ВТОРИ ДЕН - 12.07.2010г.
Мургаш - Свищиплаз
Събудих се сам, без часовник. Не знаех, колко е часът, но беше светло. Моите домакинии още спяха.
Докато си оправях леглото, усетих, че съм се вдървил като дядо. Стави, сухожилия - всичко скърцаше и болеше. Очаквах подобен ефект, но не още след първия ден. Нищо, ще компенсирам с твърда воля и с разумно разпределение на силите си. Имах нужда от малко упражнения за раздвижване.
Докато излизах навън, колкото и да се стараех да не разбуждам околните, все пак успях. Подът скърцаше, фургонът се клатеше от скромното тегло на моето тяло и като капак на всичко, когато натиснах вратата навън, тя изквича, като ритнато прасе.
- Добрутро, момче. Много рано ставаш. Чакай да закусим.
- Път ме чака, трябва да бързам - Докато казвах това, си ровех в раницата за 20 лева, защото исках да си платя нощувката.
- Къде ще спиш следващата нощ?
- Ами, където замръкна. Пътят ще ми покаже - Намерих най-после хартийка с образа на Стефан Стамболов и я подадох на началника.
Той я погледна учуден:
- Какво е това, бе - не се излагай.
- Искам да си платя нощувката и ви благодаря за гостоприемството и приятната компания снощи - Никога не бях спал по-сладко на половинметрова букачка, между пружината и дюшека на леглото вместо възглавница.
- Абе я си прибирай парите, ние сме хора, а не бизнесмени. Освен това работим и си изкарваме за хляба и за туй-онуй.
Спомних си думите на моя приятел Борис Борисов: "Удоволствието от прехода Ком-Емине идва, когато го завършиш. Останалото е мъка."
Аз обаче мисля, че въобше не е така, а и Борката може би е вече с друга философия, след като го завърши успешно.
Вярно е, че на финала на всяка експедиция човек изпитва удовлетворение от заслужена победа или някакъв друг извоюван кеф, но аз не изминавам целия този път, само за един happy end. Когато се справяш с трудностите, когато не се поддаваш на вредни изкушения, когато успяваш да се усмихнеш по време на буря, давайки си сметка, че е по-добре да се намираш в окото на циклона, отколкото в хола пред екрана, когато срещнеш интересни хора..., тогава пътят си заслужава и всеки миг от него е уникален и си струва.
Хората излязоха, за да ме изпратят, дадоха ми вода и ме упътиха, как най-лесно да достигна върха.
Пътят до Мургаш само изглеждаше труден. Изкачих се доста бързо.
Горе нямаше вятър, което беше странно. Слънцето препичаше яката, затова само си направих една снимка,
погалих огромния чер котарак, който се държеше като господар на метеорологичната станция, и се спуснах към "зла поляна".
Преди прохода Витиня имаше почти непроходими участъци от пътя. Огромните коловози бяха пълни с рядка кал, а по средата между тях имаше по-плитка, но много гъста глина.
Примирих се с това, че ще бъда целия мокър и се гмурках в по-дълбоките трапове. Така, макар и наквасен до колене, напредвах сравнително бързо.
Веригата хрупаше и прескачаше с един характерен звук (много гаден), а спирачките ми създаваха усещането, че спирам шмиргел със зъби.
На един такъв участък, който на мен ми беше спускане, насреща се зададе пикап Toyota Hellix. Зачудих се, как ще се разминем, защото дълбоките коловози притежават странно непреодолима притегателна сила и поглъщаха в себе си като черни дупки.
Затова предвидливо спрях, нагазих в глината и си изкарах колелото отстрани в гъстите шубраци, осигурявайки път на Toyota-та.
Не много интелигентният шофьор обаче, с униформа на горски и поведение на щатски шериф, спря, да ме пита, от къде идвам с това колело, да ми съобщи, че по този път велосипед не може да се движи, защото е много кален и да ми обясни, че Витиня е много далеч и по телевизията казали, че днес ще вали.
Благодарих му за информацията, а той даде газ, за да потегли от място. Логичният резултат беше, че двигателят само изрева, пикапът затъна до средата на вратите, правейки невъзможно отварянето им и толкова.
Оставих го да се справя сам - спокоен, че той е велик водач на автомобил с висока проходимост и се спуснах, по-точно заклокочих, през бозата надолу.
