След като на 09.08.2010г. за втори път минахме по билото на Триглав решихме с моя приятел Попа да споделим изживяното в красивия и див край на Централна Стара Планина отделен от главното било с буйната река Габровница. Ще използвам снимки от други минавания по маршрута ще разберете по късно защо.
След недълго разбиране петък вечерта решаваме ,че прогнозата на времето не е чак толкова лоша за събота и неделя (... с леки превалявания в следобедните часове). Разбрахме се с Попа да разделим маршрута на две така, че за втория ден неделя да не ни е много тежко и имаме време да се позабавляваме от спускането. За целта трябваше да се качим до седлото за нощувка на палатка някъде под връх Малък Кадемлия 2225м.н.в. там имаше вода и места за скриване от гръмотевиците (ха ха ха ... ) сега ми е смешно, обаче веднъж падаха близо до мен и не ми бе до смях. Със спътника ми се разбрахме кой какво ще носи за да не се дублираме. Аз трябваше да нося инструментите освен шалтето и спалния чувал, а той палатката в която да нощуваме. Часа на тръгване бе в събота след обяд 14.30ч. след като аз свърша работа.
Попа дойде към два, а аз въобще не бях приключил работа. Дори се наложи да отскочи до в къщи да вземе сандвичите направени от жена ми (за което и благодаря и се извиня за липсата ми пред всичките летни почивни дни през които вместо да сме заедно я оставях сама в къщи). Та благополучно тръгнахме в 3.15 и към четири вече разтоварвахме колелата от колата на паркинга пред хижа Партизанска Песен. Това е изходен пункт за много маршрути.
Поехме полека нагоре през гората наречена Равна (сега по би и приличало името "Кална"). Разминахме се с десетки туристи (тук подчертавам туристи ,а не роми), които носеха някакви кофички вероятно бяха пълни с боровинки - обсъждахме с Попа. Времето бе слънчево и предразполагаше към по мързеливо темпо. Така повлачвайки се стигнахме под връх Корита, чешмата с много сладка и студена вода.
От там посоката ни се отделяше (от пътя направен от дъвосекачите) преминавайки в пътека поемаща на юг стръмно нагоре отдясно на чешмата. Спомнихме си и времето когато за да стигнеш до корита не излизаше от гората, а сега от гората са останали само дънерите напомнящи за някогашното и съществуване. Колкото повече набираш височина толкова повече се откриват гледки към гр. Габрово, вр. Шипка, вр. Бузлуджа, ветрогенераторите до вр. Бедек (източно от нас)...
... с качване на билото пед нас застанаха вр. Мазалат и компания „черешката на тортата” (това, което щяхме да минем на следващия ден).
Най отдясно зад дърветата е връх Ботев.
... отдясно вр. Росоватец не чак толкова объл колкото изглежда, но за това по късно.
Карайки по тясната пътека спуснахме Корита и влязохме в гората на любимата ми пътечка на около 1350 м.н.в. без големи изкачвания и спускания покрай корени и камъни.
Разминахме се безмълвно от наша страна с няколко моториста. Не смятам ,че това е най подходящото място за каране на подобни „земекопни техники”. Спомням си там преди години сме виждали стада сърни и елени достигащи 40 – 50на брой, а сега това е само блян. Не след дълго излязохме от гората и пред нас се разкри тази гледка.
Позната, но въпреки това смея да твърдя ,че това е място, което виждайки го за пръв път всеки би занемял.
От Лъгът тръгва път в който ние се включваме (вижда се на снимката) и ни извежда до хижа Мазалат. В оставащите 2 км. се започна спредизвикателствата още след първите метри отдясно примамливо поклащаха главички малинките. Оставихме колелата и смело влязохме в „плантацията”. Така в 17.30 ч. успяхме да се качим на хижата. Посрещна ни чичо Станко:
- Как сте момчета? На къде? Какво да ви почерпя?
На това предложение отказахме, но въпреки всичко ни изпрати с половинка ракийка и един шоколад. Заприказвахме се какво сме намислили, а той ни даде съвет за нощувка до една чешма зад вр. Росоватец за което сме му много благодарни. Хапнахме по сандвич попълнихме водните запаси понеже знаехме, че вода имаше чак на седлото (където ще нощуваме), а ни чакаше поне два часа тикане и носене.
