Ком - Емине

[vaches]

Ден 2 – Лескова-Кашана 

Един от интересните участъци по маршрута, с много варианти за преминаване и доста разнообразен. С Пламката решихме да си дадем зор и да се доберем до Кашана, а не да оставаме на Чавдар. Рано пиле, рано пее и въпреки че бяхме заспали рано предната вечер, ставането сутринта беше доста тегаво. С големи усилия успяхме да закусим, осветени единствено от светлината на челниците. Към 6 часа вече бяхме потеглили. Слънцето още не се беше показало зад хълмовете и росата и тънката стелеща се мъгла караха зъбите да потракват един в друг, още повече, че деня започна със спускане. Нещата бързо се промениха, и малко след влизането е гората започнаха да идват и много стръмните изкачвания, вярно не много дълги, но поне ние не намирахме сили да караме по тях. Виждаха се следи от други 2ма колоездача и по тях си лечеше, че за разлика от нас, те не са слизали да тикат колелата си. Явно имаше още много каране да изкараме с Пламката, докато стигнем това ниво.

https://www.dropbox.com/s/ojirph3dwmlpk ... 9.JPG?dl=0
една панорама от не знам кой си връх, така и не разбрах как се казва, аз му казвам Бигла, макар и да не е точно той

Като цяло преобладава карането, само преди Белия камък има малко по-сериозно изкачване. Горе долу 3 часа ни беше отнело да стигнем до там.

https://www.dropbox.com/s/utziqakiibqcb ... 0.JPG?dl=0
поглед от поляната пред Белия камък

Спряхме за кратка почивка, след което поехме към Зла поляна, само където едвам намерихме подсичащата пътека. Доста беше обрасло пред нея и се повъртяхме докато й намерим началото. През цялото време успокоявах Пламен, че само да минем поляната и почва спускане до Витиня. Е, това беше един от грешните ми спомени от предната година, и след Зла поляна се оказа, че си има доста каране докато почне спускането. А то спускането се оказа вече като, че се движиш по магистрала – широк път, покрит с чакъл, канавки за водата отстрани.

Няма смисъл да се следи за маркировка, той пътя е един, а заради отсечените дървета, марки почти и не са останали. Голям студ събрахме, докато се спуснем до Витиня. Седнахме до чешмата с мечето и се подсилихме с каквото имаше в раниците. Трябва да е било към 11 и нещо часа, понеже обяда решихме да го оставим за по-късно. С Пламката беше спокойно. Чувствахме се добре в компаниите си, всякакво напрежение липсваше и насладата от карането ставаше все по-голяма. Въпреки физическата умора, която се появяваше от време на време, по цял ден се чувствах абсолютно безгрижен, далеч от всякакви делнични проблеми, все едно се бях върнал в детството си.  
С нови сили поехме по асфалта към Горно Камарци, като с повишено внимание търсихме отбивката за маркирания път за Арабаконак. Бях обяснил двата варианта на Пламен и понеже на него хич не му се караше по шосето, решихме да минем през гората. Любопитството ми ме накара да се съглася, въпреки че знаех, че по асфалта ще ни е по-лесно. И както си карахме почти подминахме отбивката, която приличаше на сметище, наистина доста неприятно място. Отсега искам да кажа, че повече не бих минал от там с колелото. Пътеката е наистина много обрасла, криволичеща между дърветата и оградата на горското стопанство. Има и места, които стават за каране, но като цяло си е тегава работа. И точно към края минаването започна да се превръща в мъка. До такава степен се сгъстяваше растителността, че единственото което виждаха очите ми бяха листа и клони. Тук някъде изгубихме и маркировката. Явно се бяхме объркали, но на мен не ми се минаваше пак през същия ужас. Видях на гугъл мапс, че след хълма пред нас трябва да стигнем път, затова вложихме всички усилия за да преодолеем стръмния наклон и множеството тръни, къпини и всякакви други бодливи растения, виреещи точно на това място. След няколко минутна борба, вземала жертви и от двете страни, успяхме да стигнем до равно място. Кръв се стичаше от всяко оголено място от тялото, а дрехите бяха закачени с бодли. Пред нас обаче седеше въпроса с намирането на маркировката. Тръгнахме на изток и след 500 метра се появи и тя. От тук до прохода вече беше лесно. На Арабаконок бяхме към 13 часа.

След кратка почивка поехме по прашасалия път. Явно заради малкото каране през гората имахме много сили и двамата с Пламката уверено си карахме нагоре. Това пък може да е предимството на минаването през гората, опитвайки се да си върна доброто настроение след екшъна от преди малко. Тук отново да кажа, че има много нови табели и преминаването е безпроблемно. Малко преди фургона с надписа за копривите, спряхме да починем. Интересно беше, че въпреки всичките тръни, гумите си бяха ок. Точно тогава видяхме огромен трън, стърчащ от на Пламен предната гума. Щом толкова време беше изкарал, ще устиска и до хижа Чавдар, не ни се правеше гума в момента. След това поехме надолу през обиколния път, по който бяхме минали и предната година. Не искахме и да виждаме коприви и къпини. Много ни се овидя качването нагоре, пътя не е много стръмен, но монотонен. Някакво безвремие ни беше обзело. Имаше вариант да не слизаме до Чавдар, но глада се оказа по-силен и въпреки че можеше и да няма ядене към 15:30 бяхме пред хижата. Нямаше никой. Не след дълго се появи Иво, хижаря. Оказа се че има супи и ние доволно си хапнахме. Иво е сладкодумец и поговорихме доста, после оправихме и на Пламката гумата. Нашата цел беше Кашана обаче и без да губим много време към 16:40 затикахме по стръмния баир.

Времето беше доста мръчкаво и студено, а на билото след вр. Баба си беше направо мразовито.

Вятъра беше брутално силен и трудно успявахме да пазим баланс на колелетата. Единствено се молех да не завали дъжд, че щяхме да станем на шушулки.

https://www.dropbox.com/s/gtul54yln7m16 ... 0.JPG?dl=0
https://www.dropbox.com/s/x2s9lip31z25n ... 9.JPG?dl=0

Към 19 часа бяхме на Кашана. Ники ни посрещна както трябва, както само той го умее. Много добър човек! Сменихме дрехите и се стоплихме на печката. Ах къде сте ми топли дрехи сега, за какво ви оставих вкъщи. След известно време се появиха и още 3-ма колоездачи – 2 момчета и едно момиче – същите, който не дочакахме на Лескова снощи. Техния план беше да оставят колелата и да ги вземат на Узана отново. Въпреки че следващия ден не предлага много каране, има такива спускания, че не знам как бих се чувствал ако нямам колело и трябва да ги ходя пеш. Не мерси, по-добре да си го тикам, но да си е с мен. След хапването и душа с Пламката бързо се понесохме към бунгалото. Времето за следващия ден не го даваха много добро и затова решихме да видим сутринта какво е положението и да преценим тогава.  

