Тъй като с времето тези подробности се позабравят, направих ето тази снимка на часовника ми, документираща датата и часа преди началото на дългото пътуване:
Нямах предварителен план-график, нито пък идея как ще тръгне карането - колко бързо или бавно ще се придвижвам. Качвах се на велосипеда буквално за пръв път след оцеляването в калта на Витоша 100. То нямаше и друг начин, понеже цената за седемчасовото извратено забавление беше доста дълъг, почти триседмичен престой в бокса при Серж, който макар и да не се слави с бързината на работата си, знае какво прави, не претупва нещата и продава труда си по възможните най-щадящи джоба на клиента ставки. Взех колелото от сервиза вечерта преди да тръгна за Петрохан. Имах да свърша още сума ти неща и за късмет намерих пет минути да направя едно кръгче, колкото да установя, че има някои дерболийки за донастройване. Оправихме ги на другия ден.
Изстрелях се от върха надолу с подобаващо висока скорост и съответстващото й покачване на адреналина. Размених весел поздрав с момче и момиче, които се качваха нагоре. Малко след това успях да се декорирам с калчица от една локва, през която минах без да намаля достатъчно. Слизайки в гората хванах подсичащите пътечки и към 18:50 часа набих спирачки пред ханчето на прохода.
С цел облекчаване работата на храносмилателната и отделителната системи, бях решил да хапвам по една чорба при всяка възможност, В кръчмето вече бяха седнали тримата младежи, с които се разминахме по пътя към върха. Поканиха ме да седна при тях. Първо ги поразпитах за графика и концепцията на пътешествието им и след това като почнах да обяснявам какво велико приключение им предстои, как преди четиринадесет години съм минавал по Пътеката и до ден днешен си спомням всичко, все едно е било вчера. Че после взех да обяснявам за Витоша 100 и за състезанието на Ред Бул, че какви геройства съм замислил за тоя преход...
Като погледнах часовника – повече от половин час не бях спрял да говоря, а купичката със супа още си стои пълна. Аудиторията, слушайки ме повече от добро възпитание, отколкото от интерес, вече е наясно, че има насреща си пълно куку. Хапнах набързо чорбата, пожелах им незабравимо приключение и потеглих.
Наближаваше 19:40. Знаех, че може да се наложи да спя някъде горе на билото или в гората, но въпреки това на чешмата малко след прохода напълних само бидончето с идеята, че би било добре да стигна до х. Пробойница. Този път реших да пробвам отклонението към х. Петрохан по асфалта. Оказа се, че асфалт почти липсва. Не след дълго подминах хижата и продължих да карам по пътечката нагоре.
Това са последните снимки, които направих преди да си загубя телефона малко по-нататък:
Чел съм коментари от рода: „Много ми е интересно как може да се оправиш на такова място без gps – няма маркировка, пътища се пресичат и тръгват в различни посоки...“. Според мен проблем може да има само ако не знаеш долу-горе в каква посока трябва да се движиш или ако билото е покрито от гъста мъгла. В останалите случаи наличната маркировка – тук – там някой желон от зимната, останала циментова основа или знак върху камък са достатъчни, за да намериш верния път без да се загубиш.
Тук ще обърна внимание и на раницата, която ползвах. Малко след като я купих през миналата есен, попаднах на материал от Любо Ботушаров за почти същия модел, само че неговата е с идея по-голяма. Накратко отличните ни оценки съвпадаха. Това бе перфектната раница за моите нужди, но за съжаление съвсем скоро след началото на прехода комбинацията между моя мързел и един от малкото й недостатъци, ми създаде неприятности. Любо е описал проблема много точно: ципът на супер удобния иначе страничен джоб за телефон от дясно, който можеш да ползваш (като вадиш и прибираш телефона), без да сваляш раницата от гърба си, се затваря много трудно, когато тя е попрепълнена, както беше при мен. Та заради това и понеже ме мързеше да я свалям от гърба всеки път, когато трябваше да прибера телефона, реших, че е достатъчно да напъхвам навътре апарата и че той, притиснат като в сандвич между багажа, ще си стои там, без да бяга, въпреки отворения цип.