При предишното преминаване на маршрута това ни бе мястото за нощувка. Тогава се събудихме от пиянско изпълнение на химна. Аз разбира се почерпих с порядъчно количество огнена течност и затова спах „като къпан” Тогава си спомних ни викаха ,че сме ненормални ама както и да е. Хижата се стопанисва от две млади момчета от с. Батошево и покрай тях гравитират момчета най вече от Севлиево с мотори които се качват в почивните дни със семейсвата да се напият на чист въздух. Пословични са станали от там фрази като „К’о прайш ма аз съм дошъл тука в балкана да почина на тишина, а ти ми викаш... „ – всичко това казано толкова високо, че се чу от втория етаж на хижата. Хе те такива селяни са честите гости на хижата.
Отдясно върхът е Вълчата Глава
Доста навалица имаше на хижата може би бяха ученици оглеждаха ни странно, а след като дочуха, че ще продължаваме съвсем ни помислиха за луди. Една групичка от тях тръгна след нас и ни следваше до Вълчата Глава.
Взехме си довиждане с чичо Станко и къде с каране, бутане или пренасяне поехме нагоре.
От табелата „Резерват Пеещи Скали” започна друго предизвикателсво „боровинките” ...
бяха навсякъде покрай пътеката в началото ги пропускахме, обаче когато станаха едри вече не можахме да устоим на „подвикването” им. Минаваш десет метра и пак на пътеката лакомства така предполагам се сещате колко е тежко да се напредва. Превалихме хребета на Вълчата Глава и една приятна изненада – хвойната която изподрасква краката ни, дърпа ти педалите и скоростите беше изрязана. Някой добър човек бе минал по пътеката и изчистил така, че вече можеше да се разминеш с друго колело. Така малко преди залез слънце бяхме на Пеещите Скали ...
...в подножието на вр. Росоватец. Това е едно връхче което отдалеч изглежда невзрачно, но всъщност не е никак леко. Карането е съвсем малко в самото начало което не след дълго преминава в тикане по чимовете. Пилоните на зимната маркировка са двадесет до върха ние трябваше да качим до осемнадесетия след който заравнява и тикането преминава в каране при подсичането на върха.
При предишното преминаване имаше сняг.
Така с бавно темпо пълзяхме пилон след пилон. Пропуснахме залеза, но не ни попречи да снимаме първенеца на Стара Планина след залеза.
... същата гледка по светло.
Започнахме да спускаме към х. Тъжа по думите на чичо Станко там някъде трябваше да е пътеката в дясно (северно). Не ни беше трудно да я открием виждаше се дере където вероятно трябваше да е и чешмата. Мястото на около 300 м. от асвалта наистина бе идеално за бивак. Скътано, а чешмата бе просто една тръба бълваше студена вода направо на земята. Някой предвидливо бе отстранил тръбата за пълнене на коритото и затова мястото бе непосещавано от крави и коне, което го правеше идеално за бивакуване. Попа разпъна палатката, а аз побързах да се поосвежа след горещия ден и не по малко горещото изкачване. Още преди нощта съвсем да измести деня бяхме готови за изстудената на чешмата ракийка. Попа дори успя да намери дърва и да запали огън (предполагам се сещате, че на 1950 м.н.в. не се намират така лесно дърва).
Не си говорехме за прехода утре (и двамата знаехме какво ни предстои) просто се наслаждавахме на спокойствието което бе там. От време на време виждахме как природата си "пали бенгалски огънчета" над цяла северна България. Послушахме малко музика от телефона и към десет и половина вече се мушнахме в палатката.
Не можах да спя. Въртях се, не ми беше никак удобно. Към три реших да изляза навън, взех чувала и се излегнах до палатката. Небето бе чисто. Виждаха се дори и най малките звездички, просветваха няколко самолета запътили се за някъде. Така без много да броя звезди или овце съм заспал.
Събудихме се към 7 в мъгла и започнахме да сгъваме багажите. Преди тръгване опитах да направя някоя снимка на връхчето което според Google Earth трябва да е Голям Кадемлия.
Винаги съм смятал, че Голям Кадемлия е върхът с базата и втория по височина в Стара Планина (2276 м.н.в.), обаче след подробно оглеждане на картата тази година за един преход за свободно спускане към хижа Русалка видях, че нещо съм сгрешил.
