Както обеща Admin, ето го и последният епизод!
Приятно четене!
-------------------
ДЕН ОСМИ /наполовина сме/
Станахме рано. Беше към 07.00 часа. Тръгнахме веднага. Изкачването на Ботев от заслона до върха ни отне един час. Мисля, че денивелацията е около 300 м.
Посока запад. Там, откъдето трябваше да минем, т.е. по билото, все си мисля, може би, щеше да е по-лесно…
Поглед на юг. Някъде долу е хижа “Плевен”…
Изкачването не беше от най-приятните, ако има такива де. На върха задължително искахме да вземем печат. Направихме и няколко снимки. Докато събудим дежурния на метеорологичната станция обаче, изгубихме 30 минути. Почерпи ни с чай, печат на картата и напред. Вратата долу на входа заяжда, така че бутайте смело и безотговорно, докато се отвори.
Малко преди върха някой си беше играл да построи това… Ако има мъгла, е добър ориентир, а там обикновено има.
Някои от по-интересните места на връх Ботев. Сградата с дървената обшивка е метеорологичната станция. В другата не пускат.
Спускането не беше много вълнуващо, поне за мен, и, Nicky Bike, не те разбирам какво ти харесва да караш там. Отправяш се на североизток по ужасно каменист път, който прави лека дъга на изток и по който само се друсаш на колелото и държиш спирачката. Както и да е, в началото по пътя, после сечеш серпантините, минаваш заслон “Маринка”, който е в окаяно състояние, а мислехме там да спим. Не си и помисляйте!
Теренът и поглед на изток
Поглед на юг.
Тук ясно се виждат серпантините на пътя, зимната маркировка и местата, където може да съкратиш, както и заслон “Маринка”... Това е източният склон на връх Ботев.
И пак се объркахме! Според мен след заслон “Маринка” първо трябва да се придържате към зимната маркировка. Ние забихме към Карлово, че после по един друг път се върнахме на север... как изтървахме пътеката към хижа “Тъжа”, която остана в дясно, не разбрах.
Поглед към Триглав…и характера на терена.
Пътеката, която пропуснахме, се вижда в дясно, а ние поехме наляво по каменист коларски път.
Минахме по един каменист път, който се вие по хоризонтала на отсрещния баир, излиза на хижа “Русалка” и чак тогава се излиза към хижа “Тъжа”.
Излязохме на тая хижа - предполагам “Русалка”. Долу в ниското е “Тъжа”, а на следната снимка преди върха, който не е обвит в мъгла, надясно се вижда пътя, по който ние поехме, а в ляво пътеката, която пропуснахме и която е много по пряка, към хижа “Тъжа”….
За по-добър ориентир - вижте картата. Според мен загубихме около час и половина и отново излишни сили. Отгоре на всичко, на хижа “Русалка” ни нападнаха едни овчарски кучета, че чак с камъни ги мерехме. Към 12.00 бяхме на “Тъжа”, където ни направиха чай, но хижарят и жена му ни се сториха много странни....
Поглед от хижа “Тъжа” към връх Триглав и самата хижа…
Поглед към връх Ботев..
Напред към връх Триглав... отзад е хижа “Тъжа”…
Оттам вече си покарахме до Русалийския проход, където има построена супер готина частна вила, сигурно, със собствено езерце и още една красива постройка.
Тези снимки са правени точно на билото на Русалийски проход...
Оттам през гората пътеката се отправи към връх Триглав. Има път към южна България, но не знам дали е достъпен за автомобил и път, който води до връх Триглав /уточнявам, че такъв връх няма, Триглав е съставен от три върха откъдето идва и името му/. Ние, разбира се, хванахме каменния път, който някога е бил асфалтов и вие на серпантини нагоре по баира, като на няколко места се вижда как пътеката го подсича. Усещахме, че оттук ще започне дългоочакваното планинско колоездене, за което вече мечтаехме. Но се оказа, че ни очаква още едно предизвикателство.
Поглед към връх Ботев...
Пътят към Триглав и самият връх на втората снимка....
