо беше писал. Има си подсичания и едно по-сериозно бутане след седловината Хайдушки камъни. За сметка на това пък всички спускания са караеми и ааааа.
Изображение
При седловината "Попови гробове"

Изображение
поглед назад

Изображение
на изток

Изображение
в.Булуваня със седлото"Хайдушки камъни"

Изображение

Повечко време ми отне Старопланинското конче. При него има каранка до първите скали, след тях пътеката продължава през тях по ръба му, а аз избрах подсичане от север по конските просеки и така избегнах алпийската му част. Кончетата обаче не направили една прилична пътека ами точно обратното – постоянно се прехвърлях от една на друга, като гледах да поддържам посоката по хоризонтала и това ме забави малко.

Изображение
"Кончето" - преминато

Водата по пътя си е кът. След “5те чучура” другата чешма е малко преди Вежен на 20 мин. в ляво по склона – в ясно време се вижда добре. Срещите с цинги също са възможни – боровинковият тип.
С всички почивки от х.Планински извори до в.Вежен стигнах за 4 ч. и 30мин. Върха се криеше в облаци носени от северният вятър - типична картинка за високите била.
Имах чувството, че всеки момент ще заплющи пороя. Чуваха се гърмежи отвсякъде. Свалих седалката и отпраших към долното царство.
Изображение
Изображение
Изображение
х.Ехо едвам забелижима в далечината при скалите
Изображение
Zoom
Карането до х.Ехо си заслужава да се изпита - 1ч и 30 мин с ~ 35% бутане. Беше късен следобед(16.15 ч) и реших да обядвам. Менюто в сряда е супа от тиквички с десерт вафла Боровец. Хижата беше празна и приятно тиха.
Да съм се бавил половин час, не повече и като излезнах да продължавам към х.Козя стена, отвън идваше краят на света – тъмно с дъжд в близкият хоризонт и в.Вежен, гръмотевици с голям заряд в кратки интервали и онова затишие преди буря. Прецених, че мога и да успея до хижата преди светлинното шоу. Все пак през последните 3 ч. постоянно бягах от бурята, разстоянието е кратко, а и познавам пътеката доста добре. Дори и да ме застигне, по пътя има места и можех да се скрия от гръмотевиците. Летните бури са мощни и кратки ще изкарам 1 ч. сврян някъде.
Изображение
към х.Козя Стена
Затова и не послушах един от компанията на хижарката ами сложих каската и отпуснах надолу... В началото е игрива, горска пътечка с много газ до достигането на поляната с папрат ”джунглата”. Толкова много туристи преминали от тук и нито те, нито пък хижарите си бяха направили труда да поразчистят пътеката. Кофти е да минеш през нея когато си с летни дрехи – сърби и под ноктите. Както и да е... продължих нататък, но карането намаля внушително за сметка на... бутането. На сред “джунглата” росна за кратко, колкото да намокри тревата и направи камъните хлъзгави. Гърмежите обаче не спираха да се чуват все по-близко и по-близко зад мен. Ако завали повторно определно ще е продължително. Излишно е да споменавам, че бързах бързо. Малко след вр.Ушите засякох групичка от 5 туриста. Идваха от х.Левски и бяха с доста уморен вид. С тях се движеше и Любо от последният сезон на Survivor. Всички бързахме много, обменихме по 2-3 думи само и газ, че почва да вали.
Изображение
Джурасик парк
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение

