Западна Стара планина е вече премината! Не че е кой знае какво постижение, ама за работещ човек, който през уикендите се опитва да мине Ком-Емине, не е и малко. Та така, в петък вечер, след работа, съпругата ме закара до с.Брезов дол, откъдето трябваше да се кача на билото, и замина за Златица, откъдето щеше да ме вземе в неделя по някое време. Беше около 19 ч.
Picture 002.jpg
В 20.20 ч вече бях на заветната пътека в посока горски дом „Чукава”.
Picture 014.jpg
Тъй като не бях сигурен докъде ще стигна нея вечер преди да настане непрогледен мрак, се бях приготвил да нощувам най-малко около горския дом или най-много на хижа „Лескова”. До хижата не стигнах, но до разклонението за нея – да. Бях минал през гората в подножието на връх Чукава (ако изворчето досами черния път през гората под Чукава е Хайдушкото кладенче, значи съм минал и през него, но така или иначе там вода има!),
Picture 026.jpg
през голото било след това, където имаше много коне и се откриваше невероятна гледка към нощна София вдясно и нощен Ботевград вляво, покрай оброчището „Свети дух”
Picture 033.jpg
и... там някъде, където има табела за х.Мургаш, тъмнината вече стана непрогледна и спрях за нощувка.
Picture 041.jpg
Първата ми нощ в хотел „Звездоброй”. Знаех, че „Лескова” е някъде наблизо, но не исках да я търся в тъмното, пък си имах предостатъчно и храна, и вода, а и нощта се очертаваше топла. За съжаление не спах добре, чувствах напрежението от това, че съм на пътеката, че съм сам, че на другия ден ми предстоеше ориентиране под връх Мургаш, което по всички описания, които бях чел, не беше никак лесна работа, че на всяка цена в неделя трябва да съм в Златица, където ме чакаха съпругата и детето... Пък и „леглото” си го бях направил на не съвсем равно място, та това допълнително ми създаваше дискомфорт. Както и да е, вместо в 5.10, за който час си бях навил часовника, станах окончателно към 4 и нещо, закусвах, оправих си багажа, изчаках малко, докато се развидели дотолкова, че да се вижда маркировката по дърветата, и тръгнах по черния път към Мургаш. За щастие скоро ме задмина един якичък младеж с джип, който ме ориентира за пътя. Били се събрали група приятели на „Лескова”, където пили цяла нощ (то си му и личеше доста) и на сутринта тръгнал да се прибира рано-рано (не го попитах откъде е). Не че и без него нямаше да се оправя де, защото маркировката почти до Мургаш си е доста добра. И така, през много гори със сериозни наклони и нагоре, и надолу, къде спускайки с колелото, къде бутайки юнашки, минах през стръмното връхче Погледец,
Picture 062.jpg
през Белева поляна,
Picture 069.jpg
където имаше доста кубици нарязани и подредени дърва (там загубих почти половин час да търся в гората пустото Хайдушко кладенче и така и не го намерих!), та до оградата на ДДС „Витиня”, където на пътеката имаше ОГРОМНО количество паднали дървета и ми се струваше невъзможно да премина през тях с колелото.
Picture 075.jpg
Спомних си, че явно това място е имал предвид Боби Бомбата в неговия разказ „Ком-Мургаш”, публикуван в сайта. Той беше прескочил оградата на два пъти, минавайки оттук. Е, и аз реших да направя същото. Ама оградата висока около 2 метра и направена от доста дебела тел (не са жалили материал, когато са я правили). Едни клещи за рязане на тел щяха да си ми много полезни в тоя момент, ама откъде да знам, че ще ми се наложи да режа телена ограда някъде около Мургаш... Направих грешката да не разтоварвам багажа от колелото, когато го прехвърлях и в резултат това трудно за пренасяне натоварено колело се закачи за горния край на оградата с почти всичките си стърчащи части – педали, зъбчатки, дръжки, лостчета... Голям зор видях, докато го сваля от оградата, но за щастие, освен няколко надрасквания по рамката и курбелите, други поражения нямаше.