Като качихме височината, отново попаднахме на маркировката, която оттук е нанесена на асфалтов път, осигуряващ най-вероятно военните на Триглав. Тръгнахме по него като бутахме, защото наклонът си е голям. Тук видях единствената, слава Богу, за целия преход змия. Добре, че точно тогава карахме и тя се оказа между двата байка. Ако бутахме, не ми се мисли какво можеше да стане. След час и половина от Русалийския проход излязохме на откритo било, като пътят надясно продължава към Триглав, а вие трябва да завиете наляво към хижа “Мазалат”... но преди това Пеещите скали.
Това е мястото, където изоставяте пътя и завивате наляво към Пеещите скали с повишено внимание, тъй като маркировката е малко объркваща, а красотата е невероятна...
Поглед на изток и север...
Оттук до “Мазалат” ни отне 3 часа, като теренът е ужасен, дори на места напомня Козята стена. Преминава се през две скали, където носенето на колелото е неизбежно. А бе, гадна отсечка, можеща да те отчае! За каране забравете до самата хижа! След тия скали се появи подобен участък, като този преди хижа „Козя стена”, но по-кратък.
Снимки на билото от различни места на прехода в този участък...
Панорамни снимки в участъка Триглав – хижа “Мазалат”...
Към 16.00 отново пребити от блъскане, по-скоро от бутане, спряхме пред хижата. Влязох да питам за храна и се учудих, че тия в хижата се събуват. Как ще се събуя, бе, нали ще умрат хората. Една стара жена беше хижарка. Направи ни чай, като за чая не ни взе пари - забележете, хапнахме кроасани с едни от последните стотинки, получихме информация за трасето по-нататък от хора, които строяха нещо от западната страна на хижата, и след половинчасова почивка се отправихме напред.
Снимки от самата хижа....
От “Мазалат” до морето, приятели, е истината в планинското колоездене. Тази отсечка е достойна за уважение по цялата си дължина. Тук за четири-пет дена може да си спретнеш един добър преход до Емине. Едва ли има по добро предложение от това за планинско колоездене с такава дължина в Стара планина. Все пак, това си е точно половината Ком-Емине. Искрено ви препоръчвам, ако имате възможност, преминете го. Ако я нямаше умората от предната седмица, удоволствието да продължиш напред е несравнимо. Тук усетих колко бързо може да се предвижваш по картите, за разлика ако си пеша. До морето няма трудни участъци, в които да ти втръсне от бутане, с изключение изкачването на връх Чумерна, но и там е доста по-приятно отколкото дори прехода, който направихме последните 3 часа. Към 16.30 тръгнахме отново. В началото, през една гора по супер равна пътека с леки препятствия, после, стигнахме до табела, която отбеляза края на Троянския балкан.
Напред към морето..
Доста екстремно каране се получи, като внимавате да не хванете наляво черен път, водещ към Габровско село. Впрочем, запомнете едно - няма ли я след 100 метра маркировката и вие се спускате, което е добре от една страна, значи има нещо гнило, т.е. изтървали сте пътеката и следва незабавно да се върнете, иначе сте слезли от планината и след километър няма да ви се блъска пак нагоре. Много за ориентирането помогна и организираното месец преди това състезание с мотори от Бузлуджа до Емине. Тези машини бяха изровили пътеката и по този начин на места следите им служеха като перфектна маркировка, от която се възползвахме.
Поздрав за габровци....
Оттук до Чумерна водата не е проблем...
Минава се и покрай такива постройки, подсказващи, че цивилизацията е наблизо...
И така, първо, през гора по пътека, после пътеката става черен път и после асфалтов път, водещ към местността Узана. Преобладава наклонът надолу, понеже Шипка си е нисък връх в сравнение с Триглав. След няколко километра излязохме на черен път и оттам с още по-голяма скорост достигнахме хижа “Партизанска песен”. Оттам по асфалтов път се стига до хижа “Узана”. Само внимавайте да не се спуснете към Габрово. На хижа “Узана” се намира географският център на България, където си направихме по една снимка и се отправихме към Шипка.
На хижата и на центъра на България....
Тук е добре да питате някой за пътя към историческия връх, защото може да загубите маркировката и да се лутате излишно в курорта. По асфалтов път от Узана се стига до вилата на общината или нещо такова и преди тази постройка се завива надясно по черен път. Оттук до прохода “Шипка” се движехме само по горски път, като на места бутахме понеже си е стръмно. Но точно преди прохода си направихме готино спускане.