[vaches]

Ден 3 - почивен 

Сутринта се събудих от силния вятър. Излязох навън и разбрах, че няма да ходим никъде днес. Споделих и с Пламката и той се съгласи. Хижата светеше, понеже си бяхме поръчали закуска за рано сутринта, но явно щяхме да я ядем по-късно. След известно време лентяйстване все пак станахме да видим каква е хавата и да ядем. Отвън черни облаци се стелеха по билото, силен и студен вятър не спираше да клати дърветата. Въпреки това не валеше все още. Закусвайки, Пламката предложи да тръгнем до Момина поляна и на следващия ден да продължим нататък. На мен не ми се рискуваше, нямахме екипировка за такива атмосферни условия и по-добре да отдъхнем един ден. Другите ком-еминейци бяха тръгнали, само ние двамата останахме. Цял ден го проспахме. Към обяд се появиха 4 момчета също с колелета, забравих откъде са тръгнали, но искаха да стигнат Момина поляна днес. Пламката отново предложи да тръгнем с тях, а аз отново не се съгласих. И добре сме направили. С тях се видяхме на следващия ден на Ехо, разказаха че ги заваляло нещо средно между дъжд и суграшица, били на косъм от премръзване, идвали техни приятели от Златица с джип да се стоплят. Все пак към 22 часа успели да се доберат до хижата. На Кашана вечерта се появиха и 3 момчета пешаци – Ивчо, Оги и Ники, заедно с кучето Любчо, което ги следваше от Тръстена насам. Те също бяха доста премръзнали и изглеждаха доста изстрадали. Най-вече Ники, който имаше рани по двете ходила. Бяха дошли чак от Зла поляна, и бяха каталясали. Палихме печки в бунгалата тази вечер, за да е добра температурата за спане и това средата на юли месец, кой би помислил... 

[vaches]

Ден 4 – Кашана – Ехо 

С Оги и компания се разбрахме да тръгнем заедно и да продължим докъдето ни е еднакво темпото. Към 6 часа бяхме събрали всичко и тръгнали, когато Иво се сети, че му няма телефона, хайде на обратно до хижата да го вземе, добре че не се бяхме отдалечили много. Тази година минахме през пешеходния маршрут от Кашана към билото. Гъста мъгла беше обвила всичко наоколо, вятъра не беше намалил порива си. В това неведение се движихме бавно, доста бавно и 3-те момчета бързо ни се загубиха от поглед. Не бях минавал от тук и с Пламката следяхме много внимателно маркировката. Най-неприятното нещо беше хвойната. Превръщаше тикането на колелото в два пъти по-трудна задача, да не говорим за прогизналите крака. Не бих минал от тук пак, другият вариант може да е малко по обиколен, но е доста по-лесен терен за преодоляване. Когато най-сетне се качихме на билото, разбрахме какво ще ни чака този ден – студ и вятър. Градусите бяха към 6 до 8, това показваше термометъра ми, а ние по къси гащи с полар с ветровка. Добре че баири не липсваха, та успявахме да се сгряваме.  
Мъглата скриваше голяма част от панорамите и явно гледките нямаше да са тези, които ще ни дават сила и вдъхновение този ден.


Самият етап, който си бяхме начертали, сам по себе си е достатъчно мотивиращ. Без малко да се качим до вр. Свещиплаз, но в последния момент видях къде е подсичащата пътека. Не след дълго наклона ни даде възможност да караме и за нула време застигнахме пешаците, минахме ги и не ги видяхме повече този ден. Повечето върхове ги качвахме, понеже подсичащите пътеки не се виждаха и като цяло мисля, че това ни даде предимство и по-бързо придвижване в иначе не толкова лекия участък. Трудно щеше да е качим първия двухилядник - Косица, после щеше да е песен, така разправях на Пламчо, колко ми вярваше не съм сигурен, но определено изживявахме голяма емоция там горе, точно в този момент. От време на време облаците се вдигаха и се откриваше чудна гледка на юг. След Косица, последваха Паскал и Картала, карахме си доволно много и към 11 бяхме на Планински извори.

https://www.dropbox.com/s/k6glvepp68sh9 ... 9.JPG?dl=0

След това маршрута рязко губеше следа в съзнанието ми, като бях сигурен, че след още малко идва Вежен и спускането към Юмрука. Явно съм забравил за Булуваня, Безименен, Братаница и Пъпа. Към 12 седнахме на завет да се подсилим.

https://www.dropbox.com/s/04lljlf9mwdyn ... 2.JPG?dl=0

Отворих книгата и разбрах в каква грешка съм. Какво пък толкова, колкото повече, толкова повече, върхове да има. Мъглата все повече се опитваше да се надигне и това допълнително ни радваше. Храна си носихме от Кашана и след като я излапахме продължихме със свежи сили нататък. Качвания и спускания, едно след друго, настроението беше на макс. Малко преди Кончето в далечината видяхме 4-мата колоездачи от вчера, те се опитваха да го подсекат от южна страна. Бяха прекалено далеч, за да им извикаме, че трябва да минат от северна страна, но те така или иначе го бяха разбрали, малко преди да се срещнем.





Разказаха ни за ужаса, който им се е случил снощи. С тях с дружни усилия щурмувахме Вежен. За вода не се отбихме, кой пие вода в тоя студ? Към 16 бяхме на върха. Беше мъгливо и не се задържахме много.



Следваше спускане, на места толкова страшно, че слизахме да подтикваме, но като цяло сложните участъци не са много.

https://www.dropbox.com/s/lwjx5qwdj63wn ... 0.JPG?dl=0

За няма и два часа бяхме на х. Ехо. Тук вече градусите най-сетне се вдигнаха. На спускането обаче се оказа, че в някой камък съм срязал чисто новата си външна гума...и вътрешната се беше показала да следи и тя посоката на въртене.


С пристигането на Ехо съзерцавам моят приятел от ученическите години Марто. Знаех че е тръгнал с негов познат от Испания повече от седмица преди нас, но не очаквах толкова рано да ги стигнем. Последва обаче разочарованието от хижарите в иначе не лошата хижа. Реално имахме време да стигнем и до Козя стена, но решихме да не се изгърбваме.  