По някое време започнах доста друсаво спускане към гората. На някои места слизах да бутам, защото нито уменията ми, нито екипировката, в т.ч. и велосипеда, не предполагаха заиграване с прекалено екстремни изпълнения. Тъй като по време на прехода често се налага да се прави преценка кое надолнище се минава с каране и къде е по-добре да слезеш, моята рецепта по този въпрос е следната: Където усещам нещата като 50:50 или повече в полза на риска (и в ущърб на сигурността), слизам и бутам. Повечето багаж, натрупващата се умора и непознаването на трасето в детайли изискват по-разумен подход и адекватна оценка на риска.
Дори и да има кой да те види, че не се справяш като супермен, репутационните щети са нищо всравнение с възможните неприятни последици от едно по-тежко падане. Между другото именно в началото на горския пояс регистрирах първото от малкото падания през целия път, при което прескочих кормилото и някак успях да остана на крака. И двамата с велосипеда се разминахме без щети. Възможно е някъде там да съм изръсил телефона. Продължих спускането надолу, но темпото често се накъсваше от паднали на места дървета. Пътят ми се видя по-дълъг, отколкото бе в спомените ми от 2007-ма и това усещане, впрочем, се повтаряше често до края на прехода.
Започна да се здрачава и спрях за малко, за да сложа челника на каската. Последва стръмно спускане с паднали дървета по пътеката, след което излязох на черния път, който не след дълго ме заведе до х. Пробойница. Часът беше 22:10.
Усещах лека и приятна умора. Тъкмо си мислех как ще разпъна бивито, ще се изкъпя на чешмата, ще хапна нещо и ще си лягам и О, Ужас, забелязах отворения джоб с липсващия gsm.
Тази не чак толкова драматична ситуация пораждаше два основни проблема. Първият – че губя връзка с моята прекрасна госпожа и съответно тя ще се тревожи с една – две идеи повече отколкото, ако можем да се чуваме. Вторият – че няма как да документирам важните събития, съпътстващи прехода. Като изключим тези две неудобства, раздялата с телефона ми беше не безразлична, ами приемлива и дори желана. Пълно потапяне в КЕ реалността и игнор на всичко останало. Със съвременните облачни технологии нищо ценно няма да бъде изгубено. Снимки, контакти - всичко се запазва.
Въпреки, че хич не ми се занимаваше, реших все пак да се върна назад до мястото където спирах за последно да слагам челника. Ако случайно успеех да го намеря, това все пак щеше да ми спести някакви неприятности. Междувременно се обадих на човека, който пази хижата. Личеше си, че е подпийнал, Беше много отзивчив – предложи ми челник, да дойде с мен да търсим заедно, да спя вътре ако имам спален чувал, да ми даде да хапна от скромните му продоволствени запаси, да се обадя на някого ако трябва..
Благодарих му, но се разбрахме, че сам ще се оправя и тръгнах назад. Не съобразих, че мога да ползвам колелото поне докато стигна до мястото, където пътеката се включва в черния път. Вървях, вървях – стигнах до въпросната точка на пресичане. Продължих на горе, повървях доста, прескачайки и заобикаляйки падналите дървета. По едно време се усетих, че съм загубил маркировката. Рекох си: „И таз добра.. Сега да има как и да се загубя сред нищото съвсем ще втасам!“ Върнах се назад, намерих пак пътеката, повървях още нагоре и най-накрая стигнах до мястото, където за последно бях свалял раницата от гърба си. Телефонът го нямаше и тръгнах наобратно. Яд ме беше, че ходя в тъмното като гламав вместо да си почивам, но нямаше на кой да се сърдя. Върнах се при хижата около полунощ. Докато се поизмия, хапна нещо и се оправя за лягане вече наближаваше един.
Супер начало като изключим тая каръщина с телефона.
Събудих се около 5:15. Спя много леко и най-малкият шум ме събужда. Като заспивах си мислех да не бързам със ставането и тръгването, но така и така се събудих рано, реших да не се мотая излишно и така да спестя изкачването след гара Лакатник в обедната жега. Взех целия багаж и влязох да го опаковам в предверието на хижата. За мое учудване не след дълго се появи подпийналия гостоприемен домакин от снощи и ми прави компания докато събирах багажа и закусвах. Тъй като все още беше много рано ползвах телефона му само, за да напиша смс на Криси, с който да я уведомя за новите обстоятелства.
