Runaway написа:Страхотни карания си правите!!
Небрежно...
А как небрежно се вкарахме в леко приключение....

- Малко след хижата с Кроко решихме да минем напряко през хълма, за да не караме по пътя, щото ако има нещо което мразиме повече от шкембе чорба, то това е черен път надолу. Беше приятно каране из полянки, до момента в който пресякохме ерозионния улей, който води надолу до чешмичката край пътя. Разбира се, че му хвърлих един пакостлив поглед и разбира се, че се замислих, дали може да се кара по дъното му, та чак до пътя, но отхвърлих идеята, като твърде безумна. Да де, ама Кроко си нема работа да вземе да каже:
- Да вземем да се пуснем през него...?
- Бе, много дървета има по дъното - викам аз....но пък, ако се кара на зиг-заг с изкачване по страничните склонове, може и да стане...
Толкоз ни е на нас акъла....
На бърза ръка се върнахме до началото, минахме пак от другата страна и хайде по начертаната линия, право до улея. Да, ама то отгоре не изглеждаше толкоз стръмен този скат...решавам да пусна една гума, за да видя как държи и все едно стъпих на лед - предната гума веднага се хлъзна, след нея и задната, а накрая и аз....пустия му сипей - хем е ронлив, хем мокър, хем заледен....Седейки си на земята, разбрах, че няма никакъв смисъл да се опитвам да излизам нагоре и се сурнах надолу към дъното. Кроко обаче, поучил се от моята неволя, реши да атакува склона фронтално и действително успя...поне докато не достигна дъното, което се оказа толкова тясно, че предната гума се заби в отсрещния склон, а той самия направи един лупинг през кормилото и кацна насред един храсталак. Дотук добре - вече бяхме където трябва - сега само трябваше да караме по дъното надолу към пътя. И така тръгнахме ние, но скоро се оказа, че нямаме никакъв шанс да заобикаляме израслите по дъното храсталаци, като се изкачваме леко по страничния склон, защото там сцеплението е "под нулата". На всичкото отгоре, улея стана с още по стръмни стени и накрая съвсем се затапи от храстите. Е, понякога човек трябва да признае поражението си, а нас никак не ни е срам от такива работи - признахме си, че сме сгрешили този път и тръгнахме да се опитваме да изпълзим някак...Лесно е да се каже обаче - 10 минути се опитвам да изкача ската странично, подпирайки се взаимно с колелото, но накрая разбрах, че няма да стане. От позицията в която се намирах, на около метър под ръба, зачуках кормилото в сипея и така фиксирах колелото на място от което бих могъл с протягане отгоре да го издърпам. Сега оставаше по лесната работа - да премина странично последния участък, преди бора отсреща, без да се сурна обратно в дерето. Лесна...лесна, колко да е лесна - минах на косъм, хванах клоните на бора и изпълзях от дупката. Въздъхнах победоносно, и погледнах надолу - там в дупката Кроко се бореше със колелото, храстите и бог знае какво още и никак не изглеждаше да му е леко и на него. Легнах на земята, протегнах се надолу и докопах дръжката на кормилото, при което то се откачи и увисна на ръката ми, а краката безпомощно увиснаха във въздуха в отчаян опит да балансират тялото....брех като си знам късмета, току виж се метна сега и аз подир него. Забих пръстите на дясната ръка в тревата, концентрирах се и рязко дръпнах с лявата....В съзнанието ми, колелото трябваше да излети нагоре и да опише красива, математически издържана парабола над главата ми, стоварвайки се от другата ми страна на поляната и сигурно би станало така, като се има предвид как юнашки дръпнах. Това което не влизаше в сметката, беше калта по ръкавицата ми и поизтърканите грипове.....Крайния резултат се вижда на една от снимките - там дето има малко борови клонки и още нещо....Кроко се обажда отдолу:
- Споко, ще го извадим!
Тъй де, ама сега пак трябва да влизам. Докато търся по лесния начин да скоча пак в дупката, без да се въргалям няколко метра надолу по сипея, Кроко се опитва да се придвижи още няколко метра напред и въпреки трудностите, в един момент изведнъж успя от раз да мине два метра

, като в края на краищата колелото му спря върху моето. Е, сега поне са на едно място - само трябва да ги разплетем. За беда, едната команда на Кроколелото замина, но Кроко го прие философски:
- Е, таман бях почнал да намалявам броя на нещата, които имам да купувам...!
След още 10-ина минути борба и с помощта на ниските борови клонки, изпълзяхме от улея и задъхано констатирахме, че макар и да беше грешка, опита си струваше. Поиграхме си, а сега беше време все пак да покараме тези колела, че скоро ще се стъмни....
Небрежно...