8
О, Шипка!...
Беше към 19.30 ч. Хапнахме наистина с последните пари по една супа и по едно кебапче. Знаехме, че утре на Хаин боаз ще ни заредят с парички. Решихме да караме към Бузлуджа, докато се стъмни, понеже, сега се сещам, нашите приятели, които трябваше да ни осигуряват, бързаха за море и искаха утре най-късно до обяд да сме на прохода на Републиката. Аз знаех, че ще е изключително уморително да стигнем дотам за толкова кратко време, понеже вече го бях минавал това разстояние. Успяхме да се доберем до Бузлуджа и разпънахме палатката в подножието на върха. От Шипка до Бузлуджа ползвахме асфалтовия път и мисля, че няма нужда да се набутвате през гората. Отне ни около час до подножието на паметника.
81
На стъпалата под паметника...
Един добър ден завърши. Участъкът, който минахме, беше сравнително добър. Вода има на доста места по пътя и втората част от деня покарахме доста. Личеше си, че оттук карането ще нараства за сметка на бутането. Пресметнах, че за още четири дни ще се справим. Минава се през доста хижи, където може и да се обядва. Шипченски проход е идеалното място някой да ви зареди с това онова, като се има предвид, че е в центъра на маршрута.
ДЕН ДЕВЕТИ /вяра в успеха/
Станахме по-раничко. Ако разполагате с пари, може да се нощува в самата хижа.
Прибрахме палатката и се отправихме по пътя си. Оттук се минава покрай хижа “Бузлуджа” и до хижа “Младост”, ако не се лъжа, се движихме само по асфалт, като накрая има и малко черен път. Маркировката е отлична.
Поглед назад или на изток към историческия връх...
Долу в ляво е самата хижа “Младост”, виждат се Бузлуджа и Шипка, а в далечината и Триглав... Ние сме изкачили Бедеците или сме в началото им...
Пак това Габрово... пък може и да бъркам...
После следва изкачване на връх Бедеците и спускане към хижа “Българка”. През по-голямата част си е коларски път и добра маркировка, като ясно си личаха следите от моторите и отбелязките, които организаторите бяха поставили. Към 10.00 ч. бяхме на хижа “Българка”.
Поляната пред хижа “Българка”...
Без да спираме се спуснахме към гара Кръстец. Тук на пътя видяхме мечка с две мечета. До гарата има два варианта - по асфалта или по пряк черен път. За разлика от преди две години тоя път уцелихме асфалта. Беше малко преди 11.00 ч., когато учудените пътници ни гледаха с изумление, как кацнахме на гарата. Нямахме пари за кафе, така че почти веднага се отправихме към прохода, пък и ни чакаха. Следващата отсечка ни костваше около 3 часа. Заредете се с вода. Няма по пътя. В началото има изкачване, като се движите по черен път, а след това много приятни спускания. На места обаче потъвате в папрат и промъкването е доста трудно. Добре дошли в джунглата! Отново голямо благодаря на състезанието Бузлуджа-Ком с мотори. Преди хижите “Грамадлива” и “Химик” има неприятно изкачване и следва шеметно спускане до Прохода на Републиката.
Това ви чака от Кръстец до Прохода на Републиката, като на места дървари изсичат гората заедно с маркировката...
Хижа “Химик”, “Грамадлива” и “Хаинбоаз”. На “Химик” няма от ония - обгазените химици, така че спокойно се минава и без противогаз оттам....
Тук ни чакаха нашите приятели, които бързаха за морето. Направихме един стабилен обяд, както си му е редът. Заредихме се с парички и като се разделихме с тях (ние останахме още малко, да починем де) усетихме колко сила ни даде това да видиш след 8 дни приятели, които с интерес следят движението ти. Отървахме се и от ненужен багаж, като олекотихме раниците до минимум. Мисля, че тогава настроението беше в максималната си точка, все пак влизахме в нашия Балкан, който си познавахме доста добре. Държа да отбележа, че тук надморската височина спадна значително и жегата се усещаше повече. Към 15.30 ч. започнахме да изкачваме стръмнината на изток.
Началото след прохода...
Поглед назад, където долу остава проходът...
Оттук се тръгва по черен път, на места по пътеки, и се стига след 2 часа до един разклон. Маркировката до този разклон е много добра. Карането е приятно, но на места се и бута поради големия наклон.