След като бях готов с всичко благодарих на човека и подкарах надолу. Беше към 6:20. През 2007-ма след с. Губислав с моите спътници минахме по асфалта. От КЕ клипчетата в ютуб знаех, че има и успоредна пътека в гората и когато видях табелката, която насочваше към нея, без колебание поех именно в тази посока. Тук – там имаше някое паднало дърво, което да се заобикаля или по-големи камъни, заради които слизах от колелото, но като цяло, ако не по-бързо, спускането по пътеката със сигуност е много по-интересно и приятно от това по асфалта, така че ако някой се колебае го препоръчвам.
След гарата поех по стръмните улички нагоре към с. Лакатник. Почти в началото на изкачването, на тридесетина метра пред себе си видях колега - пешеходец, който бързо се шмугна в една от подсичащите пътеки нагоре и не успях да му се обадя. Мислех, че карайки по асфалта ще съм по-бърз и няма да го засека повече, но след един завой пак го видях пред мен и този път подвикнах зад гърба му. Беше младо момче с дълга коса, соло, с палатка и шалте, също към Емине. Спряхме да поговорим. Питах го как се чувства до тук. Обясни, че всичко е наред, но има малки съмнения относно теглото на раницата и съответно като един отявлен проповедник срещу тежките раници, му изнесох една бърза лекция как незабавно трябва да се освободи от всичко което не е най-най-най необходимо.
Също така го помолих да ползвам телефона му, за да звънна на Криси и проведох един бърз разговор, в който обясних пак на две - на три новата ситуация и обещах, че ще звънкам при всяка удобна възможност. На раздяла с колегата му пожелах вълнуващо и незабравимо приключение, а той на мен – колоездачният ми преход да е по-интересен от пешеходния (и на него между другите теми успях да разкажа синтезираната си КЕ биография), на което през смях отговорих: „Едва ли, но да видим..“ и продължих на горе.
В селото пристигнах около 8:20 часа. Видях човек с джип и го питах за магазин. Отговори, че магазин имало някакъв, който обаче рядко отварял и сега със сигурност не работи. После замина на някъде и останах сам на празния селски площад.
Покрай непредвидените снощни разходки, вчера не успях да се изкъпя и сега, обилно изпотен след изкачването, се запътих директно към мраморната чешма. Съблякох се гол, накичих като елха зенитното оръдие с мокрите си дрехи, извадих сапуна и блажено се потопих под водната струя, влязъл цял в коритото на чешмата. Знам, че това е паметник и паметта трябва да се почита. Но пък си мисля, че ако имаше как да ме видят, нашите храбри и доблестни предци, в чест на които е направено всичко това, биха възкликнали: „Сполай ти, уморено пътниче, изкъпи се, не се притеснявай... И ние така се къпехме, че и моми се навъртаха наоколо. Не бери грижа за пишман пуританите..“
Така и никой не се появи докато бях там. Поизсуших се под галещите лъчи на утринното слънце, събрах си нещата и поех по пътя към х.Тръстеная. Пристигнах за по-малко от час. Единственото, което предлагаха за хапване в момента беше бобена яхния. Изадох една с малко пастърма и не след дълго бях готов за тръгване. За разлика от предния път културно заобиколих малиновите плантации (не че имаше друга възможност при толкова предупредителни табели и всевъзможни препятствия към прекия път) и продължих към следващата си цел – хижа Лескова.
Припомних си познати гледки. Подминах красивата панорама към манастира и околностите. Спомням си, че през 2007-ма в основата на голямо старо дърво край пътеката имаше малка чешмичка. Този път не я видях.
При преминаването край един от първите по-високи върхове – може би Издремец, допуснах първа навигационна грешка, опитвайки се да мина метър с подсичане от ляво, но по широк черен път, който очевидно спускаше надолу. Бързо усетих, че не се движа в правилната посока и се върнах, тръгвайки по правилния подсичащ върха път.
Двеста метра нататък имаше спрял джип. Наблизо с торби в ръка се суетяха мъж и жена. Попитах ги дали това е пътеката за х. Лескова. Мъжът ми отговори: „Да, това е, ама да знаеш, че хижата е много далече оттук!“ От своя страна ми зададе дежурния за всички берачи на боровинки въпрос: „Там откъдето идваш, имаше ли боровинки?“. От коментари на други практикуващи същата стопанска дейност по-късно научих, че едно тая година всичко щяло да зрее по-късно от обикновено, но по-важно, реколтата се очертавало да е много оскъдна.
