Парадоксално е да не искаш да бъдеш българин, при положение, че е ясно, че това значи да си от почти научно потвърдено, най-качествените нации на света.
Когато преди няколко месеца българският национален отбор по футбол победи Белгия като гост, остроумни политически наблюдатели създадоха метафората: "Ето така се водят преговори с Брюксел...". Отвъд първосигналното послание на тази мисъл обаче, в нея са вградени и далеч по-задълбочени въпроси, носещи със себе си отговорите на много от въпросите, които си задаваме. Още повече, че в последно време българските спортисти постигат забележителни успехи на световната арена, които освен стандартното и изтъркано, че ни карат да се чувстваме горди, че сме българи, са носител и на сериозни доказателства за нещо, в което никак нямаме манталитета да вярваме.
Спортът представлява нещо като "универсален измерител" на качеството на отделните нации на народи. Това е така, защото той осигурява относително равни начални условия на старт, неизкривени от натрупани икономически, исторически и политически предимства. Така когато спортистът от Конго - от една бедна страна с народ без шанс да заживее нормално в близко бъдеще, спечели медал на световно първенство или на олимпиада, той доказва, че народът му не е по-некачествен и от "по-долна ръка" от другите. Т.е. той доказва, че при по-справедливи и равни начални условия елитът на света няма да е толкова ясно и еднозначно обозначен, а ще е по-разнообразен, и съответно доказва, че този елит дължи статуса си на други фактори.
Спортните успехи на България, които винаги ги е имало - дори и в най трудните моменти, най-накратко казано, доказват че сме читави като народ. Че струваме нещо и не сме боклук, мърша, измет и всички други определения, които сами сме си измислили за себе си. Подобна констатация удря директно в нишите на една от най-характерните ни национални черти - нихилизмът, самоподценяването и самоунижението. Българинът е свикнал да твърди, и да си вярва, че нищо не струва, че заслужава участта си и, че по-голяма простотия от неговата на света няма. Той е свикнал да се срамува, че е българин и да е склонен да се представя като такъв, какъвто не е. И да ражда кинжални словосъчетания като "българска работа", способни ликвидират дори без да го пробождат, сърцето на всяка потенциална гордост и самочувствие.
Само че "това не е така". Има и други доказателства, освен спортът разбира се, които го доказват, но спортът е най-видимото от тях. Защото когато Екатерина Дафовска води в световната ранглиста по биатлон, Веселин Топалов е четвъртият най-силен шахматист в света, когато щангистите ни показват, че никой не може да вдига повече от тях, и когато български програмисти и математици печелят призови места на световни състезания, това е еднозначен измерител за качество - както физическо, така и интелектуално. Това е все едно да свържеш измерителен уред към контакта на електрическото напрежение, и той да покаже 220 волта. Точно колкото би показал и в една къща в Германия. И данните да са безусловни 1:1, без възможности за всевъзможни и изкривени коментари. Просто няма как да кажеш на бялото, че е черно. И ако някой може все пак да го направи, за да докаже колко може сам да навреди на себе си, то това безспорно е българинът.
Но тъй или иначе, фактите са си факти. Допълнително можем да говорим дори не за факти, а за тенденции, защото българските спортни успехи не са единични явления, а са нещо повтарящо се и потвърждаващо се. И спрямо населението и наличния човешки ресурс, те са едни много силни достижения. Със сигурност сред водещите в света.
Най-грубото и неизчерпващо, но достатъчно показателно, сравнение в тази посока е да се види броят на медалите. България е с население от 8 млн. души, което е 0,13% от населението на света. Това означава, че ако на една олимпиада вземем 0,13% от медалите, ние сме на общо взето средно световно равнище. Т.е. не сме по-долни от това ниво. Но ако вземем повече?
0,13% значат да взимаме 1 медал на приблизително 760 раздавани. Но на една олимпиада толкова много медали няма, а ние никога не сме си тръгвали само с един медал. Винаги са били поне няколко. Което значи няколко пъти повече от средното за света. Според законите на статистиката, това значи, че други народи са доста под въпросното средно ниво, и ако се вгледаме в класациите, ще видим, че това наистина е така. Т.е. има много народи, които при равни начални условия на състезание, се представят много по-слабо от нас. Т.е. без да ставаме расисти, те са така да се каже "по-некачествени" от нас. Или е по-коректно да се каже, че ние сме "по-добри", а не че те са "по-лоши". Интересното е, че някои от тези народи имат по-висок жизнен стандарт от нашия в момента.
Разбира се, наличието на обективни предпоставки за различна справедливост, не значи и автоматичното и идване. Т.е. това, че българите сме интелигентен и заслужаващ повече народ, не значи, че автоматично ще го получим. Така както и други няма да го получат. Но това е най-малкото достатъчно убедително основание, за да възприемаме себе си според реалните оценки, които сами сме си заслужили. И тези оценки да ни вдъхват сили да вървим напред и да си "повярваме".