Бях до м.Трионите, когато заваля сериозната. Нямаше смисъл да слагам дъждобран, бях толкова мокър от потенето, а си беше и доста ободрявящо. Продължих с надеждата, че ще се докопам до хижата преди зарята.
Мълниите падаха наоколо много близо, с трясъци все едно съм на първи ред от концерта на АС/DC.
Оставаха не повече от 50-100 м. , когато стана супер напечено - точно до последната скала преди хижата. Близостта на падналата мълния ме накара моментално да зарежа колелото на разстояние и да се прикрия под скалата с лек наклон в моя полза. Дъжда се усили и обърна в градушка, мълниите се сипеха с пълната си мощ наоколо, а James Hetfield пееше Seek&Destroy . Мястото беше сигурно, спокойно можех да откарам тук до края. Единственно кофти си беше, че въпреки малкото слънце днес бях успял да изгоря и ударите по ръцете ми от рикоширали ледени топчета, ме караха да подскачам всякаш бяха от гореща лава.
След 30 мин. позатихна малко и се забързах към хижата преди да е повторило с начале. Там заварих нов хижар, едва на 3 месеца и вероятно най-младият за момента. Оказа се наборче, родом от Варна и в допълнение - бивш мтб карач, участник в паралелните вселени. Супер, оставам тук въпреки че е още рано за днес, компанията си я бива и ще спретнем лафа с младежа. Беше 18.45ч. време бол. Влезнах да си взема душ и докато се приведа в приличен вид, той ми вика:
- “Нали нямаш нищо против да си легна по-рано, че приятелката ми е дошла да ме види...”
Какво да правиш такъв ми бил късмета... разбирам го напълно.
Забавих го още малко, колкото да ми приготви една салата и да покаже в коя стая ще спя. От там слезнах в кухнята да си сготвя ориза, че вече ритах за манджа. Повече не го видях.
Въпреки скъпата нощувка, хижата беше без ток с условия за вечеря в романтична обстановка на свещи и челник. Може и това да е една от основните причини в последно време туристите да я подминават, знам ли?! Хапнах прилично, отдъхнах малко и точно бях решил да се приспивам, когато през отворената врата влезна непознат младеж, целият мокър.
-Ти пък от къде се взе?
- А добър вечер!
Беше местен от южните села, качил се да нагледа стадата си с коне. Ето от къде се е взел мотора отвън... Добре че се появи преди да съм легнал, побъбрихме си с него и отново окъснях. Научих доста информация за стадата от първа ръка, каза ми и за няколко стари пътеки в района – бе дошъл с мотора си до тук, а до х.Козя стена по класическата пътека е трудно за сам човек, да не казвам невъзможно.
Друго интерено за днес беше, че намерих кърлеж забит м/у пръстите на десният крак. По кое време се е настанил там още не знам, но беше се забил и умрял. Сигурно съм ферментирал в токсичен от многото пот... Все пак почистих мястото добре, защото много го шубе от тези гадинки момчето. Едно е ясно - никакви сандали от днес!

GPS Track --> Тук
cholla
 
Мнения: 391
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 01, 2004 7:08 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот nicky bike » Сря Дек 22, 2010 10:38 pm

Браво Иване, браво Чолаков. Пиши по бързо да изпревариш Райко. :D :beer:
Умния човек не говори много, а действа, простия ... само пише, когато няма какво друго да направи!
Аватар
nicky bike
 
Мнения: 959
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 20, 2006 8:49 pm
Местоположение: Bulgaria Габрово

Re: Ком - Емине

Мнениеот cholla » Чет Дек 23, 2010 5:51 am

18.08.2010

Рано пиле, рано пее! Събудих се преди изгрева, един път и аз като хората. Събрах всичко по бързата процедура и слезнах в столовата. Очаквах младежа с конете да е буден, така говореше снощи, уви никой. Нямах и закуска приготвена, затова директно на колелцето и въртом марш към з. Орлово гнездо. Подминаваше 6:30 ч. когато бях обратно на пътеката, а тя една тесничка, с калчица, криволичеща от юг на стръмният склон – чудесно! Доста се увлякох в карането и пропуснах пряката, отделяща се северно покрай в.Кучето след седловината Ветровити преслап.
Изображение
в подножието на в.Бабин връх