Продължих по пътя си и по някое време стигнах до останките на Горски дом Чукава. Тук – там все още имаше локви и кални коловози, но ми се стори, че сега този обичайно кален район, бе по-сух отколкото през 2007-ма. По-натам подминах интересния каменен кръст и местността „Разделената вода“. Имаше някакви локви там. Спрях за малко да потърся въпросния извор, че ми беше интересно да го видя, но не намерих нищо и продължих напред. Стигнах до оградата – електропастир, продължих още известно време по пътя и хванах отбивката за хижа Лескова. На едно място ме залая и подгони дребно кученце, но ми се видя безсмислено да му обръщам внимание.
Пристигнах на х. Лескова около 12:40 часа. Там бях посрещнат от любезно младо семейство – собственици на хижата и понастоящем хижари. Предложиха ми изобилен обяд и прятната си компания. Споделиха, че имат доста идеи как да развият мястото – подобрения в самата сграда, терасиране на прилежащия терен и обособяване на места за къмпингуване, разни други такива. Не бях твърде уморен, но усещах, че сънят през първата ми нощ под звездите определено не бе достатъчен. След обяда придрямах за десетина минути на пейка под навеса. Направих и първото пране, изпирайки чорапите и тениската си.
Почивката ми продължи около два часа и в три без нещо потеглих към следващата ми цел – чешма Мечулица. Веднъж бедствал дълги нощни часове без капка вода в околностите на Мургаш, този път бях решил да напълня догоре наличния капацитет от 3.0 + 0.6 литра и да бъда готов за всякакви ситуации.
Не след дълго видях избелялата до неузнаваемост табела с чекиста и слязох към чешмата за зареждане с вода и първо за прехода разтоварване от по-тежкия краен продукт на отделителната ми система. Предпочитам тази последната операция да става някъде в дискретна близост до водоизточник, но тъй като това не винаги е възможно, бях предвидил бидончето да осигурява необходимия воден резерв за подобни хигиенни нужди.
Грижата за доброто състояние на задните части е особено важна за КЕ колоездача. По едно времe започнах да формулирам тезиси на тема: „КЕ пътешественика с колело мисли само за задника си“. Например:
- Оставяш всичко и тръгваш да скиториш десет дни с колело из Балкана, защото мислиш само за ЗАДНИКА СИ!
- Ква е тая седалка дето струва колкото едно колело бее – мислиш само за ЗАДНИКА СИ!
- Вместо клин да си беше купил костюм! Парите щяха да стигнат и за риза, ама ти мислиш само за ЗАДНИКА СИ!
- Десет дена с един кат дрехи на гърба, рязане сапуна на две, четка за зъби с два сантиметра дръжка, 7/8-ми от новата паста за зъби – в тоалетната, но как иначе, като мислиш само за ЗАДНИКА СИ!
- КЕ колоездачът може да загине от жажда, но винаги разполага с неприкосновен резерв от вода за подмиване, защото мисли най-вече за ЗАДНИКА СИ!
Май имаше и други, но съм ги забравил. Почивката на чешмата продължи около половин час. С поолекнало лично тегло и натежала от водата раница, потеглих към следващия участък от прехода, където се бях подготвил психически за челен сблъсък с Мургашки вариант на Ришкия ужас – реколта 2014/2015 година.
Оказа се, че положението не е толкова драматично. Паднали дървета имаше, но с прилагане на подходящите техники преминаването не е сериозен проблем, а и забавянето не е особено голямо.
По едно време стигнах до познат открит участък с гледка към Мургаш, но не след дълго маркировката пак ме отведе в гората. Карането и бутането се редуваха в постоянни къси интервали, докато не излязох на доста широк чакалиран път. Мислех си, че трябва да продължа по него на запад, но забелязох прясна маркировка от другата страна на пътя, която продължаваше в гората.
Там съзрях и хапнах на бързо няколко полуузрели диви ягодки. Качването на колелото по вертикалното нагорнище от пътя към продължението на пътеката доста ме озори, но някак издрапах и продължих нататък.
Добре би било да отбележа, че от статията на Любо за раницата научих за една много полезна екстра – свирката, която надувах доста често след х. Лескова, та да предупреждавам отдалече мечката за преминаването ми през нейната гора. По едно време за разнообразие започнах да й се карам на японски, а когато и това ми омръзна си съчиних и запях с пълно гърло ето тази песен: „Оооо Мечкааа, кафява мечкаа, Мургашка мечка ли си тиии... Или си мечкаа - зелена мечкаа, Беройска мечкаа, най-луда мечка, най-мощна мечка, най-страшна мечка, ми кажиии!!!“ Да не се обърка някой, че съм БГ футболен фен! Не съм! Той БГ футбола за нищо не става, ама колкото да си направиш ташак с Мургашката мечка върши работа.