[vaches]

Ден 5 - Ехо – Добрила 

Днешният ден не предразполагаше към изненади. За съжаление хижарите на Ехо не стават сутрин рано и нямаше нищо за закуска, то как и да има като няма хляб даже, все пак всичко само в тяхната хижа се изнася на гръб, само там няма достъп с МПС...С Пламката тръгнахме първи и бързо се изгубихме в мъглата. За мен участъка между хижа Ехо и хижа Коза стена е най-гадното нещо по тази пътека. Придвижвахме се супер бавно, поне аз де, Пламен поддържаше добро темпо. Предната година беше същото положение, едвам смогвах да стигам бай Крас. След около час и нещо ни застигна Любчо...това е изненада, явно късно снощи са дошли Оги, Ники и Иво. Отне ни около два часа да стигнем до Козя стена, даже накрая доста хора ни минаха – абе гаден участък си е. Там поне ни чакаха купи с мекици, сладка, чай и други глезотийки. Направихме си гощавка подходяща за царе, добре ни се отрази.

https://www.dropbox.com/s/oreanofhu9me0 ... 3.JPG?dl=0
https://www.dropbox.com/s/v3jkufd05p3fq ... 4.JPG?dl=0

Вдигнахме темпото и към 11 бяхме на Беклемето. Бяхме изпълнени със сила и километрите си летяха. Минахме през Орлово гнездо да поздравя Бай Наско, при който карахме новата година и после спряхме на Дерменка за обяд. Отново се наядохме като попско дете на задушница, въпреки че не ни оставаше много до Добрила. Гердактепе решихме да го подсичаме, но заради ужасната хвойна поне аз бързо се отказах и се върнах и си го качих върха. Пламката ме последва.

https://www.dropbox.com/s/w3x1578ld09oj ... 7.JPG?dl=0

Времето вече беше подходящо за юли месец. Неусетно през смърчовите гори се озовахме пред хижата. Очакваше се голям наплив за днес и беше предимство, че идваме преди всички. Имахме достатъчно време за пране и миене, след което се заех с оправянето на гумата ми.

Наистина много хора се появиха на хижата, беше забавно и шумно, изкарахме една хубава вечер, събрахме сили за следващия, навярно най-труден ден. 

[vaches]

Ден 6 – Добрила – Мандрата 

Прекрасен ден. На фона на не толкова доброто време предните дни, този беше по поръчка дошъл за най-панорамната част от Пътеката. Щеше да има доста хора по маршрута днес, затова тръгнахме по навреме. Слънцето тъкмо се опитваше да изгрее, луната от другата страна на погледа все още се виждаше. Стадо коне кротко пасеше трева, а зад тях крави бяха охранявани зорко от 2 кучета.

https://www.dropbox.com/s/yczpa4j5br186 ... 9.JPG?dl=0
https://www.dropbox.com/s/eyq1r48u08mf0 ... 0.JPG?dl=0
https://www.dropbox.com/s/hg8s19mqk3ang ... 7.JPG?dl=0


Стръмния баир към Амбарица го вземахме за закуска, свежи и бодри към 7 часа вече го бяхме покорили. Ах тази неземна красота! Едва ли има някой който не е въздъхнал при вида да този велик масив. Няколко седмици преди да тръгна бях на това място, но усещането сега беше съвсем различно, прекарвайки толкова дни в планината. Усмивките не слизаха от лицата ни, макар и да знаехме и да виждахме какво ни чака напред. До Купена в интерес на истината има не малко каране. Застигнахме Ники, Оги и Иво, които бяха тръгнали преди нас. С тях беше и кучето Любчо, герой на прехода. Въпреки не особено големия размер на краката си се справяше повече от добре със стръмния терен и винаги си намираше някоя лесна пътечка по която да мине. Към 8 часа започна битката с Купена.



С огромната помощ на момчетата успяхме да се качим. Всъщност качването наистина не е трудната част, слизането е. От тях само Ники беше минавал Ком-Емине и знаеше какво ни очаква. На върха останахме известно време, Любчо се просна на сянка, явно му беше доста тегаво.



Оги, Иво, Ники

https://www.dropbox.com/s/53bven94o4cdn ... 6.JPG?dl=0

Последва доста трудно слизане, правихме верига и подавахме колелата един на друг. Последното 3-то въже разбира се е най-трудно. Бай Крас как ги слезна сам миналата година още се чудя. С преминаването на Купена трудностите съвсем не свършват. Трябва много да се внимава, пътеката си е тясна и стръмна.

https://www.dropbox.com/s/1ak45fyz2jndr ... 2.JPG?dl=0

А колелата карахме чак след Костенурката и то за малко. Подсичането на Жълтец е меко казано обиколно, не знам дали не е по-добре да се качи върха и след това да се движиш по билото. Сигурно би било по-бързо.

https://www.dropbox.com/s/p0o6joamrsg0t ... 3.JPG?dl=0

На спускане към заслон Ботев видяхме Фьодор и още един негов приятел, излезнали да тренират. На заслона мушнахме по една супа и газ да превземаме върха. Към 15 часа бяхме горе.

Горе се прави туристическа спалня, би трябвало да е готова за този сезон. Ударихме си по един печат в книжките на ТД Ойларипи, разбрахме какво ще е времето следващите дни директно от метеоролога на Ботев. До Тъжа придвижването беше лесно. Оги и компания бяха се обадили на х. Мандрата и ние се бяхме присъединили към тях за нощувка там. Пламката регистрира едно падане, за щастие не сериозно. На Тъжа беше претъпкано и бързо се отправихме към Мандрата. Самата хижа отвън лъже много за себе си – поразрушена сграда, с не много добър вид като цяло. Вътре нещата се променят рязко, много доволни останахме. А хижаря се погрижи да преядем доволно, какво за вечеря, така и за закуска. Страхотно посрещане. Ние с Пламката бяхме безкрайно щастливи. Виждах как усмивката не слиза от лицето му, радваше се на всеки един момент, както и аз. След няколко часа пристигнаха и другите момчета и се почна една черпявка с бири, ракии. Тази беше една от вечерите, които можеше да му отпуснем края.  
С Бай Крас се чувах постоянно и му споделих идеята, ако иска утре да се присъедини към нас, да изкара един преход до морето. Не ми даде точен отговор, но бях сигурен, че ще дойде.