Оказах се на по-дългата, описващата южна дъга около в.Бабин. Не е проблем и без това не бързах. В далечината в.Ботев и компания си взимаха сутрешният дъжд потънали в черни обаци. Лошото на тази обиколната пътека е, че е добре обрасла с клек и боровинки. В допълнение стадата коне са си оформили множество техни пътечки, които лесно подвеждаха и на няколко пъти катерих по билото, за да се върна на вярната. Идеята е да се поддържа хоризонтала без значение по коя от всичките се движим, то и маркировката тук е разредена до изчезваща. Цялата операция отне 30 мин. и отново бях на главната пътека при седловината Червена локва, в резултат средната скорост на придвижване се покачи. Пълен оборот, следва тесен и дълбок коловоз, половин оборот, ляво – дясно ух на батко, капех от наслада. За кратко се качих на последният връх преди спускането към пр.Троянски.
Изображение
Спирам за снимка и усетих, че съм с подпухнали очи. Я да изкарам огледалото да не само така да си мисля. Оказва се истина, която ме хвърли в трета глуха. Не ми хареса тази работа, ще изглежам като Майк Тайсън след срещата си с Холифийлд на снимките. Дали не е причината в кърлежа от предната вечер? Всичко което знаех за ламската болест е температура и отпадналост, а аз бях в перфектна форма. Остава да е от недоспиване... продължих с едно на ум.
До прохода от хижата отне 1ч и 30мин. Горската охрана с Нивата се изненада от появата ми и още повече като видя, че продължавам за х.Дерменка - вероятно е нов.
По това време се бях събудил напълно т.е. къде е закуската? Трябваше да бъде на з.Орлово гнездо, където мислех да нощувам снощи. В заслона имаше само “нищо” и вафли, а аз не го обичам това. Чорбаджията, въпреки групата от 8 чешки туриста нямаше какво да предложи. Не е голям проблем все пак Дерменка е на по-малко от час. Вътре в заслона е много уютно и определено е трябвало да нощувам тук. Гледката към южна България е страхотна, на изток също - целият масив с облаци застъргващи във върховете и мъгла издигаща се от северните им склонове. Тук там слънчеви лъчи се опитваха да пробият. Бях сигурен, че до няколко часа времето ще се завърти на 180 в слъчево и горещо.
Помолих човека да прегледа гърба ми за кърлеж преди да съм тръгнал – нямаше никой.
По пътя за Дерменка се засякох с представители от вида овчарско куче. Три песа пасящи стадо говеда. Едното от тях много ми се зарадва, че се наложи да го сритам за добре дошъл. Нататък имаше още подобни сцени, важното е да риташ яко и псуваш здраво. Зад мен се движеха чешките туристи, замислих се как ли ще се оправят, стадото беше точно на пътеката. По-късно на хижата се засякох с тях и ми споделиха, че използвали камъни и щеките си. Като няма дивеч поне кучета злобари, за да не е скучно. Ами ако има деца?
В 9:30 ч. бях на х.Дерменка и седнах да закуся стабилно с 3 агнешки чорби. Заведението разполагаше с разнообразно меню и интернет. Справката с чичо Гугъл напълно разби вероятноста за натравяне от охапването – ще трябва да се спи повечко само. Времето се нуждаеше от още малко, за да стане слънчев летен ден. Поръчах си чай и седнах пред хижата да се накефя на гледкта. Чехите бяха дошли и се канеха да опъват палатките отпред... само толкова за днес, вие ме изненадохте! Ще обикалят из резерват “Стенето” . Побъбрихме си още малко и аз реших да напускам.
От хижата започва пътека на юг, водеща към близката гора. След около 30 мин слънцето изгря и взе да става кофти, земята съхнеше и всичките изпарения в комбинация с баира който бях захапал, правеха карането гърчаво. Седалката и тя нещо почна да се обажда под задника ми, значи е време за половин кило боровинки.
Изображение
х.Дерменка далеко зад мен
Изображение
До х.Добрила е не повече от 2 ч ако не се спира като мен. Основно се движи по коларски път като пътека има само в началото през гората и при подсичането на в.Гердектепе от юг. По обяд пристигнах. Много време измина от последното ми идване тук и веднага отбелязох положителните промени. Имаше нещо като веранда с маси отпред, бунгалата работеха и хотела недовършен, разбира се. Пълно с хора, насядали по масите на припек. Предположих, че всички са забавили тръгването си заради дъжда, но те се оказах от “меките” туристи – влека и на масата. Паркирах се отпред и нахлух в столовата без покана. Планувах сериозно ядене с повечко почивка, че предстоеше грубата част.
- Какво имате за обяд?
- Всичко от менюто над теб!
Ха изненада, че то голямо колкото в кръчме.
- Абсолютно всичко ли ?! – попитах пак, уж че не съм чул добре.
- Пише ли го там можеш да го ядеш днес.
- Чудесно... един омлет със сирене, един миш-маш, шопска салатка, 3 кюфтета с 5 филийки хляб и 1 бира.
Уредих се със свободна маса отвън на шарена сянка и се започна. Докато поръчвах вътре седеше младеж и довършваше с бобеца си. По-късно дойде и седна да ми прави компания. Беше от Варна, тръгнал сам сутринта на стоп и мислеше за довечера да нощува на з.Ботев. Щях да си имам компания по високото. Предложих му да не губи време покрай мен, че не се знае до вечерта може пак да завали. Обяда обаче му подействал и докато си лафехме под сянката реши, че остава тук. Взех и аз да се замислям за същото, минаваше 13.00 ч., храната хубава, биричката отпуска леко по-леко – защо да не си дам почивка на подпухналите оченца. Реших, че по-добре ще е да се възползвам от хубавото време днес и да премина през високата част сега, не се знае утре какво ще духне. Балкан е все пак.

