За да си изплача мъката трябва да започна от самото начало. Великолепно подготвен отивам аз на срещата но там ме чака неприятнната изненада - няма никой. Иначе условията са перфе - времето супер, в автобуса 2ма души, самият автобус от дълъг по дълъг и то не икаръс а първокласен новичък Мерцедес. Сядам си аз, подпирам Уай зет-а и бегом към сеславци, благославяйки късмета си. Слизам на площада там и сериозно се замислям дали да карам - сам не ми се кара. След кратък размисъл се качвам, слагам очилата, каската и дискмена и напред. Карам си спокойно, маршрута е почти целият слънчев, само има малко локви където в самата гора не достига слънце, затова се налага да не карам с голяма скорост, но това не е болка за умиране. Всичко върви по мед и масло и по картата на Admin докато не стигам до реката. Оказва се, че самата река е бая пълноводна, даже там където преди е имало брод сега се мъдри една бяла "Жигула", затънала, с извадени седалки, а на всичкото отгоре е толкова педе..ски заседнала че не мога да скоча на нея с колелото за да мина. След кратко обикаляне си съставям простото неравенство, което гласи: 90кила + 13кила колело + достатъчна доза тъпота> скорост на течение. Свалям маратонките, връзвам ги една за друга, чорапите в тях. Овесвам ги на врата, колелото високо горе (кат' американски пехотинец м16-ка) и през реката. Всички хубави впечатления от прекрасната природа и гледки досега изчезват в първите 2 метра - водата е ледена и не си усещам краката. На всичкото отгоре откривам бая грешки в горното неравенство, но все пак стигам до другия бряг. Решавам да не слагам маратонките, тъй като в картата на маршрута пише, че реката неминуемо ще се наложи да я пресичам още поне 2 пъти. Правя си ги тези работи като за норматив и сядам на едни камъни да си суша пергелите и да помисля. Оглеждам картата и решавам, че трябва да вървя нагоре по реката още. Както по нататък ще забележите това е първа и най-важна грешка която повлиява фатално на всичко оттук нататък. Обувам маратончиците, качвам се върху Скот-чето и карай. Обаче ми направи впечатление, че натам отиват следи от самоходна (!) машина, най-вероятно трактор или военно МТЛБ, както и следи на кон. Т.е. е толкова кофти нататък, че направо си е таковало таковата. Но съм твърдоглав и не се връщам. И ето ме пак през реката. Не ми се свалят маратонките, затова търся на баницата мекото и изведнъж - о, чудо - дърво паднало през реката. Вярно, широко само 10см, но аз по толкова широка греда тичам колко мога с маркучи, та няма ли да мога да ходя с колело!!! Оказва се обаче, че няма да мога. На средата на дървото губя равновесие, и за да не падна в реката пускам колелото, така, че гумите да опрат дъното (тук реката е дълбока половин метър) а аз, подпирайки се отгоре продължавам. Стигам заветният бряг, поставям 1 крак отгоре му и в същият момент течението се оказва прекалено силно - обръща колелото и го повлича. Хващам това което мога - предната шина и тегля. За да го изтегля обаче, се навеждам много напред, губя равновесие от силата, с която течението го дърпа и с 2 крака влизам във водата, барабар с маратонките и анцуга. Изкарвам колелото псувайки, качвам се отгоре и продължавам. Продължавам да карам, оттук нататък пресичайки реката над 10 пъти, вече директно газейки през нея, ядосан ужасно, мокър и постоянно оглеждайки картата на маршрута. Но оттук нататък тя вече е безполезна. Карам по път за камиони, с коловози дълбоки по 1м (!), кален и неподдържан. Единственото което виждам са следите на верижната машина пред мен. Вече слънцето ми прави проблеми, започвам да чувствам умора. Все повече не мога да въртя, налага се да бутам. Постепенно, пътят преминава в 6-7 километров участък с огромен наклон. Постоянно бутам, километража не хваща толкова ниска скорост, затова не знам колко съм изминал. Вървя над час нагоре и най-накрая стигам - високо място с прекрасна гледка, облаците са толкова ниско, че можеш да ги пипнеш едва ли не, тревата е ниска все едно окосена. Обаче завъртайки се на 360 градуса има 1 подробност - няма нито една постройка, нито близо нито далеч. Стискам зъби, събирам си силиците и скачам на скота. Тук пътят е широк но по него няма следи дори от верижната машина. Карам, с единствената надежда, че щом им път, трябва и да има място където отива. Впоследствие ще разбера че тази теза е безкрайно грешна. След 20мин каране виждам в далечината няколко коня, чувам лай на куче. Решавам да ида натам. Стигайки там, и вече бутайки колелото по адския наклон виждам 7-8 човека, които изглеждат меко казано странно. Те са се събрали около фургон, напалили са огън и просто си лежат. Ьлаби са, необръснати, някои от тях