Picture 076.jpg
Аз също се отървах само с натъртен задник при прескачането, въпреки че при скока от другата страна загубих равновесие и се приземих върху един дънер. След това се кара малко по черния път вътре в стопанството и скоро се стига до портала, където също трябва да се прескочи. Там обаче ми беше доста по-лесно, извадил си поуките от предишния прескок. След това се излиза на шосето, свързващо селата Врачеш и Ябланица. Там беше едно от малкото места, където знаех къде точно се намирам на картата. След шосето се тръгва по черен път в гората, но в един момент маркировката се загуби и се озовах в някакво малко сечище, където пътят просто свърши. Повъртях се напред-назад по пътя, гледах картата, налагах компаса, мислих, псувах, ама като си в гората и не виждаш въобще къде се намираш и нямаш никакви ориентири... Накрая се върнах назад при последното дърво, на което бях видял маркировка и се оказа, че пътеката е напуснала черния път, по който се движех и върви малко време отляво на него, а после направо през гората. Всъщност пътека почти няма, но за сметка на това има страшно много паднали или отсечени клони, които се завират между спиците, в педалите, спъват те и изобщо правят този участък много неприятен. Маркировка обаче има на достатъчно близки разстояния, така че ако се внимава, няма да се сбърка пътя. При излизането от гората ме посрещна недълъг участък, обрасъл с къпинаци, папрати и всякакви други трънести растения, които се погрижиха да ми пуснат малко кръвчица от краката. Там вече маркировката е колова и не може да се сбърка пътя, а и Мургаш се вижда насреща – изглежда много далече и много високо... След това пътеката влиза в гората (мисля, че това е северното ребро на Мургаш, споменато в описанието на гърба на картата), като първо е сравнително равно, а после преобладава посоката нагоре. Има паднали клони и дървета, та се кара доста малко, но за сметка на това по листата на дърветата има солидно количество дребни мушици, които само чакат да минеш покрай тях и те връхлитат като облак, обвиващ горната, потна част от тялото ти...Стараех се да не им обръщам внимание, така или иначе нямаше спасение от тях. В един момент, след стръмно и изтощително изкачване през гората, излязох на каменист черен път, който водеше наляво и надясно. Със сигурност това е пътят, споменат и от Светлин в неговия разказ („Аз нямах избор да избирам, просто излязохме на един път, който водеше наляво и надясно. Нямаше и маркировка или може би ние я изгубихме някъде, но вече умората се обаждаше, беше към 16.00 часа. Отидох в ляво за около 200 метра но не видях маркировка и реших че пътят може да ни свали пак в с.Литаково. Реших да се спусна надясно и там може би сгрешихме за първи път. Долу имаше река, а и с водата бяхме зле. Спуснахме се по наклон който няма такава машина която да го качи, но си беше път”). Маркировка наистина и аз не видях, но в посока надясно имаше завързани по дърветата 1-2 червено-бели ленти, с които маркират пътя на разните му мотористи и аз реших, че е натам вярната посока. Спускането по тоя път си е преживяване, а ако трябва да се кача по него, при това с колело... е, сигурно ще успея с цената на много изразходвана енергия и псуване. Долу в ниското се показва тръбата на газопровода, пресичащ на това място малко мочурище. Молех се да не е това т.нар. „река”, за която споменават и Светлин, и Боби Бомбата, и rag и robotek-а в техните разкази, защото от тая локва не бих пил вода. Но за щастие река наистина имаше, само че малко по-надолу по пътя, и водата й е просто прекрасна. Сам Господ сигурно се е погрижил на това място да мине тая река, за да могат тръгналите за Мургаш да се напият и заредят със студена водица, защото после по баирите от другата страна на реката направо ти излиза душата от зор... При рекичката се поизмих, обядвах и починах малко. Беше почти 12 наобяд, когато тръгнах нагоре, а жегата в тоя ден беше убийствена. В главата ми постоянно се въртяха думите от разказа на Светлин: „Слязохме до реката, заредихме се с вода и от там като почна едно бутане по баира към