Характерът на терена...
Значи, не е точно разклон, а просто пътят продължава, има разклонение в ляво, а пътеката е маркирана право нагоре по един стръмен баир, обрасъл с какви ли не храсти и тръни. Обръщам ви внимание, защото ние загубихме тук около час. Първо, хванахме пътя наляво, но след километър той започна да се спуска много стръмно и нямаше маркировка. Най-вероятно е бил пътят за село Дрента. Върнахме се и започнахме да катерим по маркировката. Бяхме много упорити но храстите станаха толкова гъсти, че едва успяхме да се върнем, а е трябвало просто да продължим по пътя, от който дойдохме. Изнервени от случката така и направихме. Това място ще го познаете, понеже има нещо като дървена спирка на самото разклонение.
Нещо като спирка и баирът, който почти качихме...
Просто продължете по този път, от който сте дошли...
Повишено внимание тук! Може би, някога пътеката е съкращавала напряко през баира, но сега е обрасла и невъзможно да се провреш пеш, а какво остава с колело. Като продължите, ще стигнете до второ разклонение и вече ще завиете наляво, т.е. нагоре. Излиза се на една чешма и после се хваща пак наляво и се стига до тази къща, която е пълен бардак от филм на ужасите и която трябва да е горски дом “Бутура”. Според мен, тази постройка не лежи на пътеката, но точно в този участък тя е обрасла страшно много и ако не знае човек за това, със сигурност ще се обърка.
Снимки от горски дом “Бутура”.
За малко да забравя за най важната среща! Като карахме към Бутура срещнахме ето този екземпляр, правещ Емине-Ком, понеже нормалния вариант го е минавал толкова пъти, колкото хиксчета имаше отбелязани на тоягата му. Човекът е от Русе. Хиксовете каза, че са около 20, но веднага добави че рекордът по брой минавания е на някакъв друг и е около 25. Отначало ни стресна вида му и можехме само да се разминем с него, казвайки си добър ден, но аз спрях и го заговорих човека, което доведе до още едно слизане от пътеката, струващо ни много повече загуба на енергия и нерви отколкото, ако бяхме си карали по маркировката, но затова ще разкажа след два дни. И така, човекът потвърди, че оттук до морето само ще караме и че по-трудното е зад гърба ни. Почувствах се успокоен и си помислих, какво му е хубавото всяка година да блъскаш по 700 километра пеш, като може да се насладиш и на другите планини в България, още повече, че оттук до морето 80 % си в гората. Отговорът е вманиачаването в идеята, но ние никога няма да го разберем, макар аз да съм се запалил по рекорд за най-бързо преминаване и мисля да се върна на тая пътека отново. И човекът каза, че след Върбишкия проход 100 % ще се загубим, защото на две-три места било страшно обрасло с тръни. Ние му повярвахме, направихме си снимки и продължихме. После се оказа че не е точно така, след като говорих с други хора, направили Върбишки-Ришки проход, но беше късно.
Браво! Човекът е влюбен в този маршрут...
Като починете на тоя горски дом “Бутура”, намерете ето този паметник и отново наострете сетивата си. Ние загубихме още 2 часа и половина тук, изгубвайки се в гората.
Нямам думи...
Минава се покрай паметника, влиза се в гора и се прави една голяма дъга по едва видима пътека по часовниковата стрелка, а не като нас да атакувате следващия баир заедно с колелата по 60 см. листна маса и камъни навсякъде. Качихме се почти горе, като се уморихме страшно много. Оставих Зарко и колелата и слязох пак долу да търся пътеката, откъдето я бяхме загубили. След известно време я намерих и пак се качих. Слизането надолу бе още по-ужасно. Наклонът беше много стръмен.
Това е баирът, който качихме. Просто трябваше да поемем надясно, а се наложи да направим излишно качване и спускане с такъв наклон...
Ха-ха-ха....но все пак ориентир...
После тръгнахме по добре маркирана пътека. Явно предишният участък беше позабравен и ние точно там се изгубихме. Като направих равносметка около 3 часа и половина сме се лутали без посока в следобеда. После следва онова 10 минутно интензивно изкачване, написано на гърба на картата, като се движите по горски път. След това се влиза в иглолистна гора и по пътека се стига до Караиваново хорище. Преди 10 години бях спал тук по време на един мой поход с приятели, но тогава имаше нарове и вътре състоянието беше добро. Сега е пълна скръб-тоалетна. Задраскайте го от картите си и напред към хижа “Буковец”.
