Реч на Стив Джобс

[kikon]

http://www.youtube.com/watch?v=UF8uR6Z6KLc

РЕЧ НА СТИВ ДЖОБС ПРЕД ВИШИСТИТЕ ОТ ВИПУСК 2005 НА СТАНФОРДСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ.

Благодаря Ви. За мен е чест, да бъда на този ден с Вас, вишистите на един от най-добрите университети в света. Да си кажа правичката, аз никога не съм завършвал университет и никога не съм бил по-близо до такова нещо от днес. Сега ще Ви разкажа три истории от моя живот. Туй-то. Нищо кой знае какво, просто три истории.

Първата е за „свързването на точките”. Зарязах колежа след първите шест месеца, но останах да се навъртам там още година и половина, преди окончателно да го напусна. Та, защо напуснах? Всичко е започнало още преди да се родя. Биологичната ми майка е била неомъжена студентка, която решила да ме даде за осиновяване. Много й се искало да бъда осиновен от висшисти, така че всичко било нагласено да ме осиновят един адвокат и съпругата му. Само дето, точно като съм се пръкнал, те решили, че всъщност искали дъщеря. Така че, обадили се посред нощ на родителите ми, които били първа резерва в списъка, и им казали „Имаме едно неочаквано бебе-момченце. Искате ли го?”. Те казали „Много ясно”. След това биологичната ми майка научила, че майка ми не е завършила колеж, а баща ми не е завършил дори средно образование. Тя отказала да подпише документите за осиновяване. Съгласила се едва след няколко месеца, когато родителите ми обещали, че ще ме пратят в колеж. Това е бил моят старт в живота. Седемнадесет години по-късно постъпих в колеж. Аз обаче наивно съм избрал избрах такъв, който е почти толкова скъп, колкото Станфорд. Всички спестявания на моите родители, хора от работническата класа, бяха похарчени за таксата за моя колеж. Шест месеца по-късно аз не виждах никаква полза от това. Нямах представа, какво искам да правя с живота си, нито пък как колежът ще ми помогне да разбера това. И ето ме на – харча парите, които родителите ми са спестявали през целия си живот. Затова реших да прекъсна, като се надявах, че всичко ще си дойде на мястото. От време на време ме хващаше шубето, но в крайна сметка това се оказа едно от най-добрите решения, които съм вземал през целия си живот. В мига, в който напуснах, престанах да посещавам занятията по дисциплини, които не ме интересуваха и започнах да посещавам само тези, които ми бяха интересни. Не беше кой-знае каква романтика. Нямах покрив над главата си, затова спях на пода, по квартирите на приятели. Събирах и връщах празни бутилки от кока-кола за по 5 цента едната, за да имам какво да ям, а всяка неделя вечер изминавах по 10 километра в едната посока пеша, за да мога веднъж седмично да ям хубава храна в храма на Харе Кришна. Страшно ми харесваше! Всички препятствия, по които се препъвах тогава, се оказаха безценни в бъдещето. Нека Ви дам един пример: Колежът Рийд, по онова време, водеше най-добрите курсове в страната по калиграфия. Из цялото академично градче, всеки постер, всеки плакат на всяка врата, бяха прекрасно калиграфирани на ръка. И тъй като бях прекъснал и не се налагаше да ходя на нормалните занятия, аз реших да изкарам курса по калиграфия, за да се науча как се правят тия неща. Учех за шрифтовете Сериф и Сан Сериф, за промяната на разстоянието между буквите при различните буквени съчетания, за това, кое прави великата типография велика. Беше красиво, беше историческо. Артистично изпипано до степен, където и науката не можеше да припари. Това ме омагьосваше. Нищо от това нямаше и най-плаха надежда за практическо приложение в моя живот. Но, десет години по-късно, когато проектирахме първия компютър Макинтош, всичко изплува отново пред очите ми. И ние го вкараме в Мак-а. Беше първият компютър с красива типография. Ако никога не се бях появил на този едничък курс в колежа, Мак-ът никога нямаше да има мултитипова графика и пропорционално форматирани фонтове. И ако не беше Уиндоуз да копира Мак-а, вероятно и до сега още никой нямаше да ги има. Ако не бях прекъснал, никога нямаше да попадна в този курс по калиграфия и персоналните компютри нямаше да притежават прекрасната типография, която имат сега. Разбира се, беше невъзможно да „свържа точките” за бъдещето, докато още бях в колежа. Но се виждаше много ясно, десет години по-късно. Още веднъж: не можеш да „свържеш точките”, гледайки напред, можеш да ги „свържеш”, единствено гледайки назад. Така че, трябва да разчиташ, че точките някак си ще се навържат в бъдещето, трябва да се уповаваш на нещо - на бог, на съдбата, на кармата, на живота, на каквото и да е. Защото вярата, че точките ще се „свържат от самосебе си някъде по пътя”, ти дава увереността, да следваш сърцето си, дори когато то те води по неутъпкани пътища, защото от това ще произлезе важната за тебе разлика.