Спортът е доста интересен лакмус и за технологията на постигане на успеха. Защото макар и да имаме достатъчно спортни успехи, за да вярваме, че сме в елита на света като качества, имаме и достатъчно провали, за да ги изследваме и да видим защо те се случват. И от техните изводи може би много лесно ще видим и причините за доста други неуспехи - същите тези, които редовно ползваме, за да се самоунижаваме и самоподценяваме.
В това отношение имаме един много красноречив пример. Нешка Робева.
Преди години, когато тази жена имаше достатъчно власт в художествената гимнастика, правилата на този спорт се пишеха от българските гимнастички. Това някоя да вземе сребърен медал се приемаше като загуба, а нашите момичета бяха винаги и любимките на публиката.
За методите на работа на Нешка са правени филми и са писани книги. В тях има изключително висока степен на труд и работа на границите на мъчението. Спазване на диети, непрекъснати лагери, тренировки и пр. Но накрая като излязат по световните арени, нашите момичета бяха звездите.
Сега много от тези звезди се дистанцираха от Нешка. Твърдят, че е била много жестока с тях и успехи не се постигали по този начин. Имало други пътища. Самата Нешка е в немилост и е далеч от гимнастиката.
И какви са резултатите?
България се превърна във второстепенна и дори третостепенна сила в художествената гимнастика. От абсолютния връх слязохме някъде в основата на планината. Преди няколко години дори се стигна до там, че не можахме сами да се класираме за едно голямо състезание, та едва ли не "с връзки" и като уважение за предишните ни успехи, ни вкараха административно в него. В момента ако случайно вземем някой бронзов медал на някой отделен уред, това е успех. Срам...
Но за да не се разсърди мъжката половина на читателите ни, нека освен Нешка, все пак да дадем и още един пример - Иван Абаджиев.
Този човек какво ли не преживя, откъде ли не мина, колко ли не го оплюха. Но когато Абаджията е начело, нямаме равни в щангите. Когато го разкарат по някаква причина, нямаме равни в падението.
Каква е връзката между Нешка и Абаджиев и какво е взаимодействието им с резултатите в спорта ни?
Много просто - и двамата залагат на изключителния и всеотдаен, безкомпромисен и пренебрегващ всякакви други приоритети в живота, труд в полза на успеха. Когато това нещо се съчетае с другото - таланта на българите и качествения генетичен материал, резултатите са налице. И са безапелативни и недостижими.
И Абаджиев, и Нешка са осъзнали едно много важно правило - трудът не е излишно изтезание в подготовката, а е възприет световен стандарт в нея. Т.е. този къртовски и изтощаващ труд се практикува от всички, защото искат да са на върха, и ако ти си мислиш, че ще има върхове без него, това е илюзия. Т.е. нашите гимнастички трябва да слушат Нешка, защото в Русия тренировките са още по-жестоки и тамошната конкуренция не се интересува дали на нас ни се тренира или не. А щангистите ни трябва да помпат, защото и другите помпат. Трудът е разликата между спортния успех и неуспех на българина, защото всички останали качества за успеха той ги има.
Когато се радваме, че някой наш спортист е успял, нека да знаем, че е успял неговият труд. И после - когато започнем да се самоунижаваме защо живеем толкова зле, нека си припомним същото. И да се усетим, че самоунижението може би е поради същата причина като спортния неуспех - липса на достатъчно мотивация и труд.
Нека никой не си мисли, че това да станеш олимпийски шампион е нещо различно от изнурителен, жесток и смазващ труд. За всяка такава титла се състезават хиляди и десетки хиляди спортисти в различните страни. Но един в целия свят се качва на стълбицата. И ако това е българин, то този българин е положил много много много повече усилия от необходимите примерно, за да си изкараме по-висока заплата за семейството като работим и на втора работа.
Българинът е много интересно създание. Той успява да се справи в чужбина - като нормална работа, и по международни форуми като спорта, перфектно, в същите онези области, в които в собствената си страна дори и не се опитва да направи същото. В общественото съзнание витае един тотален и напълно необясним откъм факти и доказателства нихилизъм. Българинът е така да се каже "замесен от качествено тесто", но България като цяло има вкуса на доста некачествен хляб.
Забележително е и как българинът е уникален в намирането на самоунижаващи обяснения да подобно състояние. Ние сме били добре като индивидуалисти, но не сме можели да работим в екип.
Само че това не е точно така. В смисъл, не сме идеални за екипна работа, но не сме и чак толкова зле. Трудностите за съвместна работа са общосветовен проблем, свързан с цялостното изграждане на общество на индивидуализма. Но само ние сме си внушили, че сме възможно най-некачествените за тази цел. В същото време се вижда, че успяваме да постигнем забележими успехи и в такива колективни спортове като футбола, волейбола и ансамбловата художествена гимнастика. Спектакълът "Между два свята" на Нешка Робева пък предизвика фурор в чужбина - една много колективна творба. А българите, работещи зад граница, обикновено работят в компании, където се работи в екип. Т.е. успяват да се справят. Парадоксално е при това положение да твърдим, че "не ставаме".