В 13.30 ч се отправих нагоре. Бутах равномерно и спокойно по стръмното веднага след хижата. С всеки метър се откриваха все по-обширни и красиви гледки. Въздуха бе чист и се отваряше дълбок хоризонт, едновременно с него и тишината ставаше по-дълбока. Чуваха се само хлопките на стадата с овце в далечината. Това е ... най-накрая след всичкото каране бях в любима ми част от Ст.Планина, тук всичко е много красиво.
Изображение
Изображение
в.Левски
Изображение
На в.Левски бях след 1ч. яко бутане на пълен корем. На изток в далечината първенеца на Балкана скрит в бели облъци, а пред него малките му братя Жълтешов, Костенурков, Кръстев и най-известният Купенов. Поседях за 10-на минути да се накефя на всичкото прелест. Нямаше грам вятър и тишината се носеше навсякъде. На запад ясно се виждаше в.Вежен с облъчна шапка. Заслужава си да се преспи тук, но това ще е някой др. път сега трябва да продължавам. Скоростно спускане към в.Малка Амбарица, от там под северните крила на в.Безимен и в.М.Купен, до подножието на в. Купена. До тук само страхотно каране, време беше за големият... зор.
Изображение
Изображение
Бутането до върха ме затрудни само в последните си 10 м. , преди излизането най-горе. Пътеката е вдълбана в скалата, образуваща подобие на тесен улей. Липсата на грапавини по нея караха колелото постоянно да се свлича отгоре ми. Търсех подходящ ръб да заклещя някак си педала за момент, колкото да успея да се пристъпя стъпка нагоре и да издърпам от там колелото. Наложи се да си сваля раницата и кача поотделно първо колелото после нея, понеже в тясното много ми пречеше.
Изображение
Изображение