Поредната загуба за българския туризъм....
Лошото е, че почна да се стъмнява и до хижата нямам спомен по какво и как сме се движели. Просто се бяхме поизнервили от лошия следобед и решихме да спим в хижата. А и имахме пари вече. Мисля, че беше доста добър горски път, който няма как да объркаш дори и в тъмното. Стигнахме към 22.00. Хората се бяха заключили и ги стреснахме малко, но всичко мина добре и за по 8 лева се сдобихме със стая с две легла и баня, която ни дойде много добре. После аз гледах как Левски направи 2:2 с Киево и се класирахме за Шампионската лига. Зарко беше болен. Той е от ЦСКА. Така завърши този ден, в края на който, ако не се бяхме губили, щяхме да сме на Чумерна и то без да се налага да караме по тъмно цели 2 часа.
ДЕН ДЕСЕТИ
/поява на нерви и добре дошли в тръните/
Станахме към 7.00 ч. и тръгнахме по най-бързия начин. Исках да се изюркаме за още 3 дни и край.
Хижа “Буковец”.
Зарко, обаче, не беше на това мнение, въпреки че не изостана никъде по пътя. И досега не знам наистина ли го заболя зъб, но настроението му започна бързо да пада поради темпото, което исках да поддържаме. Времето се разваляше след няколко дни, а дотук беше перфектно. Както и да е! Появиха се първите искрици на неприязън един към друг. До Чумерна се стига само по асфалтов път. Може и през гората по маркировката, ако искате, като се отбивате вляво веднага след ловния дом. Ние поехме по асфалта, като след 12 км се стига до разклонение и се тръгва наляво към върха. Наклонът там е доста голям и умората ни принуди да бутаме. Взехме го за час и половина цялото разстояние.
Хайдушкото сборище е част от маршрута...
Горе на хижата, където пихме по едно кафе, имаше две семейства, които ни разпитваха с голям интерес. Мисля, че идеята на Зарко да не се бръснем от първия ден беше много добра, защото наистина приличахме вече на изпаднали германци.
Една от малкото снимки, на които сме заедно....
После се качихме до върха по черния коларски път, а не по маркировката, която минава по ски пистата. Там е доста по-стръмно. Там две момчета се правеха на много секретни, но поне ни развеселиха с тъпотията си. Не ни дадоха да снимаме постройката. Не че не можехме, ако искаме де...
5
Поглед към северна България.
Връх Чумерна
Така, оттук до прохода Вратник разстоянието се взима пеш за около 6 часа и половина, макар че по карта е близо 8. Ние го взехме за 4 часа и 30 мин и обядвахме при това, като на доста места се кара. Повечето е гора, накрая има и черен път. Отчетох доста добри спускания. Има вода на едно място още в началото и после - не, така че се запасете.
Единствената вода е в подножието на върха. Не разчитайте на нея, а се запасете още на хижата!
Едно от малкото места с панорамен изглед. През по-голяма част сте в гората.
В последната третина се кара по коларски път...
Агликина поляна - оттук до прохода Вратник е асфалт... около 2 км.