[vaches]

Ден 7 – Мандрата – Узана 

Нямаше за къде да бързаме и тръгнахме малко по-късно днес. До Мазалат си е тегаво, особено от след Пеещите скали, едно от тези места, където виждаш крайната цел, а тя не идва и не идва. Вероятно многото растителност прави минаването толкова неприятно. На Мазалат спряхме за чайче с Оги и компания. Тях ги чакаха не малко благинки на Узана, осигурени от нашите, които се бяха качили да ни видят и те нямаха търпение да стигнат. Ние също. Липсваха ни децата и с Пламката последните дни не рядко ги споменавахме. До Партизанска песен стигнахме за нула време, любимо място за каране е там. Скоро се появиха нашите, Бай Крас и разбира се и малките ни госпожици, заедно с големите. Цял ден лентяйстване. Не след дълго дойдоха и Ники, който едвам ходеше и все повече се чудех как ще завърши прехода си. Тяхната цел беше Бузлуджа и колкото и да не им се тръгваше, поеха след кратка почивка. По-късно се зададоха и другите колоездачи, които бяха намалели с един брой. Те също бяха искаха да стигнат до Бузлуджа. Обяснихме им да карат само по зелената маркировка и за нула време щяха да са там. По интересно беше че едвам намерихме място за спане, беше събота и всички хижи бяха пълни. Доста слаб ден откъм каране, но пък събрахме доста положителни емоции с близките ни хора. Следващия ден се очакваше да е натоварен, крайната цел, която гонихме щеше да е Буковец. 

[vaches]

Ден 8 – Узана – Буковец 

Вчера в цялата суматоха се оказа, че съм си изгубил каската някъде. Не че карам безразсъдно, но някак се чувствам по-сигурен с нея. Както и да е, така или иначе нямаше откъде да си намеря нова в неделя. Тръгнахме малко преди 6 часа. Лично аз бях като прероден, много добре се чувствах и нямах търпение да се кача на колелото и да не слизам от него. Добре ни се беше отразил полу почивния ден вчера. До Шипка стигнахме за няма и 40 минути, спряхме за кратка почивка и поехме по асфалта към Бузлуджа. Карал съм тези участъци много пъти, но сега беше съвсем различно – бяхме развълнувани. Бай Крас определяше темпото, а то не беше никак бавно. Малко преди 8 бяхме на чешмата под старата хижа Бузлуджа, а от там тъкмо тръгваха 3-мата колоездачи, с които се засичахме предните дни. Бяха много доволни от зелената маркировка за колоездене, която за съжаление след Кръстец свършваше. Водихме се известно време, но някъде около парка с перките напреднахме и повече не се засякохме до Буковец. След Бедеците следваше вълнуващо спускане до Кръстец. Бай Крас за съжаление падна, нищо сериозно, но бойния му дух не беше на ниво. Явно е трудно да се включиш от средата и да продължиш. Реално ние бяхме много по-изморени, но телата ни бяха свикнали с натоварването и не ни представляваше проблем 12 часов преход. При него се получаваше същото като с Виктор предната година.

https://www.dropbox.com/s/9ckyvlb49jmrh ... 6.JPG?dl=0
гледката до хижа Българка

Денят ставаше все по-топъл и след Кръстец нещата вече бяха неприятни. Там пътеката не е много добре маркирана и на едно място успяхме да объркаме пътя. Пламката пък направи такова прескачане на кормилото на колелото си...добре че тревата омекоти падането му и му нямаше нищо. До Прохода на републиката стигнахме тъкмо за обяд. Бай Крас беше изморен и нервен, а реално сега започваше трудната част от деня. В капанчето на прохода преядохме и направихме грешката да тръгнем веднага след това. Мисля че след стръмното изкачване щях да се гътна и да не стана повече. Беше ми много лошо и ми трябваха 10-на минути да се съвзема. След това следва по спокойно каране, без големи денивелации, докато не стигнем разклона за з. Бутора. Предната година тук загубихме над един час в лутане и търсене на пътеката, сега бях спокоен. Добрахме се до Йорданкиното кладенче. Най-вкусната вода от целия преход ми се стори тя. След обилния водопой, оставих Пламката и Краси да потърсят пътеката, но и те не успяха да я намерят, въпреки че тази година си личеше да са минавали хора и преди нас. Оставихме една голяма стрелка оказваща вярната посока за момчетата след нас и затикахме през падналите дървета. Следваше около час бутане и тикане. Тук силите на Краси тотално като че ли свършиха. Не се движихме бързо и гледахме да сме си група. Към 17 часа бяхме на Караивановото хорище, заслона беше обновен и предлага не лошо условия за нощувка. Липсва му водата само.





Оставаха ни около 10 км до Буковец, затова си направихме почивка. Опитвахме се да мотивираме Бай Крас, но умората го беше смазала, нямаше за къде да бързаме и спирахме да се изчакваме. Някъде бях си спукал гумата, но явно беше дребна дупка, спрях и я напомпах, щеше да изкара до хижата. Към 19 часа бяхме вече на Буковец. Иван и жена му ни настаниха, също са доста гостоприемни хора, припомних им за срещата ни от миналата година. Показаха ни и домашния им любимец, диво прасе, което всяка вечер идваше да се храни до хижата. 



Между другото доста прасета ни сепваха по пътя до там, хубаво беше че нито едно не се показа да ни види колелата...По-късно се присъединиха и останалите 3 момчета. До Буковец си е тежък участък, въпреки не толкова сложния терен, просто бяхме минали голямо разстояние. Бай Крас клонеше към отказване, но все се надявах сутринта да размисли. Следващите дни ни очаквах по-къси преходи.  

[Azmanov]

Вачес,шапка ти свалям човече.Нямаш равен в разказването на пътеписи.А и като го чете човек преминал пътеката точно с велосипед комбинацията е....чакаме за продължението.

