Искам да умра на сто години, с американския флаг на гърба и звездата на Тексас на шлема, след като съм се спуснал по алпийски склон с колелото си със скорост сто и двайсет километра в час. Искам да прекося финиша под аплодисментите на моята прекрасна жена и десетте ми деца, а после да се просна сред някоя от прочутите френски слънчогледови ниви и да угасна блажено - пълната противоположност на предречената ми преди време мъчителна ранна кончина.
Бавната смърт не е за мен. Нищо не правя бавно, дори не дишам бавно. Върша всичко на бързи обороти: ям бързо, спя бързо. Полудявам, когато жена ми Кристин кара колата ни, защото спира на всеки жълт светофар, а аз място не мога да си намеря от нетърпение на съседната седалка.
- Хайде - казвам й, - не карай като фуста.
- Ланс - отвръща ми тя, - ожени се за мъж!
Прекарал съм живота си на велосипед - от черните пътища на Остин, Тексас, до „Шан-з-Елизе" - и винаги съм си представял, че ако умра преждевременно, то ще е, понеже някой фермер със своя „Додж" 4 х 4 ще ме блъсне челно и ще ме бутне в канавката. Повярвайте ми, това е напълно възможно. Колоездачите водят отколешна война с типове в големи камиони. Блъскан съм от толкова много превозни средства толкова много пъти в толкова много държави, че вече съм им изгубил броя. Научил съм се сам да си вадя конците от шевовете: нужна ви е само нокторезачка и да търпите на болка. Ако видите тялото ми под спортния екип, ще разберете за какво говоря. И двете ми ръце са в белези, плъзнали като мраморни жилки, краката ми - които поддържам гладко об-ръснати - са обсипани с обезцветени резки. Може би затова камионите вечно се опитват да ми налетят - виждат изнежените ми прасци и решават, че за такъв женчо няма смисъл да натискат спирачката. Но колоездачите са принудени да се бръснат, защото когато дребният пясък проникне в кожата ти, се чисти по-лесно, ако нямаш косми.
В един момент въртиш педали по шосето, а в следва-щия - бум! - си проснат по лице в прахта. Блъсва те струя горещ въздух, устата ти се пълни с парлив вкус на бензи-нови пари, но единственото, което можеш да направиш, е да размахаш юмрук към отдалечаващите се стопове.
И с рака беше така. Все едно огромен камион ме избута от пътя - имам достатъчно белези, за да го докажа: назъ-бена рана на гръдния кош точно над сърцето, където ми вкараха венозен катетър; белег от операция при слабините заради отстранения тестис; и най-ценната придобивка - двата полумесеца на скалпа, все едно два пъти ме е ритнал кон - това са спомените ми от неврохирургията.
Когато бях на двайсет и пет, ми откриха рак на тести-сите и за малко не умрях. Даваха ми по-малко от четирийсет процента шанс да оцелея и, честно казано, някои от лекарите ми просто се опитваха да бъдат любезни, като правеха такива прогнози. За смъртта не може да се говори просто ей така, знам, нито за рака, нито за неврохирургията или за нещата от кръста надолу. Но аз не съм тук, за да водим приятни разговори. Искам да кажа истината. Сигурен съм, че бихте искали да чуете как Ланс Армстронг е станал „велик американец" и „вдъхновение за всички нас, как е спечелил „Тур дьо Франс" - 3685-километрово състезание, най-изтощителното спортно събитие на планетата. Искате да чуете разказ за вярата и за тайнството, за чудодейното ми завръщане и за това как съм се присъеди-нил към пантеона на титаните като Грег Лемънд и Мигел Индураин, записвайки името си редом с техните в книгата на рекордите. Искате да чуете за романтичното ми изкачване на Алпите, за героичното завладяване на Пиренеите и за това какво е усещането. Но „Тур дьо Франс" е най-малкото, което бих могъл да ви разкажа.
Някои неща не е лесно да бъдат написани, нито чути. Затова сега, в самото начало, ви моля да оставите настрана тази работа с героите и чудесата, защото аз не съм материал за книга. Това не е „Дисниленд", не е Холивуд. Ще ви дам пример: прочетох някъде как съм прелетял френските хълмове и планини. Но човек не прелита хълм. Той се бори с наклона бавно и болезнено и може би ако се труди достатъчно упорито, го изкачва преди останалите.