Най сетне бях горе – кеф! Почивка и наслада - задължително! Ако има някой да не е бил още тук да се поправи по най-бързият начин. Това е типичният връх рисуван от всяко дете . Там се чувстваш на истински връх, отвсякъде заобиколен с простор и тясно. Разписах се в книгата и се приготвих за слизането. Него съм го мислел още от първият път като стъпах тук, как ще е най-удобно с колелото? Честно казано изобщо не беше трудно, слизах на етапи като първо свалях раницата, в която бях сложил всичко тежко от багажа и после се връщах за колелото. Придържайки го в едната ръка над рамо, близо до тялото и с другата се отпускам по-малко на въжето, докато слизам на заден ход. Трябва много да се внимава при стъпване да не стане някое подхлъзване с последващите му реакции. Добре ще е ако някой реши да го прави от там и не е сигурен в себе си да вземе и върже колелото за по-сигурно, че ако го оттърве ще бъде грозно. Слизането отнема около 30 мин.
Изображение
Изображение
вижда ли се колелото?
Минавайки пеша от тук се бях заблудил мислейки си, че най-трудното е Купена. Оказа се, че има и по-трудно за колелото – Кръстците и Костенурката. На местата с лек наклон или по хорионтала, където няма огромни скали се бута изправено отпред. Подсичането им обаче не беше от най-готините неща днес. До Жълтец си е трудно като цяло. Разбира се неповторимите пейзажи компенсират мъките. Струва си всяка капка пот.
Изображение

В 18.30 ч се намирах в подножието на Жълтец и ми беше писнало от бутане, затова реших да си удължа малко пътя за сметка на карането. Минах по подсичащата го от юг пътека вместо да бутам по стръмният склон. По нея се кара навсякъде чак до върха. Следваше спускане към з.Ботев.
Изображение

Наближаваше 20:00ч когато пристигнах при него, скоро ще е тъмно. Мислех да отдъхна за кратко, да видя новият му интериор, след което да кача върха и там да посрещна изгрева. Естественно, не стана каквато я гласих. Вътре заварих голяма Калоферска агитка наобиколили дълга маса отрупана с храна, пиене и македонска музика. Стoловата изглеждаше уютна с дървената си облицовка и горящата печка – оставам тук. Преди да съм се разложил напълно отидох да търся покритие за телефона като в крайна сметка само си загубих времето, но пък останах неприятно изненадан от всичките крави наоколо. Всеки квадратен метър беше миниран, за спане на открито и дума да не става – освен ако не си с някой модерна тур. оградка.

В 21.00 ч. бях обратно при компанията и чаках да се стопли вода в банята. По принцип разполагат с голям бойлер, но нали днес имаше банкет - рожденният ден на Вальо, реставратора на “заслона”. Седнах на единственната празна маса, в страни от хората въпреки поканата - вонята от мен можеше да излекува всичките им синозити и алергии. Нека се окъпя пък да видите по колко изяждам. След душа като му заседнах и отиде тя до следващият ден.

:offtopic: Лични впечатления от заслона – страхотно направен, има условия задоволяващи и най-капризният турист, но само толкова. Идеята да се върне към живот е чудесна, в тази част на Балкана всеки се нуждае от подслон - не и от хижа обаче. Разбирам го Вальо... вложил много труд и средства, но да не оставиш 4 места поне, достъпни по-всяко време без пари за нуждаещите се е несправедливо. Отделно през зимата “заслона” се заключвал, че да не се руши от добри хора. Това е много по-лошо от колкото навремето, когато бе занемарен и достъпен. Самият Вальо е намерил убежище там спасило му живота. На х.Паскал дори и да няма хора през зимата има вариянт за нощувка, отделно тази есен Старозагорското тур. дружство реставрира(направи) заслон на в.Триглав достъпен по всяко време без пари.
Грозно ми е от такъв патриотизъм! В този ред на мисли за мен това си е чисто присвояване с цел собственна облага Sorry Вальо, но така ги видях нещата. Ако беше по-трезвен щях да ти го кажа директно още там. Факт е, че престоят в “заслона” бе от най-скъпите за целият преход заедно с х.Коза Стена.