[vaches]

Ден 9 – Буковец – Котел

Станахме отново рано. Времето трайно се затопляше и се очертаваше един наистина хубав ден. Първото с което започнахме, беше отказването на Бай Крас да продължи с нас нататък, решение, което беше взел според мен още вчера. Не сме се разубеждавали, въпреки че днес прехода наистина се очертаваше да е по-лек, още повече, че беше решил да се прибира с колелото до Габрово, което може би беше повече като километри. В крайна сметка така беше решил и тръгна малко преди нас . Разбрахме се да се чуваме, ако има някакви проблеми да изпращаме някой от Габрово да го взема.
На нас с Пламката ни предстоеше вълнуващ ден. Предната година отново се бях устремил към Котел, но заради проблеми с колелото се принудих да прекратя прехода си. Чаках този момент цяла година и бях по-развълнуван от тръгването от Ком. До Чумерна карахме по асфалта. След хижата хванахме подсичащата пътека, този път нямах намерение да се качваме до върха. Маркировката е подновена и ориентирането сега е значително по-лесно. В Темната гора си направихме наистина едно забавно каране. Не настъпвахме много педалите, но спусканията бяха изпълнени с много адреналин. Гората наистина е мистична. Пътеката е ясно очертана, но всичко извън нея е непокътнато и леко плашещо. До Агликина поляна честно казано малко се увижда карането. Имаше нови табели за вода, но не отидохме да я потърсим, все още имахме.


Беше към 10 часа, починахме малко и продължихме към Вратник. До изворите на Камчия карахме по асфалта. Именно тук бях скъсал веригата. Колкото и да се мъчех, не успях да си спомня къде точно беше станало това, исках да си потърся веригата, която бях оставил на лобното й място, но нямахме време за това. На средата на изкачването горе долу има чешма под пътя в гората. Спряхме да я уважим, че вече почти нямахме. Вече карахме по нови и за мен места и трябваше и двамата с Пламката да следим за маркировката. Отбивката за Изворите на Камчия не може да се обърка. Има и табела и голям черен път. На заслон Вратник имаше много дървари, главно цинганори, тук там и някой българин. Един от тях беше минавал прехода като ученик и имаше истории за разказване. Показаха ни къде е чешмата с най-хубавата вода според тях. Отидохме да напълним студена водица и да направим по някоя друга снимка.

Предстоеше преход до Котел. Първоначално продъ
лжихме да караме в хладната гора, а където имаше открити места се чувстваше голяма разлика в температурата. Наближаваше обяд и двамата бяхме огладнели доволно много, но знаейки че освен пастърма нямаме друго, отлагахме до последно спирането за хапване. В гората се натъкнахме на поредната банда цигани, които безпощадно режеха дървета. Малко след тях спряхме и под фона на моторните резачки опъвахме шии да преглътнем сухата храна. От Буковец до Котел се водеше доста мащабна сеч, жалко е да се гледа подобно нещо. След обяда продължихме нататък в гората, поддържайки добро темпо и скоро се озовахме на Околчастата поляна. Специално за нея бях чел доста подробно пътеписите на Борис и горе долу имах на идея откъде трябва да минем, но това беше на теория. След като минахме вишката се озовахме на кръстовище на което имаше табела на едно дърво с надпис Котел. Ние хванахме пътя в ляво от табелата. Първоначално той тръгва обратно на движението ни до момента, но след това започва да спуска и променя посоката си на север, след което плавно завива на изток. Минава се няколко пъти през малко поточе. След това е само спускане, но на картата бяхме видели, че имаме да правим един ляв и един десен завой и карахме доста бавно, за да не объркаме вярната посока. Доста е изнервящо да няма маркировка и да спускаш с постоянно неведение дали това е твоята пътека. Не след дълго срещнахме банда циганори с буханка, които тъкмо спираха до счупен трактор за да го ремонтират. Без много да му мислим спряхме до тях за да ги питаме за пътя за Котел. Казаха ни само по сегашната пътека да караме и само надолу и ще стигнем. Вече спокойни настъпихме педалите надолу. Пътя ставаше все по широк и голям и наистина объркване не може да стане, понеже посоката е само надолу, а малкото разклонения тръгваха по разни сукаци. А спускането си е доста. Не помня колко километра минахме но може би бяха към 18-20. През цялото време срещахме катуни с цигани дървосекачи. Като трън в очите ни бяха. В ранния следобяд стигнахме и Котел. Стори ми се доста бърз днешния преход и се зачудих дали да не стигнем до Върбишкия проход, но с Пламката решихме да останем и да отдъхнем в цивилизацията. А колко странно ми се стори да сме сред толкова хора отново. Определено не ни повлия добре. Намерихме бързо къде да отседнем. Началника беше страшен шемет и много добре се разбрахме с него. Имахме време за къпане, пране и даже и спане. Проучихме и маршрута за следващия ден до Върбишки. Вземахме и решение да заобиколим участъка от Върбишки до Ришки, лошото беше, че го измислихме да го минем от южна страна, но за това по-нататък...

[vaches]

Ден 10 – Котел – Дъскотна

Трудно ни беше да си го помислим, но заспахме с мисълта, че ни остават още само два дни до морето. Два дни, но много километри, както и неизвестни. Хубаво е да караш по места на които не си бил. Ком-Еминe не може да се мине веднъж, за да си му видял всичките варианти. Ако пак имам възможност бих минал задължително участъка до Риш по маркировката. Хубаво е да си оставя човек по нещо, което да му е допълнителен стимул за следващо преминаване.