Към осем и половина вече бяхме стъпили на разбития асвалтов път (посока юг) водещ към бившата Военна база на вр. Триглав. По всичко личеше, че днес времето няма да е като вчера ясно и слънчево. Не ни беше до снимки не беше много горещо за да спираме, а и нямаше какво да снимаме. Мъглата бе толкова гъста и в моментите когато за кратко се разреждаше виждахме кравите около нас, които чувахме, но не виждахме. На първата серпентина срешнахме пастира, който каза ,че горе пече слънце и ни вдъхна надежда за по хубаво време. Аз бях по къс ръкав и къси гащета, а в мъглата на две хиляди и няколко метра температурата не бе много висока, особенно в комбинация с лек ветрец. Този маршрут го минавах за втори път и имах огромно желание да направя хубави снимки, не ми бе писано и този път. Както и да е и без това нямах фотоапарат разчитах на Попа за снимки. Малко под вр. Малък Кадемлия имаше нова чешма. Идеално място за снимка.
Това е нещо хубаво, защото като се замисля от двадесет години в България само се руши. Събарят паметници, къщи, изоставят бивши общежития, поделения, хижи и т.н., а сега искрица на нещо създадено ново. По късно научихме, че са направили нов заслон покрай изоставената постройка на вр. Триглав.
http://www.bulgarian-mountains.com/bg/H ... amKademlia
На седлото имаше фургони, които вероятно бяха на пастири. При предишното ни минаване подобни къщички нямаше. Нямаше и много стада с крави. По снимките се вижда от южната страна в низината над Бабското Пръскало имаше и кошари. Това не смятам, че е лошо явно животновъдството в Балкана оживява.
Мъгла вече нямаше. На юг се виждаше долината между Стара Планина и Средна Гора. Не смятахме да ходим до вр. Триглав нямахме нужда да се отклоняваме.
Предложих на Попа да се разходим (без колелата) до над Бабското Пръскало имахме време, но след негов отказ, продължихме на изток като подсякохме от юг Малък Кадемлия по пътеки които бяха направена от животни, а не от хора. Камъните не бяха големи, но за сметка на това много, което правеше карането невъзможно.
Започна спускането към вр. Пиргус, падовете бяха големи и аз съвсем в реда на нещата направих първата си „човка”.
Тежката раница по спускането ми се качваше на главата. Поредния голям пад и тежестта пред кормилото бе по голяма и гравитацията ме придърпа. Минахме покрай още две стада с крави и едно с коне. Стремяхме се да караме по пътеката която вървеше по хребета. При спускането на Пиргус решихме да караме по диагонал на север за да избегнем стръмното спускане и да видим дали няма нещо по интересно в „морето от мляко”.
Не бързахме, това бе краят на вр. Пиргус . Спряхме за кратка почивка за по сандвич. Вече бе почти обяд, а и аз не бях хапвал нищо. От предишното минаване знаехме, че преминаването през върховете е ненужно и затова ги подсякохме от южната страна. От подножието до връх Мазалат (до самия връх не се ходи той се пада на около 200-300 м. южно от пътеката) имаше стръмно тикане и носене около 40 – 50 мин.
Това е от предишното минаване, първата снимка е от Пиргус към Мазалат, а втората от Мазалат към Пиргус.
Този път студения вятър и мъглата не ни позволи да правим фотосесия, (дори ме хвана лек страх) затова само си сменихме местата с колелата като вместо те върху нас, ние седнахме на тях и препуснахме надолу. Не смеехме да се делим и се придържахме към коловата маркировка. Видимостта бе не повече от 30 м. Криволичещата пътека бе доста стръмна, а на места правеше остри завои които ние съответно изправяхме. За момент пътеката заравни и Попа вика:
- Помниш ли след тези скали миналия път имаше коне.
... и след няколко метра от мъглата изплува стадото ...
И малко след скалите...
Малко след това срещнахме двойка туристи тръгнали за х. Тъжа. Разменихме някоя друга дума и се рздлихме по живо по здраво. Не след дълго стигнахме и Танас Тепе. Изпълзяхме бавно нагоре ,но така и не намирахме върха в мъглата. Някъде пред нас се чуваше стадо. Приближихме и попитахме един овчар (за наше учудване не беше ром), който интелигентно ни обясни какви са вариантите ни за спускане.