Втората ми история е за любовта и за загубата. Бях късметлия. Рано-рано в живота си намерих това, което обичах да върша. Започнахме да създаваме първия Епъл в гаража на моите родители, когато бях на двадесет. Работехме усилено и след десет години, от само дваминца ни в един гараж, Епъл израсна до компания на стойност два милиарда долара с над четири хиляди души персонал. Тъкмо от една година бяхме изкарали на пазара най-прекрасното си творение, Макинтош-а, а аз току-що бях чукнал трийсетака. И ме уволниха. Как е възможно да те уволнят от компанията, която сам си основал?! Значи, когато компанията се разрасна, аз наех един човек, който да я ръководи заедно с мен и когото считах за много талантлив. През първите няколко години всичко вървеше много добре, но с времето вижданията ни за бъдещето започнаха да се различават. Накрая трябваше да се разделим. Когато това се случи, бордът на директорите застана на негова страна. И ето - на трийсет аз бях аут. Бях аут, ама много публично. Всичко, което беше във фокуса на целия ми зрял живот, го нямаше и това беше опустошително. За няколко месеца наистина не знаех какво да правя. Чувствах се предател спрямо предишното поколение предприемачи, бях изпуснал щафетата, която те ми бяха завещали. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойз и се опитах да се извиня за това, че се бях издънил толкова лошо. Провалът ми беше наистина много публичен и аз даже обмислях варианта да избягам от Силиконовата долина. Полека-лека обаче, нещо започна да ми просветва. Та аз все още си обичах това, с което се занимавах. Развитието на нещата с Епъл не беше променило и нота от това. Бях отхвърлен, но още бях влюбен. Така че, аз реших да започна отначало. Тогава не бях наясно, но се оказа, че да ме уволнят от Епъл е било най-хубавото нещо, което е можело да ми се случи. Бремето на успеха бе заменено от лекотата отново да си начинаещ, да си по-малко сигурен в каквото и да било. Това отприщи един от най-творческите периоди в живота ми. През следващите пет години създадох една компания, наречена Некст (следващата – бел. прев.), още една компания, наречена Пиксар, и се влюбих в една изключителна жена, която стана моя съпруга. Пиксар стана първата компания в света, която създаде изцяло компютърно анимиран филм,”Играта на играчките”, а в момента е най-успешното анимационно студио в света. По едно забележително стечение на обстоятелствата Епъл купи Некст, аз се завърнах при Епъл, технологията, която създадохме, стана сърцевината за сегашното възраждане на Епъл, а Айрин и аз сме едно чудесно семейство. Дълбоко съм убеден, че нищо от това нямаше да се случи, ако не бях уволнен от Епъл. Беше лекарство с отвратителен вкус, но го получи точно пациентът, който се нуждаеше от него. Понякога животът ще Ви фрасне с тухла по главата. Не губте вяра. Аз съм убеден, че единственото нещо, което ме накара да продължа, беше, че се занимавах с това, което обичах да правя. Трябва да откриете за себе си какво обичате. И това важи със същата сила за работата Ви, както и за Вашите любовници. Работата ще запълни голяма част от живота Ви. Единственият начин да се чувствате наистина удовлетворени е да правите нещо, за което вярвате, че е велико дело, а единственият начин да извършите нещо велико, е да обичате това, което правите. Ако още не сте го намерили – продължавайте да търсите, не усядайте. Както става с всички сърдечни дела, Вие ще разберете, веднага, щом го откриете. И като всяка друга страхотна връзка, с годините ще става все по-хубаво и по-хубаво. Така че: продължавайте да търсите, не усядайте!

