И ето на в събота към 7 сутринта вече проклинах GSM-a си и паническите му звуци в опит да ме събуди, отворих очи и погледах тъпо в тавана няколко минути, но... нали е за каузата станах някак с желание. Похапнах и започнах да стягам багажа и велосипеда, че даже го и почистих, понеже беше доста мръсен след нощните преходи предния петък (не писах за тях тук, че щяхте да се чудите, да ми се смеете ли, да ме съжалявате ли). Както и да само с 1-минутно закъснение бях на уговореното място и смазвах прясно измитата верига, като в същото време си мислех за новите и красиви родопски местенца, чакащи да бъдат открити в този ден.
Спътника ми дойде скоро и със свежи сили потеглихме към хижа Здравец по скучния и дълъг наклон без много да си даваме зор. Някъде след 2 часа и кусур хапвахме кебапчета и се радвахме на почти пролетното слънце. Истинското каране, което търсех обаче започна по пътя към Бяла черква. Слъцето, издигнало се по-височко над хоризонта, печеше някак дружелюбно, а птичките пеейки своите песни предвещаваха идването на любимия ми сезон. Наклона не бе така зверски и колелетата вървяха едва ли не самички. Останалия сняг по усойните местенца ми навяваше лоши спомени от едно бутане по склона надолу в дълбоикия сняг, но нали съм оптимист, чак си вярвах, че днес проблеми със снега няма да има.
На Бяла черква спряхме за почивка и малко снимки. Случайно минаваш, човечец бе обстойно разпитан от мен за пътя към Ситово. Стори ми се някак неучтив и неотзивчив, но после разбрах, че той прото е знаел, че както и да го обяснява все ще се загубим. Както и да е, оптимизма все още беше във високи нива и тръгнахме по път, който явно беше активно използван за превоз на добития дървен материал. Може би е излишно да казвам, че беше много мокър и кален, но пък с лек наклон надолу и за мен беше приятен.
Стигнахме до разклон, в дясно беше познат на Иво път за х. Равнища, а десния, който ние избрахме минаваше през местност, където е върлувал пожар преди години. Беше пусто, но пък живописно. Виждаха се баири познати ми от прехода Бяла черква – Бачково (те ми навяха весели спомени от ровенето в една дълбока шума с приятели...). Виждаше се китното селце Косово, което ми навяваше аромата на вкусния родопски качамак... Виждаха се и още много много непознати квадратни километри, зареждащи ме с нови идеи за бъдещи преходи. Макар все още да нямаше листа по дърветата и картината да не бе много цветна и въпреки леко замъгления въздух пред нас се разкриваше красотата на голяма част от Родопите. Тя просто не може да се опише, който не е видял не може и да предположи за какво говоря. Направихме снимки и започнахме да вдигаме пушилка надолу по предполагаемия път за Ситово.
Лекомислно подминахме 1-2 разклона и се озовахме в едно дере в сред гората, където открихме двама дървари с коне. Бидейки на отсрещния склон те не чуваха добре виковете ни, но криво-ляво разбрахме, че сме подминали разклона за Ситово. Според тях трябваше да се върнем обратно по част пътя и да свием на един от разклоните, което за около 30 мин ще ни отведе в Ситово. Не ги послушахме, това разбира се ни донесе нови проблеми. Газихме в дълбоки коловози, почти не ни се наложи да преплуваме локви като цели кални морета, изпоизмокрихме се в мокър сняг и за капак трябваше да бутамке нагоре...
Чудна работа какви положителни емоции може да ти вкара една малка ламаринка! Тя беше в образа на указателна табела на БТС за туристическа пътека/горски път към х. Персенк и то за късмет я намерихме закована на едно дърво точно на един разклон, чийто десен път може би щеше да ни забие в сечище насред нищото. Продължихме да бутаме в снега, но този път с мерак! знаехме къде отиваме било то и много далеч от желаното място. И изведнъж – о чудо! дървена ограда, огромен отсечен дънер и стар ръждясъл трактор скрит в клоните на високи смърчове. Явно цивилизацията беше близо! В Родопите тя винаги е близо, но поне наближавахме към нея, а не се лутахме.
Движейки се по видно често ползвани горски пътища, виждахме някакво село, което ни подсказваше посоката по разклоните. Пътищата бяха сухи и много приятни! С малко камъни тук-таме, но доста скоростни, макар накрая вече скучни. Полюбувахме се на още няколко пейзажа и се насочихме към ниското. Минахме покрай отделни постройки (овчарници, вили или други).
Такива сдания винаги ме сещат за думите на една баба, която видях на Трещеник преди време. Когато я попитахме “Не те ли е страх сама по цял ден да вървиш с кравите из гората?” тя отговори: “От що да ме е страх, гората е цръвива от люде!”. Лошото е обаче, че същите тези “люде” вдъхващи живот на гората я замърсяват с всевъзмижни боклуци – като започнем от опаковки от вфли, през PVC бутилки, та чак и до чорапи!
След това лирично отклонение да премина към края на разказа си. Подрусахме се, на места с безрасъдно високи скорости, по гореописаните пътища и ненадейно излязохме на асвалтов път. Спуснахме се до селото и също като извънземни, падащи от космоса питахме първите срещнати хора: “Извинете къде се намираме?”. Селото беше Хвойна. Много прегладнели се добрахме до първия хранителен магазин и пазарихме първото, за което се сетихме. След като вече половината беше изядено разбрахме, че сме купили хляб, салам, сирене и... боза, макар и далеч не най-доброто меню това ни засити. И после, то е ясно – газ надолу към Асеновград! Мрака ни завари насред къра на няколко километра от Куклен.
След 110км без инциденти, в 8 без малко, на Сточна гара си казахме “Довиждане” и всеки по пътя си. Като цяло останах много доволен от карането, но се разочаровах от себе си като организатор и водач (или по-скоро “водач”) на мероприятието. Това, че не отидохме в Ситово не ме изнерви толкова, колкото това, че подцених загубването на вярния път. За късмет това не ни донесе сериозни последици, но можеше и по-зле да е - кой знае в какви гори е можело да се забием. Нощното прибиране малко ми вгорчи настроението и ме амбицира да калкулирам по-добре времето занапред, пък ще видим.
Да живее планинското колоездене!
Аз така видях преживяванията в миналата събота (17-ти март 2007 год.), надявам се пътеписа ми да не е бил скучен и досаден на много хора, ако Иво има още какво да добави да пише. Коментари и препоръки по написаното по-доре са добре дошли.
За снимките от тук .
П.П.: Извинете ме за грешките при набирането на текста.
снимките са жестоки 
Просто нямам думи...от това по-лесно - здраве му кажи! Не ги научихте тия Родопи и това си е......За Ситово се стига най-лесно от Бяла черква като се опитате да намерите .....Лилково 
По същото време ние въртяхме до Белинташ, айляшката де'т се вика, доста солидна група от 8 човека в това число няколко нови колеги представили се повече от добре 
).
.......................................................................
