...
Сбрахме се в седем...стигнахме бог знае кога и потеглихме към Вежен, далеч от предвидения час. По време на пътуването Мишо се погрижи за моето по-удобно шофиране, разполагайки пред мен една нокия с пълнометражна клавиатура, вградена навигация и приятен женски глас напомнящ ми любезно - "Карате с превишена скорост"..."Дръжте пътя леко в дясно"..."Завийте Силно в дясно" - особено бях впечатлен от опцията за силното завиване. Дамата в кутийката, може и да беше мила, но не беше твърде компетентна по въпроса за отбивката към Тетевен. Желанието и да ни прекара през всички околни села и нашето нежелание да я послушаме, я докара по полуда от постоянно преизчисляване и аз очаквах всеки момент да изтрещи и мекия глас да бъде заменен с някое злобно-стържещо - "Абе вие слушате ли какво ви говоря изобщо...? От Нокия обаче, добре са възпитали дамата и очевидно са я надарили с подобаващи мамтематически умения, така че тя упорито продължаваше своите преизчисления след всяка пропоусната отбивка. Упоритостта и ескалира до опит да ни накара да врътнем обратен завой на магистралата, но ние убедено продължавахме напред защото "Нас жокер ни не требе - ние това си го знаем". Знаем, че сме през Ябланица, само дето нещо не знаехме, че толкоз бързо ще дойде тази отбивка - малко като във вица за охлюва - ми аааз, докато се навееда и той...бързо се шмугна в храстите". Та какво искам да кажа...ми изненада ни отбивката - не ми остави никаква друга възможност освен да приложа опцията "завой силно надясно". Сега е момента да спомена, че бай Добри, наивно беше заел позиция зад нас, за да го водим...
- сега ходи обяснявай, че не сме искали да му избягаме. Добри обаче е печен в тия работи и никак не се даде лесно на някакви си дилетанти - след малко забелязах, че бялото Кади, отново е на позиция зад бронята ми...
...
Колко човека се сбрахме до местната кръчма не помня - бяха все познати лица. Помня, че Виктор беше с нас. Потеглихме, повъртяхме, стигнахме хижата, стигнахме Вежен, спуснахме Вежен и стигнахме обратно до кръчмата. Тя не работше, но група малчугани веднага ни обсади и заоглежда байковете - Еха...това е като на Виктор...ааа ела да видиш това пък колко е мръсно....а батко Виктор това, а батко Виктор онова....по едноо време и "албанския" реотан в главата ми стопли...сега, може би не е твърде коректно да използвам албанците в този контекст, но по времето в което аз съм израсъл те бяха известни като тотален антипод на германската супер-технологична нация. Тъй и тъй се впуснах в поредното лирично отклонение, та не мога да устоя на импулса да илюстрирам тогавашната технологична "напредналост" на Албания с един популярен за времето си виц:
Събрали се политиците от Албанската комунистическа партия на труда да решават въпроса с отпускането на военна помощ за (друга)развиваща се държава. Станал един отговорен другар и казал - Другари, предлагам да им дадем един танк...бурни ръкопляскания. Станал втори другар - Другари, нека демонстрираме по-голяма солидарност - да им дадем два танка...още по-бурни ръкопляскания. Накрая станал трети другар и казал: - Другари, ние сме братски народи - предлагам да им дадем и Трите ни танка...(смях в залата).
Този виц, несъмнено е породен от наложената по онова време забрана за лично притежаване на автомобили, поради което в държавата те се брояха на пръсти. Всъщност, аз подозирам, че АКП се е ръководела от съвсем хумании подбуди, като просто е целяла да предпази собствения си народ от разврата прокарван от марки-титани като Москвич, Запорожец и Трабант. Така или иначе, в сегашно време Албания е една модерна и напреднала държава, но пък в сравнение с нашата и държава основана от шимпанзета би изглеждала напреднала
Забравихте вече за какво ви говорех нали - ами накрая и аз "стоплих", че не съм виждал Виктор от около...сутринта. Оказа се, че той пръснал шината на 100м от старта - няма съмнение, че проблема е породен от пренапомпване на гумата.
След като цял ден забавлявал хлапетията от селото, накрая му писнало, вдигнал телефона, обадил се а личния си пилот и отлетал половин час преди да се завърнем.
...
1600 метра денивелация за някоко часа е личен рекорд за мен - особено като се има предвид, че не е имало големи почивки. Всичко щеше да изглежда добре, ако по време на карането си, виждах оплезените от зор езици на СКА-тавките. Да ама не - със всяко следващо каране, гледам повече задници отколкото езици. Краси много находчиво надписа имената на СКА-тавките на гърба на клубните джърсита - така мога да си водя статистика за поредния задминал ме по пътя нагоре. Както и да е - винаги ще си имам оправданието, че съм по-стар. Добрах се до пустата хижа Вежен, като последните кимометри споделих с Радо, като през 100м спирахме да оплакваме задните си части. Ако си мислите, че един колоездач се нуждае от здрави крака, много се лъжете - всъщност, това от което действително има нужда е здрав г*з. Доскоро мислех, че работейки полева работа и стоейки понякога прав по 8 часа, с нещичко допринасям за спортната си форма - да..ама в светлината на новите си разкрития се оказва, че само едно качествено 8 часово уседяване, може да ти гарантира така желания железен г*з, способен да понесе неспирното вибрато на този калдъръм.
...
Не казвам, че бяхме последни...но бяхме последни от първите. Първите от първите вече пиеха втори чай на хижата и затова никак не е чудно, че още не пуснал раницата на поляната, Краси вече нареждаше - Мишоци, аз предлагам да тръгваме, пък другите като дойдат ще починат и ще оформат втора щурмова група.
