За едно- две кратки съвместни карания с Верката, се убедих, че "работата е дебела" и направих ъпгрейд на скоростната и спирачната система на "нейната" НТІ. За тест избрах един хубав маршрут в Средна гора- с.Караполци - връх Големата Икуна. Това са 60 - 70 км, първата половина качване по асфалт, връщането по черни пътчета, на пясъчна основа. Е, казх си, това каране или ще я откаже от ХС-то или...не

Сърбал веднъж попарата на зверска дехидратация по този маршрут, натъпках раницата с вода...и един сандвич. Времето беше с нас. Типичен прелестен пролетен ден за Средна гора.Изкачихме баира край ловното стопанство "Арамлиец" , свих по едно пътче покрай бившето стопанство на Вакарел, и извъднъж чух зад гърба си скърцане на дискове и нечовешки , смазяващи кръвта крясъци. Спрях и се обърнах стреснато. Верката както си седеше на седалката на колелото размахваше във въздуха крака и крещеше ужасяващо. Чак няколко секунди по-късно осъзнах, че тя се отбранява с тази тактика от налетелите я местни псета.Както и да е , адреналина я държа още няколко километра. Махаличките се нижеха покрай нас, облачетата ни пазеха сянка, зеленината галеше очите. Тридесетте километра изкачване в крайна сметка се отразиха на съпругата ми и когато спряхме на отклонението към върха разреших почивка. Имах едно "отскачане", до с. Белица, още 8 километра на изток, което реших да направя сам, докато тя възстановява. Дадох един час за контрола, дадох й и сандвича и я оставих. Пътя полетя край мен със 50 км/ч. Това малко ме притесни , като си мислех,че трябва и да го кача обратно. Свърших ангажимента който имах, отказах благоразумно да пия предложената бира, и я пъхнах в раницата. Понеже се бях позабавил, дадох всичко от себе си по нанагорнището. В момента в който се срещнахме, върху ни се изля прекрасен майски порой. Кархме в дъжда и се наслаждавахме на пролетта. Вече бях, поуморен и изгладнял, чувствах липсата на пауър. Знаех, че правя глупост но,реших да ударя бирката, все пак следваше предимно спускане. А, то си е едно готино. наклона е лек и приятен, на места по- голям и още по приятен. Пътя се раздвоява и разтроява, суче и преплита като пияни змии. Настилката е мека, пясъчна, тоест спирачките са безполезни, защото веднага се губи контрол. Коловози има само на места, макар, че където ги има са по половин метър дълбоки. С две думи "следвай линията" и пей сърце. Това хубаво, ама докато катерих от Белица към отклонението бях претоварил дясното си коляно. В стремежа си да го пазя настъпих повече с левия крак и започнах да усещам последствията, под формата на леки крампи в бедрото. Внезапно и клепачите ми натежаха зловещо и започнах да заспивам докато карам.Проклетата бира, как ме хвана. Захвърлих байка край пътя и се проснах на тревата. Да затворя очи само за минутка. В просъницата "начинаещата" мина покрай "трупа ми" и спря да ме чака. Поглеждах с едно око към нея и напразно търсех воля да се изправя. По дяволите, а аз се чудих дали тя няма да има проблеми. С нечовешко усилие се изправих и свалих ниско седалката. Оставаха 3-4 км стръмно спускане да с.Голямя Раковица. Полуразтваряки клепачи полетях надолу, на "алах, алах" и дано не заспя. Нататък е проза...влетях в кръчмата. Сладолед, кафе, кола, шоколад и кюфтета. А, ето я и милата ми байкърка. Е оставаха още катерене по асфалт, но края вече се виждаше. какво са 12 километра когато си буден и по -голямата част от единия крак ти функционира. Първото истинско Кроскънтри свърши. Верка не говори за отказване. Нещо ми бъбре за Обиколката на Витоша...нека, аз отивам да спя.