Сутринта по традиция си станахме към 5 и до 6 часа бяхме тръгнали. Минахме през бензиностанция, за бързо напомпване на гумите, понеже ни предстоеше много асфалт. Карахме по пътя към Омуртаг, тук там се виждаха марки. Нашата цел обаче не беше маркираната пътека, която се отбива по мост малко след последните къщи ако не се лъжа. Ние продължихме по пътя нагоре. Отбихме се на пресечка в дясно от пътя и поехме по разбит асфалтов път. Наклона беше все нагоре. Минахме покрай краварник, който ни остана вляво от нас. Не след дълго стихнахме постройка с паркиран москвич пред нея. Вече бях сигурен, че сме на прав път. На картата видяхме къде отново трябва да хванем маркировката и като минахме няколко обратни завои взехме да се оглеждаме. Ето че и марките се появиха по дърветата. След като хванахме маркировката нямахме затруднения с ориентацията. Влезнахме отново в букова гора и се караше доста приятно. Всичката тази идилия свърши на едно сравнително бързо и дълго спускане, по време на което маркировката изчезна, а ние се озовахме на поляна с 4 възможности да продължим и никаква табела за ориентиране. Продължихме по няколко метра по някои от пътеките за да видим дали може да намерим някаква следа, която да ни опъти, но не се виждаше нищо. Тогава Пламката извади телефона си, на който имаше някакъв GPS, с помощта на който успяхме да се ориентираме. Хваща се втората пресечка от дясно на ляво. Следва спускане, но маркировка няма никаква. След това има още едно възлово място, на което пътя пресича малко поточе. Тук отново се ориентирахме благодарение на телефона, понеже никакъв друг шанс нямаше да намерим вярната посока. След това не мога да си помня имаше ли маркировка или не, но след като хванахме пътя покрай река Герила до Върбишкия проход нямаше нито една. Напомпаните гуми и чакълестия път, който спускахме, определено не бяха добра комбинация и лесно губихме баланс над колелата. Не помня колко часа ни отне, може би към 3, за да стигнем до Бистро Бабой. Седнахме за закуска на фона на нещо като народна музика и маанета. Тук явно заради недоглеждане от моя страна, решихме да обиколим от южна страна. През цялото време си мислех, че щом минаваме проход би трябвало да сме някъде около върха, но това съвсем не беше така. Тук се появиха и ужасните мушици, който не спираха да кръжат около главите ни и бяха голяма досада. Та хванахме пътя нагоре, минахме покрай разклона за хижата, но не се отбихме за печат. Карахме доста време, но така и не преваляхме билото. Напредвах от време на време, понеже нямах търпение да видя къде започва спускането, но то така и не се появяваше. Ясно, бяхме се прекарали да качим почти целия проход, а после да качваме и част от Ришкия...Горе малко преди най-сетне да дойде края на изкачването видяхме и маркировка на едно дърво. Явно все пак има и билен път. Интересно беше да минем проход, който доста малко хора минават всъщност. А от южна страна нещата бяха печални. Изглеждаше, че пътя не е ремонтиран от както е построен преди много много години. След края на спускането се озовахме на кръстовище без населено място. Беше страшна жега, минаваше 30 градуса, а сянка никаква нямаше. Маршрута беше следения – Везенково –Есен-Подвис-Прилеп. Гумите лепнеха по асфалта и ние се чувствахме все по-зле. Главата ми туптеше от жегата и не успявах да се охлаждам достатъчно, Пламката беше в подобно състояние. Километрите минаваха сравнително бързо, но спирахме често да починем под някоя сянка. В Прилеп седнахме да направим по-дълга почивка предвид факта, че ни предстоеше няколко километра изкачване по пътя на Ришкия проход. Бяхме наистина страшно изцедени от жегата. Апетит липсваше и само можехме да пием вода, за да поддържаме телата си. Бях сигурен, че колкото и да държим на жега, предвид факта, че бяхме скапани, жегата и силния трафик, качването до с. Камчия можеше да има много неприятни последствия за нас. В селото подновяваха маркировката и имаше доста работници. Видях че двама от тях с камионче се гласят да продължат нагоре по пътя и без много да му мисля изтичах до тях. Обясних им каква е ситуацията и макар да не бяха много навити, мъжа се съгласи да ни качи. Не е по правилата, но тук ставаше въпрос за здравето ни и не искахме да си правим експерименти с него. Понеже хич не обичам да ме возят, бях изпаднал в тих ужас от начина по който се вземаха завоите от шофьора, но гледах да се разсейвам с приказки с Пламката. Бяхме им безкрайно благодарни, че ни качиха до разклона за с. Камчия. Седнахме и направихме една добра почивка. Хапнахме, макар и на сила, но ни предстоеше още каране и ни трябваше енергия. След това подкарахме селата едно след друго – Камчия-Съединение-Люляково, където направихме отново почивка, Рупча, където пък се появи отново маркировка по стълбовете, Планиница и Дъскотна. До Дъскотна е голямо спускане, колкото и странно да звучи, селото е само на 160 – 170 м.н.в. Отседнахме при Ральо, весел и гостоприемен българин. Напазарувахме от магазина и си направихме не лоша вечеря. Телата ни горяха все още от днешния ден, но това беше нещо като последен напън. Започнаха да се появяват смесени чувства поне при мен. Не ме гонеше гузна съвест, заради това, че обиколихме, пътеката си е там, дано да имаме отново възможност да я минем. Знаех, че това ни е последната вечер и лека тъга напираше в мен. От друга страна бях много радостен - бяхме тук и сега с Пламен, влезнали в приключението наречено Ком-Емине.

[Azmanov]

Вачес при нашето минаване ние също заобиколихме пътеката от Върбица до Ришки проход но от север за което както теб ми е все още гузно.Понеже съм минавал стотици пъти по този край с автомобил и бях наясно за асфалтовия път,знаех къде ще излезем и къде трябва да се отбием за село Камчия.Заради късното тръгване обаче в 9ч и загубването между Котел и Върбица успяхме да стигнем до село Риш.От Върбица до Риш са 30 км само равен участък и се стига бързо,проблема ни беше с приспиването и падна голямо примолване на селското магазинче някой да ни подслони срещу заплащане само за няколко часа.От Риш след 1/2км се излиза на Ришки проход и след 3 4 км изкачване има мнооого добро спускано до отбивката за село Камчия от там вече до село Козичино където спахме в туристическата спалня си е яко жега и само асфалтов участък с изключение от Дъскотна до Козичино де....

[boris_borisov]

Безспорно между Върбишки и Ришки проход има гадни участъци, заради които мястото е известно с прозвището "ужасът на Риш". Но да се напуска маркировката още от Върбишки проход ми се струва малко прекалено. От ресторант "Бабой" до г.с.Елешница е нормален участък, поради което личното ми мнение е, че чак след горското стопанство, ако не ти се минава точно по маркировката, трябва да се отклониш по алтернативните трасета. Там се сещам за 2 добри варианта за колело: 1) От горското стопанство по река Елешница на север и през селата по асфалта до Ришкия проход; 2) От г.с. се продължава по маркировката до Голямата нива, оттам по асфалтов път 2 км спускане до Голямата беседка и преди с.Каменско следват черни пътища южно от билото и излизане на стената на язовир Камчия. Минавал съм и по двата и мога да кажа, че първият е сравнително бърз (все пак каране почти само по асфалт), но оставя горчив вкус на неудовлетвореност заради напускането на трасето за много километри. Вторият е много по-добър в това отношение, пак си в планината, пак се минава през гори и треви, пак има дълго яко спускане към язовира, проблемът му е, че ориентацията там е по-трудна.

[vaches]

Ден 11 – Дъскотна - Козичино

Станахме рано за последно. Имахме достатъчно време за обилна закуска в столовата. Никой от домакините не беше станал още и гледахме да не вдигаме много шум. Ральо ни беше упътил предната вечер накъде да продължим – не беше по маркировката, но според него било по-лесно.