Но ако все пак подобно нещо граничи само с абсурда, има и една черта на народопсихологията ни, която се възприема като катастрофална. Завистта. Твърди се, че сме световни шампиони в тази област. И отново спортът и другите ни достижения доказват точно обратното. Завист има, но не сме най-големите завистници.
Ако българският национален отбор по футбол през 1994 г. не беше победил Гърция с 4:0, а беше загубил, той щеше да приеме това като нормално. Щяхме да се пооплюем малко сами и да мине и замине. Но гърците много тежко го приеха. Защото не може някаква изпаднала България да е по-добра от тях в каквото и да било. На същия шампионат Мексико, което загуби от нас, след това се радваше на успехите ни - кефеха се, че са паднали от толкова класен отбор. Гърците завиждаха. Няколко години по-късно подобно нещо се случи и около успехите на Турция. Като тя постигна успехи на световното, нашите вестници написаха "Машалла Комшулу". Уникално на Балканите. Това завист ли е? Или е точно обратното?
Разбира се, целта тук не е да изтъкваме някакви негативи на гърци, турци или на някакви други. Това са едни много стойностни народи. Целта е да изтъкнем, че ние не сме по-лоши от тях и, че дори и по-голяма завист от нашата, не е нещо от което човек трябва да се срамува.
Трябва да се знае, че реакцията на чуждия успех в много малко общества представлява това, което при нас. Другаде е далеч по-зле и изобщо не е дори завист, а си е откровена злоба. Загубилите много често изпитват омраза към победителите и вътрешно в себе си не ги признават за победители. Те приемат случилото се като случайност и искрено си вярват, че те са шампионите, но са "излъгани от съдбата". Много малко нации проявяват разбиране и признание. Ние сме една от тях, а фактът че сме самокритични дори и към наличните ни признаци на отрицателни черти, е само още един плюс в достойнството ни. Защото е масово явление собствените негативи да се възприемат като позитиви, от гледна точка на по-низшия характер на другите около нас.
Ако един човек трябва да си купи електродвигател, той няма да го купи по външния му вид. А ще вземе уреда и ще отиде да измери показателите му. Защото потребителната стойност на двигателя е това, което може да свърши, а не как изглежда. От работата на добрия двигател и от печалбата след време може да се купи и нов корпус и боя и той да се направи красив. От работата само на красотата на красивия, нищо повече не можеш да получиш.
Спортът до голяма степен е именно измерител на истинските стойности на една нация. Защото една нация струва това, което струват хората и, умът им и това което могат да свършат. А не това, което изглеждат. Един добър оценител, който може да направи добрия избор, очевидно би предпочел българите за каквото и да било пред всички други. Очевидно е, че е по-добре децата ти да имат българска "кръв" или както е по-моделно да се казва - български "ген". Защото това е качество. Очевидно е добре те да имат онези качества на характера, които имаме ние. Защото това са добродетели. Изобщо, доста нелогично е да правиш избор само на основание на опаковката. И да го правиш, независимо че ти си българин и имаш умението да разбереш, че не опаковката е важната.
Като краткосрочен и злободневен пример някои остроумници биха могли сега да кажат: "Като сме толкова качествени като гени, сигурно ще ни потръгне животът в ерата на клонирането, защото ще ни търсят като донори на ДНК..." И всъщност, изобщо не е изключено това да стане. Но ако погледнем дългосрочно, ще установим, че никак не е зле това да си българин. Защото има един принцип на прогресивното развитие, че по-високата текуща скорост винаги компенсира по-ниската, независимо от начална преднина. Т.е. ние българите в момента не се чувстваме особено комфортно в България. Но "измервателните уреди" доказват, че струваме страшно много. Следователно след още малко повече време, ние сме обречени на успех. Просто нашият "двигател" е по-качествен. И щом е такъв дори и в настоящата трудна и мизерна ситуация, той няма да отстъпи и при всяко нейно подобряване.
Вътрешните ни измервания и на неуспехите обаче сочат и нещо друго - този двигател ще се задвижи, само ако поискаме и пожелаем да положим труд, за да стане това. Т.е. няма да стане от само себе си. И дотолкова доколкото пословичното българско трудолюбие не е отричано като наличност дори и от най-големите нихилисти, то можем да очакваме, че имаме необходимата смеска - формула от вещества за успешна реакция. Въпросът е може би само кога ще се осъзнаем да я пуснем и да се отърсим от всякакви други съзнания, че единствено някой друг може да я пусне. И тогава спортът ни ще се превърне в бляскав етикет на това, което представляваме, а не в измъчен измерител на това, което никак не искаме да прозрем, че сме.
Добри Божилов
20.01.2002 г.