Чудех се кога най-после ще изляза на трасето с тръбопровода. Пътечката лъкатушеше насам-натам през гората и в един момент стигнах до нова жълта табелка с надпис „вр. Мургаш 1:30 ч.“. Нещо такова беше. Помислих си: „Тук има грешка, как може върхът да е толкова близо, като още не съм минал край тръбопровода?“ Малко след това излязох на поляната на Белия камък.
Как стана така нямам идея. Просто следвах маркировката. Беше около 19 часа. Имах достатъчно време да продължа към върха, но вече ме помързяваше, чувствах се недоспал, а и не ми се щеше да отмятам първия маркер за успех на прехода с цената на преумора и в кисело настроение. Ето защо реших, че полянката е идеално място за бивак и разпънах катуна. Всяко близко дърво и храст получи за украса я колоездачен клин, я панталони, чорапи, тениска или ветровка. Разпънах да поизсъхне и спалния чувал, който бях събрал леко влажен от предната нощ.
Хапнах малко пастърма, взех икономичен душ с бидончето и се приготвих за ранно лягане. Реших, че би било разумно да закача пастърмата на близкото дърво, че да не дойде някое гладно горско животно да ме буди по никое време. Колелото опрях на вече счупената табела на Ойларипи и разпънах бивито пак там някъде.
Заспал съм бързо, още по светло, но се събудих от силен вятър. Помислих си, че пастърмата ще падне на земята и може да не я намеря на сутринта, но каквото – такова, продължих да се свивам в чувала.
После пък чух шум от форсиране на двигател. Рекох си: „Малоумниците се чуват чак от Витиня“. Шумът обаче сякаш приближаваше и изведнъж местността бе осветена от фарове, идващи откъм Зла поляна. Както си бях легнал стреснато се надигнах, опитвайки се да се ориентирам дали не попадам на пътя на призрачния автомобил. За късмет мястото, където се намирах бе встрани, заобиколено от храсти и с облекчение осъзнах, че няма да ме сгазят. През поляната профучаха три джипа и изчезнаха в гората. Беше точно полунощ.
Не знам кога заспах след това, но сънят ми бе лек и неспокоен. Когато се събудих на сутринта слънцето вече бе изгряло. Минаваше седем. Пастърмата още си стоеше на дървото. Събрах бивака, закусих с предварително накиснатия във вода овес и малко мед и се приготвих за тръгване.
Тук искам да направя едно уточнение. Имам абсолютно либерално отношение към това кой как си прави прехода. Няма по-правилен или най-правилен маршрут. Всеки, според времето с което разполага, възможностите, предпочитанията, състоянието си и прочее, има правото да прецени откъде да мине и това е съвсем в реда на нещата. Ще ми се само, за информация на бъдещите пътешественици, да развенчая един мит, а именно, че качването на Мургаш през Белия камък изисква някакво колосално, свръхчовешко усилие.
Изкачването действително е доста стръмно, но към днешна дата пътеката е маркирана без забележки, така че в нито един момент няма да се чудите за правилната посока. Второто важно нещо е, че понастоящем няма никакви паднали дървета, клони, дълбока шума или други препятствия, които допълнително биха затруднили придвижването ви. За награда качването до върха ще ви осигури спиращи дъха панорамни гледки. Освен това после ще можете да се похвалите, че сте минали по стъпките на славни КЕ герои като Райко (от Лигата на извънземните) и Иван Чолаков - cholla (Хомо сапиенс, но от най-коравите).
Гледано от поляната, пътеката тръгва много стръмно нагоре, но ако подходите отляво, изкачването става доста по-плавно. Нямах идея колко време ще ми е нужно, за да стигна до горе. Бях се подготвил психически за тегава и дълга мисия. Тръгнах бутайки колелото с бавно, но равномерно темпо. Някъде по това време „умният“ ми часовник услужливо предложи: „Започване на тренировка с уред за гребане?“ Явно движенията си приличат. Този въпрос ми беше задаван доста често през следващите няколко дни докато се усетя, че мога да деактивирам функцията.