Проходът... наляво е за Сливен, надясно е за Елена. Ние поехме по асфалта направо, който е стария проход между Сливен и Търново – „Железни врата”
Стигнахме към 13.00 ч. От прохода Вратник се тръгва по асфалта и се кара около 45 минути до разклона за изворите на Камчия. Има табела и трудно бихте я пропуснали. На самите извори няма никаква вода между другото. Оттам се хваща билото, като прави впечатление стръмния северен склон и полегатия южен. На много места на самата пътека има обрасли участъци и се налага да ги заобикаляте и пак да търсите маркировката. Моят съвет е да ги заобикаляте от север. На такова място много хора хващат един път, който слиза в Кипилово, някъде след паметника на Делиради и се спуска в ляво с много голям наклон. Не е това пътят, а трябва да се заобиколи копривата и пак да се излезе на билото. Вода няма. Маркировката е занемарена на места. Движите се само в гора. И така, докато излезете на широко поле или плато в подножието на връх Разбойна. Тук минахме и покрай една река, където се запасихме с вода. Пак бяхме останали без такава. От много хора знаех, че път към върха няма, но им повярвах, когато пътеката просто тръгна да се спуска на югоизток, и разбрах, че слизаме от билото, но просто вече не ни се връщаше да търсим отново. Поехме по един добър черен път. Към 19.30 влязохме в едно село, което се оказа Жеравна. Хапнахме набързо по сладолед и се отправихме по асфалта за град Котел. Така и не знам все още дали е възможно да се мине през връх Разбойна и да се слезе в Котел. Надявам се тази есен да отида пак. В тоя участък двете места, където може да се объркате, са пътят за Кипилово и там, където ние слязохме за втори път от билото. В тоя участък снимки не съм правил поради лошото настроение, слизане от билото и поради това че сте 90 % в гора. Съжалявам! На мръкване влязохме в града.
Паметникът преди града...
Оттук щеше да е трудно да уцелим пътеката за Върбишкия проход, затова питахме един пожарникар накъде са се отправили моторите. Изобщо, който и да питаш в източния балкан за Ком-Емине, той веднага го свързва с моторите. След като ни обясни, че са минали чак през баира над Котел, ние продължихме, като решихме да търсим маркировката, която се отбива встрани от главния път след циганската махала, или ромска беше… След голямо лутане и питане намерихме тази отбивка с нанесена маркировка. Значи преминавате по околовръстното на града за Търговище и на около 4 км след последните постройки има отбивка надясно, която води към Лумни дял. Пътят е асфалтов. Беше се стъмнило вече и се върнахме отново в града. Тук Зарко искаше квартирка да взимаме, но само спечели добра вечеря с десерт сладолед в една механа. Нямах намерение да харча излишни пари, а и тази палатка за к’во я мъкнах 500 км. Тук той поиска да изчакаме аптека да отвори и тогава да продължим, а аз му предложих да се върне, с което още повече убихме настроението си, но никой и не мислеше да се отказва при положение, че оставаше супер лесен участък. След като хапнахме, се върнахме пак на тази отбивка, навлязохме по черния път и на едно място на самия път опънахме палатката и заспахме. Беше най-неудобната нощувка дотук. Може би, присъствието на населено място и разните му там звуци на автомобили и лаенето на кучета ни държаха полубудни цяла нощ. Все пак бяхме разбрали накъде тръгва пътеката, а и, че може да се мине по асфалта за северна България и преди билото да се хване асфалтов път надясно за Лумни дял, което ми звучеше като местност в Горната земя от „Властелина на пръстените”. Анализът за деня е, че преминахме два характерни участъка - Чумерна-Вратник и Изворите на Камчия-Котел съответно за 4,5 и 6 часа приблизително. Водата е оскъдна, но за сметка на това се кара в по-голямата част. Във втория участък има две три проблемни места където може да се загубиш. От Чумерна до Котел няма хижи. На прохода Вратник не продават храна, но е добро място за зареждане от страничен човек.
ДЕН ЕДИНАДЕСЕТИ
/никога не слизайте без причина от пътеката/
Станахме много рано. Беше почти тъмно. Веднага поехме по асфалта и наистина веднага след един мост с последващ ляв завой имаше отбивка в дясно, която ние хванахме. Това е малко преди билото на Котленски проход, преди местността „Трите вятъра”. Оттам все по път се бута до този Лумни дял, като е доста стръмно и почти не си заслужава да се кара.
Минава се покрай тези беседки и по този път.
Поглед и назад.
Когато започнете да губите търпение, се стига до едно разклонение с отбивка в ляво, която трябва да хванете. Следите обаче дали има маркировка, за да не стане грешка. Минава се преди това покрай един свинарник, който може да ви послужи за ориентир. На пейзажи не се надявайте, понеже сте в широколистна гора. Оттук следва много добро спускане към Върбишкия проход, като на две-три места има разклонения, където ние спирахме като се разделяхме и, който видеше маркировката, викаше другия и продължавахме. Тук аз отново пукнах гума с което се отчетохме – 2 гуми за 750 км.
Кара се само по такъв път.
Тази постройка в дясно ще ви подскаже, че доближавате Върбишки проход.
