Ден 7 – Партизанска песен – Буковец
От приповдигнатото настроение от вечерта нямаше и помен. Събудих се, а Виктор стана преди мен да се гласи. До мен спеше детето ми, гледка, която не исках да оставям. Бях скептично настроен точно в този момент, времето минаваше, а аз бавно се прегласях да се отправя към столовата. Една не малка част от мен искаше да не продължавам, още повече, че в предстоящите гори, в които щях да влезна определено самотата нямаше да ми помага. Споделих тези ми мисли с Виктор на закуска, а той типично в негов стил ми даде да разбера, че това което ще се случи от тук нататък зависи само и единствено от мен и той няма да взема участите в решенията ми. Тук е момента в, който аз се бях превърнал в най-голямата си трудност и трябваше да се преборя със себе си. Времето летеше и вече бяхме назад с графика, нямаше за кога да отлагам, събрах всичко в раницата и с Вики подкарахме към Шипка. Предстоеше доста дълъг преход, един от най-трудните и изтощителни за мен.
Хубаво беше да покарам с някой след толкова време самотно скитане по баирите. Беше деня за сбор на партията майка на Бузлуджа, а рейсове имаше още на Шипка. Движението беше доста натоварено и постоянно бяхме изпреварвани от водачи на МПС на една боя разстояние, изнервящо стана по едно време.
Скоро се озовахме в епицентъра на това изключително значимо за българската демокрация събитие и най-вече значимо за всички кебапчийници и сергии със стока от братски Китай. Естествено ние съвсем учтиво уважихме едни цигани и се подсилихме с по някое кебапче, макар и не на муфта, ех, а едно време какви кебапчета имаше, а сега...Скоро успяхме да се измъкнем невредими от талпата и да се впуснем в нашите си дела. Хубаво беше да си не сред себеподобни, с които освен общи физически белези, нямаш нищо общо.
Изкачването на Бедеците е последния баир преди да започне доста дългото спускане към Кръстец. Покарахме доволно, но аз лично не бързах, знаех, че след малко пак оставам сам и ще имам отново драми със себе си. Вики искаше да слиза до самата гара, но се разделихме малко преди това, където продължава пътя за Плачковци. Вземахме си бързо довиждане, иначе като нищо да бях обърнал с него на обратно. На гарата спрях за малко зареждане с енергия под формата на вафли и ядки. Бях с около час по-бавен сравнение с минаването от предната година и си поставих за цел да съкратя пасива до Буковец. Често си задавах някакви мини състезания със себе си, исках да има все пак нещо като предизвикателство. От Кръстец до Хаимбоаз не бих казал, че разстоянието е много, но определено е гаден участък, в който се слиза доста на ниско и минаването пред еднометрова папрат и къпини на места не е от най-приятните неща. Още повече беше много пресен спомена за алпийското било от вчера и сегашните гледки не бяха добре приемани, с колелото доста бързо се сменят пейзажите.
На Прохода на републиката се наядох на дебело, даже не успях да си изям десерта. Това беше и последното място, на което можех да се върна на обратно. Чух се с Анелия, а тя ми разказа, как Яна обяснявала, че нейния татко сам минавал цялата планина с колелото и, че само той можел да го направи. Тези думи хем ме разсмяха от сърце, хем ми вдъхнаха страхотна мотивация и от тук до края на си и помислих за друго освен за фара на Емине.
Стръмното след прохода го вземах доста бавно, още ми беше пресен спомена от миналата година, когато без малко не припаднах от жега. Редуваха се гори, с нападали дървета, в които карането си беше предизвикателство, голи поляни и хълмове, общо взето една монотонност и през цялото време беше нагоре, надолу. Имах първа среща с диви прасета, за щастие пасяха на около 50 метра от мен и не ме усетиха като минах.
Следваше най-неприятния участък от днешния ден – качването на Буторския баир. Много баири бях изтикал, но този определено е в топ 3 по продължителност и умора.
И точно започвах да катеря право нагоре в тази пуста гора, в която дори не се чуваше и песен на птици, когато търсейки напред следващата марка, видях на паднало дърво голям самар. За секунда се спрях и дори леко се стреснах, не очаквах да видя никой в това затънтено място, още повече само багажа на някой. Огледах се наоколо, но не видях никой и затова затиках към самара, който се падаше точно на пътеката. За моя изненада след малко под клона на който беше сложена раницата се показаха два крака. Викнах отдалеч, да известя за моето присъствие, а отгоре се чу поздравителен вик. Беше изненадващо да видя наистина някой точно тук, но още по изненадан останах, като видях, че това е възрастен дядо. Бил тръгнал да прави Ком-Емине...за 30 и кой си път. Нямаше щеки, беше си направил от 2 клона. Походихме известно време заедно, поизпита ме това онова за Пътеката, мисля, че добре се представих Гледах го и определено не можех да му се начудя на акъла, къде е тръгнал сам по тези гори, видимо беше изморен, но не искаше нищо, каза че всичко си носил. Щял да стигне Буковец днес, но това така и не стана, явно е спал под звездите, имал си екипировка и затова. Пожелахме си много здраве и аз си хванах моето темпо. Проблема с карането ми в гората определено беше загубата на ориентация за време и посока. Към 17:30 бях на Караивановото хорище и спрях за кратка почивка.
Явно, че нямаше да успея да наваксам съвсем разликата, но я бях свел до 20 минути, което пак беше напредък. Още 10 км и бях на Буковец. Иван хижаря го нямаше, само жена му. Настани ме и нагости, но не след дълго почувствах някаква отпадналост, явно ме беше пекло повече от обикновеното слънцето днес. Отделно това се оказа участъка с най-голяма денивелация за целия преход. Вземах си душ и си легнах, още по светло. Тресеше ме, но се надявах да ми мине до сутринта...
https://www.strava.com/activities/1108496942