На сухите участъци се развиваше много висока скорост, но още калните гуми хвърляха по гърба, по лицето и устата ми тази толкова "вкусна" консистенция.
До Витиня постоянно изпреварвах камиони превозващи огромни дървени трупи. Имах чувството, че заради своя предполагаемо голям разход на гориво и съответно огромното количество отровни газове, които изхвърлят, вредят на природата повече, отколкото сечта, която се извършва.
Пристигнах на Витиня. Нямах нищо за ядене.
Пред бензиностанцията се бяха събрали много шофьори на камиони и униформени служители на горското стопанство.
Като видях толкова хора, се зарадвах, защото помислих, че кръчмето работи. Но останах разочарован.
Нищо - като няма храна, поне имаше удобна чешма за пране и къпане.
Още преди да тръгна си бях решил, да не губя излишно време за хигиена. Като бях малък си мислех, че хигиената е животно - звяр подобен на хиената, но по-коравен и злокобен. Така че нямам нищо против да съм целия в кал, единствено се грижа, когато мога, да са ми сухи обувките. Колелото ми може да не личи какъв цвят е, само отвреме навреме да му почистя и смажа веригата. Случвало ми се е да правя няколкодневни преходи с един чифт дрехи - тези на гърба ми и да спя с тях, а накрая дори не миришат (освен на пушек и огън).
Но сега не беше така. Прецаках се, защото бях със скъп колоездачен екип, който още на втория ден започна да смърди на козел (нямам предвид памучната тениска, с която съм на някои от снимките).
Освен това въпросният екип имаше ластици на крачолите и на ръкавите, а те от вътрешната страна имаха силиконово покритие, което да залепва за кожата, за да не се разместват. Това обаче се оказа още един проблем. Там, където гумата допираше кожата, ми се надуха огромни мехури. Забелязах ги още сутринта във фургона, но реших да не ги пукам, защото бях мръсен.
Сега на чешмата се окъпах, спуках си мехурите на бедрата и на ръцете, опрах си екипа и чорапите и ги вързах за раницата да съхнат, докато карам по бански.
А то какво съхнене падна! Няколко минути след като потеглих, се изля такъв порой, че чак ми затракаха зъбите от студ. "Дъжд се лее из ведро, а някой кара колело" - и така, до х. Чавдар.
Но аз не стигнах много бързо до нея, защото допуснах няколко много груби грешки, които заплатих със загуба на ценно време и енергия.
В началото беше прилично - придвижвах се с добра скорост, въпреки че не спря да вали.
Студ, глад, на моменти - мъгла, но на Стъргелска мандра имах избор по кой път да хвана и взех решение, което доведе до поредица от губения и огромни заобикаляния.
Малко след останките от мандрата има барака от лявата страна на пътя. На ъгъла на бараката има маркировка, която продължава през борова гора в подножието на връх Звездец. След това се излиза на поляна, а след нея има стар черен път (може би римски), който води на изток до превала на Етрополския проход през стара букова гора.
Обаче този участук в старата гора при пролетното ни минаване с Борис Борисов беше почти невъзможен за каране, защото имаше доста паднали дървета, които препречваха пътя.
Исках да стигна до х.Чавдар час по-скоро, защото вече гладът беше твърде силен, но не беше само това. Краката ми бяха постоянно мокри вече втори ден и обувките ми ядяха кожата на петите и на кокалчетата на пръстите до месо. Това се случваше, докато ходя. Ако карам - проблем с краката няма.
Както казах вече, на Стъргелска мандра пътят ми даваше избор. Единият вариант беше този, които описах преди малко и знаех, че по него няма да карам изобщо.
Аз избрах другия вариант, който беше нов за ман - продължавам надолу по пътя, по който бях дошъл в посока към с. Стъргел, но трябваше хубаво да се оглеждамя за да не пропусна отбивката вляво, която водеше към превала на Етрополския проход.
Пътят надолу предразполагаше към големи скорости, велосипедът ми - също... и съм пропуснал отбивката.
Не можех да повярвам, че това се е случило. Хвана ме много яд на мен си. Ако беше някой друг...много щях да му се сърдя.
Усетих се, че съм слязъл твърде на ниско, но в мен имаше малка надежда, че не съм подминал никаква отбивка и тя все още предстои.
Продължих още надолу и стигнах почти до надморската височина на селото. И тогава - к'во да правя, к'во да правя - давай пълна газ към Стъргел, че поне да се наям, пък после ще мисля.