Малко преди прохода...
Към 12.30 ч. бяхме на прохода, като накрая дори се кара и по асфалтов път. Кара се покрай река, така че за вода не се притеснявайте. Спусканията са доста скоростни, а на места настилката е неравна подобно на тази след връх Ботев. Като излязохме на прохода се отправихме в посока юг и след 2 км стигнахме хижа “Върбишки проход”. Тук взехме предпоследното си глупаво решение да слезем от пътеката, като, каквото и да кажа за оправдание, ще е безсмислено, но мисля, че ни повлия оня човек с тоягата, това, че Зарко го болеше зъб, и това, че аз бързах постоянно, но както и да е, слязохме. Съжалявам за това, но вече е късно. Просто това лято ще трябва да покарам по този участък. Но, както ставаше досега, и този път загубихме повече време и енергия, отколкото ако си бяхме тикали по билото.
Хапнахме на хижата и взехме тъпото решение да се прехвърлим по асфалта в южна България, да минем през селата Везенково, Велислав и Манолич и оттам по брега на язовир Камчия да се докопаме до стената на Язовира и до село Камчия. За тази позорна постъпка не ми се говори много, а и не бива. Така и направихме, но като минахме Манолич и стигнахме язовира беше към 14.00 ч. и се отправихме към ръкава, който сочи на север. Така здраво се загубихме, че четири часа сме се въртели на едно място и дори си мислех, че трябва да се откажем от похода. Набутахме се в едни обрасли дерета и никъде не се виждаше път, който да води към язовира. Дори и сега да отида, пак няма да мога да уцеля пътя, който така щастливо ни бе показан. Накрая срещнахме един говедар и той ни насочи. Стигнахме село Камчия по тъмно. Напрежението между нас беше огромно. Почти не си говорехме и бяхме много изнервени. Лош ден за участниците. Аз исках да караме по тъмно през селата докато стигнем Дъскотна, но умората ни надви. Намерихме една поляна с тръни след селото и опънахме палатката за последен път. Отново няма да правя разбор на участъка понеже не съм го и минавал. По-късно разбрах, че Върбишки-Ришки проход не е чак толкова занемарен и маркировката е подновена, така че не правете нашата грешка.
ДЕН ДВАНАДЕСЕТИ
/и все пак успяхме/
Станахме отново почти по тъмно. Веднага поехме по асфалта. Знаех, че ни остава цяла карта за минаване – последната седма, но и знаех, че повечето е път по нея. Между другото, от Дъскотна до морето е изцяло път. Реших да изчакам до обяд и тогава да се обадя на приятелите да дойдат на свети Влас тази вечер да ни вземат. Почти не си приказвахме, а и всеки искаше да се прибира, така че ми беше ясно, че на морския бряг няма да се спи. Минахме през селата Съединение, Люляково, Рупча, Планиница и излязохме на Дъскотна, като още на Рупча се натъкнахме на нашата си маркировка. В самото село Дъскотна маркировката е по стълбовете на главната улица. С тъга установих, че половината карта номер 6 беше прескочена.
От Дъскотна се тръгва по черен път, който изкачва Мандренски рид и минава покрай телевизионната кула.
Пътят веднага след Дъскотна.
По такъв път се минава...
Малко преди кулата.
Кулата...
На много места се кара, но е предимно изкачване. Оттам по асфалта се минават селата Добра поляна, Средна махала и Топчийско и после през ниви и градини по много добър черен път се кара до село Сини рид. Беше към 12.30 ч. Тук отново грешка, понеже се обадих за колата да тръгва. Реших, че до вечерта ще стигнем до морето и ще има време да се докопаме до Елените. Не си говорехме със Зарко. Но и никой не изоставаше.
Това са снимки, които съм направил в тоя участък, показващи колко е скучна последната карта и че няма нищо общо с планината, но за сметка на това се кара здраво...
На Сини рид собственикът на едно кръчме ни посъветва да хванем асфалта и след 3 километра да се отбием надясно по пресечка от калдъръм. Така и направихме. Стана по бързо, но след километър хванахме наляво друго разклонение и добре, че едни цигани, най-вероятно крадящи дърва, ни върнаха в правилната посока. До село Козичино за мен лично е най-готиният участък в източната част. Беше невероятно! Ако имаме време някога, нека го направим заедно (с който иска, естествено).