След селото се движихме в ниски дъбови гори. Още беше прохладно, но мухите не спяха и лошо ни се пишеше ако спирахме да караме. Не след дълго излязохме на голяма поляна и малко се полутахме докато намерим вярната посока. Наближавайки следващата гора видяхме маркировката. Беше на рядко и стара, а след известно време се появи и нова. Почвата беше доста песъчлива и на места лесно можеше да се получат падания. Последва доста дълго набиране на височина. Спряхме на Читаковата чешма за по глътка вода, след нея има и още няколко и като цяло в този участък водата не е проблем.


Може би заради еднообразния терен или вълнението тогава нямам ясен спомен за цялата пътека, само отделни части. Следваше кратко излизане на шосето за село Снягово. След кратко спускане, пътеката прави рязък десен завой. Именно там видяхме две огромни овчарски кучета и леко се сепнахме. За по голяма сигурност слязохме от колелата и затикахме покрай тях. По надолу до Улукчешме беше и стадото с овце заедно с овчаря. Оказа се обаче, че всички кучета които срещнахме в този край са доста миролюбиви и вида им само плаши. Овчаря беше възрастен турчин. Посрещна ни с широка усмивка и се заговорихме кой от къде е. Упъти ни за това което ни чака по нататък и ние продължихме. Най-сетне имаше и хубаво спускане. Ориентирането беше сравнително лесно, освен на оголените места. Имаше марки по стълбове и огради. Малко се замотахме на езерото преди Добра поляна, като му направихме една панорамна обиколка. Следваха Средна махала и Топчийско, където отново видяхме овчар и спряхме да се поздравим. Като цяло хората бяха много сърдечни и с охота бяха готови да помогнат с каквото могат. Следваше доста каране по шосето до Сини рид. След него маркировката ту напуска асфалта, ту минава по нивите под него и ние като будали я следвахме. Реално може да се мине само по шосето до отбивката за село Доброван. Имаше хубава маркировка, която се виждаше отдалеч. Терена е доста разнообразен, но най-трудно беше карането по нивите. На Синята чешма срещнахме кравар, излегнал се на сянка. Беше черен като нагар и сух като чироз. Явно имаше не лек живот, въпреки че и той се зарадва да ни види. Каза да внимаваме с циганите дървари по нататък и си пожелахме много здраве. Цигани така и не срещнахме, само катуна им видяхме. Имаше ниски борови гори, които явно бяха основната им цел. Бяха оставили много клони след себе си и на места беше трудно да се кара върху тях. До Козичино нямаше нещо кой знае какво интересно. Сравнение с турските села, то изглеждаше доста по-зле. В кръчмата седнахме за обяд. Имахме достатъчно време, затова с Пламката се отдадохме на пълен айляк.

https://www.dropbox.com/s/36sxsefg3x4fr ... 2.JPG?dl=0

Тук вече участъка ми беше познат, така че изненади не трябваше да ни очакват. Понеже беше отново доста топъл ден към 13 часа отново яхнахме верните ни колела и се устремихме към крайната цел за деня и прехода като цяло – Емине. Предната година бях свеж и до морето помня, че не слизах от колелото и за секунда, а сега на първите баири след селото затикахме изнемогнали. До Гьозтепе постоянно се засичахме с джипове уаз, натоварени с чужденци, тръгнали на сафари. Вдигаха толкова шум и прах и съм сигурен, че освен нас, други животни не са видели. Явно им бяхме интересни и доста от тях ни снимаха.

Последва бясно спускане до Плазовец. В далечината се виждаха курорти, но заради маранята не се виждаше самото море. С Пламката карахме с доста бавно темпо. Говорихме си за прехода и не само. Беше ни застигнало спокойствието и можеше само да се наслаждаваме на всичко около нас. Неприятен беше участъка, който трябваше да минем по пътя на Поморийския проход. Не знам защо Пламакта се беше заблудил, че след него стигаме морето и беше доста изненада, когато след мантинелата видя само драки и дървета. Тук на места избързвах, исках да остана за малко сам със себе си. Вълнението беше огромно и трудно може да се опише подобно състояние на духа. Не след дълго се появи и Пламен и заедно закарахме. Тъкмо всичко вървеше по план, когато усетих на едно спускане, че предната гума не държи пътя. Беше поспаднала, но не ми се правеше точно сега, затова реших да мина с номера с напомпването. Хубаво го бях измислил, но след 50 метра отново се оказах с неуправляемо колело. Цял преход не сменихме една гума, явно сега на километър преди морето ще трябва. Набързо я свършихме тази операция и поехме към Емона. Към 16:30 най-накрая подсякохме и последния връх на Стара планина – Свети Илия и пред нас се откри невероятната гледка към морето.

https://www.dropbox.com/s/azcalex4gmg0o ... 1.JPG?dl=0
https://www.dropbox.com/s/c5drjw9m4ny23 ... 3.JPG?dl=0

Сълзи от радост се стекоха по бузите ми. Прегърнахме се с Пламчо и спуснахме към Емона. Спряхме за по бира, въпреки че аз си я запазих за фара, а Пламката изпи една с най-голям кеф. Аз лично нямах търпение да идем до фара, но решихме първо да намерим къде да пренощуваме. Най-трудното спускане обаче се оказа това до брега на морето. След снимките на фара, нямаше как да не се спуснем до долу да се окъпем.


Всъщност доста ми е трудно да пресъздам с думи начина по който се чувствахме. Трудно е да се пресъздаде емоцията от цялото преминаване на Балкана. Седях долу на плажа, а пред мен беше само синьото море. Шума на вълните и камъните, които се движиха с тях напред назад ще остане завинаги в съзнанието ми. Пламакта беше загубил някъде своя камък, затова му дадох от моите да хвърлим в морето. После се качихме и до самия фар, въпреки огражденията.