Третата ми история е за смъртта. Когато бях на седемнадесет прочетох една мисъл: „Ако живееш всеки ден от живота си така, сякаш е последният ти ден, със сигурност един от тях ще се окаже такъв”. Бях впечатлен. От тогава насам, вече тридесет и три години, всеки ден се поглеждам в огледалото и се питам „Ако днес е последният ден от живота ми, бих ли искал да правя това, което възнамерявам да направя?”. И ако отговорът ми беше „не” твърде често, аз разбирах, че трябва да променя нещо. Да помня, че всички ние скоро ще сме мъртви, ми е помагало да правя всички важни избори в живота си. Защото почти всичко – всички очаквания на околните, всичката гордост или страха и потреса от евентуален провал – всички те бледнеят пред лицето на смъртта, като остава само това, което е истински важното. Да не забравям, че всички ние един ден ще умрем, за мен е единственият способ да се избегне капана, произтичащ от мисълта „Може да загубя нещо”. Ти вече си гол. Няма причина да не следваш сърцето си. Преди около година ми поставиха диагноза „рак”. Беше ми назначен скенер за седем и половина сутринта и на него ясно се виждаше тумор на моя панкреас. А пък аз даже и представа си нямах къде се намира тоя панкреас. Докторите ми казаха, че било почти сигурно, че това е нелечима форма на рак и че аз не трябвало да очаквам да живея повече от три до шест месеца от тук нататък. Препоръчаха ми да се прибера у дома и да „приведа нещата си вред”, което в превод означава „приготви се да мреш”. То означава да се опиташ да кажеш на децата си всичко, което си си мислел за им кажеш през идните десет години, но само за няколко месеца. То означава всичко да е така „подредено”, че да е колкото се може по-лесно за семейството ти след това. Означава да си вземеш последно сбогом с всички. Целия ден живях с тази диагноза. Същата вечер ми направиха биопсия. Пъхнаха ми един ендоскоп - през гърлото, през стомаха, та чак в червата. Вкараха една игла в панкреаса ми и взеха няколко клетки от тумора. Бях под упойка, но съпругата ми, която беше там, ми каза, че когато погледнали клетките под микроскоп, докторите се разплакали. Оказало се, че било много рядка форма на рак на панкреаса, която се лекувала оперативно. Оперираха ме и сега за щастие съм добре. Това беше най-близката ми среща със смъртта и се надявам да си остане такава за още няколко десетилетия. След като вече съм го преживял, мога да Ви кажа с голяма увереност, че смъртта е едно полезно, но чисто умозрително понятие. Никой не иска да умира. Даже хората, дето искат да отидат в рая, и те не искат да умират, за да стигнат там. В края на краищата, смъртта е нашата обща крайна спирка. Никой не се е отървал досега. И това е точно така, както и трябва да бъде. Защото най-вероятно смъртта е единственото и най-добро изобретение на живота. Тя е агента за промяната в живота. Разчиства „старото”, за да напрви място на „новото”. Точно в този момент „новото” сте Вие. Но един ден, не толкова далечен от днешния, и вие ще станете „старото”, което ще трябва да се разчисти. Извинявайте, че съм толкова драматичен, но е така. Времето Ви е ограничено, затова не го прахосвайте, живеейки нечий чужд живот. Не падайте в капана на догмите, т.е. да живеете съобразно мисленето на другите. Не позволявайте „шумът” от чуждите мнения да удави Вашия собствен вътрешен глас. И най – важното: имайте смелостта да следвате сърцето и интуицията си – те някак си вече знаят какво всъщност искате да станете. Всичко друго е второстепенно.