Към Козичене и поглед към жадуваното море...
В Козичено бяхме към 15.00 ч. По-скоро аз де, понеже се бях ядосал и му казах на Зарко, че ще го чакам на морето. Въпреки всичко го изчаках в селото. Оттам без да почиваме към 15.30 ч. по черен път се отправихме към Дюлински проход и към телевизионната кула.
Преди Дюлински проход към връх Погледец и телевизионната кула.
Връх Погледец е последният с височина над 500 м. Непосредствено преди да стигнете прохода внимавайте да не слезете в едно дере в ляво при кошарите, както ние направихме, увлечени от наклона. Загубихме 30 мин. До кулата няма проблем с маркировката и оттам се спускате по асфалтов път към село Кошарица.
Преди кулата и самата кула.
Най-накрая...
След 3 км обаче пътеката се отделя наляво, така че внимавайте за маркировката, и хваща през гората към Ловния дом на Поморийския проход, последният такъв по маршрута. Тук вода няма до прохода.
Поглед назад.
Мястото където изоставяте асфалта...
Има постоянно изкачване и спускане на малки наклони. Към 17.00 ч. бяхме на прохода. От там по асфалта се спускате около 5 км в северна посока, като в дясно трябва да има черен път с маркировка на дърветата отстрани. Пада се на ляв завой. Внимавайте с трафика! Ужасно много е натоварен. Ако я пропуснете тази отбивка, слизате в село Баня и оттам трябва да минете през Иракли. От тази отсечка се хващат последните 10 км от маршрута като обаче се изкачва последния връх от цели 386 метра и следва стръмно спускане към носа.
Кара се само по черен път като ориентир е отново някаква военна станция...
Село Емона остава в дясно и се слиза по асфалтов път до поделението.
Пътят и поглед на север...
Някой от вас може и да го познават. От нашите е...
Там оставихме байковете и като се промушихме през оградата, отидохме на носа да се полюбуваме на успеха. Радостта бе толкова голяма, че веднага забравихме всичко лошо около нас, а аз даже забравих да си хвърля камъните, които взех от Ком.
С това обаче нашите премеждия не свършиха. Само ще ви кажа: никога не се опитвайте по тъмно да преминете от нос Емине до Елените без да сте стъпвали друг път там. Ние го направихме за 3 часа с две изгубвания с помощта на едно фенерче, но в 23.00 ч. разглобихме байковете в Елените и се отправихме за Сливен. Мечтата ми се беше сбъднала…
РАВНОСМЕТКАТА…
1. Никога повече с колело по Ком-Емине.
Това е изводът, който си направихме накрая. Мъкненето на байк от Етрополски проход до връх Ботев си е едно екстремно преживяване, което не е за всеки. Но планината винаги тегли обратно, така че не се знае... май ще се върна...
2. Бяхме утрепани. Въпреки че след третия ден организма се приспособява към физическото натоварването и липсата на качествена и редовна храна, разбрахме, че предварителната физическа и ако щете психическа подготовка изобщо не е за подценяване.
Няма да е лошо, ако се направи една малка рекапитулация на похода. Целта ми за това е следната. Щом сте стигнали с четенето дотук, до самия край, значи и това ще ви е интересно. Представям ви ориентировъчна табличка, която може да ви е от полза, ако се отправите по легендарната пътека. Вариантът със ски също е достоен за уважение, но поради глобалното затопляне в източната част ските ще трябва да са с ролки. Ние го преминахме за 12 дни, но никога не сме карали повече от 14 часа на ден, а някои дни се успивахме, а, ако сложа и времето, което сме се губили и почивали излишно, това е с още около ден. Така че за хора с велосипед, които познават целия маршрут, времето може да се смъкне до 10 дена при една добра организация.
Данните са приблизителни и са извадени от разказа за този преход.
Друга добра идея свързана с Ком-Емине е организирано преминаване на маршрута от голяма група хора с планински велосипеди, това би било първото по рода си такова преминаване......но живот и здраве, може би, догодина в сайта, но в друг форум ще организираме такова...
И накрая благодаря на всички за вниманието и търпението, което проявихте докато четете този разказ. Надявам се, че ви е било интересно.