Пристигнах в селото и си представям кръчма със скара-бира, шкембета и печка с кюнци. Не познах.
Кръчмата се оказа бар - само бира и кафе.
Кръчмарят се държеше все едно съм влязал неканен в хола на личния му дом.
Вътре въздухът беше син от цигарен дим. На единствената маса, естествено нямаше място за мен, а отвън дъждът валеше през рядката асма.
Попитах, дали има къде да се хапне готвено. Отговорът беше:
- Единствено в ресторанта. Ама той не работи сега.
Излязох отвън на дъжда.
Карам по улиците и търся подслон. Изведнъж - сладкарница! Като тези, които някои помним от соц-времената, но превърната в магазин, което ще рече - голям салон с маси и тапицирани с червена изкуствена кожа (и разбира се, с черни габърчета) столове и под с мраморни плочки, по който столовете много яко срърцат. А вътре до щанда с пастите и баклавите - още един щанд със салами, кашкавали и създарми.
Умирах от глад и започнах да соча като дете през стъклата на витрините, какво искам. А исках всичко.
Продавачката може би нямаше никакъв интерес да ме обслужи и докато се моткаше, щях да се удавя в собствените си лиги.
Когато влязох, нямаше клиенти, а докато получа това, което искам, вече имаше опашка. После се оказа, че няма дребни за ресто, после пък, че няма торбички...
И така се получи, че минавам аз през цветните ленти за мухи с част от напазаруваното в ръце, в уста - с опаковка кашкавал, под лактите хляб и лютеница и подритвам по пода един шоколад, защото го изтървах още като прибирах дългоочакваното ресто.
Седнах отвън на едни стъпала и започнах да ръфам хлябове, кашкавали, топя пръсти и корички хляб в лютеницата и тъкмо се натъпках като прасе, отдолу по пътя се зададе раздрънкан джип и спря атрактивно пред съседната сграда, която се оказа мечтания ресторант.
Човекът слезе от джипа, отключи вратата на заведението и започна да го подготвя за обедното (и единствено в дневната програма) меню.
Аз, разбира се, вече не можех да се възползвам, защото в корема ми имаше място само за една бира.
Закопчах си раницата, обух си пак мокрите обувки и излязох от селото по пътя, по който бях дошъл. След няколко километра пътят се разделяше под осър ъгъл.
Лявото разклонение беше по-равно и по него минах на идване. Дясното тръгваше стръмно нагоре. Помислих, че просто сече по-напряко и хванах него.
Валеше дъжд и имаше мъгла, от която не се виждаше планината. Не исках да вадя картата, за да не я намокря. Обикновено компасът ми е вътре в главата и много рядко греша. Но този беше един от редките случаи. Тиках нагоре по баира и се радвах, как бързо набирам височина, защото пътят не правеше серпентини. Скоро обаче баирът стана по-малко стръмен, имаше за кратко прозорец в мъглата и видях, че почти съм се изкачил на нещо като плато.
Вътрешното чувство за ориентация ми подсказваше, че не се приближавам към главното старопланинско било, а карам по някакво успоредно.
Извадих компаса. Посоката на пътя беше изток. В мъглата не можех да разбера, колко съм далеч от планината. Трябваше още тогава да се върна обратно, но ми досвидя за усилията, които хвърлих, за да се изкача до тук. Мислех си: "Добре де, вече набрах височина, само трябва да изоставя пътя и да тръгна на север, търсейки седловина между възвишението, на което се намирах, и главното било. Така и направих.
Не беше лесно обаче. Нямаше седловина, а дълбоко дере и никаква пътека. Много бавно напредвах провирайки се между млади дървета. Стигнах на отсрещната височина. Там ме очакваше поредното разочарование. Мъглата се вдигна пак и аз видях гръбнака на Стара планина...отсреща. Този връх, на който се намирах беше южно от билото. Между мен и планината имаше още едно дере и то много дълбоко. Цял джендем. Който рискува понякога и не печели.
Когато хванах дясната отбивка на пътя (долу при с.Стъргел) го направих с идеята да спестя серпентините на Етрополски проход, но пак да изляза на него. Извадих картата, въпреки че валеше. Оказа се, че се намирам на в.Остра, а платото, което изкачих преди това,явно е бил прагът Гълъбец.