GPS трак --> Тук
cholla
 
Мнения: 391
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 01, 2004 7:08 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот zappa » Чет Дек 23, 2010 11:32 am

Браво, Райко! Браво, cholla! Нямам търпение да дойдете на наша си територия, във Върбишка планина, че да ви видя как сте открили там несъществуващата маркировка. Стискам ви палци, карам с вас, макар да знам края на сериала.
Аватар
zappa
 
Мнения: 38
Рейтинг: 1435
Регистриран на: Сря Юли 09, 2008 2:24 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот cholla » Пет Дек 24, 2010 3:33 am

19.08.2010

Въпреки късното лягане успях да стана сравнително рано. В хижата имаше само един буден турист. Докато събирах багажа се появи старият хижар и успях да хапна преди тръгване. Имаше само бял бобец – повече от идеалка. Отвън паднала дебелата роса, колелото всякаш е валяло дъжд – типичната Ботевска сутрин. Прехвърлих повечко багаж в компресната чанта понеже за днес е предимно каране. Местата с многото бутане останаха в историята(дали? :eyebrow: ).
В 7:00 ч. бях по серпентината, падаше се сянка и стоеше хладно въпреки липсата на вятър. Тишината се нарушаваше единствено от дребните птици посрещащи утрото, усещането е всякъш планината още спи. За 50 мин. успях да се кача на върха, където спрях на припек пред метереологичната станция. Реших да звънна от тук на всички които очакваха, след като така и не упях да намеря телефонната кабина снощи. От разговора с баща ми разбрах, че трябва да се обадя непременно на един приятел от Гб( Никито байк), тъй като заедно с моята съпруга планували да ми устройват капан на Шипка. Аз нямах нужда от провизии и успях да ги откажа от идеята. Като допълнение, Николайчо преценил, че най-вероятно съм щял да бъда на Ботев снощи(почти 10ка) и предупредил деж. синоптик за мен. Качих се в станцията да му кажа, че всичко е нормално и продължавам нататък. Всичко това ме забави с около час и едва към 9 ч. тръгнах да се спускам по старите пътеки водещи към х.Тъжа.
Изображение
Изображение
към з.Маринка

На з.Маринка спрях да огледам положението. Ами, трагично е! Лично съм намирал подслон тук през зимата и знам колко е важен, а сега не може да се разчита на подобен. Пих от водата, намираща се на 100 м. северно от тук и продължих по пътя заобикалящ в.Параджика. От там има малко бутане по ръба на в.Юрушка грамада, но след всичкото събрало се за последните 2-3 дни това беше като разходка в парка. За първи път от толкова много минавания тук, така леко и бързо. На върха се колебаех дали да спирам на х.Тъжа или да я подминавам по пряката пътека на в.Русалийте. Реших да се отбия. Снощи от компанията ми обадиха, че бившият хижар от х.Рай сега бил там и нямаше да е лошо да видя к'ви ги върши Чочо.
Изображение

Точно в 10ч и 10 мин. нацепих контрата пред муцуната на Тъжа – кучето, което винаги лае при вида ми. Голяма група туристи бяха напълнил масите отпред приготвяйки се за преход. Оказаха се градски, а и един познат имах сред тях. Тръгваха към х.Соколна... Чочо беше слезнал в селата, а на негово място някакъв кофти тип изпълняващ ролята – заместител. Гостоприемството му и новият вид на хижата ме задържаха < 3 мин. Налях си мако вода от външната чешма, че нагоре е кът и тръгнах преди Старозагорците. Гледах да не спирам много и да стигна по-скоро до х.Мазалат. Времето беше нестабилно и днес, отново се навъртаха облаци като на няколко пъти на качването към в.Триглав преваля слабо. Премина ли върха и Пеещите скали няма проблеми, да гърми колкото може.
Изображение
Изображение
Бау