Цялото изкачване ми отне точно час и десет минутки, с кратка почивка някъде там, където свършва горския пояс и започва билната зимна маркировка.
Горе помолих дежурния метеоролог да звънна от телефона му на Криси и да ми направи снимка. Човекът беше много отзивчив и след като приключи набързо с текущите си задължения, дойде и ме снима:
После се чух с Криси, за да й кажа че съм добре. Вкъщи всичко беше нормално. Някакви добри хора бяха намерили телефона ми и го бяха оставили в къща за гости в Лакатник, откъдето пък щяха да го изпратят до Стара Загора с куриер.
Попитах метеоролога за времето през следващите дни. Каза, че очаква още ден-два хубаво време, а после е възможно леко дестабилизиране. Благодарих му и поех надолу. По грешното надолу.
Според спомените ми от 2007-ма след тежката безсънна нощ някъде над горския пояс, точно там, откъдето се качих и днес, бях ходил до станцията да се моля за вода и после сякаш слязох откъм склона в близост до сградите. Затова и въобще нито се огледах, нито помислих – супер, ама супер аматьорска грешка!
Летях надолу и вместо да погледна към ширналата се в далечния хоризонт пред мен столица, се чудех дали доближавам скоростта от шейсет километра в час като Боби Първанов във видеото му от купа Мургаш преди 1-2 години. След известно време насреща ми се зададе моторист. И двамата намалихме и след като го питах дали това е пътя към Витиня (явно вече съм имал някакви съмнения), той ме погледна с една такава невярваща и леко ехидна усмивка, сякаш казах нещо много смешно и ми отговори: „Ами не, на грешен път си, Приятелю! Спускаш обратната страна..караш към София.. Бухово.“
В първия момент се почувствах като цапнат с мокър парцал. Според часовника бях спуснал четиристотин вертикални метра. Долу-горе толкова е и изкачването от Белия камък. Нямаше какво друго да направя освен да обърна и да забутам обратно нагоре след прахоляка, вдигнат от няколко току що профучали мотористи.
После си казах: „Нищо не може да помрачи радостта на надъхания К-Еминеец. Записвам ново постижение. Вярно, олигофренски рекорд, но рекорд! Две изкачвания на Мургаш за закуска. Едва ли някой го е правил досега.“
Бях в подножието на върха около десет часа. Оставаха за изкачване може би 50-60 вертикални метра денивелация, когато забелязах подсичащ път, който водеше в моята посока. Реших да го пробвам. Не след дълго пътят стана много тежък – осеян с камънаци с всякакви форми и размери, навяващи ми страшни мисли за истории, при които запечатващата течност в гумите се оказва безсилна да изпълни предназначението си.
Подсякох върха по дългата му страна, но пътят продължаваше в посока, която не ми вдъхна доверие, та се наложи да избутам едни височини вляво на борд, докато стигна до зимната маркировка и продължа по нея, изцяло възстановил отличното си настроение отпреди час и нещо.
Бързо стигнах до Зла поляна. Около бараката нямаше движение. Огледах се да се ориентирам накъде продължава маркировката. Вече бях решил – никакви свободни интрепретации по спомен от едно време и както се казва „Парен каша духа“, върнах се назад, за да прегледам какво пише на табелките, които бях подминал преди петдесетина метра. В същото време отгоре се зададе доста голяма КЕ група. Водачът бе забелязал леко странното ми движение напред – назад и ме попита дали всичко е наред. Отговорих, че внимавам да не объркам посоката. Той ми показа отсрещния баир и си пожелахме лек път.
По-надолу, малко преди хайдушкото кладенче настигнах трима бодри КЕ пешеходци. Бяха чужденци. Похвалих ги за отличното темпо и продължих напред. Пийнах вода на кладенчето, което не бях видял при предходното си преминаване.
Спускането до Витиня ми отне около час – час и нещо. Предварителният ми план предвиждаше да заобиколя класическия маршрут до Арабаконак по асфалта през с. Горно Камарци. За няма и два дни бях отметнал доста храсталясване и не ми се щеше лично да инспектирам колко са нападалите дървета в този следващ участък. Нито се огледах, нито пък видях къде маршрутът се връща в гората. Пътят в момента е в ремонт и няма почти никакво движение.
