Любимите ми дни на ромското лято.Озовал се в близост до традиционния маршрут , си казах."Защо пък не, нещо ново?". Просто трябваше да го направя. Знаех като тръгна отдолу, как другия път свършва в нищото. Трябваше да намеря връзката отгоре. Байка хапеше червената пръст, хвърляше камъните в жълтите листа. Пъстрата като черга гора възнаграждаваше с красотата си усилията ми."Ето това отклонение ми е нужно!" Седалка долу и през гората .
Пътя се стапя в пътечка , пътечката се разтваря в гората. Билото извива стремително гърбица, скалистите му ребра щръкват и трябва да се слиза мнооого внимателно. Гора, гора, полянка, храсти, гора, полянка. "Ето го! Ето го!" Познатият ми път...но малко встрани от мен.
Озъбените , червеникави скали ме подканят да слизам от байка. Само с челядинка и ръкавички като протекция се чувствам почти гол тук.
Бутам надолу и лавирам между шипки и камъни. Ето , зачатък на пътека. Майната му! Спартаааа! Широкият, червен , леко бабунчест път се гъбарка с мен. Задната ми гума е заприличала почти на слик и играе по пясъка. Вили, параклис, камъни, завои и,и....това беше.
Точно 10 километра отклонение, точно за един час. Но този час осмисли целия ден. Да, сега знам. Няма я връзката.Нямаше път...Нямаше дори пътека.
Но мен ме имаше там!