Когато бях млад имаше едно удивително издание, наречено „Каталог на съвкупния свят”. То беше една от „библиите” на моето поколение. Беше създадено от един симпатяга на име Стюарт Бранд, недалеч от тук, в Менлоу парк. Вадеше го на бял свят с поетично вдъхновение. Беше краят на шейсетте, преди персоналните компютри и деск-топ изданията. Затова се правеше изцяло с пишещи машини, с ножици и фотоапарати-еднодневки. Беше един вид Гугъл, само че тридесет и пет години преди Гугълът да се появи насам. Беше идеалистично и преливаше от очарователни възгледи и велики идеи. Стюарт и екипът му бяха автори на някои от броевете, а когато времето му „се изпълни”, те пуснаха и последния брой. Беше средата на седемдесетте и аз бях на Вашата възраст. На задната корица на последния брой имаше една снимка на селски път, рано на разсъмване. От ония, на които можеш случайно да осъмнеш, ако си достатъчно авантюристичен, че да пътуваш на авто-стоп. Отдолу се мъдреше текст: „Бъди стремглав, бъди смел”. Това беше тяхното послание за сбогом. „Бъди стремглав, бъди смел”. Аз винаги съм си го пожелавал на себе си. Сега, завършвайки колежа, за да станете „новото”, аз го пожелавам и на Вас - „Бъдете стремглави, бъдете смели”.

[Alpina]

Мдам хубаво направи с тази тема

[did]

Мдам хубаво направи с тази тема

Тази тема никога не я разбират хората, за които всъщност е предназначена.

На 18 всеки си вярва, че може да взема решенията в живота си и всичко зависи от него.

На 25 започва да разбира, че понякога нещата са извън контрол, но неговите решения са важни. Но са важни и други неща...

На 35 вече разбира, че всичко е игра на случайни фактори, на които той просто е помогнал по определен начин, докато се е опитвал да им пречи.

После всичко почва да става твърде философско, понеже центърът на вселената се измества...

Аз съм жив пример за същото, но това едва ли интересува някого. Всички мои приятели могат да разкажат нещо подобно.

Но... те могат да го разкажат, защото са работили върху себе си.

Тези, които не са учили ВСЕКИ ДЕН от живота си и не не са се опитвали да се развиват, никога няма да разберат подобни истории. Те правят на 65 години това, което са правили и на 30. За съжаление, има и такива професори...

[contty]

"Stay Hungry. Stay Foolish."

[neo92]

Иначе преди време бях гледал пак един професор не му помня името за съжаление нито пък университета в който преподаваше.Та този същият професор изнасяше също последната лекция в живота си , обаче той беше наистина болен от неизлечим рак. Неговата лекция беше по друга , свързна с мечтите.... дълга история. Има я качена в тубата . След като изгледах лекцията около 15-20 мин седях и гледах в 1 точка в монитора. Просто трябва да се види. Ако успея да я намеря веднага ще я пусна тук .

[neo92]

http://www.youtube.com/watch?v=ji5_MqicxSo ето го просто трябва да се види , има го и в по кратък вариант но сега не мога да го търся

[did]

"Stay Hungry. Stay Foolish."

Мда. стараем се да се правим на идиоти. Помага, определено!

Та по темата:

http://www.computer-history.info/Page1. ... Alder.html

Бащата на компютърните симулации, заедно със Stan Frankel. Заради него в момента накои хора използват компютрите за нещо повече от пишещи машини.

Все още Бърни е жив и даже ръководи научна лаборатория в щатите, макар че е на 84 години.

Преди 2 години, в Генуа, той трябваше да изнесе лекция за историята на компютърните симулации. Беше направил слайдове за проектор. Обясни ни, че вече мрази компютрите и не иска да прави презентации. После включиха проектора, той взе слайдовете, тръгна... После спря, каза, че не обичал да му светят лампи насреща, изгаси всякакви лампи и проектори, застана в центъра на залата, скръсти ръце и изнесе една лекция за това, как се е променило разбирането за смисъла от използването на изчислителната техника от 50-те години до днес, която още помня.

Той е минал по същия път, по който никой преди него не е бил минавал. Вместо да остарее, той е в момента един от събеседниците, с които бих коментирал всичко на чаша вино, понеже той помни всичко, лично е бил свидетел на всичко и обича червено вино... Но той не е старец. Той просто е човек с опит.

Да пием за това, когато сме на 84, да сме хора с опит, а не страци!

[jd]

Евалата на киконата. Това ми е една от любимите keynote speeches!

Oldie, but goldie.

[NovemberCharlie]

@did Малщко хора щете разберат. Добре, че не ти пука от минусите.

[bikerider]

Те са временно явление. И ги пишат точно тия, за които говори did

[NovemberCharlie]

Те са временно явление. И ги пишат точно тия, за които говори did

Мда, лошото е че са масово явление. Като мухльото в темата за Тайпей.