Мургаш, не искам да си спомням. На всеки 10 метра почивка, 4 часа до хижата. И сега не знам дали това е пътят. Толкова се уморих, че нямахме сили да питаме хижаря”. Е, на мен за щастие ми трябваха около 3 часа, но до върха, защото поради незнание или по невнимание пропуснах хижата и се качих направо на върха. Това се случи, след като свършиха нечовешките баири и черния път, по който се движех, тръгна неочаквано надолу. Отляво и успоредно на тоя път очевидно минаваше трасето на газопровода. В един момент от ляво, в гората, видях табела за Мургаш и маркировка, които напускаха черния път и по добра пътека, отлично маркирана, пътят продължаваше нагоре през гората. Качих се горе и над гората, по голото тревисто било, бяха наредени жълто-черните колове. Зачудих се къде ли е хижата, но видях, че съм я пропуснал чак когато се качих още нагоре и видях метеорологичната станция на върха. За радост там също имаше вода – носят я на метеоролозите в големи пластмасови бутилки, от достъп до които те не лишават и туристите... Изводи за маршрута: На обратната страна на карта номер 1 пише: „След връх Чилек се пресича трасето по газопровода. За около 2 часа от местността Дълбокият трап се достига каменистата билна поляна Белият камък. Това място е възлово. Оттук в югоизточна посока се отделя пътека, която води до Зла поляна и до билния път за прохода Витиня. Право в южна посока, друга пътека се изкачва по стръмния склон на Мургаш, която за 1 час и 30 минути извежда на билото, източно от метеорологичната станция”. Според мен нито аз, нито другите, разказали за походите си, сме стигнали до Белия камък. Не знам къде точно е връх Чилек, но според мен пътеката пресича газопровода точно там, където се излиза на „пътя, който води наляво и надясно”. Там ние се отклоняваме надясно и слизаме при реката, откъдето се катерим по другото ребро на Мургаш, заобикаляме върха и го изкачваме от другата страна. Не знам изобщо дали е възможно да се мине по друг, по-лесен път, защото пряката пътека, спомената на гърба на картата е ужасно стръмна. Казаха ми го двама туристи, мъж и жена, с които се срещнах на върха и които бяха минали по тая пряка пътека. Казаха, че накрая вече направо са лазили нагоре. Едва ли ще е по-лесно да се лази с над 20 кг общо багаж плюс колело. Така че, по мое мнение, за човек с колело, който иска да мине през Мургаш на път за Витиня, маршрутът през реката е без алтернатива, колкото и да е неприятен. След около 1-часова почивка на върха и много снимки, към 16.00 ч се спуснах към Зла поляна и прохода Витиня. Може би при прескачането на оная ограда километражът ми се беше сдухал, защото по едно време видях, че се движа с 0 км/ч и той не работи. Опитах се да го оправя още там, в гората, но нищо не стана и не си губих повече времето с него. Интересно обаче, по някое време след Мургаш го видях, че пак отчита. Но понеже не знаех колко точно време не е работил, изгубих точна представа за километрите по маршрута ми за деня. Така че няма да мога да допринеса съществено за разрешаването на загадката колко километра са от Ком до Емине. Съжалявам. А и дори да ти работи километражът, изгубванията в гората, връщането, минаването напряко или не толкова пряко по пътища, които не са точно по маршрута и маркировката, изкривяват картината и в крайна сметка пак се получава едно „горе-долу”, което не задоволява никого. Та, това отклонение все пак го направих, понеже метеорологът горе, който ми даде да си напълня пак шишетата с вода, ми каза, че от върха до Витиня са 22 км. Дотам е почти само каране, по-точно спускане, като маркировката съкращава някои завои на черния път, който към Витиня става много прашен. При бензиностанцията бях към 18.30-19.00 ч. Похапнах си пак добре, измих се на чешмата, починах малко и поех по шосето към Арабаконак. А тук да се отбия вляво покрай оградата на ДДС „Витиня”, която се вижда от шосето, а там да се отбия – няма маркировка, няма бариера, каквато очаквах да има според описание от Интернет, направо се отчаях. На два или три пъти се отбивах от шосето и стигах до оградата, но покрай нея просто