Същото е и с рака. Хубави, здрави хора се разболяват от рак и правят всичко необходимо и възможно, за да го победят, и въпреки това умират. Това е основното, което научаваш: хората умират. И след като го проумееш, останалото ти изглежда несъществено. Просто нищожно.
Не зная защо съм все още жив. Мога само да предпола-гам. Имам здрав организъм и професията ме е научила да се боря с неблагоприятни условия и големи препятствия. Харесва ми да тренирам здраво и да се състезавам с хъс. Това помогна, беше едно добро начало, но със сигурност не и определящият фактор. Не мога да се отърва от усещането, че оцеляването ми по-скоро се дължи на някакъв сляп късмет.
Когато бях на шестнайсет, ме поканиха да направя някои тестове в „Купър Клиникс", Далас - престижна научна лаборатория и люлка на революцията на аеробните упражнения. Там един доктор ми измери показателя за максимален въздушен обем, така наречения V02-mах, регистриращ максималното количество кислород, което можеш да поемеш и използваш, и каза, че стойностите ми са най-високите, получавани някога при това изследване. Освен това аз произвеждам по-малко млечна киселина от пове-чето хора. Млечната киселина е вещество, което тялото ви отделя, когато е уморено или наранено - това, което кара дробовете и краката да те болят.
С други думи, мога да понеса повече физически дискомфорт от другите хора, като в същото време се изморявам по-малко. Та предполагам, че това ми е помогнало да оцелея. Просто съм щастливец - роден съм със способност за дишане по-висока от средната. Въпреки всичко почти през цялото време живеех в едно замаяно, отчаяно състояние.
Болестта ми се развиваше бързо и с ясни симптоми, което ме накара да погледна на живота си с безпощадно око. Открих няколко срамни епизода: прояви на недостойно поведение, недовършени дела, слабост и съжаления. Трябваше да се запитам: „Ако ще живея, кой възнамерявам да бъда?” И установих, че имам да постигна още много като човек.
Няма да ви лъжа. Има двама Ланс Армстронг - единият отпреди болестта, другият - след нея. Любимият въпрос на всички е: „Как ви промени ракът?" По-важният въпрос е има ли нещо, което не успя да промени. Излязох от дома си на 2 октомври 1996 г. един човек и се върнах друг. Бях световноизвестен спортист с голяма къща на брега, ключове от „Порше" и солидно състояние в банката, което бях натрупал сам. Бях сред топколоездачите в света и кариерата ми се движеше по непрекъсната възходяща линия. Върнах се различен човек - буквално. В известен смисъл старото ми „аз" умря, за да ми бъде даден втори шанс. Дори тялото ми е различно, защото по време на химиотерапията изгубих цялата мускулна маса, която бях натрупал, и дори когато се оправих, тя не се възстанови напълно.
Истината е, че ракът е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Не зная защо се разболях, но болестта направи чудеса за мен и аз не бих я изличил или заменил. Защо да искам да заменя дори за ден най-важното и оформящо събитие в моя живот?
Хората умират. Тази истина е толкова обезкуражаваща, че на моменти дори не мога да я произнеса. Защо да продължаваме, ще кажете? Защо просто не спрем и не се проснем където сме? Но има и друга истина. Хората живеят, и то по най-забележителния начин. Докато бях болен, открих повече красота, триумф и истина във всеки един ден, отколкото бях видял на кое да е колоездачно състезание. Това бяха човешки моменти, не мигове на чу-до. Запознах се с един тип с оръфан пуловер, който се ока-за брилянтен хирург. Сприятелих се с изтормозена и пре-товарена с работа медицинска сестра, Латрис, която ме об-гради с грижи, които биха могли да са израз само на най-дълбока привързаност и симпатия.
Видях деца без вежди и мигли, с изгорена от химиотерапията коса, които се бореха със сърцето и куража на Индураин.
Все още не разбирам напълно.
Всичко, което мога да направя, е да ви разкажа какво се случи...
... даже и Ланс го потвърждава черно на бяло.
, колелото си 
.