- Единия бе наляво (на изток) покрай кошарите започва път към река Габровница.
- Другия вариянт бе да се върнем малко и по посока юг да хванем маркировката за х. Соколна.
Ние разбира се предпочетохме пътеката пред скучния път. Още щом хванахме посока юг видяхме това което ми прилича на воден хидратант.
Там се виждаше ясно пътеката която постепенно започна да спуска Танас Тепе на юг. Постепенно слязохме под мъглата и се виждаше очертанията на пътеката. В ниската част заради голям чим прескочох за пореден път кормилото. Започнахме със заснемане на заобикалящата ни среда различна от мъгла. Разкриваха се гледки към южната част на вр. Мазалат и в по близък план скалистите склонове на Танас Тепе.
Побиват ме тръпки като гледам колко е величесвен Балкана.
Започнаха да се редуват скалисти и красиви връхчета преминавайки ту от изток ту от запад или пък през тях, а всичко това подправено със заобикалящите ни гледки, които ми изпълват сърцето и душата.
Минахме и през процеп в скалите направен от природата точно колкото да мине безпрепятствено човек (дори и с колело).
Оставаха ни още 30-40 метра бутане и носене по скалички.
От тук вече е само каране…
Влизаме в гората с леко изкачване, малко спускане и пред нас се показва поляната над хижа Соколна.
Пътечката до хижата мога да опиша само с една дума „невероятна” и това е само началото.
В южната част на Балкана нямаше и помен от мъгла. Тя бе останала висоооко зад нас. Времето бе слънчево и горещо.
На хижата спряхме да хапнем на масичката отвън. Дойде момче, което ни попита дали желаем нещо. Аз имах желание да пия една кола, но нямах късмет – имаше само бира (аз да откажа бира се случва много рядко). Няма как чака ни 12.5 км. изкачване много омразно за мен (и за Попа предполагам) от с. Ясеново до х. Партизанска Песен. Път (ползван от дървосекачите) приятен в първите 4 – 5 км. и едри камъни редени вероятно от римско време през останалите километри. Та това бе единсвената причина да откажа пиенето на поне една биричка – да не казвам две, но както и да е!
Кратка почивка, снимка иииии.... следваше най сладката част. Игрива горска пътека с няколко каменисти учасъка тип “rolling stones” участъци за снимки с гледки към сухата река,
чешмата с тръба от дърво.
Това всичко за един дъх, 900 м. денивелация, това просто трябва да се преживее, не може да се опише с думи.
Цялата тази умора която си натрупал за изкачването се излива в няколко десетки минути спускане. Няма как да ви опиша как съм минавал по камъните и между дърветата на милиметри от тях, колко съм влачил задната гума за да завия и предната спирачка стисната до отлепянето на задната гума, спиранията по панорамните тераси,за снимка до някой пилон от зимната маркировка за гледките от високо към градове, села и върхове по, които сме били.
С учестен дъх и тупкащи сърца карайки по черния път към с. Ясеново (през с. Скобелево) обсъждахме спускането, прехода и как може да го подобрим. За два часа се качихме леко изморени и доволни до оставената кола на хижа Партизанска Песен.
Красотата, която съзряхме остави трайно желание да се завърнем отново по тези места.
Миналия път на изкачването Попа с подръчни материали успя да хване пъстърва.
На Трети Март Почина Един Човек (описан в разказа), Който От Кратките Ни Срещи Остави Много Човечност И Доброта.
Нека Бог Да Те Благослови!
Същата статия е качена и на сайта на клуба. www.ispolinbg.com
може би, но все пак ще питам. От доста време си мисля за ходене из района, правил съм различни "планове", но все таки до сега не се организирах. Бих помолил някои от запознатите с околността за съдействие в съставянето на хубав опознавателен пешоходен маршрут . Мисля го за лятото , примерно от петък следобед до неделя. С две нощувки в планината, на палатка. Изходен пункт -от южната страна. Знам, че не може за това време да се видят и посетят всички места които си заслужават, но все пак има "ключови" обекти. Не се притеснявам от стабилно ходене, но поради непознаването на района бих избягнал ходенето до пълно стъмване.
Животът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
такава баня си направих за десет минути със студена вода. 
