от няколко години се занимавам с XC и чета форума, но пиша за пръв път. Причината да го направя сега е желанието ми да изкажа благодарност на родителите Расул( или Радул, извинявам се трудно помня имена), от с.Пожарево в близост до гр. Божурище. Наистина съм впечатлен и рядко ми се е случвало да попадна на толкова добри и човечни хора, които да помогнат с каквото могат на изпаднал в неприятна ситуация абсолютно непознат за тях човек.
Историята е следната: в неделя си бях сложил шосейните гуми(тъй като все още ми е прекалено снежно и кално в планината в момента) и карах по маршрут Суходол, Мало и Голямо Бучене, Дивотино, Перник, Бабица, Пожарево и Божурище. Времето беше облачно, но сухо до Перник- след това заваля дъжд, който се засили постепенно. Нямаше смисъл да се връщам, защото бях на средата на маршрута и продължих, но температурата падна и дъжда премина в сняг. Както се сещате след около повече от час каране, мокър и премръзнал, не се наслаждавах на най-приятното си изживяване и правих всичко възможно да се прибера възможно най-бързо в София.
Когато навлязох в Пожарево, вече бях преминал последното по-значително изкачване и възползвайки се от надолнището се спусках с около 40 км/ч по главният път. Внезапно на около 20 м. пред мене изкочиха две доста големи кучета и настървени с бесен лай се втурнаха към мен.
Само който не е карал колело по пътищата, не си е имал работа с лаещи го кучета, затова не се притесних, а продължих без да се отклонявам, знаейки че те ще се опитат да ме захапят странично, докато минавам покрай тях. Явно обаче се движех прекалено бързо, а те бяха прекалено възбудени и не се отдръпнаха навреме, както си мислех, вследствие на което натиснах спирачки прекалено късно и връхлетях върху едното. Аз тежа почти 100кг и при мене няма леко падане, поех удара с рамо и се плъзнах на дясната си страна се по мокрият асфалт. Надигнах се зашеметен, оглеждайки се- кучетата се отдалечаваха, като едното куцаше и виеше от болка. На мене също ми се виеше, но вместо това започнах да оглеждам пораженията по себе си и колелото, псувайки тъпото псе. Изправих се олулявайки се и установих, че не ми се е разминало- цялата ми дясна страна ме болеше, лакътя беше най-сериозно пострадал ръкава ми -разкъсан. Бедрото също ме болеше силно. Реших да си почина за няколко минути, докато си поема дъх и проверя дали колелото може да се движи, когато от отсрещният двор се чу глас:
-Момче добре ли си, имаш ли нужда от помощ. Ела, влез в двора да седнеш, да си починеш.
Аз се огледах и видях възрастни мъж и жена да отварят портата и да ме подканят да влезна в двора на къщата. Освен мокър и премръзнал, от падането бях станал и доста кален. Дето се вика не бях хич за гости и първата ми реакция бе да откажа, но хората бяха насойчиви, а и аз наистина имах нужда поне от измиване, преди да продължа.
Хората ме оставиха да се измия, доколкото можех, помогнаха ми да си наместя веригата и ме почерпиха с гроздов сок, кафе и пържени кюфтета. Като се заговорихме ми споделиха, че имат син луд по колелата, който в момента кара на Локорско и за когото постоянно се притесняват, че може да пострада. Опитах се да ги успокоя, че има много по-лоши неща по-които може да бъде луд човек, но като установиха че нито съм женен, нито имам деца, подобно на сина им, ме приеха за поредният "болен" колоездач, на който не може да се вярва за житейските истини
И така, благодарих сърдечно на хората за помощта и без повече премеждия се прибрах, усмихнат въпреки премеждието. Оказва се, че все още има добри хора(и лоши кучета), в България.
Надявам се, ако се синът им чете форума да предаде още веднъж сърдечните ми благодарности и да не пребива като мене, та да тревожи добрите хора