[neo92]

Те са временно явление. И ги пишат точно тия, за които говори did

Мда, лошото е че са масово явление. Кото мухльото в темата за Тайпей.

Въпроса е дали ти не си мухльото от темата ?

Мисля че пропускате нещо много важно. Хората споменати от кикон , дид и от мен са такива които се броят на пръсти и техните истории са неповторими.Мисля че техния живот е съпроводен с много късмет. В крайна сметка всичко е до късмет. Освен този късмет тези хора знаят как да постигат целите си , както никой друг, иначе казано те са тарикати. А философските теми върху които вие разсъждавате не мисля че може да ги обсъждате на тези години , или по точно нямате достатъчно опит .

[тучо чучо]

... иначе казано те са тарикати. А философските теми върху които вие разсъждавате не мисля че може да ги обсъждате на тези години , или по точно нямате достатъчно опит .

Аха, благодаря, че ни разясни и че ни пробута любимата ми категория хора - тарикатите.

[chill]

За сефте да искам да сложа плюс, а да няма бутони.

То много вдъхновяващо, особено когато чичко Стив говори, гледайки те отгоре-отгоре (защото си е стъпил на портфейла), но на всяка подобна история, сигурно могат да се противопоставят един милион и повече истории, в които същите "решения" са довели до диаметрално противоположно положение, а именно в канавката на историята и в cubicle-ла на корпорацията.

Също така, зад успехите на подобни "легенди" и visionaries (как е това на български?) стоят десетки нормални, работещи, образовани люде, без които чичо Стив (който сигурно и едно AVL-tree не може да изпрограмира) още щеше да ходи 16км пеш за безплатна супичка.

[PtD]

Факт. Топката е кръгла, както казват футболните коментатори, за някои сватба - за други брадва.

Прави каквото можеш, пък да става квото ще, тъй ги виждам аз нещата

[NovemberCharlie]

Прави каквото можеш, пък да става квото ще, тъй ги виждам аз нещата

Хабсолютно!

[kikon]

Плю, плю, не, не, няма да четете такива промивки, бързо да отворите Cosmopolitan/Maxim и да видите колко яки неща има вътре. Много е яко да се фантазирате, че сте другите, ама още по-яко е да се фантазирате какви можете да бъдете.
На където погледнеш, само негативизъм, баси, тва ли е, за което живеем?

chill, кво каза, че не разбрах? То и Дон Корлеоне е мутра, ама не ми казвай, че не казва верни неща.

did, имам чувството, че позитивното ми мислене почва да влиза в конфликт, сигурно е от възрастта.

PtD, то така или иначе това е единственият възможен сценарий, само трябва да го правиш с увереност, което обобщава до голяма степен речта.

[did]

did, имам чувството, че позитивното ми мислене почва да влиза в конфликт, сигурно е от възрастта.

Напротив. Позитивното мислете с възрастта става все по-полезно...

... но все по-трудно за прилагане на практика.

[STAFF]

Mда!

[agent_Jekov]

Thats not the beginning of the end
Thats the return to yourself
The return to innocence.
Love - devotion
Feeling - emotion
.
Love - devotion
Feeling - emotion
.
Dont be afraid to be weak
Dont be too proud to be strong
Just look into your heart my friend
That will be the return to yourself
The return to innocence
.
If you want, then start to laugh
If you must, then start to cry
Be yourself dont hide
Just believe in destiny
.
Dont care what people say
Just follow your own way
Dont give up and use the chance
To return to innocence
.
Thats not the beginning of the end
Thats the return to yourself
The return to innocence
.
Dont care what people say
Follow just your own way
Follow just your own way
Dont give up, dont give up
To return, to return to innocence.
If you want then laugh
If you must then cry
Be yourself dont hide
Just believe in destiny.

[NovemberCharlie]

did, имам чувството, че позитивното ми мислене почва да влиза в конфликт, сигурно е от възрастта.

Напротив. Позитивното мислете с възрастта става все по-полезно...

... но все по-трудно за прилагане на практика.

Абе с тая новата система един плюс не мога да хакна на дид.

[jd]

Абе с тая новата система един плюс не мога да хакна на дид.

Аз му хакнах един + и за теб