На Пеещите ме впечатли колко много изровено имаше от дивите прасета спрямо преди 5 години. Подобна е и картинката около х.Тъжа. Разкопали са дори и пътеката, не че нещо, но трябва да се внимава за “човката”. Лятната пътека покрай в.Вълчата глава беше прясно разчистена от клека. Ако навремето тук бутахме сега карах безпроблемно. Това е единственното място, където срещнах обновена пътека от КЕ.
Хижа Мазалат е страхотно късче родна земя, място идеално за отдих или нощувка предлагащо страхотна гледка към масива Триглав и множество изходни маршрути. Но аз бях тук по обяд и за кратка почивка. Щях да хапна на следващата хижа - Партизанска песен, там винаги има хора и вкусни гозби. Преди да тръгна от Мазалат над Пеещите скали и района заваля, а при мен идваха само пръските, още една причина да побързам надоле. Пътя до там е предимно спускане и стигнах много бързо. Пътеката през гората благодарение на моторетките сега е по-широка от преди, съответно и минаването е по-бързо. Няма смисъл да се следи за маркировката - отпуснах колана и настъпах яко. Единственното отклонение е на около 2 км след Мазалат при дървената врата над пътя, на това място в дясно започва горска пътека подсичаща в.Бухала, останалото е мръсна газ. За 45 мин. пристигнах на хижата и заварих домакинята с няколко души на масата отвън, точно им поднасяше яденето.
Оказа се, че ме очакваше (отново Николайчо)
- “Ти ли си самотният колоездач от Ком?”
И да исках не можех да я излъжа, личеше си по външният ми вид.
Както казах тук винаги може да се разчита на вкусна храна, бири-мири, шекерчета и др. данданийки. Хората са дружелюбни и винаги посрещат с усмивка. Много ми се ядеше нещо различно от скара и задоволително погълнах порция картофена яхнийка + салатка за вдигане на КПД-то. Бирката я пропуснах, че и така ми се доспиваше. Побъбрихме малко и се приготвих за тръгване. Небето се заоблачи и тук, но нямаше вид да завали. Дори и да бе, бях вече в ниското и по-малко уязвим за мълниите, с места за криене на корем.
Продължих по асфалта за местността Узана. Точно преди да се излезе на широката поляна, има отбиващ се в ляво път с купища табели носещи имена на хижи( ~1 км). По него в краят на асфалта започва друг в дясно на борд, черен път свързващ Узана с Шипка. Пада се в страни от класическата маркировка, но е подходящ за колело. Кара се по цялото му протежение в рамките на 1 ч. до историческата местност Шипка. Като казах Шипка време е да видим какво има за десерт. Усеща се, че цивилизацията е близо - само преди ден избора на храна се свеждаше до с каквото разполага хижата, а сега глезотии. Реално от Узана до морето може да се закупи всичко необходимо, няма нужда от носене на излишни товари само храна за 1 ядене и вода.
Прохода бе затворен от южната си част за ремонт и трафика се отбиваше през Бузлуджа. Трябваше да споделям потрошеният път с колите, защото не ми се минаваше по пътеката в страни – дирника се обаждаше все по-натрапчиво. Да ви кажа голем кеф, че не съм шосейка, горките момци не им стига скучното въртене ами и шофьори идиоти с раздрънкани дъртаняни - 12-те км. до Бузлуджа ми се видяха като 50! След всичките дни сред дивото с нетърпение се завлякох до панорамният завой под паметника с чинията. Поглеждайки към него погледа ми остана в дясно... какво е това ?! Огромни ветрогенератори накацали по билото в посока в.Българка. Новоизграденият ветропарк никак не е зле, е леко разваля пейзажа... Спрях и при него да поогледам огромните съоръжения, строителните дейности продължаваха и се наложи да обяснявам на охраната, че не съм “Ал Кайда” пратеник. Дано тази атракция раздвижи малко планината в района, тук има много построени бази и места за обикаляне, а никакви хора.
Изображение

