Добро утро. Тоест не, излъгах, не е добро. Станал съм в 6.30, при това не за каране, или поне не точно. Каране е, но към работа. Това не вещае нищо добро.
Кратко катерене, най-стръмното за целия предиобед и изкачих връх "Асеновградски Надлез". О каква епична урбанистична гледка, развалена от някакви планини...
Няма какво да описва пътя до работата - като изключим, че с огромна доза талант и недостатъчна светлина вечерта, почти успях да си съсипя веригата и обтегача. И имаше обърнато колело и псувни. Успях да излезна от асфалтовата джунгла и да хвана къра.
В буквалния смисъл. Черен път до бълващия дим в далечината завод. През ниви, яребици, гущери, зайци, сутрешна роса + черен път = кален сисадмин. Не правете това, ако нямате дрехи за преобличане. Аз имам.
Работния ден протече горе-долу така - работа и некромантия - опити за правене от умрял обтегач работещ такъв.
Над първото няма да се спирам, второто протече горе-долу така - с два чифта клещи, блага дума на уста и дебилизъм докарах нещата до що-годе работещ вариант.
След това отново хванах къра. След като цял ден го правех в преносен смисъл - сега беше време да е в буквален.
Пътят бе дълъг и носеше смесени чувства. Беше пътят към свободата, свобода от градската жега, свобода от работния ден, но... си беше жега. Мократа кърпа, която бях сложил на главата си бързо изсъхна. Черния път ме отведе до село Куклен, където направих първата си почивка до... място, избрано от много други хора за последна почивка - гробищата.
Беше спокойно, тихо и има течаща вода, където наквасих кърпата си. Да, май не споменах, че пловдивското поле е адски жежко. Не се задържах дълго в селото, а и не виждам защо - две корнита и нагоре.
И нагоре и нагоре. Да, в този сезон винаги катеренето ми се струва безкрайно. Хубавия момент беше, като влезнах в гората. Спрях се на любимата си чешма, но снимки няма, защото чалгата и съпътстващите я индивиди бяха полазили като хлебарки околността. Пих, позамих се, накиснах пак кърпата и нагоре. Стигнах до манастира, но не се задържах, нямаше защо - манастира беше също превзет, триумфа на автомобилния туризъм над природата. Нямаше какво да снимам. Тоест имаше, но нямаше смисъл.
Добавих колелото си, за да украся малко панорамата
Напълних си мяха с вода от Аязмото и айде пак на двуколесния кон. Продължих катеренето и стигнах до параклиса "въведение Богородично". 
Приятна гледка, контейнера малко не се връзваше с околната картина, но предпочитам контейнер, пред поле от боклуци.
Я, колко далеч, колко под мен е всичко.
Умишлено си удължих пътя, заради тези поляни. вЕрвайте ми - струват си.
На тази снимка един скакалец прояви интерес към фотографските ми неумения и кацна на дисплея. След като видя колко зле снимам - избяга дори без да каже къде бъркам.
Не, тези снимки далеч не описват какво представляваше тази поляна.
...раница и колело, дъх на сено, дъх на сено...
Няма как да опишат опияняващия аромат на мащерката, песните на безброй птички, успокояващото скрибуцане на скакалците, тишината, спокойствието... Е, не можах да се сдържа - пльоснах се като гьон на поляната, и му ударих една дрямка.
Абе къде е тая пътека бе, Цанко?! Тоя човек ме прекара веднъж по тия поляни, но повече сам тази пътека не съм я намирал. И като един виден последовател на сектата "Свидетели на Админа" - не можах да се сдържа и да не храсталясам.
Е, понеже съм фанатик-фундаменталист - дори и горясах.
Знаех си, че в определената посока има черен път, но не знаех, че трябва да мина през стена от храсти...
Е, стигнах до безименния параклис със големия кръст, полюбувах се на синьото небе, спокойствието, тишината, ширналата се равнина със своите градове, села, заводи и най-вече на факта, че не съм там долу.
Е, от там започна частта, малко лишена от естетизъм, но добре заредена с адреналин, скорост и клони, които леко поокастрих. Но чак толкова жертвоготовен не съм и препочетох да наблегна на карането (и кастренето), отколкото на снимането
Покорно моля за прошка.Е, стигнах и до Брестник, където също не се задържах, изпружих колчето и яхнах устремено към града. Кефа не беше свършил тук, обаче. По пътя видях едно черешово дърво, вън от заграждения и парцели, обсипано с узрели череши. Е, не, не мога!
Спрях и се натъпках като пордот. Баща ми сигурно би казал, че са оловни, че са бензинови, но все пак работя в завод за продукти за растителна защита и май предпочитам оловните, пред тези, пръскани с нашите творения.
А останалото е математика.
П.П. Това ми е първи допир с плиткаса веб, та май нещо размера на снимките не е това, което беше. Да не казвам и с какво съм снимал, че...
Ама тъй де, имало си плюсове да работиш на къра
.. на работаа не в ли учат така
освен тва в полето и череши има понякога и......най-важното.диниииии. А моята работа като е в града..само липа можах да набера 
. Първият ми извънградски рейд с "пловдивския" байк приключи безуспешно. Устремът ми беше спрян точно до един участък с малки дръвчета, преди да стигна до прелеза, от един двусантиметров трън в задната гума. И както си бях тръгнал по чехли и на майтап, вечерното каране се превърна във вечерна разходка с опознавателна цел в крайградския район 
.