Как съм допуснал да се озова там и до сега не мога да си обясня, но по-важният въпрос беше, как с по-малко усилия да се добера до билото. В този район нямаше никакви пътеки, за маркировка дори и не съм си помислял.
Тръгнах на северозапад по азимут,който трябваше да пресече пътя към прохода. Слизах надолу и посоката не беше изток - и двете означаваха загуба на време,енергия и мотивация.
Провирах се с колелото между млади дървета,папрати и къпини. Поне дъждът спря. Дори слънцето се показа, макар и срамежливо. На мига ми се оправи настроението. Вече не ми пукаше за загубеното време - нали бях в дебрите на БАЛКАНА.
Слязох на гола седловина. Мъглата се беше вдигнала. Вляво под мен видях пътя. Познах го - по него слязох от мандрата към селото преди няколко часа! Подкарах нагоре и почти веднага стигнах отклонение в посока североизток - това е етрополският проход - т.е. изтърваната от мен отбивка. Няколко мига невнимание ми струваха няколко часа провиране през шубраци,където човешки крак не стъпва, изподрана кожа и спукани мехури по краката. Но това нямаше значение - важното беше, че ОТНОВО СЪМ В ИГРАТА!
Карах бавничко нагоре по серпентините без да сека никъде напряко. Стигнах до една чешма и спрях за почивка. Изпрах си дрехите и се изкъпах за втори път днес. Не бях предполагал, че съм такъв чисник, но така се чувствах по добре. Няма повече - обещавам. Изкачих се на превала по-бързо, отколкото очаквах.
Часът беше около 6. Загубих деня, но исках да оползотворя поне вечерта - газ към х.Чавдар.
Заварих хижаря да възстановява мазилката около прозореца на хижата. Изчаках го да измаже това, което е забъркал и го помолих за храна. Оказа се, че няма готвено за туристи, но ми даде домати и сирене от личните си запаси - домашни. Хапнах ги докато си говорихме - бях овълчал. На изпроводяк ми сипа в един весник малко приготвена от него сол със сушени билки. Беше ми неудобно, че изядох част от храната му и за това му дадох 20 лева. На него пък му беше неудобно да ги вземе, но аз настоях. Човекът ми пожела лек път и се сбогувахме.
Няколко минути по-късно небето притъмня и ме забрули студен вятър на силни пориви. Аз не обърнах внимание на идващата буря, бях глух за гласа на разума, който ми крещеше веднага да се върна в хижата. Този преход го чаках от толкова време, мечтата ми беше да си премеря силите, а не да се крия под покрив. Като казах покрив, да кажа и че зачаткаха едри капки и замириса на озон.
Притъмня още повече, но аз мислех, че е от късния час, защото не си погледнах часовника. Мислите ми бяха в тази посока: искаш планина - ето ти планина - в нея можеш да се загубиш и да се намериш. В нея все още има места, където най-важното не са парите, и хората са по-големи от тях!
Планината може много бързо да те смачка, но може и да те зареди. Може и да те плени, и да те освободи - в този контекст двете думи май са синоними.
Човек може да обича или да не обича ПЛАНИНАТА, но и тя може някога да го обича и да го допусне, а друг път да не го хареса.
Бурята отмина бързо. Пак стана светло, въпреки вечерния час.
Вятърът отвя умората ми. Изненадах се, защото в края на деня усетих, че имам нови сили.
В местноста Хаджийца се отбих до паметника на руските войни, загинали за свободата ни. Корави са били хората преди 100 години, а ние сме поколение от глезльовци. За да си докажа, че не е баш-тъй се хвърлих в атака и геройски превзех връх Баба, въпреки, че той дори не се опита да се отбранява.
После още по-геройски препуснах надолу, покрай етрополските зъбери.
Хвърчах по макадамовия път с вятър от към гърба, бясна скорост и много адреналин.
