Привет на всички. Хайде сега и аз да си кажа моите впечатления. Беше супер... Направо нямам думи. Първо много се радвам, че успях да взема учаастие в това състезание - направо си беше като eco challenge. Още през Февруари като разбрахме за маратона решихме че трябва да се включим, ама нали знаете вечните проблеми няма свободно време, няма пари и разни такива, така че почти го бяхме отписали. А изтървахме и крайния срок за записване. Добре, че на нашето състезание в Търговище Дидо от Търново ни каза, че все още мойем да се включим. Така, че двамата със Стойчо решихме да тръгнем и даа покараме в Родопите. Той казаа, че тръгва на раазходка, а стана трети
, ами ако беше тръгнал на съдтезание
. В последния момент се включи и Емо и напрааавихме отбор. В петък накачихме колелета на импровизирания багайник (малко се притеснявахме да не ги загубим по пътя, че нещо се клатеха) и потеглихме. Първите проблеми сс маркировката бяха в Пловдив, докато открием стадиона голям зор видяхме.
Старта ми хареса, а и началото след него. След това по пътеката стане едно меле - нямах никаква представа моите хора къде са. Известно време си бутахме заедно с Франц и си лафихме. Добре, че от един момент нататък по каменистата пътека можеше да се кара. много си падам по такива каменисти изкачвания. Край Марциганица все се озъртах да видя някой щангист, ама нямах късмет. Там на контролаата Ицо ми вика на чешмата вляво, добре че докато стигна дотам почти забравих какво ми каза и си продължих направо. На прословутия разклон с 3те пътя и аз спирах да гледам картата. Добре, че инстинктът отново не ме подлъга. Така че първият ден като не знаех, че се състезавам само със себе си карах здраво и бях много доволна. Всички онези които не се разходиха край Белинташ могат само дааа съжаляват, заащото наистина имаше какво да се види. След изкачванията си мислех, че ни предстои приятно спускане към Асеновград, ама като заапочна да вали си промених мнението. Жалко, че заради дъжда не можахме да раазгледаме крепостта. Другия път.
Вторият ден беше голямо шоу. Ако някой е чел Дългата разходка на Стивън Кинг, ще разбере какво имам предвид. Имах чувството, че съм каато героите от книгата. Караш си ту сам, ту в една групичка, поссле в друга, вссе едно че ходиш на гости. Всеки бута или кара сам в собствената си агония и все паак е част от 1 голямо цяло. Само каква гледка сме били пъплейки като мравки нагоре към Кръстова гора, а и какво ли си мислеха за нас хората в селата през които минавахме. Спомените ми са за профучаване край тях с викове "Това ли е пътя за ...". Сигурно им е омръзнало да отговарят на всички ни. През този ден имах късмет да се движа все в приятна компания. Така че момчета за мен беше изключително приятно да карам с вас. А онези банани май все пак трябваше да ги изядем. За калта през този ден май всички писаха, то и моите накладки май още тогава взеха да свършват. Спускаането към Хвойна нааистина беше жестоко. През доста клекове успях да премина без проблеми, но един така ме сграабчи, че едваа си измъкнах колелото. Към Кабата почнах да оставам без сили. Уж се чувствам добре, не ме болят краката, дишам нормално, а като почна да карам (или да бутам според случая [:p]) колелото нещо отказва да върви. Отнаачало карах по-внимателно през локвите, ама в 1 момент каато видях, че съм изцяло в кал, взех да си цапам направо - на принципа като ще е гарга рошава да е.
За третия ден, какво да кажа. Достойно за финал. Та как беше "предстои ви приятно спускане", а товаа че преди това имаш достойно за възхвала бутане на горе гаарнирано с паднали дървета са незначителни подробности. Най-накрая прословутото спускане дойде, но се оказа че нямам спирачки. Известно време се движих в компанията на 2 момчета от Стаара Загора, след това се окаазах сама в мъглата. Наистина нищо не се виждаше. Никой който не е бил там не може да го раазбере. Сигурно е било около нулата. Въобще не си усещах ръцете. Студ, дъжд, кал, по мене нямаше сухо място. И въпреки това си ми беше готино и нито за момент (а предполаагаам и заа другите е било такаа) не съм съжалявала че съм там по това траасе. Когато успяваахме да се съберем по 2-3ма беше знааачително по-лесно ориентирането в мъглата. Май двамаа се губят по-трудно от цяла група, където всеки си мисли, че другите гледат пътя. На Върховръх така се заамотах в мъглааата, че се чудех накъде даа тръгна. Добре че did извика от хижаата. Само по това, че той беше на 10м от мен, а аз не можех да разбера от къде вика, можете са съдите колко гъста е била мъглата. След като се подкрепихме с горещ чай и продължихме надолу, единственното за което сси мечтаехме, беше как ще слезем в Храабрино и там ще пече слънце. Много силно слънце. Попритегнахме още няколко пъти жилата на спирааачките (за шестограма благодаааря на Митко) и гааз наадолу. Спускането си беше много готино дори и в каал, ама нааистина трябват дискове (вече няма да заакусвам, само май трябва даа пропускам по-скъпите заакуски).
На финала всички представляваахме крааассиваа гледка. Колелета и саамите ние бяхме целите в каал. Ако имаше още 1 етап - не знам, моето колело вече не беше в състояние да се движи. Блаагодаря на брат ми, че като се прибрах се погрижи за него (измиване, смазване,смяна на наакладки и т.н.). Аз трябвааше веднаага дааа се връщам на бачкане и не знаам кога щях да успея. Така че Цецо благодарение на теб Experta е отново във форма.
Стаана малко дълго, такаа че вече свършваам. Няколко дена след Родопите ходех кааато сомнабул и мислено продължавах да си газя кал, да прескачам дървета (аама те наистина бяха кошмарни). Всичко това показвааа, че състезанието наистина е било супер. Единственото което си мислех в продължение на няколко дена беше "пълна луддица", "луда работа", "голям чанч" и разни таакива. Ааабе направо не можех да дойда на себе си. Искам още...
:D:D:D
Айде чао вече на следващото състезание пак ще се видим, който не идва си осставаа заа негова сметка. Много губи.