татуирани. Около тях щъкат 2 кучета - немска и каракачанска овчарка, както и много коне. На въпросите ми къде се намирам те казват, че не знаят наблизо да има населено място и че пътят по който аз се двиба не води доникъде. Единственият път за връщане бил обратно оттам, откъдето съм дошъл. Решавам да не задавам умни въпроси, благодаря учтиво, слагам очилата и каската и решавам да тръгна обратно. В същият момент каракачанката ми налита, спирайки на половин метър от мен. Заради виковето на хората тя не ми се нахвърля, след това един от тях идва и със шутове и удари със цепеница по главата и врата на кучето я закарва обратно. Поблагодаря и заминавам, настройвайки се психически за това което следва. Обаче след 200м виждам вече съвсем нормално изглеждащ дядо който пасе 20на овце. На въпросите ми къде съм и как да стигна обратно в София той отговаря, че мога да сляза до село Ябланица, което се намирало на около 7-8 километра от точката, в която сме аз, той и овцете в момента. За целта трябвало само да понося колелото през онези скали, само 500м разстояние все пак, после надолу е тясна пътека, ама можело да се кара. Извършвам горните дейности, обаче пътеката е безумно технична, всяка грешка означава падане в дере с голям наклон. Не греша и достигам до път за камиони, който според думите на овчара води в селото. Пътя не е ползван отдавна, целият в много големи камъни. На две места ми се налага да пренасям велосипеда над паднали дървета на равнището на гърдите ми, с невъзможност да мина над тях. След технично спускане няколко км надолу стигам до селото - няколко къщи, разположени на дължина по реката. Задавам дежурните учтиви въпроси на един човек, стоящ пред къщата си, който ме упътва да карам в определена посока, само по асфалта. И аз карам. След 2-3 километра обаче следва друго село (да, ама не - същото си е, просто е бая дълго). Там намирам прекрасен отзивчив човек, който ме кани на обяд и да се изсуша. Отказвам учтиво, чудейки се колко хора от София ще направят така. Човека се оказва баща на известна наша манекенка, но външният вид не издава нищо такова. Обяснява ми, че до Кремиковци има 22 километра нанагорно, редувано със стръмно спускания и тежък терен. Имало и друг начин да стигна до София - 18км до изкърското дефиле, оттам още 50 (поне той така каза, аз не знам как е, не се реших просто) до София. Избирам краткият път, казвам довиждане и тръгвам. От тези 22км, вървящи в нескончаеми стръмно серпентини нагоре поне 12 съм бутал. Около 6-7 съм се спускал по път ограден от отвесна стена от едната и дълбоко дере от другата страна. В края на пътя не можех да фокусирам, вече бях спрял да се потя (то нямаше вече какво!) и едвам се влачех с чести 1-2 минутни почивки. Най накрая стигнах до някаква хижа, на коята пишеше че има кафе и че е (о, чудо!) част от община Кремиковци. Влязох и бях приет бая радушно от човека който се грижеше за нея. Нормално, цените бяха двойни но това не ми попречи да изям 2 кроасана и да изпия 1 кафе. Моето ядене и вода бяха свършили още преди Ябланица. Оттък нататък, следваха 5-6 километра технично спускане по черни пътища с червеноземна глинеста почва, доста кална при това, което направи и колелото и мен червени. Под 38-40км не съм падал, ББ-7 само мъркаше отпред тихичко а аз стисках волана колкото мога с цел да се прибера преди да съм треснал бронхо-пневмония или нещо подобно. В Кремиковци слезнах по замръзнал и от месо във фризер. Оттам, до къщата ми в кв. Челопечене съм карал като бесен, вече не усещайки нито умората нито обръщайки внимание на тракането на колелото. Като спрях пред къщата си, докато вадех ключовете ръцете ми бая трепереха
. Сега, след горещ душ, фервекс, сандвич и няколко часа сън седя и си пиша поста. Горното упражнение бих повторил но само с компания. Ужасно е да си сам просто, това е.
На всичкото отгоре имах гума резервна, но помпата бях забравил не леглото в стаята си. Такова молене никога не е имало, да знаете.
Така че - не карайте НИКОГА сами, освен ако не сте изключително силно убедени, че познавате маршрута перфектно. На мен лично ми трябва бая почивка сега, а на колелото-леководолаз - основен ремонт.
Евала на ББ-7 която след продължително давене, понеже след 4тото пресичане на реката вече изобщо не носих колелото, само бутах срещу течението, газейки до над коленете във вода, продължи да работи и да спира все едно съм я сложил току що.
За мен не беше Сеславци 2, а Сеславци-Ябланица-Кремиковци, тежък и много красив преход, който с удоволствие бих повторил с компания.
Значи, отсега да успокоя тези, които са по притеснителни - радиация няма. Разбира се, ако си построите къща там може и да не е най добрата идея.