не можеше да се върви – няма пътека, висока трева, дървета, не става... Вече се бях отчаял, че явно ще трябва да се спускам до Горно Камарци по шосето и оттам да се качвам до руския паметник, което не беше кой знае колко страшно, защото познавам Арабаконак и знам, че наклонът от южната страна не е голям, нито километрите са много, но не исках да се отклонявам толкова много от маркировката... И както си въртях по баира нагоре на Ботевградския проход, вече примирен със съдбата си, изведнъж видях отбивка вляво с маркировката на едно дърво. Това беше може би на около 5 километра след бензиностанцията. С радост свих по нея и опрях до оградата на ДДС „Витиня”, по коловете на която беше нанесена маркировката. За около два часа стигнах до руския паметник на Арабаконак, но множеството паднали дървета и бодливите храсти на места, оставиха поредните белези върху изстрадалите ми крачета... Не много преди да се излезе на паметника, се минава през едно сечище (на това място пътеката се отклонява от телената ограда вдясно и слиза надолу, като оградата остава някъде горе вляво и не се вижда) и точно на това сечище има извор с хубава и студена вода – много важно място, тъй като следващата вода е на хижа Чавдар, която е на около 3 часа оттам, но само ако познаваш добре маршрута... Светлин и Зарко не са го познавали, аз също се загубих около Звездец, така че тия 3 часа си остават на хартия и значението на тая вода става огромно! И така, напих се пак доволно, заредих бутилките и след малко излязох на паметника, където щях да нощувам. Имаше някакви коли около паметника, бяха надули музиката и се носеха пиянски викове, но нито аз им обърнах много внимание, нито те на мен, намерих си една полянка близо до паметника и разгърнах „бивака”. Тоя път си избрах равно място, върху висока, мека трева и нощувката беше далеч по-приятна от предишната нощ. Пък и умората след тоя ден не беше никак малка, все пак бях минал от Лескова, през Мургаш, до Арабаконак – най-дългия ми преход изобщо за един ден по пресечен терен. През нощта излезе силен вятър, имаше и светкавици отвреме-навреме, но не беше страшно и нямаше опасност да завали. На другата сутрин уж станах рано, но докато се оправя и тръгна, вече бе станало 6.15 ч. Намерих маркировката до паметника, която тръгна надолу и ме отведе до няколко черни пътя, тръгващи в различни посоки от долчината зад паметника. А сега де? Четох пак описанията по картите, разказите, които си бях разпечатал от Интернет за тоя участък, ама на – компасът показва едно, разказите казват друго, а пътищата са за навсякъде... В тоя момент минаха две коли, спрях едната да питам за пътя и те ми показаха кой път води до билото. Тръгнах по него и веднага видях маркировката. Мама му стара, защо не слагат тая маркировка на видно място в началото на пътя, за да знаеш накъде да тръгнеш, а не да вървиш по някакъв път и чак тогава да я намериш?... Както и да е, бутах и карах по тоя черен път нагоре, а маркировката ту го следваше, ту пресичаше напряко някои завои. Аз следвах нея, защото така се чувствах по-комфортно, въпреки че на това място видимостта е силно ограничена от борови дръвчета и горички и се налага да се провираш между клоните и из разни трънаци. В един момент маркировката опря пак до пътя, като беше нанесена върху един камък и имаше стрелка, сочеща (според мен), че се пресича пътя и се продължава нагоре по пътека. Тръгнах по нея, пътеката се изгуби, маркировка нямаше, а борчетата и тръните ставаха все по-гъсти и трудно преодолими. Бутах колелото отчаяно и се провирах с мъка между клоните, като се стараех да следвам посоката нагоре, но в един момент реших, че е безсмислено да се мъча в тая гора без никаква пътека и реших да се върна. Върнах се пак на пътя, където на камъка за последно бях видял маркировката със стрелката и тръгнах по него. След малко от дясната страна, сред дърветата видях останки от някаква тухлено-бетонна постройка и реших, че вероятно това е Стъргелската мандра. Продължих напред и веднага стигнах някакъв кръстопът. Пътят, по който се движех, продължаваше напред и надолу, а