В далечината видях табун. Нямах намерение да намалявам - предполагах, че животните ще се разбягат. Бързо достигнах до тях. Наистина се разбягаха, но чак когато стана неизбежно. Преди това май си пазеха достойнството. За малко да си помисля, че са по-умни от мен, но някои от тях се поизложиха - побягнаха по пътя пред мен, както правят кокошките. Понеже влязох в душевния им мир с летящ старт, а те се опитваха да ускорят от място, се получи така, че в един момент буквално бях на три метра зад последните. Не беше нужно да въртя, наклонът беше достатъчен, само много внимавах да не падна. Не смеех да чукна по спирачките, защото гумите в една трета от времето бяха във въздуха, заради камъните и скороста. Никога не съм яздил кон, но тогава с гордост си мислех, че това ще да е усещането. А горките животни бяха като в капан - от северната страна на пътя - стръмно нагоре, от южната - стръмно надолу, ако опитат с тази скорост да излязат от пътя - ще си начупят краката, ако намалят - настигам ги. Ако не беше валяло голяма пушилка щяхме да вдигнем. От една страна, не исках повече да причинявам стрес на благородните животни, но от друга ми харесваше да съм член на хвърковатата чета и през свистенето на вятъра да чувам тропота на копита.
Стигнахме до седловина, където пътят не беше така вкопан в склона. Конете се възползваха и избягаха.
Забелязах, че сянката пред мен стана дълга, а камъните - оранжеви. Обърнах се на запад - слънцето беше ниско. Налагаше се да нощувам на Кашана - sad but true - много се изложих днешния ден. След малко пристигнах на превала на златишкия проход(Кашана) - по предварителен план трябваше да съм тук на обяд, но - съдба...Понякога ни изненадва.
Реших този път да я изненадам аз!
И я изненадах - метнах си колелото на рамо и започнах да катеря остро по баира, наречен Капалу. Взех го на един дъх, но горе ми пареше на прасците. На спускането едвам ми се разминаха няколко човки.
Предстоеше ми уморително изкачване на връх Кордуна. Седнах за кратка почивка на югозападния му ръб.
После го качих с последните ми останали сили.
връх Свищиплаз
Източната страна (на слизане) не може да се кара, така че носих и надолу.
Изправих се пред "чудовището" Свищиплаз, като Давид срещу Голиат. Бях много уморен, гладен, жаден, колената ме боляха и ми беше студено.
Защо пак се надцених? Защо предизвиках съдбата? Защо се озовах насред тая пустош на прага на ноща, а не останах да спя на Кашана?
-Защото Бог обича силните исмелите. И на тях помага!
Повярвах си и без да се усетя се прехвърлих отатък върха. Само че сега беше непрогледен мрак. Челника не можеше да свети много надалеч по голото било, а коловете бяха къси и нарядко. Напредвах като Стиви Уондър, но не рискувах, за да не изпусна мястото, където е отбивката за х.Свищиплаз. Никога не бях идвал тук. Молех се картата да е точна - заспусках се по един улей в посока югоизток. После подкарах по нещо средно между пътека и натрошен път. Не надушвах огън, никъде не се виждаше светлинка. Придвижвах се бавно в тъмното, по непозната пътека. Може би за това ми се стори, че изминах много, а хижа нямаше. Най-накрая от тъмнината изплува разрушена барака. Продължих, надявайки се, че не е това хижата, и стигнах до река, която течеше през пътя. Естествено, че се зарадвах и направих кратка почивка за водопой. По нататък видях маркировка - вече бях сигурен, че това е пътя. Малко след това се озовах пред х.Свищиплаз - изглеждаше безлюдна. Дали да продължавам към х.Паскал? В този момент ме стресна лъч от фенер. Заобиколих оградата и тръгнах към него.
-Работи ли хижата?
-Работи, заповядай.
-Ти ли си хижаря?
-Не той си легна, аз останах да те чакам.
-?
-Видяхме светлината ти още горе на билото и се чудихме моторист ли си, пешеходец ли си, к'во си. Обаче ти с туй колело хептен не си наред.
Качихме се на широка тераса. Там имаше маса с остатъци от вечерята на няколко души. Човека влезе вътре и след малко се появи с две бири и тавичка със салата от гъби с копър и лук. Говорихме си за прехода ми, за крайно належащия ремонт на хижата, за местната мутра Цветелин Кънчев.
По едно време към нас се присъедини и хижаря, който се беше събудил по никое време. Уважихме го с отваряне на нови бирички и наздраве, и така още час.
Аз се предадох първи:
-А бе хора аз ще лягам, че утре ме чака път.(то беше вече утре)
Влязохме вътре - в коридора се чуваше шуртене на спукана тръба. Настаниха ме в една от вече ремонтираните стаи. Само че дюшека и завивките май бяха от преди ремонта - много влажни. Въпреки това заспах почти веднага - свит на кълбо и с тракащи зъби.