След това затикахме колелата по пътя към селото с усмивки не слизащи от лицата ни. Колко малко се иска за да бъдеш щастлив...

https://www.dropbox.com/s/q0ar21p1avz75 ... 4.JPG?dl=0
https://www.dropbox.com/s/u6yzfb1wd4zku ... 3.JPG?dl=0

[vaches]

Безспорно между Върбишки и Ришки проход има гадни участъци, заради които мястото е известно с прозвището "ужасът на Риш". Но да се напуска маркировката още от Върбишки проход ми се струва малко прекалено. От ресторант "Бабой" до г.с.Елешница е нормален участък, поради което личното ми мнение е, че чак след горското стопанство, ако не ти се минава точно по маркировката, трябва да се отклониш по алтернативните трасета. Там се сещам за 2 добри варианта за колело: 1) От горското стопанство по река Елешница на север и през селата по асфалта до Ришкия проход; 2) От г.с. се продължава по маркировката до Голямата нива, оттам по асфалтов път 2 км спускане до Голямата беседка и преди с.Каменско следват черни пътища южно от билото и излизане на стената на язовир Камчия. Минавал съм и по двата и мога да кажа, че първият е сравнително бърз (все пак каране почти само по асфалт), но оставя горчив вкус на неудовлетвореност заради напускането на трасето за много километри. Вторият е много по-добър в това отношение, пак си в планината, пак се минава през гори и треви, пак има дълго яко спускане към язовира, проблемът му е, че ориентацията там е по-трудна.

Нашето основно притеснение беше дали ще стигнем навреме до Дъскотна, понеже нямахме никаква екипировка за спане на открито, както и не носихме достатъчно храна. Първият вариант, който казваш го имахме на картата, не знам защо не сме го направили така. За спускане до Камчия нямаше нищо описано, не знам откъде си я видял пътеката преди да минеш. Има време за всичко и този участък ще бъде преминат все някога

[Azmanov]

Тази година живот и здраве ако се получат нещата минаването на 'УЖАСЪТ НА рИШ"ще бъде задължително за разлика от Купена )

[boris_borisov]

[quote] ............
Нашето основно притеснение беше дали ще стигнем навреме до Дъскотна, понеже нямахме никаква екипировка за спане на открито, както и не носихме достатъчно храна. Първият вариант, който казваш го имахме на картата, не знам защо не сме го направили така. За спускане до Камчия нямаше нищо описано, не знам откъде си я видял пътеката преди да минеш. Има време за всичко и този участък ще бъде преминат все някога [/quote]

"Пътеката" към язовир Камчия не бях я виждал предварително и не съм и подозирал за нея, докато не ми се наложи да я открия през 2012 г. Ето тук е описано цялото приключение, има и карти, на които един случайно срещнат горски ни начерта евакуационния маршрут към язовира. С повечко желание и познания вярвам, че някой би могъл да трансформира това нещо в трак (ама аз не мога).
https://get.google.com/albumarchive/102 ... ORu5xIcxTD

[zcezbpm]

Здравейте!
Има ли някакъв добър велосипеден трак от последните години за маршрута?
Една позната иска да го прави с колело, а само с бг маунтайнс няма как да хване всичките тънки врътки, които улесняват минаването с колело.

[zcezbpm]

Здравейте!
Има ли някакъв добър велосипеден трак от последните години за маршрута?
Една позната иска да го прави с колело, а само с бг маунтайнс няма как да хване всичките тънки врътки, които улесняват минаването с колело.

Получих ги на мейла. Мерси още веднъж!

[zcezbpm]

Водата, която е на 70м след хижа Българка , чешмата дето е на кръстопътя е спряна.
Инфо 25 юни 2017г.

Хижа Българка, хижа Химик, хижа Грамадлива и хижа Предела това лято няма да работят.

Всички води по маршрута за качване в гпс от пътеписа. http://zcezbpm.blogspot.bg/2015/07/colo ... e14pt.html

[Pencho93]

Горе долу колко пари са нужни за едно десетдневно минаване на прехода ако се спи по хижи ?

[valentin.georgiev]

Грубо около 300 лв само за прехода, без разходите по подготовката и транспорт до Ком и от морето.

[Pencho93]

И аз си правех сметка за толкова някъде, благодаря

[zcezbpm]

Горе долу колко пари са нужни за едно десетдневно минаване на прехода ако се спи по хижи ?

За път в двете посоки 50лв, за спане 150лв, за ядене по 20лв на ден значи около 200лв и 100лв за непредвидени разходи и стават 500лв. Аз си взимам 600лв. Има хора изкарват и с половината от тази сума. Как го правят не знам. Цените в хижите са като в петзвезден хотел.

п.п. Между другото за пореден път водата на заслона на Хазим Горския е спряла.

[Admin]

„Велоносен поход“ Ком-Емине 2017
Борислав Йорданов - рекордьорът с колело по маршрута Ком-Емине, обяви новия си проект, озаглавен "Велоносен поход". Повече от 600 километра каране, носене и бутане на колело по билото на Стара планина за една кауза - заедно да популяризираме планинското колоездене в страната, както и маршрута Ком-Емине като велосипеден. Борислав, съпровождан от представители на някои от най-големите колоездачни клубове в страната, ще тръгне с велосипед от връх Ком към Черноморското крайбрежие и нос Емине в началото на август. Една от целите е да бъде отправен призив за разработването и поддържането на повече веломаршрути в България.
http://www.mtb-bg.com/index.php/other/o ... od-preview

Успех, Боби!

[vitanv]

http://www.360mag.bg/posts/87655
Нов рекорд по трасето

[светльо-toxin34]

http://www.360mag.bg/posts/87655
Нов рекорд по трасето

Под 4 дена ? Задачата на Борислав става изключително трудна ...над 200км дневно по върхове, пътечки, храсти, тръни, сипей......камънаци ...трябват железни крака, "студена" глава...и супер логистика при пдкрепата по "пътеката" . .

[Exorcist]

Невероятно време е постигнал Илко Илиев, поздравления! Нечовешко! А бяха времена, когато Райко го мина за 5-6 дни и цъкахме дружно като онемели
Ще бъде много интересно и полезно, ако Илко или някой от екипа му ни пусне за публично разглеждане през Страва или Гармин кънект или като чисти файлове, траковете си от рекорда от Ком до Емине. Същото важи и за предстоящия опит на Борислав.

[taurus13]

Ти мани кви крака трябват, ама ква глава трябва....те май вече не спят тия маратонци.

[victortrt]

Малко встрани от темата, но този рекорд от сам колоездач ли е поставен или е имал технически съпорт и пейсъри, че нещо не става ясно.
Иначе за велоносния поход си мисля, че е добра идей популяризирането на Ком Емине като колоездачен маршрут, но нужно ли е той да повтаря 1:1 пешеходния, включително през камънаците, където се носи.
Не е ли по - удачно да се маркира колоездачен маршрут в някаква по-караема част, която да подсича некараемите места, доколкото е възможно, като останат за минаване определени върхове.

[Exorcist]

Изглежда сериозна про логистика и технически съпорт и пейсъри е имал Илко: https://www.facebook.com/Balkan-Trek-1919153691688840/