другия път завиваше наляво и нагоре. Аз знаех, че трябва да се кача на билото и затова избрах левия, който се изкачваше. Тръгнах по него, той се виеше по склона на север-североизток, а според мен посоката трябваше да бъде по-скоро изток. Затова на едно място, където видях надясно и нагоре от моя път да тръгва друг път, направен явно от джипове, свих по него. По него, по него, та до ония окопи на билото, останали от Руско-турската освободителна война. Виждах ясно един връх, беше висок и според мен трябваше да е Звездец, пътища нямаше, а вече бях уморен от катеренето по пустото било без никаква маркировка и с известна доза страх, че може да съм се загубил... Тръгнах към върха отляво, намерих пътека и поех по нея, но пътеката влезе в гората западно от върха, изгубих го от погледа си, а след малко изгубих и надежда, че тая пътека ще ме изведе на верния път. Затова свих надясно и нагоре, излязох от гората и с кански мъки започнах да изкачвам върха, бутайки и теглейки колелото през тревата. Там имаше боровинки, та на едно място спрях за малко да похапна и да почина. После продължих и след малко излязох горе, малко южно от най-високата точка. Вятърът беше много силен, направо ужасен. Слязох от върха в посока изток и след няколкостотин метра все без пътека по билото излязох на място, откъдето се виждаше връх Баба. Нямах съмнение кой е върха, познах го по постройката горе, която се вижда доста отдалеч. Успокоих се най-сетне, че вече поне виждам правилната посока и заслизах по стръмния, затревен склон. Пак попаднах на ония окопи, до тях минаваше и пътека. Там някъде видях една джипка, около която двама мъже пълнеха кофи с боровинки. Та, единият от тях ми посочи пътя към хижа Чавдар и това окончателно ме убеди, че съм на прав път. Последваха черни пътища с посока надолу и след скоростно спускане след няколко километра пресякох Етрополския проход и акостирах на хижа Чавдар. Преди прохода обаче, при спускането надолу бях стигнал до един кръстопът, където отдясно излизаше път с червената маркировка. Бях тръгнал по него и бях изминал 200-300 м, когато ме обхвана чувството, че карам в грешната посока; извадих компаса и наистина посоката, в която се движех, беше запад, т.е. по обратния път. Обърнах колелото и не след дълго стигнах хижата, както вече казах. Извод: След руския паметник на Арабаконак е много лесно да се загубиш., а там маркировката на места е много добра, а на други много липсва. Знаех от разказа на Светлин за някаква барака, покрай която трябвало да завия нагоре, но до бараката аз изобщо не стигнах. Видимостта към билото не е добра, има и гори, и много „временни” пътища (явно направени от джиповете на хората, берящи боровинки горе). Така че откъде точно минава маркираната пътека от Арабаконак за хижа Чавдар, аз не знам. Аз минах почти през връхната точка на Звездец и това беше грешка и ми струваше много усилия. Но когато си там, сред силния вятър, без маркировка, със стари карти и със страха от изгубването, не е толкова лесно да вземеш правилно решение за посоката. Ще се радвам, ако някой, който познава маркирания маршрут, го обясни в този форум подробно, така че да стане достояние на всички форумци, желаещи да минат Ком-Емине, за да нямат неприятности по пътя.
На хижа Чавдар пристигнах малко преди 10 ч. сутринта, по картите Арабаконак-Чавдар пеша е около 2 часа, на мен с лутането ми отне почти 4. Там има прекрасна чешма със студена, бистра водица, похапнах пак, напих се добре, напълних шишетата, починах малко и към 10.30 ч поех по баира към връх Баба. Не беше чак толкова стръмно, ама като си качил преди това Звездец, настоението за изкачвания вече не е толкова добро. Минах покрай паментика в подножието на Баба и по-нагоре излязох на широк черен път, по който спускането до прохода Кашана с велосипед става бързо и е огромно удоволствие, подсилено допълнително от факта, че е неочаквано за човек, непознаващ маршрута в тази отсечка. Значи, към 10.30 ч тръгнах от хижа Чавдар, в 12.50 бях на Кашана, а в 13.20 ч изненадах съпругата и детето в Златица, които не ме очаквакваха толкова рано.