Не е да не вкарах няколко сандвича и 2 чая, но определено бих и полегнал со кратце на полянката. Някъде по това време се приближи един индивид с униформа на горски рейнджър и попита за ръководителя на групата. Аха да си вдигна ръката(да се почеша) и Краси реагира моментално - А, няма тук такива - ние сме самоорганизараща се тълпа(с еднакви фланелки).
Както и да е - продължи човека - чух ви, че се каните да качвате Вежен - там да знаете е резерват и не може да минавате с колела.
- Ама ние само по пътеките - опонира Краси, забравил за високо разгласените преди минута планове да пускаме върха през знайни и незнайни линии.
- Абе, аз ви казвам, пък после да не се чудите като ви глобят колегите.
Тук Радо, не устоя на гяволитата си природа и захвърли един невинен въпрос в гърба на мирно отдалечаващият се рейнджър:
-А, извинете, с какво се придвижват колегите ви...насмешливо оглеждайки бозавата Лада Нива с емблема на националния парк на вратата и преценявайки маневрените и способности на алпийски терен. След като колективно порицахме Радо, за проявена несъобразителност тихомълком се изнизахме по пътеката нагоре. В края на краищата изолацията на резервата, може да изглежда правилна от гледна точка на животните, нo ако хората спрат съвсем да ходят там, мечките ще умрат от скука, нямайки кого да плашат из храсталака.
...
Пълзим нагоре и пак сме последни от първите - Радо, Мишо и аз. Радо ме окуражава, с някакви си още 800м денивелация, които очевидно ще качим с байкове на гърба. Основния спор е дали да обърнем назад 3 часа преди стъмване или 3 часа преди края на батериите на фарчетата. Някъде около подсичането на Вежен, поспираме на една позамръзнала рекичка да поснимам ледени фигурки. Решавам да бъзна Радо: - понеже гледам сме изостанали, дали да не дръпнем по пряката линия - визирайки стръмния улей, който се спуска от върха. Тя тази закачка има малко предистория - на едно предно каране около Ехо, така решихме да изпреварим Боби и Боби, като дръпнем по прекия улей, вместо да караме по умерено наклонения път - в резултат преднината от 15 метра на двамата Боби, нарастна до преднина от 15 мин. Хората са казали - внимавай с какво се шегуваш - докато поснимвам ледените фигурки, Радо отпраши по улея нагоре. Като, че имаше начин да не го последваме....
...
При катеренето на върхове с колело на гърба, няма особено значение колко километра ти остават - значение има основно колко метра ти остават - метра по вертикалата. Е, на нас ни оставаха още 200 и хубавото е, че ги намалявахме със всяка крачка - никакво хоризонтално разхищение на сили. Всеки захванал собствена траектория, пълзи и кълне - камъни, мокър мъх, полегнала трева на големи туфи. Три крачки...почивка...три крачки..почивка... - ако катериш мотивирано, почваш да виждаш слънцето зад билото, но а спреш за по-дълга почивка, то се шмугва обратно зад планината.Вече виждам как ще свърши това - на 50 метра от върха, ще блокираме завинаги и нито нагоре, нито надолу. Единствения ми шанс би бил да успея да докопам рогата на някоя дива коза и да не се изпусна до върха. Някак така ще да са се въртяли мислите и на Радо, щото по някое време попита - абе това дали се кара надолу?
...
Изглежда невероятно, но наклона най-сетне охлаби хватката си и краката замърдаха. Бог ми е свидетел, че последните 30 метра до върха ги минах на колело. Първите отново бяха там и оттегчено дояждаха, каквото имаха за дояждане.
...
Страхотно спускане - технично и бързо. Мекият килим от борови иглички поглъща шумът и вибрациите и имам чувството, че карам дори елегантно.Малко преди хижата настигам Кире, който върти между боровете.Излизам на поляната, където до хижата групата се е събрала около масата. Пристига Кире - с потрошен дерайльор и влачеща се подире му верига. Задъхан изрича само:
- Един глиган ме подгони.....!
...
Групата за надолу се раздели - Козер поведе голямата група по една пътека, която беше получила неговото предварително одобрение нагоре, но която изискаваше последващо обратно изкачване до началото на основната пътека. Хари, Кроко и аз пък захванахме директно надолу, понеже съвсем не бяхме убедени дали другите изобщо ще стигнат до пътеката. Кире, поради аварията с глигана захвана калдъръма надолу. Пътеката надолу хич и няма да ви я описвам - който се чувства добър, да ходи да се пробва. Кръчмата долу за съжаление не работеше и освен хлапеттите за които ви споменах, нямаше никой друг. Пристига Кире. Задъхан изрича само:
- Подгоних два заека по пътя...!
...
Алпийската къща в Рибарица, се нарича така явно, заради характерния си наклонен покрив достигащ до самата земя, но всъщност освен къща, е и кръчма - приятна, уютна и най-вече вкусна. Сръбския майстор на СКАрата, ни спретна страхотна вечеря и при вида на червеното вино което Калоян, сладко пийваше, на мен ми идеше да си "изгубя"някъде ключовете от колата. В крайна сметка се задоволявам с кафе и сръбски десерт "Баядерка"(или нещо такова)
...
Прибираме се...в колата е топло и тихо. Тетевен, Гложене, Ябланица...входа за магистралата... - тръгвам надясно - Мишо - не направо....Тошко - не, не спрете надясно е...по-дяволите силно надясно - пак не успяхме да хвърлим колелата в канавката. Ние това си го знаем....жокер ни не требе...
снимки трак