Пътя продължава към неработещата х. Бедеци и последващият я връх с еднозначното име. Подсякох по лятната пътека от запад известна с многото растящи малини - вкусни при това. От в.Бедек се отделя път на изток за х.Българка в основната си част е широк и добре поддържан с приличен наклон. От тук започва да се среща и допълнителна маркировка от бели лентички по клони и храсти, останала от моторетките. Скороста се вдигна рязко и започнах да викам от кеф надоле.
От Бузлуджа до х.Българка ми отне 1ч и 20 мин. Спрях да попитам хижаря дали знае колко път има от Кръстец до Пр. на Републиката, беше 18.30ч. за да знам как да си планирам нещата до краят на деня. Хижарина бе хванал дивото и заварих само един градски, запалил цигар отвън. Дошли за почивните дни с компания и докато другите се радваха на Виканата скала той си почиваше изморен от тежкият път от гарата до тук. Хижарина не се знае кога и дали ще се върне... На мен изобщо не ми се оставаше повече тук, зградата има окаян вид. Голямата и столова с качените по масите столове създаваше усешане като в град Припять 22 год. след аварията. Продължих по черният път към гара Кръстец, който в последните си 3-4 км. завършва с асфалтово покритие т.е. още 15 мин возене.
Нямаше 19.00 ч. когато спрях на перона, влака заминал лошо.
Всичкият път днес ми беше идеално познат, карал съм по него десетки пъти при всякакви условия, знаех и разстоянията във време м/у отделните точки. За сметка на това от тук нататък крачето ми не бе стъпвало, предстоеше новото от КЕ. Воден от подобни мисли се чудех дали да не остана за нощувка на гарата вместо из гората, където може и да не открия вода, когато погледа ми се спря в/у младеж седящ отсреща в една от стаите. Беше приблизително мой набор. Влезнах и го попитах знае ли нещо за пътя, колко време е до х.Химик, има ли вода и т.н. За мой късмет се оказа, че не е турист и си няма на идея какво става натам.
- Добре, а проблем ли ще бъде да остана и спя на някоя пейка отвън?
- Никакъв, ама по-добре влез вътре в чакалнята да не те хапят бълхите.
- ?!
Ей това исках да чуя, пича се оказа готин. Имах много време до вечеря и седнах отпред да огледам картата за утре. Приближаваше друг влак и от вътре се появи нач. смяната . Оказа се, че всичко на всичко в гарата бяха точно 3 –ма служители на смяна – началник, стрелочник и тех. отговорник в лицето на Станимир(набора). Останалите 2-ма всъщност бяха жени – да ме прощават, но трудно помня имена. Готини хора обаче всичките до един - позволиха ми да се окъпя в подновената баня. Падаха си и веселяци, очертава се поредната хубава вечер в готина компания. Стъмни се и седнахме да вечеряме - приготвили огромна салата и специално за случая отвориха от личните си запаси консерви с русенско варено, накупени за зимата в случай на тежка снежна буря - това много ме трогна. Аз от моя страна сготвих един пакет от ориза и за десерт локум, които купих от Шипка.
Вечерта мина неусетно в разговори и истории. Накрая ми предложиха да остана и спя на някое легло за по-удобно.
- “Наистина благодаря за предложението, но банята и вечерята са ми повече от достатъчни”.
Оставих ги да си наглеждат работата и отидох да пазя пейката отвън, че мина полунощ (00.45ч) Влезнах в чувала и поех към кибер пространството. Толкова много пъти съм бил на тази гара, но чак сега мога да се похваля - спах на пейката отвън, ей тази най в ляво.
Този ден ще го помня като емоционален за мен. Постоянно се носех в спомени извикани от всичко познато, от пътеките по които бях карал толкова много. Спомени създаващи смесено чувство – тъга по изминалото време и радост че отново съм тук!

GPS Трак -->http://www.gpsies.com/map.do?fileId=dbhtrpjuirsuvyer
cholla
 
Мнения: 391
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 01, 2004 7:08 pm

ПредишнаСледваща

Назад към Общ форум

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 18 госта