Пристигайки в селото питах един малко сопнат старец как да намеря магазина. Препрати ме към отсрещната махала. Там пък попаднах на любезния 12-годишен Лео Меси от Горно Камарци, пети за шести клас, който преди да ми покаже магазина, категорично ме посъветва да не припарвам до заведение, което видяхме отдалеч, защото там лъжели в сметката и предложи щом ми се хапва нещо готвено, да ходим у тях да ядем леща.
Все пак стигнахме до магазина. Вече беше почти обед и си купих нещо за ядене. Човекът зад щанда ме покани да седна на неговата маса и се поразговорихме за времето, за прехода, за голямата му дъщеря – омъжена във Франция. Хапнах, починах си и стана време да потеглям. На улицата беше жега, ама жега. Поех бавно нагоре по асфалта към Руския паметник. Стигнах за около четиридесетина минути.
Продължих по черния път към Стъргелска мандра без да ползвам подсичащите пътеки. На два пъти попадах под гъсти облаци прах от преминаващи раздрънкани джипове. Срещнах и туристи, тръгнали на разходка за уикенда.
Отклоних се за малко към останките от мандрата, за да видя чешмата в близост, която също не познавах от предното си преминаване. По онова време обозначаването на подобни стратегически места с табелки бе много рядко изключение.
Със смесени чувства и заради премеждията в този район през 2007-ма, бях решил да не се явявам на поправка по ориентиране след фургона в посока „към копривите“. Продължих по пътя към Стъргел, лесно намерих отбивката към х. Чавдар и по някое време стигнах до мястото, където марашрутът се разделя към билото и към хижата.
Нямах особена нужда да се отбивам през Чавдар, щях да спестя и някакво време, но реших че би било хубаво да видя за малко хижаря Иво. Спомените ми от мястото и от човека бяха много приятни. Няколко месеца по-рано намерих телефонния му номер и му изпратих да погледне „Закъснялата изповед..“, а преди да тръгна за прехода му писах, че сигурно ще се отбия за малко.
Бързо стигнах до хижата. На голямата маса отвън стояха мъж и жена. Показа се и Иво . Попитах: „Помниш ли ме“, той се усмихна леко и отговори нещо от рода, че имена не помни, но физиономии не забравя. Реших, че така и така съм дошъл, не е лошо да хапна нещо. Иво ми предложи боб, салата и безалкохолно. Седнах на по-малка маса пак отпред, извадих пастърмата и започнах сладко да похапвам.
Междувременно завързахме някакъв разговор с Иво и с мъжа, а жената си тръгна с нейната приятелка, която се появи отнякъде. Наблягах повече на хапването и не се обръщах много – много към човека от съседната маса, но по едно време го погледнах и забелязах че и той ме гледа. Аз го гледам и той гледа мен. Той ме гледа и аз го гледам. В един момент и двамата синхронно зяпнахме с отворени усти.
Насреща ми стоеше Митко от Горна Оряховица – моят спътник, с който стигнахме заедно до морския бряг преди четиринадесет години. Не беше за вярване!!!
За последно се видяхме на 8-ми и 9-ти Декември 2007 (въпрос за първа сигурна сума в Стани богат: На коя ЖП гара си уговарят среща двама приятели, които са се запознали на КЕ, единият от Горна Оряховица, а другият от Стара Загора? А. На Старозагорската; B. На гара Кръстец; C: На Горноряховската; D: На Варненската. Естествено верният отговор е на гара Кръстец:)
След това и двамата загубихме контакт. Често се сещах за него, особено през последната година покрай пътеписа за първото КЕ. Понякога са ми казвали, че историите там, най-интересните от които преживяхме двамата, звучат малко като да не са съвсем истински. Надявах се да се появи отнякъде и да каже: „Така и така, аз съм Митко, колегата не си измисля – всичко си беше както го е разказал.“
Тойсподели, че също се е сещал за мен и се е чудил как да ме открие. Идвал до х. Чавдар много рядко . Аз пък минавах оттук едва за втори път през живота си. Той бе пристигнал десетина минути преди мен. Да не беше повторното безумно спускане и изкачване до Мургаш, щяхме да се разминем.
Ето ни двамата. Срещаме се след почти четиринадесет години, сякаш орисани всяка наша среща да е тук, на Пътеката.
Завършвам тази част от разказа си и оставям читателят да поразсъждава върху темата за случайните и неслучайните неща в живота